Джон Уиндъм
Какавидите (15)

15

Усещах, че ме влачат. Бяха ме уловили под мишниците. Отместените клонки се връщаха обратно и ме шибаха през лицето.

— Тихо! — прошепна глас зад гърба ми.

— Нека почина малко. Сега ще ми мине — прошепнах в отговор.

Спряха да ме влачат. Един миг лежах и се опитвах да се съвзема, след това се претърколих. Една жена — млада жена — седеше, подвила крака, и ме гледаше.

Слънцето вече бе слязло ниско и под дърветата бе сумрачно. Не я виждах добре. От двете страни на изгорялото й лице се спускаха тъмни коси, проблясващи черни очи ме гледаха изпитателно. Роклята й беше с изпокъсан елек, избледняло светлокафява на цвят, с петна по плата. Беше без ръкави, но най-много се учудих, че нямаше кръст. Дотогава не бях срещал жена, която да не носи защитния кръст, пришит към дрехата си. Изглеждаше ми странно, почти неприлично. Известно време стояхме и се гледахме. После тя тъжно каза:

— Ти не ме позна, Дейвид.

До този миг не я бях познал. Но от начина, по който произнесе „Дейвид“, разбрах.

— Соуфи! — извиках аз. — Соуфи!

Тя се усмихна.

— Милият Дейвид… Лошо ли те удряха, Дейвид?

Опитах се да размърдам ръцете и краката си. Бяха схванати и ме боляха на няколко места. Болеше ме и тялото, и главата. Усетих съсирена кръв на лявата си буза, но като че ли нямах счупвания. Понечих да стана, но Соуфи протегна ръка и докосна рамото ми.

— Не, не още. Почакай малко, докато се стъмни.

И продължи да ме гледа.

— Видях, когато ви водеха. Тебе, момиченцето и другото момиче — кое е то, Дейвид?

Въпросът й ме разтърси и дойдох на себе си. Като обезумял започнах да се мъча да се свържа с Роузалинд и Петра, но напразно. Майкъл усети паниката ми и се обади, за да ме успокои. А и той самият изпита облекчение.

— Слава богу, че се обади. Страшно се бяхме изплашили за тебе. Не се притеснявай. И двете са добре. Толкова са уморени и изтощени, че спят.

— А дали Роузалинд…

— Казвам ти, нищо й няма. Какво се случи с тебе?

Разказах му. Целият разговор отне само няколко секунди, но и това беше достатъчно, за да започне Соуфи да ме гледа с любопитство.

— Коя е тя, Дейвид? — повтори Соуфи.

Обясних й, че Роузалинд е моя братовчедка. Соуфи ме гледаше, докато говорех, и после бавно кимна:

— А той я желае, така ли? — попита тя.

— Така говореше — признах мрачно аз.

— А тя може да му роди деца, така ли?

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попитах аз.

— Значи ти си влюбен в нея? — продължи Соуфи.

Само думи… Тогава, когато умовете са се научили да се смесват, когато една мисъл не е само твоя, и човек е взел твърде много от другия, за да е изцяло само със себе си, когато е стигнал дотам да вижда с общи очи, да обича с общо сърце, да се радва с обща радост; когато има мигове на уеднаквяване и нищо не е отделно освен телата, жадуващи едно за друго… Когато съществува това, какво е думата? Съществува само нейното несъвършенство.

— Ние се обичаме — казах аз.

Соуфи кимна. Взе в ръка няколко клончета и гледаше как кафявите й пръсти ги чупят. После каза:

— Той замина… Там, където се бият. Засега не я заплашва нищо.

— Тя спи — казах й аз. — И двете спят.

Соуфи отново ме погледна озадачено.

— Откъде знаеш?

Казах й накратко, колкото се може по-лесно за разбиране. Докато слушаше, тя продължаваше да чупи клонки. После кимна:

— Спомням си. Мама говореше, че имало нещо такова… Нещо в начина, по който си научавал какво иска да каже още преди да е продумала. Това ли е било?

— Да, струва ми се. Мисля, че майка ти можеше да го прави малко, но не знаеше за това — казах аз.

— Сигурно е много хубаво да можеш да го правиш — каза Соуфи със завист. — Все едно да имаш още очи вътре в себе си.

— Да, нещо подобно е — съгласих се аз. — Трудно е да се обясни. Но не е толкова хубаво. Понякога причинява много болка.

— Да си Отклонение — колкото и малко — носи болка… Винаги… — каза тя.

Продължаваше да седи подвила крака, втренчила невиждащ поглед в ръцете на скута си.

— Ако тя му роди деца, той няма да ме иска повече — каза Соуфи накрая.

Все още беше достатъчно светло, за да забележа, че по страните й блестяха сълзи.

— Соуфи, миличка — казах аз. — Да не би да си влюбена в човека-паяк?

— О, моля те, не го наричай така. Никой от нас не е виновен за това как изглежда. Името му е Гордън. Той е добър към мене, Дейвид. Привързан е. Ако имаше толкова малко, колкото имах аз, щеше да знаеш какво значи това. Никога не си познавал самотата. Не можеш да разбереш ужасната празнота, която ни заобикаля тук. Щях с радост да му родя деца, ако можех. О, защо постъпват така с нас? Защо не ме убиха? Щеше да бъде по-милосърдно, отколкото това…

Тя седеше, без да издава звук. Сълзите се изплъзваха изпод стиснатите й клепачи и течаха по лицето й. Хванах ръката й.

Спомних си как ги гледах. Мъжът, уловил жената за ръка, фигурката върху товарния кон, махаща с ръка за сбогом, докато изчезваха сред дърветата. А аз — безутешен, бузата ми все още влажна от целувката, стиснал в ръка вързана с жълта панделка къдрица. Погледнах Соуфи сега и сърцето ме заболя

— Соуфи — казах аз. — Скъпа Соуфи. — Това няма да стане. Разбираш ли? Няма да стане. Роузалинд никога няма да го позволи. Зная това.

Соуфи отново отвори очи и ме погледна през сълзи.

— Не можеш да знаеш такова нещо за друг човек. Просто се опитваш да ме…

— Не, Соуфи. Наистина зная. Двамата с тебе знаехме съвсем малко един за друг. Но с Роузалинд не е така — това е част от общите ни мисли.

Тя ме гледаше недоверчиво.

— Истината ли казваш? Не разбирам…

— Как би могла да разбереш? Казвам ти истината. Знам какво изпитваше Роузалинд към човека-па… към този човек.

Соуфи продължаваше да ме гледа малко неспокойно.

— Но ти не виждаш какво мисля аз, нали? — попита ме тя леко разтревожена.

— Така, както и ти не знаеш какви са моите мисли — уверих я аз. — Това не е шпиониране. По-скоро винаги можеш да изказваш мислите си с думи, ако поискаш; но също можеш, ако пожелаеш, да ги запазиш за себе си.

По-трудно ми беше да го обяснявам на нея, отколкото на чичо Ексъл, но продължавах да се опитвам да го предам с прости изрази, докато изведнъж осъзнах, че се е стъмнило и приказвам на една фигура, която едва виждам. Спрях.

— Достатъчно тъмно ли е сега?

— Да. Но най-разумно ще бъде да вървим предпазливо — каза ми тя. — Можеш ли да се изправиш на крака? Не сме далече.

Станах и веднага усетих болките в цялото тяло и раните, но само толкова. Соуфи като че ли виждаше по-добре от мен в тъмното, улови ме за ръка и ме поведе. Гледахме да не се отдалечаваме от дърветата, но виждах как вляво проблясват огньове и разбрах, че заобикаляме лагера. Тръгнахме покрай него, докато стигнахме ниските скали, ограждащи северозападната му страна, след това се спуснахме и вървяхме в сянката на скалите още около петдесет ярда. После Соуфи спря и опря ръката ми на една от грубо направените стълби, които бях забелязал, облегнати на скалите.

— Върви след мене — прошепна ми тя и изведнъж се понесе нагоре.

Аз се изкатерих по-внимателно и стигнах горния край на стълбата, опрян на една площадка. Соуфи протегна ръка и ми помогна да се покача горе.

— Сядай — покани ме тя.

Вече беше много по-тъмно, отколкото, когато се изкачвах. Соуфи пипнешком се движеше и търсеше нещо. След малко видях искри — опитваше се да светне с огниво. Духаше искрите, докато успя да запали две свещи. Бяха къси и дебели, пушеха много, докато горяха, и миришеха отвратително, но осветяваха наоколо.

Видях, че се намираме в пещера, дълбока около петнадесет и широка около девет стъпки, издълбана в песъчливата скала. На входа беше закачена кожа, която го затваряше. В единия отдалечен ъгъл имаше дупка в тавана, откъдето непрекъснато капеше вода, всеки миг. Падаше в дървена копаня; прелялата вода се стичаше по улей през цялата пещера и излизаше навън. В другия отдалечен край се намираше легло, направено от клонки, застлано с кожи и със скъсано одеяло. Имаше купички и кухненски принадлежности. Близо до входа се виждаше издълбано овъглено огнище, сега празно, забелязах и хитро измислен отвор, за да излиза димът. От пукнатини в стените стърчаха дръжките на няколко ножа и други инструменти. Близо до постелката от шубраци имаше копие, лък и кожен колчан с около дузина стрели. Това беше почти всичко.

Спомних си кухнята в къщата на Уендърови. Чистата, светла стая, която ми изглеждаше толкова уютна, защото нямаше надписи по стените. А тук свещите мъждукаха, мазният им дим се издигаше към тавана и вонеше.

Соуфи загреба със съдинка вода от копанята, измъкна един сравнително чист парцал от дупка в стената и ги донесе при мене. Изми кръвта от лицето и косата ми и огледа раната.

— Нищо особено. Не е дълбока — успокои ме тя.

Измих ръце в съдинката. Соуфи изля водата в улея, изплакна съдинката и я прибра.

— Гладен ли си, Дейвид? — попита тя.

— Много — казах аз.

Цял ден не бях ял нищо, освен когато бяхме спрели за малко.

— Почакай ме. Няма да се бавя — поръча ми тя и се измъкна под кожата на входа.

Седях, гледах сенките, танцуващи по каменната стена, и слушах почукването на капките. Нищо чудно, казах си аз, в Оградата това да е дори разкош. „Ако имаше толкова малко, колкото имах аз…“ Така говореше Соуфи, макар че не беше имала предвид вещи. За да се откъсна от чувството на самота и нищета, потърсих компанията на Майкъл.

— Къде си? Какво става с тебе? — попитах го аз.

— Разположихме се да пренощуваме — отвърна ми той. — Прекалено е опасно да продължаваме в тъмното.

И се опита да ми предаде картината на мястото точно както го беше видял на залез слънце — но тя напомняше на много други места по пътя.

— Цял ден се придвижваме бавно. Беше изморително. Оградните жители добре познават горите си. Очаквахме засада някъде по пътя, но през цялото време само ни обстрелваха и дразнеха. Имаме само трима убити, но седем са ранени, при това, двама — сериозно.

— Обаче продължавате към нас?

— Да. Смятат, че за първи път сме струпали значителна сила и ни е предоставена възможност да дадем урок на Оградните жители, който да ги поукроти за известно време. Освен това много искат да заловят трима ви. Носи се мълва, че в Уокнак и околностите има две дузини или повече такива като нас, затова трябва да ви хванат, за да кажете имената им.

Майкъл замълча за миг, но когато продължи, изглеждаше разтревожен и нещастен.

— Всъщност, Дейвид, боя се — много се боя, че там има вече само един човек.

— Само един ли?

— Рейчъл успя да се свърже с мене, почти в края на обсега си е, много слабо я улавях. Каза, че нещо станало с Марк.

— Дали не са го хванали?

— Не, тя не смята така. Иначе той щеше да й го съобщи. Просто спрял да предава. От двадесет и четири часа не се е обаждал.

— Може би се е случило нещастие? Нали си спомняш Уолтър Брент — момчето, което бе затрупано под отсечено дърво? И той така беше спрял.

— Възможно е. Рейчъл не знае какво да мисли. Страхува се, сега остава съвсем сама. Беше почти в края на обсега, както и аз горе-долу. Още две-три мили и вече няма да има връзка.

— Странно е, че не съм чул поне твоята част от разговора — казах му аз.

— Може би си бил в безсъзнание — предположи той.

— Е, когато се събуди Петра, ще може да се свърже с Рейчъл — напомних му аз. — Нейният обсег изглежда е безкраен.

— Да, разбира се, бях забравил — съгласи се той. — Това ще помогне малко на Рейчъл.

Няколко минути по-късно една ръка повдигна кожата и остави на входа на пещерата някаква гаванка. После и самата Соуфи се промъкна вътре и ми подаде храната. Скъси изгорелите фитили на отвратителните свещи и приседна върху кожата на някакво неизвестно животно, докато аз започнах да се храня с дървена лъжица. Яденето беше странно, като че ли се състоеше от разни филизи, парчета месо и изсъхнал твърдо изпечен хляб, но като цяло не беше лошо и ми дойде много добре. Изядох го с апетит почти до трошица, когато внезапно се стреснах и излях пълната лъжица върху ризата си. Петра се беше събудила.

Отговорих й веднага. Тя мигновено превключи от униние на въодушевление. Това ме ласкаеше, но ми причиняваше почти същата болка. Явно беше събудила и Роузалинд, защото долових и нейната реакция в настъпилата бъркотия: Майкъл питаше какво по дяволите се е случило, а зеландската приятелка на Петра разтревожено протестираше.

След малко Петра се овладя и суматохата намаля. Усети се, как всички облекчено се отпуснаха.

— Да не й се е случило нещо? Какви бяха тези гръмотевици и светкавици? — попита Майкъл.

Петра ни обясни, като явно полагаше усилия да го направи по-кротко:

— Мислехме, че Дейвид е мъртъв. Мислехме, че са го убили.

Вече улавях и мислите на Роузалинд, които се оформяха в разбираеми образи от нещо като водовъртеж. Едновременно се чувствувах смирен, слисан, щастлив и разтревожен. Колкото и да се стараех, в отговор и аз не можех да мисля много по-ясно. Майкъл сложи край на това, като каза:

— Едва ли е прилично да го правите в чуждо присъствие — забеляза той. — Когато се откъснете един от друг, може да обсъдим и някои други неща.

И след като помълча, добави:

— Е, какво е положението?

Описахме му го. Роузалинд и Петра се намираха все още в шатрата, където ги бях видял за последен път, Човекът-паяк заминал, като оставил някакъв едър, червеноок белокос мъж да се грижи за тях. Обясних му къде съм и аз.

— Значи така — каза Майкъл. — Твърдите, че човекът-паяк като че ли представлява тамошната власт, и че е отишъл към мястото на битката. Нямате представа дали ще вземе участие в нея лично, или просто е замислил някакъв тактически ход? Защото във втория случай може да се върне всеки момент.

— Нямам представа — признах си аз. Роузалинд рязко се намеси, никога не я бях виждал толкова близо до състоянието на истерия.

— Страхувам се от него. Той не е като другите. Не е като нас. Изобщо не прилича на човек. Ще бъде ужасно — все едно, че е животно… Не, никога не бих могла… Ако се опита да ми направи нещо, ще се самоубия.

Върху всичко това Майкъл като че ли изсипа ведро с ледена вода.

— Не бива да постъпваш толкова глупаво. Ако се наложи, него ще убиеш.

И с чувството, че е разрешил това положение изцяло, той се зае с друго. Затова с пълна сила отправи въпрос към приятелката на Петра:

— Още ли смятате, че ще стигнете до нас?

Отговорът дойде все пак от доста далече, но явно без вече да са правени усилия. Беше спокойно и уверено „да“.

— А кога? — попита Майкъл.

Преди да отговори, жената помълча, сякаш се съветваше с някого, после каза все така уверено:

— След не повече от шестнадесет часа.

Съмненията на Майкъл намаляха. За първи път той си позволи да допусне възможността, че тя може да ни помогне.

— Тогава изниква въпросът, как да осигурим запазването на живота на трима ви толкова дълго — каза замислено той.

— Почакайте. Задръжте малко така — помолих ги аз.

Погледнах Соуфи. Пушещите свещи светеха достатъчно, за да видя, че тя наблюдава внимателно и малко неспокойно лицето ми.

— С онова момиче ли разговаряш? — попита ме тя.

— И със сестра си. Вече са будни. В шатрата са; пази ги един албинос. Вижда ми се странно…

— Странно ли? — учуди се тя.

— Като че ли по-подходящо беше да ги пази жена…

— Това е Оградата — припомни ми тя с горчивина.

— Да… разбира се… — казах аз с чувство на неудобство. — Виж какво, въпросът е следният: мислиш ли, че има начин те да се измъкнат оттам, преди той да се е завърнал? Струва ми се, че сега е моментът. Завърне ли се той…

И аз свих рамена, като я гледах в очите. Тя обърна глава и известно време стоя така, съзерцавайки свещите. После ми кимна:

— Да. Така ще бъде по-добре за всички нас — за всички нас, освен за него — добави тя някак тъжно. — Да, мисля, че можем да го направим.

— Веднага ли?

Тя отново кимна. Взех копието, което лежеше до постелката и го претеглих на ръка. Беше малко леко, но доста добре уравновесено. Тя го погледна и поклати глава:

— Ти ще останеш тук, Дейвид.

— Но… — започнах аз.

— Не. Ако те видят, ще обявят тревога. Иначе никой няма да обърне внимание, че отивам в шатрата му, дори да ме види.

Това ми изглеждаше разумно. Оставих копието, макар и с нежелание.

— Но ти би ли могла…?

— Да — отвърна решително тя.

После стана и отиде до една от дупките в стената. Оттам измъкна нож. Широкото острие беше чисто и блестеше. Изглежда, по всяка вероятност е било отмъкнато от някоя кухня при нападението на ферма. Соуфи затъкна ножа в пояса си, остана да стърчи само тъмната дръжка. После се обърна към мене и дълго време ме гледа.

— Дейвид… — започна тя предпазливо.

— Какво? — попитах аз.

Тя размисли и каза с друг тон:

— Можеш ли да ги помолиш да не вдигат шум? Каквото и да се случи, да не издават нито звук? Предай им да ме последват; да намерят нещо тъмно, в което да се загърнат. Можеш ли да им го обясниш добре?

— Да — отвърнах аз. — Но бих искал ти да ми позволиш…

Тя поклати глава и ме прекъсна.

— Не, Дейвид. Само ще увеличим риска. Не познаваш обстановката.

Тя угаси свещите и повдигна кожата. За миг мернах силуета й на фона на не тъй гъстата тъмнина на входа, после изчезна.

Предадох поръките й на Роузалинд и внуших на Петра, че е нужно да пази тишина. После не ми оставаше нищо друго, освен да чакам и да слушам как водата капе в тъмнината.

Не можех да остана толкова дълго неподвижен. Отидох до входа и подадох навън глава. Беше нощ. Между бараките горяха няколко огнища; насам-натам се движеха хора, защото виждах как светлината изчезва, когато те минават пред огъня. Чуваха се приглушени гласове; някакъв общ шум от леки движения, като фон; нощна птица дрезгаво изкрещя някъде наблизо; в далечината прозвуча рев на див звяр. И толкова.

Всички чакахме. От време на време Петра излъчваше някакъв прилив на възбуда. Никой не обърна внимание на това.

После от Роузалинд дойде някакъв успокояващ образ, означаващ „всичко е наред“, но в него имаше и добавъчен елемент, изразяващ изненада. Видя ми се по-разумно да не отвличам вниманието й, като питам какво се бе случило.

Ослушвах се. Нямаше нищо тревожно, нищо не се промени в смесицата от звуци. Стори ми се, че измина много време, преди да чуя как скриптят камъчетата под краката на някого точно в подножието на Соуфината пещера. Коловете на стълбата леко се отъркаха о скалата, когато ги притисна тежестта на телата. Влязох навътре в пещерата, за да не стоя на пътя. Роузалинд тихо попита, малко неуверено:

— Всичко наред ли е, Дейвид? Тук ли си?

— Да. Влизайте — отговорих аз.

На отвора се появи бледото очертание на една фигура. После се появи втора, по-малка, после трета. Запълниха изцяло входа. След малко Соуфи отново запали свещите.

Роузалинд, както и Петра, наблюдаваха безмълвно и ужасено, без да могат да откъснат погледа си, как Соуфи загреба вода от копанята, после изми кръвта от ръцете си и изчисти ножа.