Серия
Здрач (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eclipse, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 208 гласа)

По-долу е показана статията за Затъмнение (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Затъмнение
Eclipse
Автор Стефани Майър
Първо издание 7 август, 2007 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Little, Brown
Оригинален език английски
Жанр фентъзи, романс
Поредица Здрач
Предходна Новолуние
Следваща Зазоряване
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романът от поредицата „Здрач“. За астрономичното явление вижте Затъмнение.

„Затъмнение“ е третата книга от сагата „Здрач“ от Стефани Майър. В нея се доразказва историята на 18-годишната Бела Суон и нейният любим вампир, Едуард Кълън. Предходната книга от поредицата е „Новолуние“, а следващата – „Зазоряване“. Книгата е пусната на 7 август 2007 с първоначален тираж от 1 милион копия, [1] като само през първите 24 часа са продадени над 150 000.[2]

Сюжет

Историята започва с откритието, че в Сиатъл се случват поредица неразгадани убийства, а за които Едуард подозира, че са причинени от новороден вампир, който не може да контролира жаждата си. Едуард и Бела попълват молби за колеж, и Бела обяснява на Едуард, че иска отново да се види с Джейкъб – нейният приятел върколак. Междувременно, Алис Кълън има видение, че Виктория – вампирът, който преследва Бела, се е върнала в града. Въпреки че Едуард се тревожи за нейната безопасност, Бела настоява, че Джейкъб и останалите върколаци от неговата глутница никога не биха я наранили, и той ѝ позволява да ги посещава от време на време.

Няколко дни по-късно, Бела изявява желание да прави любов с Едуард, преди да бъде превърната във вампир. Едуард първоначално отказва, обяснявайки на Бела, че би могъл много лесно да я убие. Все пак, разбирайки колко много това би означавало за нея, той се съгласява да опитат да го направят някога в бъдещето, но само ако са женени. Въпреки че не изпитва особено желание за брак, Бела си дава сметка, че това да прекара вечността с Едуард означава за нея много повече от каквото и да е, тя приема неговото предложение.

Бела и семейство Кълън разбират, че убийствата в Сиатъл са извършение от „армия“ новородени вампири, контролирани или от Виктория, или от клан вампири, известен като Волтури. Кълънс се съюзяват с върколаците, за да могат да се преборят с тази заплаха. Докато всички останали се подготвят за битка, Едуард и Бела отиват в планината, където да се скрият по време на боя по молба на Бела, а по-късно към тях се присъединява Джейкъб и Сет Клиъруотър – млад член на върколаците.

На сутринта, Джейкъб дочува Едуард и Бела да обсъждат годежа си и първоначално го мисли за сън, но въпреки това много се разстройва. Той заплашва да се присъедини към битката и да бъде убит, защото Бела не го обича. За да го спре, тя го целува и разбира, че обича и него. Виктория стига до Бела, проследявайки миризмата на Едуард и той е принуден да се бие с нея, въпреки желанието на Бела да го задържи при себе си, в безопасност. След битката остава само един новороден – Бри Танър (за почвече информация – Краткият втори живот на Бри Танър), която се е отказала да се бие. Всъщност, тя се е присъйденила в битката само и само защото вярвала, че Диего, нейният любим е на фронтовата линия, но топй се оказва убит още много по-рано. След като Виктория и нейната армия са разбити, Бела обяснява на Джейкъб, че макар да го обича, любовта и към Едуард е по-силна и тя не може да живее без него. След като получава покана за сватбата от смирения Едуард, Джейкъб приема формата на вълк и хуква, искайки да избяга от болката, която чувства, бесен на Бела за решението и да стане вампир.

Романът може да се сравни с „Брулени хълмове“ на Емили Бронте.

Край на разкриващата сюжета част.

Корица

На корицата на книгата се вижда скъсана панделка. Въпреки, че се предполага, че тя е показана публично през май 2007, на Бела на Затъмнението, официалният сайт на Барнс & Ноубъл и Стефани Майър показва новата корица през март 2007, заедно с кратък предварителен преглед на съдържанието на книгата.[3] Скъсаната панделка представлява избор, както Бела трябва да избира между любовта си към Едуард-вампира и приятелството си с върколака Джейкъб Блек. Майър също така заявява, че панделката се свързва и с идеята, че Бела не може напълно да се откъсне от своя човешки живот.[4]

Предварително разпространение

На 25 юли, се случва инцидент, подобен на предварителното разпространение на седмата книга за Хари Потър. Книжарниците на Барнс&Ноубъл случайно изпращат предварително копия на „Затъмнение“ до някои клиенти, които са си поръчали книгата предварително. Обяснението е за компютърна грешка, тъй като целият им онлайн магазин е компютъризиран.

С цел да няма „изтичане на информация“, много фенсайтове са затворени. Стефани Майър заключва и коментарите си в MySpace. В открито писмо до един от фен сайтовете, авторката моли „щастливите читатели“ да запазят края за себе си, докато останалите фенове на сагата получат своя шанс също да се порадват на книгата.

Критика

„Затъмнение“ също получава смесена критика.

LoveVampires.com заявява, че „Възрастните читатели вероятно няма твърде да харесат тревогите около една тийнейджърска връзка, но ако сте харесали предишните книги на авторката, значи и тук ще откриете доста забавление“. На това основание, те дават на произведението четири и половина от възможни пет звезди.[5]

Ан Ройер от School Library Journal казва „Майър знае, че нейните фенове искат това: трепети и много романтика и тя им го дава“."[6]
Селби Гибсън-Бойс от Tulsa World пише: "Прочетох я без да спирам от началото до края. Самата книга не можа да се отлепи от ръката ми. Съвсем същото се случи и със „Здрач“ и „Новолуние“."[7]

Въпреки това, обаче, DearAuthor.com заявява, че „е ясно след като е взето решението Бела да бъде превърната във вампир, цялото естествено напрежение се изпарява и авторката трябва да си измисля един след друг фалшиви конфликти, за да запази историята интересна“ и дава на книгата оценка С-.[8]

Келън Райс от списание „Бласт“ критикува книгата като сексистка, твърдейки, че Майър не само дава на двамата си герои една нездрава, дори оскърбителна връзка, но я романтизира и идеализира."[9]

Източници

  1. Bob Minzesheimer. Vampire tale takes bite out of 'Potter'. // USA Today, 15 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  2. Jeffrey A. Trachtenberg. Booksellers Find Life After Harry In a Vampire Novel. // The Wall Street Journal, 10 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  3. StephenieMeyer.com. Twilight Series. Eclipse
  4. Stephenie Says – Q+A at Fairless Hills
  5. Eclipse by Stephenie Meyer: Book Review
  6. Anne Rouyer. Eclipse. // School Library Journal, 5 септември 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  7. Shelby Gibson-Boyce. Free radical: J.K. who? Hottest new series is vamp fantasy. // Tulsa World, 10 август 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  8. REVIEW: Eclipse by Stephenie Meyer | Dear Author: Romance Book Reviews, Author Interviews, and Commentary
  9. Kellan Rice. 'Twilight' Sucks... And Not In A Good Way. // Blast Magazine, 16 август 2008. Посетен на 16 ноември 2008.

Външни препратки

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Eclipse (novel)“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.  

8. САМОКОНТРОЛ

Отново се озовахме на плажа, скитайки се без цел. Джейкъб все още беше горд с уреждането на бягството ми.

— Мислиш ли, че ще те потърсят? — попита той обнадежден.

— Не — бях сигурна в това. — Въпреки това, ще са ми много ядосани довечера.

Той вдигна един камък и го запрати към вълните.

— Не се връщай тогава — предложи отново.

— На Чарли ще му хареса — отговорих саркастично.

— На бас, че няма да има нищо на против.

Не отговорих. Джейкъб вероятно беше прав и това ме накара да започна да скърцам със зъби. Очевидното предпочитание на Чарли към приятелите ми от Ла Пуш беше толкова нечестно. Зачудих се дали ще мисли по същия начин, ако знаеше че всъщност изборът е между вампири и върколаци.

— Е, за какво беше последната караница в глутницата? — попитах безгрижно.

Джейкъб спря на място и погледна надолу към мен с шокирани очи.

— Какво? Това беше шега.

— О! — той погледна настрани.

Чаках го да заговори отново, но той изглеждаше загубен в мислите си.

— Имало ли е караница? — попитах.

Джейкъб се подсмихна:

— Бях забравил какво е да няма някой, който да знае всичко през цялото време. Да имам тихо, лично място в главата си.

Вървяхме тихо по каменния плаж няколко минути.

— Е, какво е? — попитах накрая. — Това, което всички в главата ти вече знаят?

Той се поколеба за момент, сякаш не беше сигурен колко трябва да ми каже. След това въздъхна и каза:

— Куил „отпечата“. Станаха трима. Останалите започваме да се тревожим. Може би е по често срещано, отколкото историите казват. — Той се намръщи и се обърна, за да ме огледа. Втренчи се в очите ми, без да говори, а веждите му бяха образували бразда, заради концентрацията.

— Какво зяпаш? — попитах уверено.

— Нищо — въздъхна той.

Джейкъб започна да върви отново. Без умисъл, той се пресегна и ме хвана за ръката. Крачехме бавно по плажа.

Помислих си как ли изглеждаме, разхождайки се хванати за ръка по плажа — като двойка, със сигурност. Замислих се дали да протестирам. Но това беше начинът, по който винаги е било с Джейкъб… нямах причина да се притеснявам за това сега.

— Защо „отпечатването“ на Куил е предизвикало такава караница? — попитах, защото не изглеждаше, че той ще продължи да разказва. — Защото е най-новият ли?

— Това няма никакво значение.

— Тогава какъв е проблемът?

— Това е друга част от легендите. Чудя се, кога ли ще спрем да се изненадваме, че са истина? — промърмори той на себе си.

— Ще ми кажеш ли? Или трябва да гадая?

— Никога няма да познаеш. Виждаш ли, Куил не се е мотал много с нас, знаеш, само от скоро. Затова и не е бил в къщата на Емили много…

— Куил също е отпечатал Емили? — ахнах.

— Не! Казах ти да не гадаеш. На гости на Емили били двете й племенници… и Куил срещна Клер.

Той не продължи. Обмислих казаното за момент:

— Емили не иска племенницата й да е с върколак? Това е малко лицемерно — отбелязах аз.

Но разбирах защо, от всички хора, тя ще се чувства така. Спомних си отново за дългите белези, които обезобразяваха лицето й и стигаха до края на лявата й ръка. Сам беше загубил контрол само веднъж, когато беше стоял близо до нея. Веднъж, но достатъчно. Бях виждала болката в очите на Сам, когато гледаше какво и бе сторил. Разбирах защо Емили иска да предпази племенницата си от това.

— Моля те, ще престанеш ли да отгатваш? Далеч си от истината. Емили не възразява, но е малко рано.

— Какви имаш предвид под „рано“?

Джейкъб ме прецени с присвити очи:

— Опитай се да не си предубедена, о’кей?

Кимнах нетърпеливо.

— Клер е на две — каза Джейк.

Заваля дъжд. Замигах яростно, когато капките започнаха да обсипват лицето ми. Джейкъб чакаше тихо. Той не носеше яке (както обикновено); дъждът изпръска черната му тениска и остави тъмни петна по нея. Капките се стичаха през неговата рунтава коса. Лицето му не показваше емоции, докато гледаше моето.

— Куил… е отпечатал… две годишна? — най-накрая успях да изрека.

— Случва се — сви рамене той. Наведе се, за да вземе друг камък и го запрати до залива. — Или поне така казват историите.

— Но тя е бебе — започнах да протестирам аз.

Той ме погледна с тъмна развеселеност.

— Куил няма да остарее — припомни ми той, с язвителен тон. — Просто ще трябва да почака няколко десетилетия.

— Аз… не знам какво да кажа.

Опитвах се усилено да не съм критична, но наистина бях ужасена. Досега нищо около върколаците не ме беше тревожило, откакто разбрах, че не са виновни за убийствата, в които ги подозирах.

— Ти си правиш заключения — обвини ме той. — Мога да го видя по лицето ти.

— Съжалявам — промълвих. — Но звучи наистина зловещо.

— Не е така. Разбираш го грешно — Джейкъб защити приятеля си, изведнъж разгорещен. — Виждал съм го в очите му. Няма нищо романтично в това — не и за Куил. Поне не сега — той си пое дълбоко въздух. — Толкова е трудно да се опише. Не е като любов от пръв поглед, наистина. По скоро е като… кръжене. Когато я видиш, изведнъж сякаш не е Земята тази, която те държи тук. Тя те държи. И нищо не е по-важно от нея. И ще направиш всичко за нея, ще бъдеш всичко за нея. Ставаш това, от което тя се нуждае, без значение какво — защитник, любовник, приятел или брат. Куил ще е най-добрия, най-милия голям брат, който някое дете е имало. Няма пеленаче на земята, което ще бъде по-добре защитено от това малко момиче. Когато порасне и се нуждае от приятел, той ще е по-разбиращ, верен и надежден от всеки друг, когото тя познава. А след това, когато е достатъчно голяма, те ще бъдат щастливи колкото Емили и Сам — странна, горчива нотка премина през гласа му накрая, когато спомена Сам.

— Клер няма ли избор?

— Разбира се, че има. Но защо да не избере него накрая? Той ще бъде нейната половинка — сякаш е проектирам само и единствено за нея.

Вървяхме тихо за момент, докато аз се поспрях, за да хвърля камък към океана. Той падна на плажа, на няколко метра от нас. Джейкъб ми се изсмя.

— Не може всички да бъдем откачено силни — измъмрих аз.

Той въздъхна.

— Мислиш ли, че ще стане и с теб? — попитах тихо.

Отговорът му беше бърз, а гласът — безизразен:

— Никога.

— Това е нещо, което не можеш да контролираш, нали?

Той помълча за няколко минути. Несъзнателно и двамата вървяхме бавно, почти не се движехме:

— Не би трябвало да мога — призна си той — Но трябва да я видиш — онзи, която е отредена за теб.

— И си мислиш, че понеже не си я видял, тя не съществува? — попитах скептично. — Джейкъб, ти не си видял много от света, по-малко от мен дори.

— Не, не съм — каза с тих глас. Погледна ме в лицето с пронизващи очи. — Но никога няма да видя друга, Бела. Виждам само теб. Дори когато затворя очи и се опитам да видя нещо друго. Питай Куил и Ембри — това ги подлудява.

Склоних очи към камъните. Вече не вървяхме. Единственият шум идваше от вълните, които се разбиваха в брега. Не чувах дъжда от техния рев.

— По-добре ще е да си ходя — прошепнах.

— Не! — запротестира той, изненадан от това решение.

Погледнах отново нагоре към него и очите му сега бяха тревожни:

— Свободна си през целия ден, нали? Кръвопиецът няма да се е прибрал още.

Изгледах го свирепо.

— Не исках да обиждам — каза той бързо.

— Да, имам целия ден. Но, Джейк…

Той повдигна ръце:

— Съжалявам. Няма повече да правя така. Просто ще бъда Джейкъб.

— Но ако това е, което мислиш… — въздъхнах аз.

— Не се притеснявай за мен — настоя той, усмихвайки се преднамерено окуражително — прекалено весело. — Знам какво правя. Просто ми кажи, когато те разстройвам.

— Не знам…

— Хайде, Бела. Нека да идем до къщата и да си вземем моторите. Трябва да караш мотоциклет по-често, за да си във форма.

— Не мисля, че ми е позволено.

— От кой? От Чарли или от кръво… от него?

— И от двамата.

Джейкъб се засмя с любимата ми усмивка и изведнъж беше същия Джейкъб, който толкова ми липсваше — слънчев и топъл. Не можах да не му се усмихна в отговор.

Дъждът намаля и се превърна в росене.

— Няма да те издам — обеща той.

— Освен на всички от глутницата.

Той поклати глава отрезвяващо и вдигна дясната си ръка:

— Обещавам да не мисля за това.

— Ако се нараня, версията е, че съм се спънала — засмях се аз.

— Както кажеш.

Карахме моторите си около Ла Пуш, докато дъждът не ги направи прекалено жалки и Джейкъб настоя, че ще припадне, ако не хапне скоро.

Били ме поздрави любезно, когато влязохме в къщата, сякаш неочакваното ми посещение означаваше нещо по-сложно от мотаенето с приятел. След като изядохме сандвичите, които Джейкъб направи, отидохме в гаража, за да почистим мотоциклетите. Не бях стъпвала там от месеци — откакто Едуард се бе върнал — но сякаш това нямаше значение. Беше просто поредният следобед в гаража.

— Хубаво е — казах аз, когато той извади две топли соди от чантата си. — Това място ми липсваше.

Той се усмихна, оглеждайки пластмасовите лавици, закачени заедно над главите ни:

— Да, разбирам те. Цялото величие на Тадж Махал, без удобствата на скъпото пътуване до Индия.

— За вашингтонския малък Тадж Махал — вдигнах тост, държейки горе бутилката си.

Той докосна своята бутилка до моята.

— Помниш ли миналият Свети Валентин? Мисля, че тогава за последен път беше тук — последният път, когато нещата бяха още… нормални, знаеш.

Засмях се:

— Разбира се, че помня. Размених доживотно робство срещу кутия говорещи сърца. Това не е нещо, което съм склонна да забравя.

Той се засмя с мен:

— Точно така беше. Ммм, робство. Ще трябва да измисля нещо добро — след това той въздъхна. — Сякаш беше преди години. Друга ера. По-щастлива.

Не можех да се съглася с него. Това беше щастливата ми ера. Но бях изненадана да разбера колко много неща ми липсват от собствените ми „тъмни години“. Загледах се през процепа в мрачните дървета. Дъждът валеше отново, но в малкия гараж, в който седях до Джейкъб ми беше топло. Той беше топъл като пещ.

Пръстите му погалиха ръката ми:

— Нещата наистина са се променили.

— Да — казах, докато се пресягах, за да потупам седалката на мотора. — Преди Чарли ме харесваше. Надявам се Били да не му каже нещо за днес… — захапах устната си.

— Няма. Той не възприема нещата така както Чарли… Ей, аз така и не се извиних официално за глупавата ми постъпка с мотора. Извинявай много, че те издадох на Чарли. Иска ми се да не бях.

Завъртях очи:

— И на мен.

— Наистина много, много съжалявам.

Той ме погледна с надежда, а мократа му, заплетена коса стърчеше на всяка посока около умоляващото му лице.

— О, добре! Простено ти е.

— Мерси, Бела!

Засмяхме се за около секунда и след това неговото лице потъмня:

— Помниш ли онзи ден, когато донесох мотоциклета у вас… Чаках те, за да те попитам нещо — каза той бавно. — Но също… и не исках да те питам.

Стоях много спокойно — стресова реакция. Това беше навик, който бях прихванала от Едуард.

— Инатеше се, защото ми беше ядосана или говореше сериозно? — прошепна той.

— За какво? — прошепнах, въпреки че бях сигурна за какво говори.

Той ме погледна:

— Знаеш. Когато каза, че не е моя работа… ако… ако той те ухапе — тялото му се присви леко накрая на думите.

Джейк… — гърлото ми беше пресъхнало. Не можех да отговоря.

Той затвори очи и пое голяма глътка въздух:

— Сериозна ли беше? — той трепереше едва забележимо. Очите му бяха затворени.

— Да — прошепнах.

Джейкъб въздъхна бавно и дълбоко:

— Предполагах, че е така.

Вгледах се в лицето му, чакайки да отвори очи.

— Нали знаеш какво означава това? — обвини ме внезапно. — Разбираш нали? Какво ще стане, ако нарушат договора?

— Ние ще си тръгнем преди това.

Очите му се отвориха бързо, тяхната черна дълбочина беше пълна с болка и гняв:

— Няма географски лимити за договора, Бела. Нашите прадеди се съгласили да запазят мира, само защото Кълънови са се заклели, че са различни — че не са опасни за хората. Те обещали, че няма да убият или променят никого никога повече. Ако прекрачат думите си, договорът е невалиден и те не са по-различни от другите вампири. Веднъж щом това е установено, ще ги намерим и…

— Но, Джейк, ти не наруши ли вече договорът? — попитах аз, задъхвайки се. — Не беше ли част от него да не казвате на хората за вампирите? И ти ми каза. Не е ли уговорката спорна вече?

На Джейкъб не му хареса припомнянето ми — болката в очите му се превърна във враждебност:

— Да, наруших договора, но дори не вярвах в неговото съществуване. И съм сигурен, че те се били информирани — той ме погледна огорчено в челото, за да не срещне засрамения ми поглед. — Но това не им дава свобода или нещо такова. Няма вина за вината. Имат само един избор, ако зачетат това което съм направил. Същото, което ние ще имаме, когато те нарушат договора — да започнем война.

Той го накара да изглежда неизбежно. Потреперих:

— Джейк, не се налага да е така.

Той стисна зъби:

— Но е така!

Тишината след това заявление беше много шумна.

— Ще ми простиш ли някога, Джейкъб? — прошепнах. Веднага щом казах думите, пожелах да не бях ги изговорила. Не исках да чуя отговора.

— Ти няма вече да си Бела — каза той. — Приятелката ми няма да съществува. Няма да има на кого да простя.

— Това звучи като „не“ — прошепнах аз.

Гледахме се за един несвършващ момент:

— Това ли е сбогуването ни, Джейк?

Той замига бързо, ядът му се превърна в изненада:

— Защо? Все още имаме няколко години. Не може ли да сме приятели през това време?

— Години? Не, Джейк, не години — аз поклатих глава и се засмях безрадостно. — Седмици е по-точно.

Не очаквах реакцията му.

Той изведнъж се изправи и се чу силен пукот, когато содата избухна в ръката му. Тя се разлетя навсякъде, заливайки ме, сякаш беше маркуч.

— Джейк… — започнах аз, но замълчах, когато осъзнах, че цялото му тяло трепереше от гняв. Гледаше ме диво и ръмжащ звук изпълваше гърдите му. Замръзнах на място, прекалено шокирана, за да си спомня как да се движа. Треперенето премина по цялото му тяло, докато той изглеждаше сякаш вибрира. Формите му се замъглиха.

След това Джейкъб изскърца със зъби и ръмженето спря. Притисна очи плътно в концентрация и треперенето намаля, докато само ръцете му потреперваха:

— Седмици — каза той с монотонен глас.

Не можех да отговоря — все още бях като замразена. Той отвори очи. Бяха повече от бесни сега.

— Той ще те промени в мръсен кръвопиец само след няколко седмици! — Джейкъб изсъска през зъби.

Прекалено зашеметена, за да се обидя от думите му, просто кимнах бавно. Лицето му позеленя.

— Разбира се, Джейк! — промълвих след дълга минута мълчание. — Той е на седемнадесет, Джейкъб, а аз се приближавам към деветнадесет с всеки изминал ден. Освен това, защо да чакам? Той е всичко, което желая. Какво друго да направя?

Въпросите ми бяха реторични.

Думите му заболяха като удар от камшик:

— Нищо. Нищо друго. По-добре щеше да е, ако беше умряла. Предпочитам да беше.

Отскочих, сякаш ме беше ударил. Ако ме беше ударил щеше да боли по-малко. И тогава, когато болката мина през мен, собственият ми самоконтрол избухна в пламъци:

— Може и да излезеш късметлия — казах гадно, ставайки на крака. — Може да ме удари камион на път към къщи.

Хванах мотоциклета си и го избутах навън в дъжда. Той не помръдна, докато минавах покрай него. Веднага щом бях на малкия, мръсен път, запалих мотора. Той изфуча и запрати фонтан от мръсотия към гаража. Надявах да го е ударила.

Станах мокра до кости, докато карах по хлъзгавия път към къщата на Кълънови. Сякаш вятърът замразяваше дъжда срещу кожата ми, а зъбите ми трепереха, преди да мина и половината път.

Мотоциклетите бяха прекалено непрактични за Вашингтон. Трябваше да продам това тъпо нещо при първа възможност.

Влязох в приличащия на пещера гараж и не се изненадах, когато открих, че Алис ме чака, разположена спокойно на капака на своето Порше. Алис удари бляскаво жълтата боя:

— Дори не успях да го покарам — въздъхна.

— Съжалявам — измънках между замръзналите си зъби.

— Изглежда, че ще ти трябва душ — каза безцеремонно тя, когато скочи на крака.

— Да.

Тя притисна устни, изучавайки изражението ми:

— Искаш ли да поговорим?

— Не.

Тя кимна в съгласие, но очите й бяха луди от любопитство:

— Ходи ли ти се до Олимпия тази вечер?

— Не. Мога ли да се прибера у дома?

Тя направи гримаса.

— Няма значение, Алис — казах. — Ще остана, ако това прави нещата по-лесни за теб.

— Благодаря — въздъхна тя с облекчение.

Легнах си рано, свивайки се на канапето отново.

Беше още тъмно, когато се събудих. Бях замаяна, но знаех, че сутринта не е близо. Очите ми се затвориха и аз се разтегнах, претъркулвайки се. Отне ми секунда да осъзная, че след това движение трябва да съм на пода. И ми беше много по-удобно.

Обърнах се отново, опитвайки се да видя. Беше по-тъмно от снощи — облаците бяха прекалено плътни, за да пропуснат лунни лъчи.

— Съжалявам — измърмори той толкова тихо, че гласът му бе част от тъмнината. — Не исках да те събудя.

Аз се стегнах, очаквайки яростта — неговата и моята — но имаше само тишина и спокойствие в тъмнината на неговата стая. Почти усещах сладостта от събирането ни във въздуха, уханието от парфюма на дъха му. Празнината на разделението ни оставяше свой собствен горчив привкус, нещо, което не бях усетила, докато не се събрахме.

Нямаше докосване помежду ни. Спокойствието бе миротворно — не като спокойствието преди буря, а като тиха нощ, недокосната от признак на буря. И не ми пукаше, че би трябвало да съм му ядосана. Не ме интересуваше, че трябваше да съм ядосана на всички. Пресегнах се за него и намерих ръцете му в тъмнината. Притеглих се към него. Ръцете му ме обхванаха, притискайки ме до гърдите му. Устните ми започнаха да се движат по врата му, по брадичката и накрая намерих устните му.

Едуард ме целуна за момент и се засмя:

— Бях подготвен за яростта, която щеше да засрами гризлитата и това получавам? Трябва да те ядосвам по-често.

— Дай ми минута, за да поработя над това — подразних го, докато го целувах отново.

— Ще чакам колкото е нужно — прошепна той срещу устните ми. Пръстите му се заплетоха в косата ми. Дишането ми стана неравно:

— Може би сутринта.

Както искаш.

— Добре дошъл у дома — казах, докато студените му устни се притиснаха под челюстта ми. — Радвам се, че се върна.

— Това е много хубаво.

— Ммм — съгласих се и затегнах ръце около врата му.

Ръцете му се извиха около рамото ми, движейки се надолу по ръката ми, по ребрата и около кръста, продължавайки надолу към бедрото ми и надолу по крака до коляното. Спря там, галейки прасеца ми. Издърпа крака ми изведнъж и го качи на бедрото си.

Спрях да дишам. Това не беше нещо, което той позволяваше. Въпреки ледените му ръце ми беше горещо. Неговите устни се движеха до дупката в долната част на врата ми.

— Не че искам да паля гнева ти предварително — прошепна той. — Но можеш ли да ми кажеш какво против имаш това легло?

Преди да мога да отговоря, преди да мога да се концентрирам достатъчно, за да доловя смисъла в думите му, той ме спусна на една страна и ме издърпа отгоре си. Държеше лицето ми в ръцете си, така че устните му достигаха гърлото ми. Дишането ми беше прекалено силно — почти неудобно, но ми беше невъзможно да се засрамя в момента.

— Леглото? — попита пак. — Мисля, че е хубаво.

— Ненужно е — успях да издишам.

Той издърпа лицето ми към неговото и устните ни се сляха. По-бавно този път, той се извъртя, докато се оказа над мен. Стоеше внимателно, така че изобщо да не усетя теглото му, но аз чувствах студения мрамор на тялото му срещу моето. Сърцето ми така блъскаше, че беше трудно да чуя тихия му смях:

— Тук можем да поспорим — оспори той. — Това ще е трудно на канапето.

Студен като лед, езикът му проследи формата на устните ми. Главата ми се въртеше — въздухът беше празен и идваше прекалено бързо.

— Промени ли си мнението? — попитах без въздух. Може би беше премислил всичките си правила за сигурност. Може би имаше повече значение в това легло, отколкото аз бях видяла. Сърцето ми биеше почти болезнено, докато чаках отговора му.

Той въздъхна и се претърколи, така че бяхме разделени сега:

— Не ставай смешна, Бела — каза той със силно неодобрение в гласа — явно беше разбрал какво исках да кажа. — Просто се опитвам да илюстрирам ползите от леглото, което ти не харесваш. Не се отпускай.

— Прекалено късно — отговорих. — И харесвам леглото.

— Добре — можех да усетя усмивката в гласа му, докато ме целуваше по челото. — Аз също го харесвам.

— Но все пак мисля, че е ненужно — продължих. — Щом няма да се отпускаме, какъв е смисълът от него?

Той въздъхна отново:

— За хиляден път, Бела — прекалено е опасно.

— Аз харесвам опасностите — настоях.

— Знам — имаше кисел тон в гласа му и аз осъзнах, че е видял мотоциклета в гаража.

— Ще ти кажа какво е опасно — казах бързо, преди да е сменил темата. — Няма да мога да издържа някой от идващите дни и ти те можеш да виниш само себе си.

Той започна да ме отблъсква далеч от себе си:

— Какво правиш? — възпротивих се, прилепвайки се за него.

— Предпазвам те. Ако е прекалено много за теб…

— Мога да се справя — настоях.

Той ме пусна да се стопля сгушена в ръцете му:

— Съжалявам, че ти направих грешно впечатление — каза. — Не исках да те натъжа. Това не беше хубаво.

— Всъщност е много, много хубаво.

Той пое дълбоко въздух:

— Не си ли изморена. Трябва да те оставя да поспиш.

— Не, не съм. Нямам нищо против, ако ми направиш грешно впечатление отново.

— Това е лоша идея. Не си единствената, която се забравя.

— Да, единствената съм — измънках.

Той се изкиска:

— Нямаш си никаква представа, Бела. Не помага и това, че толкова надценяваш самоконтрола ми.

— Няма да се извинявам за това.

— Може ли аз да се извиня?

— За какво?

— Беше ми ядосана, забрави ли?

— О, това ли?

— Съжалявам. Грешах. Лесно е да мисля по различен начин, когато си тук — на сигурно — раменете му се стесниха около мен. — Обезумявам, когато се опитвам да те оставя. Не мисля, че ще се отдалеча отново толкова. Не си заслужава.

— Не намери ли планински лъвове? — казах с усмивка.

Да, всъщност намерих. И пак не си струва притеснението. Толкова съжалявам, че накарах Алис да те държи като затворник. Това беше лоша идея.

— Да — съгласих се.

— Няма да го направя отново.

— Добре — казах тихо. Беше му простено. — Но пижамените партита имат своите предимства… — притиснах се по-близо до него, притискайки устните си в вдлъбнатината до ключицата му. — Ти можеш да ме държиш затворник когато си поискаш.

— Ммм — въздъхна той. — Ще ти го припомня.

— Значи сега е мой ред?

— Твой ред? — звучеше объркан.

— Да се извиня.

— За какво имаш да се извиняваш?

— Не си ми ядосан? — попитах неразбиращо.

— Не — звучеше сякаш наистина го мислеше.

Усетих, че веждите ми се повдигнаха в учудване:

— Не видя ли Алис като се прибра?

— Да. Защо?

— Ще й вземеш ли Поршето?

— Разбира се, че не. То е подарък.

Искаше ми се да видя изражението му. Гласът му звучеше сякаш съм го обидила:

— Не искаш ли да знаеш какво направих? — започнах да се обърквам от видимата липса на притеснение. Почувствах как той свива рамене:

— Винаги ме интересува какво правиш — но не е необходимо да ми казваш, ако не искаш.

— Но аз бях в Ла Пуш.

— Знам.

— И избягах от училище.

— Аз също.

Загледах се там, откъдето идваше гласът му и проследих очертанията му със пръсти, опитвайки се да разбера настроението му:

— Откъде дойде цялата тази толерантност? — разпалих се аз.

Той въздъхна:

— Реших, че си права. Проблемът ми беше най-вече в… предубедеността ми към върколаците. Ще се опитам да съм по-справедлив и да вярвам на преценката ти. Ако казваш, че е безопасно — вярвам ти.

— Уау.

— И най-важното, няма да позволя това да е проблем между нас.

Положих глава върху гърдите му и затворих очи, напълно доволна:

— Така че — измърмори той с официален глас. — Имаш ли планове да ходиш до Ла Пуш отново скоро?

Не отговорих. Този въпрос ми припомни думите на Джейкъб и гърлото ми се стесни. Той не успя да разчете правилно мълчанието и сковаността на тялото ми:

— Само, за да мога да си направя собствени планове — обясни бързо. — Не искам да бързаш да се връщаш, защото ще стоя и ще те чакам.

— Не — казах със странен глас. — Нямам планове да ходя.

— О! Не трябва да правиш това за мен.

— Не мисля, че вече съм желана там — прошепнах.

— Да не прегази нечия котка? — попита закачливо. Знаех, че не иска да ме кара да му разказвам, но чувах любопитството в гласа му.

— Не — поех дълбоко въздух и измърморих обяснението. — Мислех, че Джейкъб ще е осъзнал… Че това няма да го изненада.

Едуард чакаше да продължа.

— Той не очакваше… да е толкова скоро.

— Ах — каза тихо Едуард.

— Той каза, че предпочита да ме види мъртва — гласът ми се пречупи на последната дума.

Едуард остана спокоен за момент, контролирайки реакция, която не искаше да видя. Прегърна ме нежно към гърдите си:

— Толкова съжалявам.

— Мислех, че ще се радваш — прошепнах.

— Да се радвам, че си наранена? — измърмори в ухото ми. — Не мисля така, Бела.

Въздъхнах и се успокоих, притискайки се до каменните му извивки. Но той беше безчувствен отново, стегнат.

— Какво има? — попитах.

— Нищо.

— Можеш да ми кажеш.

Той помълча около минута:

— Ще те ядоса.

— Пак искам да знам.

Той въздъхна:

— Мога да го убия за казването на това. Иска ми се.

— Предполагам е добре, че имаш такъв самоконтрол — засмях се безрадостно.

— Мога да се подхлъзна — каза той замислено.

— Ако ще допуснеш пропуск в контрола си, мога да измисля по-добри цели за него — пресегнах се за лицето му, опитвайки се да го целуна. Той ме стисна по-силно, удържайки ме. Въздъхна:

— Винаги аз ли трябва да съм отговорния?

Аз се засмях в тъмнината:

— Не. Нека аз да отговарям за отговорността за няколко минути… или часове.

— Лека нощ, Бела.

— Чакай! Има още нещо, което искам да те питам.

— Какво?

— Говорих с Розали снощи.

Тялото му се стегна отново:

— Да. Тя мислеше за това, когато се прибрах. Дала ти е много за обмисляне, нали?

Гласът му беше тревожен и осъзнах, че той мисли, че искам да говоря за причините, които Розали ми посочи да остана човек. Но аз се бях заинтересувала от нещо много по-потискащо.

— Тя спомена… за времето, когато семейството ти е живяло в Денали.

Имаше кратка пауза. Това започване го изненада:

— Да.

— Тя спомена и нещо за група женски вампири… и теб.

Той не отговори, въпреки че чаках дълго:

— Не се притеснявай — казах, след като тишината стана неудобна. — Тя каза, че не си показал… някакъв интерес. Но аз се чудих, знаеш, дали някоя от тях е показала. Интерес към теб имам предвид.

Отново не каза нищо.

— Коя? — попитах, опитвайки се да поддържам небрежен тон, не много упорит. — Или бяха повече от една?

Нямаше отговор. Искаше ми се да видя лицето му, за да разгадая какво значеше мълчанието:

— Алис ще ми каже — казах. — Отивам да я питам веднага.

Ръцете му се свиха — не можех да мръдна и на сантиметър.

— Късно е — каза. В гласа му имаше острота и това беше нещо ново. Прозвуча някак нервно, дори малко засрамено. — Освен това, мисля, че Алис излезе…

— Много е лошо — налучках. — Много е лошо, нали? — започнах да се паникьосвам, сърцето ми щеше да се пръсне, докато си представях невероятната безсмъртна съперничка, която имах.

— Успокой се, Бела — каза той и ме целуна по носа. — Ставаш абсурдна.

— Така ли? Тогава защо не ми кажеш?

— Защото няма нищо за казване. Прекалено раздуваш нещата.

— Коя? — настоях. Той въздъхна:

— Таня показа малко интерес. Казах й по много вежлив, джентълменски начин, че не отвръщам на интереса й. Край на историята.

Поддържах гласа си спокоен, доколкото можех:

— Кажи ми нещо — как изглежда Таня?

— Както всички от нас — бяла кожа, златни очи — отговори прекалено бързо.

— И разбира се — невероятно красива.

Усетих, че свива рамене:

— Предполагам, че е така за човешките очи — каза, защитавайки се. — Но ти знаеш, нали?

— Какво? — гласът ми беше сприхав. Той доближи устни до дясното ми ухо и студеният му дъх ме погъделичка:

— Предпочитам брюнетки.

— Тя е блондинка. Представи си.

— Жълтеникаво червена блондинка, изобщо не е мой тип.

Помислих за това за малко, опитвайки да се концентрирам, докато устните му се движеха бавно надолу по бузата, после по врата ми и отново нагоре. Той повтори движението три пъти преди да проговоря:

— Значи всичко е наред тогава — реших аз.

— Ммм — прошепна срещу кожата ми. — Очарователна си, когато ревнуваш. Изненадващо забавно е.

Намръщих се.

— Късно е — повтори той, мъркайки, почти напявайки. Гласът му по-нежен от коприна. — Спи, моя Бела. Сънувай хубави неща. Ти си единствената, която някога е докосвала сърцето ми. То винаги ще е твое. Спи, моя единствена любов.

Той започна да тананика моята приспивна песен и знаех, че е само въпрос на време преди да се поддам на съня, затова затворих очи се гушнах по-близо до гърдите му.