Серия
Здрач (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eclipse, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 208 гласа)

По-долу е показана статията за Затъмнение (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Затъмнение
Eclipse
Автор Стефани Майър
Първо издание 7 август, 2007 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Little, Brown
Оригинален език английски
Жанр фентъзи, романс
ПоредицаЗдрач
ПредходнаНоволуние
СледващаЗазоряване
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романът от поредицата „Здрач“. За астрономичното явление вижте Затъмнение.

„Затъмнение“ е третата книга от сагата „Здрач“ от Стефани Майър. В нея се доразказва историята на 18-годишната Бела Суон и нейният любим вампир, Едуард Кълън. Предходната книга от поредицата е „Новолуние“, а следващата – „Зазоряване“. Книгата е пусната на 7 август 2007 с първоначален тираж от 1 милион копия, [1] като само през първите 24 часа са продадени над 150 000.[2]

Сюжет

Историята започва с откритието, че в Сиатъл се случват поредица неразгадани убийства, а за които Едуард подозира, че са причинени от новороден вампир, който не може да контролира жаждата си. Едуард и Бела попълват молби за колеж, и Бела обяснява на Едуард, че иска отново да се види с Джейкъб – нейният приятел върколак. Междувременно, Алис Кълън има видение, че Виктория – вампирът, който преследва Бела, се е върнала в града. Въпреки че Едуард се тревожи за нейната безопасност, Бела настоява, че Джейкъб и останалите върколаци от неговата глутница никога не биха я наранили, и той ѝ позволява да ги посещава от време на време.

Няколко дни по-късно, Бела изявява желание да прави любов с Едуард, преди да бъде превърната във вампир. Едуард първоначално отказва, обяснявайки на Бела, че би могъл много лесно да я убие. Все пак, разбирайки колко много това би означавало за нея, той се съгласява да опитат да го направят някога в бъдещето, но само ако са женени. Въпреки че не изпитва особено желание за брак, Бела си дава сметка, че това да прекара вечността с Едуард означава за нея много повече от каквото и да е, тя приема неговото предложение.

Бела и семейство Кълън разбират, че убийствата в Сиатъл са извършение от „армия“ новородени вампири, контролирани или от Виктория, или от клан вампири, известен като Волтури. Кълънс се съюзяват с върколаците, за да могат да се преборят с тази заплаха. Докато всички останали се подготвят за битка, Едуард и Бела отиват в планината, където да се скрият по време на боя по молба на Бела, а по-късно към тях се присъединява Джейкъб и Сет Клиъруотър – млад член на върколаците.

На сутринта, Джейкъб дочува Едуард и Бела да обсъждат годежа си и първоначално го мисли за сън, но въпреки това много се разстройва. Той заплашва да се присъедини към битката и да бъде убит, защото Бела не го обича. За да го спре, тя го целува и разбира, че обича и него. Виктория стига до Бела, проследявайки миризмата на Едуард и той е принуден да се бие с нея, въпреки желанието на Бела да го задържи при себе си, в безопасност. След битката остава само един новороден – Бри Танър (за почвече информация – Краткият втори живот на Бри Танър), която се е отказала да се бие. Всъщност, тя се е присъйденила в битката само и само защото вярвала, че Диего, нейният любим е на фронтовата линия, но топй се оказва убит още много по-рано. След като Виктория и нейната армия са разбити, Бела обяснява на Джейкъб, че макар да го обича, любовта и към Едуард е по-силна и тя не може да живее без него. След като получава покана за сватбата от смирения Едуард, Джейкъб приема формата на вълк и хуква, искайки да избяга от болката, която чувства, бесен на Бела за решението и да стане вампир.

Романът може да се сравни с „Брулени хълмове“ на Емили Бронте.

Край на разкриващата сюжета част.

Корица

На корицата на книгата се вижда скъсана панделка. Въпреки, че се предполага, че тя е показана публично през май 2007, на Бела на Затъмнението, официалният сайт на Барнс & Ноубъл и Стефани Майър показва новата корица през март 2007, заедно с кратък предварителен преглед на съдържанието на книгата.[3] Скъсаната панделка представлява избор, както Бела трябва да избира между любовта си към Едуард-вампира и приятелството си с върколака Джейкъб Блек. Майър също така заявява, че панделката се свързва и с идеята, че Бела не може напълно да се откъсне от своя човешки живот.[4]

Предварително разпространение

На 25 юли, се случва инцидент, подобен на предварителното разпространение на седмата книга за Хари Потър. Книжарниците на Барнс&Ноубъл случайно изпращат предварително копия на „Затъмнение“ до някои клиенти, които са си поръчали книгата предварително. Обяснението е за компютърна грешка, тъй като целият им онлайн магазин е компютъризиран.

С цел да няма „изтичане на информация“, много фенсайтове са затворени. Стефани Майър заключва и коментарите си в MySpace. В открито писмо до един от фен сайтовете, авторката моли „щастливите читатели“ да запазят края за себе си, докато останалите фенове на сагата получат своя шанс също да се порадват на книгата.

Критика

„Затъмнение“ също получава смесена критика.

LoveVampires.com заявява, че „Възрастните читатели вероятно няма твърде да харесат тревогите около една тийнейджърска връзка, но ако сте харесали предишните книги на авторката, значи и тук ще откриете доста забавление“. На това основание, те дават на произведението четири и половина от възможни пет звезди.[5]

Ан Ройер от School Library Journal казва „Майър знае, че нейните фенове искат това: трепети и много романтика и тя им го дава“."[6]
Селби Гибсън-Бойс от Tulsa World пише: "Прочетох я без да спирам от началото до края. Самата книга не можа да се отлепи от ръката ми. Съвсем същото се случи и със „Здрач“ и „Новолуние“."[7]

Въпреки това, обаче, DearAuthor.com заявява, че „е ясно след като е взето решението Бела да бъде превърната във вампир, цялото естествено напрежение се изпарява и авторката трябва да си измисля един след друг фалшиви конфликти, за да запази историята интересна“ и дава на книгата оценка С-.[8]

Келън Райс от списание „Бласт“ критикува книгата като сексистка, твърдейки, че Майър не само дава на двамата си герои една нездрава, дори оскърбителна връзка, но я романтизира и идеализира."[9]

Източници

  1. Bob Minzesheimer. Vampire tale takes bite out of 'Potter'. // USA Today, 15 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  2. Jeffrey A. Trachtenberg. Booksellers Find Life After Harry In a Vampire Novel. // The Wall Street Journal, 10 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  3. StephenieMeyer.com. Twilight Series. Eclipse
  4. Stephenie Says – Q+A at Fairless Hills
  5. Eclipse by Stephenie Meyer: Book Review
  6. Anne Rouyer. Eclipse. // School Library Journal, 5 септември 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  7. Shelby Gibson-Boyce. Free radical: J.K. who? Hottest new series is vamp fantasy. // Tulsa World, 10 август 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  8. REVIEW: Eclipse by Stephenie Meyer | Dear Author: Romance Book Reviews, Author Interviews, and Commentary
  9. Kellan Rice. 'Twilight' Sucks... And Not In A Good Way. // Blast Magazine, 16 август 2008. Посетен на 16 ноември 2008.

Външни препратки

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Eclipse (novel)“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.  

11. ЛЕГЕНДИ

— Ще ядеш ли този хотдог? — Пол попита Джейкъб с втренчен поглед върху последните остатъци от обилното ядене, което върколаците бяха изяли.

Джейкъб се облегна назад, опирайки се в колената ми като си играеше с парчето хот-дог, което беше изплюл върху една изправена телена закачалка, като пламъците от открития огън опърляха обвивката на хот-дога.

Той въздъхна тежко и потупа стомаха си, който все още беше доста плосък. Бях загубила броя на хот-доците, които той беше изял след десетия. Да не говорим и за огромния пакет чипс или двулитровата бутилка бира.

— Предполагам — Джейк каза бавно. — Така съм се натъпкал, че ще повърна, но мисля, че ще мога да го преглътна. Макар че май няма да му се насладя — той отново въздъхна тъжно.

Независимо от факта, че Пол беше изял поне толкова колкото Джейкъб, той се намръщи и ръцете му се свиха в юмруци.

— Ей — засмя се Джейкъб. — Шегувам се, Пол. Ето.

Той метна домашно направения шиш през кръга. Очаквах той да падне с набодения хот-дог на пясъка, но Пол го хвана умело съвсем накрая без затруднения.

Да излизам с хора, които са изключително сръчни през цялото време, щеше да ми създаде комплекси.

— Благодаря, друже — каза Пол след като ядът му беше бързо преминал.

Огънят пропука, снижавайки се към пясъка. Изведнъж изригнаха искри в ярко оранжево на фона на черното небе. Странно, не бях забелязала, че слънцето вече беше залязло. За първи път се зачудих колко късно беше станало. Напълно бях загубила представа за времето.

Беше много по-лесно с моите Килайетски приятели, отколкото бях очаквала.

Докато Джейкъб и аз оставяхме мотора в гаража — той бе признал печално, че каската е добра идея, за която той лично трябвало да се сети — аз започнах да се притеснявам за това, че бях дошла с него на открития огън, чудейки се дали върколаците щяха да ме сметнат за предател. Щяха ли да са ядосани на Джейкъб за това, че ме е поканил? Щях ли да разваля партито?

Но когато Джейкъб ме издърпа от гората към мястото на срещата на скалистия връх — и където огънят пламтеше по-ярко от закритото от облаци слънце — всичко беше много непринудено и лесно.

— Здравей, вампирско момиче! — поздрави ме Ембри шумно. Куил скочи да ме поздрави и да ме целуне по бузата. Емили стисна ръката ми, когато седнахме на хладния камък до нея и Сам.

След няколко шеговити оплаквания — основно от Пол — за това, че трябваше да се отклони миризмата на кръвопиеца, те се отнасяха с мен сякаш бях една от тях.

Не присъстваха само хлапетата. Били беше тук, инвалидната му количка беше поставена на място, което изглеждаше като главното в кръга. До него на сгъваем шезлонг, изглеждайки доста крехък, беше много старият побелял дядо на Куил — Куил Старши. Сю Клиъруотър, вдовицата на приятеля на Чарли — Хари, седеше на стол от другата му страна; двете й деца Лея и Сет също бяха там и седяха на земята като останалите. Това ме изненада, но очевидно и тримата бяха посветени в тайната. От начина, по който Бил и Стария Куил говореха със Сю ми изглеждаше сякаш тя бе взела мястото на Хари в съвета. Това правеше ли автоматично децата й членове на най-тайнствената общност на Ла Пуш?

Чудех се колко ужасно беше за Лея да седи в кръга срещу Сам и Емили. Прекрасното й лице не издаваше никакви чувства, но тя изобщо не отклони поглед от огъня. Наблюдавайки изяществото на нейните черти, не можех да не ги сравня с обезобразеното лице на Емили. Какво ли мислеше Лея за белезите на Емили сега, когато вече знаеше каква истина се крие зад тях? Дали изглеждаше като справедливост в нейните очи?

Малкият Сет Клиъруотър вече не беше толкова малък. С широката си щастлива усмивка и високата кльощава фигура, той ми напомняше много за един по-млад Джейкъб. Приликата ме накара да се усмихна и след това да въздъхна. Дали Сет беше обречен да промени живота си драстично, както и останалите от момчетата? Беше ли това бъдеще причината той и неговото семейство да са допуснати тук? Цялата глутница беше там: Сам с Емили, Пол, Ембри, Куил и Джаред с Ким, момичето, в което той беше намерил отражението си.

Първото ми впечатление от Ким беше, че тя е хубаво момиче, малко стеснително и потайно. Тя имаше широко лице, най-вече заради скулите й, с очи твърде малки, за да балансират. Носът и устата й бяха твърде широки за традиционната красота. Правата й черна коса беше съвсем тъничка и вятърът, който сякаш никога не напускаше скалистото място, я развяваше леко.

Това беше първото ми впечатление. Но след като няколко часа гледах как Джаред гледа Ким, не можех повече да открия нищо друго в момичето.

Начинът, по който той я гледаше! Беше като слепец, виждащ слънцето за пръв път. Като колекционер, намерил неоткриваем експонат на Да Винчи, като майка, гледаща към лицето на новороденото си дете.

Неговите учудващи очи ме накараха да видя нови неща в нея — как кожата й изглеждаше като червеникавокафява коприна на светлината на огъня, как формата на устните й беше перфектна двойна извивка, колко бели бяха зъбите й срещу тях, колко дълги бяха миглите й, докосващи бузите й, когато погледнеше надолу.

Кожата на Ким понякога потъмняваше, когато срещаше благоговеещия поглед на Джаред, очите й поглеждаха надолу засрамени, но й бе доста трудно да отдели поглед от него дори за малко.

Гледайки ги, аз почувствах по-добре това, което Джейкъб ми беше казал за отпечатването преди — трудно е да устоиш на такова ниво на обвързване и обожание.

Ким заспиваше сега срещу гърдите на Джаред, ръцете му бяха обвити около нея. Представих си, че там сигурно й бе много топло.

— Става късно — промърморих на Джейкъб.

— Не започвай с това още — прошепна ми Джейкъб в отговор, въпреки че несъмнено половината група имаха достатъчно чувствителен слух, за да чуят каквото и да е. — Най-хубавата част предстои.

— Каква е най-хубавата част? Да глътнеш цяла крава наведнъж?

Джейкъб се засмя ниско и гърлено.

— Не. Това е за финал. Не се срещаме само да ядем така през седмицата. Това технически е среща на съвета. На Куил му е за първи път, така че той не е чувал историите досега. Е, чувал ги е, но това ще бъде първият път, от който той ще разбере, че са истина. Идеята на това е новите да обърнат по-голямо внимание. И на Ким, Сет и Лея също им е за първи път.

— Историите?

Джейкъб се облегна отново назад до мен, където седях облегната на ниското било на камъка. Той сложи ръка върху рамото ми и заговори в ухото ми дори по-ниско.

— Историите, които винаги сме смятали за легенди — каза той. — Историите са за произхода ни. Първата история е за духовете-воини.

Мекият шепот на Джейкъб беше нещо като въведение. Атмосферата рязко се промени около ниско горящия огън. Пол и Ембри седяха по-изправени. Джаред побутна Ким и я издърпа внимателно да се изправи.

Емили извади тетрадка със спирала и писалка, изглеждаща точно като студентка, чакаща началото на важна лекция. Сам се обви леко около нея, така че да е точно срещу Стария Куил, който бе от другата му страна — и внезапно осъзнах, че старейшините на съвета тук не бяха трима, а четирима.

Лея Клиъруотър, чието лице още бе като красива и безчувствена маска, затвори очите си — не сякаш бе уморена, а сякаш опитваше да се концентрира. Брат й се наклони с нетърпение към старейшините.

Огънят пращеше, изпращайки експлозии от искри, които блещукаха на фона на нощта. Били прочисти гърлото си и без никакво въведение, освен шепота на сина му, започна да разказва историята с мекия си плътен глас. Думите се изливаха с такава точност сякаш той си знаеше наизуст, но също с чувство и ритмично звучене. Като поезия сътворена от своя автор.

— Килайетите са били малоброен народ от самото начало — каза Били. — И ние все още сме малобройни, но никога не сме изчезвали. Това е, защото винаги е имало магия в нашата кръв. Тази магия не винаги е била способна да променя вида ни — това е станало по-късно. Отначало ние сме били духове-воини.

Никога преди не бях долавяла тази тържественост в гласа на Били Блек, въпреки че сега осъзнах, че тази власт винаги е била там.

Писалката на Емили се плъзгаше бързо по листовете хартия, докато тя се опитваше де не изостава от него.

— Още в началото племето се заселило на това пристанище и членовете му станали опитни корабостроители и рибари. Но племето ни беше малко, а на пристанището изобилстваше от риба. Имаше и други, които желаеха земята ни, а ние бяхме твърде малобройни, за да я защитим. Едно по-голямо племе ни нападна и ние се качихме на корабите си за да им избягаме.

— Каелеха не е бил първият дух-войн, но ние не помним историите, които го предхождат. Не помним и кой бил първият, който е открил тази сила или как е била използвана преди това бедствие. Каелеха е бил първият велик Дух-Вожд в нашата история. В тази бедствена ситуация, Каелеха използвал магията, за да защити земята ни.

— Той и всичките му войни напуснали кораба — не телом, а чрез духовете си. Жените им наблюдавали телата им и вълните, а душите на мъжете се върнали обратно в нашето пристанище. Те не можели физически да докоснат вражеското племе, но имали други начини. Историите ни разказват, че те можели да изпращат силни ветрове в лагерите на своите врагове; можели да крещят силно с вятъра, което ужасявало противниците им. Разказите ни описват също, че животните можели да виждат духовете-воини, а също и да ги разбират; животните дори изпълнявали техни заповеди.

— Каелеха повел армията си от духове и поразил нашествениците. Другото племе имало глутница от големи рунтави кучета, които използвали, за да теглят шейните им в замръзналите северни страни. Духовете-воини настроили кучетата против господарите им и след това докарали огромно ято прилепи от скалните пещери. Те използвали пищящия вятър да подпомогне на кучетата и да обърка мъжете. Кучетата и прилепите победили. Оцелелите се разбягали и нарекли нашето пристанище прокълнато място. Кучетата заживели на свобода като духовете-воини ги освободили. Килайетите се завърнали в телата си и при жените си с победа.

— Другите съседни племена, Хохи и Макаа, се споразумели с Килайетите. Те не искали да имат нищо общо с нашата магия. Живеехме в мир с тях. Когато срещу нас се изправяли врагове, духовете-воини ги прогонвали.

— Минали много поколения. Тогава дошъл последния велик вожд на духа Таха Аки. Той бил известен със своята мъдрост и миролюбие. Хората живели добре и спокойно под неговите грижи. Но имало един мъж, Утлапа, който не бил доволен.

Около огънят се чу изсъскване. Не бях достатъчно бърза, за да видя откъде дойде. Били не обърна внимание е продължи с легендата.

— Утлапа бил един от най-силните духове-воини на вожда Таха Аки — много силен мъж, но същевременно и много алчен. Той мислел, че хората трябва да използват своята магия, за да разширяват земите си, да поробят племената Хохи и Макаа и да създадат империя.

— Е, когато войните били във формата на духове, те можели да четат мислите си. Таха Аки видял за какво копнее Утлапа и много му се разгневил. На Утлапа било наредено да напусне племето си и никога да не използва способността си да се превръща в дух. Утлапа бил силен мъж, но войните на вожда го превъзхождали по численост. Той нямал друг избор, освен да си тръгне. Разгневеният и прокуден Утлапа се скрил в близката гора, чакайки подходящ момент, за да си отмъсти на вожда.

— Дори и във времена на мир, Духът-Вожд бил бдителен в това да предпазва племето си. Често ходел до тайно свещено място в планините. Той оставял тялото си и преминавал надолу покрай горите и крайбрежието, грижейки се никаква заплаха да не доближи. Един ден когато Таха Аки отишъл да изпълни това задължение, Утлапа го проследил. Първоначално Утлапа планирал просто да убие Вожда, но този план имал своите недостатъци. Със сигурност духовете-воини щяха да го преследват, за да го унищожат, а те можеха да го последват по-бързо отколкото той можеше да избяга. Докато се криел сред скалите, наблюдавайки как Вождът се приготвя да напусне тялото си, му хрумнал друг план.

— Таха Аки оставил тялото си на тайно място и отлетял с ветровете, за да продължи да наглежда племето си. Утлапа изчакал докато не се уверил, че вождът е на достатъчно разстояние със своя дух.

— Таха Аки узнал веднага щом Утлапа се присъединил към него в света на духовете и също така узнал смъртоносния му план. Той бързал да се върне на тайното си място, но дори и ветровете не били достатъчно бързи, за да го спасят. Когато се върнал неговото тяло вече го нямало. Тялото на Утлапа лежало изоставено, но Утлапа не бил оставил на Таха Аки шанс да се измъкне — той бил прерязал собственото си гърло с ръцете на Таха Аки.

— Таха Аки последвал тялото си надолу по планината. Той крещял по Утлапа, но Утлапа не му обръщал внимание, сякаш той бил обикновен вятър.

— Таха Аки гледал с отчаяние как неговото място като вожд на Килайетите било заето от Утлапа. За няколко седмици Утлапа не правел нищо, освен, че се погрижил за това всеки да повярва, че той бил Таха Аки. Тогава промените започнали — първият указ на Утлапа бил да се забрани на всеки войн да влиза в света на духовете. Той твърдял, че съществува опасност, но истината била, че той се страхувал. Знаел, че Таха Аки ще чака възможност, за да разкаже историята. Също така Утлапа се страхувал сам да влезе в света на духовете, тъй като знаел, че Таха Аки бързо ще си върне тялото. Така неговите мечти за завладяване чрез армия от духове-воини станали невъзможни и се наложило да се задоволи с управлението на племето. Той се превърнал в бреме — търсел привилегии, които Таха Аки не бил поискал никога, отказвал да работи заедно с неговите войни, взел си по-млада втора жена и след това трета, въпреки че жената на Таха Аки не била умряла — нещо нечувано в племето. Таха Аки наблюдавал в безпомощна ярост.

— Накрая Таха Аки се опитал да убие тялото си, за да запази племето си от крайностите на Утлапа. Той довел от планините свиреп вълк, но Утлапа се скрил зад своите войни. Когато вълкът убил едно младо момче, което защитавало лъжливия си вожд, Таха Аки се почувствал ужасно. Той изпратил вълка надалеч.

— Всичките тези истории ни казват, че не е никак лесно да бъдеш дух-войн. Било е по-скоро ужасяващо, отколкото забавно да си освободен от тялото си. Затова те използвали магията си само когато се нуждаели от нея. Самотните пътувания на вожда, който наблюдавал, били бреме и жертва. Да бъдеш без тяло било дезориентиращо, неудобно, ужасяващо. Таха Аки бил далеч от тялото си за дълго и това било причината за неговата агония. Той смятал, че е обречен — никога да не премине към финалната страна, където неговите предшественици чакали, останали в това болезнено небитие завинаги.

— Големият вълк следвал духа на Таха Аки, който обикалял и виел от агония през гората. Вълкът бил много голям за вида си и красив. Таха Аки неочаквано започнал да завижда на глупавото животно. То поне имало тяло. Поне имало живот. Дори и живот като на животно бил по-добре от това ужасно празно и само съзнателно съществуване.

— И тогава на Таха Аки му хрумнала идея, която щяла да промени всичко. Той помолил големия вълк да създаде място, което да сподели с него. Вълкът се съгласил. Таха Аки влязъл в тялото на вълка, облекчен и признателен. Не било неговото човешко тяло, но било по-добре от празнотата в света на духовете.

— Като един, човекът и вълкът се завърнали в селото на пристанището. Хората бягали от страх, викайки, за да може войните да дойдат. Войните тръгнали към животното, за да го срещнат с копията си. Утлапа, разбира се, останал скрит в безопасност.

— Таха Аки не нападнал войните си. Той отстъпил бавно от тях, говорейки с очите си, опитвайки се да изскимти песните на своя народ. Войните започнали да осъзнават, че вълкът не бил някакво обикновено животно, имал дух, който му влияел. Един от по-старите войни на име Ют, решил да пренебрегне решението на лъжливия им вожд и да опита да поговори с вълка.

— Веднага след като Ют преминал към света на духовете, Таха Аки напуснал вълка — животното чакало кротко той да се върне — за да говори с него. Ют разбрал истината незабавно и приветствал своя истински вожд у дома.

— По това време Утлапа отишъл да види дали вълкът бил победен. Когато видял Ют да лежи безжизнен на земята, заобиколен от войните, той разбрал какво е станало.

Извадил ножа си и забързал напред, за да убие Ют преди той да се завърне към тялото си.

— Предател — крещял той и войните не знаели какво да правят. Вождът бил забранил пътешествията чрез духовете им и само вождът решавал как да се накаже, онзи който нарушал това.

— Ют се върнал обратно в тялото си, но Утлапа бил опрял нож в гърлото му като с ръката си покривал уста му. Тялото на Таха Аки било по-силно, а Ют бил слаб от възрастта си. Ют не могъл да каже и една дума, за да предупреди другите преди Утлапа да го накара да замлъкне завинаги.

— Таха Аки гледал как духа на Ют се пренася към крайните страни, които бяха затворили Таха Аки за цяла вечност. Той почувствал голяма ярост, по-силна от всичко, което бил чувствал преди. Той влязъл в големия вълк отново, възнамерявайки да разкъса гърлото на Утлапа. Но когато се присъединил към вълка, най-великата магия станала.

— Гневът на Таха Аки бил гневът на човек. Любовта, която той изпитвал към своя народ и омразата, която изпитвал към техния потисник били твърде големи за тялото на един вълк, прекалено човешки. Вълкът потреперил — и пред шокираните очи на войните и Утлапа — се превърнал в мъж.

— Новият мъж не изглеждал така, както тялото на Таха Аки. Той бил далеч по-великолепен. Бил телесна интерпретация на духа на Таха Аки. Войните го разпознали веднага, защото те били летели с духа му.

— Утлапа се опитал да избяга, но Таха Аки имал силата на вълк в неговото ново тяло. Той хванал крадеца и унищожил духа му преди да може да се завърне в откраднатото тяло.

— Хората се радвали, когато разбрали какво било станало. Таха Аки бързо поставил всичко на мястото, работейки отново със своето племе и върнал младите жени обратно на техните семействата. Единствената промяна, която той задържал, била краят на пътуващия дух. Той знаел, че това било твърде опасно сега, че идеята да крадеш живот била още жива. Те вече не бяха духове-воини.

— От тази гледна точка, Таха Аки не бил нито животно, нито човек. Те го нарекли Таха Аки — Великият Вълк или Таха Аки Духът-Човек. Той водил племето много, много години, защото не остарявал. Когато надвиснела опасност, той възобновявал своята форма на вълк, за да се бори или за да уплаши врага. Хората живеели в мир. Таха Аки създал много синове и някои от тях разбрали, след като били достигнали възраст на мъжество, че също можели да се превръщат във вълци. Вълците били изцяло различни, защото били духове на вълците и отразявали човека, който били отвътре.

— Значи затова Сам е целият черен — Куил прошепна изпод дъха си, хилейки се. — Черно сърце, черна кожа.

Аз бях толкова въвлечена в историята, че беше като шок да се върна в настоящето, кръга около гаснещия огън. Шокирана отново, аз осъзнах, че кръгът беше съставен от, до голяма степен, пра-синовете на Таха Аки.

Огънят изстреля искри към небето, те трепереха и танцуваха, правейки форми, които бяха почти неразгадаеми.

— А твоята шоколадова кожа отразява какво? — Сам прошепна в отговор към Куил. — Колко си сладък?

Били игнорира техните подигравки.

— Някои от синовете станали войни с Таха Аки и те не остарявали. Други, които не харесвали преобразяването, отказали да се присъединят към групата хора-вълци. Те започнали да остаряват отново и племето открило, че хората-вълци можели да станат стари само ако се откажат от техния дух на вълци. Таха Аки беше живял колкото са живеят трима души. Той се беше оженил за трети път след смъртта на първите си две жени и открил в нея своята истинска духовна съпруга. Въпреки че обичал и другите, това било нещо друго. Той решил да се откаже от своя вълчи дух, така че да умре заедно с нея.

— Ето как магията е дошла при нас, но това не е краят на историята…

Той погледна към стария Куил Атеара, който се намести в стола си, изправяйки своите слаби рамене. Били отпи от една бутилка с вода и изтри челото си. Писалката на Емили не се поколеба и за миг, докато тя пишеше упорито на хартията.

— Това беше историята за духовете-воини — Започна Стария Куил със слаб глас тенор. — А това е историята за жертвата на третата жена.

— Много години след като Таха Аки се бил отказал от своя вълчи дух, когато бил вече стар човек, проблемите започнали от север с Макаа. Няколко млади жени от тяхното племе били изчезнали и те обвинили съседното племе-вълци, които подозирали и от които се страхували. Вълкът-човек можел още да чете всички мисли на останалите докато са във форма на вълк, точно както предшествениците им докато са в човешките тела с техния дух. Те знаели, че никой от тях не е виновен. Таха Аки се опитал да успокои вожда на Макаа, но страхът бил прекалено голям. Таха Аки не искал да има война от негова страна. Той не беше вече войнът, който води хората си. Той заръчал на най-големия си син-вълк, Таха Уи, да намери истинския виновник преди враждебността да започне.

— Таха Уи повел в групата си други пет вълка, търсейки през планината, гледайки за каквато и да е улика от изчезналите от Макаа. Те преминали през неща, каквито никога досега не били срещали — странен, сладък мирис в горите, който изгарял до болка носовете им.

Свих се малко по-близко до страната на Джейкъб и видях ъгълчето на устата му да трепва в лека усмивка и той обви ръката си около мен като ме притисна към себе си.

— Те не знаели какво създание би могло да оставя такъв мирис, но го последвали — продължи Стария Куил. Неговият треперещ глас нямаше величие, както гласа на Били, но имаше странна, яростна нотка на настойчивост в него. Пулсът ми скочи като думите му се забързаха.

— Те открили слаби следи от човешки мирис и човешка кръв по следите. Били сигурни, че това бил врага, който търсели.

— Пътуването им ги отвело доста на север, така че Таха Уи изпратил половината група от по-млади да се върнат до пристанището и да докладват на Таха Аки.

— Таха Уи и двамата му братя не се завърнали.

— По-младите братя търсили по-големите си братя, но намерили само тишина. Таха Аки скърбял за синовете си. Той искал да отмъсти за смъртта на синовете си, но бил стар. Той посетил вожда на Макаа в траурните си дрехи и му казал всичко, което се било случило. Вожда Макаа вярвал на скръбта му и напрежението между племената свършило.

— Година по-късно, две девойки на Макаа изчезнали от домовете си в една и съща нощ. Хората от Макаа повикали Килайетските вълци веднага, които намерили същата сладка воня, разнасяща се през цялото село Макаа. Вълците отишли да търсят отново.

— Само един се завърнал. Бил Яха Ута, най-големият син на Таха Аки и третата му жена, и най-младият в групата. Той бил донесъл нещо със себе си, което никога не било виждано до този ден от Килайетите — странен, студен каменен труп, който той носел на парчета.

Всички, които били от кръвта на Таха Аки, дори и тези, които никога не са били вълци, можели да помиришат острата миризма на мъртвото създание. Това бил врага на Макаа.

— Яха Ута описал това, което било станало; той и неговите братя открили създанието, което приличало на човек, но било твърдо като гранитен камък, с двете дъщери от Макаа. Едното момиче било вече мъртво, бяло и безкръвно на земята. Другото било в ръцете на създанието, допряло уста в гърлото й. Тя можела да е още жива, когато те наближили до неприятната сцена, но създанието бързо захапало шията й и захвърлило безжизненото й тяло на земята. Белите му устни били покрити с кръвта й и очите му пламтели в червено.

— Яха Ута описал голямата сила и бързината на това създание. Един от неговите братя, който подценил тази сила, бързо се превърнал в жертва. Тази твар го разкъсала на парчета като парцалена кукла. Яха Ута и другите му братя били по-внимателни. Те нападнали заедно създанието от двете му страни и били по-бързи от него. Осъзнали, че са достигнали до предела на тяхната вълча сила и бързина, а това никога преди не се било случвало. Създанието било твърдо като камък и студено като лед. Осъзнали, че само зъбите им могат да го унищожат. Започнали да откъсват малки парчета от плътта му, докато то се борело с тях.

— Но създанието бързо разбрало какво целят и започнало да отвръща на техните нападения. Успяло да хване брата на Яха Ута. Яха Ута видял, че гърлото на създанието не е защитено и го нападнал. Впивайки зъбите си, той откъснал главата на създанието, чийто ръце обаче продължили да осакатяват брат му. Яха Ута разкъсал създанието на неразпознаваеми парчета в отчаян опит да спаси брат си. Не успял, но в края на краищата създанието било унищожено. Или поне така си мислели. Яха Ута положил вонящите останки, за да бъдат разгледани от старейшините. Една откъсната длан лежала близо до парче от твърдата ръка на това създание. Двете парчета се докоснали, когато старейшините ги побутнали с пръчка и дланта се протегнала към ръката, опитвайки се да се съедини. Ужасени, старейшините подпалили останките. Огромен облак от задушаващ зловонен дим замърсил въздуха. Когато не останало нищо освен пепел, те я насипали в много малки торбички и ги разпръснали на длъж и шир. Някои в океана, други в скалните пещери. Таха Аки окачил една торбичка на врата си, за да бъде предупреден, ако създанието отново се опита да стане едно цяло.

Стария Куил замълча и погледна Били. Били издърпа една кожена връв, която висеше на врата му. Накрая на тази връв имаше една малка торбичка почерняла от времето. Няколко човека възкликнаха. Може би и аз бях една от тях.

— Те го нарекоха Студеният, Кръвопиецът и живееха в страх, че не е бил единствен. Имали само един вълк защитник — младият Яха Ута.

— Не трябвало да чакат дълго. Създанието имало спътник, друг кръвопиец, който дошъл при Килайетите, търсейки отмъщение.

— Историите разказват, че Студената Жена била най-красивото нещо, което човешките очи някога били виждали. Тя изглеждала като богиня на зората, когато влязла в селото онази утрин; слънцето блестяло и се отразявало от бялата й кожа и пламтяло в златистата й коса, която стигала до коленете й. Лицето й било с моминска красота, а черните й очи блестели на бледото й лице. Някои паднали на колене, за да я боготворят.

— Тя попитала нещо с висок пронизителен глас на език, който никой не бил чувал. Хората били озадачени и не знаели какво да й отговорят. Нямало от кръвта на Таха Аки сред хората, които я видели, с изключение на едно малко момченце. То се вкопчило в майка си, пищейки, че от миризмата го боли носа. Един от старейшините, който бил на път за съвета, чул момченцето и осъзнал какво е дошло сред тях. Той изкрещял на хората да бягат. Тя го убила първи.

— Имало двадесет човека свидетели на пристигането на Студената Жена. Двама оцелели, само защото тя се разсеяла от кръвта и спряла да засити жаждата си. Те изтичали при Таха Аки, който бил в съвета заедно с другите старейшини, синовете си и третата си жена.

— Яха Ута се превърнал в своя дух-вълк веднага щом чул какво става и потеглил сам да унищожи пиещото кръв създание. Таха Аки, третата му съпруга и старейшините го последвали.

— Отначало те не могли да намерят тази твар, а само следи от нея. Навсякъде имало смазани тела, някои с напълно източена кръв — разпилени по целия път, откъдето тя била дошла. Тогава те чули писъци и побързали към пристанището.

— Няколко Килайети били побягнали към корабите си за убежище. Тя плувала след тях като акула, разбила носа на лодката им с невероятната си сила. Когато корабът потънал, тя хванала онези, които се опитвали да отплуват далеч и също ги унищожила.

— Тя видяла великия вълк на брега и забравила за бягащите плувци. Плувала толкова бързо, че била като замъглено очертание, което идвало, мокра и величествена, за да застане пред Яха Ута. Тя се насочила към него с един бял пръст и задала друг неразбираем въпрос. Яха Ута чакал.

— Била една почти равна борба. Тя не била войн, както нейният партньор бил всъщност. Но Яха Ута бил сам — нямало никой, които да отклони нейната ярост от него.

— Когато Яха Ута изгубил, Таха Аки изкрещял в открито неподчинение. Той закуцукал бързо напред, като се променил в древен вълк с бяла муцуна. Вълкът бил стар, но това било Таха Аки — Духът-Човек — и неговата ярост го направила силен. Борбата започнала отново.

— Третата жена на Таха Аки току-що била видяла как синът й умира пред очите й. А след него и нейният съпруг бил паднал и тя нямала никаква надежда, че той може да победи. Тя била чула всяка дума, която свидетелите на клането били казали на съвета. Била чула историята на първата победа на Яха Ута и знаела, че неговият брат отклонил вниманието, за да го спаси.

— Третата жена сграбчила един нож от колана на синовете си, които стояли до нея. Всички те били млади синове, не все още мъже и тя знаела, че те щели да умрат, когато баща им бъде победен.

— Третата съпруга се затичала към Студената Жена с високо вдигнат кинжал. Студената Жена се усмихнала, но това не я отклонило от борбата със стария вълк. Тя не се бояла от слабата човешка жена или от ножа, който дори нямало да одраска кожата й. Готвела се да нанесе смъртоносния удар на Таха Аки.

— И тогава третата съпруга направила това, което Студената Жена не очаквала. Тя паднала на колене в краката на кръвопийцата и забила ножа в собственото си сърце.

— Кръвта избликнала през пръстите на третата съпруга и оплискала Студената Жена. Кръвопийцата не могла да устои на прясната кръв, която изтичала от тялото на третата съпруга. Инстинктивно, тя се обърнала към умиращата жена, за един миг погълната от жаждата за кръв, и тогава зъбите на Таха Аки се забили във врата й.

— Това не било краят на битката, но Таха Аки вече не бил сам. Виждайки как майка им умира, двамата млади сина почувствали такъв гняв, че скочили напред, приемайки образа на вълци, въпреки че те все още не били станали мъже. Заедно с баща си те унищожили създанието.

— Таха Аки никога не се върнал в племето си. Той вече никога не приел човешкия си образ. Лежал до тялото на жена си в продължение на един цял ден и ръмжал, когато някой се опитвал да я докосне, след което отишъл в гората и никога не се завърнал.

— Оттогава насетне рядко имало неприятности със студените. Синовете на Таха Аки, пазели племето, докато техните синове възмъжали и заели техните места. Никога нямало повече от три вълка по едно и също време. И това било достатъчно. Понякога по един кръвопиец минавал през тези земи, но те всички били изненадани, защото не очаквали вълците. Понякога един вълк умирал, но те никога вече не били покосявани така, както първия път. Били се научили как да се бият със студените и предавали това знание на бъдещите си поколения. От вълчо съзнание на вълчо съзнание, от дух на дух, от баща на син.

— Минавало време и потомците на Таха Аки вече не се превръщали във вълци, когато достигали зрялост. Много рядко, ако наблизо се появявал един от студените, вълците се завръщали. Студените винаги идвали сами или по двама и така глутницата оставала малобройна.

— По-голяма група дошла и вашите собствени велики прадядовци се приготвили да ги отблъснат. Но водачът заговори пред Ефраим Блек, сякаш беше човек и обеща да не наранява Килайетите. Неговите странно жълти очи дадоха някакво доказателство на твърденията му, че те не били като другите кръвопийци. Вълците бяха превъзхождани числено и нямаше никаква причина вампирите да предложат договор, когато те биха могли да спечелят битката. Ефраим приел. Те останали верни от своя страна, въпреки че тяхното присъствие имало склонност да привлече и други.

— Техният брой нараснал и се превърнали в по-голяма група, отколкото някога племето бе виждало — каза Стария Куил и за един момент черните му, очи заровени от набръчканата му кожа, се сгънаха под тях, изглежда да си починат на мен. — Освен, разбира се по времето на Таха Аки — каза той и тогава въздъхна.

— И така синовете от нашето племе отново се грижеха за нашето бреме на жертвоприношение на техните бащи преди тях.

Всичко беше тихо за един дълъг момент. Оцелелите потомци на магията и легендата се бяха втренчили един през друг в огъня с тъжни очи. Всички освен един.

— Бремето — каза той, подсмихвайки се с нисък глас. — Мисля, че това е готино.

Пълната долна устна на Куил се намуси мъничко.

Срещу гаснещия огън, Сет Клиъруотър — очите му се бяха разширили от уважение към братството на племето защитници — кимна в съгласие.

Били се подсмихна, ниско и дълго и магията сякаш увехна в пламенен жар. Изведнъж отново бяхме просто кръг от приятели. Джаред замери с малък камък Куил и всички се засмяхме, когато той подскочи. Ниските разговори звучаха мърморещо около нас, съвсем обикновени и закачливи.

Очите на Лея Клиъруотър не се отвориха. Помислих си, че съм видяла нещо блещукащо на бузата й, но когато погледнах миг по-късно, то беше изчезнало.

Нито аз, нито Джейкъб говорехме. Той беше всъщност още до мен, дишането му беше толкова дълбоко и помислих, че може би е заспал.

Съзнанието ми беше хиляда години назад. Не мислех за Яха Ута, другите вълци, или красивата Студена Жена — можех да си я представя твърде лесно. Не, мислех за някой напълно извън магията. Опитвах се да си представя лицето на безименната жена, която беше запазила цялото племе, третата съпруга.

Обикновена човешка жена без специални дарби или сила. Физически по-слаба и по-бавна от всяко чудовище в историята. Но тя беше ключът, решението. Тя спасяваше своя съпруг, младите си синове, племето си.

Щеше ми се да бяха запомнили името й…

Нещо разтърси ръката ми.

— Хайде, Бела — Джейкъб каза в ухото ми. — Пристигнахме.

Мигнах объркана, защото огънят изглежда бе изчезнал. Загледах се в неочакваната тъмнина, опитвайки се да осъзная заобикалящата ме среда. Отне ми минута, за да разбера, че вече не бях на скалата. Джейкъб и аз бяхме сами. Аз все още бях под ръката му, но вече не бях на земята.

Как се озовах в колата на Джейкъб?

— Ох, по дяволите! — ахнах аз, когато осъзнах, че съм била заспала. — Колко късно е? По дяволите, къде е онзи глупав телефон? — Опипах джобовете си обезумяла и напипвайки празното.

— Спокойно. Още не е полунощ. И аз вече му се обадих вместо теб. Виж — той те чака там.

— Полунощ? — повторих глупаво, все още дезориентирана. Зяпнах в тъмнината и пулсът ми се вдигна, когато очите ми различиха формата на Волвото, трийсет ярда по-далеч. Хванах дръжката на врата.

— Ето — Джейкъб каза, и сложи нещо малко в другата ми ръка. Телефонът.

— Обадил си се на Едуард вместо мен?

Очите ми се бяха приспособили достатъчно, за да видят светлите отблясъци на усмивката на Джейкъб.

— Реших, че ако играя добре, ще получа повече време с теб.

— Благодаря, Джейк — казах аз трогната. — Наистина, благодаря ти. И благодаря, че ме покани тази вечер. Това беше… — нямах думи. — Уоу. Това беше нещо друго.

— Ти дори не остана будна, за да ме видиш как гълтам цяла крава. — Той се засмя. — Не, радвам се, че ти хареса. Беше… хубаво за мен. Да бъдеш там.

Появи се движение в тъмната далечина — нещо призрачно бледо на фона на черните дървета. Крачещо?

— Мхм, той не е особено търпелив, нали? — Джейкъб каза, забелязвайки разсейването ми. — Хайде, върви. Но се върни скоро, става ли?

— Разбира се, Джейк — обещах аз като затварях вратата на колата. Студеният въздух премина през краката ми като ме накара да потреперя.

— Спи спокойно, Бела. Не се безпокой за нищо — ще те наглеждам тази вечер.

Спрях с единия крак на земята.

— Не, Джейк. Почини си, аз ще се оправя.

— Разбира се, разбира се — каза той, но звучеше по-снизходителен, отколкото съгласен.

— Лека, Джейк. Благодаря ти.

— Лека, Бела — прошепна той, докато аз бързах в тъмнината.

Едуард ме хвана на границата.

— Бела — каза той със силно облекчение в гласа си; ръцете му се увиха здраво около мен.

— Здравей. Съжалявам, че закъснях толкова. Бях заспала и…

— Знам. Джейкъб ми обясни. — Той се запъти към колата и се заклатушках тромаво след него.

— Уморена ли си? Мога да те нося.

— Добре съм.

— Нека да те заведа у дома и в леглото ти. Добре ли си прекара?

— Да, беше невероятно, Едуард. Искаше ми се да беше дошъл. Дори не мога да го обясня. Таткото на Джейк ни разказа старите легенди и беше като… като магия.

— Трябва да ми разкажеш за тях. Но след като се наспиш.

— Няма да го направя правилно — казах аз и се прозях широко.

Едуард се подсмихна. Той ми отвори вратата, помагайки ми да вляза вътре и закопча колана около мен.

Ярките светлини премигнаха напред покрай нас. Махнах към фаровете на колата на Джейкъб, но не бях сигурна дали той го видя.

Тази нощ — след като успях да се разбера с Чарли, който не ми създаде толкова проблеми колкото очаквах, защото Джейкъб също му се беше обадил — вместо да се срина на леглото си веднага, аз се облегнах на отворения прозорец, чакайки Едуард да се върне. Нощта беше изненадващо студена, почти мразовита. Изобщо не го бях забелязала на ветровитите стръмни скали; помислих си, че това не беше толкова от огъня, колкото от това, че седях до Джейкъб.

Ледените капчици заръмяха срещу лицето ми, когато дъждът заваля.

Беше твърде тъмно, за да се види нещо зад черните триъгълници на смърчовете, навеждани и разтърсвани от вятъра. Но все пак напрегнах очи, търсейки други форми в бурята. Блед силует, движещ се като призрак в тъмното… или може би сенчестото очертание на огромен вълк… Очите ми бяха твърде слаби.

Тогава усетих движение в нощта, точно до мен. Едуард се промъкна през отворения ми прозорец, ръцете му бяха по-студени от дъжда.

— Джейкъб там ли е? — попитах аз, треперейки когато Едуард ме придърпа в оформен от ръцете му кръг.

— Да… някъде. И Есме е на път към къщи.

Въздъхнах.

— Толкова е мокро и студено. Това е глупаво. — Потреперих отново.

Той се подсмихна.

— Само на теб ти е студено, Бела.

 

И в съня ми тази нощ бе студено, може би защото спях в ръцете на Едуард. Но сънувах, че съм навън в бурята, вятърът биеше косата ми в лицето и заслепяваше очите ми. Стоях върху скалния полумесец на Първия Плаж, опитвайки се да различа движещите се бързо форми, които можех да видя неясно в тъмнината при границата на брега. Отначало нямаше нищо, освен бели и черни блясъци, леко докосващи се и танцуващи заедно на всички страни. И тогава, сякаш изведнъж луната бе разбила облаците, можех да видя всичко.

Розали, с коса модно мокра и златна, спускаща се надолу до задната част на коленете й, беше нападнала огромен вълк — муцуната му беше като оцапана със сребристо — и веднага разпознах Били Блек.

Започнах да бягам, но разбрах, че движенията ми са бавни като в сънища. Опитах да викам по тях, за да им кажа де спрат, но гласът ми сякаш бе откраднат от вятъра и не можех да издам звук. Размахвах ръцете си, надявайки се да привлека вниманието им. Нещо проблесна в ръката ми и аз забелязах за първи път, че дясната ми ръка не бе празна. Държах дълго острие, старо и сребърно, покрито със засъхнала почерняла кръв. Свих се от страх при вида на ножа и очите ми се отвориха рязко в обстановката на тихата ми и тъмна стая. Първото нещо, което осъзнах беше, че не бях сама и се обърнах, за да заровя лицето си в гърдите на Едуард, знаейки, че сладкият мирис на кожата му щеше да прогони кошмара далеч по-ефикасно от всичко друго.

— Събудих ли те? — прошепна той. Чувах звук на хартия, като разлистване на страници и едно тихо тупване, сякаш нещо леко падна на дървения под.

— Не — измънках аз, въздишайки със задоволство като неговите ръце се стегнаха около мен. — Сънувах лош сън.

— Искаш ли да ми разкажеш?

Поклатих глава.

— Твърде уморена съм. Може би на сутринта, ако си го спомням.

Усетих как през него преминава тих смях.

— На сутринта — съгласи се той.

— Какво четеше? — Промърморих, не съвсем будна.

— „Брулени хълмове“ — каза той.

Смръщих се сънено.

— Мислех, че не харесваш тази книга.

— Ти я остави — измънка той, мекият му глас ме приспиваше почти до безсъзнание. — Освен това… колкото повече време прекарвам с теб, толкова по-човешки емоции ми изглеждат разбираеми. Откривам, че мога да съчувствам на Хийтклиф по начин, по който не мислех, че е възможен преди.

— Ммм — въздъхнах аз.

Той каза и нещо друго, нещо тихо, но аз вече бях заспала.

 

На следващата сутрин зората беше перлено сива и спокойна. Едуард ме попита за съня ми, но аз не можах да си го спомня. Единствено си спомних, че беше студено и че се зарадвах, че той беше там, когато се събудих. Той ме целуна, достатъчно дълго, за да ускори пулса ми и после си тръгна към къщи, за да се преоблече и да вземе колата си.

Аз се облякох бързо, с не особено голям избор. Който и да бе претърсил коша ми за пране, съвсем бе разбил целия ми багаж. Ако всъщност не беше толкова ужасяващо, щеше да бъде сериозно неприятно.

Докато се отправях надолу за закуска, забелязах смачкания ми екземпляр на „Брулени хълмове“, лежащ отворен на пода, където Едуард го беше изпуснал през нощта, привличайки вниманието ми.

Вдигнах го любопитно, опитвайки се да си спомня какво беше казал той. Нещо за съчувствие към чувствата на Хийтклиф, на всички хора. Това не можеше да бъде така; трябваше да съм сънувала тази част. Няколко думи на отворената страница хванаха окото ми и наведох глава, за да прочета параграфа по-внимателно. Говореше Хийтклиф и аз познах пасажа веднага.

И ето сега виждаш различията между нашите чувства; ако е бил на мое място, а аз на негово, въпреки че го ненавиждах с омраза, която само озлобяваше живота ми, никога не бих вдигнал ръка срещу него. Да, може и да не повярваш, ако така ти се иска! Никога не бих го прогонил от нейната компания, докато тя желаеше присъствието му. В момента, в който нейните чувства изчезнеха, щях да изтръгна сърцето му и да изпия кръвта му! Но, дотогава — ако не ми вярваш, значи не ме познаваш — дотогава щях да умирам хиляди пъти преди дори да откъсна косъм от главата му.

Думите, които привлякоха вниманието ми, бяха „да изпия кръвта му“.

Потреперих.

Да, със сигурност трябва да съм сънувала, че Едуард беше казал нещо добро за Хийтклиф. И тази страница вероятно не беше същата, която той бе чел. Книгата можеше да падне и да се отвори на която и да е друга страница.