Серия
Здрач (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eclipse, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 208 гласа)

По-долу е показана статията за Затъмнение (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Затъмнение
Eclipse
Автор Стефани Майър
Първо издание 7 август, 2007 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Little, Brown
Оригинален език английски
Жанр фентъзи, романс
Поредица Здрач
Предходна Новолуние
Следваща Зазоряване
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романът от поредицата „Здрач“. За астрономичното явление вижте Затъмнение.

„Затъмнение“ е третата книга от сагата „Здрач“ от Стефани Майър. В нея се доразказва историята на 18-годишната Бела Суон и нейният любим вампир, Едуард Кълън. Предходната книга от поредицата е „Новолуние“, а следващата – „Зазоряване“. Книгата е пусната на 7 август 2007 с първоначален тираж от 1 милион копия, [1] като само през първите 24 часа са продадени над 150 000.[2]

Сюжет

Историята започва с откритието, че в Сиатъл се случват поредица неразгадани убийства, а за които Едуард подозира, че са причинени от новороден вампир, който не може да контролира жаждата си. Едуард и Бела попълват молби за колеж, и Бела обяснява на Едуард, че иска отново да се види с Джейкъб – нейният приятел върколак. Междувременно, Алис Кълън има видение, че Виктория – вампирът, който преследва Бела, се е върнала в града. Въпреки че Едуард се тревожи за нейната безопасност, Бела настоява, че Джейкъб и останалите върколаци от неговата глутница никога не биха я наранили, и той ѝ позволява да ги посещава от време на време.

Няколко дни по-късно, Бела изявява желание да прави любов с Едуард, преди да бъде превърната във вампир. Едуард първоначално отказва, обяснявайки на Бела, че би могъл много лесно да я убие. Все пак, разбирайки колко много това би означавало за нея, той се съгласява да опитат да го направят някога в бъдещето, но само ако са женени. Въпреки че не изпитва особено желание за брак, Бела си дава сметка, че това да прекара вечността с Едуард означава за нея много повече от каквото и да е, тя приема неговото предложение.

Бела и семейство Кълън разбират, че убийствата в Сиатъл са извършение от „армия“ новородени вампири, контролирани или от Виктория, или от клан вампири, известен като Волтури. Кълънс се съюзяват с върколаците, за да могат да се преборят с тази заплаха. Докато всички останали се подготвят за битка, Едуард и Бела отиват в планината, където да се скрият по време на боя по молба на Бела, а по-късно към тях се присъединява Джейкъб и Сет Клиъруотър – млад член на върколаците.

На сутринта, Джейкъб дочува Едуард и Бела да обсъждат годежа си и първоначално го мисли за сън, но въпреки това много се разстройва. Той заплашва да се присъедини към битката и да бъде убит, защото Бела не го обича. За да го спре, тя го целува и разбира, че обича и него. Виктория стига до Бела, проследявайки миризмата на Едуард и той е принуден да се бие с нея, въпреки желанието на Бела да го задържи при себе си, в безопасност. След битката остава само един новороден – Бри Танър (за почвече информация – Краткият втори живот на Бри Танър), която се е отказала да се бие. Всъщност, тя се е присъйденила в битката само и само защото вярвала, че Диего, нейният любим е на фронтовата линия, но топй се оказва убит още много по-рано. След като Виктория и нейната армия са разбити, Бела обяснява на Джейкъб, че макар да го обича, любовта и към Едуард е по-силна и тя не може да живее без него. След като получава покана за сватбата от смирения Едуард, Джейкъб приема формата на вълк и хуква, искайки да избяга от болката, която чувства, бесен на Бела за решението и да стане вампир.

Романът може да се сравни с „Брулени хълмове“ на Емили Бронте.

Край на разкриващата сюжета част.

Корица

На корицата на книгата се вижда скъсана панделка. Въпреки, че се предполага, че тя е показана публично през май 2007, на Бела на Затъмнението, официалният сайт на Барнс & Ноубъл и Стефани Майър показва новата корица през март 2007, заедно с кратък предварителен преглед на съдържанието на книгата.[3] Скъсаната панделка представлява избор, както Бела трябва да избира между любовта си към Едуард-вампира и приятелството си с върколака Джейкъб Блек. Майър също така заявява, че панделката се свързва и с идеята, че Бела не може напълно да се откъсне от своя човешки живот.[4]

Предварително разпространение

На 25 юли, се случва инцидент, подобен на предварителното разпространение на седмата книга за Хари Потър. Книжарниците на Барнс&Ноубъл случайно изпращат предварително копия на „Затъмнение“ до някои клиенти, които са си поръчали книгата предварително. Обяснението е за компютърна грешка, тъй като целият им онлайн магазин е компютъризиран.

С цел да няма „изтичане на информация“, много фенсайтове са затворени. Стефани Майър заключва и коментарите си в MySpace. В открито писмо до един от фен сайтовете, авторката моли „щастливите читатели“ да запазят края за себе си, докато останалите фенове на сагата получат своя шанс също да се порадват на книгата.

Критика

„Затъмнение“ също получава смесена критика.

LoveVampires.com заявява, че „Възрастните читатели вероятно няма твърде да харесат тревогите около една тийнейджърска връзка, но ако сте харесали предишните книги на авторката, значи и тук ще откриете доста забавление“. На това основание, те дават на произведението четири и половина от възможни пет звезди.[5]

Ан Ройер от School Library Journal казва „Майър знае, че нейните фенове искат това: трепети и много романтика и тя им го дава“."[6]
Селби Гибсън-Бойс от Tulsa World пише: "Прочетох я без да спирам от началото до края. Самата книга не можа да се отлепи от ръката ми. Съвсем същото се случи и със „Здрач“ и „Новолуние“."[7]

Въпреки това, обаче, DearAuthor.com заявява, че „е ясно след като е взето решението Бела да бъде превърната във вампир, цялото естествено напрежение се изпарява и авторката трябва да си измисля един след друг фалшиви конфликти, за да запази историята интересна“ и дава на книгата оценка С-.[8]

Келън Райс от списание „Бласт“ критикува книгата като сексистка, твърдейки, че Майър не само дава на двамата си герои една нездрава, дори оскърбителна връзка, но я романтизира и идеализира."[9]

Източници

  1. Bob Minzesheimer. Vampire tale takes bite out of 'Potter'. // USA Today, 15 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  2. Jeffrey A. Trachtenberg. Booksellers Find Life After Harry In a Vampire Novel. // The Wall Street Journal, 10 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  3. StephenieMeyer.com. Twilight Series. Eclipse
  4. Stephenie Says – Q+A at Fairless Hills
  5. Eclipse by Stephenie Meyer: Book Review
  6. Anne Rouyer. Eclipse. // School Library Journal, 5 септември 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  7. Shelby Gibson-Boyce. Free radical: J.K. who? Hottest new series is vamp fantasy. // Tulsa World, 10 август 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  8. REVIEW: Eclipse by Stephenie Meyer | Dear Author: Romance Book Reviews, Author Interviews, and Commentary
  9. Kellan Rice. 'Twilight' Sucks... And Not In A Good Way. // Blast Magazine, 16 август 2008. Посетен на 16 ноември 2008.

Външни препратки

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Eclipse (novel)“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.  

26. МОРАЛ

Рафтът в банята на Алис бе пълен с хиляди различни козметични продукти и всички с цел разкрасяване на лицето. Тъй като всички в тази къща бяха перфектни, а и едновременно с това кожата им бе непромокаема, можех само да се засмея, че е купила всички тези неща за мен. Загледах се в етикетите и останах като гръмната заради прахосването на пари от страна на Алис.

Внимавах изобщо да не се поглеждам в дългото огледало.

Алис решеше косата ми бавно и ритмично.

— Стига, Алис — казах аз безразлично. — Искам да се върна в Ла Пуш.

Колко ли часа вече чаках Чарли най-накрая да си тръгне от къщата на Били, за да мога да отида да видя Джейкъб? Без да знам дали той диша или не, всяка минута ми се струваше като десет човешки животи. И, ето че когато най-накрая ми бе позволено да отида и да се уверя със собствените си очи, че Джейкъб е жив, времето мина толкова бързо. Мислех, че едва ще мога да дишам, докато Алис се обади на Едуард, която настояваше, че на мен все още ми се спи. А това беше толкова незначително…

— Джейкъб все още е в безсъзнание — отговори Алис. — Карлайл или Едуард ще се обадят, когато той се събуди. Както и да е, трябва да идеш да видиш Чарли. Като е бил при Били е видял, че Карлайл и Едуард са се върнали от къмпинга и сигурно ще заподозре нещо, когато се прибереш у вас.

Вече бях запомнила и затвърдила историята.

— Не ме интересува. Искам да съм там, когато Джейкъб се събуди.

— Сега трябва да помислиш за Чарли. Имаше дълъг ден — съжалявам, знам, че това няма да ти вдигне настроението — но това не означава, че можеш да кръшнеш от отговорностите си — гласът й бе сериозен, почти укорителен. — Сега е по-важно от всякога Чарли да остане в безопасност и в неведение. Първо си изиграй ролята, Бела, и после можеш да правиш каквото искаш. Част от това да си Кълън е да бъдеш педантично отговорен.

Разбира се, тя беше права. И ако не беше поне тази причина — причина, която бе по-силна от всичкия ми страх, болка и вина — Карлайл никога нямаше да е способен да ме убеди да напусна мястото до леглото на Джейкъб, независимо дали той е в безсъзнание или не.

— Отиди си вкъщи — нареди ми Алис. — Говори с Чарли. Разкажи си подробно алибито. Запази го в безопасност.

Изправих се и кръвта ми се отече надолу към краката ми, жилеща като върховете на хиляди игли. Бях седяла на едно място прекалено дълго време.

— Тази рокля ти седи страхотно — изгука Алис.

— Ъ? О, ами, благодаря ти отново за дрехите — промърморих по-скоро само от учтивост, отколкото от истинска благодарност.

— Трябва ти доказателство — каза Алис с очи, разширени невинно. — Какво е едно пътуване с цел пазаруване без нова придобивка? Това е доста ласкателно, щом аз го казвам.

Примигах, неспособна да си спомня в какво ме бе облякла тя. Не можех да отклоня ума си от мислите, които ме притесняваха през няколко секунди, като мушици, които ту се приближават, ту се отдалечават от светлината…

— Джейкъб е добре, Бела — каза Алис, разгадала по замислената ми физиономия. — Няма защо да бързаш. Ако само знаеше каква доза морфин му е дал Карлайл — което не е проблем, защото високата му температура го изгаря доста бързо — щеше да разбереш, че той ще спи още известно време.

Поне не го болеше. Все още не.

— Има ли нещо, за което искаш да поговорим, преди да си тръгнеш? — попита Алис съчувствено. — Би трябвало да си повече от леко травмирана.

Знаех за какво ме питаше. Но имах да питам други въпроси.

— Ще бъда ли такава? — попитах я с унил глас. — Като онова момиче, Бри, от полето?

Имаше много неща, за които трябваше да мисля, но не можех да си я избия от главата — новосъздадената, чиито друг живот сега бе приключил доста внезапно. Лицето й, изкривено от силното жажда за кръвта ми, сякаш се бе отпечатало от вътрешната страна на клепачите ми.

Алис стисна ръката ми.

— Всеки е различен. Но ще си нещо такова, да.

Бях неподвижна, опитвайки се да си представя.

— Този период ще отмине — обеща ми тя.

— След колко време?

Тя сви рамене.

— Няколко години, а може и по-малко. За теб може да е различно. Никога не съм виждала някой да преминава през това, след като предварително е избрал този живот. Сигурно ще е интересно да видим как ще се отрази на теб.

— Интересно — повторих аз.

— Ще те държим далеч от неприятности.

— Знам. Вярвам ви — гласът ми бе монотонен, почти мъртъв.

Челото на Алис се набръчка.

— Ако се тревожиш за Карлайл и Едуард, сигурна съм, че ще се оправят. Мисля, че Сам започва да ни вярва… е, поне на Карлайл. Това е хубаво нещо. Представям си колко напрегната е станала обстановката, когато Карлайл е трябвало да счупи отново фрактурите…

— Моля те, Алис.

— Извинявай.

Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя. Джейкъб бе започнал да оздравява прекалено бързо и някои от костите му бяха зараснали неправилно. Той е бил в безсъзнание през това време, но все още ми бе трудно си го помисля.

— Алис, може ли да те попитам нещо? За бъдещето?

Изведнъж тя стана внимателна.

— Знаеш, че не виждам всичко.

— Не точно това исках да попитам всъщност. Но все пак ти виждаш бъдещето ми понякога. Защо е така, как мислиш, щом нищо друго не ми действа? Не ми действа дарбата на Джейн, Едуард или Аро… — изречението ми постепенно се загуби, както и интересът ми. Любопитството ми по този въпрос бе съвсем краткотрайно, силно засенчено от по-притискащи ме емоции.

Както и да е, Алис намери въпроса за много интересен.

— И Джаспър ти действа, Бела — талантът му действа върху теб както на всеки друг. В това е и самата разлика, разбираш ли? Способностите на Джаспър влияят физически. Той наистина те успокоява или развълнува. Това не е илюзия. А аз получавам видения, които са резултатите, не причините или помислите, които са причинили взетото решение. Това е отвъд ума, но не е и илюзия; то е действителност или поне някаква нейна разновидност. Но Джейн, Едуард, Аро и Деметри — тяхната дарба се явява като работеща вътре в ума. Джейн само създава илюзията за болка. Тя не те наранява действително, само те кара да си мислиш така. Разбираш ли, Бела? Вътре в ума си, си в безопасност. Там никой не може да те нарани. Изобщо не е чудно, че Аро бе толкова заинтересован от бъдещите ти възможности.

Тя се вгледа в лицето ми, за да види дали разбирам логиката й. Всъщност, думите й се бяха слели заедно, сричките и звукът им бяха загубили значението си. Не можех да се концентрирам върху казаното.

Все пак кимнах. Опитвайки се да изглеждам сякаш съм я разбрала.

Но не успях да я заблудя. Тя ме погали по бузата и промърмори:

— Той ще се оправи, Бела. Нямам нужда от видение, за да ти го кажа. Готова ли си за тръгване?

— Само още нещо. Може ли да те попитам още нещо за бъдещето? Не искам подробности, само главното.

— Ще се постарая — отново каза тя колебливо.

— Още ли можеш да видиш, че ставам вампир?

— О, това е лесно. Разбира се, че да.

Кимнах бавно.

Тя разгледа лицето ми с непроницаеми очи.

— Не можеш ли сама да разгадаеш ума си, Бела?

— Мога. Просто исках да съм сигурна.

— Мога да съм сигурна точно колкото си ти, Бела. Знаеш го. Ако променеше намеренията си, това, което виждам, щеше да се промени… или пък да изчезне, в твоя случай.

Въздъхнах.

— Въпреки че това няма да се случи.

Тя ме прегърна.

— Съжалявам. Не мога да ти съчувствам наистина. Първият ми спомен е как видях Джаспър в бъдещето си; винаги съм знаела, че той ще е там, където ме отведе животът ми. Но мога да те разбера някак. Съжалявам, че ти се налага да избираш между две хубави неща.

Отърсих се от ръцете й.

— Не ме съжалявай — имаше хора, които заслужаваха съчувствие. А аз не бях сред тях. А и нямаше никакъв избор за правене — просто трябваше да разбия добро сърце, за да изпълня бъдещето си. — Отивам да се оправя с Чарли.

Върнах се с пикапа вкъщи, където Чарли чакаше подозрително, както бе очаквала Алис.

— Здрасти, Бела. Как беше пазаруването? — поздрави ме той, когато влязох в кухнята.

Ръцете му бяха скръстени пред гърдите му, а погледът му бе върху мен.

— Дълго — казах аз отегчено. — Току-що се върнахме.

Чарли прецени настроението ми.

— Предполагам вече си разбрала за Джейк в такъв случай?

— Да. Останалите от Кълънови се бяха прибрали преди нас. Есме ни каза, че Карлайл и Едуард са го видели.

— Добре ли си?

— Тревожа се за Джейк. Веднага щом направя вечерята, ще отида до Ла Пуш.

— Казах ти, че мотоциклетите са опасни. Надявам се, че това ще те накара да осъзнаеш, че не се шегувам.

Кимнах, докато изваждах продуктите от хладилника. Чарли седна на масата. Изглежда беше в по-разговорливо настроение от обикновено.

— Не мисля, че трябва да се тревожиш прекалено много за Джейк. Всеки, който е способен да кълне така енергично, би се възстановил бързо.

— Джейк е бил буден, когато си го видял? — попитах, завъртайки се, за да го погледна.

— О, да, беше. Трябваше да го чуеш — всъщност, по-добре е, че не си го чула. Мисля, че не е останал човек в Ла Пуш, който да не е могъл да го чуе. Не знам откъде си е набрал такъв речник, но се надявам да не говори така, когато си покрай него.

— Имал е доста добро извинение днес. Как изглеждаше?

— Зле. Приятелите му го носеха. Добре е, че са едри момчета, защото това хлапе си е голямо. Карлайл каза, че десният му крак е счупен, както и дясната му ръка. Почти цялата му дясна страна се е натрошила, когато се е разбил с онзи проклет мотор — Чарли поклати глава. — Ако някога чуя, че отново караш мотор, Бела…

— Няма проблеми, татко. Няма. Наистина ли мислиш, че Джейк е добре?

— Разбира се, Бела, не се тревожи. Беше съвсем на себе си, щом се шегуваше с мен.

— Шегувал се е с теб? — попитах леко шокирана.

— Да, между нападките за нечия майка и напразното споменаване на Господ, каза: „Обзалагам се, че точно сега си щастлив, че тя обича Кълън, а не мен, нали, Чарли?“

Извърнах се отново към хладилника, за да не види лицето ми.

— И нямаше начин да споря. Едуард е по-зрял от Джейкъб, когато става въпрос за безопасността ти, това му го признавам.

— Джейкъб е достатъчно зрял — промърморих защитаващо. — Сигурна съм, че вината за катастрофата не е била негова.

— Странен ден е днес — замисли се Чарли след минута. — Знаеш ли, не вярвам в суеверията или другите подобни глупости, но това беше странно… сякаш Били знаеше, че нещо лошо ще се случи с Джейк. Цяла сутрин беше нервен като пуйка на заколение преди Деня на благодарността. Даже мисля, че не е чул и дума от това, което му казах. И тогава, още по-странното — помниш ли, когато имахме проблеми с онези вълци през февруари и март?

Наведох се, за да извадя тигана за пържене от долапа, като използвах възможно най-дълго времето на това действие, за да крия лицето си.

— Да — промърморих аз.

— Надявам се да нямаме повече такива проблеми. Тази сутрин, докато бяхме навън с лодката, а Били не обръщаше никакво внимание нито на мен, нито на рибата, когато изведнъж чухме вълчо виене, идващо от горите. Звучеше като повече от един вълк и, Боже, беше доста силно. Чуваше се сякаш бяха в самото село. Най-странното бе, че Били обърна лодката и я подкара право към пристанището, все едно го бяха повикали. Дори не ме чу, когато го попитах какво прави.

— Звукът спря преди да спрем на пристанището. Но изведнъж Били се забърза ужасно много да не пропусне мача, въпреки че до него оставаха още няколко часа. Мърмореше някакви безсмислици за по-ранно предаване… на игра на живо? Казвам ти, Бела, беше доста странно.

— Е, той все пак намери някакъв мач, който искал да гледа, но изобщо и не го гледаше. Все беше на телефона, обаждаше се на Сю, Емили и на дядото на приятеля ти Куил. Не можах съвсем да разбера какво го глождеше — той просто говореше с тях, просто обикновени разговори.

— Тогава звукът започна отново много близо до къщата. Никога не бях чувал подобно нещо — чак тръпки ме побиха. Попитах Били, като трябваше да крещя, за да надвикам рева, дали е залагал капани в двора си. Звучеше сякаш животното го боли много.

Потреперих, но Чарли толкова се бе увлякъл в разказването, че не забеляза.

— Разбира се, бях забравил това, защото точно тогава Джейк се прибра. Преди минута виеше вълкът и след секунда не го чувах вече — Джейк кълнеше и заглуши всякакъв звук. Явно белите му дробове са доста по-големи отколкото предполага ръстът му.

Чарли направи пауза за около минута, стоеше със замислено лице.

— Колко странно, че все пак от цялата бъркотия излезе нещо хубаво. Мислех, че няма да преодолеят предразсъдъците си срещу семейство Кълън. Но някой се обади на Карлайл и си личеше, че Били беше благодарен, когато той се появи. Мислех, че е по-добре да заведем Джейк в болница, но Били искаше да го остави у тях и Карлайл се съгласи. Предполагам, че Карлайл знае кое е най-добре в случая. Много благородно от негова страна да разтегне обхвата си на работа така.

— И… — той направи отново пауза, сякаш не искаше съвсем да казва, каквото беше си наумил. Въздъхна и после продължи. — И Едуард беше наистина много… любезен. Изглеждаше разтревожен за Джейкъб точно колкото теб — сякаш това беше брат му, лежащ там. Погледът му… — Чарли поклати глава. — Той е добро момче, Бела.

— Ще се опитам да го запомня. Макар че нищо не обещавам — той ми се ухили.

— Няма да те принуждавам — промърмори той, изтегна краката си и изпъшка.

— Хубаво е да си у дома. Няма да повярваш колко пренаселена става малката къщичка на Били. Седем от приятелите на Джейк се бяха наблъскали в малката входна стаичка — едва можех да дишам. Забелязала ли се колко едри са всички килайетски момчета?

— Да.

Чарли ме зяпна, очите му внезапно се фокусираха повече.

— Наистина, Бела, Карлайл каза, че Джейк ще се събуди скоро. Каза, че изглеждало много по-зле отколкото било всъщност. Той ще се оправи.

Само кимнах.

 

Джейкъб изглеждаше толкова… странно чуплив, когато отидох да го видя, възможно най-скоро след като Чарли си бе отишъл. Беше почти целият в скоби — Карлайл каза, че нямало нужда от гипс, тъй като той оздравявал много бързо. Лицето му беше бледо и изпито, в дълбоко безсъзнание. Чуплив. Макар че беше много едър, изглеждаше много чуплив. Може би това беше просто въображението ми, комбинирано с факта, че трябваше да се разделя с него, разбивайки му сърцето.

Ако само имаше начин да бъда разделена на две от някаква светкавична сила. За предпочитане е да бъде болезнено. За пръв път почувствах, че да се откажа от човешкия си живот е истинска жертва. Сякаш имах наистина много за губене.

Оставих вечерята на Чарли на масата до лакътя му и се отправих към вратата.

— Ъм, Бела? Би ли почакала само малко?

— Забравила ли съм нещо? — попитах, поглеждайки към чинията му.

— Не, не. Просто… исках да те помоля за услуга. — Чарли се смръщи и заби поглед в пода. — Седни, няма да те бавя много.

Седнах срещу него малко объркана. Опитах да се съсредоточа.

— Какво ти трябва, татко?

— Ето каква е работата, Бела. — Чарли се зачерви целият. — Може би само просто се чувствам… странно суеверен след прекарания ден с Били, който също се държа много странно. Но имам някакво… подозрение. Чувствам, че… скоро ще те загубя.

— Не ставай глупав, татко — измърморих виновно. — Искаш да ида в университет, нали?

— Просто ми обещай нещо.

Поколебах се, готова да откажа.

— Добре…

— Ще ми кажеш ли преди да направиш някаква голяма стъпка? Преди да избягаш с него или нещо такова?

— Тате… — простенах аз.

— Сериозен съм. Няма да вдигам олелия. Просто ми дай някакъв предварителен знак. Дай ми шанс да те прегърна за довиждане.

Съзнателно станах мила и протегнах ръка.

— Това е глупаво. Но ако ще те направи щастлив… обещавам.

— Благодаря, Бела — каза той. — Обичам те, хлапе.

— И аз те обичам, татко — докоснах рамото му и после станах от масата. — Ако имаш нужда от нещо, ще съм у Били.

Не погледнах назад докато излизах на бегом. Това беше просто перфектно, точно това, от което имах нужда. Мърморех си през целия път до Ла Пуш.

Черният Мерцедес на Карлайл не беше пред къщата на Били. Това беше едновременно и хубаво, и лошо. Очевидно имах нужда да говоря с Джейкъб насаме. И все пак ми се искаше някак да държа ръката на Едуард, както преди когато Джейкъб беше в безсъзнание. Невъзможно. Но Едуард ми липсваше — следобедът ми изглеждаше прекалено дълъг, прекаран само с Алис. Предполагам това направи отговора ми съвсем очевиден. Вече знаех, че не мога да живея без Едуард. Но този факт нямаше да направи всичко останало по-безболезнено.

Почуках леко на входната врата.

— Влез, Бела — каза Били. Ръмженето на пикапа ми явно се разпознаваше лесно.

Влязох.

— Здрасти, Били. Той буден ли е? — попитах аз.

— Събуди се преди около половин час, точно преди докторът да си тръгне. Давай, влизай. Мисля, че той те чака.

Трепнах и после си поех дълбоко дъх.

— Благодаря.

Поколебах се пред вратата на стаята на Джейкъб, несигурна дали не трябваше да почукам. Реших първо да надникна, надявайки се — каква страхливка бях! — той да е заспал отново. Имах чувството, че мога да се мотая още само няколко минути.

Открехнах вратата и се наведох колебливо през процепа.

Джейкъб ме очакваше, лицето му бе спокойно и равно. Измъченият му мрачен поглед вече го нямаше, но на негово място се бе наместила внимателно пустотата. В очите му нямаше никаква жизненост.

Беше трудно да гледам лицето му, знаейки, че го обичам. Беше много по-различно, отколкото изобщо си бях представяла. Зачудих се дали винаги е било толкова трудно за него, през цялото това време.

За щастие, някой го беше завил с одеяло. Беше облекчение да не се налага да виждам колко много е пострадал.

Пристъпих вътре и затворих тихо вратата след себе си.

— Здрасти, Джейк — промърморих аз.

Той не отговори веднага. Погледна ме за дълго в лицето. После, с усилие, преправи изражението си на леко подигравателна усмивка.

— Да, мислех си, че ще е нещо такова — той въздъхна. — Днес наистина всичко върви на зле. Първо си избрах грешното място, изпуснах най-добрата битка и Сет обра овациите. После Лея трябваше да се направи на идиотка, опитвайки се да докаже, че е толкова здрава, колкото и ние, а аз трябваше да бъда идиотът, който я спасява. А сега и това — той ме подкани с лявата си ръка, докато още се колебаех на вратата.

— Как се чувстваш? — измърморих. Колко глупав въпрос.

— Малко замаян. Доктор Кучешки зъби не бе сигурен от какво количество обезболяващи се нуждаех, така че опита различни методи, за да получи искания резултат. Мисля, че прекали малко.

— Но нищо не те боли.

— Не. Поне не си чувствам раните — каза той, усмихвайки се подигравателно отново.

Прехапах устна. Никога нямаше да успея да мина през това, което планувах. Защо никой не се опита да ме убие, когато аз исках да умра?

Горчивият хумор напусна лицето му и очите му станаха по-топли. Челото му се набръчка, сякаш беше разтревожен.

— Ами ти? — попита той като звучеше наистина загрижен. — Добре ли си?

— Аз ли? — зяпнах го. Може би наистина беше взел прекалено много лекарства. — Защо?

— Ами, имам предвид, бях почти сигурен, че той няма наистина да те нарани, но не бях сигурен колко зле ще бъде. Леко изтрещях от притеснение за теб откакто се събудих. Не знаех дали ще ти бъде позволено да ме посетиш или нещо такова. Напрежението беше ужасно. Как мина? Той беше ли жесток с теб? Съжалявам, ако е бил. Не исках да ти се налага да минеш през това сама. Мислех, че ще съм там…

Отне ми минута само да разбера какво казваше. Той продължи да бърбори, придобивайки все по-измъчен вид, докато успях да схвана за какво говори. И когато разбрах, се опитах бързо да го уверя.

— Не, не, Джейк! Добре съм. Наистина, прекалено добре. Разбира се, че той не беше жесток. Само ми се иска да беше.

Очите му се разшириха в нещо като ужас.

— Какво?

— Той дори не ми беше ядосан — дори не бе ядосан на теб! Той е толкова неегоистичен, че ме кара да се чувствам още по-зле. Ще ми се да ми се бе развикал или нещо такова. Не е сякаш не го заслужавам… даже заслужавам по-лошо от просто едно разкрещяване. Но него не го интересува. Той просто иска аз да съм щастлива.

— Не е бил ядосан? — попита недоверчиво Джейкъб.

— Не. Беше… много повече от мил.

Джейкъб остана като треснат за около минута и после изведнъж се смръщи.

— А, по дяволите! — изръмжа той.

— Какво не е наред, Джейк? Боли ли те? — ръцете ми се разтрепериха безпомощно, докато оглеждах наоколо за лекарството му.

— Не — измърмори той с отвратен глас. — Не мога да повярвам! Не ти е дал някакъв ултиматум или нещо от сорта?

— Абсолютно нищо близко до това — какво ти е?

Той се навъси и поклати глава.

— Разчитах на реакцията му. По дяволите всичко! По-добър е отколкото мислех.

Начинът, по който го каза, макар и по-ядосано, ми напомни за отбелязаната от Едуард липса на всякакъв морал от страна на Джейкъб в палатката тази сутрин. Което означаваше, че Джейк все още се надяваше, още се бореше. Смръщих се при задълбочаването на тази мисъл.

— Той не играе никакви игри, Джейк — казах тихо.

— Можеш да бъдеш сигурна, че играе. Играе с всички сили напълно като мен, само че той знае какво прави, а аз — не. Не ме обвинявай задето той е по-добър манипулатор от мен — не съм бил достатъчно дълго с него, за да науча всичките му номера.

— Той не ме манипулира!

— О, да, и още как! Кога ще се събудиш и ще осъзнаеш, че той не е толкова перфектен, колкото си мислиш?

— Поне не се е заканил да се самоубие, за да ме накара да го целуна! — отвърнах остро. Веднага щом казах думите, пламнах от раздразнение. — Почакай. Нека се престорим, че не съм го казала. Заклех се да не казвам нищо относно това.

Той пое дълбоко дъх. Когато заговори, беше по-спокоен.

— Защо не?

— Защото не съм дошла тук, за да те обвинявам.

— Макар че си права — каза той равно. — Наистина го направих.

— Не ми пука, Джейк. Не съм ядосана.

Той се усмихна.

— И на мен не ми пука. Знаех, че ще ми простиш и се радвам, че го направих. И бих го повторил. Поне това мога да имам. Поне те накарах да прозреш, че и ти ме обичаш. Струваше си.

— Дали? Дали наистина е по-добре сега, отколкото ако бях останала заблудена?

— Не мислиш ли, че трябва да знаеш как се чувстваш — просто за да не се изненадаш някой ден, когато е прекалено късно и вече си омъжена и си вампир?

Поклатих глава.

— Не, нямах предвид по-добре за мен. Имах предвид по-добре за теб. Това прави ли нещата по-добри или ги прави по-зле — да знаеш, че аз знам, че съм влюбена в теб? Когато няма значение каквото и да беше станало. Дали щеше да е по-добре, по-лесно за теб, ако никога не бях разбрала?

Той прие въпроса ми толкова сериозно, колкото и аз го мислех, премисляйки внимателно преди да отговори.

— Да, по-добре е да знам, че знаеш — реши той най-накрая. — Ако не го беше разбрала… щях винаги да се чудя дали решението ти щеше да е по-различно, ако беше разбрала. Сега знам. Направих всичко, което е по силите ми. — Той вдиша несигурно и затвори очи.

Този път не устоях — не можах да устоя на желанието да го успокоя. Прекосих малката стая и коленичих до главата му, тъй като ме беше страх, сядайки на леглото, да не го бутна и да му причиня болка, и се наведох, за да допра челото си до бузата му.

Джейкъб въздъхна и сложи ръката си на косата ми, задържайки ме до себе си.

— Съжалявам, Джейк.

— Винаги съм знаел, че залогът е голям, а шансовете ми са малки. Не си виновна ти, Бела.

— Не си и ти — простенах аз. — Моля те.

Той се отдръпна, за да ме погледне.

— Какво?

— Вината е моя. И вече ми писна да ми казват, че не е!

Той се ухили. Усмивката обаче не се появи и в погледа му.

— Искаш да ти се разкрещя ли?

— Всъщност… мисля, че да.

Той сви устни, преценявайки колко искам това всъщност. Бърза усмивка премина през лицето му и след това той се намръщи бясно.

— Да отвърнеш на целувката ми така беше непростимо — изсъска ми той. — Ако знаеше, че после веднага ще ти се иска да не си го направила, може би не трябваше да бъдеш толкова убедителна в това.

Намръщих се и кимнах.

— Толкова съжалявам.

— Извинението не променя нищо, Бела. Какво си мислеше?

— Не мислех — прошепнах аз.

— Трябваше да ми кажеш да вървя и да умра. Точно това искаш.

— Не, Джейкъб — захленчих аз, борейки се с напиращите сълзи. — Не! Никога!

— Не плачеш, нали? — попита той, гласът му внезапно отново бе станал нормален. Трепна леко от болка върху леглото.

— Да — промърморих аз, смеейки се леко на себе си през сълзи, които се бяха превърнали в хленчове. Той се надигна, протягайки здравия си крак извън леглото, сякаш се опитваше да стане от него.

— Какво правиш? — попитах през сълзи. — Лягай долу, идиот такъв, ще се нараниш! — скочих на крака и го натиснах по здравото рамо с две ръце, за да легне.

Той се предаде, лягайки отново, задъхан от болката, но ме хвана през кръста и ме дръпна на леглото върху здравата част от тялото му. Сгуших се там, опитвайки се да спра глупавите си ридания срещу горещата му кожа.

— Не мога да повярвам, че плачеш — промърмори той. — Знаеш, че казах тези неща, само защото ти искаше. Не ги мисля — ръката му разтри раменете ми.

— Знам — поех си дълбоко и накъсано въздух, опитвайки се да се контролирам. Как излезе така, че аз бях тази, която плачеше, а той ме успокояваше? — Макар че всичко е вярно. Благодаря ти, че го каза на глас.

— Получавам ли някакви точки, задето те разплаках?

— Разбира се, Джейк — опитах да се усмихна. — Колкото поискаш.

— Не се тревожи, Бела, скъпа. Всичко ще се нареди.

— Не виждам как — измърморих.

Той погали главата ми.

— Ще се откажа и ще бъда добър.

— Още игри? — зачудих се аз, нагласяйки брадичката си така, че да го виждам.

— Може би — засмя се той с малко усилия и после се намръщи. — Но ще опитам.

И аз се намръщих.

— Не бъди такава песимистка — оплака се той. — Дай ми възможност.

— Какво имаш предвид под „ще бъда добър“?

— Ще ти бъда приятел, Бела — каза той тихо. — Няма да искам повече от това.

— Мисля, че вече е късно за това, Джейк. Как можем да бъдем само приятели, когато се обичаме така?

Той погледна към тавана, изцяло погълнат, сякаш четеше нещо, което бе написано там.

— Може би… приятелството ни трябва да е от голямо разстояние.

Стиснах зъби, доволна, че не ме гледаше, и бореща се с плача, който заплашваше отново да се отприщи. Трябваше да бъда силна, а нямах представа как…

— Нали знаеш онази история от Библията? — изведнъж запита Джейкъб, все още сякаш четящ по празния таван. — Онази за краля и двете жени, биещи се за детето?

— Да. Крал Соломон.

— Точно така. Крал Соломон — повтори той. — Та, той казва: срежете детето на две… но било само тест. Само за да види коя от двете ще се откаже, за да запази детето.

— Да, помня.

Той ме погледна.

— Няма да те режа повече на две, Бела.

Разбрах какво казваше. Казваше ми, че ме обича най-много и неговото отстъпване го показваше. Исках да защитя Едуард, да кажа на Джейкъб, че Едуард би направил същото, ако исках, ако му позволях. Аз бях тази, която не би се отказала от това, което има. Но нямаше смисъл да започвам спор, който само би го наранил повече.

Затворих очи, опитвайки се да овладея болката си. Не можех да му наложа това.

Останахме тихи за момент. Той изглежда чакаше аз да кажа нещо; а аз се опитвах да измисля какво да кажа.

— Може ли да ти кажа коя е най-лошата част? — попита той колебливо, когато не казах нищо. — Имаш ли нещо против? Ще бъда добър.

— Ще помогне ли? — прошепнах.

— Може би. Не би могло да причини повече болка.

— Тогава коя е най-лошата част?

— Най-лошата част е да знам какво щеше да бъде.

— Какво можеше да бъде — въздъхнах аз.

— Не — Джейкъб поклати глава. — Аз съм точно за теб, Бела. За нас щеше да е безпроблемно — приятно и лесно като дишането. Аз бях естествения път, по който животът ти щеше да поеме… — той се загледа в пространството за момент и почака. — Ако светът беше такъв, какъвто трябваше да бъде, ако нямаше чудовища и магия…

И аз можех да видя това, което и той, и знаех, че е прав. Ако светът беше нормалното място, което трябваше да бъде, Джейкъб и аз щяхме да бъдем заедно. И щяхме да сме щастливи. Той бе моята сродна душа в този свят — и все още щеше да бъде, ако не бе засенчен от нещо по-силно, нещо толкова силно, че не би могло да съществува в обикновения свят.

Дали беше така и за Джейкъб? Нещо, което бе „надцакало“ сродната душа? Трябваше да повярвам, че е така.

Две бъдеща, две сродни души… прекалено много за който и да е човек. И бе толкова нечестно, че аз не бях единствената, плащаща за това. Болката на Джейкъб ми изглеждаше прекалено висока цена. Свивайки се от страх при мисълта за тази цена, се зачудих дали щях да се поколебая, ако не бях загубила Едуард веднъж. Ако не знаех какво е да живея без него. Не бях сигурна. Това знание се бе вкоренило дотолкова в мен, че не можех и да си представя как щях да се чувствам без да знам.

— Той е като наркотик за теб, Бела — гласът му още беше нежен, нямаше и нотка критичност. — Виждам, че сега не можеш да живееш без него. Твърде късно е. Но аз можех да бъда нещо по-здравословно за теб. Не наркотик — можех да бъда въздухът, слънцето.

Ъгълчето на устата ми се изви нагоре в тъжна полуусмивка.

— Знаеш ли, мислех за теб точно така. Като за слънцето. Моето лично слънце. Винаги разкарваше облаците за мен.

Той въздъхна.

— С облаците мога да се справя. Но не мога да удържа затъмнението.

Докоснах лицето му, поставяйки цялата си длан на бузата му. Той издиша при допира и затвори очи. Беше много тихо. За момент можех да чуя туптенето на сърцето му, бавно и равномерно.

— Кажи ми най-лошата част за теб — прошепна той.

— Мисля, че това може да е лоша идея.

— Моля те.

— Мисля, че ще ти причини болка.

— Моля те.

Как можех да му откажа нещо изобщо?

— Най-лошата част… — поколебах се и после оставих думите да излязат от устата ми като наводнение от истини. — Най-лошата част е, че видях всичко — целия ни живот. И го искам ужасно много, Джейк, искам го целия. Искам да остана точно тук и никога да не помръдвам. Искам да те обичам и да те направя щастлив. А не мога и това ме убива. Като Сам и Емили, Джейк — никога не съм имала шанс. Винаги съм знаела, че нищо няма да се промени. Може би точно затова се борех срещу теб толкова много.

Той изглежда се концентрираше върху равномерното дишане.

— Знаех, че не трябва да ти казвам това.

Той бавно поклати глава.

— Не, радвам се, че го направи. Благодаря ти — той ме целуна по главата и въздъхна. — Сега ще бъда добър.

Погледнах към него и той се усмихваше.

— Е, значи ще се омъжваш, а?

— Не е нужно да говорим за това.

— Бих искал да знам някои подробности. Не знам кога ще говоря отново с теб.

Трябваше да мина около минута преди да мога отново да проговоря. Когато бях горе-долу сигурна, че гласът ми няма да се пречупи, отговорих на въпроса му.

— Не е моя идеята… но да. За него означава много. Разбирам, защо не?

Той кимна.

— Така е. Не е чак толкова голямо нещо — просто в сравнение с други неща.

Гласът му беше много спокоен, много отработено звучащ. Погледнах го учудена от какво се ръководеше и това го развали. Той срещна погледа ми за секунда и после извърна глава. Изчаках с говоренето докато дишането му се нормализира отново.

— Да. В сравнение с тях — съгласих се аз.

— Колко ти остава?

— Това зависи от времето, което ще отнеме на Алис да подготви една сватба — сподавих един стон, представяйки си какво би могла да направи Алис.

— Преди или след? — попита той тихо.

Знаех какво имаше предвид.

— След.

Той кимна. Това може би беше облекчение за него. Зачудих се колко ли безсънни нощи му бе причинила мисълта за завършването.

— Уплашена ли си? — прошепна.

— Да — прошепнах и аз в отговор.

— От какво се боиш? — сега едва чувах гласа му. Той гледаше надолу към ръцете ми.

— От много неща — опитах да направя гласа си по-весел, но запазих честността. — Никога не съм била мазохистка, така че със сигурност не чакам с нетърпение болката. И ми се ще да имаше някакъв начин той да стои далеч от мен тогава — не искам и той да страда с мен, но не мисля, че има такъв. Ще имам проблеми с Чарли… и с Рене… И не на последно място ми се иска да се науча да се контролирам по-бързо. Може би ще съм такава заплаха, че глутницата ще трябва да ме разкара някъде далеч.

Той погледна нагоре с неодобрително изражение.

— Бих осакатил всеки от братята си, който опита.

— Благодаря.

Той се усмихна неохотно. После се смръщи.

— Но не е ли по-опасно от това? Във всички истории казват, че е много трудно… губят контрол… хора умират… — той преглътна с усилие.

— Не, не ме е страх от това. Глупав Джейкъб — не знаеш ли, че е по-добре да вярваш в нещо друго, а не във вампирски истории?

Той очевидно не оцени опита ми да проявя хумор.

— Е, както и да е, пак са много грижи. Но си струва накрая.

Той кимна с нежелание и знаех, че по никакъв начин не бе съгласен с мен.

Протегнах врат нагоре, за да прошепна в ухото му и поставяйки бузата си върху горещата му кожа.

— Знаеш, че те обичам.

— Знам — издиша той, а ръката му автоматично се стегна около кръста ми. — Знаеш колко ми се иска да беше достатъчно.

— Да, знам.

— Винаги ще чакам, Бела — обеща той, смекчавайки тона си и разхлабвайки хватката на ръката си. Отдръпнах се от него с тъпото и неприятно чувство на загуба, чувствайки раздираща и разделяща ме болка, сякаш оставях част от себе си на леглото до него. — Винаги ще имаш друга възможност, ако я искаш.

Направих усилие да се усмихна.

— Докато сърцето ми спре.

Той се ухили в отговор.

— Знаеш ли, мисля, че може би все още бих те желал — може би. Мисля, че това зависи от това колко ще миришеш.

— Да дойда да те видя пак? Или предпочиташ да не го правя?

— Ще го премисля и ще ти кажа — каза той. — Може да имам нужда от компания, за да не полудея. Вампирският хирург каза, че не мога да се преобразявам, докато не ми разреши — можело да повреди начина, по който костите ми са зараснали. — Джейкъб направи физиономия.

— Бъди добър и прави каквото ти казва Карлайл. Ще се оправиш по-бързо.

— Да, разбира се.

— Чудя се кога ли ще се случи — казах. — Кога точното момиче ще ти завърти главата.

— Не възлагай големи надежди, Бела — гласът му внезапно бе станал кисел. — Макар че съм сигурен, че това би било някакво облекчение за теб.

— Може би, а може би не. Вероятно ще си мисля, че тя не е достатъчно добра за теб. Чудя се колко ли ревнива ще съм…

— Това може да е един вид забавно — призна той.

— Само ми кажи, че искаш да дойда пак и съм тук — обещах аз.

С въздишка той обърна бузата си към мен.

Доближих се и целунах нежно лицето му.

— Обичам те, Джейкъб.

Той се засмя леко.

— Аз те обичам повече.

Той ме гледаше как излизам от стаята му с неразгадаемост, струяща от черните му очи.