Серия
Здрач (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eclipse, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 208 гласа)

По-долу е показана статията за Затъмнение (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Затъмнение
Eclipse
Автор Стефани Майър
Първо издание 7 август, 2007 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Little, Brown
Оригинален език английски
Жанр фентъзи, романс
ПоредицаЗдрач
ПредходнаНоволуние
СледващаЗазоряване
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романът от поредицата „Здрач“. За астрономичното явление вижте Затъмнение.

„Затъмнение“ е третата книга от сагата „Здрач“ от Стефани Майър. В нея се доразказва историята на 18-годишната Бела Суон и нейният любим вампир, Едуард Кълън. Предходната книга от поредицата е „Новолуние“, а следващата – „Зазоряване“. Книгата е пусната на 7 август 2007 с първоначален тираж от 1 милион копия, [1] като само през първите 24 часа са продадени над 150 000.[2]

Сюжет

Историята започва с откритието, че в Сиатъл се случват поредица неразгадани убийства, а за които Едуард подозира, че са причинени от новороден вампир, който не може да контролира жаждата си. Едуард и Бела попълват молби за колеж, и Бела обяснява на Едуард, че иска отново да се види с Джейкъб – нейният приятел върколак. Междувременно, Алис Кълън има видение, че Виктория – вампирът, който преследва Бела, се е върнала в града. Въпреки че Едуард се тревожи за нейната безопасност, Бела настоява, че Джейкъб и останалите върколаци от неговата глутница никога не биха я наранили, и той ѝ позволява да ги посещава от време на време.

Няколко дни по-късно, Бела изявява желание да прави любов с Едуард, преди да бъде превърната във вампир. Едуард първоначално отказва, обяснявайки на Бела, че би могъл много лесно да я убие. Все пак, разбирайки колко много това би означавало за нея, той се съгласява да опитат да го направят някога в бъдещето, но само ако са женени. Въпреки че не изпитва особено желание за брак, Бела си дава сметка, че това да прекара вечността с Едуард означава за нея много повече от каквото и да е, тя приема неговото предложение.

Бела и семейство Кълън разбират, че убийствата в Сиатъл са извършение от „армия“ новородени вампири, контролирани или от Виктория, или от клан вампири, известен като Волтури. Кълънс се съюзяват с върколаците, за да могат да се преборят с тази заплаха. Докато всички останали се подготвят за битка, Едуард и Бела отиват в планината, където да се скрият по време на боя по молба на Бела, а по-късно към тях се присъединява Джейкъб и Сет Клиъруотър – млад член на върколаците.

На сутринта, Джейкъб дочува Едуард и Бела да обсъждат годежа си и първоначално го мисли за сън, но въпреки това много се разстройва. Той заплашва да се присъедини към битката и да бъде убит, защото Бела не го обича. За да го спре, тя го целува и разбира, че обича и него. Виктория стига до Бела, проследявайки миризмата на Едуард и той е принуден да се бие с нея, въпреки желанието на Бела да го задържи при себе си, в безопасност. След битката остава само един новороден – Бри Танър (за почвече информация – Краткият втори живот на Бри Танър), която се е отказала да се бие. Всъщност, тя се е присъйденила в битката само и само защото вярвала, че Диего, нейният любим е на фронтовата линия, но топй се оказва убит още много по-рано. След като Виктория и нейната армия са разбити, Бела обяснява на Джейкъб, че макар да го обича, любовта и към Едуард е по-силна и тя не може да живее без него. След като получава покана за сватбата от смирения Едуард, Джейкъб приема формата на вълк и хуква, искайки да избяга от болката, която чувства, бесен на Бела за решението и да стане вампир.

Романът може да се сравни с „Брулени хълмове“ на Емили Бронте.

Край на разкриващата сюжета част.

Корица

На корицата на книгата се вижда скъсана панделка. Въпреки, че се предполага, че тя е показана публично през май 2007, на Бела на Затъмнението, официалният сайт на Барнс & Ноубъл и Стефани Майър показва новата корица през март 2007, заедно с кратък предварителен преглед на съдържанието на книгата.[3] Скъсаната панделка представлява избор, както Бела трябва да избира между любовта си към Едуард-вампира и приятелството си с върколака Джейкъб Блек. Майър също така заявява, че панделката се свързва и с идеята, че Бела не може напълно да се откъсне от своя човешки живот.[4]

Предварително разпространение

На 25 юли, се случва инцидент, подобен на предварителното разпространение на седмата книга за Хари Потър. Книжарниците на Барнс&Ноубъл случайно изпращат предварително копия на „Затъмнение“ до някои клиенти, които са си поръчали книгата предварително. Обяснението е за компютърна грешка, тъй като целият им онлайн магазин е компютъризиран.

С цел да няма „изтичане на информация“, много фенсайтове са затворени. Стефани Майър заключва и коментарите си в MySpace. В открито писмо до един от фен сайтовете, авторката моли „щастливите читатели“ да запазят края за себе си, докато останалите фенове на сагата получат своя шанс също да се порадват на книгата.

Критика

„Затъмнение“ също получава смесена критика.

LoveVampires.com заявява, че „Възрастните читатели вероятно няма твърде да харесат тревогите около една тийнейджърска връзка, но ако сте харесали предишните книги на авторката, значи и тук ще откриете доста забавление“. На това основание, те дават на произведението четири и половина от възможни пет звезди.[5]

Ан Ройер от School Library Journal казва „Майър знае, че нейните фенове искат това: трепети и много романтика и тя им го дава“."[6]
Селби Гибсън-Бойс от Tulsa World пише: "Прочетох я без да спирам от началото до края. Самата книга не можа да се отлепи от ръката ми. Съвсем същото се случи и със „Здрач“ и „Новолуние“."[7]

Въпреки това, обаче, DearAuthor.com заявява, че „е ясно след като е взето решението Бела да бъде превърната във вампир, цялото естествено напрежение се изпарява и авторката трябва да си измисля един след друг фалшиви конфликти, за да запази историята интересна“ и дава на книгата оценка С-.[8]

Келън Райс от списание „Бласт“ критикува книгата като сексистка, твърдейки, че Майър не само дава на двамата си герои една нездрава, дори оскърбителна връзка, но я романтизира и идеализира."[9]

Източници

  1. Bob Minzesheimer. Vampire tale takes bite out of 'Potter'. // USA Today, 15 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  2. Jeffrey A. Trachtenberg. Booksellers Find Life After Harry In a Vampire Novel. // The Wall Street Journal, 10 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  3. StephenieMeyer.com. Twilight Series. Eclipse
  4. Stephenie Says – Q+A at Fairless Hills
  5. Eclipse by Stephenie Meyer: Book Review
  6. Anne Rouyer. Eclipse. // School Library Journal, 5 септември 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  7. Shelby Gibson-Boyce. Free radical: J.K. who? Hottest new series is vamp fantasy. // Tulsa World, 10 август 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  8. REVIEW: Eclipse by Stephenie Meyer | Dear Author: Romance Book Reviews, Author Interviews, and Commentary
  9. Kellan Rice. 'Twilight' Sucks... And Not In A Good Way. // Blast Magazine, 16 август 2008. Посетен на 16 ноември 2008.

Външни препратки

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Eclipse (novel)“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.  

21. СЛЕДИ

Мразех да пропилявам нощта в сън, но това беше неизбежно. Отвън слънцето беше ярко, когато се събудих, а малки облачета преминаваха твърде бързо през небето. Вятъра разлюляваше върховете на дърветата и цялата гора все едно щеше да се разпадне всеки момент.

Той ме остави сама, за да се облека и оцених възможността да помисля. По някакъв начин плановете ми за миналата нощ тръгнаха накриво и имах нужда да се преборя с последствията.

Въпреки, че бях оставила настрана ръчно изработения пръстен, колкото се можеше по-скоро без да нараня чувствата му, почувствах лявата си ръка по-тежка, сякаш беше още там, но беше невидим.

Не би трябвало да ме притеснява, помислих си аз. Не беше голяма работа — пътуване до Вегас. Щеше да бъде по-добре от това да нося стари дънки — щях да нося стари пуловери. Церемонията със сигурност нямаше да отнеме много, петнадесет минути в най-лошия случай, нали? Така че можех да се справя.

А след това, когато всичко е свършило, той ще трябва да си изпълни своята част от сделката. Щях да се съсредоточа върху това и ще забравя останалото. Той каза, че не е нужно да казвам на всички за това, и щях да го послушам. Разбира се, щеше да бъде много тъпо, ако не помисля за Алис.

Кълънови се прибраха около обяд. Имаше ново, делово чувство около тях и то ме върна към чудовищността на това, което щеше да се случи.

Алис изглеждаше в необичайно лошо настроение. Отбелязах разстройването й за нещо нормално, защото първите й думи към Едуард бяха оплаквания за сработването с вълците.

— Мисля — тя направи гримаса като използва несигурна дума — че ще искаш да се подготвиш за студено време, Едуард. Не мога да видя точно къде си, защото беше с онова куче този следобед. Но бурята, която се задава, изглежда особено лоша на това място.

Едуард кимна.

— Ще вали сняг в планините! — предупреди го тя.

— Ужас, сняг! — промърморих на себе си. Беше юни, за бога!

— Носи си яке! — каза ми Алис. Гласът й беше недружелюбен и това ме изненада. Опитах се да разчета лицето й, но тя се обърна.

Погледнах Едуард, а той се усмихваше — каквото и да дразнеше Алис, го забавляваше.

Едуард имаше повече от нужното оборудване, от което да избира; Кълънови бяха редовни клиенти в магазина на Нютон. Той грабна спален чувал, малка палатка и няколко пакета дехидратирана храна — ухилвайки се, когато се намръщих при вида им — и ги напъха в раницата.

Алис се луташе в гаража, докато бяхме там, наблюдавайки приготовленията на Едуард без да каже и дума. Той я игнорираше.

Когато беше готов, Едуард ми подаде мобилния си.

— Защо не се обадиш и не кажеш на Джейкъб, че ще сме готови след час. Той знае къде да ни чака.

Джейкъб не беше у дома, но Били обеща да поразпита, докато не намери подходящ върколак, на който да каже новините.

— Не се притеснявай за Чарли, Бела — каза Били. — Моята част от плана е под контрол.

— Да, знам, че Чарли ще бъде добре. — Не бях сигурна за сигурността на сина му, но не казах нищо.

— Искаше ми се да бъда с другите утре. — Били се засмя неохотно. — Да бъдеш стар е трудна работа, Бела.

Нуждата да се бият сигурно е определяща характеристика на Y-хромозомата. Всичките бяха еднакви.

— Забавлявайте се с Чарли.

— Късмет, Бела! — отговори той. — И… поздрави, ъ, Кълънови от мен.

— Непременно! — обещах, изненадана от жеста.

Когато върнах телефона на Едуард, забелязах. Че той и Алис провеждаха някакъв вид мълчалива дискусия. Тя се вторачваше в него с умолителен поглед. Той се мръщеше, недоволен от това, което тя искаше.

— Били ми каза да ти пожелая късмет.

— Много щедро от негова страна! — Едуард каза, отдалечавайки се от нея.

— Бела, може ли да поговорим насаме? — Алис попита набързо.

— Ще направиш живота ми по-труден, отколкото трябва да бъде, Алис! — Едуард я предупреди през зъби. — Наистина предпочитам да не го правиш.

— Не става въпрос за теб, Едуард — отвърна тя.

Той се засмя. Нещо в отговора й му се струваше забавно.

— Не е! — Алис настоя. — Това са женски работи.

Едуард се намръщи.

— Позволи й да говори с мен! — казах аз. Бях любопитна.

— Изпроси си го! — той измънка. Едуард се засмя отново — наполовина ядосано, наполовина развеселено — и излезе от гаража.

Обърнах се към Алис, притеснена сега, но тя не ме погледна. Лошото й настроение не беше отминало. Тя отиде да седне на капака на нейното Порше с обезсърчено лице. Последвах я и се наведох към бронята до нея.

— Бела? — Алис попита с тъжен глас, тя се премести и се сви срещу мен. Гласът й прозвуча толкова отчаяно, че я прегърнах, за да я успокоя.

— Какво не е наред, Алис?

— Не ме ли обичаш? — тя попита със същия тъжен глас.

— Разбира се, че да. Знаеш го.

— Тогава защо те виждам как се измъкваш, за да отидеш във Вегас и да се ожениш без да ме поканиш?

— О! — измънках аз и почервенях. Можех да видя, че сериозно съм наранила чувствата й и побързах да се защитя. — Знаеш, че не обичам да раздувам нещата. Така или иначе беше идея на Едуард.

— Не ми пука чия е идеята. Как можа да ми го причиниш? Очаквах такива неща от Едуард, но не и от теб. Обичам те като моя собствена сестра.

— За мен, Алис, ти си ми сестра.

— Думи! — тя изръмжа.

— Добре, може да дойдеш! Няма какво да се види!

Тя все още се мръщеше.

— Какво? — попитах аз.

— Колко ме обичаш, Бела?

— Защо?

Тя ме гледаше с умолителен вид, дългите й черни вежди се бяха спуснали към средата и се сливаха, устните и трептяха в крайчетата. Беше сърцераздирателно изражение.

— Моля те, моля те, моля те! — прошепна тя. — Моля те, Бела, моля те — ако наистина ме обичаш… позволи ми да организирам сватбата ти.

— О, Алис! — изстенах, отдръпвайки се и се изправих. — Не! Не ми го причинявай!

— Ако наистина, истински ме обичаш, Бела!

Скръстих ръце срещу гърдите си.

— Това е толкова нечестно. А и Едуард вече пробва това върху мен.

— Обзалагам се, че на Едуард ще му хареса повече, ако е по традиционния начин, макар че никога не ти го е казвал. И Есме — помисли какво ще означава това за нея.

Изстенах.

— Предпочитам сама да се изправя пред новосъздадените.

— Ще съм ти задължена за десетилетие.

— Ще си ми задължена за цял век!

Очите й грейнаха!

— Това да ли означава?

— Не! Не искам да го правя.

— Няма нужда да правиш нищо, просто да изминеш няколко метра и да повтаряш след свещеника!

— Уф! Ъх, ъх!

— Моля те? — тя започна да подскача на място! — Моля те, моля те, моля те, моля те, моля те?

— Никога, никога няма да ти простя за това.

— Ией! — тя изписка, пляскайки с ръце.

— Това не означава да!

— Но ще бъде! — изпя тя.

— Едуард! — извиках аз, излизайки от гаража. — Знам, че ме чуваш! Ела тук! — Алис беше точно зад мен, все още пляскайки.

— Благодаря ти много, Алис! — каза Едуард кисело, идвайки зад мен. Обърнах се, за да й се скара, но изражението му беше толкова разтревожено и смутено, че не можах да се оплача. Вместо това го прегърнах, криейки лицето си, в случай че гневната нотка в очите ми да не накара да изглеждам все едно плача.

— Вегас! — обеща той в ухото ми.

— Не си го и помисляй! — Алис злорадстваше. — Бела никога няма да ми го причини. Знаеш, Едуард, че понякога като брат си пълно разочарование.

— Не бъди толкова груба! — измърморих аз. — За разлика от теб, той се опитва да ме направи щастлива.

— Аз също се опитвам да те направя щастлива. Просто аз знам какво ще те направи истински щастлива. Ще ми благодариш за това. Може би не след 50 години, но някой ден.

— Никога не съм мислила, че ще дойде деня, в който ще се обзаложа против теб, но ето че дойде.

Тя се засмя със звънливия си глас.

— Та ще ми покажеш ли пръстена?

Ужасих се, когато грабна ръката ми, а след това я пусна също толкова бързо.

— Хъх, видях как ти слага пръстена… да не пропускам нещо? — попита тя. Алис се съсредоточи за секунда, свивайки вежди, преди да отговори на собствените си въпроси. — Не! Определено ще има сватба.

— Бела има малък спор с бижутата! — обясни Едуард.

— Какъв е проблемът за още един диамант? Е, предполагам, че пръстена има много диаманти, но мнението ми е, че той вече е сложил един…

— Достатъчно, Алис! — Едуард внезапно я прекъсна. Начина, по който я гледаше… той изглеждаше като вампир. — Бързаме!

— Ще говорим по-късно! — каза Алис. — Едуард е прав! Не трябва да спираме. Трябва да заложиш капан и да направиш лагера преди бурята да дойде. — Тя се намръщи, изражението й беше притеснително, почти нервно. — И, Бела, не забравяй якето. Изглежда, че е голяма студ навън.

— Вече го взех! — Едуард я увери.

— Приятна вечер! — каза тя на сбогуване.

Бяха два пъти по-далеч от сечището от обикновено, Едуард направи голяма обиколка, уверявайки се, че миризмата ми няма да е близо до следата, която Джейкъб ще скрие по-късно. Той ме носеше на ръце, огромната раница беше на моето обичайно място.

Той спря на най-отдалеченото място в сечището и ме пусна.

— Добре! Просто върви на север и докосвай всичко, което можеш. Алис ми даде ясна картина на маршрута им и няма да ни отнеме дълго да го пресечем.

— Север?

Той се усмихна и посочи с пръст правилната посока.

Лутах се между дърветата, оставяйки ярко жълтата светлина от слънчевия ден в сечището след мен. Може би неясното видение на Алис е грешало за снега. Надявах се. Небето беше чисто, въпреки че вятъра духаше силно. Между дърветата беше по-спокойно, но твърде студено за юни — макар и с риза с дълъг ръкав и вълнен пуловер отгоре, все още ми беше студено. Вървях бавно, проследявайки с пръсти всичко наоколо: грубата кора на дърветата, мократа папрат, мъхестите камъни.

Едуард остана с мен, вървейки паралелно около двадесет ярда по-далеч.

— Добре ли го правя? — извиках аз.

— Перфектно!

Имах идея.

— Това ще помогне ли? — попитах като прокарах пръсти през косата си и хванах няколко косъма. Хвърлих ги около папратта.

— Да, това засилва миризмата. Но не е нужно да измъкваш косата си, Бела, и така е добре.

— Имам няколко резервни екстри.

Бях тъжна между дърветата и ми се искаше да мога да хвана Едуард за ръка и да вървим заедно.

Навих още един кичур коса около счупен клон, който пресичаше пътя ми.

— Няма нужда да позволяваш на Алис да прави това, знаеш — каза Едуард.

— Не се притеснявай, Едуард. Няма да те зарежа пред олтара. — Имах странното чувство, че Алис ще го направи по нейния начин, най-вече защото тя беше напълно безскрупулна, когато ставаше въпрос за това, което иска. А също така, защото бях толкова наивна за грешните пътешествия.

— Не за това се притеснявам. Искам да стане така, както желаеш!

Възпрях стона си. Щеше да нарани чувствата му, ако му кажех истината — че нямаше значение, защото всички варианти бяха ужасяващи.

— Е, дори и да е на нейното, може пак да бъде в малък кръг. Просто ние. Емет може да получи духовен патент от Интернет.

Аз се изкикотих.

— Това звучи по-добре.

Нямаше да е толкова официално, ако Емет чете обетите, което беше плюс. Но щях да има проблем с безизразното лице.

— Виждаш ли? — каза той с усмивка. — Винаги има компромис.

Отне ми време, докато стигна мястото, на което новородените със сигурност щяха да пресекат следите ми, но Едуард никога не беше неспокоен за крачките ми.

Той трябваше да ме води по същия път назад, за да не се отклоня. Изглеждаше ми еднакво.

Бяхме близо до сечището, когато паднах. Можех да видя широкото сечище отпред и за това сигурно забравих да си гледам в краката. Хванах се преди да си ударя главата в близкото дърво, но малък клон се отчупи под лявата ми ръка и извадих дланта си.

— Ох! О, страхотно! — промърморих аз.

— Добре ли си?

— Добре съм. Стой, където си! Кървя, ще спре след минута.

Той не ме послуша. Едуард беше тук, преди да довърша.

— Имам аптечка! — каза той, сваляйки раницата. — Имах чувството, че ще ни потрябва.

— Не е зле. Мога да се погрижа — няма нужда да се чувстваш неудобно!

— Не се чувствам така! — каза той спокойно. — Ето, позволи ми да го почистя!

— Почакай малко! Имам друга идея!

Без да гледам кръвта и дишайки през устата, в случай, че стомахът ми реагира, притиснах ръката си към скалата, до колкото можех.

— Какво правиш?

— На Джаспър ще му хареса — промърморих на себе си. Започнах от сечището отново, докосвайки дланта си на всичко, което ми се изпречеше. — Обзалагам се, че наистина ще се хванат.

Той изстена.

— Задръж дъха си — казах му аз.

— Добре съм! Просто мисля, че преиграваш.

— Това е всичко, което трябва да направя. Просто искам да го направя добре.

Преминах ме и през последното дърво, докато говорех. Позволих на ранената си ръка да докосне папратта.

— Е, направи го! — Едуард ме увери. — Новосъздадените ще обезумеят, а Джаспър ще бъде наистина впечатлен от предаността ти. Сега ми позволи да оправя ръката ти — замърсила си раната.

— Позволи на мен, моля те!

Той хвана ръката ми и се усмихна, докато я оглеждаше.

— Това вече не ме притеснява.

Наблюдавах го внимателно, докато той чистеше раната, търсейки някакъв знак за страдание. Той продължи да диша със същата усмивка на уста.

— Защо не? — попитах накрая аз, докато изглаждаше лепенката на дланта ми.

Едуард сви рамене.

— Преодолях го!

— Ти си… го преодолял? Кога? Как? — опитах се да си спомня последния път, когато той си задържа дъха, докато беше около мен. Всичко, за което можех да си спомня беше отвратителният ми рожден ден миналия септември.

Едуард сви устни, изглеждайки търсеше думите.

— Живях в постоянни мисли, за това как си мъртва, Бела. Това промени начина, по който гледам върху нещата.

— Промени ли начина, по който мириша?

— Не съвсем! Но… имайки предвид мисълта, че съм те загубил… реакциите ми се промениха. Цялото ми съществуване се е резервирало от всякакъв вид действия, които могат да предизвикат същата болка отново.

Не знаех как да отговоря. Той се усмихна на изражението ми.

— Предполагам, че мога да го нарека много обучаващо изживяване.

Вятъра премина през сечището отново, разпилявайки косата ми около лицето ми и карайки ме да треперя.

— Добре! — каза той, тръгвайки към раницата. — Ти си свърши работата. — Той извади тежкото ми зимно яке и го задържа, за да мога да си мушна ръцете. — Вече не зависи от нас. Да отидем да лагеруваме.

Засмях се на подигравателния ентусиазъм в гласът му.

Той хвана бинтованата ми ръка — другата беше по-зле, все още в шини — и тръгна към другия край на сечището.

— Къде ще срещнем Джейкъб? — попитах аз.

— Точно тук! — той посочи дърветата пред нас, когато Джейкъб пристъпи предпазливо от сянката.

Не трябваше да ме учудва, че го виждах като човек. Не беше ясно защо търсех големия червеникавокафяв вълк.

Джейкъб изглеждаше по-голям отново — без съмнение повече от моите очаквания, вероятно несъзнателно съм очаквала да видя малкия Джейкъб от спомените си, безгрижния приятел, който не усложняваше нещата. Той беше скръстил ръце пред голите си гърди, грабнал якето в единия си юмрук. Лицето му беше безизразно, докато ни гледаше.

Ъгълчетата на устните на Едуард дръпнаха надолу.

— Трябва да има по-добър начин да го направим.

— Твърде късно! — промърморих мрачно.

Той въздъхна.

— Здрасти, Джейк! — поздравих го, когато се приближихме.

— Здрасти, Бела!

— Здравей, Джейкъб! — каза Едуард.

Джейкъб пренебрегна учтивостта.

— Къде да я отведа?

Едуард извади карта от страничния джоб на раницата и му я предложи. Джейкъб я разгъна.

— Ние сме тук! — Едуард каза, посягайки да докосне вярното място. Джейкъб се отдръпна от ръката му механично, а след това се успокои. Едуард се направи, че не е забелязал. — И ще я заведеш тук горе! — Едуард продължи, проследявайки криволичещ път около вертикалните линии на картата. — Грубо казано петнадесет километра!

Джейкъб кимна веднъж.

— Когато си на километър и половина далеч от тук, би трябвало да пресечеш пътя ми. Това ще те води. Имаш ли нужда от картата?

— Не, благодаря! Познавам местността много добре. Мисля, че знам къде отивам.

Изглеждаше, че на Джейкъб му беше по-трудно да поддържа тона си учтив, от колкото на Едуард.

— Ще мина по по-дълъг път! — каза Едуард. — И ще се видим след няколко часа!

Едуард се вглеждаше в мен нещастно. Той не харесваше тази част от плана.

— До скоро! — промърморих аз.

Едуард се изгуби между дърветата, насочвайки се в обратната посока!

Скоро след като Едуард го нямаше, Джейкъб се развесели!

— Какво става, Бела? — попита той с голяма усмивка.

Извъртях очи.

— Все същото!

— Да! — съгласи се той. — Банда вампири, опитващи да те убият! Обичайното!

— Обичайното!

— Е — каза той, докато си обличаше якето, за да освободи ръцете си. — Да се захващаме!

Намръщвайки се, направих една крачка към него.

Той се наведе и постави ръка зад колената ми, повдигайки ги във въздуха. Другата му ръка ме хвана преди да си ударя главата в земята.

— Идиот! — измънках аз.

Джейкъб се изкикоти, тичайки вече през гората. Той запази балансиран ход, бърз тръс, който силен човек можеше да поддържа само при равна повърхност, ако не беше натоварен с четиристотин килограма, като него.

— Няма нужда да тичаш! Ще се измориш!

— Тичането не ме изморява! — каза той. Дишането му беше спокойно — като променено темпо на маратонец. — Освен това, скоро ще застудее. Надявам се, че лагера ще е готов преди да пристигнем.

Поставих пръст на тракащият цип на якето му.

— Мислех си, че сега не ти става студено.

— Не знам. Донесох го за теб в случай, че не си подготвена. — Той погледна към якето ми, сякаш беше разочарован, че съм подготвена. — Не ми харесва как се променя времето. Изнервя ме. Забеляза ли, че не срещнахме никакви животни?

— Хм, не!

— Предполагам, че нямаше. Сетивата ти са толкова притъпени.

Оставих това да премине.

— Алис също беше разтревожена за бурята.

— Отнема много, за да успокоиш гората по този начин. Избрахте пълен мрак, за да лагерувате.

— Не беше напълно моя идея.

Краткия път, по който той пое, започна да се издига все повече устремено, но това не го забави. Той стъпваше от камък на камък, без да изглежда, че има нужда от ръцете си. Безпогрешния му баланс ми напомни за планинската коза.

— Какво е новото ти допълнение към гривната? — попита той.

Погледнах надолу и осъзнах, че кристалното сърце се поклащаше на китката ми.

Свих рамене виновно.

— Още един подарък за завършването.

Той изсумтя.

— Камък. Фигури.

Камък? Изведнъж се сетих за недовършеното изречение на Алис пред гаража. Вглеждах се в блестящото кристално сърце и се опитах да си спомня какво се опитваше да каже Алис преди… за диамантите. Да не би да се опитваше да каже, че вече е сложил един? Следователно, аз вече носех един диамант от Едуард? Не, това е невъзможно. Сърцето сигурно е пет карата или нещо от този вид. Едуард не би…

— Мина доста време, от както не си идвала в Ла Пуш. — Джейкъб каза, прекъсвайки тревожните ми предложения.

— Бях заета — отговорих му аз. — И… сигурно не бих дошла.

Той се нацупи.

— Мислех, че ти трябваше да бъдеш тази, която прощава, а аз трябваше да бъда недоволния.

Свих рамене.

— Доста мислех за последния път, а ти?

— Не!

Той се засмя.

— Макар и да лъжеш, ти си най-големия инат — жив човек.

— Не знам за втората част, но определено не лъжа.

Не ми харесваше да водим този разговор при сегашните обстоятелства — с горещите му ръце, обвити около мен, и нищо, което да мога да направя, за да го променя. Лицето му беше по-близо, от колкото исках да бъде. Искаше ми се да направя крачка назад.

— Умният човек обмисля всички варианти.

— Направих го! — отвърнах аз.

— Ако не си мислила за… последния ни разговор, значи това не е вярно.

— Разговора не е свързан с решението ми.

— Някои хора биха направили всичко, за да се заблудят.

— Забелязала съм, че върколаците са крайно предразположени към тази грешка — мислиш ли, че е генетично заложено?

— Това означава ли, че той целува по-добре от мен? — Джейкъб попита навъсено.

— Наистина не мога да кажа, Джейк. Едуард е единствения човек, който съм целувала.

— Освен мен.

— Но аз не мога да го броя това за целувка, Джейкъб. По-скоро нападение.

— Ох! Това болеше!

Свих рамене. Нямах намерение да върна думите си обратно.

— Извиних се за това! — напомни ми той.

— И аз ти простих… почти. Това не променя начина, по който я помня.

Той промърмори нещо неразбираемо.

След това беше тихо за момент — чуваше се само умереното му дишане и вятъра, фучейки над нас. Лицето на стръмна скала се издигаше ясно пред нас, гол, груб, сив камък. Проследихме подножието, което се извиваше нагоре от гората.

— И все пак мисля, че е малко безотговорно — изведнъж каза Джейкъб.

— За каквото и да говориш, грешиш.

— Помисли, Бела. Според теб си целувала само един човек — който реално не е човек — през целия си живот, и вече се отказваш? От къде знаеш, че е това, което искаш? Не трябва ли да се отпуснеш малко?

Запазих гласа си спокоен.

— Знам точно какво искам.

— Тогава не би боляло, ако провериш отново. Може би трябва да се опиташ да целунеш някой друг — просто за сравнение… това от предния ден не се брои. Можеш да ме целунеш, за пример. Нямам против, ако ме използваш за експеримент.

Той ме придърпа по близо към гърдите си, така че лицето ми беше по-близо до неговото. Той се усмихваше на собствената си шега, но аз не предприемах никакви шансове.

— Не се занимавай с мен, Джейк. Кълна се, че няма да го спра, ако поиска да ти счупи челюстта.

Паническата нотка в гласа ми го накара да се усмихне по-широко.

— Ако ме помолиш да те целуна, той няма за какво да се разстройва. Той каза, че няма проблем.

— Не затаявай дъх, Джейк — не, чакай, промених си мнението. Продължавай напред. Просто сдържай дъха си, докато не ти кажа да ме целунеш.

— Днес си в лошо настроение.

— Чудя се защо?

— Понякога си мисля, че ме харесваш повече като вълк?

— Понякога да. Сигурно е свързано с факта, че не можеш да говориш.

Той сви широките си устни замислено.

— Не, не мисля, че е за това. Мисля, че ти е по-лесно да бъдеш около мен, когато не съм човек, защото не ти се налага да се преструваш, че не те привличам.

Останах с широко отворена уста. Затворих я от веднъж, скърцайки със зъби.

Джейкъб чу това. Устните му се изтеглиха плътно през лицето му в триумфираща усмивка.

Поех дълбоко дъх преди да проговоря.

— Не! Убедена съм, че е за това, че не можеш да говориш.

Той въздъхна.

— Никога ли не се изморяваш да се заблуждаваш? Трябва да знаеш колко си впечатлена от мен. Физически, разбира се.

— Как може някой да не е впечатлен от теб, Джейкъб? — попитах аз. — Ти си огромно чудовище, което отказва да уважи личното пространство на другите.

— Нервирам те! Но само, когато съм човек. Когато съм вълк, се чувстваш по-спокойна около мен.

— Нервността и раздразнението са съвсем различни неща.

Той се вглежда в мен за минута, забавяйки крачка, развеселеността изчезна от лицето му. Очите му се присвиха, почернявайки в сянката на веждите му. Дишането му, толкова равномерно, докато тичаше, започна да се учестява. Бавно, той се наведе лицето по-близо към моето.

Аз го гледах, знаейки точно какво иска да направи.

— Това е лицето ти! — напомних му аз.

Той се изсмя високо и започна да върви отново.

— Наистина не искам да се бия с твоя вампир тази вечер — имам предвид, всяка друга вечер става. Но и двамата имаме работа за вършене утре и не искам да оставям Кълънови с един по-малко.

Внезапното, неочаквано чувство на срам се изписа по лицето ми.

— Знам, знам! — каза той без да разбира. — Мислиш си, че може да ме убие.

Не можех да говоря. Оставях ги сами да се оправят. Какво ако някой се нарани, защото бях толкова слаба? Но какво ако бях смела и Едуард… не можех дори да си го помисля.

— Какво ти става, Бела? — Шеговитото перчене внезапно изчезна от лицето му, оставяйки моя Джейкъб гол, като да махнеш маска. — Ако нещо, което съм казал, те е разстроило, знаеш, че само се шегувах. Не съм го мислил — ей, добре ли си? Не плачи, Бела — помоли ме той.

Опитах се да се сдържа.

— Няма да плача.

— Какво казах?

— Не е нищо, което си казал. Просто, е, това съм аз. Направих нещо… лошо.

Той ме гледаше, очите му се разшириха от объркване.

— Едуард няма да се бие утре! — прошепнах обяснението. — Накарах го да остане с мен. Аз съм голяма страхливка.

Той се намръщи.

— Мислиш си, че няма да проработи ли? Че те ще те намерят? Знаеш ли нещо, което аз не знам?

— Не, не. Не се страхувам от това. Аз просто не мога да го пусна да отиде. Ако не се завърне… — изтръпнах, затваряйки очи, за да избегна мислите.

Джейкъб мълчеше.

Продължих да шепна, очите ми все още затворени.

— Ако някой пострада, ще е моя вината. Ако дори и нищо не се случи… ще съм ужасена. Мразя да бъда, да го убеждавам да бъде остане с мен. Той няма да ми се противопостави, но знам на какво съм способна. — Почувствах се малко по-добре след като го казах. Дори да можех да го призная само на Джейкъб.

Той изсумтя. Отворих очите си бавно и бях разочарована да видя, че тъмната маска се беше върнала.

— Не мога да повярвам, че ти е позволил да го убедиш да се откаже. За нищо на света на бих го пропуснал.

Въздъхнах.

— Знам.

— Това не значи нищо — изведнъж отстъпи той. — Това не означава, че те обича повече от мен.

— Но ти не би останал с мен, дори и да те умолявах.

Той сви устни за момент и се зачуди дали ще се опита да отрече. И двамата знаехме истината.

— Това е само, защото те познавам по-добре — каза той накрая. — Всичко щеше да мине без дърпане. Дори и да ме беше помолила и аз ти бях отказал, нямаше да си ми ядосана след това.

— Но през цялото време няма да те има, ще се поболея от притеснение, Джейк. Ще се побъркам.

— Защо? — попита той грубо. — Какво те интересува, ако нещо се случи с мен?

— Не говори така. Знаеш колко много значиш за мен. Съжалявам, че не е по начина, по който искаш, но нещата са такива. Ти си най-добрия ми приятел. Поне някога беше. И понякога също си… когато си без твоите пазачи.

Той се усмихна със старата усмивка, която обичах.

— Винаги съм такъв — обеща той. — Дори когато не се… държа, както трябва. В крайна сметка, винаги съм тук.

— Знам! Защо мислиш, че все още търпя глупостите ти?

Той се засмя с мен, а след това очите му бяха тъжни.

— Кога най-накрая ще разбереш, че си влюбена в мен?

— Оставям на теб да развалиш момента.

— Не казвам, че не го обичаш. Не съм глупав. Но е възможно да обичаш повече от един по едно и също време, Бела. Виждал съм го на живо.

— Не съм някакъв откачен върколак, Джейкъб.

Той сбърчи нос и бях готова веднага да се извиня за последната обида, но той промени темата.

— Не сме далеч, мога да го надуша.

Въздъхнах с облекчение.

Той грешно разбра реакцията ми.

— С удоволствие бих забавил, Бела, но ще поискаш да си на закрито, когато това започне.

И двамата погледнахме нагоре.

Голяма стена от лилаво-черни облаци идваха от запад, помрачавайки гората под нея като идваше.

— Уоу! — измънках аз. — По-добре е да побързаш, Джейк. Ще искаш да се прибереш преди да е дошло.

— Няма да се прибирам.

Взирах се в него, раздразнена.

— Ти няма да лагеруваш с нас.

— Не технически — да споделям палатката ти или нещо друго. Предпочитам бурята пред миризмата. Но съм сигурен, че твоя кръвопиец ще иска да поддържа връзка с глутницата с цел координати и аз любезно ще осигурявам тази услуга.

— Мислех, че е работа на Сет.

— Ще я поеме утре, по време на битката.

Напомнянето ме накара да млъкна за секунда. Гледах го, притеснението се появи отново с внезапна жестокост.

— Но предполагам, че има начин да останеш, след като вече си тук? — предположих аз. — Ако молех? Или да изтъргуваш обратно живота на служене или нещо друго?

— Съблазнително, но не. След всичко, умоляването ще е интересно да се види. Можеш да го впуснеш в действие, ако искаш.

— Наистина ли няма какво да кажа?

— Не. Не и ако ми обещаеш по-добра битка. Във всеки случай Сам отговаря, не аз.

Това ми напомни за нещо.

— Едуард ми каза нещо предишния ден… за теб.

Той се наежи.

— Сигурно е лъжа.

— О, наистина ли?

— Ти не си втория, който дава команди, в глутницата, нали?

Той премигна, лицето му избледня от изненада.

— О, това ли?

— Как така никога не си ми казал?

— Защо да го правя? Не е голяма работа.

— Не знам. Защо не? Интересно е. Та, как работи? Как Сам завърши като Алфа, а ти като… Бета?

Джейкъб се изсмя на моите измислени заключения.

— Сам беше първият, по-стария. За него имаше смисъл той да поеме отговорността.

Аз се намръщих.

— Но в такъв случай не трябва ли Пол или Джаред да бъдат втори? Те следващи се промениха.

— Е… трудно е да се обясни — каза Джейкъб уклончиво.

— Опитай.

Той въздъхна.

— Отнася се повече за произхода, знаеш? Нещо старомодно. Защо ще те интересува кой е бил дядо ти, нали?

Спомних си нещо, което Джейкъб ми беше казал преди много време, преди всеки от нас да знае нещо за върколаци.

— Не каза ли, че Ефраим Блек е бил последният водач на Килайетите?

— Да, точно. Защото той е бил Алфа. Знаеш ли че, технически, Сам е вожда на цялото племе сега? — той се засмя. — Луди традиции.

Замислих се за това за секунда, опитвайки се да сглобя парченцата.

— Но ти също каза, че хората слушат баща ти повече от всеки друг член на съвета, защото е бил син на Ефраим Блек?

— И какво за това?

— Е, ако е заради произхода… следователно не трябва ли ти да си вожда?

Джейкъб не ми отговори. Той се взираше в тъмната гора, като че искаше внезапно да се съсредоточи на къде е тръгнал.

— Джейк?

— Не, това е работа на Сам. — Той задържа очите си на непроходимия ни път.

— Защо? Неговия прадядо е бил Леви Ълий, нали? Той също ли е би Алфа?

— Има само един Алфа — отговори той механично.

— Тогава какъв е бил Леви.

— Нещо като Бета, предполагам. — Той изсумтя на любопитството ми. — Като мен.

— Няма никакъв смисъл.

— Няма значение.

— Просто искам да разбера.

Джейкъб накрая срещна объркания ми поглед, а след това въздъхна.

— Да! Аз трябваше да бъда Алфа.

Веждите ми се събраха.

— Сам не искаше да отстъпи ли?

— Не. Аз не исках да се изкача.

— Защо не?

Той се намръщи, чувствайки се неудобно от въпросите ми. Е, беше негов ред на се чувства некомфортно.

— Не исках нищо от това, Бела. Не исках нищо да се променя. Не исках да бъда някакъв си легендарен вожд. Не исках да бъда част от глутница вълци. Нямаше да го приема ако Сам ми предложеше.

Замислих се за дълъг момент. Джейкъб не ме прекъсна. Той се взираше в гората отново.

— Но аз си помислих, че ще си по-щастлив. Че се справяш с това — накрая прошепнах аз.

Джейкъб ми се усмихна успокоително.

— Да, наистина не е толкова лошо. Вълнуващо понякога, като това нещо утре. Но първоначално беше сякаш си замъкнат във война, за която не знаеш, че съществува. Нямаш никакъв избор, знаеш ли? И беше толкова крайно. — Той сви рамене. — В такъв случай, предполагам, че сега съм доволен. Трябва да бъде сторено и аз мога да вярвам на някой друг да го направи? По-добре е да бъда сигурен.

Гледах го, чувствайки неочакван вид страхопочитание от моя приятел. Той беше повече от пораснал, отколкото му давах аз. Като Били онази нощ при огъня, имаше величие, което не очаквах.

— Вожде, Джейкъб — прошепнах, усмихвайки се на начина, по който двете думи звучаха заедно.

Той извъртя очи.

Точно след това вятъра задуха по-ожесточено през дърветата около нас, изглеждаше сякаш духа от някакъв ледник. Острия звук от счупване на дърво отекна в планината. Макар светлината да изчезваше, докато страшния облак покриваше небето, все още можех да видя малките бели петънца, който се носеха из въздуха край нас.

Джейкъб усили темпото, задържайки очите си на земята, докато спринтираше. Аз се свих повече срещу гърдите му, ужасявайки се от нежелания сняг.

Бяха минали само няколко минути, когато Джейкъб се спусна откъм запазената от вятъра страна на каменистия връх и можехме да видим малката палатка, намираща се срещу закътано място. Още снежинки падаха около нас, но вятъра беше твърде ожесточен, за да им позволи да паднат.

— Бела! — Едуард отвъд главата ми. Тонът му беше безпогрешно искрен. — Това беше по-бързо, от колкото очаквах, и наистина го оценявам.

Завъртях се, за да видя реакцията на Джейкъб.

Джейкъб само сви рамене, цялата дружелюбност просто се изми от лицето му.

— Влез вътре. Ще бъде лошо — косата ми настръхна. — Палатката сигурна ли е?

— Вързах я към скалите.

— Хубаво.

Джейкъб погледна към небето — сега беше черно от бурята, осеяно с малки въртящи се снежинки.

Ноздрите му се разшириха.

— Ще се променя — каза той. — Искам да знам какво става вкъщи.

Той закачи якето си на нисък клон и тръгна към мрачната гора без дори и да се обърне.