Серия
Здрач (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eclipse, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 208 гласа)

По-долу е показана статията за Затъмнение (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Затъмнение
Eclipse
Автор Стефани Майър
Първо издание 7 август, 2007 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Little, Brown
Оригинален език английски
Жанр фентъзи, романс
ПоредицаЗдрач
ПредходнаНоволуние
СледващаЗазоряване
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романът от поредицата „Здрач“. За астрономичното явление вижте Затъмнение.

„Затъмнение“ е третата книга от сагата „Здрач“ от Стефани Майър. В нея се доразказва историята на 18-годишната Бела Суон и нейният любим вампир, Едуард Кълън. Предходната книга от поредицата е „Новолуние“, а следващата – „Зазоряване“. Книгата е пусната на 7 август 2007 с първоначален тираж от 1 милион копия, [1] като само през първите 24 часа са продадени над 150 000.[2]

Сюжет

Историята започва с откритието, че в Сиатъл се случват поредица неразгадани убийства, а за които Едуард подозира, че са причинени от новороден вампир, който не може да контролира жаждата си. Едуард и Бела попълват молби за колеж, и Бела обяснява на Едуард, че иска отново да се види с Джейкъб – нейният приятел върколак. Междувременно, Алис Кълън има видение, че Виктория – вампирът, който преследва Бела, се е върнала в града. Въпреки че Едуард се тревожи за нейната безопасност, Бела настоява, че Джейкъб и останалите върколаци от неговата глутница никога не биха я наранили, и той ѝ позволява да ги посещава от време на време.

Няколко дни по-късно, Бела изявява желание да прави любов с Едуард, преди да бъде превърната във вампир. Едуард първоначално отказва, обяснявайки на Бела, че би могъл много лесно да я убие. Все пак, разбирайки колко много това би означавало за нея, той се съгласява да опитат да го направят някога в бъдещето, но само ако са женени. Въпреки че не изпитва особено желание за брак, Бела си дава сметка, че това да прекара вечността с Едуард означава за нея много повече от каквото и да е, тя приема неговото предложение.

Бела и семейство Кълън разбират, че убийствата в Сиатъл са извършение от „армия“ новородени вампири, контролирани или от Виктория, или от клан вампири, известен като Волтури. Кълънс се съюзяват с върколаците, за да могат да се преборят с тази заплаха. Докато всички останали се подготвят за битка, Едуард и Бела отиват в планината, където да се скрият по време на боя по молба на Бела, а по-късно към тях се присъединява Джейкъб и Сет Клиъруотър – млад член на върколаците.

На сутринта, Джейкъб дочува Едуард и Бела да обсъждат годежа си и първоначално го мисли за сън, но въпреки това много се разстройва. Той заплашва да се присъедини към битката и да бъде убит, защото Бела не го обича. За да го спре, тя го целува и разбира, че обича и него. Виктория стига до Бела, проследявайки миризмата на Едуард и той е принуден да се бие с нея, въпреки желанието на Бела да го задържи при себе си, в безопасност. След битката остава само един новороден – Бри Танър (за почвече информация – Краткият втори живот на Бри Танър), която се е отказала да се бие. Всъщност, тя се е присъйденила в битката само и само защото вярвала, че Диего, нейният любим е на фронтовата линия, но топй се оказва убит още много по-рано. След като Виктория и нейната армия са разбити, Бела обяснява на Джейкъб, че макар да го обича, любовта и към Едуард е по-силна и тя не може да живее без него. След като получава покана за сватбата от смирения Едуард, Джейкъб приема формата на вълк и хуква, искайки да избяга от болката, която чувства, бесен на Бела за решението и да стане вампир.

Романът може да се сравни с „Брулени хълмове“ на Емили Бронте.

Край на разкриващата сюжета част.

Корица

На корицата на книгата се вижда скъсана панделка. Въпреки, че се предполага, че тя е показана публично през май 2007, на Бела на Затъмнението, официалният сайт на Барнс & Ноубъл и Стефани Майър показва новата корица през март 2007, заедно с кратък предварителен преглед на съдържанието на книгата.[3] Скъсаната панделка представлява избор, както Бела трябва да избира между любовта си към Едуард-вампира и приятелството си с върколака Джейкъб Блек. Майър също така заявява, че панделката се свързва и с идеята, че Бела не може напълно да се откъсне от своя човешки живот.[4]

Предварително разпространение

На 25 юли, се случва инцидент, подобен на предварителното разпространение на седмата книга за Хари Потър. Книжарниците на Барнс&Ноубъл случайно изпращат предварително копия на „Затъмнение“ до някои клиенти, които са си поръчали книгата предварително. Обяснението е за компютърна грешка, тъй като целият им онлайн магазин е компютъризиран.

С цел да няма „изтичане на информация“, много фенсайтове са затворени. Стефани Майър заключва и коментарите си в MySpace. В открито писмо до един от фен сайтовете, авторката моли „щастливите читатели“ да запазят края за себе си, докато останалите фенове на сагата получат своя шанс също да се порадват на книгата.

Критика

„Затъмнение“ също получава смесена критика.

LoveVampires.com заявява, че „Възрастните читатели вероятно няма твърде да харесат тревогите около една тийнейджърска връзка, но ако сте харесали предишните книги на авторката, значи и тук ще откриете доста забавление“. На това основание, те дават на произведението четири и половина от възможни пет звезди.[5]

Ан Ройер от School Library Journal казва „Майър знае, че нейните фенове искат това: трепети и много романтика и тя им го дава“."[6]
Селби Гибсън-Бойс от Tulsa World пише: "Прочетох я без да спирам от началото до края. Самата книга не можа да се отлепи от ръката ми. Съвсем същото се случи и със „Здрач“ и „Новолуние“."[7]

Въпреки това, обаче, DearAuthor.com заявява, че „е ясно след като е взето решението Бела да бъде превърната във вампир, цялото естествено напрежение се изпарява и авторката трябва да си измисля един след друг фалшиви конфликти, за да запази историята интересна“ и дава на книгата оценка С-.[8]

Келън Райс от списание „Бласт“ критикува книгата като сексистка, твърдейки, че Майър не само дава на двамата си герои една нездрава, дори оскърбителна връзка, но я романтизира и идеализира."[9]

Източници

  1. Bob Minzesheimer. Vampire tale takes bite out of 'Potter'. // USA Today, 15 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  2. Jeffrey A. Trachtenberg. Booksellers Find Life After Harry In a Vampire Novel. // The Wall Street Journal, 10 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  3. StephenieMeyer.com. Twilight Series. Eclipse
  4. Stephenie Says – Q+A at Fairless Hills
  5. Eclipse by Stephenie Meyer: Book Review
  6. Anne Rouyer. Eclipse. // School Library Journal, 5 септември 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  7. Shelby Gibson-Boyce. Free radical: J.K. who? Hottest new series is vamp fantasy. // Tulsa World, 10 август 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  8. REVIEW: Eclipse by Stephenie Meyer | Dear Author: Romance Book Reviews, Author Interviews, and Commentary
  9. Kellan Rice. 'Twilight' Sucks... And Not In A Good Way. // Blast Magazine, 16 август 2008. Посетен на 16 ноември 2008.

Външни препратки

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Eclipse (novel)“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.  

5. ОТПЕЧАТВАНЕ

— Добре ли си, Джейк? Чарли каза, че си в труден период… Не си ли по-добре вече?

Топлата му ръка се обви около моята.

— Не съм толкова зле — каза той, но не посмя да срещне погледа ми. Той се върна бавно до плавея, загледан в камъчетата, обагрени с цветовете на дъгата и придърпвайки ме до себе си. Седнах отново на нашето дърво, но той предпочете да седне на влажната скалиста земя отколкото до мен. Замислих се дали не го е направил, за да му бъде по-лесно да скрива лицето си. Той задържа ръката ми.

Започнах с бръщолевиците си, колкото да запълвам тишината.

— Мина толкова време откакто бях тук за последно. Вероятно съм пропуснала много неща. Как са Сам и Емили? И Ембри? Куил…?

Спрях по средата на изречението, спомняйки си, че приятелят на Джейкъб — Куил — беше болна тема.

— Ах, Куил — въздъхна Джейкъб.

Значи би трябвало да се е случило — Куил би трябвало да се е присъединил към глутницата.

— Съжалявам — промърморих аз.

За мое учудване, Джейкъб изсумтя.

— Не му казвай това.

— Какво имаш предвид?

— Куил не търси съжаление. Точно обратното — той е много радостен. Превъзбуден.

Това никак не ми се връзваше. Всички останали вълци ставаха толкова унили при мисълта, че техният приятел може да сподели съдбата им.

— Ъъъ?

Джейкъб отметна глава назад, за да ме погледне. Той се усмихна и завъртя очи.

— Куил смята, че това е най-готиното нещо, което му се е случвало. Част от това е, че най-накрая знае какво става. И доста се развълнува, че си е върнал приятелите — да бъде част от „играта“.

Джейкъб изсумтя отново.

— Не би трябвало да се изненадваме, предполагам. Това е точно в негов стил.

— На него му харесва?

— Честно казано… на повечето им харесва — призна бавно Джейкъб. — Определено си има и добри страни — скоростта, свободата, силата… чувството, че… че имаш семейство… Сам и аз сме единствените, които някога са се чувствали наистина зле. И Сам го е надживял отдавна. Така че аз съм ревльото сега… — Джейкъб се засмя на себе си.

Имаше толкова много неща, които исках да узная.

— Защо вие със Сам сте различни? Какво всъщност се е случило със Сам? Какъв е проблемът с него? — въпросите се изстреляха от устата ми, без да оставя време да им бъде отговорено и Джейкъб се засмя пак.

— Това е дълга история.

— И аз ти разказах дълга история. Освен това, не бързам много да се връщам — казах аз и направих гримаса при мисълта за бедата, в която щях да бъде.

Той погледна бързо нагоре към мен, чувайки двусмислието в думите ми.

— Той ще ти бъде ли ядосан?

— Да — признах си. — Той наистина мрази когато правя неща, които той смята за… рисковани.

— Като мотаенето с върколаци.

— Да…

Джейкъб сви рамене.

— Ами не се връщай тогава. Ще спя на кушетката.

— Страхотна идея — промърморих. — Защото тогава той ще дойде да ме търси.

Джейкъб се стегна и се усмихна мрачно.

— Дали?

— Ако е разтревожен, че съм наранена или нещо подобно — най-вероятно.

— Моята идея продължава да звучи по-добре.

— Моля те, Джейк. Това наистина ме дразни.

— Кое?

— Това, че вие двамата сте готови да се убиете един друг! — оплаках се аз. — Подлудявате ме! Защо не можете просто да се държите цивилизовано?

— Той готов ли е да ме убие? — попита Джейкъб със зловеща усмивка, незабелязващ гнева ми.

— Не и колкото ти изглежда си! — осъзнах, че крещя. — Поне той може да се държи зряло когато стане въпрос за това. Той знае, че ако нарани теб, ще нарани и мен — затова никога не би го направил. На теб изглежда изобщо не ти пука за това!

— Да, разбира се — промърмори Джейкъб. — Сигурен съм, че именно той е пацифистът.

— Ъх! — изтръгнах ръката си от неговата и избутах главата му настрани. Свих колене до гърдите си и обвих здраво ръце около тях.

Гледах към хоризонта разгневена.

Джейкъб беше тих за няколко минути. Най-накрая той стана от земята и седна до мен, обгръщайки с една ръка раменете ми. Отърсих я от себе си.

— Съжалявам — каза тихо той. — Ще се опитам да се държа по-добре.

Не отговорих.

— Все още ли искаш да чуеш за Сам? — предложи той.

Свих рамене.

— Както казах, това е дълга история. И много… странна. Има толкова много странни неща в този нов живот. Нямах време да ти разкажа дори и половината от него. И това със Сам — всъщност дори не знам дали ще успея да го обясня правилно.

Думите му изостриха любопитството ми въпреки гнева ми.

— Слушам те — отвърнах сковано.

С крайчеца на окото си видях, че той се усмихва.

— Сам го е преживял много по-трудно от нас. Тъй като е бил първият, бил е сам и не е имало кой да му каже какво става с него. Дядото на Сам умрял преди той да се роди, а баща му никога не е бил наблизо. Не е имало кой да разпознае признаците. Първият път когато се случило — когато се преобразил — помислил, че полудява. Отнело му две седмици, за да се успокои и да се преобрази обратно. Това е било преди ти да дойдеш във Форкс, затова и не би могла да си спомниш. Майката на Сам и Лия Клиъруотър съобщили на рейнджърите да го търсят, също и на полицията. Хората мислели, че е станала някаква злополука или нещо такова…

— Лия? — попитах изненадана. Лия беше дъщерята на Хари. Когато чух името й, в мен автоматично се надигна състрадание. Хари Клиъруотър, дългогодишният приятел на Чарли, почина от сърдечен удар миналата пролет.

Гласът му се промени, стана по-твърд.

— Да. Лия и Сам бяха влюбени от гимназията. Започнаха да излизат още когато Лия беше първокурсничка. Беше обезумяла когато той изчезна.

— Но той и Емили…

— Ще стигна и дотам — това е част от историята — каза той. Бавно вдиша и издиша шумно.

Предположих, че е глупаво да мисля, че Сам никога не е обичал друга преди Емили. Повечето хора се влюбват и разлюбват много пъти в живота си. Просто бях виждала Сам с Емили и не можех да си го представя с някоя друга. Начинът, по който я гледаше… е, напомняше ми за погледа, който бях виждала в очите на Едуард, когато гледаше в мен.

— Сам се върнал — каза Джейкъб — но не казал на никого къде е бил. Плъзнали слухове, че се бил замесил в лоши неща, главно. И веднъж се случило така, че Сам срещнал дядото на Куил, стария Куил Атеара, когато той дошъл да посети госпожа Ълий. Сам се здрависал с него. Старият Куил без малко да получи удар. — Джейкъб направи пауза, за да се засмее.

— Защо?

Той постави ръката си на бузата ми и придърпа лицето ми, за да го погледна — беше се наклонил към мен, лицето му само на няколко сантиметра от моето. Дланта му изгаряше кожата ми, сякаш той имаше треска.

— О, да, вярно — казах. Беше ми неудобно в това положение — лицето му толкова близо до моето и горещата му ръка върху кожата ми. — Сам е имал температура.

Джейкъб се засмя отново.

— Ръката на Сам била толкова гореща, сякаш е седял върху нея на котлон.

Той беше толкова близо, че усещах горещия му дъх. Махнах небрежно с ръка, за да се освободя от ръката му и да отдалеча лицето си, но преплетох пръстите си в неговите, за да не нараня чувствата му. Той се усмихна и се понаклони, незаблуден от опита ми за равнодушие.

— Та, господин Атеара отишъл право при другите старейшини — продължи Джейкъб. — Те били единствените, които още знаели, които помнели. Господин Атеара, Били и Хари всъщност били виждали дядовците си да се променят. Когато старият Куил им казал, те се срещнали тайно със Сам и му обяснили. Било по-лесно когато той разбрал, когато не бил вече сам. Те знаели, че той няма да е единственият, повлиян от завръщането на Кълънови — произнесе името с несъзнателна горчивина — но никой все още не бил достатъчно голям. Затова Сам зачакал и ние останалите да се присъединим към него…

— Кълънови не са знаели — прошепнах аз. — Не са мислели, че върколаците все още съществуват тук. Не са знаели, че като дойдат тук, ще доведат до промяната ви.

— Това не променя факта, че се случи.

— Напомни ми да не гледам лошата ти страна.

— Мислиш, че би трябвало да простя като теб ли? Не можем всички да сме светци и мъченици.

— Порасни, Джейкъб!

— Ще ми се да можех — промърмори тихо той.

Зяпнах го, опитвайки се да разбера отговора му.

— Какво?

Джейкъб се подсмихна.

— Едно от многото странни неща, които споменах.

— Не можеш… да… пораснеш? — казах безизразно. — Ти какво? Не остаряваш? Това шега ли е?

— Мне… — провлачи той.

Почувствах как кръвта нахлува в лицето ми. Сълзи — гневни сълзи — изпълниха очите ми. Зъбите ми се сключиха с доловим скърцащ звук.

— Бела? Какво казах?

Отново бях на крака, ръцете ми — свити в юмруци, цялото ми тяло се тресеше.

— Ти… не… остаряваш — изръмжах през зъби.

Джейкъб придърпа нежно ръката ми, за да седна.

— Никой от нас не остарява. Какво ти е?

— Аз ли съм единствената, която трябва да остарее? Остарявам с всеки проклет изминал ден! — почти изпищях аз, размахвайки ръце във въздуха. Малка част от мен осъзнаваше, че изпадам в пристъп стил Чарли, но разсъждаващата част беше съвсем засенчена от неразумната.

— По дяволите! Какъв свят, за Бога, е това? Къде е справедливостта?

— По-спокойно, Бела.

— Млъкни, Джейкъб! Просто млъкни! Това е толкова нечестно!

— Наистина ли тропна с крак? Мислех, че момичетата го правят само по телевизията…

Изръмжах, без да му правя впечатление.

— Не е толкова лошо, колкото ти мислиш, че е. Седни и ще ти обясня.

— Ще стоя.

Той завъртя очи.

— Добре. Както искаш. Но слушай, аз ще остарея… някой ден.

— Обясни.

Той потупа дървото. Изръмжах за секунда, но после седнах; гневът ми се уталожи толкова внезапно колкото се беше и появил, и се успокоих достатъчно, че да разбера, че се правя на глупачка сама.

— Когато придобием достатъчно контрол да спрем… — каза Джейкъб. — Когато спрем да се преобразяваме за предостатъчно дълго време, отново стареем. Не е лесно. — Той поклати глава, внезапно разколебан. — Мисля, че ще отнеме много дълго време, за да се научим да се въздържаме. Дори Сам още не е стигнал до този етап. Разбира се, не помага и фактът, че през пътя живее голямо сборище вампири. Дори не можем и да си мислим за спиране, когато племето се нуждае от защита. Но не трябва да се разстройваш заради това, тъй като вече съм по-възрастен от теб, поне физически.

— За какво говориш?

— Погледни ме, Бела. Изглеждам ли на 16?

Огледах гигантското му тяло от главата до петите, опитвайки се да бъда неутрална. — Не съвсем, предполагам.

— Никак даже. Защото порастваме външно за няколко месеца, когато върколашкият ген се активира. Порастваме дяволски бързо. — Той направи физиономия. — Физически, сигурно съм на около 25. Така че няма нужда да откачаш, че си прекалено възрастна за мен за поне следващите 7 години.

На около 25. Това допринесе за кашата в главата ми. Но си спомних онова внезапно израстване — спомних си как се промени пред очите ми. Спомних си как изглеждаше различен всеки следващ ден… Поклатих глава, чувствах се замаяна.

— Е, искаш ли да чуеш за Сам или още ще ми крещиш за неща, които са извън моя контрол?

Поех дълбоко въздух.

— Извинявай. Възрастта е болна тема за мен. Това просто ме изнервя.

Джейкъб се напрегна и изглеждаше така, сякаш се чуди как да назове нещо. Понеже не исках да говорим за наистина болни теми, като плановете ми за бъдещето или за може би нарушени от плановете ми договори, му напомних.

— Значи щом веднъж е разбрал какво става и е имал до себе си Били, Хари и господин Атеара, на Сам вече не му е било толкова трудно. И, както ти каза, има и хубави страни… — поколебах се за момент. — Защо Сам ги мрази толкова? Защо му се иска и аз да ги мразя?

Джейкъб въздъхна.

— Това е наистина странно нещо.

— Специалистка съм в странните неща.

— Да, знам — ухили се той и после продължи. — Та, правилно. Сам знаел вече какво става и почти всичко било добре. До голяма степен животът му се бил върнал към, е, не към нормално. Но към по-добро. — Тогава изражението на Джейкъб се стегна, сякаш му предстоеше нещо наистина болезнено. — Сам не можел да каже на Лия. Ние не трябва да казваме на никой, който не бива да знае. И всъщност не било много безопасно за него да бъде около нея — но той излъгал, както направих аз с теб. Лия била бясна, че той не й казвал какво ставало — къде е бил, къде ходел нощем, защо винаги бил толкова изтощен — но се получавало с общите им усилия. Опитали се. Те наистина се обичали.

— Тя разбрала ли? Това ли е станало?

Той поклати глава.

— Не, не бил това проблемът. Братовчедка й, Емили Йанг, дошла да я посети един уикенд от резервата Макаа.

— Емили и Лия са братовчедки? — ахнах аз.

— Втори. Въпреки че са доста близки. Като малки бяха като сестри.

— Това е… ужасно. Как е могъл Сам…? — загубих мисълта си, клатейки глава.

— Не го съди още. Никой ли не ти е казвал… всъщност, чувала ли си някога за отпечатването?

— Отпечатване? — повторих учудено. — Не. Какво означава това?

— Това е от онези странни и фантастични неща, с които се сблъскваме. Не се случва не всеки. Всъщност, това е по-скоро рядкост, не правило. Дотогава Сам бил чул всички истории, които всички смятахме, че са легенди. Той е чул за отпечатването, но не е и мечтал…

— Какво е това? — подтикнах го да продължи.

Погледът на Джейкъб се изгуби в океана.

— Сам наистина обичал Лия. Но когато видял Емили, нищо вече нямало значение. Понякога… не знаем точно защо… но така намираме своите половинки. — Очите му просветнаха към мен, а лицето му поруменя. — Имам предвид… нашите сродни души.

— По какъв начин? Любов от пръв поглед? — подсмихнах се аз.

Джейкъб обаче не се усмихваше. Тъмните му очи ме гледаха критично, заради начина, по който бях реагирала.

— Малко по-мощно е от това. По-безусловно.

— Извинявай — промърморих. — Говориш сериозно, нали?

— Да.

— Любов от пръв поглед? Но по-силно? — гласът ми все още звучеше престорено и той усети това.

— Не е лесно за обясняване. Както и да е, няма значение. — Той сви рамене безразлично. — Искаше да знаеш какво е станало със Сам, че да го накара да мрази толкова много вампирите задето се е променил, да го накара да мрази себе си. И точно това е станало. Той разби сърцето на Лия. Отрекъл се от всяко обещание, което й дал. И всеки ден той вижда обвинението в очите й и знае, че тя е права.

Внезапно той спря да говори, сякаш беше казал, нещо, което не е искал да каже.

— Как се е справила Емили с това? Щом е била толкова близка с Лия…? — Сам и Емили бяха съвършено и точно един за друг, две парчета от пъзел, които си съвпадаха идеално. И все пак… как се беше справила Емили с факта, че той е принадлежал на друга? Нейната почти сестра.

— Тя била наистина ядосана, първоначално. Но е трудно да устоиш на това ниво на обвързване и обожание. — Джейкъб въздъхна. — И тогава, Сам можел да й каже всичко. Няма правила, които да те възпират, когато намериш половинката си. Знаеш ли как е пострадала тя?

— Да. — Историята за Форкс беше, че тя е била нападната от мечка, но аз знаех тайната. Върколаците са нестабилни, беше казал Едуард. Хората около тях могат да пострадат.

— Е, достатъчно странно, но така са разрешили проблема. Сам бил толкова ужасен, толкова отвратен от себе си, толкова изпълнен с омраза заради това, което й сторил… Щял да се хвърли под гумите на някой автобус, ако тя би се почувствала по-добре. Би го направил всъщност, само за да избяга от станалото. Той бил просто съсипан… Тогава, някак, тя била тази, която го утешавала, а след това…

Джейкъб не довърши мисълта си и усетих, че историята е станала прекалено лична, за да бъде споделена.

— Горката Емили — прошепнах аз. — Горкият Сам. Горката Лия…

— Да, Лия изтегли най-късата клечка — съгласи се той. — Тя е наистина смело момиче. Ще бъде шаферка.

Погледнах надалеч, към назъбените скали, които се издигаха от океана като къси и дебели счупени пръсти на южния край на пристанището, докато се опитвах да осмисля това, което чух. Усещах как ме гледа, чакайки да кажа нещо.

— На теб случи ли ти се? — попитах най-накрая, все още гледайки встрани. — Това нещо с любовта от пръв поглед?

— Не — отвърна той бързо. — Сам и Джаред са единствените.

— Хмм — казах аз, опитвайки се да звуча само любезно заинтересована. Изпитах облекчение и се опитах да си обясня реакцията ми. Реших, че просто съм доволна, че той не твърдеше, че между нас двамата има някаква мистична върколашка връзка. Отношенията ни бяха достатъчно объркващи и в този вид. Нямах нужда от повече свръхестествено от това, което вече присъстваше в живота ми.

Той също беше тих и създалата се тишина беше малко неловка. Интуицията ми подсказваше, че не искам да чуя какво си мисли той.

— Как се е получило при Джаред? — попитах, за да наруша мълчанието.

— Без драма при него. Просто момиче, до което седял в училище в продължение на година и никога не поглеждал два пъти. И тогава, след като се променил, той я видял отново и повече не извърнал поглед от нея. Ким беше много развълнувана. Била хлътнала по него. Името му било изписано по всяка страница в дневника й. — Той се засмя подигравателно.

Смръщих се.

— Джаред ли ти каза това? Не е трябвало да го прави.

Джейкъб прехапа устна.

— Предполагам не трябваше да се смея. Въпреки това беше смешно.

— Някаква сродна душа.

Той въздъхна.

— Джаред не ни е казал всичко това умишлено. Вече ти казах за тази част, помниш ли?

— О, да. Можете да си чувате мислите, но само когато сте преобразени, нали?

— Да, точно като твоя кръвопиец.

— Едуард — поправих го аз.

— Да де, да. Та, именно така разбрах как се чувства Сам. Мисля, че нямаше да ни каже всичко това, ако имаше избор. Всъщност това е нещото, което всички мразим. — Горчивината в дрезгавия му глас беше рязка. — Ужасно е. Нищо лично, никакви тайни. Всичко, от което се срамуваш, е изложено на показ за всички. — Той потръпна.

— Звучи ужасно — прошепнах.

— Понякога е полезно, когато имаме нужда от ориентир — каза той неохотно. — Много рядко, когато някой кръвопиец навлезе в наша територия. С Лорън беше забавно. А ако Кълънови не бяха пресекли границата миналата събота… ъх! — изпъшка той. — Можехме да я хванем! — юмруците му се свиха гневно.

Потреперих. Колкото и да се тревожех Джаспър и Емет да не пострадат, то беше нищо в сравнение с паниката, която изпитвах при мисълта за двубой между Джейкъб и Виктория. Емет и Джаспър бяха най-близо до представите ми за неразрушимо. А Джейкъб все още беше топъл, все още сравнително човек. Смъртен. Представих си как Джейкъб се изправя пред Виктория, прекрасната й коса развята около странното и злобно лице… и потреперих отново.

Джейкъб ме погледна с любопитно изражение.

— Но не е ли и за теб така през цялото време? Да го имаш в главата си?

— О, не. Едуард никога не чете мислите ми. Само си мечтае.

Изражението му стана объркано.

— Той не може да ме чуе — обясних аз, гласът ми звучеше леко самодоволно по навик. — Аз съм единствената такава за него. Не знаем защо не може.

— Странно — каза Джейкъб.

— Да — самодоволството изчезна. — Сигурно означава, че нещо не е наред с мозъка ми — предположих аз.

— Отдавна вече знам, че нещо не е наред с мозъка ти — промърмори Джейкъб.

— Благодаря.

Изведнъж слънцето си проправи път през облаците, нещо, което не очаквах, и се наложи да преместя погледа си от блясъка на водата. Всичко си смени цвета — вълните от сиви станаха сини, дърветата от матово маслинени — прекрасно нефритени, а камъчетата с оттенъците на дъгата заблестяха като диаманти.

Присвихме очи за момент, приспособявайки ги към светлината. Беше тихо, с изключение на глухия тътен на вълните, който отекваше от всяка страна на закътаното пристанище, лекото стържене на камъните при допир един с друг под влиянието на движещата се вода и плача на чайките високо над нас. Беше много спокойно.

Джейкъб се намести по-близо до мен, така че да се подпре на ръката ми. Беше толкова топъл. След около минута хвърлих якето си. Той издаде тих звук на задоволство дълбоко от гърлото си и постави бузата си отгоре върху главата ми. Усещах как слънцето затопляше кожата ми — макар че не беше толкова топло колкото Джейкъб — и се зачудих случайно след колко ли време щях да изгоря.

Разсеяно, изкривих дясната си ръка на страната, където Джеймс ме беше ухапал и загледах как блести едва доловимо на слънчевата светлина.

— За какво си мислиш? — промърмори Джейкъб.

— За слънцето.

— Ммм. Хубаво е.

— А ти за какво си мислиш? — попитах.

Той се подсмихна на себе си.

— Спомних си за онзи глупав филм, на който ме заведе. И Майк Нютън, повръщащ върху всичко.

Аз също се засмях, учудена колко се е променило всичко оттогава. Нямаше напрежение, нито объркване. Толкова неща се бяха променили от онази нощ… И сега можех да се смея. Беше последната ни нощ с Джейкъб, преди той да разбере истината за това, което е наследил. Последният човешки спомен. Сега беше странно приятен.

— Това ми липсва — каза Джейкъб. — Начинът, по който беше толкова лесно… просто. Радвам се, че имам добра памет. — Той въздъхна.

Той усети внезапното напрежение, минало по тялото ми при мисълта за спомена, който той ми припомни.

— Какво има? — попита.

— Относно добрата ти памет… — отдръпнах се от него, така че да разчета по лицето му. За момента то беше объркано. — Имаш ли нещо против да ми кажеш какво правеше в понеделник сутринта? Мислеше си нещо, което разтревожи Едуард. — Разтревожи не беше точната дума, но исках да получа отговор, затова реших, че е по-добре да не започвам прекалено строго.

Лицето на Джейкъб се изясни с разбиране и той се засмя.

— Мислех си за теб. Не му е харесало това, нали?

— За мен? Какво за мен?

Джейкъб се засмя, по-твърдо този път.

— Спомних си начина, по който изглеждаше когато Сам те откри онази нощ — виждал съм го в мислите му и сякаш и аз съм бил там; този спомен винаги е преследвал Сам, нали знаеш. И после си спомних как изглеждаше когато за пръв път дойде у нас. Обзалагам се, че и представа си нямаш колко зле изглеждаше тогава, Бела. Отне ти седмици преди да заприличаш отново на човек. И си спомних как винаги обвиваше ръце около тялото си, сякаш се опитваш да се задържиш цяла… — Джейкъб потрепери и поклати глава. — Тежко ми е да си спомням колко тъжна беше и знам, че вината не е моя. Затова реших, че за него ще бъде още по-тежко. И си помислих, че той би трябвало да види какво е причинил.

Зашлевих го по рамото. От това ме заболя ръката.

— Джейкъб Блек, да не си посмял да направиш отново това! Обещай ми, че няма!

— Няма начин. Не съм се забавлявал така от месеци.

— Тогава ми помогни, Джейк…

— О, Бела, осъзнай се! Кога изобщо ще го видя отново? Не се тревожи за това.

Скочих на крака и той ме хвана за ръката, докато се отдалечавах. Опитах се да се освободя от него.

— Отивам си, Джейкъб.

— Не, не си отивай още — запротестира той, ръката му се стягаше около мен. — Съжалявам. И… добре, няма да го правя повече. Обещавам.

Въздъхнах.

— Благодаря, Джейк.

— Хайде, ще се върнем обратно в къщата — каза той, горящ от нетърпение.

— Всъщност мисля, че наистина трябва да тръгвам. Анджела Уебър ме чака, а и знам, че Алис е разтревожена. Не искам да я разстройвам прекалено много.

— Но ти току-що дойде!

— Да, така изглежда — съгласих се. Погледнах към слънцето, което някак си беше точно над главата ми. Как времето мина толкова бързо? — Ще дойда отново следващия път, когато него го няма — казах импулсивно.

— Няма го? — Джейкъб извъртя очи. — Хубав начин да изразиш какво прави. Отвратителни паразити.

— Ако не можеш да се държиш добре, няма изобщо да идвам! — заплаших го аз, опитвайки се да освободя ръката си от хватката му. Той обаче отказваше да я пусне.

— О, не се ядосвай — каза той ухилен. — Стар навик.

— Ако ще се опитвам да дойда отново, ще трябва малко да се оправиш, ясно?

Той почака.

— Виж — заобяснявах аз. — Не ме интересува кой е вампир и кой — върколак. Това няма значение. Ти си Джейкъб, той е Едуард и аз съм Бела. Нищо друго няма значение.

Очите му леко се отклониха.

— Но аз съм върколак — каза той неохотно. — И той е вампир — добави той с очевидно отвращение.

— А аз съм Дева! — изкрещях раздразнено.

Той вдигна вежди, преценявайки изражението ми с любопитен поглед. Най-накрая той сви рамене.

— Щом можеш да гледаш така на нещата…

— Да, мога! И така и гледам на нещата.

— Добре. Само Бела и Джейкъб, никакви откачени Деви — той ми се усмихна с онази топла и позната усмивка, която толкова много ми липсваше. Усетих как в отговор и на моето лице се разпиля усмивка.

— Наистина ми липсваше, Джейк — признах си без да се замислям.

— И ти на мен — усмивката му се разшири. Очите му бяха щастливи и ясни, веднъж поне свободни от гнева и горчивината. — Повече отколкото си мислиш. Ще дойдеш ли пак скоро?

— Възможно най-скоро — обещах аз.