Серия
Здрач (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eclipse, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 208 гласа)

По-долу е показана статията за Затъмнение (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Затъмнение
Eclipse
Автор Стефани Майър
Първо издание 7 август, 2007 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Little, Brown
Оригинален език английски
Жанр фентъзи, романс
Поредица Здрач
Предходна Новолуние
Следваща Зазоряване
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романът от поредицата „Здрач“. За астрономичното явление вижте Затъмнение.

„Затъмнение“ е третата книга от сагата „Здрач“ от Стефани Майър. В нея се доразказва историята на 18-годишната Бела Суон и нейният любим вампир, Едуард Кълън. Предходната книга от поредицата е „Новолуние“, а следващата – „Зазоряване“. Книгата е пусната на 7 август 2007 с първоначален тираж от 1 милион копия, [1] като само през първите 24 часа са продадени над 150 000.[2]

Сюжет

Историята започва с откритието, че в Сиатъл се случват поредица неразгадани убийства, а за които Едуард подозира, че са причинени от новороден вампир, който не може да контролира жаждата си. Едуард и Бела попълват молби за колеж, и Бела обяснява на Едуард, че иска отново да се види с Джейкъб – нейният приятел върколак. Междувременно, Алис Кълън има видение, че Виктория – вампирът, който преследва Бела, се е върнала в града. Въпреки че Едуард се тревожи за нейната безопасност, Бела настоява, че Джейкъб и останалите върколаци от неговата глутница никога не биха я наранили, и той ѝ позволява да ги посещава от време на време.

Няколко дни по-късно, Бела изявява желание да прави любов с Едуард, преди да бъде превърната във вампир. Едуард първоначално отказва, обяснявайки на Бела, че би могъл много лесно да я убие. Все пак, разбирайки колко много това би означавало за нея, той се съгласява да опитат да го направят някога в бъдещето, но само ако са женени. Въпреки че не изпитва особено желание за брак, Бела си дава сметка, че това да прекара вечността с Едуард означава за нея много повече от каквото и да е, тя приема неговото предложение.

Бела и семейство Кълън разбират, че убийствата в Сиатъл са извършение от „армия“ новородени вампири, контролирани или от Виктория, или от клан вампири, известен като Волтури. Кълънс се съюзяват с върколаците, за да могат да се преборят с тази заплаха. Докато всички останали се подготвят за битка, Едуард и Бела отиват в планината, където да се скрият по време на боя по молба на Бела, а по-късно към тях се присъединява Джейкъб и Сет Клиъруотър – млад член на върколаците.

На сутринта, Джейкъб дочува Едуард и Бела да обсъждат годежа си и първоначално го мисли за сън, но въпреки това много се разстройва. Той заплашва да се присъедини към битката и да бъде убит, защото Бела не го обича. За да го спре, тя го целува и разбира, че обича и него. Виктория стига до Бела, проследявайки миризмата на Едуард и той е принуден да се бие с нея, въпреки желанието на Бела да го задържи при себе си, в безопасност. След битката остава само един новороден – Бри Танър (за почвече информация – Краткият втори живот на Бри Танър), която се е отказала да се бие. Всъщност, тя се е присъйденила в битката само и само защото вярвала, че Диего, нейният любим е на фронтовата линия, но топй се оказва убит още много по-рано. След като Виктория и нейната армия са разбити, Бела обяснява на Джейкъб, че макар да го обича, любовта и към Едуард е по-силна и тя не може да живее без него. След като получава покана за сватбата от смирения Едуард, Джейкъб приема формата на вълк и хуква, искайки да избяга от болката, която чувства, бесен на Бела за решението и да стане вампир.

Романът може да се сравни с „Брулени хълмове“ на Емили Бронте.

Край на разкриващата сюжета част.

Корица

На корицата на книгата се вижда скъсана панделка. Въпреки, че се предполага, че тя е показана публично през май 2007, на Бела на Затъмнението, официалният сайт на Барнс & Ноубъл и Стефани Майър показва новата корица през март 2007, заедно с кратък предварителен преглед на съдържанието на книгата.[3] Скъсаната панделка представлява избор, както Бела трябва да избира между любовта си към Едуард-вампира и приятелството си с върколака Джейкъб Блек. Майър също така заявява, че панделката се свързва и с идеята, че Бела не може напълно да се откъсне от своя човешки живот.[4]

Предварително разпространение

На 25 юли, се случва инцидент, подобен на предварителното разпространение на седмата книга за Хари Потър. Книжарниците на Барнс&Ноубъл случайно изпращат предварително копия на „Затъмнение“ до някои клиенти, които са си поръчали книгата предварително. Обяснението е за компютърна грешка, тъй като целият им онлайн магазин е компютъризиран.

С цел да няма „изтичане на информация“, много фенсайтове са затворени. Стефани Майър заключва и коментарите си в MySpace. В открито писмо до един от фен сайтовете, авторката моли „щастливите читатели“ да запазят края за себе си, докато останалите фенове на сагата получат своя шанс също да се порадват на книгата.

Критика

„Затъмнение“ също получава смесена критика.

LoveVampires.com заявява, че „Възрастните читатели вероятно няма твърде да харесат тревогите около една тийнейджърска връзка, но ако сте харесали предишните книги на авторката, значи и тук ще откриете доста забавление“. На това основание, те дават на произведението четири и половина от възможни пет звезди.[5]

Ан Ройер от School Library Journal казва „Майър знае, че нейните фенове искат това: трепети и много романтика и тя им го дава“."[6]
Селби Гибсън-Бойс от Tulsa World пише: "Прочетох я без да спирам от началото до края. Самата книга не можа да се отлепи от ръката ми. Съвсем същото се случи и със „Здрач“ и „Новолуние“."[7]

Въпреки това, обаче, DearAuthor.com заявява, че „е ясно след като е взето решението Бела да бъде превърната във вампир, цялото естествено напрежение се изпарява и авторката трябва да си измисля един след друг фалшиви конфликти, за да запази историята интересна“ и дава на книгата оценка С-.[8]

Келън Райс от списание „Бласт“ критикува книгата като сексистка, твърдейки, че Майър не само дава на двамата си герои една нездрава, дори оскърбителна връзка, но я романтизира и идеализира."[9]

Източници

  1. Bob Minzesheimer. Vampire tale takes bite out of 'Potter'. // USA Today, 15 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  2. Jeffrey A. Trachtenberg. Booksellers Find Life After Harry In a Vampire Novel. // The Wall Street Journal, 10 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  3. StephenieMeyer.com. Twilight Series. Eclipse
  4. Stephenie Says – Q+A at Fairless Hills
  5. Eclipse by Stephenie Meyer: Book Review
  6. Anne Rouyer. Eclipse. // School Library Journal, 5 септември 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  7. Shelby Gibson-Boyce. Free radical: J.K. who? Hottest new series is vamp fantasy. // Tulsa World, 10 август 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  8. REVIEW: Eclipse by Stephenie Meyer | Dear Author: Romance Book Reviews, Author Interviews, and Commentary
  9. Kellan Rice. 'Twilight' Sucks... And Not In A Good Way. // Blast Magazine, 16 август 2008. Посетен на 16 ноември 2008.

Външни препратки

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Eclipse (novel)“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.  

14. ИЗЯВЛЕНИЕ

— Не може да си сериозна! — казах в сряда следобед. — Ти напълно си полудяла!

— Говори каквото си искаш за мен! Партито ще се състои!

Взирах се в Алис, очите ми бяха пълни с безверие, сякаш щяха да изскочат и да паднат на обедната ми табла.

— О, успокой се, Бела! Няма причина защо да не го преживееш! Освен това, поканите са вече изпратени!

— Но… ти… аз… лудост! — казах объркано.

— Ти вече си ми купила подарък — напомни ми тя — Не трябва да правиш нищо освен да се появиш!

Направих усилие, за да се успокоя.

— След всичко, което се случва в момента, партито не е уместно.

— Завършването е най-важно в момента, а партито е толкова подходящо, че не може без него!

— Алис!!!

Алис въздъхна и се опита да бъде сериозна.

— Има няколко неща, които трябва да си дойдат на мястото, а това ще отнеме малко време. Докато седим тук, чакайки, можем да отпразнуваме хубавите неща. Ти единствено ще завършиш гимназия — за първи път — веднъж. Не можеш да си човек отново, Бела. Това се случва веднъж в живота.

Едуард, следейки тихо нашия разговор, хвърли предупредителен поглед на Алис. Тя му се изплези. Тя беше права — нейния мек глас никога нямаше да изкара разговора от ресторанта. И никой нямаше да разбере смисъла на думите й в никакъв случай.

— Кои неща трябва да оправим? — попитах аз, отказвайки да стоя настрана.

Едуард отговори тихо.

— Джаспър мисли, че може да използваме малко помощ. Семейството на Таня не е единствения избор, който имаме. Карлайл се опитва да се свърже с някой стари приятели, а Джаспър търси Питър и Шарлот. Той се колебае дали да не говори с Мария, но никой не иска да намесва южняците!

Алис потръпна незабележимо.

— Не би трябвало да е толкова трудно да ги убедим да помогнат — продължи той. — Никой не иска посещение от Италия.

— Но тези приятели — те няма да бъдат… вегетарианци, нали? — Използвах неискрения псевдоним на Кълън за тях самите.

— Не — Едуард отговори безизразно.

— Тук? Във Форкс?

— Те са приятели — увери ме Алис. — Всичко ще бъде наред. Не се притеснявай. А след това, Джаспър ще трябва да ни научи на няколко курса за новородено елиминиране.

Очите на Едуард оживиха и кратка усмивка се появи на лицето му. Изведнъж се почувствах сякаш стомаха ми беше пълен с малки остри късчета лед.

— Кога ще тръгнеш? — попитах с празен глас. Не можех да понеса това — идеята, че някой може и да не се върне. Ами ако беше Емет — толкова смел и неразумен, че никога не е бил ни най-малко предпазлив? Или Есме — толкова нежна и майчински настроена, че не можех да си я представя да се бие? Или Алис, толкова малка и чуплива? Или… но не можех дори и да си помисля името, обмисляйки възможността.

— След седмица. Това трябва да ни даде малко време — каза Едуард небрежно.

Ледените късчета в стомаха ми се завъртяха. Изведнъж започна да ми се повдига.

— Изглеждаш пребледняла, Бела! — коментира Алис.

— Всичко ще бъде наред, Бела. Повярвай ми! — Едуард ме прегърна и ме придърпа към него.

Разбира се, си казах. Вярвай му. Той не беше човека, който щеше да седи отстрани и да се чуди дали причината за съществуването му щеше да се върне или не.

И изведнъж ми просветна. Може би не трябваше да седя отстрани. Една седмица беше достатъчна.

— Ти търсиш помощ — казах бавно.

— Да! — главата на Алис се изправи, докато анализираше промяната в гласа ми.

Гледах към само към нея, когато отговорих. Гласът ми беше малко по-висок от шепот.

— Аз мога да помогна!

Едуард се скова, неговата ръка ме притисна. Той издиша, а звука беше като изсъскване.

Но Алис, все така спокойна, беше тази, която отговори.

— Това наистина няма да помогне.

— Защо не? — започнах да споря, като чух отчаянието в гласа ми. — Осем е по-добре от седем. Има предостатъчно време.

— Няма достатъчно време да те направим полезна, Бела. Помниш ли как Джаспър описа новите? Няма да бъдеш добра в боя. Няма да можеш да контролираш инстинктите си и това ще те направи лесна мишена. А освен това Едуард ще пострада, опитвайки се да те защити. — Тя скръсти ръце пред гърдите си, доволна от нейната неоспорима логика.

А аз знаех, че е права, когато правеше така. Отпуснах се на мястото си, моята внезапна надежда беше победена. Освен мен, Едуард също се успокои.

— Не е защото се страхуваш! — прошепна той в ухото ми.

— О! — празен поглед премина пред лицето на Алис. След което нейното лице стана навъсено.

— Мразя когато се отказват в последната минута. Това прави само 65 гости…

— Шейсет и пет! — очите ми се разшириха отново. Аз нямах толкова приятели. А дали въобще познавам толкова хора?

— Кой се отказа? — Едуард попита, игнорирайки ме.

— Рене!

— Какво? — издишах тежко.

— Тя щеше да те изненада за бала ти, но нещо се е объркало. Ще получиш съобщение, когато се прибереш.

За момент оставих себе си да се насладя на облекчението. Каквото и да се беше объркало за майка ми, аз бях напълно доволна от това. Ако беше дошла във Форкс сега… не исках да мисля за това. Главата ми щеше да експлодира.

Лампичката за съобщения светеше, когато се прибрах у дома. Чувствата на удовлетворение се появиха отново, докато слушах майка ми да описва инцидента с Фил на бейзболното игрище. Докато демонстрирал замахване, Фил се заплел и счупил бедрената си кост, сега той бил напълно зависим от нея и поради това нямало никакъв начин да го остави. Мама все още се извиняваше, когато съобщението спря.

— Е, това е един! — въздъхнах.

— Един какво? — попита Едуард.

— Един човек, за когото няма да се тревожа, че може да умре тази седмица.

Едуард отмести очите си.

— Защо ти и Алис не вземете това на сериозно? — попитах аз. — Това е сериозно.

— Имай вяра — той се усмихна.

— Чудесно! — измърморих. Вдигнах телефонната слушалка и набрах номера на Рене. Знаех, че ще бъде дълъг разговор, но също знаех, че нямаше нужда да говоря много. Слушах я, и я успокоявах всеки път, когато можех да взема думата — не бях разочарована, не бях бясна, не бях наранена. Тя трябваше да се концентрира върху подобряването на Фил. Изпратих моето „оправяй се бързо“ на Фил и обещах на мама да й се обадя с всеки детайл по общия гимназиален бал на Форкс. Накрая, трябваше да използвам моята отчаяна нужда да уча за изпитите, за да прекратя разговора.

Търпението на Едуард беше безкрайно. Той чакаше учтиво през целия разговор, играейки си с косата ми и усмихвайки ми се, когато и да го погледнех. Сигурно беше много повърхностно да забелязвам такива неща, когато имаше много по-важни, за които да мисля, но неговата усмивка все още спираше дъха ми. Беше толкова красив, че понякога беше трудно да мислиш за нещо друго, трудно да се концентрираш върху проблемите на Фил, извиненията на Рене или враждебна армия вампири. Аз бях просто човек.

След като затворих, надигнах се на пръсти, за да го целуна. Той сложи ръцете си на кръста ми и ме сложи на кухненския плот, така че нямаше нужда да се вдигам толкова много. Това ми вършеше работа. Твърде скоро, както обикновено, той се дръпна. Почувствах как лицето ми се превръща в цупеща се физиономия. Той се засмя на изражението ми, когато се изплъзна от ръцете и краката ми. Едуард се приближи към плота точно до мен и постави нежно ръката си около раменете ми.

— Знам, че си мислиш че имам един вид перфектен, непоклатим контрол върху себе си, но това не е вярно.

— Искаше ми се! — въздъхнах, същото направи и той.

— Утре след училище — каза той, като промени темата — ще ходя да ловувам с Карлайл, Есме и Розали. Само за няколко часа — ще стоим близо един до друг. Алис, Джаспър и Емет би трябвало да те опазят.

— Уф! — измъмрих. Утре беше първи ден от изпитите, а и беше само половин ден. Имах само математика и история — единствените два предмета в моята графа — така че трябваше да прекарам почти цял ден без него, и нищо за правене, освен да се тревожа. — Мразя да бъда под надзор!

— Временно е! — обеща ми той.

— Джаспър ще бъде отегчен, а Емет ще ми се присмива.

— Те ще се държат много добре.

— Разбира се! — промърморих.

След това се сетих, че имам още една опция освен детегледачките.

— Знаеш ли, не съм била в Ла Пуш от партито.

Гледах лицето му внимателно за някаква промяна в изражението му. Очите му се свиха възможно най-много.

— Ще бъда в безопасност там! — му напомних.

Той помисли за няколко секунди.

— Вероятно си права!

Неговото лице не беше спокойно, по-скоро уравновесено. Почти го бях попитала дали не иска да остана тук, но когато си помислих за Емет, който без съмнение да се радва, смених темата.

— Жаден ли си вече? — попитах, приближавайки се, за да погаля сянката под очите му. Ирисите му все още бяха тъмно злато.

— Не съвсем. — Не изглеждаше склонен да отговори, и това ме учуди. Чаках обяснение. — Искаме да бъдем, колкото се може по-силни — обясни той, все още несклонен. — Вероятно ще ловуваме отново по пътя, търсейки нещо добро.

— И това ви прави по-силни?

Той претърси лицето ми за нещо, но не откри нищо освен любопитство.

— Да! — най-накрая каза той. — Човешката кръв ни прави най-силни, отчасти. Джаспър си мислеше относно маменето — той е против идеята, но не е нищо повече от практичен. Обаче знае какво ще каже Карлайл.

— Това ще помогне ли? — попитах тихо.

— Няма значение. Нямаме намерение да променим това, което сме.

Намръщих се. Ако нещо щеше да помогне, дори шансовете… Потръпнах, осъзнавайки че исках някой непознат да умре, за да го защитя. Бях ужасена от себе си, но не достатъчно, за да го отрека.

Той промени темата отново.

— Разбира се, за това те са толкова силни. Новородените са пълни с човешка кръв — тяхната собствена кръв, реагирайки на промяната. Тя се забавя в тъканта и ги поддържа силни. Тялото им я използва, както казва Джаспър, и силата им започва бавно да намалява след година.

— Колко силна ще бъда аз?

— Колкото мен! — той се ухили.

— Силна колкото Емет?

Усмивката му стана по-голяма.

— Да! Направи ми услуга и го предизвикай на канадска борба. Ще бъде добро преживяване за него.

Засмях се. Звучеше толкова абсурдно.

След това въздъхнах и слязох от плота, защото не можех да го отлагам повече. Трябваше да уча, да уча усърдно. За щастие имах Едуард, а той беше отличен учител — понеже знаеше абсолютно всичко. Разбрах, че най-големия ми проблем ще бъде концентрирането върху тестовете. Ако не внимавах, щях да умра, пишейки есето си по история, насред вампирските войни от Юга.

Взех почивка, за да се обадя на Джейкъб. Едуард изглеждаше толкова спокоен, колкото и когато говорех с Рене. Той отново си играеше с косата ми.

Въпреки че беше след обяд, обаждането ми събуди Джейкъб, и от началото беше нацупен. Той се развесели, когато го попитах дали мога да намина утре. Килайетското училище беше затворено през лятото, за това ми каза да отида, колкото се може по-рано. Бях доволна, че имам опция, освен да бъда под надзор. Имаше малко повече достойнство в това да прекарам деня с Джейкъб.

Част от това достойнство се изгуби, когато Едуард продължи да настоява да ме изпрати на границата като дете, което е дадено на попечители.

— Та, как мислиш, че се справи на изпита? — попита Едуард по пътя, опитвайки се да започне някакъв разговор.

— Историята беше лесна, но не съм сигурна за математиката. Изглеждаше, че има смисъл, което означава, че съм се провалила!

Той се изсмя.

— Убеден съм, че си се справила добре. Или, ако наистина се притесняваш, мога да подкупя г-н Варбър да ти пише отличен.

— Благодаря, но не мерси.

Той се засмя отново, но изведнъж спря, когато завихме и видяхме червена кола. Той се намръщи в съсредоточаване, а след това, докато паркираше колата, въздъхна.

— Какво не е наред?

— Нищо! — той поклати глава. Очите му бяха свити, докато се взираше през предното стъкло на колата пред нас. Виждала съм този поглед и преди.

— Няма да изслушаш Джейкъб, нали?

— Не е лесно да игнорираш някого, който само крещи!

— О! — помислих си за секунда. — Защо крещи?

— Напълно съм убеден, че той сам ще го спомене — каза Едуард с кисел тон.

Щях да го притисна, но тогава Джейкъб натисна клаксона — два бързи нетърпеливи сигнала.

— Това е невъзпитано! — Едуард промърмори.

— Това е Джейкъб! — въздъхнах и побързах преди Джейкъб да направи нещо, което да ядоса Едуард. Помахах на Едуард преди да се кача във Фолксфагена, от такова разстояние, изглеждаше все едно той е наистина разстроен от случката с клаксона… или каквото и да си мислеше Джейкъб. Но очите ми бяха слаби и бяха склонни да си правят грешни изводи.

Исках Едуард да дойде с мен. Исках да накарам и двамата да излязат от колите си и да си стиснат ръце като приятели — да бъдат повече Едуард и Джейкъб, отколкото вампир и върколак. Сякаш имах тези два отблъскващи се магнита в ръцете си и ги държах заедно, опитвайки се да накарам природата да се промени…

Въздъхнах и се качих в колата на Джейкъб.

— Здрасти, Бела! — тонът на Джейк беше весел, но гласът му беше дрезгав. Проучих лицето му, докато пътувахме надолу, той караше по-бързо от мен, но по-бавно от Едуард, по пътя за Ла Пуш.

Джейкъб изглеждаше различен, дори болен. Клепачите му се спуснаха, а лицето му беше измъчено. Неговата рошава коса, разпиляна на всички страни, беше до брадичката му на някои места.

— Добре ли си, Джейк?

— Просто съм уморен — успя да произнесе преди да се появи огромно прозяване. — Какво искаш да правиш днес?

Погледнах го за момент.

— Нека се помотаем у вас за сега! — предложих. Не изглеждаше способен на повече от това. — Можем да покараме моторите по-късно.

— Да, разбира се — той каза, прозявайки се отново.

Къщата на Джейкъб беше празна и това ми се стори странно. Осъзнах, че съм мислела Били за незаменима част от къщата.

— Къде е баща ти?

— При Клиъруотър. Той често ходи там, откакто Хари почина. Сю се чувства самотна.

Джейкъб седна на старото канапе, което беше голямо колкото любовно кресло, и се сблъска от към края, за да ми направи место.

— О! Това е хубаво! Горката Сю!

— Да, тя има малко проблеми… — Джейкъб се поколеба — … с децата си.

— Разбира се, сигурно не им е лесно на Сет и Лея да загубят баща си.

— Аха — съгласи се той, изгубен в мислите си. Той вдигна дистанционното и пусна телевизора без да мисли, след това се прозя.

— Какво ти има, Джейк? Изглеждаш като зомби!

— Спах два часа тази нощ и четири миналата! — той бавно изпъна ръце и чух как ставите му изпукаха, когато се изпъна. Джейкъб постави ръката си на облегалката зад мен и свлече главата си назад срещу стената. — Изморен съм.

— Защо не спиш?

Той направи физиономия.

— Сам напоследък е малко труден. Той не вярва на твоите кръвопийци. Последните две седмици тичам двойно повече и никой не ме е докоснал, но той все още не вярва. Така че за сега съм сам.

— Двойно повече? И това защото се опитваш да ме наблюдаваш? Джейк, това не е добре! Трябва да поспиш! Аз ще се оправя!

— Не е голяма работа! — очите му внезапно станаха по-бдителни. — Хей, разбра ли кой е бил в стаята ти? Има ли нещо ново?

Игнорирах втория въпрос.

— Не, не открихме нищо за моя посетител.

— Тогава ще бъда наоколо. — Той отговори и очите му се затвориха леко.

— Джейк… — започнах да хленча!

— Хей, това е най-малкото, което мога да направя — предложих ти вечна служба, помниш ли? Сега съм ти роб до живот.

— Не искам роб! — очите му не се отвориха.

— Какво искаш, Бела?

— Искам моя приятел Джейкъб — и не го искам наполовина мъртъв, наранявайки се в някакъв погрешен опит…

Той ме прекъсна:

— Погледни го от тази страна — надявам се да мога да проследя вампир, който да ми е позволено да убия, става ли?

Не отговорих. Той ме погледна, очаквайки реакцията ми.

— Шегувам се, Бела!

Взирах се в телевизора.

— Та, някакви по-специални планове за следващата седмица? Ти се дипломираш! Уоу! Това е яко! — неговия глас се изравни, а лицето му, вече измъчено, погледна надолу неопитомено, когато очите му се затвориха отново — този път не от изтощение, а от отричане. Осъзнах, че дипломирането все още имаше ужасно значение за него, макар че моите намерения вече бяха разрушени.

— Никакви специални планове — казах внимателно, надявайки се да чуе несигурността в гласа ми без повече детайлни обяснения. Не исках да се сещам за това сега. Първо, той не изглеждаше настроен за никакви задълбочени разкази. Второ, знаех, че може да разчете повече в моето безпокойство.

— Ами, трябва да ида на парти по случай завършването. Моето! — направих ужасен звук. — Алис обича партитата, и тя е поканила целия град у тях в нощта на завършването. Ще бъде ужасно.

Очите му се отвориха, когато проговорих, и усмивка от облекчение накара лицето му да изглежда по-малко изморен.

— Аз не съм получил покана! Обиден съм! — пошегува се той.

— Смятай се за поканен! Би трябвало да е мое парти, за това мога да каня когото си поискам!

— Благодаря! — каза той саркастично, очите му се затвориха още веднъж!

— Искаше ми се да можеш да дойдеш! — казах без никаква надежда. — Щеше бъде по-забавно. За мен, имам предвид.

— Разбира се! — промърмори той. — Това ще бъде много… умно… — гласът му се провлачи.

Няколко секунди по-късно той вече хъркаше.

Горкият Джейкъб. Изучавах спящото му лице, и това, което видях, ми хареса. Докато спеше, всяка следа от неговата отбранителност и горчивина бяха изчезнали и изведнъж той беше момчето, който беше моя най-добър приятел преди нещата с върколаците да застанат на пътя ни. Той изглеждаше по-млад. Той изглеждаше като моя Джейкъб.

Настаних се на канапето и зачаках да се събуди, надявайки се да подремне малко и да възстанови това, което беше изгубил. Превключвах каналите, но нямаше нищо интересно. Спрях на готварско предаване, знаейки, докато гледам, че никога нямаше да вложа толкова усилие в вечерята на Чарли. Джейкъб продължи да хърка по-силно. Изключих телевизора.

Бях странно отпусната, почти сънлива. Тази къща изглеждаше по-безопасна и от моята, вероятно защото никой не бе идвал да ме търси тук. Извих се на дивана, мислейки да поспя малко. Може би щях, но хъркането на Джейкъб беше трудно за игнориране. Така че, наместо да спя, оставих ума си да се лута.

Изпитите свършиха, а повечето от тях бяха лесни. Математика, единственото изключение, беше зад мен, взет или не. Моето гимназиално обучение беше свършило. А дори не знаех как се чувствам относно това. Не можех да погледна на него обективно, свързано с човешкия ми живот бяха отминали.

Чудех се колко дълго Едуард щеше да използва извинението „Не е защото си уплашена“. Явно ще трябваше да тропна крак понякога.

Ако мислех практично, знаех че имаше повече смисъл да помоля Карлайл да ме промени, минути след като завършех. Форкс ставаше толкова опасен, колкото военна зона. Не, Форкс беше военна зона. Но да не споменавам, това ще бъде добро извинение да пропусна партито. Усмихнах се на себе си, когато си помислих най-незначителната от всички причини за промяна. Глупаво, все още неудържимо.

Но Едуард беше прав — все още не бях достатъчно подготвена. А не исках да бъде обикновено. Исках Едуард да го направи. Не беше разумно желание. Бях сигурна за това — около две секунди след като някой ме ухапе и отровата започне да гори във вените ми — наистина нямаше да ми пука кой го е направил за това не би трябвало да има разлика.

Беше трудно да се определи, дори на мен, защо имаше значение. Имаше нещо в него, да бъде единствения, който да направи избор — да ме задържи достатъчно, така че не само да ми позволи да бъда променена, ще постъпи така, за да ме запази. Беше детинско, но ми харесваше идеята, че тези устни ще бъдат последното, което ще усетя. Дори повече от притеснително, нещо което нямаше да кажа на глас, исках тази отрова да повреди системата ми. Щях да му принадлежа по определен, осезаем начин.

Но знаех, че щеше да се залепи за неговата брачна схема като лепило — защото закъснението, за което работеше той, беше в действие и сега. Опитах се да си представя как казвам на нашите, че това лято се омъжвам. Да кажа на Анджела и Бен и Майк. Не можех. Не можех да измисля думите, които щях да кажа. Беше по-лесно да им кажа, че ще стана вампир. И бях убедена, че ако кажех истината на майка ми, щеше да е повече против да се омъжа, отколкото да стана вампир. Направих гримаса, когато си представих нейното ужасено изражение.

Тогава, само за секунда, видях същата странна картинка на мен и Едуард на верандна люлка, носейки дрехи от друг свят. Свят, където никой нямаше да се учуди, че нося негов пръстен. Просто място, където любовта беше обяснена по по-прости начини. Едно плюс, в който едно е равно на две.

Джейкъб хъркаше и се обърна на другата страна. Ръката му падна от гърба на канапето и ме притисна срещу него.

Боже Господи, та той беше тежък! И горещ! Беше жега само след няколко секунди. Опитах се да се изплъзна от ръката му без да го будя, но трябваше да бутна повече и когато ръката му падна, очите му се отвориха. Той стана на крака, оглеждайки се загрижено.

— Какво? Какво? — попита дезориентиран.

— Аз съм, Джейк. Съжалявам, че те събудих.

Той се обърна да ме погледне, примигвайки и объркан.

— Бела?

— Здравей, поспаланко.

— О, боже! Да не би да съм заспал? Съжалявам! Колко дълго съм спал?

— Само няколко минути. Загубих им бройката.

Той седна на канапето до мен.

— Уоу! Съжалявам, наистина!

Погалих косата му, опитвайки се да оправя бъркотията.

— Не се чувствай зле. Радвам се, че поспа малко.

Той се прозя и се протегна.

— Безполезен съм тия дни. Няма съмнение защо Били е постоянно навън. Толкова съм скучен.

— Ти си добре! — уверих го.

— Нека се излезем! Имам нужда от разходка или ще отцепя отново!

— Джейк, връщай се веднага да спиш. Аз съм добре! Ще се обадя на Едуард да дойде да ме вземе. — Пребърках джобовете си и осъзнах, че са празни. — Господи, ще трябва да използвам твоя телефон. Сигурно съм оставил неговия в колата.

— Не! — Джейкъб настоя, хващайки ръката ми. — Не! Остани! Не мога да повярвам, че пропилях всичкото това време.

Той ме издърпа от дивана докато говореше, и след това тръгна към пътя, навеждайки се докато минаваше през вратата. Беше станало по-студено, докато Джейкъб спеше — студът беше ужасно студен — сигурно приближаваше буря. Сякаш беше февруари, а не май.

Мразовитият въздух събуди Джейкъб. Той се обърна и се запъти назад към къщата, влачейки ме.

— Аз съм идиот! — промърмори той тихо.

— Какво има, Джейк? Значи си заспал!

— Исках да говоря с теб. Не мога да повярвам.

— Говори ми сега!

Джейкъб срещна погледа ми за секунда, а после погледна бързо към дърветата. Изглеждаше сякаш се изчервява, но не можеше да се каже, поради тъмната му кожа. Изведнъж се сетих какво ми каза Едуард, когато ме остави — че Джейкъб щеше да ми каже какво крещеше в главата си. Започнах да гриза устните си.

— Виж — каза Джейкъб — мислех да го направя малко по-различно — той се засмя, явно на себе си. — По-нежно — добави той. — Щях да поработя малко върху него — той погледна към облаците, полумрачно като следобеда. — Нямах време да поработя.

Той се засмя нервно. Все още вървяхме бавно.

— За какво говориш? — настоях аз.

Той си пое дълбоко въздух.

— Искам да ти кажа нещо. Ти вече го знаеш, но мисля, че трябва да го кажа на глас, така или иначе. За да няма повече обърквания.

Забих крака, спрях и той дойде до мен. Отдалечих си ръката и я скръстих с другата пред гърдите си. Изведнъж бях убедена, че не искам да чувам това, което щеше да ми каже. Веждите му се свиха и хвърлиха сянка върху очите му. Бяха катранено черни, когато се втренчиха в моите.

— Влюбен съм в теб, Бела — каза Джейкъб със силен, уверен глас. — Бела, обичам те. И искам да избереш мен пред него. Знам, че не чувстваш същото, но исках да ти кажа истината, за да си наясно с възможностите си. Не искам да има някакви недоразумения между нас.