Серия
Здрач (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eclipse, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 208 гласа)

По-долу е показана статията за Затъмнение (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Затъмнение
Eclipse
Автор Стефани Майър
Първо издание 7 август, 2007 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Little, Brown
Оригинален език английски
Жанр фентъзи, романс
ПоредицаЗдрач
ПредходнаНоволуние
СледващаЗазоряване
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романът от поредицата „Здрач“. За астрономичното явление вижте Затъмнение.


„Затъмнение“ е третата книга от сагата „Здрач“ от Стефани Майър. В нея се доразказва историята на 18-годишната Бела Суон и нейният любим вампир, Едуард Кълън. Предходната книга от поредицата е „Новолуние“, а следващата - „Зазоряване“. Книгата е пусната на 7 август 2007 с първоначален тираж от 1 милион копия, [1] като само през първите 24 часа са продадени над 150 000.[2]

Сюжет

Историята започва с откритието, че в Сиатъл се случват поредица неразгадани убийства, а за които Едуард подозира, че са причинени от новороден вампир, който не може да контролира жаждата си. Едуард и Бела попълват молби за колеж, и Бела обяснява на Едуард, че иска отново да се види с Джейкъб – нейният приятел върколак. Междувременно, Алис Кълън има видение, че Виктория – вампирът, който преследва Бела, се е върнала в града. Въпреки че Едуард се тревожи за нейната безопасност, Бела настоява, че Джейкъб и останалите върколаци от неговата глутница никога не биха я наранили, и той ѝ позволява да ги посещава от време на време.

Няколко дни по-късно, Бела изявява желание да прави любов с Едуард, преди да бъде превърната във вампир. Едуард първоначално отказва, обяснявайки на Бела, че би могъл много лесно да я убие. Все пак, разбирайки колко много това би означавало за нея, той се съгласява да опитат да го направят някога в бъдещето, но само ако са женени. Въпреки че не изпитва особено желание за брак, Бела си дава сметка, че това да прекара вечността с Едуард означава за нея много повече от каквото и да е, тя приема неговото предложение.

Бела и семейство Кълън разбират, че убийствата в Сиатъл са извършение от "армия" новородени вампири, контролирани или от Виктория, или от клан вампири, известен като Волтури. Кълънс се съюзяват с върколаците, за да могат да се преборят с тази заплаха. Докато всички останали се подготвят за битка, Едуард и Бела отиват в планината, където да се скрият по време на боя по молба на Бела, а по-късно към тях се присъединява Джейкъб и Сет Клиъруотър – млад член на върколаците.

На сутринта, Джейкъб дочува Едуард и Бела да обсъждат годежа си и първоначално го мисли за сън, но въпреки това много се разстройва. Той заплашва да се присъедини към битката и да бъде убит, защото Бела не го обича. За да го спре, тя го целува и разбира, че обича и него. Виктория стига до Бела, проследявайки миризмата на Едуард и той е принуден да се бие с нея, въпреки желанието на Бела да го задържи при себе си, в безопасност. След битката остава само един новороден – Бри Танър (за почвече информация – Краткият втори живот на Бри Танър), която се е отказала да се бие. Всъщност, тя се е присъйденила в битката само и само защото вярвала, че Диего, нейният любим е на фронтовата линия, но топй се оказва убит още много по-рано. След като Виктория и нейната армия са разбити, Бела обяснява на Джейкъб, че макар да го обича, любовта и към Едуард е по-силна и тя не може да живее без него. След като получава покана за сватбата от смирения Едуард, Джейкъб приема формата на вълк и хуква, искайки да избяга от болката, която чувства, бесен на Бела за решението и да стане вампир.

Романът може да се сравни с „Брулени хълмове“ на Емили Бронте.

Край на разкриващата сюжета част.

Корица

На корицата на книгата се вижда скъсана панделка. Въпреки, че се предполага, че тя е показана публично през май 2007, на Бела на Затъмнението, официалният сайт на Барнс & Ноубъл и Стефани Майър показва новата корица през март 2007, заедно с кратък предварителен преглед на съдържанието на книгата.[3] Скъсаната панделка представлява избор, както Бела трябва да избира между любовта си към Едуард-вампира и приятелството си с върколака Джейкъб Блек. Майър също така заявява, че панделката се свързва и с идеята, че Бела не може напълно да се откъсне от своя човешки живот.[4]

Предварително разпространение

На 25 юли, се случва инцидент, подобен на предварителното разпространение на седмата книга за Хари Потър. Книжарниците на Барнс&Ноубъл случайно изпращат предварително копия на „Затъмнение“ до някои клиенти, които са си поръчали книгата предварително. Обяснението е за компютърна грешка, тъй като целият им онлайн магазин е компютъризиран.

С цел да няма "изтичане на информация", много фенсайтове са затворени. Стефани Майър заключва и коментарите си в MySpace. В открито писмо до един от фен сайтовете, авторката моли "щастливите читатели" да запазят края за себе си, докато останалите фенове на сагата получат своя шанс също да се порадват на книгата.

Критика

„Затъмнение“ също получава смесена критика.

LoveVampires.com заявява, че "Възрастните читатели вероятно няма твърде да харесат тревогите около една тийнейджърска връзка, но ако сте харесали предишните книги на авторката, значи и тук ще откриете доста забавление". На това основание, те дават на произведението четири и половина от възможни пет звезди.[5]

Ан Ройер от School Library Journal казва "Майър знае, че нейните фенове искат това: трепети и много романтика и тя им го дава"."[6]
Селби Гибсън-Бойс от Tulsa World пише: "Прочетох я без да спирам от началото до края. Самата книга не можа да се отлепи от ръката ми. Съвсем същото се случи и със „Здрач“ и „Новолуние“."[7]

Въпреки това, обаче, DearAuthor.com заявява, че "е ясно след като е взето решението Бела да бъде превърната във вампир, цялото естествено напрежение се изпарява и авторката трябва да си измисля един след друг фалшиви конфликти, за да запази историята интересна" и дава на книгата оценка С-.[8]

Келън Райс от списание „Бласт“ критикува книгата като сексистка, твърдейки, че Майър не само дава на двамата си герои една нездрава, дори оскърбителна връзка, но я романтизира и идеализира."[9]

Източници

  1. Bob Minzesheimer. Vampire tale takes bite out of 'Potter'. // USA Today, 15 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  2. Jeffrey A. Trachtenberg. Booksellers Find Life After Harry In a Vampire Novel. // The Wall Street Journal, 10 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  3. StephenieMeyer.com | Twilight Series | Eclipse
  4. http://stepheniesays.livejournal.com/20266.html Stephenie Says – Q+A at Fairless Hills
  5. Eclipse by Stephenie Meyer: Book Review
  6. Anne Rouyer. Eclipse. // School Library Journal, 5 септември 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  7. Shelby Gibson-Boyce. Free radical: J.K. who? Hottest new series is vamp fantasy. // Tulsa World, 10 август 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  8. REVIEW: Eclipse by Stephenie Meyer | Dear Author: Romance Book Reviews, Author Interviews, and Commentary
  9. Kellan Rice. 'Twilight' Sucks... And Not In A Good Way. // Blast Magazine, 16 август 2008. Посетен на 16 ноември 2008.

Външни препратки

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Eclipse (novel)“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.  

7. ЕДИН НЕЩАСТЕН КРАЙ

Розали стоеше пред вратата, красивото й лице беше неуверено.

— Разбира се — отговорих аз. Гласът ми беше с октава по-висок, заради изненадата. — Влизай!

Седнах, плъзгайки се до края на канапето, за да направя място. Стомахът ми се преобърна нервно, докато единствената Кълън, която не ме харесваше се придвижи тихо, за да седне на свободното място. Опитах се да измисля причина, защо би искала да говори с мен, но не успях.

— Имаш ли против да поговорим за няколко минути? — попита тя. — Не те събуждам или нещо подобно, нали?

Очите и се плъзнаха към празното легло и после обратно към канапето.

— Не, бях будна. Разбира се, че можем да поговорим. — Чудех се дали може да чуе гласа ми, толкова високо, колкото аз го чувах.

Тя се засмя меко и смехът й прозвуча като звън на камбанки.

— Той толкова рядко те оставя сама — каза тя — тъй че реших да извлека максималното от тази възможност.

Какво беше това, което искаше да каже, а не можеше да го направи пред Едуард? Ръцете ми се усукаха около юргана.

— Моля те, не ме мисли за ужасна — каза Розали. Гласът й беше нежен, почти умолителен. Тя сложи ръце в скута си и гледайки към тях, проговори. — Сигурна съм, че преди достатъчно съм наранявала чувствата ти и не искам да го правя пак.

— Не се притеснявай за това, Розали. Чувствата ми са си добре. Какво има?

Тя се засмя отново, звучеше странно засрамена.

— Ще ти кажа защо мисля, че трябва да останеш човек — защо аз бих останала човек, ако бях на твое място.

Тя се усмихна на шока в гласа ми и въздъхна:

— Едуард някога казвал ли ти е какво доведе до това? — попита, насочвайки внимание върху невероятното си, безсмъртно тяло.

Кимнах бавно, изведнъж отрезвена:

— Каза ми, че е било близко до това, което ми се случи в Порт Анджелис, само че не е имало кой да те спаси. — Потръпнах при спомена.

— Това наистина ли е всичко, което ти е казал? — попита тя.

— Да — казах с объркан глас. — Още ли има?

Тя ме погледна и се усмихна сурово и горчиво, но все пак зашеметяващо.

— Да — отговори тя. — Има още.

Изчаках докато тя се загледа през прозореца. Изглеждаше така, сякаш се опитваше да се успокои.

— Искаш ли да чуеш моята история, Бела? Тя няма щастлив край, но коя от нашите има? Ако имахме щастлив завършек на живота си, то сега щяхме са сме под надгробни плочи.

Кимнах, макар че бях изплашена от остротата в гласа й.

— Живях в свят различен от този, в който ти живееш, Бела. Човешкият ми свят беше много по-просто устроен. Беше 1933. Аз бях на осемнадесет, бях красива. Животът ми беше перфектен.

Тя се бе взряла през прозореца в сребристите облаци. Мислите й бяха някъде далеч.

— Родителите ми бяха над средната класа. Баща ми имаше стабилна работа в една банка, нещо от което сега осъзнавам, беше горд. Той виждаше успеха си като отплата за таланта и упоритата му работа, без да признава намесения късмет. Тогава приемах всичко за даденост, в дома ми Голямата депресия беше като някакъв досаден слух. Разбира се, виждах бедните хора, онези които нямаха нашия късмет. Баща ми остави впечатлението у мен, че те сами са виновни за проблемите си. Майка ми, аз и двамата ми по-малки братя имахме задължението да поддържаме къщата в напълно изряден вид. Ясно беше, че бях приоритет за родителите ми, тяхната любимка. Не ги разбирах напълно по онова време, не ми беше ясно, че те не бяха задоволени с това, което имаха. Искаха още. Искаха да се издигнат в обществото — социални катерачи — предполагам, че би могла да ги наречеш така. Моята красота беше като подарък за тях. Виждаха толкова повече потенциал в нея, от мен.

Те не бяха задоволени, но аз бях. Бях радостна да съм себе си, да бъда Розали Хейл. Събирах мъжките погледи, където и да отидех, откакто бях навършила дванадесет. Наслаждавах се на завистливите въздишки на приятелките ми, когато докосваха косата ми. Бях щастлива, че майка ми е горда от мен, че баща ми обичаше да ми купува красиви рокли.

Знаех какво искам от живота и изглеждаше все едно нямаше начин да не го получа. Исках да бъда обичана, да бъда обожавана. Исках огромна сватба, с много цветя, на която всички хора в града ще ме гледат, как вървя заедно с баща ми към олтара и да мислят, че съм най-хубавото нещо, което някога са виждали. Възхищението беше като въздух за мен, Бела. Бях глупава и наивна, но бях доволна — тя се усмихна, забавлявайки се от самооценката си. — Влиянието на родителите ми ме накара да искам материалното. Исках голяма къща с елегантно обзавеждане, която някой друг да чисти и модерна кухня, в която друг да готви. Както казах — бях наивна. Млада и много наивна. Не виждах никаква причина да не получа тези неща.

Имаше още няколко, по-значими неща, които исках. Особено едно от тях.

Моя много близка приятелка, Вера, се омъжи много млада, само на седемнадесет. Тя се омъжи за мъж, който моите родители никога не биха приели за мен — дърводелец. Година по-късно тя роди син, красиво малко момче с трапчинки и къдрава черна коса. Това беше първият път през живота ми, когато наистина завиждах на някого — тя ме погледна проницателно — Беше различно време. Бях колкото теб, но вече бях готова за това. Копнеех за мое малко бебче. Исках собствена къща и съпруг, който да ме целува, когато се прибере от работа, също като на Вера. Само дето в представите ми имаше различна къща.

Беше трудно да си представя светът на Розали. Историята й звучеше повече като приказка, отколкото като история. С лек шок осъзнах, че това беше много близко до светът на Едуард, докато е бил човек, този, в който е израснал. Зачудих се, докато Розали запази тишина. Беше ли моят свят толкова неразбираем за него, както този на Розали беше за мен?

Розали въздъхна и заговори отново. Копнежът в гласа й беше изчезнал и той звучеше различно:

— В Рочестър имаше едно кралско семейство, Кинг, достатъчно иронично звучи. Ройс Кинг притежаваше банката, в която работеше баща ми и почти всеки доходен бизнес в града. Така синът му, Ройс Кинг Втори — устните й се извиха около името и тя го каза през зъби — ме видя за първи път. Той щеше да поема ръководството на банката и започна да надзирава различни позиции. Два дни по-късно, майка ми удобно забрави да даде на татко обяда, докато тръгваше за работа. Помня, че бях объркана, когато тя настоя да нося бялата си органза и да накъдря косата си, само за да изтичам до банката — Розали се изсмя безрадостно. — Не забелязах, че Ройс ме гледа, тъй като всички ме гледаха. Тази вечер пристигнаха рози за мен. И така той започна всяка вечер да ме ухажва като ми праща букет от рози. Стаята ми преливаше от тях. Стигна се до там, че ухаех на рози, когато излизах от къщата.

Ройс също беше красив. Имаше по-светла коса от моята и бледо сини очи. Казваше, че моите са като виолетки и започна да ми изпраща виолетки заедно с розите.

Родителите ми одобряваха това, че беше умерен. Това бе всичко, за което бяха мечтали. А Ройс изглеждаше като всичко, за което аз мечтаех. Принцът от приказките, дошъл, за да ме направи принцеса. Всичко, което исках, но не повече от това, което очаквах. Сгодихме се след два месеца — преди да го опозная.

Не прекарвахме много време заедно само двамата. Ройс ми казваше, че има много ангажименти в работата, а когато бяхме заедно, той обичаше хората да ни гледат, да ме виждат до него. И на мен ми харесваше. Имаше много партита, танци и красиви рокли. Когато си Кинг всяка врата беше отворена за теб, всеки червен килим се разстилаше, за да те приветства.

Годежът не беше дълъг. Плановете предвещаваха най-пищната сватба. Всичко беше, както исках. Бях напълно щастлива. Когато се обаждах на Вера, вече не й завиждах. Представях си руси дечица да си играят по огромните ливади на имението Кинг и я съжалявах.

Розали замълча изведнъж и започна да скърца със зъби. Това ме изтръгна от историята й и осъзнах, че ужасът предстои. Тя обеща, че няма щастлив край — припомних си. Запитах се дали затова в нея имаше повече мъка, горчивина — защото човешкият й живот е бил прекъснат точно когато е щяла да получи всичко, което е искала.

— Бях у Вера онази вечер — прошепна Розали. Лицето й беше спокойно като мрамор и също толкова твърдо. — Малкият Хенри наистина беше очарователен. Усмихнат и с трапчинки, той просто си стоеше там. Вера ме изпрати до вратата, когато си тръгвах, с бебето на ръце и с съпруга си до себе си. Ръката му беше около кръста й. Целуна я по бузата, когато мислеше, че не гледам. Това ме разтревожи. Когато Ройс ме целуваше не беше същото, някак не толкова сладко. Оставих тази мисъл настрани. Ройс беше моят принц. Някой ден, щях да бъда кралица.

Беше ми трудно да преценя на светлината на Луната, но сякаш бялото й, като кост лице, стана по-бледо.

— Беше тъмно, лампите вече светеха. Не бях осъзнала колко късно е станало — тя продължи да шепне почти недоловимо. — Беше студено. Много студено за края на април. Сватбата беше само след седмица и аз се притесних за лошото време, докато бързах за вкъщи. Мога да си го спомня толкова ясно. Помня всеки детайл от тази нощ. Толкова здраво се бях вкопчила за този спомен в началото. Не мислех за нищо друго. И така, запомних това, а оставих толкова приятни спомени да избледнеят напълно. — Тя въздъхна и започна да шепне отново — Да, притесних се за времето. Не исках да се налага да местим сватбата на закрито. Бях на няколко пресечки от вкъщи, когато ги чух. Група мъже под счупена улична лампа, смеещи се прекалено силно. Пияни. Съжалих, че не се обадих на баща ми да ме прибере у дома, но пътя беше толкова къс, че изглеждаше глупаво. Тогава той извика името ми:

„Рози!“ — извика и другите се засмяха тъпо. Не бях осъзнала, че пияниците са облечени толкова добре. Беше Ройс и някои негови приятели — синове на богаташи.

„Ето я моята Рози!“ — изкрещя Ройс, смеейки се също толкова тъпо. — „Закъсняваш. Студено ни е, а ти ни държа да те чакаме толкова дълго“.

Не го бях виждала пиян преди. Понякога пиеше, когато вдигаха тост по разни партита. Каза ми, че не обича шампанско. Не бях осъзнала, че предпочита нещо много по-силно. Имаше нов приятел, по-точно приятел на негов приятел, от Атланта.

„Какво ти казах, Джон?“ — захвали се Ройс, хващайки ръката ми и ме издърпа по-близо до него. — „Не е ли по-хубава от всичките ти праскови от Джорджия?“

Мъжът, наречен Джон, беше чернокос и мургав. Погледна ме, сякаш бях кон, който щеше да купува.

„Трудно бих преценил“ — каза бавно. — „Тя е облечена.“

Всичко се смяха. Ройс също. Изведнъж той съблече якето от раменете ми, подарък от него, късайки месинговите копчета. Те се разпръснаха навсякъде по улицата.

„Покажи му как изглеждаш, Рози!“ — засмя се отново и дръпна шапката от главата ми. Фибите силно дръпнаха косата ми от корените и аз заплаках от болка. Мъжете явно се наслаждаваха на това — на моята болка.

Розали ме погледна изведнъж, сякаш беше забравила, че съм там. Бях сигурна, че лицето ми е бяло като нейното. Освен ако не беше зелено.

— Няма да те карам да слушаш останалото — тихо каза тя. — Те ме оставиха на улицата, смеейки се, докато се отдалечаваха. Мислеха, че съм мъртва. Шегуваха се с Ройс, че ще му трябва нова булка, а той им отвръщаше, че първо трябва да се научи на малко търпение.

Чаках на пътя да умра. Беше студено. Мислех си, че заради всичката болка не би трябвало да усещам студа. Започна да вали сняг и се зачудих защо не умирам. Бях нетърпелива смъртта да дойде, за да ме отърве от болката. Ставаше прекалено бавно…

Карлайл ме намери. Надушил кръвта и дошъл да разследва. Помня смътно, че бях раздразнена, докато той ме закърпваше, опитвайки се да спаси живота ми. Никога не бях харесвала доктор Кълън или жена му, нито пък брат й, за какъвто Едуард се представяше тогава. Бях разстроена от това, че и тримата бяха по-хубави от мен, особено мъжете. Но те не се движеха в обществото, затова ги бях виждала веднъж или два пъти.

Помислих, че съм мъртва, когато той ме вдигна от земята и побягна с мен, заради скоростта се почувствах сякаш летя. Помня, че бях ужасена, защото болката не беше спряла.

Следващото, което помня е светла стая, в която беше топло. Бях задрямала и благодарна, че болката започва да отшумява. Но внезапно нещо остро започна да ме пронизва — гърлото, китките и глезените ми. Крещях от страх, мислех, че ме е завел там, за да ме наранява още. Тогава огънят започна да ме изгаря отвътре и не се интересувах от нищо друго. Умолявах го да ме убие. Когато Есме и Едуард се върнаха вкъщи, умолявах и тях да ме убият.

Карлайл държеше ръката ми и повтаряше, че съжалява, обещавайки, че ще свърши. Разказа ми всичко и понякога аз слушах. Каза ми какво е той и в какво се превръщах. Не му вярвах. Той ми се извиняваше всеки път, когато крещях от болка.

Едуард не беше доволен. Помня, че ги слушах, докато ме обсъждаха. Крещенето не помагаше:

„Какво си мислеше, Карлайл?“ — каза Едуард. — „Розали Хейл?“ — Розали имитираше раздразнения му тон перфектно. — Не ми хареса начина, по който каза името ми — сякаш имаше нещо сбъркано в мен.

„Не можех просто да я оставя да умре!“ — обясни Карлайл тихо. — „Беше прекалено много — прекалено ужасно, прекалено голяма загуба.“

„Знам“ — каза Едуард, звучеше ми презрително. Ядосах се. Тогава не знаех, че той виждаше точно това, което Карлайл бе видял.

„Беше прекалено голяма загуба. Не можех да я оставя там“ — повтори Карлайл, шепнейки.

„Разбира се, че не си можел!“ — съгласи се Есме.

„Хората умират постоянно“ — напомни Едуард с твърд глас. — „Не мислиш ли, че лесно ще я разпознаят. Кингови ще я търсят с големи усилия — не, че някой подозира чудовището“ — изръмжа той.

Зарадвах се, че знаеха, че Ройс е виновен. Не осъзнавах, че беше почти свършило, че ставах по-силна и затова успявах да се концентрирам върху думите им. Болката започваше да изчезва от върха на пръстите ми.

„Какво ще правим с нея?“ — попита Едуард с отвращение. Или поне на мен така ми се стори. Карлайл въздъхна:

„Това зависи от нея, разбира се. Може да иска да продължи сама.“

Бях повярвала на достатъчно от това, което той ми беше казал, за да могат думите му да ме ужасят. Знаех, че живота ми е приключил и че няма връщане назад. Не можех да понеса мисълта, че ще съм сама. Болката най-сетне свърши и те отново ми обясниха какво съм. Повярвах им. Усещах жаждата, твърдата си кожа, бях видяла невероятните си червени очи. Понеже бях наивна се почувствах по-добре, когато видях отражението си в огледалото. Въпреки очите, бях най-красивото нещо, което някога бях виждала — тя се засмя на себе си за момент. — Отне време, преди да започна да виня красотата си, за това, което ми се бе случило, да вида проклятието в нея. Искаше ми се да бях била… е, не грозна, но нормална. Като Вера. Да ми бъде позволена да се омъжа за човек, който ме обича и да имам хубави бебета. Това, което исках през цялото време. Дори и сега не ми се вижда толкова много. — Тя се замисли за момент и се зачудих дали пак беше забравила за присъствието ми. Но после ми се усмихна и изражението и беше триумфално. — Знаеш ли, че рекордът ми е почти колкото на Карлайл — каза ми тя. — По-добър от този на Есме и хиляди пъти по-добър от Едуардовия. Никога не съм опитвала човешка кръв. — Тя разбра обърканото ми изражение, докато се чудех защо рекордът и бе почти колкото на Карлайл — Убила съм пет човека — каза със самодоволен тон. — Ако можеш да ги наречеш хора. Но бях много внимателна да не пролея кръвта им. Знаех, че няма да устоя, а не исках част от тях вътре в себе си, разбираш ли? Запазих Ройс за последно. Надявах се, че ще чуе за смъртта на приятелите си и ще разбере какво идва за него. Надявах се, че страхът ще направи всичко по-зле за него. Мисля, че проработи. Той се беше скрил в стая без прозорци, зад врата, дебела колкото тези в банковите подземия. Отвън го пазеха въоръжени мъже, когато приключих с него. Опс, седем убийства — поправи се тя. — Забравих за пазачите. Те отнеха само секунда. Бях много артистична. Беше детинско всъщност. Носех булчинска рокля, която бях откраднала за случая. Крещя, когато ме видя. Крещя много онази вечер. Беше добра идея да бъде последен, така се контролирах по-лесно, за да го направя по-бавно — Тя спря изведнъж и ме разгледа — Съжалявам — каза тя с раздразнен глас. — Плаша те, нали?

— Добре съм — излъгах.

— Отнесох се.

— Не се притеснявай.

— Изненадана съм, че Едуард не ти е разказал.

— Той не обича да разказва чужди истории. Чувства се, сякаш предава доверието им, защото чува повече, отколкото частите, които те имат намерение да му кажат.

Тя се усмихна и поклати глава:

— Може би съм ги подценила. Той наистина се държи благоприлично, а?

— Мисля, че да.

— Мога да потвърдя — въздъхна тя. — Не съм била справедлива и към теб, Бела. Казвал ли ти е защо? Или и това е било прекалено лично?

— Каза, че е защото съм човек. Било е по-трудно за теб да има някой външен, който да знае тайната ви…

Музикалният смях на Розали ме прекъсна:

— Сега наистина се чувствам виновна. Бил е много по-мил, отколкото заслужавам — тя изглеждаше по-приятелски настроена докато се смееше. Сякаш беше свалила някаква защита, която винаги е била пусната в мое присъствие. — Какъв лъжец е това момче! — засмя се отново тя.

— Той е лъгал? — попитах, изведнъж разтревожена.

— Е, това е, може би, пресилено. Просто не ти е казал цялата истина. Това, което ти е казал е вярно, дори по-вярно отколкото беше преди. Както и да е, по онова време — тя замълча, подсмихвайки се нервно. — Срамно е. Виждаш ли, отначало завиждах, защото той искаше теб, а не мен.

Думите й ме накараха да потръпна от страх. Стоейки там, под лунната светлина, тя беше по-красива от всичко, което можех да си представя. Не можех да се състезавам с Розали!

— Но ти обичаш Емет — промълвих аз.

Тя поклати глава напред-назад, забавлявайки се.

— Не искам Едуард по този начин, Бела. Никога не съм, обичам го като брат, но бях подразнена от първия момент, когато го чух да говори. Ти трябва да разбереш някак… Бях свикнала хората да ме искат, а той не беше ни най-малко заинтересован. Това ме разочарова, дори ме обиди в началото. Но той не поиска никога никоя, затова не се притеснявах дълго. Дори когато за пръв път срещнахме клана на Таня в Денали — Всички тези жени! — Едуард никога не показа дори малък интерес. И после срещна теб — тя ме погледна с объркани очи.

Аз почти не внимавах, мислех си за Едуард и Таня и всички тези жени. Устните ми се притиснаха в твърда линия.

— Не, че ти не си красива, Бела — каза тя, грешно разчитайки изражението ми. — Но имам предвид, че той те намери за по-привлекателна от мен. Почувствах се по-празна, отколкото очаквах.

— Но ти каза „отначало“. Това не те притеснява и сега, нали? Имам предвид, и двете знаем, че ти си най-красивия човек на планетата.

Засмях се на думите си — беше толкова очевидно. Колко странно, че на Розали ще й трябва такова уверение. Тя се засмя също:

— Благодаря, Бела. И не, наистина вече не ме притеснява. Едуард винаги си е бил малко странен — засмя се отново.

— Но ти все още не ме харесваш — прошепнах.

Усмивката й повехна…

— Съжалявам за това.

Стояхме в тишина за момент и тя явно нямаше намерение да продължи.

— Ще ми кажеш ли защо? Направила ли съм нещо? — дали не беше ядосана, че поставям нейното семейство, нейният Емет в опасност. Отново и отново. Джеймс, а сега и Виктория.

— Не, нищо не си направила — измъмри тя. — Не още.

Загледах се в нея, объркана.

— Не виждаш ли, Бела? — гласът й беше по страстен от преди. — Ти вече имаш всичко. Имаш целия живот пред себе си, всичко, което аз искам. И просто ще го захвърлиш. Не виждаш ли, че бих заменила всичко, за да съм на твое място. Имаш избора, който аз нямах и избираш грешното нещо.

Трепнах от свирепото й изражение. Осъзнах, че устата ми е отворена и я затворих. Тя ме гледаше дълго и бавно, жестокостта в очите й потъмня. Тя се засрами.

— И бях сигурна, че мога да направя това спокойно — тя разтърси глава. Изглеждаше малко замаяна от многото емоции. — Просто е по-трудно от преди, след като вече няма празнота.

Тя се вгледа в луната мълчаливо. Трябваше да мине време, преди да събера смелост да нахлуя в размислите й.

— Ще ме харесваш ли повече, ако избера да съм човек?

Тя се обърна към мен и устните й бяха извити в нещо като усмивка.

— Може би.

— Все пак си получила един от щастливите краища — напомних й. — Имаш Емет.

— Имам половината — подсмихна се тя. — Знаеш, че спасих Емет от мечка, която го разкъсваше и го отнесох вкъщи при Карлайл. Но можеш ли да познаеш защо спрях мечката преди да го изяде?

Поклатих глава.

— С тези тъмни къдрици, трапчинките, които се показваха дори когато лицето му излъчваше болка. Странната невинност, изглеждаща не на място на лицето на пораснал мъж. Той ми напомни на малкия Хенри, сина на Вера. Не исках да умре. Толкова много, че дори да мразех този живот, бях достатъчно егоистична, да помоля Карлайл да го промени заради мен. Имах по-голям късмет, отколкото заслужавах. Емет е всичко, което съм искала, дори и да не познавах себе си, за да знам какво искам. Той е точно този човек, от който се нуждае някой като мен. Интересното е, че и той се нуждае от мен. Тази част проработи по-добре, отколкото се надявах. Но никога няма да има още някой с нас. Никога няма да стоя на верандата някъде, а той да е до мен с посивяла коса. Няма да сме заобиколени от внуци. — Усмивката й беше мила. — Това ти звучи доста странно, нали? В някои отношения ти си много по-зряла от мен на осемнадесет. Но в други… Има много други неща, за които никога не си се замисляла сериозно. Прекалено си млада, за да знаеш какво ще искаш след 10 или 15 години и прекалено глупава, да се откажеш от всичко, без да го премислиш. Не би искала да избързваш с постоянните неща, Бела — тя докосна главата ми, но жестът не беше снизходителен.

Аз въздъхнах.

— Просто се замисли малко. Веднъж направено, няма връщане назад. Есме успява с нас като заместители, Алис не помни нищо от човешкия си живот и не може да й липсва. Ти ще помниш. Ще изоставиш толкова много неща.

По-скоро, за да й отвърна, отговорих:

— Благодаря, Розали. Хубаво е да разбера… да те опозная по-добре.

— Съжалявам, че бях такова чудовище — изкиска се тя. — Ще се опитам да се въздържам отсега нататък.

И аз се ухилих. Не бяхме приятелки, но бях почти сигурна, че тя няма винаги да ме мрази толкова.

— Ще те оставя да спиш сега — очите й се концентрираха върху леглото и устните й се извиха. — Знам, че си разочарована, че те държи заключена така, но не му се сърди, когато се върне. Обича те повече, отколкото предполагаш. Ужасява се да е далеч от теб.

Тя стана тихо и отиде до вратата.

— Лека нощ, Бела — прошепна, докато я затваряше след себе си.

— Лека нощ, Розали — промърморих секунда по-късно.

Доста време ми отне да заспя след това. Когато заспах, имах кошмар. Напредвах бавно в тъмното по студените камъни на непозната улица, под светло падащ сняг, оставяйки кървава следа зад себе си. Призрачен ангел в дълга бяла рокля, наблюдаваше прогреса ми с негодувание.

 

На следващата сутрин докато Алис ме караше до училище, аз гледах разсеяно, мърморейки, през предното стъкло. Не се бях наспала и това направи недоволството ми от затворничеството много по-силно.

— Тази вечер ще идем до Олимпия или някъде другаде — обеща тя — Това ще е забавно нали?

— Защо просто не ме затворите в мазето — предложих аз. — И да забравите за милата обвивка?

Алис се намръщи:

— Той ще върне Поршето. Не върша много добра работа. Ти трябваше да се забавляваш!

— Не е твоя вината — промърморих. Не можех да повярвам, че се почувствах виновна. — Ще се видим на обяд.

Запрепъвах се към часа по английски. Без Едуард, денят със сигурност щеше да бъде непоносим. Мусих се през първия час, добре осъзнавайки, че поведението ми с нищо не помага. Когато звънецът удари, станах без много ентусиазъм. Майк беше до вратата, задържайки я отворена за мен.

— Едуард е на излет този уикенд? — попита той, докато вървяхме вън под дъжда.

— Дам.

— Искаш ли да правим нещо довечера?

Как можеше още да таи надежди!?!

— Не мога, ще имам пижамено парти — промърморих. Той ме погледна странно, докато преценяваше настроението ми.

— С кого…

Въпросът на Майк бе прекъснат от дълъг ръмжащ рев идващ иззад паркинга. Всички на тротоара се обърнаха да гледат, взирайки се невярващо, когато шумният черен мотоциклет изръмжа, преди да спре на ръба на ограничението, а двигателя още бучеше.

Джейкъб ми замаха енергично.

— Бягай, Бела! — изкрещя той, за да надвика ръмженето на двигателя.

Замръзнах за секунда, преди да осъзная какво се случва. Погледнах бързо към Майк. Знаех, че имам само секунди. Колко ли далеч би стигнала Алис, за да ме удържи, на публично място?

— Станало ми е много зле и съм си отишла у дома, нали? — казах на Майк. Гласът ми беше пълен с вълнение.

— Добре — измъмри той.

Бързо го целунах по бузата.

— Благодаря, Майк! Задължена съм ти! — извиках, докато се отдалечавах, бягайки към Джейкъб. Той пришпори двигателя, хилейки се. Скочих зад него на седалката, увивайки ръце около кръста му.

Видях Алис, замръзнала на входа на столовата. Очите й бляскаха гневно, а устните й оголваха зъбите й. Погледнах я умолително. След това, зафучахме по улицата, толкова бързо, че стомахът ми се загуби зад мен.

— Дръж се! — извика Джейк.

Скрих лицето си зад гърба му, докато той шофираше по главния път. Знаех, че ще намали, когато мине границата. Трябваше просто да го държа здраво дотогава. Молех се тихо и пламенно, че Алис няма да ни последва и че Чарли няма да ни види.

Беше очевидно, че бяхме достигнали безопасната зона. Моторът намали и Джейкъб се успокои и зави от смях. Отворих очи.

— Успяхме! — изкрещя той. — Не беше лошо за бягство от затвора, а?

— Добра идея, Джейк!

— Спомних си какво ми каза за психо-кръвопийцата — че не може да предскаже какво ще направя. Радвам се, че не си мислила за това — нямаше да те пусне да отидеш на училище.

— Затова и не съм го обмисляла.

Той се засмя триумфално.

— Какво ти се прави днес?

— Каквото и да е! — засмях се в отговор. — Чувството да си свободен е прекрасно!