Серия
Здрач (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eclipse, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 208 гласа)

По-долу е показана статията за Затъмнение (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Затъмнение
Eclipse
Автор Стефани Майър
Първо издание 7 август, 2007 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Little, Brown
Оригинален език английски
Жанр фентъзи, романс
ПоредицаЗдрач
ПредходнаНоволуние
СледващаЗазоряване
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романът от поредицата „Здрач“. За астрономичното явление вижте Затъмнение.

„Затъмнение“ е третата книга от сагата „Здрач“ от Стефани Майър. В нея се доразказва историята на 18-годишната Бела Суон и нейният любим вампир, Едуард Кълън. Предходната книга от поредицата е „Новолуние“, а следващата – „Зазоряване“. Книгата е пусната на 7 август 2007 с първоначален тираж от 1 милион копия, [1] като само през първите 24 часа са продадени над 150 000.[2]

Сюжет

Историята започва с откритието, че в Сиатъл се случват поредица неразгадани убийства, а за които Едуард подозира, че са причинени от новороден вампир, който не може да контролира жаждата си. Едуард и Бела попълват молби за колеж, и Бела обяснява на Едуард, че иска отново да се види с Джейкъб – нейният приятел върколак. Междувременно, Алис Кълън има видение, че Виктория – вампирът, който преследва Бела, се е върнала в града. Въпреки че Едуард се тревожи за нейната безопасност, Бела настоява, че Джейкъб и останалите върколаци от неговата глутница никога не биха я наранили, и той ѝ позволява да ги посещава от време на време.

Няколко дни по-късно, Бела изявява желание да прави любов с Едуард, преди да бъде превърната във вампир. Едуард първоначално отказва, обяснявайки на Бела, че би могъл много лесно да я убие. Все пак, разбирайки колко много това би означавало за нея, той се съгласява да опитат да го направят някога в бъдещето, но само ако са женени. Въпреки че не изпитва особено желание за брак, Бела си дава сметка, че това да прекара вечността с Едуард означава за нея много повече от каквото и да е, тя приема неговото предложение.

Бела и семейство Кълън разбират, че убийствата в Сиатъл са извършение от „армия“ новородени вампири, контролирани или от Виктория, или от клан вампири, известен като Волтури. Кълънс се съюзяват с върколаците, за да могат да се преборят с тази заплаха. Докато всички останали се подготвят за битка, Едуард и Бела отиват в планината, където да се скрият по време на боя по молба на Бела, а по-късно към тях се присъединява Джейкъб и Сет Клиъруотър – млад член на върколаците.

На сутринта, Джейкъб дочува Едуард и Бела да обсъждат годежа си и първоначално го мисли за сън, но въпреки това много се разстройва. Той заплашва да се присъедини към битката и да бъде убит, защото Бела не го обича. За да го спре, тя го целува и разбира, че обича и него. Виктория стига до Бела, проследявайки миризмата на Едуард и той е принуден да се бие с нея, въпреки желанието на Бела да го задържи при себе си, в безопасност. След битката остава само един новороден – Бри Танър (за почвече информация – Краткият втори живот на Бри Танър), която се е отказала да се бие. Всъщност, тя се е присъйденила в битката само и само защото вярвала, че Диего, нейният любим е на фронтовата линия, но топй се оказва убит още много по-рано. След като Виктория и нейната армия са разбити, Бела обяснява на Джейкъб, че макар да го обича, любовта и към Едуард е по-силна и тя не може да живее без него. След като получава покана за сватбата от смирения Едуард, Джейкъб приема формата на вълк и хуква, искайки да избяга от болката, която чувства, бесен на Бела за решението и да стане вампир.

Романът може да се сравни с „Брулени хълмове“ на Емили Бронте.

Край на разкриващата сюжета част.

Корица

На корицата на книгата се вижда скъсана панделка. Въпреки, че се предполага, че тя е показана публично през май 2007, на Бела на Затъмнението, официалният сайт на Барнс & Ноубъл и Стефани Майър показва новата корица през март 2007, заедно с кратък предварителен преглед на съдържанието на книгата.[3] Скъсаната панделка представлява избор, както Бела трябва да избира между любовта си към Едуард-вампира и приятелството си с върколака Джейкъб Блек. Майър също така заявява, че панделката се свързва и с идеята, че Бела не може напълно да се откъсне от своя човешки живот.[4]

Предварително разпространение

На 25 юли, се случва инцидент, подобен на предварителното разпространение на седмата книга за Хари Потър. Книжарниците на Барнс&Ноубъл случайно изпращат предварително копия на „Затъмнение“ до някои клиенти, които са си поръчали книгата предварително. Обяснението е за компютърна грешка, тъй като целият им онлайн магазин е компютъризиран.

С цел да няма „изтичане на информация“, много фенсайтове са затворени. Стефани Майър заключва и коментарите си в MySpace. В открито писмо до един от фен сайтовете, авторката моли „щастливите читатели“ да запазят края за себе си, докато останалите фенове на сагата получат своя шанс също да се порадват на книгата.

Критика

„Затъмнение“ също получава смесена критика.

LoveVampires.com заявява, че „Възрастните читатели вероятно няма твърде да харесат тревогите около една тийнейджърска връзка, но ако сте харесали предишните книги на авторката, значи и тук ще откриете доста забавление“. На това основание, те дават на произведението четири и половина от възможни пет звезди.[5]

Ан Ройер от School Library Journal казва „Майър знае, че нейните фенове искат това: трепети и много романтика и тя им го дава“."[6]
Селби Гибсън-Бойс от Tulsa World пише: "Прочетох я без да спирам от началото до края. Самата книга не можа да се отлепи от ръката ми. Съвсем същото се случи и със „Здрач“ и „Новолуние“."[7]

Въпреки това, обаче, DearAuthor.com заявява, че „е ясно след като е взето решението Бела да бъде превърната във вампир, цялото естествено напрежение се изпарява и авторката трябва да си измисля един след друг фалшиви конфликти, за да запази историята интересна“ и дава на книгата оценка С-.[8]

Келън Райс от списание „Бласт“ критикува книгата като сексистка, твърдейки, че Майър не само дава на двамата си герои една нездрава, дори оскърбителна връзка, но я романтизира и идеализира."[9]

Източници

  1. Bob Minzesheimer. Vampire tale takes bite out of 'Potter'. // USA Today, 15 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  2. Jeffrey A. Trachtenberg. Booksellers Find Life After Harry In a Vampire Novel. // The Wall Street Journal, 10 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  3. StephenieMeyer.com. Twilight Series. Eclipse
  4. Stephenie Says – Q+A at Fairless Hills
  5. Eclipse by Stephenie Meyer: Book Review
  6. Anne Rouyer. Eclipse. // School Library Journal, 5 септември 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  7. Shelby Gibson-Boyce. Free radical: J.K. who? Hottest new series is vamp fantasy. // Tulsa World, 10 август 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  8. REVIEW: Eclipse by Stephenie Meyer | Dear Author: Romance Book Reviews, Author Interviews, and Commentary
  9. Kellan Rice. 'Twilight' Sucks... And Not In A Good Way. // Blast Magazine, 16 август 2008. Посетен на 16 ноември 2008.

Външни препратки

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Eclipse (novel)“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.  

9. МИШЕНА

Алис ме остави сутринта, което отговаряше на плана за партито с преспиване. Нямаше да мине много, докато Едуард се върнеше официално от своето „туристическо“ пътуване. Всички тези преструвки вече започваха да ме изнервят. Тази част от човешкия живот нямаше да ми липсва.

Чарли надникна през предния прозорец, когато чу, че хлопнах вратата на колата. Той помаха на Алис и дойде да ми отвори входната врата.

— Забавлява ли се? — попита Чарли.

— Да, беше страхотно. Много… момичешко.

Внесох си багажа, зарязах го пред стълбите и се запътих към кухнята да си взема нещо за ядене.

— Имаш съобщение — извика Чарли след мен.

На кухненския тезгях, поставката за телефонни съобщения беше очевидно подпряна на една тенджера. Чарли беше написал:

Джейкъб се обади,

Каза, че не е имал това предвид и че съжалява. Иска да му се обадиш. Бъди мила и не го пришпорвай. Звучеше разстроен.

Направих гримаса. Чарли обикновено не правеше коментари на съобщенията ми.

Джейкъб може просто да продължава напред и да си бъде разстроен. Не исках да говоря с него. Последно чух, че от там не са големи почитатели на телефонните обаждания от другата страна. Щом Джейкъб предпочиташе да съм мъртва, тогава може би трябваше да свиква с тишината.

Апетитът ми се изпари. Обърнах се кръгом и отидох да си оправям нещата.

— Няма ли да се обадиш на Джейкъб? — попита Чарли. Той се беше подпрял на стената в дневната и наблюдаваше как разопаковам.

— Не.

Тръгнах нагоре по стълбите.

— Това не е много хубаво държание, Бела — каза той. — Божествено е да прощаваш.

— Гледай си работата — промърморих под носа си, прекалено ниско, за да ме чуе. Знаех, че мръсните дрехи са се натрупали, затова след като си оставих пастата за зъби и хвърлих дрехите си в коша за пране, отидох да взема спалното бельо на Чарли. Оставих чаршафите му на купчина пред стълбите и се запътих да взема и моите.

Спрях се до леглото, изкривявайки глава.

Къде ми беше възглавницата? Завъртях се в кръг, сканирайки цялата стая. Нямаше възглавница. Забелязах, че стаята ми изглежда странно подредена. Не беше ли сивият ми пуловер провесен на ниската облегалка на леглото? И можех да се закълна, че имаше чифт мръсни чорапи зад люлеещия се стол, заедно с червената блуза, която пробвах преди две сутрини, но бях решила, че е твърде официална за училище, както виси от ръката. Завъртях се отново. Кошът ми за пране не беше празен, но не беше и преливащ, както си мислех, че е.

Дали Чарли переше? Това не беше в негов стил.

— Татко, пускал ли си пералнята? — провикнах се аз през вратата.

— Ъъм, не — извика той в отговор, звучейки виновно. — Искаше ли да я пусна?

— Не, няма проблем. Търсел ли си нещо в стаята ми?

— Не. Защо?

— Не мога да си намеря… тениска…

— Не съм влизал там.

И тогава си спомних, че Алис е била тук, за да ми вземе пижамата. Също не бях забелязала, че е взела и възглавницата ми — сигурно, защото отбягвах леглото. Изглежда беше почистила, докато е била тук. Изчервих се заради немарливостта ми.

Но тази червена блуза всъщност не беше мръсна, затова отидох да я извадя от коша.

Очаквах да я намеря някъде най-отгоре, но я нямаше. Претърсих цялата купчина и все още не можех да я намеря. Знаех, че сигурно започвам да се държа като параноичка, но ми се струваше, че още нещо липсва, или може би повече от едно. От дрехите тук нямаше да има дори за половин зареждане на пералнята.

Грабнах чаршафите от пода и се запътих към пералното помещение, вземайки и тези на Чарли по пътя. Пералнята беше празна. Проверих и сушилнята, почти очаквайки да видя изпран багаж — учтивост от страна на Алис. Но нямаше нищо. Смръщих се озадачена.

— Намери ли каквото търсеше? — провикна се Чарли.

— Още не.

Върнах се горе да потърся под леглото си. Нищо, освен прах. Започнах да ровя в дрешника. Може би бях прибрала червената блуза и бях забравила.

Отказах се когато на вратата се позвъни. Сигурно беше Едуард.

— Вратата — каза Чарли от кушетката, докато прескочих през него.

— Не се разтягай така, татко.

Отворих вратата с широка усмивка на лице.

Златните очи на Едуард бяха разширени, ноздрите му също, а устните му оголваха зъбите му.

— Едуард? — гласът ми беше пропит с шок след като видях изражението му. — Какво…?

Той сложи пръст на устните ми.

— Дай ми две секунди — прошепна той. — Не мърдай.

Замръзнах пред вратата и той… изчезна. Той се движеше толкова бързо, че Чарли изобщо не би могъл да го види как минава.

Преди да си бях събрала мислите достатъчно, за да преброя до две, той вече се беше върнал. Той обви с ръка кръста ми и ме придърпа бързо към кухнята. Очите му шареха по стаята и той ме хвана срещу тялото си, сякаш ме защитаваше от нещо. Хвърлих бърз поглед към Чарли, който още беше на кушетката, но той старателно ни игнорираше.

— Някой е бил тук — промърмори той в ухото ми, след като ме издърпа в дъното на кухнята. Гласът му беше напрегнат; беше трудно да го чуя заради силния звук на пералнята.

— Кълна се, че никакви върколаци… — започнах аз.

— Не е един от тях — прекъсна ме той бързо, клатейки глава. — Един от нас е.

Тонът му ясно показваше, че не е член от семейството му.

Усетих как кръвта се дръпва от лицето ми.

— Виктория? — задавих се аз.

— Не е миризма, която познавам.

— Някой от Волтури — предположих аз.

— Вероятно.

— Кога?

— Затова мисля, че са били те, не е било отдавна. По-рано тази сутрин докато Чарли е спял. И който и да е бил, не го е докоснал, значи е имал друга цел.

— Търси мен.

Той не отговори. Тялото му замръзна като статуя.

— За какво си шепнете там вие двамата? — попита Чарли подозрително, заобикаляйки ъгъла с празна купа от пуканки в ръцете.

Почувствах как позеленявам. Вампир беше влизал в къщата, за да ме търси, докато Чарли е спял. Паниката ме завладя и запуши гърлото ми. Не можех да отговоря, просто го гледах с ужас.

Изражението на Чарли се промени. Внезапно той се хилеше.

— Ако вие двамата се карате… е, няма да ви прекъсвам.

Докато все още се хилеше, той остави купата в мивката и спокойно излезе от стаята.

— Да вървим — каза Едуард с нисък твърд глас.

— Но Чарли! — страхът притискаше гърдите ми, като правеше дишането ми трудно.

Той го обмисли за стотна от секундата и изведнъж телефонът беше в ръката му.

— Емет — промърмори той в слушалката. Той започна да говори толкова бързо, че не можех да разбера думите му. Разговорът трая малко повече от минута. После той ме подбутна към вратата.

— Емет и Джаспър са на път — прошепна той, когато почувства съпротивлението ми. — Ще минат през горите. Чарли ще е добре.

Тогава вече го оставих да ме изведе, прекалено паникьосана, за да мисля ясно. Чарли срещна уплашените ми очи със самодоволна усмивка, която бързо се превърна в объркване. Едуард ме изведе навън още преди Чарли да е казал нещо.

— Къде отиваме? — не можех да спра да шептя, дори след като вече бяхме в колата.

— Да говорим с Алис — отвърна ми той, гласът му нормално силен, но мрачен.

— Мислиш, че тя може би е видяла нещо?

Той гледаше пътя с втренчен поглед.

— Може би.

Чакаха ни, както беше казал Едуард по телефона. Беше все едно си в музей, всички бяха като статуи, замръзнали в различни пози на напрежение.

— Какво е станало? — попита Едуард настоятелно веднага щом прекрачихме прага на вратата. Бях изненадана да видя, че той се мръщи на Алис, а ръцете му бяха свити в юмруци.

Алис стоеше с ръце здраво кръстосани пред гърдите й. Само устните й се движеха.

— Нямам представа. Не видях нищо.

— Как е възможно това? — просъска той.

— Едуард — казах аз с тих укор. Не ми харесваше когато говореше така на Алис.

Карлайл прекъсна всичко с успокоителен глас.

— Това не е точна наука, Едуард.

— Той е бил в нейната стая, Алис. Можеше все още да е там — да я чака.

— Щях да го видя.

Едуард хвърли ръцете си нагоре от гняв.

— Наистина? Сигурна си?

Гласът на Алис беше леден, когато тя му отговори.

— Вече ме накара да следя решенията на Волтури, да следя за завръщането на Виктория, да следя всяка стъпка на Бела. Искаш да добавиш още някого ли? Трябва да наблюдавам Чарли или стаята на Бела, или къщата, или цялата улица също ли? Едуард, ако се опитвам да правя прекалено много, нещата ще започнат да ми се изплъзват.

— Изглежда вече са ти се изплъзнали — сопна се Едуард.

— Тя не е била в опасност. Нямало е какво да видя.

— Щом гледаш Италия, защо не си ги видяла да изпращат…?

— Не мисля, че са те — настоя Алис. — Щях да ги видя.

— Кой друг би оставил Чарли жив?

Потреперих.

— Не знам — рече Алис.

— Много полезно.

— Престани, Едуард — прошепнах аз.

Той се обърна към мен, лицето му все още разгневено, зъбите му стиснати. Той ме гледаше така половин секунда и после, изведнъж, изпусна парата. Очите му се разшириха, а челюстта му се отпусна.

— Права си, Бела. Съжалявам. — Той погледна към Алис. — Прости ми, Алис. Не трябваше да си го изкарвам на теб. Това беше непростимо.

— Разбирам — увери го Алис. — Нито съм щастлива от това.

Едуард пое дълбоко дъх.

— Добре, да погледнем на това логически. Какви са възможностите?

Всички веднага се поотпуснаха. Алис се отпусна и се облегна на кушетката. Карлайл тръгна бавно към нея, погледът му беше надалеч. Есме седна на дивана пред Алис, сгъвайки краката си на седалката. Само Розали остана неподвижна, с гръб към нас, гледайки през стъклото, служещо за стена.

Едуард ме придърпа към дивана и седнах до Есме, която се посмести, за да ме прегърне с една ръка. Той задържа ръката ми здраво в двете свои.

— Виктория? — попита Карлайл.

Едуард поклати глава.

— Не. Не познах миризмата. Може да е бил някой от Волтури, някой, който никога не съм срещал…

Алис също поклати глава.

— Аро все още не е казвал на никого да я провери. Ще видя това. Чакам го.

Едуард рязко вдигна глава.

— Гледаш за официално нареждане.

— Мислиш, че някой действа по собствена воля? Защо?

— Идея на Кай — предположи Едуард, лицето му отново напрегнато.

— Или на Джейн… — каза Алис. — Те двамата имат възможността да изпратят непознато лице…

Едуард се намръщи.

— И мотивацията.

— Въпреки всичко, няма никакъв смисъл — рече Есме. — Ако който и да е бил е чакал Бела, Алис щеше да го види. Той — или тя — не е имал намерение да нарани Бела. Или Чарли.

Свих се при изричането на името на баща ми.

— Всичко ще е наред, Бела — прошепна Есме, галейки косата ми.

— Но каква е била целта тогава? — замисли се Карлайл.

— Проверяват дали съм още човек? — предположих аз.

— Възможно е — каза той.

Розали въздъхна достатъчно силно, че да я чуя. Тя се беше размърдала, а лицето й беше обърнато в очакване към кухнята. От друга страна, Едуард изглеждаше обезсърчен.

Емет нахлу в кухнята, с Джаспър точно зад него.

— Отдавна е заминал, преди часове — съобщи Емет разочаровано. — Следата отиде на изток, после на юг и изчезна в един страничен път. Чакал е кола.

— Лош късмет — измърмори Едуард. — Ако беше тръгнал на запад… е, щеше да е добре кучетата да свършат нещо полезно.

Трепнах и Есме разтри рамото ми.

Джаспър погледна Карлайл.

— Никой от нас не го разпозна. Но ето — той протегна ръка, в която държеше нещо зелено и смачкано. Карлайл го взе от него и го задържа пред лицето си. Видях, докато преминаваше от една ръка в друга, че беше счупено листо от папрат. — Може би ти ще познаеш миризмата.

— Не — рече Карлайл. — Не ми е позната. Никой, който някога съм срещал.

— Може би гледаме на това по грешен начин. Може би е съвпадение… — започна Есме, но спря, когато видя скептичните изражения на останалите. — Нямам предвид, че е съвпадение фактът, че непознат е избрал наслуки къщата на Бела и я е посетил. Исках да кажа, че може този някой да е бил просто любопитен. Миризмата ни е навсякъде около нея. Може да се е чудел какво ни привлича там?

— Защо тогава не е дошъл направо тук? Ако е бил любопитен? — настоя Емет.

— Ти би го направил — рече Есме с внезапно мила усмивка. — Ние, останалите обаче не сме толкова директни. Семейството ни е много голямо — той или тя може би се е уплашил. Но Чарли не е наранен. Тогава не би трябвало да е враг.

Просто любопитен. Както Джеймс и Виктория бяха първоначално? Мисълта за Виктория ме накара да потреперя като лист, макар че едно от нещата, за които бяха сигурни, беше, че не е била тя. Поне не този път. Тя щеше да продължи да спазва собствените си правила. А това беше просто някой друг, някой непознат.

Бавно осъзнах, че вампирите вземат много по-голямо участие в света отколкото си мислех преди. Колко ли пъти средно човек се бе сблъсквал с тях без изобщо да разбере? Колко ли смъртни случаи несъзнателно бяха обявени за престъпления и инциденти, а всъщност се дължаха на тяхната жажда? Колко ли претъпкан щеше да е този нов свят когато най-накрая се присъединях към него?

От забуленото ми бъдеще ме побиха тръпки.

Кълънови размишляваха над думите на Есме с различни изражения. Виждах, че Едуард не беше съгласен с теорията й, а на Карлайл много му се искаше тя да е права.

Алис сви устни.

— Не мисля така. Времетраенето беше съвсем точно… посетителят е бил много внимателен да не осъществи контакт. Почти сякаш той или тя е знаел, че аз ще видя…

— Може да е имал други причини да не осъществи контакт — напомни й Есме.

— Има ли всъщност значение кой е бил? — попитах аз. — Просто възможността някой да ме е търсил… не е ли достатъчна причина? Не бива да чакаме до завършването.

— Не, Бела — бързо каза Едуард. — Не е толкова лошо. Ако наистина си в опасност, ще разберем.

— Помисли за Чарли — напомни ми Карлайл. — Помисли колко болка ще му причиниш, ако изчезнеш.

— Аз мисля за Чарли! Той е този, за когото се тревожа! Ами ако малкият ми гост е бил жаден миналата нощ? Докато съм около Чарли, той също е мишена. Ако нещо му се случи, аз ще съм виновна!

— Едва ли, Бела — каза Есме, като погали отново косата ми. — И нищо няма да се случи на Чарли. Просто ще трябва да бъдем малко по-внимателни.

— По-внимателни? — повторих невярващо.

— Всичко ще е наред, Бела — обеща Алис.

Едуард стисна ръката ми.

И можех да видя по всяко едно от красивите им лица, че нищо, което кажа, няма да промени мнението им.

Возенето до вкъщи беше тихо. Бях много разочарована. Против убеждението си, бях все още човек.

— Няма да бъдеш сама и за секунда — обеща Едуард, докато ме караше към дома на Чарли. — Някой от нас винаги ще бъде там. Емет, Алис, Джаспър…

Въздъхнах.

— Това е глупаво. Ще се отегчат дотолкова, че ще трябва сами да ме убият, колкото да имат какво да правят.

Едуард ме погледна кисело.

— Колко весело, Бела.

Чарли беше в добро настроение, когато се върнахме. Той забелязваше напрежението между мен и Едуард и го разбираше погрешно. Гледаше ме как събирам вечерята му със самодоволна усмивка на лице. Едуард се извини за момент, че отива да провери нещо и аз го извиних, но Чарли почака той да се върне, за да ми предаде съобщенията.

— Джейкъб пак се обади — каза той веднага щом Едуард влезе в стаята. Запазих лицето си безразлично докато сервирах.

— Това престъпление ли е?

Чарли се намръщи.

— Не бъди дребнава, Бела. Той звучеше наистина зле.

— Джейкъб плаща ли ти за всичкия пиар или си доброволец?

Чарли ми мърмори нещо несвързано докато храната не премахна изкуственото му оплакване.

Макар че не го разбра, той намери границата.

Животът ми сега приличаше много на игра на зарове — дали следващия път като хвърля, няма да ми се паднат „змийски очи“? Ами ако нещо наистина ми се случеше? Изглеждаше по-лошо от дребнавост да оставя Джейкъб да се чувства виновен за това, което ми е казал.

Но не исках да разговарям с него, когато Чарли е наоколо и да слуша всяка моя дума, за да не кажа нещо, което не трябва. Мислейки си за това, започнах да завиждам на отношенията между Джейкъб и Били. Колко беше лесно да живееш с някого, от когото нямаш тайни. Значи щях да почакам до сутринта. Със сигурност нямаше да умра през нощта, а и все пак нямаше да го заболи много повече, ако се чувства виновен още 12 часа. Дори можеше да е добре за него.

 

Когато Едуард официално си тръгна за вечерта, се зачудих кой ли е отвън в проливния дъжд, да ни държи под око с Чарли. Почувствах се ужасно при мисълта, че е Алис или който и да е друг, но все пак удобно. Трябваше да призная, че е хубаво, да знам, че не съм сама. А Едуард се върна за рекордно бързо време.

Той ми пя, за да ме приспи отново и — дори в безсъзнание, знаех, че той е там — спах съвсем спокойно, без кошмари.

Сутринта Чарли отиде за риба със заместника си Марк, преди да съм станала. Реших да използвам липсата на зоркия му поглед, за да се проявя като божествена.

— Ще се сдобря с Джейкъб — предупредих Едуард след като закусих.

— Знаех, че ще му простиш — каза той със спокойна усмивка. — Да таиш злоба не е сред многото ти таланти.

Извъртях очи, но бях доволна. Изглежда Едуард наистина беше приключил с това анти-върколашко нещо.

Не бях поглеждала часовника докато той не удари. Беше малко рано за обаждания и се притесних, че може да събудя Били и Джейк, но някой вдигна веднага след второто позвъняване, така че надали е бил много далеч от телефона.

— Ало? — каза мрачен глас.

— Джейкъб?

— Бела! — възкликна той. — О, Бела, толкова съжалявам! — той леко се задави в думите си в бързината си да ги изрече. — Кълна се, нямах това предвид. Просто се държах глупаво. Бях ядосан — но това не е извинение. Това беше най-тъпото нещо, което съм казвал през живота си и съжалявам. Не ми се сърди, моля те. Моля те? Ще си изтеглиш и късметче — роб до живот — трябва само да ми простиш.

— Не съм сърдита. Прощавам ти.

— Благодаря ти — издиша той пламенно. — Не мога да повярвам, че бях такъв кретен.

— Не се тревожи за това — свикнала съм.

Той се засмя, бликащ от облекчение.

— Мини насам да ме видиш — помоли той. — Искам да ти се реванширам.

Смръщих се.

— Как?

— Както поискаш. Гмуркане от скалите — предложи той, смеейки се отново.

— О, това е чудесна идея.

— Ще те пазя — обеща той. — Независимо какво искаш да правим.

Погледнах към Едуард. Лицето му беше много спокойно, но бях убедена, че сега не е моментът.

— Не точно сега.

— Той не е особено развълнуван за това, нали? — гласът на Джейкъб беше засрамен, по-скоро горчив, по изключение.

— Не това е проблемът… Има… ами, има друг проблем, който е много по-тревожещ от досаден тийнейджър върколак… — опитах да запазя тона си шеговит, но не успях да го заблудя.

— Какво не е наред? — настоя той.

— Ам — не бях сигурна какво трябва да му кажа.

Едуард протегна ръка за слушалката. Погледнах внимателно лицето му. Изглеждаше достатъчно спокоен.

— Бела? — попита Джейкъб.

Едуард въздъхна, приближавайки още протегнатата си ръка към слушалката.

— Имаш ли нещо против да говориш с Едуард? — попитах загрижено. — Той иска да говори с теб.

Дълга пауза.

— Добре — съгласи се най-накрая Джейкъб. — Това би трябвало да бъде интересно.

Подадох телефона на Едуард; надявах се, че може да разчете предупреждението в очите ми.

— Здравей, Джейкъб — рече Едуард, съвършено любезен.

Тишина. Прехапах устна, опитвайки се да позная как е отговорил Джейкъб.

— Някой е бил тук — не е миризма, която познавам — обясни Едуард. — Глутницата ви да е попадала на нещо ново?

Нова пауза, Едуард кимаше на себе си, без следа от изненада.

— Ето и проблемът, Джейкъб. Няма да изпускам Бела от поглед докато не се погрижа за това. Нищо лично…

Тогава Джейкъб го прекъсна и можех да чуя бученето от гласа му в слушалката.

Каквото и да казваше, беше много по-напрегнат от преди. Опитах се неуспешно да разбера думите му.

— Може и да си прав… — започна Едуард, но Джейкъб отново се аргументираше. Поне нито един от двамата не звучеше ядосан.

— Това е интересно предложение. Бихме искали да обновим споразумението. Ако Сам няма нищо против.

Гласът на Джейкъб беше по-тих сега. Започнах да си гриза нокътя на палеца, докато се опитвах да разчета изражението на Едуард.

— Благодаря ти — отговори Едуард.

Тогава Джейкъб каза нещо, което предизвика появата на изненада върху лицето на Едуард.

— Мислех да отида сам, всъщност — отвърна той на неочаквания въпрос. — И да я оставя при другите.

Гласът на Джейкъб се покачи с един тон по-нагоре и ми звучеше, сякаш той се опитва да бъде убедителен.

— Ще се опитам да го обмисля обективно — обеща Едуард. — Толкова обективно колкото ми е възможно.

Паузата беше по-кратка този път.

— Това не е толкова лоша идея. Кога?… Не, така е добре. Така или иначе исках да проследя лично следата. Десет минути… Разбира се — каза Едуард. Той ми подаде телефона.

— Бела?

Взех го бавно, залята от объркване.

— За какво беше всичко това? — попитах Джейкъб кисело. Знам, че беше детинско, но се чувствах игнорирана.

— Временно примирие, предполагам. Ей, направи ми една услуга — предложи Джейкъб. — Опитай се да убедиш твоя кръвопиец, че най-безопасното място за теб — особено когато него го няма — е нашият резерват. Ние наистина сме добре подготвени да се справим с всичко.

— В това ли се опита да го убедиш?

— Да. Има смисъл. Чарли сигурно също ще е по-добре тук. Доколкото е възможно.

— Кажи и на Били — съгласих се аз. Мразех когато поставях Чарли в обсега на неприятностите, които изглежда винаги бяха съсредоточени върху мен. — Какво друго?

— Просто се прегрупирахме по границите, така че да хванем всеки, които се приближи до Форкс. Не съм сигурен дали Сам ще одобри, но докато той дойде, аз ще държа под око всичко.

— Какво имаш предвид под „ще държа всичко под око“?

— Имам предвид, ако видиш бягащ вълк около къщата ти, не стреляй по него.

— Разбира се, че няма. Наистина не трябваше да правиш нищо… рисковано, въпреки всичко.

Той изсумтя.

— Не ставай глупава. Мога да се грижа за себе си.

Въздъхнах.

— Също така се опитах да го убедя да те остави да дойдеш. Той има предразсъдъци, така че не го оставяй да ти пробута глупостите с безопасността. Той знае много добре, че тук ще си в безопасност.

— Ще го имам предвид.

— Ще се видим след малко — каза Джейкъб.

— Идваш насам?

— Да, ще дойда да усетя миризмата на посетителя ти, за да можем да го проследим, ако се върне.

— Джейк, наистина не ми харесва идеята да проследяваш…

— О, моля те, Бела — прекъсна ме той. Засмя се и затвори.