Серия
Здрач (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eclipse, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 208 гласа)

По-долу е показана статията за Затъмнение (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Затъмнение
Eclipse
Автор Стефани Майър
Първо издание 7 август, 2007 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Little, Brown
Оригинален език английски
Жанр фентъзи, романс
ПоредицаЗдрач
ПредходнаНоволуние
СледващаЗазоряване
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романът от поредицата „Здрач“. За астрономичното явление вижте Затъмнение.


„Затъмнение“ е третата книга от сагата „Здрач“ от Стефани Майър. В нея се доразказва историята на 18-годишната Бела Суон и нейният любим вампир, Едуард Кълън. Предходната книга от поредицата е „Новолуние“, а следващата - „Зазоряване“. Книгата е пусната на 7 август 2007 с първоначален тираж от 1 милион копия, [1] като само през първите 24 часа са продадени над 150 000.[2]

Сюжет

Историята започва с откритието, че в Сиатъл се случват поредица неразгадани убийства, а за които Едуард подозира, че са причинени от новороден вампир, който не може да контролира жаждата си. Едуард и Бела попълват молби за колеж, и Бела обяснява на Едуард, че иска отново да се види с Джейкъб – нейният приятел върколак. Междувременно, Алис Кълън има видение, че Виктория – вампирът, който преследва Бела, се е върнала в града. Въпреки че Едуард се тревожи за нейната безопасност, Бела настоява, че Джейкъб и останалите върколаци от неговата глутница никога не биха я наранили, и той ѝ позволява да ги посещава от време на време.

Няколко дни по-късно, Бела изявява желание да прави любов с Едуард, преди да бъде превърната във вампир. Едуард първоначално отказва, обяснявайки на Бела, че би могъл много лесно да я убие. Все пак, разбирайки колко много това би означавало за нея, той се съгласява да опитат да го направят някога в бъдещето, но само ако са женени. Въпреки че не изпитва особено желание за брак, Бела си дава сметка, че това да прекара вечността с Едуард означава за нея много повече от каквото и да е, тя приема неговото предложение.

Бела и семейство Кълън разбират, че убийствата в Сиатъл са извършение от "армия" новородени вампири, контролирани или от Виктория, или от клан вампири, известен като Волтури. Кълънс се съюзяват с върколаците, за да могат да се преборят с тази заплаха. Докато всички останали се подготвят за битка, Едуард и Бела отиват в планината, където да се скрият по време на боя по молба на Бела, а по-късно към тях се присъединява Джейкъб и Сет Клиъруотър – млад член на върколаците.

На сутринта, Джейкъб дочува Едуард и Бела да обсъждат годежа си и първоначално го мисли за сън, но въпреки това много се разстройва. Той заплашва да се присъедини към битката и да бъде убит, защото Бела не го обича. За да го спре, тя го целува и разбира, че обича и него. Виктория стига до Бела, проследявайки миризмата на Едуард и той е принуден да се бие с нея, въпреки желанието на Бела да го задържи при себе си, в безопасност. След битката остава само един новороден – Бри Танър (за почвече информация – Краткият втори живот на Бри Танър), която се е отказала да се бие. Всъщност, тя се е присъйденила в битката само и само защото вярвала, че Диего, нейният любим е на фронтовата линия, но топй се оказва убит още много по-рано. След като Виктория и нейната армия са разбити, Бела обяснява на Джейкъб, че макар да го обича, любовта и към Едуард е по-силна и тя не може да живее без него. След като получава покана за сватбата от смирения Едуард, Джейкъб приема формата на вълк и хуква, искайки да избяга от болката, която чувства, бесен на Бела за решението и да стане вампир.

Романът може да се сравни с „Брулени хълмове“ на Емили Бронте.

Край на разкриващата сюжета част.

Корица

На корицата на книгата се вижда скъсана панделка. Въпреки, че се предполага, че тя е показана публично през май 2007, на Бела на Затъмнението, официалният сайт на Барнс & Ноубъл и Стефани Майър показва новата корица през март 2007, заедно с кратък предварителен преглед на съдържанието на книгата.[3] Скъсаната панделка представлява избор, както Бела трябва да избира между любовта си към Едуард-вампира и приятелството си с върколака Джейкъб Блек. Майър също така заявява, че панделката се свързва и с идеята, че Бела не може напълно да се откъсне от своя човешки живот.[4]

Предварително разпространение

На 25 юли, се случва инцидент, подобен на предварителното разпространение на седмата книга за Хари Потър. Книжарниците на Барнс&Ноубъл случайно изпращат предварително копия на „Затъмнение“ до някои клиенти, които са си поръчали книгата предварително. Обяснението е за компютърна грешка, тъй като целият им онлайн магазин е компютъризиран.

С цел да няма "изтичане на информация", много фенсайтове са затворени. Стефани Майър заключва и коментарите си в MySpace. В открито писмо до един от фен сайтовете, авторката моли "щастливите читатели" да запазят края за себе си, докато останалите фенове на сагата получат своя шанс също да се порадват на книгата.

Критика

„Затъмнение“ също получава смесена критика.

LoveVampires.com заявява, че "Възрастните читатели вероятно няма твърде да харесат тревогите около една тийнейджърска връзка, но ако сте харесали предишните книги на авторката, значи и тук ще откриете доста забавление". На това основание, те дават на произведението четири и половина от възможни пет звезди.[5]

Ан Ройер от School Library Journal казва "Майър знае, че нейните фенове искат това: трепети и много романтика и тя им го дава"."[6]
Селби Гибсън-Бойс от Tulsa World пише: "Прочетох я без да спирам от началото до края. Самата книга не можа да се отлепи от ръката ми. Съвсем същото се случи и със „Здрач“ и „Новолуние“."[7]

Въпреки това, обаче, DearAuthor.com заявява, че "е ясно след като е взето решението Бела да бъде превърната във вампир, цялото естествено напрежение се изпарява и авторката трябва да си измисля един след друг фалшиви конфликти, за да запази историята интересна" и дава на книгата оценка С-.[8]

Келън Райс от списание „Бласт“ критикува книгата като сексистка, твърдейки, че Майър не само дава на двамата си герои една нездрава, дори оскърбителна връзка, но я романтизира и идеализира."[9]

Източници

  1. Bob Minzesheimer. Vampire tale takes bite out of 'Potter'. // USA Today, 15 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  2. Jeffrey A. Trachtenberg. Booksellers Find Life After Harry In a Vampire Novel. // The Wall Street Journal, 10 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  3. StephenieMeyer.com | Twilight Series | Eclipse
  4. http://stepheniesays.livejournal.com/20266.html Stephenie Says – Q+A at Fairless Hills
  5. Eclipse by Stephenie Meyer: Book Review
  6. Anne Rouyer. Eclipse. // School Library Journal, 5 септември 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  7. Shelby Gibson-Boyce. Free radical: J.K. who? Hottest new series is vamp fantasy. // Tulsa World, 10 август 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  8. REVIEW: Eclipse by Stephenie Meyer | Dear Author: Romance Book Reviews, Author Interviews, and Commentary
  9. Kellan Rice. 'Twilight' Sucks... And Not In A Good Way. // Blast Magazine, 16 август 2008. Посетен на 16 ноември 2008.

Външни препратки

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Eclipse (novel)“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.  

16. ЕПОХА

— Нямам какво да облека — изстенах на себе си.

Всички дрехи, които притежавах бяха пръснати по леглото ми; шкафовете и чекмеджетата ми бяха празни. Втренчих се в празното пространство, сякаш очаквах нещо подходящо да се появи.

Сиво-кафявата ми пола висеше на гърба на люлеещия се стол, очакваща да открия нещо с което да си подхождат добре. Нещо, в което да изглеждам красива и пораснала. Нещо което да казва специален случай. Изчерпах се.

Беше почти време да тръгвам, а аз още носех любимия ми стар пуловер. Освен ако не успеех да открия нещо по-добро тук — а шансовете към момента не бяха големи — щях да се дипломирам в него.

Намръщих се на купа дрехи върху леглото ми.

Изнервящото беше, че знаех точно какво щях да нося, ако все още бе налично — откраднатата ми червена блуза. Ударих стената с здравата си ръка.

— Глупав, дразнещ и крадлив вампир! — изръмжах.

— Какво направих? — учуди се Алис.

Тя се бе облегнала толкова спокойно на отворения прозорец, все едно през цялото време е била там. — Чук-чук — добави тя с усмивка.

— Наистина ли е толкова трудно да ме изчакаш да стигна до вратата?

Тя хвърли плоска, бяла кутия на леглото ми.

— Просто минавам. Мислех, че може да имаш нужда от нещо което да облечеш.

Погледнах големия пакет върху незадоволителния ми гардероб и направих гримаса.

— Признай го — каза Алис — Спасявам ти живота.

— Спасяваш ми живота — промърморих — Благодаря.

— Хубаво е да имаш нещо подходящо за смяна. Не знаеш колко дразнещо е да си губиш нещата, така както аз го правя. Чувствам се безполезна. Толкова… нормална?! — сви се от страх като изрече думата.

— Не мога да си представя колко ужасно трябва да е чувството. Да бъдеш нормален? Ъгх…

Тя се засмя.

— Е, поне това реваншира за твоя дразнещ крадец — Сега само трябва да разбера какво не мога да видя в Сиатъл.

Когато изрече думите по този начин — поставяйки двете ситуации заедно в едно изречение — точно тогава си пасна. Това което ми убягваше и ме безпокоеше със дни, важната връзка която не успях напълно да намеря, внезапно се изясни. Втренчих се в нея, лицето ми се вкамени.

— Няма ли да го отвориш? — попита. Тя забеляза, когато не помръднах веднага и махна капака на кутията. Извади нещо и го задържа, но аз не успях да се концентрирам върху това, какво е.

— Красиво не мислиш ли? Избрах синьо, защото знам, че е любимия цвят, в който Едуард обича да те вижда облечена.

Не слушах.

— Същия е — прошепнах.

— Какво има? — учуди се тя — Нямаш нищо такова. За съжаление имаш само една пола.

— Не, Алис! Забрави дрехите, слушай!

— Не ти ли хареса?! — лицето на Алис се изпълни с разочарование.

— Слушай Алис, не виждаш ли? Едно и също е! Този, който нахълта и открадна нещата ми и новите вампири в Сиатъл. Те са заедно!

Дрехите се изплъзнаха от пръстите й и паднаха обратно в кутията.

Алис се съсредоточи, гласа й внезапно се изостри.

— Защо мислиш така?

— Спомняш ли си какво каза Едуард? За това, че някой използва дупките във виденията ти, за да не разбереш за новосъздадените? И това, което каза преди за избирането на подходящи момент — как предпазливо моят крадец не е установил контакт, знаейки че ти ще видиш това. Мисля, че беше права Алис, мисля, че е знаел. И мисля също, че е използвал тези дупки. И какви са шансовете тези двама различни човека не само да знаят достатъчно за теб, за да направят това, но също и да решат да го извършат точно по едно и също време? Няма начин. Един човек е. Един и същ. Този, който събира армията е този, който взел миризмата ми.

Алис не бе свикнала да бъде изненадвана. Тя се вцепени и то за толкова дълго, че започнах да броя на ум, докато чаках. Не помръдна за около две минути. Тогава очите й се фокусираха върху мен.

— Права си — каза тя с неясен тон — Разбира се, че си права. И като го изложи по този начин…

— Едуард е сгрешил — прошепнах — Било е тест… да види дали ще проработи. Ако е можел да влезе и да излезе безопасно, докато не е направил нещо, за което ти наблюдаваш, като да опита да ме убие, например. Не е взел нещата ми, за да ми докаже, че ме е открил. Взел е миризмата ми… за да може другите да ме открият.

Очите й бяха широко отворени, изпълнени с шок. Бях права и можех да видя, че тя също го знае.

— О, не — измънка тя.

Вече очаквах емоциите ми да имат смисъл. Имайки предвид факта, че някой бе създал армия от вампири — армия, която страховито бе убила десетки хора в Сиатъл — с главната цел да унищожи мен, почувствах спазъм на облекчение.

Част от него бе окончателното изчезване на това дразнещо усещане, че липсва нещо жизнено важно.

Но по-голямата част бе нещо напълно различно.

— Е… — прошепнах аз — Всички могат да се успокоят. Все пак никой не се опитва да унищожи Кълън…

— Ако мислиш че едно нещо се е променило, много грешиш — каза Алис през зъби. — Ако някой иска един от нас, трябва да мине през останалите за да се добере до него.

— Благодаря Алис. Поне знаем какви са те наистина. Това трябва да помогне.

— Може би — измърмори тя и започна да обикаля напред-назад из стаята ми.

Чук, Чук — нечий юмрук почука на вратата ми.

Подскочих. Алис като че ли не забеляза.

— Още ли не си готова? Ще закъснеем — жалваше се Чарли с остър тон. Той мразеше тези събития почти колкото мен. В неговия случай, голяма част от проблема бе, че се налага да се облича прилежно.

— Почти. Дай ми минутка — казах дрезгаво.

Утихна за около половин секунда.

— Плачеш ли?

— Не. Нервна съм. Върви си.

Чух го как слиза по стълбите.

— Трябва да тръгвам — прошепна Алис.

— Защо?

— Едуард идва. Ако разбере това…

— Върви, тръгвай… — съгласих се внезапно. Едуард щеше да обезумее като узнае. Не можех да го крия от него дълго, но може би церемонията по дипломирането не бе перфектния момент за неговата реакция.

— Облечи го — изкомандва ме Алис и се побягна през прозореца.

Направих каквото ми каза, облякох се замаяна.

Бях планирала да направя нещо по-изискано с косата си, но времето напредваше, така че я пуснах скучно надолу, както правех всеки друг ден. Нямаше значение. Не си направих труда да видя как изглеждам в огледалото, и нямах идея как стоят пуловерът и полата от Алис. Това също нямаше значение. Метнах грозната жълта, полиестерна роба за дипломирането през ръката си и забързах надолу по стълбите.

— Изглеждаш добре — каза Чарли сърдит, без да показва емоции. — Ново ли е?

— Да — смутолевих, опитвайки се да се концентрирам — Алис ми го даде. Благодаря.

Едуард пристигна точно няколко минути след като сестра му напусна. Това не бе достатъчно време за мен да придобия спокойна физиономия. Но докато се возихме в крайцера с Чарли, той нямаше възможност да ме попита какво не е наред.

Чарли се бе заинатил миналата седмица, когато научи, че възнамерявам да пътувам с Едуард към церемонията по дипломирането. И го разбирах — родителите имаха право да дойдат в деня на дипломирането. Отстъпих на драго сърце и Едуард предложи да отидем всички заедно. Тъй като Карлайл и Есме нямаха проблем с това, Чарли не можеше да възрази и се съгласи с неохота. И сега Едуард се возеше на задната седалка на полицейската кола на баща ми, зад разделителното стъкло, с весела физиономия — вероятно дължаща се на радостното изражение на баща ми, което рязко се променяше всеки път, в който Чарли поглеждаше Едуард в стъклото за обратно виждане. Почти несъмнено това означаваше, че Чарли си представя неща, които ако изречеше гласно, щяха да му навлекат проблеми с мен.

— Добре ли си? — прошепна Едуард, когато спряхме на училищния паркинг.

— Нервна съм — отговорих и това дори не беше лъжа.

— Толкова си красива — каза той.

Погледна ме сякаш искаше да каже още нещо, но Чарли с ясна маневра, определено коварна, се плъзна между нас и сложи ръката си около раменете ми.

— Вълнуваш ли се? — попита ме той.

— Не особено — признах.

— Това е голяма работа. Завършваш гимназията. Сега предстои истинския свят за теб. Колежът. Да живееш самостоятелно… Не си малкото ми момиче вече. — Чарли понижи тон накрая.

— Татко — простенах — Недей да се размекваш толкова.

— Кой се размеква! — изръмжа той — Сега, защо не си развълнувана?

— Не знам татко. Предполагам, че още не съм го осъзнала съвсем.

— Хубаво е, че Алис организира този купон. Имаш нужда от нещо, което да те развесели.

— Със сигурност партито е точно това, от което се нуждая.

Чарли се засмя на тона ми и стисна раменете ми. Едуард погледна към облаците, лицето му бе замислено. Баща ми трябваше да ни остави на задния вход на гимназията и да заобиколи до главния вход с останалите родители.

Беше ад за госпожица Коуп от главния офис и господин Варнър, учителя по математика, които се опитваха да подредят всички по азбучен ред.

— Минете отпред, господин Кълън — изръмжа господин Варнър на Едуард.

— Хей, Бела — погледнах нагоре и видях Джесика Стенли да ми маха от най-задната редица с усмивка.

Едуард ме целуна бързо, огледа се и отиде да застане до останалите, чийто фамилии започваха с „К“. Алис не беше там. Какво ли щеше да прави? Да пропусне дипломирането? Какъв неподходящ момент бях избрала. Трябваше да изчакам с историята си до приключването на церемонията.

— Тук долу Бела — извика отново Джесика.

Вървях надолу по редицата, за да заема мястото си зад Джесика, умерено любопитна защо изведнъж тя бе станала толкова приятелски настроена. Когато се приближих видях Анджела, пет човека по назад, наблюдаваща Джесика със същото любопитство. Джес започна да бърбори още преди да бях достатъчно близо до нея, за да я чуя.

— … Толкова удивително. Искам да кажа, все едно тъкмо се запознахме и сега вече се дипломираме заедно — възкликна тя. — Можеш ли да повярваш че това е краят? Иска ми се да крещя.

— И аз — измънках.

— Това е толкова невероятно. Помниш ли първия си ден тук, станахме приятелки веднага. От първия момент, в който се видяхме. Удивително. И сега аз заминавам за Калифорния, а ти ще бъдеш в Аляска. И ще ми липсваш толкова много. Трябва да ми обещаеш, че ще видим някой път. Толкова се радвам, че ще имаш парти. Това е идеално. Защото наистина не сме прекарвали много време заедно напоследък, а сега всички напускаме…

Тя говореше и говореше, а аз бях сигурна че внезапното възвръщане на нашето приятелство се дължеше на носталгията от дипломирането и признателността от поканата за партито, не че имах нещо общо с това. Внимавах толкова, доколкото да облека мантията си и бях радостна, че нещата с Джесика щяха да завършат добре.

Защото това беше краят, независимо от това че Ерик, който изнасяше прощалното слово, говореше за „начало“ и за всички останали банални безсмислици. Може би повече аз от всички останали, но днес всички оставяхме нещо зад себе си.

Мина толкова бързо. Чувствах се сякаш съм натиснала бутон за бързо превъртане. Трябваше ли да си отидем толкова бързо?

Ерик беше много притеснен и говореше с такава скорост, че думите и фразите се изливаха от устата му и нямаха никакъв смисъл. Директор Грийн започна да назовава имена, едно след друго, без достатъчно дълга пауза помежду им; предната редица на гимназията се втурна да вземе дипломите си. Бедната госпожица Коуп прелистваше трескаво и се опитваше да подаде на директора правилната диплома за всеки ученик.

Видях как Алис внезапно се появи танцувайки по сцената да вземе своята, с дълбоко и концентрирано изражение. Едуард я последва с поглед, изглеждаше объркан, но не и разстроен. Само те двамата можеха да са облечени в тези ужасни жълти роби и пак да изглеждат така, както изглеждаха. Те застанаха встрани на останалите от тълпата, красотата и изяществото им бяха сякаш не от този свят. Зачудих се как съм могла някога да вярвам, че са просто хора. Няколко ангела, стоящи там с непокътнати криле, щяха да са по-малко забележими.

Чух господин Грийн да произнася името ми, станах от стола и зачаках редицата пред мен да се раздвижи. Съвзех се от поздравителните викове в задната част на салона и се огледах виждайки как Джейкъб дърпа Чарли да стане на крака. Можех да видя горната част на главата на Били до лакътя на Джейк. Успях да им се усмихна. Господин Грийн свърши списъка с имената и продължи да раздава дипломите със смутена усмивка докато дефилирахме около него.

— Поздравления госпожице Стенли — измънка когато Джесика взе нейната.

— Поздравления госпожице Суон — смънка на мен, слагайки дипломата в здравата ми ръка.

— Благодаря — измърморих.

И това беше.

Застанах до Джесика и останалите завършващи. Очите на Джес бяха зачервени. Тя избърса лицето си с ръкава на мантията. Отне ми секунда, за да разбера че плаче. Господин Грийн каза нещо, което не чух и всички около мен се разпищяха. Жълти шапки заваляха надолу. Свалих моята твърде късно, затова просто я оставих да падне на пода.

— О, Бела! — похълцаше Джес на фона на гръмогласните разговори. — Не мога да повярвам, че приключи.

— Не мога да повярвам че това е краят — смутолевих.

Тя усука ръце около врата ми.

— Трябва да обещаеш, че няма да губим връзка.

Потупах я по гърба, чувствайки се малко неловко заради отбягването на молбата й.

— Толкова се радвам, че те познавам Джесика. Бяха две хубави години.

— Бяха — въздъхна подсмърчайки. Тогава махна ръцете си. — Лорън — изпищя махайки над главата си и разбута скупчените жълти мантии. Семействата бяха започнали да се приближават, притискайки ни заедно.

Засякох с поглед Анджела и Бен, но те бяха обградени от техните семейства. Щях да ги поздравя по-късно. Протегнах главата си оглеждайки се за Алис.

— Поздравления — прошепна Едуард в ухото ми, ръцете му се извиха около кръста ми. Гласът му беше тих.

— Ъм, благодаря.

— Все още изглеждаш нервна — отбеляза той.

— Може би малко.

— За какво се тревожиш? Партито? Няма да е толкова ужасно.

— Вероятно си прав.

— Кого търсиш?

Търсенето ми не бе толкова незабележимо, за колкото го мислех.

— Алис, къде е тя?

— Тя тръгна веднага след като си взе дипломата.

Гласът му придоби нов тон. Погледнах, за да видя неговото объркано изражение, когато се загледа в задната врата на гимназията. Направих решение — беше от тези, които първо трябваше да обмисля няколко пъти, но рядко го правех.

— Тревожиш се за Алис? — попитах.

— Ъъм — той не искаше да отговори на това.

— Така или иначе какво си мислеше тя? Имам предвид, за да те държи далеч.

Очите му проблеснаха надолу към лицето ми и се свиха в подозрение.

— Всъщност тя превеждаше бойния химн на републиката на арабски, а когато свърши с това премина на корейския език на знаците.

Засмях се нервно.

— Предполагам това би държало главата й доста заета.

— Ти знаеш какво крие от мен — обвини ме той.

— Със сигурност — усмихнах се безсилно — Аз съм тази, с която е свързано.

Той изчака, притеснен. Огледах се. Сега Чарли трябваше да е на път през тълпата.

— Знаеш Алис — прошепнах набързо — Вероятно се опитва да го пази от теб докато партито не свърши. Но тъй като аз съм изцяло „за“ да отменим партито — въпреки всичко не обезумявай, става ли? Ще е по-добре да знаем колкото се може повече. Това ще помогне някак си…

— За какво говориш?

Видях главата на Чарли да се подава над останалите глави, за да ме открие. Забеляза ме и помаха.

— Просто бъди спокоен, става ли? — той поклати глава веднъж, свивайки сурово устни.

Шепнейки бързо му обясних причината.

— Мисля, че грешиш за нещата които ни предстоят от всички страни. Мисля, че най-вече ни предстои от една страна… всъщност мисля че от моя страна. Всичко е свързано, трябва да е. Само един човек се бърка във виденията на Алис. Непознатият в стаята ми бе изпитание, за да се разбере може ли някой да се доближи до мен. Трябва да е същият, който продължава да променя решението си и новородените, и кражбата на дрехите ми — всичко е свързано. Взел е миризмата ми за тях.

Лицето му стана толкова бяло, че ми бе трудно да довърша.

— Но никой не идва за теб, виждаш ли? Това е добре — Есме и Алис и Карлайл, никой не иска да нарани тях!

Очите му бяха огромни, изпълнени с паника, смаяни и ужасени. Той успя да види че съм права, така както Алис. Поставих ръка на бузата му.

— Спокойно — помолих.

— Бела! — ликуваше Чарли, проправяйки си път между стадата от семейства около нас. — Поздравления мила! — викаше все още, въпреки че бе до ухото ми. Уви ръцете си около мен, тогава прокрадвайки се Едуард махна своите.

— Благодаря — измънках, разсеяна от изражението изписано по лицето на Едуард. Все още не бе запазил самообладание. Ръцете му бяха наполовина около мен, сякаш щеше да ме сграбчи и да побегне. В известна степен, влиянието му върху мен правеше побягването да изглежда не чак толкова ужасна идея.

— Джейкъб и Били трябваше да тръгват — видя ли че бяха тук? — попита Чарли, като пристъпи назад държейки ръцете си на раменете ми. Бе обърнал гръб на Едуард — вероятно опит да го държи настрана, но това беше идеално за момента. Устата на Едуард бе отворена, очите му все още пълни със страх.

— Да — уверих баща си, опитвайки се да привлека достатъчно внимание — Също така ги чух.

— Беше хубаво да се покажат — каза Чарли.

— Мхмм.

Добре, да кажа на Едуард се оказа наистина лоша идея. Алис бе права да държи мислите си замъглени. Трябваше да изчакам докато не останехме сами някъде, може би с останалите от семейството му. Където нямаше нищо чупливо — като прозорци… коли… училищни сгради.

Лицето му ми върна целия ми страх че и повече. Изражението му преодоля страха — сега бе изцяло разярено, като внезапно изясни неговите черти.

— Е, къде би искала да вечеряме? — попита Чарли — Само кажи, няма граници.

— Мога да готвя.

— Не ставай глупава. Искаш ли да идем в „The Lodge“? — попита с нетърпелива усмивка.

Аз лично не се наслаждавах на любимия ресторант на Чарли, но на този етап, каква бе разликата? Така или иначе не бях в състояние да ям.

— Да, „The Lodge“, страхотно — казах.

Чарли се усмихна широко и въздъхна. Обърна главата си наполовина към Едуард, без наистина да го поглежда.

— Идваш ли Едуард?

Втренчих се в него, умолявайки го с очи. Едуард успя да промени изражението си, точно преди Чарли да се обърне да види дали е схванал въпроса.

— Не благодаря — каза Едуард твърдо, лицето му безмилостно и студено.

— Имаш ли планове с родителите си? — попита Чарли, мръщейки се. Едуард винаги е бил по-любезен отколкото Чарли заслужаваше; внезапната неприязън го изненада.

— Да, ако ме извините… — Едуард се обърна рязко и закрачи из смаляващата се тълпа. Движеше се малко по-бързо, бе прекалено смутен за да запази обичайната си перфектна походка.

— Какво казах? — попита Чарли с виновно изражение.

— Не се тревожи татко — успокоих го — Не мисля че си ти.

— Отново ли се карате?

— Никой не се кара. Гледай си работата.

— Ти си моята работа.

Извъртях очи.

— Да отидем да хапнем.

 

„The Lodge“ бе претъпкан. Мястото според мен бе надценено и натруфено, но бе единственото нещо доближаващо се до официален ресторант в града, затова бе популярен за важни събития. Гледах втренчено и мрачно към унило изглеждащата отвратителна глава на лос на стената, докато Чарли ядеше първокачествено месо от ребро и говореше, към гърба на стола, с родителите на Тейлър Кроули. Беше шумно — всички точно се връщаха от дипломирането и повечето бъбреха, преминавайки през залата покрай бюфета подобно на Чарли. Бях обърнала гръб на предните прозорци и едва устоях на копнежа да се обърна и да потърся очите които усещах върху себе си. Знаех, че не бях способна да видя нещо. Както знаех и, че няма шанс той да ме остави незащитена дори и за секунда. Не и след това, което му казах.

Вечерята се проточи. Чарли зает да общува, ядеше бавно. Едва докоснах бургера си, пъхвайки парченца от него в салфетката, когато бях сигурна че вниманието на баща ми бе насочено другаде. Струваше ми се, че бе минало доста време, но когато погледнах часовника си — което правех повече от колкото бе необходимо — стрелките не бяха помръднали много. Най-накрая Чарли взе рестото си и остави бакшиш на масата. Станах.

— Бързаш ли? — попита ме той.

— Искам да помогна на Алис с подготовката на нещата — заявих.

— Добре.

Той се отдръпна от мен за да каже довиждане на всички. Излязох навън, за да изчакам до крайцера. На паркинга бе почти тъмно, облаците бяха толкова черни, че не можех да кажа дали слънцето залязва или не. Въздухът бе влажен сякаш щеше да вали.

Нещо се движеше в сенките.

Ахването ми премина в въздишка, когато Едуард се появи от мрака.

Без думи, той ме придърпа здраво към гърдите си. Една студена ръка докосна брадичката ми и повдигна лицето ми нагоре, така устните му се впиха в моите. Можех да усетя напрежението в челюстта му.

— Как си? — попитах скоро след като ме остави да дишам.

— Не толкова страхотно — промърмори. — Но се владея. Съжалявам, че се губех там отзад.

— Вината е моя. Трябваше да изчакам преди да ти кажа.

— Не — не се съгласи той — Това е нещо, което трябваше да знам. Не мога да повярвам че не съм го видял.

— Имаш много на ум.

— А ти нямаш?

Той внезапно ме целуна отново, без да ми остави възможност да отговоря. Дръпна се настрани след около секунда.

— Чарли идва.

— Ще му кажа да ме остави пред вашата къща.

— Ще те следват до там.

— Не е необходимо — опитах се да кажа, но него вече го нямаше.

— Бела? — Чарли извика от вратата, присвивайки очи в тъмнината.

— Тук отвън съм.

Чарли се приближаваше до колата мърморейки раздразнително.

— Е, как се чувстваш? — попита ме, докато карахме на север по магистралата.

— Чувствам се добре — излъгах.

Този път той не забеляза.

— Никога не си била „за“ партита.

— Чудя се откъде ли съм го наследила — измънках.

Чарли се подсмихна.

— Е, наистина изглеждаш добре. Искаше ми се да ти бях взел нещо. Съжалявам.

— Не ставай глупав, татко.

— Не е глупаво. Чувствам се сякаш никога не правя всичко което трябва за теб.

— Това е абсурдно. Свърши фантастична работа. Най-добрия баща на света. И… — не бе лесно да говоря за чувства с Чарли, но упорствах след като преглътнах. — И наистина се радвам, че дойдох да живея с теб, татко. Това беше най-добрата идея, която съм имала. Така че не се тревожи — просто изпитваш след-дипломиращ песимизъм.

Той изсумтя.

— Може би, но съм сигурен, че се издъних на няколко пъти. Имам предвид — виж си ръката!

Лявата ми ръка се отпусна леко на тъмната шина. Рядко мислех за това. Счупената ми става вече не болеше толкова.

— Никога не съм си мислел, че ще трябва да те уча как да удряш с юмрук. Явно съм сгрешил.

— Мислех, че си на страната на Джейкъб?

— Няма значение на коя страна съм, ако някой те целуне без твое съгласие, би трябвало да си способна да изясниш чувствата си без да се нараниш. Не задържа палеца си в юмрука нали?

— Не татко. Това е някак си сладко по необясним начин, но не мисля че уроците биха помогнали. Главата на Джейкъб е наистина твърда.

Чарли се засмя.

— Следващия път го удари в стомаха.

— Следващия път? — попитах недоумяващо.

— Не бъди толкова строга към детето. Той е млад.

— Той е неприятен.

— Той все още ти е приятел.

— Знам — въздъхнах — Наистина не знам как да постъпя за да е правилно, татко.

Чарли кимна бавно.

— Да. Правилното нещо не винаги е наистина очевидно. Понякога правилното нещо за един човек е грешното за някой друг. Така че… успех в проумяването.

— Мерси — измърморих студено.

Чарли отново се засмя и тогава се намръщи.

— Ако партито стане прекалено диво… — започна той.

— Не се тревожи татко. Карлайл и Есме ще са там. Сигурна съм, че ти също можеш да дойдеш ако искаш.

Чарли изкриви физиономия и присви очи към предното стъкло. Той се наслаждаваше на добрите партита точно колкото и аз.

— Къде е разклона? — отново попита той — Би трябвало да изяснят пътя си — невъзможно е да се открие в тъмното.

— Точно след следващия завой, мисля — присвих устни — Знаеш ли прав си, невъзможно е да се види нещо. Алис каза, че е сложила карта в поканите, но въпреки това може би всички ще се изгубят — обнадеждих се при идеята.

— Може би — каза Чарли, когато пътя се отклоняваше на изток. — Или пък не.

Черната кадифена тъмнина бе прекъсната, точно където трябваше да бъде пътя към семейство Кълън.

Някои бе увил дърветата до едно с хиляди блещукащи светлини, невъзможни за изпускане.

Всеки двадесет крачки още един светещ фенер ни водеше напред към голямата бяла къща. Навсякъде по пътя — цели три мили от него.

— Не оставя нещата на половина, нали? — измънка Чарли в благоговение.

— Сигурен ли си, че не искаш да влезеш?

— Крайно сигурен. Забавлявай се дете.

— Благодаря ти много, татко.

Той се ухили на себе си, докато излизах и затварях вратата. Наблюдавах го как отпътува все още усмихвайки се.

С въздишка изкачих стълбите, за да изтърпя партито си.