Серия
Здрач (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eclipse, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 208 гласа)

По-долу е показана статията за Затъмнение (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Затъмнение
Eclipse
Автор Стефани Майър
Първо издание 7 август, 2007 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Little, Brown
Оригинален език английски
Жанр фентъзи, романс
ПоредицаЗдрач
ПредходнаНоволуние
СледващаЗазоряване
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романът от поредицата „Здрач“. За астрономичното явление вижте Затъмнение.

„Затъмнение“ е третата книга от сагата „Здрач“ от Стефани Майър. В нея се доразказва историята на 18-годишната Бела Суон и нейният любим вампир, Едуард Кълън. Предходната книга от поредицата е „Новолуние“, а следващата – „Зазоряване“. Книгата е пусната на 7 август 2007 с първоначален тираж от 1 милион копия, [1] като само през първите 24 часа са продадени над 150 000.[2]

Сюжет

Историята започва с откритието, че в Сиатъл се случват поредица неразгадани убийства, а за които Едуард подозира, че са причинени от новороден вампир, който не може да контролира жаждата си. Едуард и Бела попълват молби за колеж, и Бела обяснява на Едуард, че иска отново да се види с Джейкъб – нейният приятел върколак. Междувременно, Алис Кълън има видение, че Виктория – вампирът, който преследва Бела, се е върнала в града. Въпреки че Едуард се тревожи за нейната безопасност, Бела настоява, че Джейкъб и останалите върколаци от неговата глутница никога не биха я наранили, и той ѝ позволява да ги посещава от време на време.

Няколко дни по-късно, Бела изявява желание да прави любов с Едуард, преди да бъде превърната във вампир. Едуард първоначално отказва, обяснявайки на Бела, че би могъл много лесно да я убие. Все пак, разбирайки колко много това би означавало за нея, той се съгласява да опитат да го направят някога в бъдещето, но само ако са женени. Въпреки че не изпитва особено желание за брак, Бела си дава сметка, че това да прекара вечността с Едуард означава за нея много повече от каквото и да е, тя приема неговото предложение.

Бела и семейство Кълън разбират, че убийствата в Сиатъл са извършение от „армия“ новородени вампири, контролирани или от Виктория, или от клан вампири, известен като Волтури. Кълънс се съюзяват с върколаците, за да могат да се преборят с тази заплаха. Докато всички останали се подготвят за битка, Едуард и Бела отиват в планината, където да се скрият по време на боя по молба на Бела, а по-късно към тях се присъединява Джейкъб и Сет Клиъруотър – млад член на върколаците.

На сутринта, Джейкъб дочува Едуард и Бела да обсъждат годежа си и първоначално го мисли за сън, но въпреки това много се разстройва. Той заплашва да се присъедини към битката и да бъде убит, защото Бела не го обича. За да го спре, тя го целува и разбира, че обича и него. Виктория стига до Бела, проследявайки миризмата на Едуард и той е принуден да се бие с нея, въпреки желанието на Бела да го задържи при себе си, в безопасност. След битката остава само един новороден – Бри Танър (за почвече информация – Краткият втори живот на Бри Танър), която се е отказала да се бие. Всъщност, тя се е присъйденила в битката само и само защото вярвала, че Диего, нейният любим е на фронтовата линия, но топй се оказва убит още много по-рано. След като Виктория и нейната армия са разбити, Бела обяснява на Джейкъб, че макар да го обича, любовта и към Едуард е по-силна и тя не може да живее без него. След като получава покана за сватбата от смирения Едуард, Джейкъб приема формата на вълк и хуква, искайки да избяга от болката, която чувства, бесен на Бела за решението и да стане вампир.

Романът може да се сравни с „Брулени хълмове“ на Емили Бронте.

Край на разкриващата сюжета част.

Корица

На корицата на книгата се вижда скъсана панделка. Въпреки, че се предполага, че тя е показана публично през май 2007, на Бела на Затъмнението, официалният сайт на Барнс & Ноубъл и Стефани Майър показва новата корица през март 2007, заедно с кратък предварителен преглед на съдържанието на книгата.[3] Скъсаната панделка представлява избор, както Бела трябва да избира между любовта си към Едуард-вампира и приятелството си с върколака Джейкъб Блек. Майър също така заявява, че панделката се свързва и с идеята, че Бела не може напълно да се откъсне от своя човешки живот.[4]

Предварително разпространение

На 25 юли, се случва инцидент, подобен на предварителното разпространение на седмата книга за Хари Потър. Книжарниците на Барнс&Ноубъл случайно изпращат предварително копия на „Затъмнение“ до някои клиенти, които са си поръчали книгата предварително. Обяснението е за компютърна грешка, тъй като целият им онлайн магазин е компютъризиран.

С цел да няма „изтичане на информация“, много фенсайтове са затворени. Стефани Майър заключва и коментарите си в MySpace. В открито писмо до един от фен сайтовете, авторката моли „щастливите читатели“ да запазят края за себе си, докато останалите фенове на сагата получат своя шанс също да се порадват на книгата.

Критика

„Затъмнение“ също получава смесена критика.

LoveVampires.com заявява, че „Възрастните читатели вероятно няма твърде да харесат тревогите около една тийнейджърска връзка, но ако сте харесали предишните книги на авторката, значи и тук ще откриете доста забавление“. На това основание, те дават на произведението четири и половина от възможни пет звезди.[5]

Ан Ройер от School Library Journal казва „Майър знае, че нейните фенове искат това: трепети и много романтика и тя им го дава“."[6]
Селби Гибсън-Бойс от Tulsa World пише: "Прочетох я без да спирам от началото до края. Самата книга не можа да се отлепи от ръката ми. Съвсем същото се случи и със „Здрач“ и „Новолуние“."[7]

Въпреки това, обаче, DearAuthor.com заявява, че „е ясно след като е взето решението Бела да бъде превърната във вампир, цялото естествено напрежение се изпарява и авторката трябва да си измисля един след друг фалшиви конфликти, за да запази историята интересна“ и дава на книгата оценка С-.[8]

Келън Райс от списание „Бласт“ критикува книгата като сексистка, твърдейки, че Майър не само дава на двамата си герои една нездрава, дори оскърбителна връзка, но я романтизира и идеализира."[9]

Източници

  1. Bob Minzesheimer. Vampire tale takes bite out of 'Potter'. // USA Today, 15 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  2. Jeffrey A. Trachtenberg. Booksellers Find Life After Harry In a Vampire Novel. // The Wall Street Journal, 10 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  3. StephenieMeyer.com. Twilight Series. Eclipse
  4. Stephenie Says – Q+A at Fairless Hills
  5. Eclipse by Stephenie Meyer: Book Review
  6. Anne Rouyer. Eclipse. // School Library Journal, 5 септември 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  7. Shelby Gibson-Boyce. Free radical: J.K. who? Hottest new series is vamp fantasy. // Tulsa World, 10 август 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  8. REVIEW: Eclipse by Stephenie Meyer | Dear Author: Romance Book Reviews, Author Interviews, and Commentary
  9. Kellan Rice. 'Twilight' Sucks... And Not In A Good Way. // Blast Magazine, 16 август 2008. Посетен на 16 ноември 2008.

Външни препратки

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Eclipse (novel)“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.  

24. БЪРЗО РЕШЕНИЕ

Лежах по лице върху спалния чувал, чакайки справедливостта да ме намери. Може би лавина щеше да ме зарови тук. Щеше ми се да стане така. Щеше ми се никога повече да не виждам лицето си в огледало.

Нямаше звук, който да ме предупреди. Изневиделица, студената ръка на Едуард ме погали по заплетената коса. Потреперих виновно при докосването му.

— Добре ли си? — промълви той с разтревожен глас.

— Не. Искам да умра.

— Това никога няма да се случи. Няма да го допусна.

Въздъхнах и тогава прошепнах.

— Може и да промениш мнението си за това.

— Къде е Джейкъб?

— Отиде да се бие — промърморих към земята.

Джейкъб беше напуснал малкия лагер весело — с оптимистичното „Ще се върна след малко“, тичайки с всички сили към полето, треперещ при подготовката му за преминаване към другата му същност. По това време цялата глутница знаеше всичко. Сет Клиъруотър, наглеждащ отвън палатката, беше личния свидетел на позора ми.

Едуард мълча дълго време.

— О — каза той най-накрая.

Тонът на гласа му ме разтревожи, че онази моя лавина не идваше достатъчно бързо. Погледнах нагоре към него, достатъчно сигурна, че очите му бяха нефокусирани, докато слушаше нещо, предпочитах да умра, отколкото той да чуе. Наведох лицето си обратно надолу.

Изненадах се, когато Едуард се подсмихна неохотно.

— А си мислех, че аз се бия мръснишки — каза той с недоволно възхищение. — Той ме кара да изглеждам като светец покровител на етиката. — Ръката му премина по частта от бузата ми, която беше оголена. — Не съм ти ядосан, любима. Джейкъб е по-хитър отколкото предполагах. Макар че все пак ми се ще да не го беше молила.

— Едуард — прошепнах към грубия найлон. — Аз… аз… аз съм…

— Шшш — прошепна той, а пръстите му погалиха бузата ми. — Нямах това предвид. А просто, че той щеше да те целуне и без това — дори и ако не си беше падала по него — и сега нямам извинение, за да му разбия главата. На това бих се наслаждавал.

— Падам си по него? — измънках почти неразбираемо.

— Бела, наистина ли повярва, че той е толкова благороден? Че ще се хвърли в пламъците на славата просто така, за да проправи пътя за мен?

Вдигнах бавно глава, за да срещна търпеливия му поглед. Изражението му беше меко; очите му бяха пълни по-скоро с разбиране, отколкото с обратното, което заслужавах да видя.

— Да, повярвах в това — прошепнах и погледнах встрани. Но не усетих някакъв гняв към Джейкъб за това, че ме изигра. Нямаше достатъчно място в тялото ми, за да задържа каквото и да е, освен омразата, която усещах към себе си.

Едуард отново се засмя нежно.

— Ти си толкова лоша лъжкиня, че ще повярваш на всеки, дори и на този, който има най-малки умения.

— Защо не си ми ядосан? — прошепнах аз. — Защо не ме мразиш? Или още не си чул цялата история?

— Мисля, че имам доста обширен поглед върху нещата — каза той с лек и спокоен глас. — Джейкъб съживява умствената си картина. Чувствам се почти толкова зле за глутницата, колкото и за себе си. На горкия Сет беше започнало да му се гади. Но Сам сега кара Джейкъб да се фокусира.

Затворих очи и разтърсих глава в агония. Острите влакна найлон от палатката на пода деряха кожата ми.

— Ти си просто човек — прошепна той, галейки отново косата ми.

— Това е най-глупавото оправдание, което някога съм чувала.

— Но ти си човек, Бела. И макар да желая толкова силно да бе другояче, и той е човек… Има празнини в живота ти, които аз не мога да запълня. И разбирам това.

— Но това не е истина. Точно това ме прави толкова ужасна. Няма никакви празнини.

— Ти го обичаш — промълви нежно той.

Всяка клетка в тялото ми болезнено искаше да го отрече.

— Теб обичам повече — казах. Това беше най-доброто, което можех да направя.

— Да, знам това. Но… когато те оставих, Бела, аз те оставих кървяща. Джейкъб беше единственият шев, който те върна отново. Това остави следа — и върху двама ви. Не съм сигурен, че този вид шевове ще изчезнат от само себе си. Не мога да виня никого от вас за нещата, които направих неизбежни. Мога да получа прошка, но това не ми позволява да избегна последствията.

— Трябваше да се досетя, че ще опиташ да намериш някакъв начин да обвиниш себе си. Моля те спри. Не мога до го понеса.

— Какво би искала да ти кажа?

— Искам да ме наречеш с всяко лошо име, за което можеш да се сетиш, на всеки език, който знаеш. Искам да ми кажеш, че си отвратен от мен и че ще си тръгнеш, за да мога да те умолявам и да лазя в краката ти, молейки те да останеш.

— Съжалявам — въздъхна той. — Не мога да направя това.

— Поне спри да се опитваш да ме накараш да се почувствам по-добре. Остави ме да страдам. Заслужавам го.

— Не — промърмори той.

Кимнах бавно.

— Прав си. Продължавай да бъдеш твърде разбиращ. Това вероятно е още по-тежко.

Той замълча за миг и усетих промяната в обстановката, някакъв нов натиск.

— Приближават — заявих аз.

— Да, остават само няколко минути. Достатъчно време, за да ти кажа още едно нещо…

Изчаках. Когато той най-накрая проговори отново, шептеше:

— Мога да бъда благороден, Бела. Няма да те принуждавам да избираш между нас. Просто бъди щастлива, можеш да получиш, която и да е част от мен, ако желаеш или никоя, ако така е по-добре. Недей да смяташ, че ми дължиш нещо и нека това да не влияе на решението ти.

Изправих се от пода и застанах на колене.

— По дяволите, престани — му изкрещях.

Очите му се разшириха от изненада.

— Не, не разбираш. Не само се опитвам да те накарам да се чувстваш по-добре, Бела, наистина го мисля.

— Знам, че е така — изпъшках аз. — Какво стана със съпротивлението ти? Недей да започваш с тази благородна саможертва сега! Бори се!

— Как? — запита той и очите му бяха изпълнени с древна тъга.

Покатерих се на скута му, прегръщайки го здраво.

— Не ме интересува, че тук е студено. Не ме интересува, че сега воня като куче. Накарай ме да забравя колко съм ужасна. Накарай ме да го забравя. Накарай ме да забравя собственото си име. Съпротивлявай се!

Не го изчаках да реши — или дори не му дадох възможност да ми каже, че не се интересува от такова жестоко, невярно чудовище като мен. Притиснах се плътно до него и впих уста в ледено студените му устни.

— Внимавай, любима — изрече той, докато го целувах настойчиво.

— Не — изръмжах аз.

Той нежно отстрани лицето ми назад.

— Няма нужда да ми доказваш нищо.

— Не се опитвам да докажа нещо. Ти каза, че мога да получа, която и да е част от теб, която искам. Искам тази част. Искам всяка част. — Обвих ръце около врата му и се протегнах, за да достигна устните му.

Той наведе глава, за да отвърне на целувката ми, но хладните му устни бяха колебливи, докато нетърпението ми се усилваше. Тялото ми правеше намеренията ми твърде ясни, издавайки ме по този начин. Неизбежно ръцете му се придвижиха, за да ме отдалечат.

— Може би не е най-подходящия момент за това — каза той твърде спокойно, за да ми хареса.

— И защо не — изръмжах. Нямаше смисъл да продължавам, ако той щеше да бъде трезво мислещ, затова отпуснах ръце.

— Първо, защото е студено. — Той се пресегна, за да вдигне спалния чувал от пода, завивайки ме сякаш беше одеяло.

— Грешен отговор — отвърнах аз. — Първо, защото ти си странно морален за вампир.

Той се подсмихна.

— Е добре, права си за това. Студът е второто нещо. И трето… е ти наистина миришеш, любима.

Той сбръчка нос.

Въздъхнах.

— Четвърто — промърмори той, навеждайки глава, за да може да прошепне в ухото ми. — Ще опитаме, Бела. Наистина ти обещавам. Но бих предпочел да не е като ответна реакция спрямо Джейкъб Блек.

Свих се и зарових лице в рамото му.

— И пето…

— Това е много дълъг списък — промърморих.

Той се засмя.

— Да, но наистина ли искаше да чуеш битката или не?

Докато говореше, Сет изви остро до палатката.

Тялото ми се вцепени от звука. Не осъзнавах, че лявата ми ръка е свита в юмрук и ноктите се впиваха в превързаната ми длан, докато Едуард не пое ръката ми и нежно не я разтвори.

— Всичко ще бъде наред, Бела — обеща той. — Имаме уменията, опита и изненадата на наша страна. Всичко ще приключи съвсем скоро. Ако не вярвах, че наистина ще е така, сега щях да бъда там долу, а ти щеше да си тук, прикована към някое дърво или нещо друго.

— Алис е толкова малка — проплаках аз.

Той се засмя.

— Това щеше да е проблем… ако изобщо бе възможно някой да я хване.

Сет започна да скимти.

— Какво не е наред? — запитах.

— Просто е ядосан, че трябва да е тук с нас. Знае, че глутницата го е отстранила, за да го защити. Текат му лигите да се присъедини към тях.

Озъбих се в посоката, където смятах, че е Сет.

— Новосъздадените са достигнали края на следата — това проработи като по магия, Джаспър е гений — и са надушили следата на тези, които са в поляната, затова са се разделили на две групи, както каза Алис — Едуард мърмореше, очите му втренчени в нещо далечно. — Сам ще ни заведе да изненадаме групата в засада. Беше толкова концентриран върху това, което чуваше, че включи и себе си в глутницата подсъзнателно.

Изведнъж погледна надолу към мен.

— Дишай, Бела.

Опитах се да направя това, което ми нареди. Можех да чуя тежкото дишане на Сет от другата страна на палатката и се опитах да дишам равномерно, така че да не изпадна в хипервентализация.

— Първата група е вече на горската поляна. Можем да чуем битката.

Стиснах здраво зъби.

Той се изсмя веднъж.

— Можем да чуем Емет — на него наистина му е приятно.

Опитах се да поема дъх едновременно със Сет.

— Втората група се приготвя — не внимават, все още не са ни чули.

Едуард изръмжа.

— Какво? — възкликнах аз.

— Говорят за теб — той стисна зъби. — От тях се очаква да се уверят, че няма да избягаш… Добър ход, Лея! Ммм, тя е доста бърза. — Той промърмори одобрително. — Един от новосъздадените улови миризмата ни и Лея го повали преди дори да може да се обърне. Сам й помага да го довършат. Пол и Джейкъб хванаха друг, но останалите вече се отбраняват. Нямат никаква представа какво да мислят за нас. И двете страни маневрират някак… — Не, нека Сам води. Дръпнете се настрани — промърмори той. — Разделете ги — не им позволявайте да се защитават един друг.

Сет изскимтя.

— Така е по-добре, закарай ги към поляната — одобри Едуард. Тялото му се мърдаше несъзнателно, докато гледаше, напрягащо се за движенията, които би направил. Ръцете му все още държаха моите; извих пръстите си през неговите. Поне не беше там долу. Внезапното отсъствие на звук бе единственото предупреждение.

Дълбокото забързано и отсеченото дишане на Сет спря и — тъй като темпото на дъхът ми беше с неговия — го забелязах.

Престанах да дишам — твърде ужасена дори и за да накарам дробовете ми да работят, когато осъзнах, че Едуард беше замръзнал като блок от лед до мен.

О, не. Не. Не.

Кой беше загубил? Те или ние? Боже, мой. Каква беше загубата ми?

Толкова бързо, че не бях сигурна точно как беше станало, бях на краката си, а палатката се сриваше в парцаливи късчета около мен. Едуард ли беше проправил изход? Защо? Мигнах, шокирана, към блестящата светлина. Сет беше всичко, което можех да видя, точно до нас, лицето му — само на шест инча от това на Едуард. Те се зяпнаха абсолютно концентрирано за една безкрайна секунда. Слънцето се отразяваше в кожата на Едуард и изпращаше танцуващи блясъци по козината на Сет.

И тогава Едуард прошепна бързо.

— Отивай, Сет!

Големият вълк изчезна на две лапи в сенките на гората.

Цели две секунди ли бяха минали? Изглеждаха като часове. Бях ужасена до точката на повдигане, породено от знанието, че нещо ужасно и нередно беше станало в полето. Отворих уста, за да поискам от Едуард да ме заведе там, и то веднага. Те се нуждаеха от него, нуждаеха се от мен. Ако трябва ще пролея кръвта си, за да ги спася, щях да го направя. Ще умра, за да го направя, както третата съпруга. Нямах сребърна кама в ръцете си, но щях да намеря начин…

Преди да можех да произнеса първата си сричка, се почувствах сякаш летях през въздуха. Но ръцете на Едуард изобщо не ме бяха пускали — бях само преместена, толкова бързо, че усещането беше като падане настрани.

Бях с гръб, притиснат в отвесно отсечена скала. Едуард стоеше пред мен, държейки ме в позиция, която познах изведнъж.

Облекчение премина през съзнанието ми в същото време, в което стомахът ми изпадна през петите ми.

Не бях разбрала.

Облекчение — нищо лошо не беше станало в полето.

Ужас — кризата беше тук.

Едуард заемаше отбранителна позиция — полуприклекнал, ръцете му — леко протегнати, така че разпознах с противна сигурност. Камъкът в гърба ми можеше да бъде и древните тухлени стени на италианската алея, където той бе застанал между мен и покритите с черни плащове войни на Волтури.

Нещо идваше за нас.

— Кой? — прошепнах.

Думите излязоха през зъбите му в ръмжене, което беше по-силно отколкото очаквах. Прекалено силно. Това означаваше, че беше твърде късно да се скрием. Бяхме в капан и нямаше значение кой чува отговора му.

— Виктория — каза той, просъсквайки думата като проклятие. — И не е сама. Усетила е миризмата ми, следвайки новосъздадените с внимание — не е възнамерявала да се бие заедно с тях. Направила е импулсивното решение да ме намери, предполагайки, че ти ще си там където съм аз. И е била права. Ти беше права. Била е Виктория.

Тя бе достатъчно близо, така че можеше да чува мислите й.

Успокоих се отново. Ако бяха Волтури, и двамата щяхме да бъдем мъртви. Но с Виктория нямаше нужда да умрем и двамата. Едуард би могъл да оцелее. Той беше добър боец, добър колкото Джаспър. Ако тя не бе довела твърде много други, той можеше да се бори да се измъкне, да се върне при семейството си. Едуард беше по-бърз от всеки друг. Би могъл да успее.

Бях толкова радостна, че беше изпратил Сет надалече. Разбира се, нямаше никой, към когото Сет можеше да се обърне за помощ. Виктория беше изчислила отлично времето за решението си. Но поне Сет беше в безопасност; не можех да видя огромния пясъчен вълк в главата си, когато си мислех името му, а само петнадесетгодишно момче.

Тялото на Едуард се премести — съвсем леко, но ме насочи накъде да гледам. Зяпнах черните сенки от гората.

Сякаш кошмарите ми идваха, за да ме поздравят.

Два вампира бавно се промъкваха към малкия отвор към лагера ни, с внимателни очи, непропускащи нищо.

Блестяха като диаманти на слънцето.

Едва можех да погледна русото момче — да, той беше просто момче, но беше мускулесто и високо, вероятно на моята възраст, когато е бил променен. Очите му — по-ярко червено, отколкото някога преди бях виждала — не можеха да задържат моите. Не можех да го гледам, въпреки че той беше най-близо до Едуард — най-близката опасност.

Защото няколко крачки настрани и няколко назад, Виктория ме зяпаше. Оранжевата й коса беше по-ярка, отколкото си я спомнях, повече като пламък. Тук нямаше никакъв вятър, но огънят около лицето й изглежда да трептеше леко, сякаш беше жив.

Очите й бяха черни и жадни. Тя не се усмихна, както винаги правеше в кошмарите ми — устните й бяха стиснати в тънка линия. Имаше нещо, наподобяващо удивително на котешки способности в начина, по който извиваше тялото си, лъвица в очакване на бесен спринт. Неспокойният й див поглед проблясваше между мен и Едуард, но не се спря на него за повече от половин секунда. Тя не можеше да откъсне очи от лицето ми, както аз не можех да откъсна моите от нейното.

Напрежение струеше от нея, почти се усещаше във въздуха. Можех да усетя желанието, всепоглъщащата я страст, която я държеше във властта си. Сякаш и аз можех да чуя мислите й, знаех какво си мислеше.

Беше толкова близо до това, което искаше — целта на цялото й съществуване в продължение на повече от година сега беше просто толкова близо.

Моята смърт.

Планът й беше толкова очевиден, сякаш бе факт. Голямото русо момче щеше да атакува Едуард. Веднага след като Едуард беше достатъчно разсеян, Виктория щеше да ме довърши. Щеше да бъде бързо — тя нямаше време за игрички тук — щеше да бъде напълно. Нещо, от което щеше да бъде невъзможно да се възстановя. Нещо, което дори вампирската отрова не можеше да поправи.

Тя трябваше да спре сърцето ми. Вероятно едната й ръка щеше да пробие гърдите ми, разбивайки го.

Нещо такова.

Сърцето ми биеше яростно, шумно, сякаш за да направи целта й по-очевидна.

В огромното разстояние — надалеч отвъд черната гора, един вълчи вой отекна в неподвижния въздух. Сет си беше отишъл, така че нямаше никакъв начин да си преведем звука.

Русият младеж гледаше Виктория с ъгълчето на окото си, чакайки нареждането й.

Беше млад по повече от един начин. Предположих, от блестящите му тъмночервени ириси, че не е вампир от много дълго. Щеше да бъде силен, но неумел. Едуард щеше да знае как да го победи. Едуард щеше да оцелее.

Виктория направи рязко движение с брадичката си към Едуард, безсловесно нареждайки на момчето да напада.

— Райли — Едуард каза с мек, умолителен глас.

Русото момче замръзна, червените му очи се разшириха.

— Тя те лъже, Райли — каза му Едуард. — Чуй ме. Тя те лъже, както е излъгала и другите, които сега умират в полето. Знаеш, че ги е излъгала, тъй като те е карала ти да ги лъжеш, че някой от вас е щял да им помогне. Толкова ли е трудно да повярваш, че е излъгала и теб?

Объркване се разпиля върху лицето на Райли.

Едуард се измести с няколко инча настрани и Райли автоматично компенсира със собственото си нагласяне.

— Тя не те обича, Райли. — Мекият глас на Едуард беше неустоим, почти хипнотизиращ. — Никога не те е обичала. Тя обичаше Джеймс и ти не си нищо повече от инструмент за нея.

Когато каза името на Джеймс, устните на Виктория се изтеглиха в гримаса, разкривайки зъбите й. Очите й останаха върху мен.

Райли хвърли обезумял поглед в нейната посока.

— Райли? — каза Едуард.

Райли автоматично се обърна към Едуард.

— Тя знае, че ще те убия, Райли. Иска да умреш, така че да не трябва да продължава да се преструва. Да, ти си виждал това, нали? Прочел си отвращението в очите й, подозирал си лъжливия тон в обещанията й. Бил си прав. Тя никога не те е искала. Всяка целувка, всяко докосване са били лъжа.

Едуард се премести отново, премести се с няколко инча към момчето, няколко инча далеч от мен. Втренченият поглед на Виктория се беше прицелил в пространството между нас. Щеше да й отнеме по-малко от секунда, за да ме убие — имаше нужда само от съвсем малко поле за възможност.

Райли се премести, този път по-бавно.

— Не трябва да умираш — рече Едуард, очите му задържаха тези на момчето. — Има и други начини за живеене, освен този, който тя ти е показала. Не всичко е лъжи и кръв, Райли. Можеш да си тръгнеш още сега. Не е нужно да умираш заради лъжите й.

Едуард плъзна краката си напред и настрани. Сега между нас имаше крачка разстояние. Райли обикаляше твърде отдалеч, компенсирайки този момент. Виктория се надвеси напред на пръстите на краката си.

— Последен шанс, Райли — прошепна Едуард.

Лицето на Райли беше отчаяно, когато погледна към Виктория за отговор.

— Той е лъжецът, Райли — каза Виктория и устата ми зейна отворена в шок от звука на гласа й. — Казах ти за триковете им над ума. Знаеш, че обичам само теб.

Гласът й не беше силното, диво, котешко ръмжене, което бих съпоставила на лицето и стойката й. Беше мек, висок и детски, като сопранен звън. Този тип глас отиваше с руси къдрици и розова дъвка. Не звучеше реален, минавайки през разкритите й, блестящи зъби. Челюстта на Райли се стегна и той изправи рамене. Очите му се опразниха — в тях нямаше повече объркване, нито повече подозрения. Нямаше изобщо никакви мисли. Той се стегна за атака. Тялото на Виктория изглежда се тресеше, тя се беше извила толкова силно. Пръстите й бяха готови клещи, чакащи Едуард да се премести още един инч далеч от мен.

Ръмженето не дойде от никого от тях.

Тяло с форма на мамут излетя през центъра на входа към лагера, хвърляйки Райли на земята.

— Не! — извика Виктория с пронизващия си бебешки глас, изумена.

На ярд и половина пред мен, огромният вълк премина и скочи върху русия вампир. Нещо бяло и твърдо изплющя в скалите до краката ми. Свих се от страх от него. Виктория не отдели и един поглед за момчето, на което тъкмо се бе обяснила в любов. Очите й все още бяха върху мен, изпълнени с разочарование, толкова жестоки, че тя изглеждаше като умопобъркана.

— Не! — каза тя отново през зъби, когато Едуард започна да се премества към нея, блокирайки пътя й към мен.

Райли отново бе на крака, гледайки уродливо и изнемощяло, но успя да запрати жесток ритник в рамото на Сет. Чух костта да изхрущява. Сет отстъпи и започна да обикаля, накуцвайки. Райли беше протегнал ръцете си, готови, въпреки че изглежда му липсваше част от едната ръка…

Само на няколко ярда от тази борба, Едуард и Виктория сякаш танцуваха.

Не точно обикаляне, защото Едуард не й позволяваше да се приближи по-близо до мен. Тя се задвижи елегантно назад, местейки се от страна на страна, опитвайки се да намери дупка в защитата му. Той следеше обикалянето й гъвкаво, преследвайки я със съвършена концентрация. Започна да се премества просто частица от секундата преди тя да беше помръднала, четейки намеренията й в мислите й.

Сет замахна от страната на Райли и раздра нещо с отвратителен, стържещ звук.

Друго голямо бяло парче полетя към гората с последвало тупване. Райли ревна яростно и Сет подскочи назад — учудващо леко на краката си за неговите размери — като Райли замахна към него с една осакатена ръка.

Виктория криволичеше сега през дървесните стволове, в далечния край на малкия вход към откритото място. Тя се разкъсваше, краката й я дърпаха към безопасността, докато очите й гледаха с желание към мен, сякаш бях привличащ я магнит. Можех да видя изгарящото й желание да убие, предупреждаващ чрез инстинктите й. И Едуард можеше да го види.

— Не си отивай, Виктория — промърмори той със същия хипнотизиращ тон като преди. — Никога няма да получиш друг шанс като този.

Тя показа зъбите си и изсъска към него, но изглеждаше неспособна да се премести по-далеч от мен.

— Винаги можеш да избягаш по-късно — измърка Едуард. — Имаш предостатъчно време. Това всъщност правиш, нали? Ето защо Джеймс те е държал наоколо. Полезно, ако ти харесва да играеш смъртоносни игрички. Партньор с неестествен инстинкт за измъкване. Не трябваше да те оставя — можеше да използва уменията ти, когато го хванахме във Финикс.

Ръмжене премина през устните й.

— Макар че това е всичко, което някога си била за него. Глупаво е да прахосваш толкова много енергия, отмъщавайки за някой, който е по-малко привързан към теб, отколкото ловец към коня си. Ти никога не си била повече от едно удобство за него. Щях да знам.

Устните на Едуард се изтеглиха от едната страна, като докосна слепоочието си.

Със задавен крясък Виктория профуча извън дърветата отново, финтирайки настрани. Едуард отвърна и танцът започна отново.

Точно тогава, юмрукът на Райли хвана хълбока на Сет и ниско скимтене се задави от гърлото на Сет. Той отстъпи назад, раменете му трепереха сякаш се опитваше да се отърси от болката.

Моля те, исках да помоля Райли, но не можех да накарам мускулите си да отворят устата ми, да изтегля въздуха от дробовете си. Моля те, той е само дете!

Защо Сет не беше избягал? Защо не бягаше сега?

Райли беше скъсил разстоянието между тях отново, притискайки Сет към скалите до мен. Виктория изведнъж се заинтересува от съдбата на партньора си. Можех да я видя как от ъгълчето на очите си преценяваше дистанцията между мен и Райли. Сет захапа Райли, отблъсквайки го отново и Виктория изсъска.

Сет вече не накуцваше. Заобикаляйки, се приближи на няколко инча от Едуард: опашката му се отърка в гърба на Едуард, а очите на Виктория се разшириха.

— Не, той няма да ме нападне — каза Едуард отговаряйки на въпроса в главата й. Той се приближи още повече използвайки объркването й. — Ти ни осигури общ враг. Ти ни сплоти.

Тя изщрака със зъби, опитвайки се да се фокусира само върху Едуард.

— Погледни по-внимателно, Виктория — каза той тихо, разконцентрирайки я. — Той наистина ли е толкова подобен на чудовището, което Джеймс проследи през цял Сибир?

Тя отново се втренчи в него и обезумелият й поглед се насочваше ту към Едуард, ту към Сет, ту към мен, отново и отново.

— Не е същият? — изръмжа тя със сопрановия си глас на малко момиченце. — Невъзможно!

— Нищо не е невъзможно — прошепна Едуард, гласът му беше мек и кадифен, докато се приближаваше още по-близо до нея. — Освен това, което искаш. Никога няма да я докоснеш.

Тя разтърси глава бързо и рязко, противопоставяйки се на опита му да я отклони и се опита да го заобиколи, но той можеше да я блокира в мига, в който тя помисли за това действие. Лицето й се сгърчи от ярост и приклекна готова за скок — отново като лъвица, след което решително тръгна напред.

Виктория не беше неопитна новосъздадена, водена от инстинкта. Тя бе убиец. Дори аз можех да видя разликата между нея и Райли и знаех, че Сет нямаше да оцелее толкова дълго, ако се беше бил с този вампир.

Едуард се премести леко и когато се доближиха един друг, бяха като лъв срещу лъвица.

Танцът ускори темпото си.

Бяха като Алис и Джаспър на поляната, едно неясно ускоряване на движенията, само че танцът не бе с такава перфектна хореография. Чуваха се резки пукания и хрущене откъм скалите всеки път, когато някой се отклонеше от организацията си. Но те се движеха твърде бързо, за да мога да видя кой грешеше…

Райли се разсея от този яростен балет и очите му с уплаха потърсиха партньорката му. Сет нападна и откъсна още едно малко парче от вампира. Райли изрева и нанесе силен удар, който попадна в масивния гръден кош на Сет. Огромното тяло на Сет отхвръкна на десет метра във въздуха и падна с трясък върху каменната стена над главата ми с такава сила, която сякаш разтърси целия връх. Чух как дъха му излезе от дробовете му и бързо се дръпнах настрани, когато тялото му отскочи от камъка и падна на земята на няколко крачки от мен.

През стиснатите си зъби Сет издаде тих стон.

Остри парчета от сив камък се посипаха на главата ми, одрасквайки голата ми кожа. Едно остро парче се търкулна по дясната ми ръка и аз по рефлекс го улових. Стиснах пръсти около острото парче в момента, в който собствените ми инстинкти за оцеляване се събудиха; тъй като нямаше никаква възможност за бягство, тялото ми — без значение колко безсмислен опит бе — се приготви за битка. Усетих адреналина във вените си. Знаех, че шината се впива в дланта ми. Знаех, че това беше лошо за счупената кост в ръката ми. Знаех това, но не усещах болката.

Зад Райли, всичко, което можех да видя беше пламтящата коса на Виктория и един неясен бял образ.

Нарастващите разкъсвания и изпуквания, охканията и изплашеното съскане ме накараха да осъзная, че танцът се превръщаше в смъртоносен за единия.

Но за кого?

Райли се втурна към мен, червените му очи искрящи от ярост. Той с гняв се втренчи в безжизнената купчина пясъчна козина между нас и ръцете му — смазани и счупени се извиха като нокти на хищна птица. Устата му започна да се отваря все по-широко и по-широко, зъбите му проблеснаха и той се приготви да разкъса гърлото на Сет.

Обля ме втора вълна на адреналин, подобна на удар от ток и изведнъж всичко се изясни.

И двете битки наближаваха своя край. Сет щеше да загуби своята, а нямах никаква представа дали Едуард печелеше или губеше. Нуждаеха се от помощ. Нещо, което да отклони вниманието. Нещо, което да им даде възможност да се измъкнат. Ръката ми толкова здраво стисна острия камък, че една телчица от шината ми се скъса.

Бях ли достатъчно силна? Бях ли достатъчно смела? Колко навътре можех да забия грубия камък в тялото си? Щеше ли това да спечели достатъчно време на Сет, за да се изправи отново на крака? Щеше ли да се възстанови достатъчно бързо, за да има смисъл от саможертвата ми?

Насочих острието към ръката си, издърпвайки нагоре дебелия пуловер, за да оголя кожата си, след което натиснах острата част в сгъвката на лакътя си. Там вече имах дълъг белег от предишният си рожден ден. През онази нощ, течащата ми кръв беше достатъчна, за да ги накара да замръзнат на място за един миг. Молех се отново да стане така. Стегнах се и поех дълбоко дъх.

За миг Виктория се разконцентрира от звука, който издадох. Очите й се втренчиха за части от секундата в моите. В погледа й имаше странно съчетание на ярост и любопитство.

Не бях сигурна как съм чула този тих звук с всичките други шумове, които отекваха от каменната стена и звучаха в главата ми. Ударите на сърцето ми трябваше да бъдат достатъчно силни да го заглушат. Но за мига, в който гледах Виктория в очите си помислих, че чувам познат гневен тон.

И точно в тази част от секундата, танцът изведнъж рязко спря. Стана толкова бързо, че не можах да проследя поредицата от събития. Опитах се да ги възстановя в паметта си.

Виктория бе изхвърлена от неясното очертание и се удари по средата на един висок смърч. Падна на земята и веднага се приготви за скок.

Едновременно, Едуард — толкова бърз, че сякаш беше невидим, се обърна назад и сграбчи неподозиращия Райли за ръката. Изглеждаше сякаш Едуард забива крак в гърба на Райли и го хвърли…

Малкото пространство се изпълни с болезнения писък на Райли.

В същия този миг Сет скочи на крака, скривайки голяма част от гледката ми.

Но все още можех да видя Виктория. И въпреки че изглеждаше странно осакатена — като че ли не можеше да се изправи напълно — виждах усмивката, която бях сънувала да проблясва на жестокото й лице.

Тя се приведе и скочи.

Нещо малко и бяло изсвистя във въздуха и се удари в нея, докато тя скачаше. Звукът прозвуча като експлозия и я отхвърли към другото дърво, което се скърши по средата. Отново падна на крака приведена и готова, но Едуард вече се беше върнал на мястото си.

Облекчение изпълни сърцето ми, когато видях, че той стои изправен и непокътнат.

Виктория ритна нещо настрани с босия си крак — оръжието, което бе нарушило нападението й. То се търкулна към мен и осъзнах какво бе то.

Стомахът ми се преобърна.

Пръстите все още се мърдаха, вкопчвайки се в стръкчетата трева, ръката на Райли започна да се влачи безцелно наоколо.

Сет отново обикаляше около Райли и сега Райли отстъпваше. Той отстъпваше назад от приближаващия върколак, лицето му — изпълнено с болка. Вдигна единствената си ръка, отбранително.

Сет се втурна към Райли и вампирът очевидно загуби равновесие. Видях Сет да забива зъби в рамото на Райли и да откъсва нещо, отскачайки назад.

С пронизващ слуха метален писък, Райли загуби и другата си ръка.

Сет разтърси глава и метна ръката в гората. Накъсаният съскащ звук, който се процеждаше през зъбите му, звучеше подигравателно.

Райли изпищя измъчено.

— Виктория!

Виктория дори не трепна от звука на името си. Очите й дори за миг не погледнаха към партньора й.

Сет се хвърли напред със силата на кран. Тласъкът запрати и Сет, и Райли в дърветата, където металическото скриптене бе съпроводено от писъците на Райли. Писъците изведнъж прекъснаха, докато звуците от камък разкъсван на парчета продължиха. Въпреки че дори не погледна Райли за сбогом, Виктория сякаш осъзна, че е останала сама. Тя започна да отстъпва от Едуард, а в очите й пламтеше яростно разочарование.

Тя ми хвърли един кратък, изпълнен с болка поглед, след което започна да отстъпва още по-бързо.

— Не — прошепна Едуард с изкусителен глас. — Остани за още малко.

Тя рязко се обърна и се втурна към сигурността на гората подобно на стрела изстреляна от лък.

Но Едуард беше по-бърз — като изстрелян куршум. Той я улови за гърба в началото на гората и с една последна проста стъпка танцът завърши.

Устните на Едуард се плъзнаха по врата й подобно на милувка. Ужасният шум, идващ от усилията на Сет, заглуши всеки друг шум и затова не се чу ясен звук, който би показал, че това е сцена на насилие. Той спокойно можеше и просто да я целува.

И след това огнената буйна коса вече не бе свързана с останалата част от тялото й. Трептящите огнени къдри паднаха на земята и отскочиха още веднъж преди да се търкулнат към дървото.