Серия
Здрач (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eclipse, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 208 гласа)

По-долу е показана статията за Затъмнение (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Затъмнение
Eclipse
Автор Стефани Майър
Първо издание 7 август, 2007 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Little, Brown
Оригинален език английски
Жанр фентъзи, романс
Поредица Здрач
Предходна Новолуние
Следваща Зазоряване
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романът от поредицата „Здрач“. За астрономичното явление вижте Затъмнение.

„Затъмнение“ е третата книга от сагата „Здрач“ от Стефани Майър. В нея се доразказва историята на 18-годишната Бела Суон и нейният любим вампир, Едуард Кълън. Предходната книга от поредицата е „Новолуние“, а следващата – „Зазоряване“. Книгата е пусната на 7 август 2007 с първоначален тираж от 1 милион копия, [1] като само през първите 24 часа са продадени над 150 000.[2]

Сюжет

Историята започва с откритието, че в Сиатъл се случват поредица неразгадани убийства, а за които Едуард подозира, че са причинени от новороден вампир, който не може да контролира жаждата си. Едуард и Бела попълват молби за колеж, и Бела обяснява на Едуард, че иска отново да се види с Джейкъб – нейният приятел върколак. Междувременно, Алис Кълън има видение, че Виктория – вампирът, който преследва Бела, се е върнала в града. Въпреки че Едуард се тревожи за нейната безопасност, Бела настоява, че Джейкъб и останалите върколаци от неговата глутница никога не биха я наранили, и той ѝ позволява да ги посещава от време на време.

Няколко дни по-късно, Бела изявява желание да прави любов с Едуард, преди да бъде превърната във вампир. Едуард първоначално отказва, обяснявайки на Бела, че би могъл много лесно да я убие. Все пак, разбирайки колко много това би означавало за нея, той се съгласява да опитат да го направят някога в бъдещето, но само ако са женени. Въпреки че не изпитва особено желание за брак, Бела си дава сметка, че това да прекара вечността с Едуард означава за нея много повече от каквото и да е, тя приема неговото предложение.

Бела и семейство Кълън разбират, че убийствата в Сиатъл са извършение от „армия“ новородени вампири, контролирани или от Виктория, или от клан вампири, известен като Волтури. Кълънс се съюзяват с върколаците, за да могат да се преборят с тази заплаха. Докато всички останали се подготвят за битка, Едуард и Бела отиват в планината, където да се скрият по време на боя по молба на Бела, а по-късно към тях се присъединява Джейкъб и Сет Клиъруотър – млад член на върколаците.

На сутринта, Джейкъб дочува Едуард и Бела да обсъждат годежа си и първоначално го мисли за сън, но въпреки това много се разстройва. Той заплашва да се присъедини към битката и да бъде убит, защото Бела не го обича. За да го спре, тя го целува и разбира, че обича и него. Виктория стига до Бела, проследявайки миризмата на Едуард и той е принуден да се бие с нея, въпреки желанието на Бела да го задържи при себе си, в безопасност. След битката остава само един новороден – Бри Танър (за почвече информация – Краткият втори живот на Бри Танър), която се е отказала да се бие. Всъщност, тя се е присъйденила в битката само и само защото вярвала, че Диего, нейният любим е на фронтовата линия, но топй се оказва убит още много по-рано. След като Виктория и нейната армия са разбити, Бела обяснява на Джейкъб, че макар да го обича, любовта и към Едуард е по-силна и тя не може да живее без него. След като получава покана за сватбата от смирения Едуард, Джейкъб приема формата на вълк и хуква, искайки да избяга от болката, която чувства, бесен на Бела за решението и да стане вампир.

Романът може да се сравни с „Брулени хълмове“ на Емили Бронте.

Край на разкриващата сюжета част.

Корица

На корицата на книгата се вижда скъсана панделка. Въпреки, че се предполага, че тя е показана публично през май 2007, на Бела на Затъмнението, официалният сайт на Барнс & Ноубъл и Стефани Майър показва новата корица през март 2007, заедно с кратък предварителен преглед на съдържанието на книгата.[3] Скъсаната панделка представлява избор, както Бела трябва да избира между любовта си към Едуард-вампира и приятелството си с върколака Джейкъб Блек. Майър също така заявява, че панделката се свързва и с идеята, че Бела не може напълно да се откъсне от своя човешки живот.[4]

Предварително разпространение

На 25 юли, се случва инцидент, подобен на предварителното разпространение на седмата книга за Хари Потър. Книжарниците на Барнс&Ноубъл случайно изпращат предварително копия на „Затъмнение“ до някои клиенти, които са си поръчали книгата предварително. Обяснението е за компютърна грешка, тъй като целият им онлайн магазин е компютъризиран.

С цел да няма „изтичане на информация“, много фенсайтове са затворени. Стефани Майър заключва и коментарите си в MySpace. В открито писмо до един от фен сайтовете, авторката моли „щастливите читатели“ да запазят края за себе си, докато останалите фенове на сагата получат своя шанс също да се порадват на книгата.

Критика

„Затъмнение“ също получава смесена критика.

LoveVampires.com заявява, че „Възрастните читатели вероятно няма твърде да харесат тревогите около една тийнейджърска връзка, но ако сте харесали предишните книги на авторката, значи и тук ще откриете доста забавление“. На това основание, те дават на произведението четири и половина от възможни пет звезди.[5]

Ан Ройер от School Library Journal казва „Майър знае, че нейните фенове искат това: трепети и много романтика и тя им го дава“."[6]
Селби Гибсън-Бойс от Tulsa World пише: "Прочетох я без да спирам от началото до края. Самата книга не можа да се отлепи от ръката ми. Съвсем същото се случи и със „Здрач“ и „Новолуние“."[7]

Въпреки това, обаче, DearAuthor.com заявява, че „е ясно след като е взето решението Бела да бъде превърната във вампир, цялото естествено напрежение се изпарява и авторката трябва да си измисля един след друг фалшиви конфликти, за да запази историята интересна“ и дава на книгата оценка С-.[8]

Келън Райс от списание „Бласт“ критикува книгата като сексистка, твърдейки, че Майър не само дава на двамата си герои една нездрава, дори оскърбителна връзка, но я романтизира и идеализира."[9]

Източници

  1. Bob Minzesheimer. Vampire tale takes bite out of 'Potter'. // USA Today, 15 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  2. Jeffrey A. Trachtenberg. Booksellers Find Life After Harry In a Vampire Novel. // The Wall Street Journal, 10 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  3. StephenieMeyer.com. Twilight Series. Eclipse
  4. Stephenie Says – Q+A at Fairless Hills
  5. Eclipse by Stephenie Meyer: Book Review
  6. Anne Rouyer. Eclipse. // School Library Journal, 5 септември 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  7. Shelby Gibson-Boyce. Free radical: J.K. who? Hottest new series is vamp fantasy. // Tulsa World, 10 август 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  8. REVIEW: Eclipse by Stephenie Meyer | Dear Author: Romance Book Reviews, Author Interviews, and Commentary
  9. Kellan Rice. 'Twilight' Sucks... And Not In A Good Way. // Blast Magazine, 16 август 2008. Посетен на 16 ноември 2008.

Външни препратки

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Eclipse (novel)“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.  

2. ОТБЯГВАНЕ

Чувствах се странно весела докато вървях от час по испански към закусвалнята и не беше само защото се държах за ръка с най-перфектния човек на планетата, макар че това със сигурност беше частично причината.

Може би беше фактът, че присъдата ми беше излежана и бях свободна жена отново. Или може би нямаше нищо общо точно с мен. Може би беше атмосферата на свобода, която се носеше над целия училищен район. Училището свършваше и за завършващите особено, потрепването на въздуха беше осезаемо.

Свободата беше толкова близо, че можеше да бъде докосната и опитана. Следите й бяха навсякъде. Плакати бяха налепени по стените на закусвалнята, кофите за боклук бяха препълнени с разноцветни брошури, напомнящи за купуването на годишници, пръстени за завършването и покани; крайни срокове за поръчване на училищни тоги, шапки, пискюли; неонови реклами — другите ученици се кандидатираха за председатели на училищния съвет; зловещи, навити като розички обяви за тазгодишния бал. Големите танци бяха идния уикенд, но имах думата на Едуард, че няма да бъда подложена на това отново. Все пак вече имах това човешко преживяване.

Не, нещото, което ме разведряваше трябваше да е личната ми свобода. Завършването на училищната година не ми носеше такова удоволствие, каквото и на другите ученици. Всъщност се чувствах нервна, дори ми се гадеше, когато и да си помислех. Опитах да не мисля за това.

Но беше трудно да избегнеш такава вездесъща тема като дипломирането.

— Изпратихте ли поканите си вече? — попита Анджела, когато Едуард и аз седнахме на нашата маса.

Беше вързала светлокафявата си коса на хлабава конска опашка, вместо обичайната си пригладена прическа, а в очите й блестеше някакво безумие.

Алис и Бен също вече бяха там, от всяка страна на Анджела. Бен се беше навел над един комикс, очилата му се бяха плъзнали надолу по тесния му нос. Алис разследваше подробно скучното ми облекло от дънки и тениска по начин, който ме накара да се чувствам неловко. Въздъхнах. Безразличието ми към модата беше като трън в очите й. Ако й позволях, тя с радост би ме преобличала всеки ден — може би по няколко пъти на ден — като някаква огромна триизмерна хартиена кукла.

— Не — отговорих аз на Анджела. — Наистина няма смисъл от тях. Рене знае кога се дипломирам. Кой друг остана?

— Ами ти, Алис?

Алис се усмихна.

— Всичко е готово.

— Късметлийка — въздъхна Анджела. — Майка ми има хиляди братовчеди и очаква да надпиша ръчно покани до всички. Ще получа изкривявания на китката. Не мога да отлагам още много, а съм направо ужасена.

— Ще ти помогна — предложих аз. — Ако нямаш нищо против ужасния ми почерк.

Чарли щеше да хареса това. С периферното си зрение видях Едуард да се усмихва. Сигурно и на него му харесваше — да изпълнявам условията на Чарли, без да се намесвам с върколаците.

Анджела погледна облекчено.

— Много мило от твоя страна. Ще дойда у вас, когато поискаш.

— Всъщност, предпочитам аз да дойда във вашата къща, ако не е проблем — писна ми от моята. Чарли ме „освободи“ снощи — ухилих се като казах добрите си новини.

— Наистина? — попита Анджела с мека развълнуваност, светеща във вечно милите й очи. — Мислех, че каза, че си наказана до живот.

— По-учудена съм и от теб. Бях сигурна, че ще съм завършила поне гимназия преди да ме „освободи“.

— Е, това е чудесно, Бела! Трябва да излезем и да го отпразнуваме.

— Нямаш си представа колко добре звучи това.

— Какво да направим? — замисли се Алис, лицето й се развесели при възможностите. Идеите й обикновено бяха твърде грандиозни за мен и сега можех да го видя в очите й — склонността и да се заема с нещата прекалено старателно.

— Каквото и да си мислиш, Алис, съмнявам се да съм чак толкова свободна.

— Свободата си е свобода? — настоя тя.

— Сигурна съм, че все още имам някакви граници — например, границата на САЩ.

Анджела и Бен се засмяха, но Алис направи физиономия на пълно разочарование.

— Е, какво ще правим довечера? — продължи да упорства тя.

— Нищо. Виж, нека да оставим нещата няколко дни, за да се уверим, че не се е шегувал. А и сме на училище утре.

— Тогава ще празнуваме този уикенд — ентусиазмът на Алис беше невъзможен за обуздаване.

— Разбира се — казах аз, надявайки се да я успокоя. Знаех, че няма да правим нищо прекалено отдалечено — щеше да е по-безопасно да не прибързваме с Чарли. Да му дадем шанс да оцени колко заслужавам доверието му и колко съм зряла, преди да помоля за някакви услуги.

Анджела и Алис започнаха да обсъждат възможностите; Бен се присъедини към разговора им, оставяйки комикса настрани. Вниманието ми се разпръсна. Бях изненадана от факта, че темата за свободата ми изведнъж вече не бе приятна, както допреди малко. Докато те обсъждаха нещата за правене в Порт Анджелис или може би Хокиам, започвах вече да се дразня.

Не отне много време, за да разбера откъде произлиза безпокойството ми.

Откакто се бях сбогувала с Джейкъб в гората до дома ми, бях преследвана от упоритото неудобно натрапване на особена мислена картина. Изскачаше в мислите ми на равни интервали като някаква досадна аларма на будилник, настроена да звъни на всеки половин час, изпълвайки главата ми с образа на Джейкъб с лице изкривено от болка. Това бе последният спомен, който имах за него.

Знаех точно защо не бях напълно доволна от свободата си, когато притеснителният образ се появи отново. Защото беше непълна.

Разбира се, бях свободна да ида, където си поискам — освен в Ла Пуш; свободна да правя, каквото си поискам — освен да видя Джейкъб. Намръщих се срещу масата. Трябваше да има някакво средно положение.

— Алис? Алис!

Гласът на Анджела ме изтръгна от унеса ми. Тя махаше с ръка напред-назад пред празното зяпнало лице на Алис. Изражението на Алис беше познато за мен — изражение, което изпращаше автоматично паника през цялото ми тяло. Празният поглед в очите й ми казваше, че тя вижда нещо съвсем различно от досадната сцена на училищния обяд, която ни заобикаляше, нещо, което бе съвсем истинско по свой собствен начин. Нещо, което наближаваше, което щеше да се случи скоро. Почувствах как кръвта се дръпва от лицето ми.

Тогава Едуард се засмя с много естествен спокоен смях. Анджела и Бен погледаха към него, но моите очи останаха приковани върху Алис. Тя подскочи внезапно, сякаш някой я беше ритнал под масата.

— Време за спане ли е вече, Алис? — заяде се Едуард.

Алис отново бе себе си.

— Извинявайте, предполагам се бях поунесла.

— Да се поунесеш е по-добре, отколкото да се изправиш пред още два часа училище — каза Бен.

Алис с върна в разговора с повече въодушевление от преди — просто съвсем малко повече. Видях я да се споглежда веднъж с Едуард, само за момент, и после погледна обратно към Анджела, преди някой да е забелязал. Едуард беше тих, играейки си разсеяно с кичур от косата ми.

Изчаках притеснено за шанс да попитам Едуард какво е видяла Алис във видението си, но следобедът премина без минута самотно време.

Струваше ми се странно, почти преднамерено. След обяд, Едуард забави крачка, за да се изравни с Бен, говорейки за някакво домашно, което знаех, че той вече е направил. А после винаги имаше някой друг между часовете, макар че обикновено имахме няколко минути насаме. Когато последният звънец би, Едуард захвана разговор с Майк Нютън от всички хора, които вървяха до него, когато Майк се отправи към паркинга. Следвах ги, оставяйки Едуард да ме тегли след себе си. Слушах объркана, докато Майк отговаряше на необичайно приятелските въпроси на Едуард. Изглежда Майк имаше проблеми с колата.

— … но аз само преместих батерията — казваше Майк. Очите му се стрелкаха напред-назад към Едуард внимателно. Озадачен, точно като мен.

— Може би са кабелите? — предложи Едуард.

— Може би. Наистина не разбирам нищо от коли — призна Майк. — Трябва някой да я погледне, но не мога да си позволя да я закарам в „При Дроулинг“.

Отворих уста, за да предложа моя механик и после веднага я затворих. Механикът ми беше зает тези дни — зает да тича наоколо като гигантски вълк.

— Знам някои неща — бих могъл да я погледна, ако искаш — предложи му Едуард. — Нека само оставя Алис и Бела у дома.

И двамата с Майк зяпнахме Едуард с отворени усти.

— Ъм… благодаря — промърмори Майк, когато се окопити. — Но трябва да ходя на работа. Може би някой друг път.

— Разбира се.

— До скоро. — Майк се покатери в колата си, клатейки глава невярващо.

Волвото на Едуард, с Алис вече в него, беше през две коли.

— Това пък за какво беше? — промърморих, докато Едуард ми отваряше вратата на колата.

— Просто се опитвах да бъда полезен — отговори Едуард.

И тогава Алис, чакаща на задната седалка, заговори с бясна скорост.

— Ти наистина не си толкова добър механик, Едуард. Може би Розали трябва да я погледне довечера, за да не се изложиш, ако Майк реши да приеме помощта ти, нали разбираш. Не че нямаше да е забавно да гледаш изражението му, ако Розали се покажеше да помогне. Но понеже Розали би трябвало да е на другия край на страната в колеж, предполагам, че това не е добра идея. Жалко. Макар че предполагам ще се справиш с колата на Майк. Не разбираш само от фините настройки на добрата италианска спортна кола. И говорейки за Италия и спортните коли, които откраднах там, все още ми дължиш едно Порше. Не съм сигурна, че ми се чака до Коледа…

Спрях да слушам след минута, оставяйки бързият й глас да се превърне в шум за фон на спокойствието ми.

Струваше ми се, че Едуард се опитва да избегне въпросите ми. Хубаво. Скоро щеше да остане насаме с мен, така или иначе. Беше само въпрос на време.

Изглежда и Едуард го осъзнаваше. Той остави Алис на пътя пред Кълънови както обикновено, въпреки че почти очаквах да я закара пред вратата и да я въведе вътре. Когато излезе, Алис му хвърли остър поглед. Едуард изглеждаше напълно спокоен.

— Ще се видим по-късно — каза той. И после, съвсем леко, той кимна.

Алис се обърна и изчезна в дърветата.

Той се беше умълчал, докато обръщаше колата и се отправяше обратно към Форкс. Изчаках, чудейки се дали сам ще започне да разказва. Но той не го направи, което ме накара да се скова. Какво беше видяла Алис днес на обяд? Нещо, което той не искаше да ми каже и започнах да мисля за причина, поради която той би пазил тайни от мен. Може би беше по-добре да се подготвя преди да го попитам. Не исках да откачам и да го карам да си мисли, че няма го да издържа, каквото и да беше това.

Затова и двамата бяхме мълчаливи докато не стигнахме къщата на Чарли.

— Малко домашни имаме за тази вечер — рече той.

— Ммм — съгласих се аз.

— Мислиш ли, че мога отново да влизам вътре?

— Чарли не побесня, когато дойде да ме вземеш за училище.

Но бях сигурна, че Чарли бързо ще се намръщи, когато се върне вкъщи и завари Едуард тук. Може би трябваше да направя нещо супер специално за вечеря.

Вътре се отправих нагоре по стълбите и Едуард ме последва. Той се излегна на леглото ми и се загледа през прозореца, съвсем разсеян за моята острота.

Оставих си чантата и включих компютъра. Имах неотговорен имейл от майка ми, на който трябваше да обърна внимание, тя се паникьосваше, когато не й отговарях дълго. Барабанях с пръсти, докато чаках грохналият си компютър да се включи с хриптене; пръстите ми тропаха по бюрото отсечено и неспокойно.

И изведнъж неговите пръсти бяха върху моите, задържайки ги спокойни.

— Да не би да сме малко нетърпеливи днес? — промърмори той.

Погледнах нагоре, възнамерявайки да направя саркастична забележка, но лицето му беше по-близо, отколкото очаквах. Златните му очи сякаш тлееха само на няколко сантиметра, а дъхът му бе хладен срещу отворената ми уста. Можех да усетя миризмата му върху езика си.

Не можех да си спомня остроумния отговор, който исках да кажа. Не можех да си спомня името си.

Той не ми даде шанс да се възстановя.

Ако имах избор, щях да прекарам по-голямата част от времето си целувайки Едуард. Нямаше нищо в живота ми, което бях преживяла и което може да се сравни с усещането на хладните му устни, мраморно твърди, но винаги толкова нежни, движещи се с моите.

Но нямах често този избор.

Затова малко ме изненада, когато пръстите му се вплетоха в косата ми, заключвайки лицето ми с неговото. Ръцете ми се сключиха зад врата му и си пожелах да бях по-силна — достатъчно силна да го задържа като затворник тук. Едната му ръка се спусна надолу по гърба ми, притискайки ме по-силно до каменните му гърди. Въпреки пуловера му, кожата му бе достатъчно студена, че да ме накара да потреперя — потреперване от удоволствие, от щастие, но ръцете му започнаха да се разхлабват в отговор.

Знаех, че имам около три секунди преди той да въздъхне и да ме отдръпне бързо от себе си, казвайки нещо от рода, че сме рискували живота ми достатъчно за един следобед. Правейки това, което можех за последните ми секунди аз се бутнах по-близо, придавайки си съвместима форма на неговата. Върхът на езика ми проследи извивката на долната му устна; беше безупречно гладка, сякаш бе полирана, а вкусът й…

Той отдръпна лицето ми от неговото, нарушавайки хватката ми с лекота — може би дори не осъзнаваше, че използвам цялата си сила.

Той се изсмя тихо веднъж, нисък гърлен звук. Очите му бяха ярки, пълни с развълнуваността, която той толкова сурово бе обуздал.

— Ах, Бела — въздъхна той.

— Би трябвало да кажа, че съжалявам, но не съжалявам.

— А аз би трябвало да съжалявам, че ти не съжаляваш, но и аз не съжалявам. Може би трябва да ида да седна на леглото.

Издишах леко замаяна.

— Ако смяташ, че е нужно…

Той се усмихна изкривено и се освободи.

Клатех глава няколко минути, опитвайки се да си проясня съзнанието и се обърнах обратно към компютъра. Сега всичко се беше затоплило и бръмчеше. Е, по-скоро ръмжеше.

— Поздрави Рене от мен.

— Разбира се.

Прегледах набързо имейла от Рене, клатейки глава от време на време на смахнатите неща, които е направила. Бях едновременно и развеселена и ужасена, като го четях за първи път. Беше точно в стила на майка ми да забрави как се парализира при височини, докато е била пристегната вече с парашута и говори с инструктора. Почувствах се малко разочарована от Фил, съпругът й от почти две години, задето е позволил това. Щях да се погрижа по-добре за нея. Познавах я толкова много по-добре.

Накрая все трябва да ги пуснеш да вървят по своя път, напомних си аз. Трябва да ги оставиш да имат собствен живот…

Бях прекарала по-голямата част от живота си в грижи за Рене, търпеливо пазейки я от най-откачените й планове, а тези, от които не можех да я откажа продължаваха доста трайно да се мъдрят в мислите й. Винаги съм била отстъпчива към майка ми, развеселена от нея, дори малко снизходителна. Бях видяла изобилието й от грешки и се бях смяла лично на себе си. Лекомислената Рене.

Бях доста по-различен човек от майка ми. Дълбокомислена и предпазлива. Отговорната, порасналата. Така виждах себе си. Това беше човекът, когото познавах. С все още пулсираща кръв в главата ми от целувката на Едуард, не можех да правя нищо друго, освен да мисля за най-опасната грешка в живота на майка ми. Глупава и романтичка, да се омъжи току-що завършила гимназия за мъж, когото едва познавала и после да ме роди след година. Винаги беше твърдяла, че не съжалява, че съм най-добрият подарък, който животът й е давал някога. И все пак тя го беше задълбала дълбоко в мен — умните хора вземат брака на сериозно. Зрелите хора отиват в колеж и правят кариери преди да започнат наистина дълбока връзка. Тя знаеше, че никога няма да бъда толкова лекомислена и глупава и провинциална, колкото тя е била…

Стиснах зъби и се опитах да се концентрирам докато отговарях на писмото й.

Тогава попаднах на завършващото й изречение и си спомних защо бях пренебрегнала бързия отговор.

Не си споменавала нищо за Джейкъб доста отдавна, пишеше тя. Как е той тези дни?

Бях сигурна, че Чарли я беше накарал да попита.

Въздъхнах и напечатих бързо, вмъквайки отговора на въпроса й между два по-малко чувствителни параграфа.

Предполагам Джейкъб е добре. Не го виждам често; прекарва повечето си време с група свои приятели от Ла Пуш тези дни.

Усмихвайки се горчиво на себе си, добавих и поздравите от Едуард и натиснах „изпрати“.

Не бях разбрала, че Едуард отново стоеше тихо зад мен, докато не изключих компютъра и не се станах от бюрото. Щях да го смъмря, че чете през рамото ми, когато осъзнах, че той всъщност не ми обръщаше внимание. Той изучаваше плоска черна кутия с жици, изкривени навън от главното табло по начин, който не изглеждаше здравословен за каквото и да беше. След секунда разпознах стереото за колата, което Емет, Розали и Джаспър ми бях подарили за последния ми рожден ден. Бях забравила за подаръците, покрити с нарастваща купчина прах, на пода в стаята ми.

— Какво си направила с това? — попита той с ужасен глас.

— Не искаше да се махне от таблото.

— И ти почувства нужда да го обезобразиш?

— Знаеш как съм с инструментите. Нанесените щети не бяха умишлени.

Той поклати глава, лицето му беше маска на фалшива трагедия.

— Ти го уби.

Свих рамене.

— Е, добре.

— Би наранило чувствата им, ако видеха това — каза той. — Предполагам това, че беше под домашен арест, е било хубаво. Трябва да го заменя с друго преди да забележат.

— Благодаря, но нямам нужда от луксозно стерео.

— Няма да го заменя заради теб.

Въздъхнах.

— Не си извлякла много полза от подаръците си от миналата година — каза той с недоволен глас. Внезапно той си правеше вятър с твърда правоъгълна хартия.

Не отговорих от страх, че гласът ми ще се разтрепери. Катастрофалният ми осемнадесети рожден ден — с всичките си далечни последствия — не беше нещо, за което исках да си спомням и бях изненадана, че той заговори за това. Той дори беше по чувствителен и от мен на тази тема.

— Осъзнаваш ли, че на тези скоро ще им изтече срокът? — попита той, подавайки ми хартията. Беше друг от подаръците — ваучерът за самолетни билети, който Есме и Карлайл ми бяха дали, за да мога да посетя Рене във Флорида.

Поех си дълбоко дъх и отговорих с равен глас.

— Не. Всъщност съвсем бях забравила за тях.

Изражението му внимателно ведро и позитивно; нямаше и следа на някаква емоция, когато той продължи.

— Е, все още имаме малко време. Вече си свободна… и нямаме планове за този уикенд, тъй като отказа да дойдеш на бала с мен. — Той се ухили. — Защо да не отпразнуваме свободата ти така?

Ахнах.

— Като отидем до Флорида?

— Каза нещо за границите на Северна Америка.

Погледнах го свирепо и подозрително, опитвайки се да разбера откъде му беше хрумнало това.

— Е? — настоя той. — Отиваме ли да видим Рене или не?

— Чарли никога няма да ми позволи.

— Чарли не може да ти забрани да посетиш майка си. Тя все още ти е главен попечител.

— Никой няма попечителство над мен. Аз съм пълнолетна.

Той се усмихна ослепително.

— Именно.

Премислих го за една кратка минута, преди да реша дали си заслужаваше да водя тази битка. Чарли щеше да бъде бесен — не защото щях да ида да видя Рене, а защото Едуард щеше да дойде с мен. Чарли нямаше да ми говори с месеци и сигурно накрая пак щях да бъда наказана. Определено бе по-умно изобщо и да не отварям дума за това. Може би след няколко седмици като подарък за завършването или нещо такова.

Но идеята да видя майка си сега, а не след седмици, беше трудна за устояване. Беше минало толкова време откакто бях видяла Рене. И дори по-отдавна откакто я бях видяла в приятни условия. Последния път, когато бях с нея във Финикс, прекарах цялото време в болнично легло. Последния път, когато тя беше дошла тук бях изпаднала малко или много в кататония. Не бяха точно най-добрите спомени, с които да я оставя.

И може би, ако тя видеше колко съм щастлива с Едуард, щеше да каже на Чарли да се успокои.

Едуард изследваше внимателно лицето ми, докато го обмислях.

Въздъхнах.

— Не този уикенд.

— Защо не?

— Не искам да се карам с Чарли. Не и толкова скоро след като ми е простил.

Веждите му се сключиха.

— Мисля, че този уикенд е идеален — промърмори той.

Поклатих глава.

— Някой друг път.

— Не си единствената затворена в тази къща, нали знаеш — смръщи ми се той.

Подозрението ми се върна. Този тип поведение не беше типичен за него. Той винаги беше толкова невъзможно себеотрицателен; знаех, че това ме разглезваше.

— Можеш да отидеш, където поискаш — изтъкнах аз.

— Светът навън не представлява интерес за мен, ако съм без теб.

Завъртях очи при преувеличението му.

— Сериозен съм — каза той.

— Нека се заемем със света навън полека, става ли? Например, можем да започнем с филм в Порт Анджелис…

Той простена.

— Няма значение. Ще говорим за това по-късно.

— Няма за какво друго да говорим.

Той сви рамене.

— Добре, тогава нова тема — казах аз. Почти бях забравила тревогите си от този следобед — това ли беше намерението му? — Какво видя Алис днес на обяд?

Очите ми бяха фиксирани на лицето му, като заговорих, изучаващи реакцията му.

Изражението му бе спокойно; само топазените му очи леко се стегнаха.

— Тя видя Джаспър на странно място, някъде на югозапад и мисли, че е близо до някогашното му… семейство. Но той няма съзнателни намерения да се връща. — Той въздъхна. — Това я тревожи.

— Оу — това нямаше нищо общо с онова, което очаквах. Но, разбира се, беше нормално Алис да следи бъдещето на Джаспър. Той беше нейната сродна душа, истинската й половинка, макар че не бяха с толкова крещяща връзка, както Розали и Емет.

— Защо не ми каза преди?

— Не знаех, че си забелязала — каза той. — Във всеки случай, сигурно не е нищо важно.

Въображението ми бе плачевно извън контрол. Имах съвсем нормален следобед и бях извъртяла нещата така, че да изглежда, че Едуард не се държи нормално и се опитва да скрие нещо от мен. Имах нужда от терапия.

Слязохме долу, за да си пишем домашните, просто за всеки случай, ако Чарли се прибереше по-рано.

Едуард свърши за минути; аз усилено се бъхтех над висшата математика, докато не реших, че е време да приготвя вечерята на Чарли. Едуард ми помагаше, правейки физиономии на суровите съставки — човешката храна за него беше меко казано отвратителна. Направих говеждо Строганов по рецептата на баба Суон, защото се опитвах да се подмажа. Не беше сред любимите ми, но щеше да се хареса на Чарли.

Чарли изглежда вече беше в добро настроение, когато се прибра. Дори не се държа грубо с Едуард, както обикновено правеше. Едуард се извини от вечеря, както винаги. Звукът от вечерните новини се носеше от другата стая, но се съмнявах, че Едуард наистина гледа. След като омете три порции, Чарли сложи краката си на празния стол и скръсти доволно ръце пред издутия си стомах.

— Беше чудесно, Бела.

— Радвам се, че ти хареса. Как беше на работа? — той беше ял прекалено концентрирано, за да завържа разговор докато се хранехме.

— Някак мудно. Всъщност, дяволски мудно. С Марк играхме карти през по-голямата част от следобеда — призна той ухилен. — Спечелих, деветнадесет ръце на седем. И после говорих по телефона с Били за известно време.

Опитах да запазя изражението си същото.

— Как е той?

— Добре е. Шевовете му го притесняват малко.

— Оу, това е лошо.

— Да. Той ни покани да му идем на гости този уикенд. Мисли да покани и семейство Клиъруотър и семейство Ълий също. Нещо като парти за плейофите…

— Хъх — беше гениалният ми отговор. Но какво можех да кажа? Знаех, че няма да ме пуснат да ида на върколашко парти, дори и с наблюдаващ ме родител. Зачудих се дали Едуард ще има някакъв проблем с отиването на Чарли до Ла Пуш. Или щеше да предположи, че понеже Чарли прекарваше доста време с Били, който беше просто човек, баща ми няма да е в опасност?

Станах и събрах чиниите без да поглеждам Чарли. Сложих ги в мивката и пуснах водата. Едуард се появи тихо и взе кърпата за съдове.

Чарли въздъхна и се предаде за момент, макар че си представих как ще подхване пак темата, когато останехме сами. Той се изправи на крака и се насочи към телевизора, както всяка друга вечер.

— Чарли — каза Едуард с разговорен тон.

Чарли се спря по средата на малката кухня.

— Да?

— Бела казвала ли ти е, че родителите ми й подариха самолетни билети за последния й рожден ден, за да може да посети Рене?

Изпуснах чинията, която миех. Тя отскочи от тезгяха и изтрака шумно, падайки на пода. Не се счупи, но изпръска стаята и нас тримата със сапунена вода. Чарли изглежда дори не забеляза.

— Бела? — попита той с изненадан глас.

Задържах очите си на чинията като оправях бъркотията.

— Ами да, подариха ми.

Чарли преглътна силно и очите му се свиха като се обърна пак към Едуард.

— Не, не е споменавала.

— Хмм — промърмори Едуард.

— Има ли причина, поради която го спомена? — попита Чарли с твърд глас.

Едуард сви рамене.

— Крайният им срок наближава. Мисля, че би наранило чувствата на Есме, ако Бела не използва подаръка й. Не че би казала нещо.

Зяпнах Едуард невярващо.

Чарли помисли за минута.

— Сигурно е добра идея да посетиш майка си, Бела. Тя много ще се зарадва. И съм доста изненадан, че не си казала нищо за това.

— Забравих — признах аз.

Той се намръщи.

— Забравила си, че някой ти е подарил самолетни билети?

— Мхм — промърморих неясно и се обърнах пак към мивката.

— Забелязах, че каза че срокът им изтича, Едуард — продължи Чарли. — Колко билета са й подарили родителите ти.

— Само един за нея… и един за мен.

Чинията, която изпуснах този път, се приземи в мивката и не създаде чак такъв шум. Лесно можех да чуя острата заплаха във издишването на баща ми. Кръвта нахлу в лицето ми, причинено от яд и раздразнение. Защо Едуард правеше това? Гледах гневно мехурчетата в мивката, паникьосана.

— Това не подлежи на разискване! — Чарли внезапно се разядоса, крещейки думите.

— Защо? — попита Едуард, гласът му бе наситен с невинна изненада. — Ти току-що каза, че е добра идея тя да види майка си.

Чарли го пренебрегна.

— Няма да ходиш никъде с него, млада госпожице! — изкрещя той. Завъртях се, а той ми размахваше пръст.

Гневът препусна автоматично в мен, инстинктивна реакция на тона му.

— Не съм дете, татко! И вече не съм наказана, помниш ли?

— О, не, наказана си. От сега.

— Защо?

— Защото аз така казвам!

— Трябва ли да ти напомням, Чарли, че вече легално съм пълнолетна?

— Това е моята къща — ще спазваш моите правила!

Погледът ми стана леден.

— Щом така искаш. Искаш ли да се изнеса тази вечер? Или мога да остана няколко дни, за да си стегна багажа?

Лицето на Чарли стана мораво червено. Веднага се почувствах ужасно, задето съм използвала коза с изнасянето. Поех си дъх и се опитах да поддържам тона си по-приемлив.

— Ще си понеса наказанието без оплаквания, когато съм сгрешила, татко, но няма да търпя предразсъдъците ти.

Той говореше разгорещено, но не каза нищо членоразделно.

— Така, знам, че ти знаеш, че имам пълното право да видя мама този уикенд. Не можеш честно да ми кажеш, че щеше да протестираш за плана, ако отидех с Алис или Анджела.

— Момичета — изсумтя той с кимване.

— Щеше ли да се тревожиш, ако вземех Джейкъб със себе си?

Избрах името му само защото знаех, че баща ми предпочита Джейкъб, но бързо си пожелах да не бях го правила — зъбите на Едуард изскърцаха шумно.

Баща ми се опита да се съвземе преди да отговори.

— Да — каза той с неубедителен глас. — Щях да се тревожа.

— Не можеш да лъжеш, татко.

— Бела…

— Не отивам във Вегас, за да стана някаква танцьорка във вариете или нещо такова. Отивам да видя мама — напомних му. — Тя има същите родителски права, каквито имаш и ти.

Той ми хвърли унищожителен поглед.

— Да не би да загатваш нещо за родителските възможности на мама?

Чарли се сепна от подразбиращата се заплаха във въпроса ми.

— Надявай се да не й спомена това — казах аз.

— По-добре да не го правиш — предупреди той. — Това не ми харесва, Бела.

— Но няма причина да се разстройваш.

Той завъртя очи, но можех да кажа, че бурята е утихнала.

Обърнах се да издърпам запушалката от мивката.

— Е, домашните ми са готови, вечерята ти е готова, чиниите са измити и аз не съм наказана. Излизам. Ще се върна преди десет и половина.

— Къде отиваш? — лицето му отново беше нормално, съвсем леко червено.

— Не съм сигурна — признах аз. — Въпреки че ще се старая да съм на около десет километра. Става ли?

Той избръщолеви нещо, което не звучеше като одобрение и излезе от стаята.

Разбира се, веднага след като бях получила своето, започнах да се чувствам виновна.

— Излизаме? — попита Едуард, гласът му бе нисък, но ентусиазиран.

Обърнах се, за да го изгледам сърдито.

— Да. Мисля, че трябва да поговоря с теб насаме.

Той не изглеждаше толкова загрижен, колкото си мислех, че трябва да е.

Започнах едва когато бяхме в колата му.

— Какво беше това? — настоях аз.

— Знам, че искаш да видиш майка си, Бела — говориш за нея насън. Тревожиш се всъщност.

— Така ли?

Той кимна.

— Но очевидно те беше страх да се разправяш с Чарли, затова се застъпих за теб.

— Застъпил си се? Ти ме хвърли на акулите!

Той завъртя очи.

— Не мисля, че беше в някаква опасност.

— Казах ти, че не искам да се карам с Чарли.

— Никой не е и казал, че трябва.

Хвърлих му гневен поглед.

— Не мога да се спра, когато се държи така господарски — естествените ми тийнейджърски инстинкти взимат надмощие.

Той се подсмихна.

— Е, това не е по моя вина.

Загледах го преценяващо. Той изглежда не забелязваше. Лицето му беше ведро, докато гледаше през предното стъкло. Нещо липсваше, но не можех да разбера какво. Или може би просто въображението ми препускаше отново като днес следобед.

— Това внезапно желание да идем до Флорида има ли нещо общо с партито при Били?

Челюстта му се стегна.

— Нищо. Няма значение дали ще си тук или на другия край на света, пак нямаше да отидеш.

Беше същото като с Чарли преди — отнасяха се с мен като с лошо дете. Стиснах зъби, за да не започна да крещя. Не исках да се карам и с Едуард.

Едуард въздъхна и когато проговори неговият глас беше отново топъл и кадифен.

— Та какво искаш да правиш тази вечер?

— Можем ли да отидем у вас? Не съм виждала Есме от много време.

Той се усмихна.

— Ще й хареса. Особено когато чуе какво ще правим този уикенд.

Изстенах в знак на поражение.

Не стояхме дълго навън, както бях обещала. Не бях изненадана да видя светлините светнати, когато спряхме пред къщата — знаех, че Чарли ме очакваше да ми крещи за нещо.

— По-добре е да не влизаш. Ще направи нещата по-лоши.

— Неговите мисли са относително спокойни.

Едуард се пошегува. Неговото изражение ме накара да се чудя дали нямаше някаква шега, която пропусках. Ъгълчетата на устните му трепнаха, опитвайки се да се усмихне.

— Ще се видим по-късно — измърморих навъсено.

Той се засмя и целуна челото ми.

— Ще се върна, когато Чарли захърка.

Телевизора беше увеличен, когато влезнах вътре. За кратко си помислих да се промъкна.

— Ще дойдеш ли за малко, Бела? — Чарли се обади, проваляйки намеренията ми.

Краката ми се влачеха, докато взимах петте нужни стъпки.

— Какво има, татко?

— Добре ли прекара вечерта? — беше напълно спокоен.

Търсех скрит смисъл на думите му преди да отговоря.

— Да — казах малко колебливо.

— Какво прави?

Свих рамене.

— Разходих се с Алис и Джаспър. Едуард победи Алис на шах, а след това играх с Джаспър. Той ме закопа.

Усмихнах се. Едуард и Алис да играят шах беше едно от най-забавните неща, който някога съм виждала. Те седяха напълно неподвижно, взирайки се в дъската, докато Алис предвиждаше ходовете, който Едуард щеше да направи, а той избираше ходове, който тя щеше да направи в главата си. През повечето време те играеха в главите си. Мисля, че и двамата преместиха по две пионки, когато Алис изведнъж бутна нейния крал и се предаде. Отне три минути.

Чарли спря звука — необичайно за него.

— Виж, има нещо, което искам да ти кажа. — Той се намръщи, чувстваше се неудобно.

Седнах, чакайки. Той срещна погледа ми за момент преди да отмести очите си към пода. Чарли не каза нищо повече.

— Какво има, тате?

Той въздъхна.

— Не съм добър в тия неща. Не знам откъде да започна…

Изчаках отново.

— Добре, Бела. Виж — той стана от канапето и започна да обикаля стаята, гледайки към краката си през цялото време. — Ти и Едуард изглеждате много сериозни и има неща, за които трябва да внимаваш. Знам, че вече си пълнолетна, но си все още млада, Бела, и има много важни неща, които требва да знаеш преди да… ами, когато си физически замесена с…

— О, не, моля те! — помолих като скочих на крака. — Моля те, не казвай, че се опитваш да говориш с мен за секс, Чарли.

Той погледна към пода.

— Аз съм твой баща. Имам отговорности. Помни, че ми е неудобно, колкото и на теб.

— Не мисля, че това е човешки възможно. Както и да е, мама те изпревари преди 10 години. Отървал си се от тази неприятност.

— Преди 10 години не си си имала гадже — измърмори той неохотно. Можех да кажа, че се опитваше да остави настрана темата. И двамата стояхме прави, зяпнали към пода и гледайки далеч от един от друг.

— Не мисля, че нещо се е променило от тогава — измънках, и моето лице сигурно беше толкова червено, колкото неговото. Това беше отвъд от седмия кръг на Ада, дори по-лошо, когато осъзнах, че Едуард знаеше, че това предстоеше. Нищо чудно, че изглеждаше толкова самодоволен в колата.

— Просто ми кажи, че и двамата сте отговорни. — Чарли помоли, очевидно искайки да потъне в дън земя.

— Не се притеснявай за това, татко. Не е както изглежда.

— Не че не ти вярвам, Бела, но знам, че няма да искаш да ми кажеш нищо по този въпрос, а знаеш, че не искам и да чувам. Въпреки че ще се опитам да бъда широко скроен. Знам, че времената са се променили.

Засмях се неловко.

— Може времената да са се променили, но Едуард е малко старомоден. Няма за какво да се тревожиш.

Чарли въздъхна.

— Разбира се, че е — промърмори той.

— Ох! — простенах аз. — Наистина ми се искаше да не ме караш да кажа това на глас, татко. Наистина. Но… аз съм… девствена и нямам близки планове да променя това положение.

И двамата се свихме, но след това Чарли се успокои. Изглежда ми вярваше.

— Може ли вече да си лягам? Моля те.

— След минута.

— О, моля те, татко? Умолявам те!

— Трудната част мина, повярвай ми — увери ме той.

Хвърлих му поглед и беше хубаво да видя, че той изглеждаше спокоен, че неговото лице се е върнало към обичайния си цвят. Той седна на дивана, въздишайки с облекчение, че секс-темата премина.

— Какво сега?

— Просто искам да знам как вървят нещата с баланса?

— О! Добре, предполагам! Направих си някой планове с Анджела днес. Ще й помогна с нейните покани за бала. Само ние двете.

— Това е хубаво? А какво става с Джейк?

— Все още не съм го измислила, татко.

— Продължавай да опитваш, Бела. Знам, че ще постъпиш правилно. Ти си добър човек.

Супер. Значи ако не измисля начин да се сдобря с Джейк, означава че съм лош човек ли? Това беше удар под кръста.

— Да, да! — съгласих се. Внезапната отговор ме накара да се усмихна — нещо, което бях взела от Джейкъб. Дори го казах със същия покровителствен тон, който Джейкъб използва, когато говори с баща си.

Чарли се ухили и включи звука на телевизора отново. Той се настани удобно на възглавничките, доволен от разговора. Можех да кажа, че ще бъде зает с играта известно време.

— Лека, Бела!

— Ще се видим на сутринта. — Изспринтирах по стълбите!

Едуард беше отдавна заминал и нямаше да се върне, докато Чарли не заспеше — сигурно беше някъде навънка да ловува или да убива времето — затова нямаше за къде да бързам да се обличам за лягане. Не бях в настроение да бъда сама, но определено нямаше да сляза долу и да вися с татко, в случай, че е забравил да каже нещо по секс-темата. Изтръпнах.

Благодарение на Чарли бях изплашена и угрижена. Бях написала домашните си и не се чувствах достатъчно поумняла, за да чета или слушам музика. Помислих дали да не се обадя на Рене с новините за посещението ми, но тогава се сетих, че беше 3 през нощта във Флорида и тя щеше да спи вече.

Можех да се обадя на Анджела, предполагам.

Но внезапно разбрах, че Анджела не беше човека, с който исках да поговоря. С който имах нужда да говоря. Гледах през черния прозорец, хапейки устни. Нямах си и на представа колко дълго съм стояла там, претегляйки плюсовете и недостатъците — да направя правилното нещо за Джейкъб, да видя моя най-добър приятел, да бъда добър човек срещу това да разгневя Едуард. Десет минути може би. Достатъчно, за да реша че плюсовете бяха достоверни, а минусите — не. Едуард беше загрижен единствен за сигурността ми и аз знаех, че няма никакъв проблем от тази страна. Телефона не помагаше, Джейкъб отказваше да ми отговори, откакто Едуард се върна. Освен това, имах нужда да го видя — да видя начина, по който се усмихваше. Имах нужда да заменя ужасния спомен на неговото измъчено от болка лице, ако някога щях да имам спокойна съвест.

Имах около час най-вероятно. Можех набързо да се отбия до Ла Пуш и да се върна преди Едуард да е осъзнал, че ме е нямало. Беше след вечерния ми час, но дали на Чарли щеше да му пука, след като Едуард не е замесен? Имаше един начин да разбера.

Взех якето си и пухнах ръцете в ръкавите си докато слизах по стълбите. Чарли отмести поглед от играта, гледайки подозрително.

— Ще има ли някакъв проблем, ако ида да видя Джейк тази вечер? — попитах задъхано. — Няма да се бавя.

Веднага след като споменах Джейк, изражението на Чарли се успокои в самодоволна усмивка. Не беше изненадан да види, че неговите думи са ми повлияли толкова бързо.

— Разбира се. Няма проблем. Остани, колкото желаеш.

— Благодаря, тате! — казах, излизайки от вратата.

Като някой беглец, не можах да не се обърна няколко пъти преди да се кача в пикапа, но нощта беше толкова тъмна, че наистина нямаше нужда. Трябваше да си проправям път като се държах за дръжката. Очите ми тъкмо бяха започнали да свикват, докато мушках ключа в стартера. Завъртях го наляво, но вместо да чуя ревящия звук за живот, двигателят просто се задави. Опитах още веднъж, но със същия резултат. Едно малко движение през периферното ми зрение ме накара да подскоча. Изкрещях, когато видях, че не съм сама в пикапа. Едуард седеше неподвижно, немощна ярка светлина в тъмното, само ръцете му се движеха, докато обръщаше мистериозна черна кутия. Той се взираше в кутията, когато проговори.

— Алис се обади — промърмори той.

Алис! По дяволите, бях забравила да я включа в плановете си. Явно той й бе казал да ме наблюдава.

— Тя много се притесни, когато бъдещето ти внезапно изчезна.

Очите ми се разшириха в изненада.

— Защото не може да вижда вълците, нали знаеш — обясни с същото ниско мърморене. — Или забрави за това? Когато решиш да смесиш твоята съдба с тяхната, ти също изчезваш. Осъзнавам, че няма откъде да знаеш това. Но можеш ли да разбереш защо това ме прави малко… загрижен? Алис те вижда да изчезваш, а не може дори да каже дали ще се върнеш вкъщи или не. Твоето бъдеще изчезна също като тяхното. Не сме сигурни защо е това. Някаква естествена защита, с която са родени? — той говореше, сякаш обясняваше на себе си, все още гледайки към частта от моя двигател като я завъртя в ръцете си. — Това не изглежда много добре, откакто нямам никакъв проблем с разчитането на мислите им. Поне на Блек. Карлайл смята, че техният живот се е променил, заради тяхната трансформация. По-скоро е като неволна реакция, отколкото решение. Крайно непредсказуемо и променя всичко в тях. В един момент, когато се преобразяват, всъщност те дори не съществуват. Бъдещето не може да ги задържи…

Слушах размишленията му безмълвна.

— Ще оправя колата ти навреме за училище, в случай, че искаш да караш сама — увери ме след минута.

Попарена, взех ключовете си и тихо излязох от пикапа.

— Затвори прозореца, ако не ме искаш тази нощ. Ще разбера — прошепна той точно преди да блъсна вратата.

Влязох в къщата, блъскайки и тази врата.

— Какво не е наред? — Чарли попита от канапето.

— Пикапът не иска да запали — изръмжах.

— Искаш ли да го погледна?

— Не! Ще опитам пак сутринта.

— Искаш ли да използваш моята кола?

Не трябваше да използвам патрулката му. Чарли явно беше доста отчаян да ме заведе в Ла Пуш. Почти толкова, колкото бях и аз.

— Не. Изморена съм — измърморих — Лека.

Качих се с тропот по стълбите и отидох право към прозореца. Бутнах металната рамка грубо — прозореца се затвори и стъклото се разтресе.

Гледах към треперещото черно стъкло за един дълъг момент, докато не спря. После въздъхнах и отворих прозореца толкова широко, колкото можеше.