Серия
Здрач (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eclipse, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 208 гласа)

По-долу е показана статията за Затъмнение (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Затъмнение
Eclipse
Автор Стефани Майър
Първо издание 7 август, 2007 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Little, Brown
Оригинален език английски
Жанр фентъзи, романс
ПоредицаЗдрач
ПредходнаНоволуние
СледващаЗазоряване
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романът от поредицата „Здрач“. За астрономичното явление вижте Затъмнение.


„Затъмнение“ е третата книга от сагата „Здрач“ от Стефани Майър. В нея се доразказва историята на 18-годишната Бела Суон и нейният любим вампир, Едуард Кълън. Предходната книга от поредицата е „Новолуние“, а следващата - „Зазоряване“. Книгата е пусната на 7 август 2007 с първоначален тираж от 1 милион копия, [1] като само през първите 24 часа са продадени над 150 000.[2]

Сюжет

Историята започва с откритието, че в Сиатъл се случват поредица неразгадани убийства, а за които Едуард подозира, че са причинени от новороден вампир, който не може да контролира жаждата си. Едуард и Бела попълват молби за колеж, и Бела обяснява на Едуард, че иска отново да се види с Джейкъб – нейният приятел върколак. Междувременно, Алис Кълън има видение, че Виктория – вампирът, който преследва Бела, се е върнала в града. Въпреки че Едуард се тревожи за нейната безопасност, Бела настоява, че Джейкъб и останалите върколаци от неговата глутница никога не биха я наранили, и той ѝ позволява да ги посещава от време на време.

Няколко дни по-късно, Бела изявява желание да прави любов с Едуард, преди да бъде превърната във вампир. Едуард първоначално отказва, обяснявайки на Бела, че би могъл много лесно да я убие. Все пак, разбирайки колко много това би означавало за нея, той се съгласява да опитат да го направят някога в бъдещето, но само ако са женени. Въпреки че не изпитва особено желание за брак, Бела си дава сметка, че това да прекара вечността с Едуард означава за нея много повече от каквото и да е, тя приема неговото предложение.

Бела и семейство Кълън разбират, че убийствата в Сиатъл са извършение от "армия" новородени вампири, контролирани или от Виктория, или от клан вампири, известен като Волтури. Кълънс се съюзяват с върколаците, за да могат да се преборят с тази заплаха. Докато всички останали се подготвят за битка, Едуард и Бела отиват в планината, където да се скрият по време на боя по молба на Бела, а по-късно към тях се присъединява Джейкъб и Сет Клиъруотър – млад член на върколаците.

На сутринта, Джейкъб дочува Едуард и Бела да обсъждат годежа си и първоначално го мисли за сън, но въпреки това много се разстройва. Той заплашва да се присъедини към битката и да бъде убит, защото Бела не го обича. За да го спре, тя го целува и разбира, че обича и него. Виктория стига до Бела, проследявайки миризмата на Едуард и той е принуден да се бие с нея, въпреки желанието на Бела да го задържи при себе си, в безопасност. След битката остава само един новороден – Бри Танър (за почвече информация – Краткият втори живот на Бри Танър), която се е отказала да се бие. Всъщност, тя се е присъйденила в битката само и само защото вярвала, че Диего, нейният любим е на фронтовата линия, но топй се оказва убит още много по-рано. След като Виктория и нейната армия са разбити, Бела обяснява на Джейкъб, че макар да го обича, любовта и към Едуард е по-силна и тя не може да живее без него. След като получава покана за сватбата от смирения Едуард, Джейкъб приема формата на вълк и хуква, искайки да избяга от болката, която чувства, бесен на Бела за решението и да стане вампир.

Романът може да се сравни с „Брулени хълмове“ на Емили Бронте.

Край на разкриващата сюжета част.

Корица

На корицата на книгата се вижда скъсана панделка. Въпреки, че се предполага, че тя е показана публично през май 2007, на Бела на Затъмнението, официалният сайт на Барнс & Ноубъл и Стефани Майър показва новата корица през март 2007, заедно с кратък предварителен преглед на съдържанието на книгата.[3] Скъсаната панделка представлява избор, както Бела трябва да избира между любовта си към Едуард-вампира и приятелството си с върколака Джейкъб Блек. Майър също така заявява, че панделката се свързва и с идеята, че Бела не може напълно да се откъсне от своя човешки живот.[4]

Предварително разпространение

На 25 юли, се случва инцидент, подобен на предварителното разпространение на седмата книга за Хари Потър. Книжарниците на Барнс&Ноубъл случайно изпращат предварително копия на „Затъмнение“ до някои клиенти, които са си поръчали книгата предварително. Обяснението е за компютърна грешка, тъй като целият им онлайн магазин е компютъризиран.

С цел да няма "изтичане на информация", много фенсайтове са затворени. Стефани Майър заключва и коментарите си в MySpace. В открито писмо до един от фен сайтовете, авторката моли "щастливите читатели" да запазят края за себе си, докато останалите фенове на сагата получат своя шанс също да се порадват на книгата.

Критика

„Затъмнение“ също получава смесена критика.

LoveVampires.com заявява, че "Възрастните читатели вероятно няма твърде да харесат тревогите около една тийнейджърска връзка, но ако сте харесали предишните книги на авторката, значи и тук ще откриете доста забавление". На това основание, те дават на произведението четири и половина от възможни пет звезди.[5]

Ан Ройер от School Library Journal казва "Майър знае, че нейните фенове искат това: трепети и много романтика и тя им го дава"."[6]
Селби Гибсън-Бойс от Tulsa World пише: "Прочетох я без да спирам от началото до края. Самата книга не можа да се отлепи от ръката ми. Съвсем същото се случи и със „Здрач“ и „Новолуние“."[7]

Въпреки това, обаче, DearAuthor.com заявява, че "е ясно след като е взето решението Бела да бъде превърната във вампир, цялото естествено напрежение се изпарява и авторката трябва да си измисля един след друг фалшиви конфликти, за да запази историята интересна" и дава на книгата оценка С-.[8]

Келън Райс от списание „Бласт“ критикува книгата като сексистка, твърдейки, че Майър не само дава на двамата си герои една нездрава, дори оскърбителна връзка, но я романтизира и идеализира."[9]

Източници

  1. Bob Minzesheimer. Vampire tale takes bite out of 'Potter'. // USA Today, 15 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  2. Jeffrey A. Trachtenberg. Booksellers Find Life After Harry In a Vampire Novel. // The Wall Street Journal, 10 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  3. StephenieMeyer.com | Twilight Series | Eclipse
  4. http://stepheniesays.livejournal.com/20266.html Stephenie Says – Q+A at Fairless Hills
  5. Eclipse by Stephenie Meyer: Book Review
  6. Anne Rouyer. Eclipse. // School Library Journal, 5 септември 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  7. Shelby Gibson-Boyce. Free radical: J.K. who? Hottest new series is vamp fantasy. // Tulsa World, 10 август 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  8. REVIEW: Eclipse by Stephenie Meyer | Dear Author: Romance Book Reviews, Author Interviews, and Commentary
  9. Kellan Rice. 'Twilight' Sucks... And Not In A Good Way. // Blast Magazine, 16 август 2008. Посетен на 16 ноември 2008.

Външни препратки

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Eclipse (novel)“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.  

15. ЗАЛОГ

Спрях и го гледах около минута, безмълвна. Не можех да измисля какво да му кажа.

Както гледаше как се вцепенявам от вълнение, сериозността напусна лицето му.

— Добре — каза той, смеейки се. — Това е всичко.

— Джейк — усетих, че имаше нещо голямо — буца — в гърлото ми. Опитах се да премахна пречката. — Не мога. Имам предвид… аз не… Трябва да тръгвам. — Обърнах се, но той ме хвана за рамото.

— Не, чакай. Знам това, Бела. Но, виж, отговори ми на този въпрос, става ли? Искаш ли да си отида и да не си видим повече? Бъди честна.

Беше трудно да се концентрирам върху този въпрос, затова ми отне минута докато отговоря.

— Не, не желая това — най-накрая признах.

Джейкъб се ухили отново.

— Видя ли?

— Но аз не те искам около мен поради същата причина заради която ти ме искаш край себе си — възразих веднага.

— Кажи ми тогава защо точно ме искаш наоколо?

Обмислих това внимателно.

— Липсваш ми когато те няма. Когато си щастлив… — ограничих внимателно. — Това ме прави щастлива. Но мога да кажа същите неща и за Чарли, Джейкъб. Ти си ми като семейство. Обичам те, но не съм влюбена в теб.

Той кимна, спокойно.

— Но ме искаш наоколо?

— Да — казах аз. Беше невъзможно да го накарам да загуби кураж.

— Тогава ще съм.

— Ти си лакомник, който трябва да бъде наказан — изроптах аз.

— Да — той погали дясната ми буза с върха на пръстите си. Избутах ръката му.

— Мислиш ли, че можеш да се държиш малко по-добре, поне малко? — попитах, раздразнена.

— Не. Ти решаваш, Бела. Можеш да ме имаш такъв, какъвто съм — с лошо поведение — или да ме нямаш изобщо.

Погледнах го обезсърчено.

— Това е гадно.

— Значи и ти си.

За кратко това ме отрезви, машинално отстъпих назад.

Той беше прав. Ако не бях гадна — и алчна — трябваше да му кажа, че не искам да сме приятели и да се отдръпна. Беше грешно да се опитвам да го запазя като приятел щом това щеше да го нарани. Не знаех какво правя тук, но бях напълно сигурна, че това не беше добре.

— Прав си — прошепнах аз.

Той се засмя.

— Прощавам ти. Просто опитай да не ми се ядосваш много, защото наскоро реших, че няма да се предавам. Наистина има нещо неустоимо в загубата на кауза.

— Джейкъб — вгледах се в неговите тъмни очи, опитвайки се да го накарам да ме вземе насериозно. — Обичам го, Джейкъб. Той е целият ми живот.

— Обичаш и мен също — напомни ми. Той вдигна ръката си, когато започнах да протестирам. — Не по същия начин, знам. Но той не е целият ти живот. Вече не. Може би той беше, но те остави. И сега той просто ще трябва да се съгласи със следствието от това решение — аз.

Разтърсих глава.

— Ти си невъзможен.

Изведнъж той стана сериозен. Той взе брадичката ми в ръката си, държейки китката ми така че не можех да погледна встрани от неговия решителен, втренчен поглед.

— Докато сърцето ти спре да бие — каза той — аз ще съм тук, борейки се. Не забравяй, че имаш възможности.

— Не ги искам — не се съгласих аз, опитвайки се да изтръгна брадичката си от хватката му, но неуспешно. — И ударите на сърцето ми са преброени, Джейкъб. Времето почти свърши.

Очите му се стесниха.

— Още една причина да се боря — ще се боря по-силно сега, докато мога — прошепна той.

Той все още държеше китката ми — пръстите му я държаха прекалено здраво, докато ме заболя и видях внезапната решимост в очите му.

— Н… — започнах да протестирам, но беше прекалено късно.

Неговите устни докоснаха моите спирайки протеста ми. Той ме целуна ядосано, грубо, другата му ръка стискаше здраво врата ми отзад, правейки бягството невъзможно. Забутах гърдите му с цялата си сила, но той дори не направи признак, че го забелязва. Устата му беше мека, въпреки гнева, устните му се плъзгаха по моите по един топъл, непознат начин.

Сграбчих лицето му, опитвайки се да го избутам, отново без ефект. Той изглежда го забеляза този път и това го смути. Устните му принудиха моите да се отворят и можех да усетя горещия му дъх в устата ми.

Инстинктивно, оставих ръцете си настрана и спрях. Отворих очите си и не се борех, не чувствах… просто го чаках да спре.

Проработи. Гневът изглежда се изпари и той се изтегли обратно за да ме погледне. Той притисна устните си меко на моите отново, веднъж, за втори път… за трети път.

Преструвах се на статуя и чаках.

Най-накрая той се махна от лицето ми и се облегна.

— Приключи ли сега? — попитах безразлично аз.

— Да — отговори той. Започна да се усмихва, затваряйки очите си.

Издърпах ръката си обратно и тогава му залепих шамар, удряйки го в устата толкова силно колкото сила можех да изкарам от тялото си.

Чу се звук от счупване.

— Оу! ОУ! — извиках аз лудо, изпадайки в агония докато притисках ръката си до гърдите.

Беше счупена, можех да го усетя.

Джейкъб ме изгледа ужасен.

— Добре ли си?

— Не, по дяволите! Счупи ми ръката!

— Бела, ти си счупи ръката. Сега престани да танцуваш наоколо и ми дай да я погледна.

— Не ме докосвай! Отивам си вкъщи веднага!

— Ще взема колата — каза той спокойно. Той дори не помръдна челюстта си както правеха по филмите. Колко трогателно.

— Не, благодаря — отказах. — По-добре да вървя.

Обърнах се към улицата. Имаше само няколко мили до границата. Колкото по-скоро се махнех от него, Алис щеше да може да ме види. Тя щеше да прати някой да ме вземе.

— Позволи ми да те прибера вкъщи — настоя Джейкъб.

Невероятно, той обгърна с ръка кръста ми.

Дръпнах се далеч от него.

— Добре! — озъбих се аз. — Хайде! Не мога да дочакам да видя какво ще ти направи Едуард! Надявам се, че ще ти счупи врата, нахакано, гнусно, малоумно КУЧЕ!

Джейкъб завъртя очи. Той ме заведе до пасажерското място на колата му и ми помогна да вляза. Когато седна на шофьорското, той си подсвиркваше.

— Не те ли нараних изобщо? — Попитах необуздано и ядосано.

— Шегуваш ли се? Ако не беше започнала на пищиш, нямаше да разбера, че се опитваш да ме удариш. Може да не съм направен от камък, но не съм толкова мек.

— Мразя те, Джейкъб Блек.

— Това е добре. Омразата е страстна емоция.

— Ще ти дам една страст — промърморих под носа си. — Убийство, основното провинение на страстта.

— О, хайде! — каза той с приповдигнато настроение и сякаш пак щеше да започне. — Това би трябвало да е по-добре отколкото да целуваш скала?

— Дори не се доближава — казах му студено.

Той сви устните си.

— Може да го казваш просто така.

— Но не го казвам просто така.

Изглежда, че това го притесни за секунда, но след това той отново се развесели.

— Ти си просто ядосана. Нямам опит с тези неща, но си мислех, че беше приятно неправдоподобно.

— Ъгх — изроптах аз.

— Ще си мислиш за това довечера. Когато той мисли, че си заспала, ти ще си мислиш за твоите възможности.

— Ако мисля за теб довечера, ще е защото имам кошмар.

Той намали скоростта на колата, после ме погледна с тъмните си диви очи.

— Просто помисли за това как може да бъде — каза той с мек глас. — Не трябва да променяш нищо заради мен. Знаеш, Чарли ще се радва ако избереш мен. Мога да те защитавам толкова добре, колкото и един вампир може — може би и по-добре. И ще те правя щастлива, Бела. Има толкова много неща, които мога да ти дам, а той не. Ще се обзаложа, че той дори не те е целувал така, защото може да те нарани. Аз никога, никога няма да те нараня, Бела.

Показах му пострадалата си ръка.

Той отвърна.

— Не беше моя вина. Знаеш го добре.

— Джейкъб, не мога да бъда щастлива без него.

— Ти никога не си и опитвала — не се съгласи той. — Когато напусна, ти изразходваше цялата си енергия, мислейки, страдайки за него. Можеш да бъдеш щастлива, ако го оставиш да си отиде. Можеш да си щастлива с мен.

— Не искам да бъда щастлива с някой, а с него — настоявах аз.

— Никога няма да бъдеш толкова сигурна с него, отколкото си с мен. Той те остави веднъж, може да го направи отново.

— Не, няма да го направи — казах през зъби аз.

Болката от спомена остана в мен като белег от камшик. Това ме накара до искам да го нараня пак.

— Ти също ме остави ме един път — напомних му със студен глас, мислейки за седмиците, криейки се от мен, думите, които ми каза и дърветата пред дома му.

— Никога не съм те оставял — отрече той разгорещено. — Те ми казаха да не ти казвам, че не е безопасно за теб. Но никога не си тръгнах, никога! Бягах около къщата ти всяка вечер, както правя сега. Само за да се уверя, че си добре.

Нямаше да позволя да ме накара да се чувствам зле заради него.

— Заведи ме вкъщи. Боли ме ръката.

Той въздъхна и започна да кара с нормална скорост, гледайки в пътя.

— Просто си помисли, Бела.

— Не — отвърнах аз упорито.

— Да. Тази вечер. И аз ще мисля за теб, докато ти мислиш за мен.

— Както казах, кошмар.

Той се засмя:

— Ти отвърна на целувката ми.

Ахнах, несъзнателно свивайки пръстите си в юмрук, изсъсках, когато болката от счупената ми ръка се обади.

— Добре ли си? — попита той.

— Не съм.

— Мисля, че мога да ти кажа разликата.

— Очевидно не можеш — не отвърнах на целувката ти, това беше опит да те разкарам от себе си, идиот.

Той се изсмя гърлено.

— Обидно. Почти твърде отбранително, бих казал.

Дълбоко си поех дъх. Нямаше смисъл да споря с него; щеше да оспори всяка моя дума.

Концентрирайки се върху ръката си, се опитах да размърдам пръстите си, за да установя къде са счупените части.

Остра болка проряза ръката ми. Изстенах.

— Наистина съжалявам за ръката ти — каза Джейкъб, звучейки почти искрено. — Следващия път, когато искаш да ме удариш, използвай бейзболна бухалка или железен лост, става ли?

— Не си мисли, че ще го забравя — промърморих аз.

Не осъзнавах накъде отиваме, докато не видях, че бяхме на моята улица.

— Защо ме водиш тук? — попитах.

Той ме погледна, а погледът му беше празен.

— Мисля, че каза, че се прибираш у вас?

— Ъгх. Предполагам не можеш да ме закараш до къщата на Едуард, нали?

Болка премина през лицето му и можех да видя, че това му повлия повече от всичко останало, което казах.

— Това е домът ти, Бела — отвърна тихо той.

— Да, но живеят ли някакви доктори тук? — попитах, държейки ръката си отново.

— Ох. — Той обмисли това за това за минута. — Ще те закарам до болницата. Или Чарли може да го направи.

— Не искам да ходя в болницата. Срамно и ненужно е.

Остави колата пред къщата, все още колебаейки се. Колата на Чарли беше на пътя.

Въздъхнах.

— Върви си вкъщи, Джейкъб.

Излязох от колата несръчно, отправяйки се към вкъщи. Моторът изръмжа зад мен и аз бях по-малко учудена, отколкото раздразнена да открия Джейкъб зад себе си.

— Какво ще правиш? — попита той.

— Ще взема лед за ръката ми, после ще се обадя на Едуард да му кажа да дойде и да ме заведе при Карлайл да ми оправи ръката.

Той не отговори. Отвори вратата и я задържа за мен.

Влязохме в стаята повече от тихо, където Чарли лежеше на дивана.

— Здравейте, деца — каза той, седейки в очакване. — Радвам се да те видя тук, Джейк.

— Здрасти, Чарли. — Отговори Джейкъб небрежно.

Отидох в кухнята.

— Какво не й е наред? — зачуди се Чарли.

— Мисли, че си е счупила ръката. — Чух Джейкъб да му отговаря. Отидох до фризера и извадих ледени кубчета.

— Как го е направила? — като мой баща, предполагах, че Чарли ще покаже повече загриженост, отколкото пренебрежение.

Джейкъб се засмя.

— Удари ме.

Чарли се засмя също и аз се смръщих, докато удрях ваничката с леда в ръба на мивката. Ледът се разпръсна в нея, взех със здравата си ръка една шепа от него и обвих кубчетата в кърпата на тезгяха.

— Защо те удари?

— Защото я целунах — каза Джейкъб безочливо.

— Браво на теб, хлапе — отвърна Чарли поздравително.

Стиснах зъби и отидох до телефона. Набрах номера на Едуард.

— Бела? — отговори той още на първото позвъняване. Звучеше повече от успокоен — олекна му. Можех да чуя Волвото му — той вече беше в колата, което беше добре.

— Ти си остави телефона… съжалявам, Джейкъб ли те докара в къщи?

— Да — измърморих. — Ще дойдеш ли да ме вземеш, моля те?

— Вече пътувам — каза той веднага. — Какво не е наред?

— Искам Карлайл да погледне ръката ми. Мисля, че е счупена.

Беше настъпила тишина в другата стая и се зачудих кога Джейкъб щеше да се разкара. Усмихнах се злобно, представяйки си безпокойството му.

— Какво стана? — Едуард попита, гласът му се понижи.

— Ударих Джейкъб — признах аз.

— Добре — каза безрадостно Едуард. — Съжалявам, че си ранена.

Засмях се, защото той звучеше по-приятно от колкото Чарли.

— Иска ми се да го бях наранила — въздъхнах разочаровано. — Не му нанесох абсолютно никакви щети.

— Мога да поправя това — предложи той.

— Надявах се да го кажеш.

Имаше малка пауза.

— Не звучеше, сякаш си го казала ти — каза той внимателно. — Какво направи той?

— Целуна ме — промърморих.

Всичко, което чувах от другата страна на линията, бе усилващия се шум от двигателя.

В другата стая Чарли проговори отново.

— Може би трябва да тръгваш, Джейк — подметна.

— Мисля, че мога да поостана, ако не възразяваш.

— Погребението е твое — измърмори Чарли.

— Кучето още ли е там? — Едуард най-накрая проговори отново.

— Да.

— На ъгъла съм — каза той мрачно и връзката прекъсна.

Като затворих телефона, усмихвайки се, чух звука на колата носеща се по улицата. Спирачките изпротестираха шумно, когато той рязко спря отпред. Отидох да отворя вратата.

— Как е ръката ти? — попита Чарли като влязох. Той изглежда се чувстваше неловко. Джейкъб се излегна на дивана до него в перфектно спокойствие.

Махнах пакета с ледчета, за да я покажа.

— Подува се.

— Може би трябва да налиташ на бой на хора с твоите размери — предложи ми Чарли.

— Може би — съгласих се аз. Отидох да отворя вратата. Едуард чакаше.

— Дай да погледна — промърмори той.

Той нежно изследва ръката ми, толкова внимателно, за да не ми причини никаква болка. Ръцете му бяха почти толкова студени колкото и леда и при допир с ръката ми усещането беше приятно.

— Мисля, че си права за счупването — каза той. — Гордея се с теб. Трябваше да приложиш повече сила.

— Толкова колкото имах. — Отвърнах. — Но очевидно недостатъчно.

Той целуна ръката ми леко.

— Ще се погрижа за това — обеща той. И после повика. — Джейкъб — като гласът му все още беше тих и спокоен.

— Сега, сега — предупреди Чарли.

Чух Чарли да се отмества от дивана. Джейкъб дойде пръв в антрето и то много тихо, но Чарли не беше много далеч зад него. Джейкъб изглеждаше нетърпелив и напрегнат.

— Не искам никакъв бой, разбираш ли? — Чарли погледна само към Едуард, когато заговори. — Мога да отида и да си сложа значката, ако това ще направи молбата ми по-официална.

— Няма да е необходимо — каза Едуард в сдържан тон.

— Защо не ме арестуваш, татко? — предложих аз. — Аз съм тази, която раздава шамари.

Чарли повдигна една вежда:

— Искаш ли да повдигнеш обвинения, Джейк?

— Не — ухили се Джейкъб непоправимо. — Ще се възползвам някой друг ден.

Едуард направи гримаса.

— Татко, нямаш ли някъде в стаята ти бейзболна бухалка? Искам да я взема за малко.

Чарли ме погледна спокойно.

— Достатъчно, Бела.

— Да идем при Карлайл да погледне ръката ти преди да си се озовала в затворническа килия — каза Едуард, сложи ръката си около мен и ме прибута към вратата.

— Добре — казах, навеждайки се срещу него. Вече не бях толкова ядосана, сега, когато Едуард беше с мен. Чувствах се удобно и ръката ми не беше болеше толкова много.

Вървяхме надолу към тротоара, когато чух Чарли да шепти притеснено зад гърба ми.

— Какво правиш? Луд ли си?

— Дай ми една минутка, Чарли — отговори Джейкъб. — Не се притеснявай, веднага се връщам.

Обърнах се и Джейкъб ни беше последвал, спирайки да затвори вратата пред изненаданото и смутено лице на Чарли.

Едуард не му обърна внимание първоначално, водейки ме към колата. Помогна ми да вляза, затвори вратата и тогава се обърна с лице към Джейкъб на тротоара.

Наклоних се през прозореца притеснена. Чарли се виждаше в къщата, надзъртайки през завесите в стаята.

Позата на Джейкъб беше непринудена, ръцете му бяха сгънати около гърдите му, но мускулите на челюстта му бяха стегнати.

Едуард проговори с глас толкова спокоен и любезен, което направи думите странно повече заплашителни.

— Няма да те убия сега, защото това би разстроило Бела.

— Хмх — измънках аз.

Едуард се обърна леко, за да ме дари с бърза усмивка. Лицето му все още беше спокойно.

— За това може да се тревожиш на сутринта — каза той, докосвайки леко с пръстите си бузата ми.

После се обърна обратно към Джейкъб.

— Но ако я върнеш ранена отново — не ме интересува кой е виновен, не ме интересува, дори тя просто се е спънала или метеор да е паднал от небето и да я е ударил по главата — ако ми я върнеш в по-различно състояние от перфектното, в което съм я оставил, ще тичаш с три крака. Разбра ли, мелез?

Джейкъб завъртя очи.

— Кой се завърна? — натъртих аз.

Едуард продължи сякаш не ме беше чул.

— И ако някога я целунеш отново, ще ти счупя челюстта заради нея — обеща той, като гласът му все още беше любезен и кадифен и… убийствен.

— Ами ако тя иска? — проговори Джейкъб арогантно.

— Хах! — изсумтях аз.

— Ако тя го желае, тогава няма да възразявам. — Едуард сви рамене, без грам притеснение. — Можеш просто да изчакаш тя да ти каже, че иска, вместо да се доверяваш на тълкуването ти на езика на тялото, но лицето си е твое.

Джейкъб се озъби.

— Мечтай си — изроптах аз.

— Да, мечтае си — промърмори Едуард.

— Е, ако си приключил с претърсването на мислите в главата ми — Джейкъб каза с подчертано раздразнение — защо не се погрижиш за ръката й?

— Още едно нещо — каза бавно Едуард. — И аз ще се бия за нея. Трябва да знаеш това. Не приемам нищо за даденост, и ще се боря два пъти по-здраво от теб.

— Хубаво — каза Джейкъб. — Не е забавно да победиш някой, който се отказва.

— Тя е моя — ниският глас на Едуард беше внезапно тъмен, не толкова спокоен колкото преди. — Не съм казвал, че ще се боря честно.

— Нито пък аз.

— Късмет.

Джейкъб кимна.

— Да, нека най-добрия човек спечели.

— Това звучи доста правилно, пале.

Джейкъб направи гримаса за кратко, след което успокои лицето си и заобиколи Едуард, за да ми се усмихне. Аз му се смръщих.

— Надявам се ръката ти да се оправи скоро. Наистина съжалявам за нараняването.

Като малките деца, вирнах нос и се обърнах.

Не вдигнах поглед отново докато Едуард не заобиколи колата и не влезе на шофьорското място, така че не знаех дали Джейкъб се беше върнал в къщата или продължаваше да стои там, гледайки ме.

— Как се чувстваш? — попита Едуард докато се отдалечавахме с колата.

— Раздразнена.

Той сподави смеха си.

— Говорех за ръката ти.

Свих рамене.

— Била съм и по-зле.

— Така е — съгласи се той, и се намръщи.

Едуард караше около къщата до гаража. Емет и Розали бяха там. Перфектните крака на Розали се разпознаваха, дори да бяха прикрити под дънки, подавайки се изпод дъното на големия джип на Емет.

Емет стоеше точно до нея, едната му ръка се простря под джипа пред нея.

Отне ми момент да осъзная, че той играеше ролята на крик.

Емет гледаше учудено, докато Едуард ми помагаше внимателно да изляза от колата.

Очите му се фокусираха върху ръката, която притисках до гърдите си.

Емет се ухили.

— Пак ли падна, Бела?

Изгледах го свирепо.

— Не, Емет. Ударих върколак в лицето. — Емет се опули и после избухна в ръмжащ смях.

Докато Едуард ме преведе да минем покрай тях, Розали проговори изпод колата.

— Джаспър ще спечели залога — каза тя самодоволно.

Смехът на Емет спря изведнъж и той ме изучи с оценителни очи.

— Какъв залог? — попитах аз, правейки пауза.

— Хайде да те заведа при Карлайл — побутна ме Едуард. Той гледаше към Емет. Главата му се поклати леко.

— Какъв залог? — настоях и се обърнах към него.

— Благодаря, Розали — промърмори той, стегна ръката си около кръста ми и ме придърпа към къщата.

— Едуард… — заекнах аз.

— Инфантилно е — отвърна той. — Емет и Джаспър обичат да залагат.

— Емет ще ми каже — опитах се да се обърна, но ръката му беше като стомана около мен.

Той въздъхна.

— Залагат колко пъти ще… сгрешиш през първата си година.

— Оо — направих гримаса, опитвайки се да скрия внезапния страх когато осъзнах какво има в предвид. — Обзаложили са се колко хора ще убия?

— Да — призна той безрадостно. — Розали мисли, че характерът ти ще наклони везните в полза на Джаспър.

Почувствах се малко по-добре.

— Джаспър залага по-високо.

— Той ще се почувства по-добре, ако имаш затруднения с приспособяването. Писнало му е да бъде най-слабият.

— Да. Разбира се, ще се почувства по-добре. Предполагам, че може да направя няколко извънредни убийства, ако това ще направи Джаспър щастлив. Защо не? — говорех безсмислици, гласът ми беше празен и монотонен. В главата си виждах заглавия на вестници, списъци с имена…

Той ме стисна.

— Няма нужда да се притесняваш за това. Всъщност, няма нужда да се притесняваш за това изобщо, ако не искаш.

Аз изохках и Едуард, мислейки си, че е от болката в ръката, ме придърпа по здраво към къщата.

Ръката ми беше счупена, но нямаше никакви сериозни щети, просто мъничка пукнатина на една от ставите. Не исках гипс и Карлайл каза, че ще се оправя, ако ме стегне със скоба и обещая да не я махам. Обещах.

Едуард можеше да каже, че се бях изолирала, докато Карлайл внимателно стягаше ръката ми. Той се притесняваше на глас няколко минути затова, че ме болеше, но го убедих, че не беше това.

Сякаш имах нужда — или място в себе си изобщо — за още едно нещо, за което да се тревожа.

Всичките истории на Джаспър за новосъздадени вампири преминаваха през главата ми откакто ми беше обяснил миналото си.

Сега тези истории се въртяха в остър фокус с новините за облога му с Емет.

Зачудих се, неволно, на какво са бяха обзаложили? Каква беше мотивиращата награда когато имаш всичко?

Винаги съм знаела, че ще съм различна. Надявах се, че ще бъда толкова силна колкото Едуард казваше, че ще съм. Силна и бърза и най-вече красива. Че ще бъда някоя, която може да застане до Едуард и да се чувства така, сякаш принадлежи там.

Опитвах се да не мисля много за останалите неща, които щях да бъда. Дива. Кръвожадна. Може би нямаше да съм способна да се спра да убивам хора. Непознатите, хората, които никога не са ме наранявали. Хора, като тези от увеличаващия се брой жертви в Сиатъл, хора, които са имали семейства, приятели и бъдеще. Хора, които са имали живот.

И аз може да съм чудовището, което ще им го отнеме.

Но всъщност аз можех да се справя с тази част — защото вярвах на Едуард, доверявах му се абсолютно, че ще ме предпази от неща, за което после щях да съжалявам.

Знаех, че ще ме заведе и на Антарктика на лов за пингвини, ако го помолех. А аз щях да направя всичко, за да бъда добър човек. Добър вампир. Тази мисъл трябваше да ме развесели, за да не го тревожа отново.

Защото, ако наистина бях нещо като това — като кошмарните картини на новосъздадени, които Джаспър беше оставил в главата ми — можех ли аз изобщо да бъда себе си? И ако всичко, което исках, беше да убивам хора, какво щеше да стане с нещата, които исках сега?

Едуард беше толкова вманиачен да не пропусна нищо докато съм човек. Обикновено това ми звучеше някак глупаво. Нямаше много човешки неща, за които се притеснявах, че ще пропусна. Докато имах възможност да бъда с Едуард, какво друго можех да искам?

Вгледах се в лицето му, докато той гледаше как Карлайл оправя ръката ми. Нямаше нищо на света, което да исках повече от него. Щеше ли, можеше ли това да се промени?

Имаше ли някакво човешко преживяване, от което не исках да се откажа?