Серия
Здрач (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eclipse, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 208 гласа)

По-долу е показана статията за Затъмнение (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Затъмнение
Eclipse
Автор Стефани Майър
Първо издание 7 август, 2007 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Little, Brown
Оригинален език английски
Жанр фентъзи, романс
ПоредицаЗдрач
ПредходнаНоволуние
СледващаЗазоряване
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романът от поредицата „Здрач“. За астрономичното явление вижте Затъмнение.

„Затъмнение“ е третата книга от сагата „Здрач“ от Стефани Майър. В нея се доразказва историята на 18-годишната Бела Суон и нейният любим вампир, Едуард Кълън. Предходната книга от поредицата е „Новолуние“, а следващата – „Зазоряване“. Книгата е пусната на 7 август 2007 с първоначален тираж от 1 милион копия, [1] като само през първите 24 часа са продадени над 150 000.[2]

Сюжет

Историята започва с откритието, че в Сиатъл се случват поредица неразгадани убийства, а за които Едуард подозира, че са причинени от новороден вампир, който не може да контролира жаждата си. Едуард и Бела попълват молби за колеж, и Бела обяснява на Едуард, че иска отново да се види с Джейкъб – нейният приятел върколак. Междувременно, Алис Кълън има видение, че Виктория – вампирът, който преследва Бела, се е върнала в града. Въпреки че Едуард се тревожи за нейната безопасност, Бела настоява, че Джейкъб и останалите върколаци от неговата глутница никога не биха я наранили, и той ѝ позволява да ги посещава от време на време.

Няколко дни по-късно, Бела изявява желание да прави любов с Едуард, преди да бъде превърната във вампир. Едуард първоначално отказва, обяснявайки на Бела, че би могъл много лесно да я убие. Все пак, разбирайки колко много това би означавало за нея, той се съгласява да опитат да го направят някога в бъдещето, но само ако са женени. Въпреки че не изпитва особено желание за брак, Бела си дава сметка, че това да прекара вечността с Едуард означава за нея много повече от каквото и да е, тя приема неговото предложение.

Бела и семейство Кълън разбират, че убийствата в Сиатъл са извършение от „армия“ новородени вампири, контролирани или от Виктория, или от клан вампири, известен като Волтури. Кълънс се съюзяват с върколаците, за да могат да се преборят с тази заплаха. Докато всички останали се подготвят за битка, Едуард и Бела отиват в планината, където да се скрият по време на боя по молба на Бела, а по-късно към тях се присъединява Джейкъб и Сет Клиъруотър – млад член на върколаците.

На сутринта, Джейкъб дочува Едуард и Бела да обсъждат годежа си и първоначално го мисли за сън, но въпреки това много се разстройва. Той заплашва да се присъедини към битката и да бъде убит, защото Бела не го обича. За да го спре, тя го целува и разбира, че обича и него. Виктория стига до Бела, проследявайки миризмата на Едуард и той е принуден да се бие с нея, въпреки желанието на Бела да го задържи при себе си, в безопасност. След битката остава само един новороден – Бри Танър (за почвече информация – Краткият втори живот на Бри Танър), която се е отказала да се бие. Всъщност, тя се е присъйденила в битката само и само защото вярвала, че Диего, нейният любим е на фронтовата линия, но топй се оказва убит още много по-рано. След като Виктория и нейната армия са разбити, Бела обяснява на Джейкъб, че макар да го обича, любовта и към Едуард е по-силна и тя не може да живее без него. След като получава покана за сватбата от смирения Едуард, Джейкъб приема формата на вълк и хуква, искайки да избяга от болката, която чувства, бесен на Бела за решението и да стане вампир.

Романът може да се сравни с „Брулени хълмове“ на Емили Бронте.

Край на разкриващата сюжета част.

Корица

На корицата на книгата се вижда скъсана панделка. Въпреки, че се предполага, че тя е показана публично през май 2007, на Бела на Затъмнението, официалният сайт на Барнс & Ноубъл и Стефани Майър показва новата корица през март 2007, заедно с кратък предварителен преглед на съдържанието на книгата.[3] Скъсаната панделка представлява избор, както Бела трябва да избира между любовта си към Едуард-вампира и приятелството си с върколака Джейкъб Блек. Майър също така заявява, че панделката се свързва и с идеята, че Бела не може напълно да се откъсне от своя човешки живот.[4]

Предварително разпространение

На 25 юли, се случва инцидент, подобен на предварителното разпространение на седмата книга за Хари Потър. Книжарниците на Барнс&Ноубъл случайно изпращат предварително копия на „Затъмнение“ до някои клиенти, които са си поръчали книгата предварително. Обяснението е за компютърна грешка, тъй като целият им онлайн магазин е компютъризиран.

С цел да няма „изтичане на информация“, много фенсайтове са затворени. Стефани Майър заключва и коментарите си в MySpace. В открито писмо до един от фен сайтовете, авторката моли „щастливите читатели“ да запазят края за себе си, докато останалите фенове на сагата получат своя шанс също да се порадват на книгата.

Критика

„Затъмнение“ също получава смесена критика.

LoveVampires.com заявява, че „Възрастните читатели вероятно няма твърде да харесат тревогите около една тийнейджърска връзка, но ако сте харесали предишните книги на авторката, значи и тук ще откриете доста забавление“. На това основание, те дават на произведението четири и половина от възможни пет звезди.[5]

Ан Ройер от School Library Journal казва „Майър знае, че нейните фенове искат това: трепети и много романтика и тя им го дава“."[6]
Селби Гибсън-Бойс от Tulsa World пише: "Прочетох я без да спирам от началото до края. Самата книга не можа да се отлепи от ръката ми. Съвсем същото се случи и със „Здрач“ и „Новолуние“."[7]

Въпреки това, обаче, DearAuthor.com заявява, че „е ясно след като е взето решението Бела да бъде превърната във вампир, цялото естествено напрежение се изпарява и авторката трябва да си измисля един след друг фалшиви конфликти, за да запази историята интересна“ и дава на книгата оценка С-.[8]

Келън Райс от списание „Бласт“ критикува книгата като сексистка, твърдейки, че Майър не само дава на двамата си герои една нездрава, дори оскърбителна връзка, но я романтизира и идеализира."[9]

Източници

  1. Bob Minzesheimer. Vampire tale takes bite out of 'Potter'. // USA Today, 15 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  2. Jeffrey A. Trachtenberg. Booksellers Find Life After Harry In a Vampire Novel. // The Wall Street Journal, 10 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  3. StephenieMeyer.com. Twilight Series. Eclipse
  4. Stephenie Says – Q+A at Fairless Hills
  5. Eclipse by Stephenie Meyer: Book Review
  6. Anne Rouyer. Eclipse. // School Library Journal, 5 септември 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  7. Shelby Gibson-Boyce. Free radical: J.K. who? Hottest new series is vamp fantasy. // Tulsa World, 10 август 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  8. REVIEW: Eclipse by Stephenie Meyer | Dear Author: Romance Book Reviews, Author Interviews, and Commentary
  9. Kellan Rice. 'Twilight' Sucks... And Not In A Good Way. // Blast Magazine, 16 август 2008. Посетен на 16 ноември 2008.

Външни препратки

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Eclipse (novel)“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.  

25. ОГЛЕДАЛО

Направих усилие да помръдна очите си, широко отворени и замръзнали в шок, за да мога да не зяпам от прекалено близо овалния предмет, обвит от кичури трепереща огнена коса. Едуард отново бе в движение. Бърз и хладно делови, той осакатяваше обезглавения труп.

Не можех да отида при него — не можех да накарам краката ми да ме послушат, те сякаш бяха оковани за земята. Но изследвах подробно всяко негово действие, търсейки по него някаква следа от нараняване. Сърцето ми си възвърна здравословния ритъм, когато не открих никакви рани. Той беше гъвкав и грациозен както винаги. Не виждах дори дрехите му някъде да се бяха разкъсали.

Той не погледна към мен — там, където бях замръзнала в ужас — докато трупаше на купчина все още мърдащите крайници и ги покри със сухи борови иглички. Не срещна шокирания ми поглед и когато хукна в гората след Сет.

Нямах време да се възстановя преди те двамата със Сет да се върнат, ръцете на Едуард бяха пълни с части от Райли. Сет носеше голямо парче — торса му — в устата си. Добавиха товара си към купчината и Едуард извади сребрист правоъгълен предмет от джоба си. Той натисна бутончето на запалката и приближи пламъка към изгнилото дърво. То веднага се запали — дълги езици оранжев огън плъзнаха бързо по кладата.

— Донеси всяко парче — каза Едуард с нисък глас на Сет.

Заедно, вампирът и върколакът претърсиха мястото, от време на време хвърляйки малки късове от мраморния труп в пламъците. Сет държеше парчетата със зъби. Мозъкът ми още не работеше достатъчно добре, за да разбера защо не се бе преобразил и да използва ръцете си. Едуард продължаваше да гледа само това, което вършеше.

И ето че вече свършиха, а силният огън изпращаше пурпурен задушаващ стълб към небето. Дебелият пушек се виеше бавно нагоре, изглеждайки по-огромен отколкото трябваше; миришеше на горящ тамян, а тази миризма не беше приятна. Беше прекалено тежка и силна.

Сет отново издаде онзи кикотещ звук дълбоко от гърдите си.

Усмивка пробяга по напрегнатото лице на Едуард.

Той протегна ръката си, дланта му — свита в юмрук. Сет се озъби, разкривайки дълга редица от остри като нож зъби и допря нос до ръката на Едуард.

— Добра отборна работа — промърмори Едуард.

Сет издаде звук, смесица от кашляне и смях.

После Едуард пое дълбоко въздух и се обърна бавно, за да застане срещу мен.

Не можех да разбера изражението му. Очите му бяха разтревожени, сякаш наблизо имаше друг враг — повече от разтревожени, бяха уплашени. Макар че не бе показал никакъв страх, когато се изправи срещу Виктория и Райли… Умът ми бе в застой, замаян и безполезен като тялото ми. Зяпнах го озадачено.

— Бела, скъпа — каза той с най-мекия си тон, приближавайки се към мен с прекалена забавеност, с протегнати ръце и длани напред. Както бях замаяна, това ми напомни за заподозрян, приближаващ към полицай и показващ, че не е въоръжен… — Бела, можеш ли да пуснеш камъка, моля те? Внимателно. Да не се нараниш.

Бях забравила за недодяланото ми оръжие, макар че сега осъзнавах, че го стисках толкова здраво, че ставите ми силно протестираха. Дали отново си бях счупила ръката? Карлайл щеше да ме гипсира отново.

Едуард се поколеба на няколко крачки от мен, все още с ръце във въздуха и с уплашени очи.

Отне ми няколко дълги секунди, за да си спомня как да движа пръстите си. После камъкът тупна на земята, докато ръката ми замръзна във въздуха в същата позиция.

Едуард леко се отпусна, когато ръцете ми вече бяха празни, но не се приближи повече.

— Няма от какво да се страхуваш, Бела — промърмори Едуард. — В безопасност си. Няма да те нараня.

Странното му обещание само ме обърка допълнително. Зяпнах го като малоумна, опитвайки се да разбера.

— Всичко ще се оправи, Бела. Знам, че сега си уплашена, но всичко свърши. Никой няма да те нарани. Няма да те докосна. Няма да те нараня — каза той.

Очите ми проблеснаха бясно и най-накрая намерих гласа си някъде в мен.

— Защо продължаваш да казваш това?

Направих нестабилна крачка към него, а той се отдалечи.

— Какво не е наред? — прошепнах аз. — Какво имаш предвид?

— Ти… — внезапно златистите му очи станаха объркани, както се чувствах и аз — … не си ли уплашена от мен?

— Уплашена от теб? Защо?

Направих още една крачка напред, залитайки и се спънах в нещо — най-вероятно в собствените ми крака. Едуард ме хвана и зарових лице в гърдите му и заплаках.

— Бела, Бела, толкова съжалявам. Всичко свърши, всичко свърши.

— Добре съм — задъхах се аз. — Добре съм. Просто… откачам. Дай ми… минутка.

Ръцете му се стегнаха около мен.

— Толкова съжалявам — повтаряше той отново и отново.

Притиснах се до него доколкото можех да дишам и после започнах да го целувам — по гърдите, по рамото, по врата — всяка част от него, която можех да достигна. Бавно, мозъкът ми започна да работи отново.

— Добре ли си? — питах аз настоятелно между целувките. — Тя нарани ли те изобщо?

— Абсолютно не — добре съм — каза той, заравяйки лице в косата ми.

— Сет?

Едуард се подсмихна.

— Повече от добре е. Всъщност е много доволен от себе си.

— Другите? Алис, Есме? Вълците?

— Всички са добре. И там всички е приключило. Там всичко е минало гладко, както и мислех. Най-лошото от всичко беше тук.

Оставих се да асимилирам това за момент, да проникне в ума ми и да го разбера.

Семейството и приятелите ми бяха добре. Виктория никога нямаше да се върне. Всичко беше свършило. Всички щяхме да сме добре.

Но не можех напълно да възприема добрите новини, тъй като все още бях много объркана.

— Кажи ми защо — настоях аз. — Защо си помисли, че се страхувам от теб?

— Съжалявам — каза той, извинявайки се отново — за какво? Нямах и представа. — Толкова съжалявам. Не исках да виждаш това. Да ме виждаш така. Знам, че сигурно съм те ужасил.

Трябваше да премисля и това за една минута, колебливия начин, по който се приближаваше към мен с ръце във въздуха. Сякаш щях да избягам, ако той се бе приближил бързо…

— Сериозно? — попитах накрая. — Ти… какво? Мислел си, че си ме уплашил? — изсумтях аз.

Това, че изсумтях беше добре — в гласа ми не можеше да се усети треперене или пречупване. Звучах изненадващо нормално.

Той постави ръка под брадичката ми и наведе главата ми назад, за да разчете изражението ми.

— Бела, аз просто — той се поколеба и после се насили да изрече думите — аз обезглавих и осакатих живо същество на около двадесет ярда от теб. Това не те ли притеснява?

Той се смръщи срещу мен.

Свих рамене. И свиването на раменете беше добре — доста красноречиво.

— Не съвсем. Притеснявах се само ти и Сет да не пострадате. Исках да помогна, но само толкова можех да направя…

Внезапно ядосаното му изражение накара гласа ми да заглъхне.

— Да — каза той стегнато — малкият ти номер с камъка. Знаеш ли, че почти ми докара сърдечен удар? А това не става много лесно.

Бесният му поглед ме стряскаше и се затрудних с отговарянето.

— Исках да помогна… Сет беше ранен…

— Сет само се преструваше, че е ранен, Бела. Беше номер. И тогава ти…! — той поклати глава, неспособен да довърши. — Сет не можеше да види какво правиш, затова аз трябваше да се намеся. Сега Сет е малко сърдит, че победата не е изцяло негова.

— Сет се е… преструвал?

Едуард кимна сковано.

— Оо.

И двамата погледнахме към Сет, който усърдно ни игнорираше, гледащ към пламъците. Самодоволство струеше от всеки косъм от козината му.

— Е, не знаех — казах аз, защитавайки се. — А и не е лесно да си единственият безпомощен човек наоколо. Само почакай да стана вампир! Няма да стоя отстрани следващия път!

Дузина емоции преминаха по лицето му преди то да придобие развеселено изражение.

— Следващия път? Да не би скоро да очакваш друга война?

— С моя късмет — кой знае?

Той завъртя очи, но виждах, че направо лети — облекчението беше много приятно и за двама ни. Беше свършило.

Или… беше ли всъщност?

— Почакай. Не каза ли нещо преди това… — сепнах се аз, припомняйки си какво точно беше преди — какво щях да кажа на Джейкъб? Раздвоеното ми сърце биеше болезнено. Беше трудно да повярвам, почти невъзможно, но най-трудната част от деня още не беше минала — но аз продължих, въпреки това. — За усложнение? За Алис, че трябвало да задължи Сам да изпълни плана. Каза, че било близо. Какво е било близо?

Очите на Едуард просветнаха към Сет и те си размениха погледи.

— Е? — попитах аз.

— Всъщност е нищо — каза бързо Едуард. — Но ние трябва да тръгваме…

Той започна да ме тегли към гърба си, но аз се опънах и отдръпнах настрани.

— Дефинирай ми нищо.

Едуард взе лицето ми с две ръце.

— Имаме само минутка, така че не се паникьосвай, става ли? Казах ти, че няма защо да се страхуваш. Довери ми се за това, моля те?

Кимнах, опитвайки се да скрия внезапния страх — колко още можех да понеса преди да рухна?

— Няма причина да се страхувам. Ясно.

Той сви устни за секунда, докато решаваше какво да каже. После внезапно погледна към Сет, сякаш той го бе повикал.

— Какво прави тя? — попита Едуард.

Сет изскимтя — звукът беше загрижен и притеснен. Накара космите по врата ми да настръхнат. Всичко беше мъртвешки тихо за една безкрайна секунда.

И тогава Едуард се задави.

— Не! — и една от ръцете му се протегна във въздуха, сякаш за да сграбчи нещо, което не можех да видя. — Недей…!

Тялото на Сет потрепери и той нададе вой, изпълнен с агония и изтръгнат дълбоко от дробовете му.

Едуард падна на колене в същия момент, хващайки главата си с две ръце, лицето му беше набраздено от болка.

Извиках веднъж от страх и паднах на колене до него. Опитах се да издърпам ръцете му от лицето му — глупаво от моя страна, защото дланите ми бяха студени и влажни от пот и се хлъзгаха по мраморната му кожа.

— Едуард! Едуард!

Очите му се фокусираха върху мен — с видимо усилие той отпусна стиснатите си зъби.

— Всичко е наред. Ще се оправим. Всичко… — гласът му се пречупи и той потрепери отново.

— Какво става? — проплаках аз, докато Сет виеше измъчено.

— Добре сме. Ще се оправим — задъха се Едуард. — Сам, помогни му…

И изведнъж осъзнах, че когато каза името на Сам, той не говореше от свое име или от името на Сет. Никаква невидима сила не ги нападаше. Този път проблемът не беше тук.

Той използваше цялата численост на глутницата.

Бях изразходила цялата си енергия. Тялото ми беше безсилно. Паднах, но Едуард ме хвана преди да съм се ударила в камъните. Той скочи на крака, държейки ме в ръцете си.

— Сет! — изкрещя Едуард.

Сет беше приклекнал, все още в агония и гледаше сякаш смяташе да се втурне право в гората.

— Не! — нареди Едуард. — Отиваш си право вкъщи. Сега. Възможно най-бързо!

Сет изскимтя, клатейки огромната си глава настрани.

— Сет. Довери ми се.

Големият вълк се загледа в отчаяните очи на Едуард за един миг и после се изправи и полетя към дърветата, изчезвайки като призрак.

Едуард ме прегърна здраво и после и ние профучахме през сенчестата гора, но по различен път от този, който вълкът беше поел.

— Едуард — преборих се със свитото ми гърло и проговорих. — Какво е станало, Едуард? Какво се е случило със Сам? Къде отиваме? Какво става?

— Трябва да се върнем на игрището — каза ми той с нисък глас. — Знаехме, че има голяма вероятност това да се случи. По-рано тази сутрин, Алис го видя и предаде на Сам и Сет. Волтури са решили, че е време да се намесят.

Волтури.

Прекалено много. Мозъкът ми отказа да направи някакъв извод от думите, сякаш се преструваше, че не разбира. Дърветата се тресяха като минавахме покрай тях. Той тичаше надолу толкова бързо, че усещането беше сякаш падахме стремглаво, изпуснали контрол.

— Не се паникьосвай. Те не са дошли за нас. Просто нормалното евентуално появяване на тези, които обикновено разчистват след такива случаи. Нищо важно, те просто си вършат работата. Разбира се, трябва да са изчислили момента на пристигането си много точно. Което ме кара да вярвам, че никой в Италия не би тъгувал, ако тези новосъздадени бяха намалили сметката на семейство Кълън. — Думите излязоха през зъбите му тежки и сурови. — Ще знам със сигурност какво са си мислели, когато се появят на игрището.

— За това ли се връщаме там? — прошепнах аз. Можех ли да се справя с това? Нежелани картини на диплещи се черни роби пропълзяха в съзнанието ми и аз се постарах да се отърся от тях. Бях близо до точката си на пречупване.

— Това е част от причината. Главно се връщаме, защото ще е по-безопасно за нас да се представим всички заедно. Те нямат причина да ни безпокоят, но… Джейн е с тях. Ако тя разбере, че ние сме сами някъде далеч от другите, това би я изкушило. Както Виктория, Джейн вероятно ще се досети, че съм с теб. Разбира се, Деметри е с нея. Той би могъл да ме намери, ако тя го помоли.

Не исках и да си мисля за това име. Не исках да виждам онова ослепително изискано детско лице в главата си. Странен звук излезе от гърлото ми.

— Шшт, Бела, шшт. Всичко ще бъде наред. Алис може да го види.

Алис може да го види? Но тогава… къде са вълците? Къде е глутницата?

— Глутницата?

— Трябваше бързо да се махнат. Волтури не вярват на примирия с върколаци.

Усещах как дишането ми се ускорява, но не можех да го контролирам. Започнах да се задъхвам.

— Кълна се, те ще са добре — обеща ми Едуард. — Волтури няма да разпознаят миризмата им, няма дори да разберат, че вълците са тук — те не са вид, който им е познат. Глутницата ще бъде добре.

Не можех да разбера какво ми обясняваше. Концентрацията ми беше разкъсана от всичките ми страхове. Ще се оправим, беше казал той преди… и Сет, виещ в агония… Едуард беше избегнал първия ми въпрос, разсейвайки ме с Волтури…

Бях на ръба — държах се само с върховете на пръстите си.

Дърветата бяха замазани петна, които минаваха покрай него като буйни води.

— Какво е станало? — прошепнах отново. — Преди това. Когато Сет виеше? Когато те болеше?

Едуард се поколеба.

— Едуард! Кажи ми!

— Всичко свърши — прошепна той. Едва го чувах от вятъра, който създаваше със скоростта си. Върколаците не бяха преброили своята половина… мислели са, че това са били всичките. Разбира се, Алис не би могла да види…

— Какво е станало?!

— Един от новосъздадените се е криел… Лия го е намерила — доста глупава и самонадеяна постъпка от нейна страна, опитвала се е да докаже нещо. Нападнала го е сама…

— Лия — повторих аз и се усетих прекалено слаба, за да почувствам срам от облекчението, което премина през мен. — Тя ще се оправи ли?

— Лия не е ранена — промърмори Едуард.

Гледах го за една дълга секунда.

Сам, помогни му — беше казал Едуард. На него, не на нея.

— Почти стигнахме — каза Едуард и загледа в една точка в небето.

Автоматично очите ми проследиха погледа му. В небето имаше тъмен пурпурен облак, ниско над дърветата. Облак? Но беше толкова необичайно слънчево… Не, не беше облак — разпознах плътната струя пушек, точно като тази в нашия лагер.

— Едуард — казах аз с едва доловим глас. — Едуард, някой е пострадал.

Бях чула отчаянието на Сет, бях видяла мъката, изписана по лицето на Едуард.

— Да — прошепна той.

— Кой? — попитах аз, макар и вече да знаех отговора.

Разбира се, че знаех. Разбира се.

Дърветата се забавяха около нас, тъй като достигахме крайната си цел.

Отне му дълъг момент, за да ми отговори.

— Джейкъб — каза той.

Можех само да кимна веднъж.

— Разбира се.

И тогава се изплъзнах от ръба, за който се държах вътре в главата си.

Всичко потъна в тъмнина.

 

 

Първото нещо, което усетих беше допира на студени ръце. Повече от един чифт. Две ръце ме държаха, една длан лежеше на бузата ми, пръсти ме милваха по челото и още няколко пръста, натискащи леко китката ми.

Тогава чух и гласовете. Първоначално бяха само лек шум и после се усилиха и станаха ясни, сякаш някой увеличаваше звука на радио.

— Карлайл, минаха пет минути — каза гласът на Едуард разтревожен.

— Ще се свести, когато е готова, Едуард — каза гласът на Карлайл, винаги спокоен и сигурен. — Прекалено много неща й се струпаха днес. Нека съзнанието й се защити.

Но съзнанието ми не беше защитено. Беше хванато в капан от знанието, което не ме беше напуснало, дори в безсъзнание — болката, която беше част от чернотата.

Почувствах се напълно разделена от тялото си. Сякаш бях заключена в някаква малка част от главата си и вече не се контролирах аз. Но не можех да направя нищо по въпроса. Агонията беше прекалено силна за това. Нямаше как да й избягам.

Джейкъб.

Джейкъб.

Не, не, не, не…

— Алис, колко време имаме? — попита Едуард настоятелно, гласът му все още бе напрегнат. Успокоителните думи на Карлайл не бяха подействали.

Сякаш от много далеч, гласът на Алис прозвуча. Беше весел и закачлив.

— Още пет минути. А Бела ще отвори очи след тридесет и седем секунди. Дори не се съмнявам, че тя ни чува сега.

— Бела, мила? — попита мекият и успокоителен глас на Есме. — Чуваш ли ме? Сега си в безопасност, скъпа.

Да, аз бях в безопасност. Това имаше ли изобщо значение?

Тогава хладни устни се доближиха до ухото ми и Едуард каза думите, които ми позволиха да избягам от мъката, която ме беше затворила в собствената ми глава.

— Той ще оживее, Бела. Джейкъб Блек оздравява дори сега, докато ти говоря. Той ще се оправи.

Болката и страхът изчезнаха и аз отново открих пътя към тялото си. Клепачите ми трепнаха.

— О, Бела — въздъхна облекчено Едуард и устните му докоснаха моите.

— Едуард — прошепнах аз.

— Да, тук съм.

Насилих очите си да се отворят и погледът ми се озова срещу топло златните му очи.

— Джейкъб ще е добре? — попитах аз.

— Да — обеща той.

Огледах внимателно очите му, търсейки някакъв знак, че той само ме успокояваше, но те бяха съвсем ясни.

— Самият аз го прегледах — каза Карлайл; извърнах глава, за да намеря лицето му, което беше само на няколко крачки от мен. Изражението на Карлайл беше сериозно и успокоително едновременно. Беше невъзможно да се усъмниш в него. — Животът му не е в опасност. Той се лекува с невероятно темпо, макар че нараняванията му са достатъчно големи, че да му отнеме няколко дни, за да се възстанови, дори и скоростта на оздравяване да се запази. Веднага щом приключим тук, ще направя каквото мога, за да му помогна. Сам се опитва да му помогне да се преобрази в човешката си форма. Така ще бъде по-лесно да го лекуваме — Карлайл се усмихна леко. — Никога не съм учил за ветеринар.

— Какво е станало с него? — прошепнах. — Колко лоши са нараняванията му?

Лицето на Карлайл отново стана сериозно.

— Друг вълк е бил в беда…

— Лия — задъхах се аз.

— Да. Той я е изблъскал от пътя на атаката, но не е имал време да се защити. Новосъздадения го обвил с ръце. Повечето от костите в дясната му страна бяха натрошени.

Потреперих.

— Сам и Пол са пристигнали там навреме. Той вече се подобряваше, когато го върнаха в Ла Пуш.

— Той ще се възстанови? — попитах аз.

— Да, Бела. Няма да му останат никакви перманентни повреди.

Поех си дълбоко дъх.

— Три минути — обяви Алис тихо.

Напрегнах се, опитвайки се да се изправя. Едуард разбра какво се опитвам да направя и ми помогна да стана на крака.

Кълънови стояха в свободен полукръг около големия огън. Трудно се забелязваха някакви пламъци, само плътния пурпурно-черен пушек, носещ се като зараза над светлата трева. Джаспър стоеше най-близо до огромната изкуствена мъгла и в нейната сянка кожата му не блестеше, както блестеше кожата на останалите. Той беше с гръб към мен, раменете му бяха напрегнати, ръцете му — леко изопнати. Там имаше нещо, в сянката му. Нещо, над което се беше навел с внимателна бдителност.

Бях прекалено вдървена, за да усетя нещо повече от лек шок, когато разбрах какво беше това.

На игрището имаше осем вампира.

Момичето се беше свило на топка до пламъците, ръцете й бяха обвити около краката й. Беше доста млада. По-млада от мен — изглеждаше на около петнадесет, беше слаба и с тъмна коса. Очите й бяха фокусирани върху мен, а ирисите й бяха отвратително ярко червени. Доста по-ярки от тези на Райли, сякаш пламтяха. Те се завъртяха диво, явно извън контрол.

Едуард видя учуденото ми изражение.

— Тя се предаде — каза ми той тихо. — Това е нещо, което не бях виждал досега. Само Карлайл би й дал възможност. Джаспър не одобрява това.

Не можех да откъсна поглед от сцената до огъня. Джаспър разтриваше разсеяно лявата си предмишница.

— Джаспър добре ли е? — прошепнах аз.

— Добре е. Отровата му причинява малко болка.

— Ухапан е? — попитах ужасена.

— Опитваше се да бъде навсякъде едновременно. По-точно да се увери, че Алис няма никакви проблеми. — Едуард поклати глава. — Алис няма нужда от ничия помощ.

Алис направи гримаса към своя любим.

— Прекалено покровителствен глупчо.

Изведнъж младата жена извърна глава назад като животно и проплака пискливо.

Джаспър й изръмжа и тя се сви от страх, но пръстите й се вкопаха в земята като клещи, а главата й се заклати напред-назад в силна мъка. Джаспър направи крачка към нея, навеждайки се още по-близо. Едуард се премести с прекалена случайност, така че той застана между мен и момичето. Надзърнах иззад ръката му, за да гледам победеното момиче и Джаспър.

Карлайл беше застанал до Джаспър за части от секундата. Той постави препречващата си ръка върху тази на най-скорошния си син.

— Промени ли решението си, младо момиче? — попита Карлайл спокоен както винаги. — Не искаме да те унищожаваме, но ако не се контролираш ще го направим.

— Как издържате? — простена момичето с висок чист глас. — Искам я! — ярките й кървавочервени ириси се фокусираха върху Едуард, през него и отвъд него до мен и ноктите й се забиха в твърдата почва отново.

— Трябва да издържаш — каза й Карлайл сериозно. — Трябва да упражняваш самоконтрола си. Съвсем възможно е и е единственото нещо, което ще те спаси сега.

Момичето стисна силно главата си с покритите си с мръсотия ръце, като пищеше тихо.

— Не трябва ли да се отдалечим от нея? — прошепнах аз, подръпвайки ръката на Едуард. Когато чу гласа ми, момичето оголи зъби и мъка се изписа по лицето й.

— Трябва да останем тук — промърмори Едуард. — Те идват от северната част на игрището.

Сърцето ми се разтуптя бързо, сякаш досега бях тичала, докато преглеждах набързо полето, но не успях да видя нищо заради плътния слой пушек.

След секунда безплодно претърсване, погледът ми пропълзя обратно към младия женски вампир. Тя все още ме гледаше, трепереща и гърчеща се на всяка секунда.

Зяпнах я като хипнотизирана, чудейки се дали не гледам в някакво огледало, в което се отразяваше бъдещето ми.

Тогава Карлайл и Джаспър започнаха да се приближават към нас. Емет, Розали и Есме, всички се приближиха бързо до мястото, където Едуард стоеше с мен и Алис. Бяхме всички заедно, както бе казал Едуард, и аз бях в сърцевината на събраните вампири, където беше най-безопасно.

Отклоних вниманието си от подивялото момиче, за да потърся приближаващите се чудовища.

Все още нямаше какво да видя. Погледнах към Едуард и видях, че очите му гледат право напред. Опитах се да проследя погледа му, но там беше само пушекът — плътен, мазен дим, виещ се ниско над земята и издигащ се бавно и вълнообразно над тревата.

Издигаше се напред, като беше по-тъмен в средата.

— Хмм — промърмори мъртвешки глас от мъглата. Разпознах безчувствеността веднага.

— Добре дошла, Джейн — гласът на Едуард беше хладен, но учтив.

Тъмните форми се приближиха, отделяйки се от мъглата и добиха по-плътни очертания. Знаех, че Джейн ще бъде най-отпред — най-тъмния плащ, почти черен и същевременно най-малката фигура, висока малко повече от метър. Можех едва-едва да различа ангелските черти на Джейн в сянката на качулката. Четирите фигури със сиви плащове, тромаво движещи се зад нея, също ми бяха някак познати. Бях сигурна, че съм разпознала най-едрия и докато гледах, опитвайки се да потвърдя подозренията си, Феликс вдигна глава. Той остави качулката му да се свлече леко назад, така че да можех да видя как ми намига и ми се усмихва. До мен, Едуард беше неподвижен и напълно контролиран.

Погледът на Джейн мина бавно по светлите лица на Кълънови и се спря на новосъздаденото момиче, коленичило до огъня — то отново държеше главата си с ръце.

— Не разбирам — каза безизразният глас на Джейн, но вече не толкова безразличен като преди малко.

— Тя се предаде — обясни Едуард, отговаряйки на объркването й.

Тъмните очи на Джейн просветнаха срещу лицето му.

— Предала се е?

Феликс и друга фигура от сенките си размениха бързи погледи.

Едуард сви рамене.

— Карлайл й даде шанс.

— Няма шансове за тези, които нарушават правилата — каза Джейн решително.

Тогава заговори Карлайл с кротък глас.

— Това е във ваши ръце. Щом тя бе склонна да спре атаката си срещу нас, според мен нямаше нужда да я унищожаваме. Тя никога не е била уведомена за правилата.

— Това няма значение — настоя Джейн.

— Както вие кажете.

Джейн се вгледа смаяно в Карлайл. Поклати съвсем леко глава и чертите й отново се върнаха към нормален вид.

— Аро се надяваше да се наложи да отидем достатъчно на запад, за да те посетим, Карлайл. Той изпраща поздравите си.

Карлайл кимна.

— Ще бъда благодарен, ако предадеш и моите на него.

— Разбира се — Джейн се усмихна. Лицето й беше почти прекалено хубаво, когато бе така въодушевена. Тя погледна обратно към пушека. — Изглежда сте свършили нашата работа днес… поне голяма част от нея. — Очите й проблеснаха срещу заложницата. — Просто от чисто любопитство, колко бяха? Оставили са доста големи следи от разрушения в Сиатъл.

— Осемнадесет, включително и тази — отвърна Карлайл.

Очите й се разшириха и тя отново погледна към огъня, изглежда преценяваше по размера му. Феликс и другата сянка се спогледаха, но този път по-дълго.

— Осемнадесет? — повтори тя, гласът й звучеше несигурен за пръв път.

— Всичките съвсем млади — каза Карлайл презрително. — И не бяха обучени.

— Всички? — гласът й стана остър. — Тогава кой е създателят им?

— Името й беше Виктория — отговори Едуард без капка емоция в гласа си.

— Беше? — попита Джейн.

Едуард наклони главата си към източната част на гората. Очите на Джейн зашариха нагоре и се фокусираха на нещо далечно. Другият пушек? Не погледнах натам, за да проверя. Джейн гледаше натам за един дълъг момент и после отново разгледа от близо огъня.

— Тази Виктория — и тя ли се включва към тези осемнадесет?

— Да. Тя беше заедно само с още един. Той не беше толкова млад, колкото тази тук, но беше по-стар с около година.

— Двадесет — ахна Джейн. — Кой се разправи със създателя?

— Аз — отговори й Едуард.

Очите на Джейн се присвиха и тя се обърна към момичето до огъня.

— Ти — рече тя с мъртвешки глас по-грубо от преди. — Името ти.

Новосъздадената хвърли на Джейн убийствен поглед и устните й се стиснаха здраво.

Джейн също й се усмихна ангелски.

Писъкът на новосъздаденото момиче беше ужасно остър — тялото й се изви вдървено в изкривена неестествена поза. Извърнах поглед, борейки се с желанието да запуша уши. Стиснах зъби, надявайки се стомахът ми да издържи. Писъците се усилиха. Опитах да се съсредоточа върху лицето на Едуард, гладко и сдържано, но това пък ме накара да си спомня за момента, когато Едуард бе измъчван от болезнения поглед на Джейн и ми прилоша. Вместо това погледнах към Алис и стоящата до нея Есме. И техните лица не показваха никаква емоция.

И ето че най-накрая настъпи тишина.

— Името ти — повтори Джейн с непреклонен глас.

— Бри — задъха се момичето.

Джейн се усмихна и момичето изпищя отново. Задържах дъха си, докато звукът на болката й утихна.

— Ще ти каже всичко, което искаш да знаеш — каза Едуард през зъби. — Няма нужда да правиш това.

Джейн вдигна глава с внезапен хумор, светещ в погледа й.

— О, знам това — каза му тя, хилейки му се, преди отново да се обърне към младия вампир Бри.

— Бри — каза Джейн отново със студен глас. — Вярно ли е това, което той казва? Бяхте ли двадесет?

Момичето лежеше задъхано на едната си страна, бузата й бе опряна в земята. Тя заговори бързо:

— Деветнадесет или двадесет, може би и повече, не знам! — тя се сви, ужасена, че незнанието й може да й докара още мъчителна болка. — Сара и онзи, чието име не знам, се сбиха по пътя…

— А тази Виктория — тя ли те създаде?

— Не знам — каза тя, свивайки се отново. — Райли никога не споменаваше името й. Не виждах нищо през онази нощ… беше толкова тъмно и болеше… — Бри потрепери. — Той не искаше да мислим за нея. Каза, че мислите ни не били в безопасност…

Очите на Джейн проблеснаха към Едуард и после се върнаха на момичето.

Виктория беше планирала всичко много добре. Ако не беше последвала Едуард, никога нямаше да бъде напълно сигурно, че тя е замесена…

— Разкажи ми за този Райли — каза Джейн. — Защо ви доведе тук?

— Райли ни каза, че тук трябва да унищожим странните жълтооки — измърмори Бри бързо и охотно. — Каза, че щяло да бъде лесно. Каза и че градът бил техен и те идвали да се разправят с нас. Каза, че щом се отървем от тях, всичката кръв тук ще бъде за нас. И ни даде миризмата й. — Бри повдигна едната си ръка и посочи с пръст към мен. — Каза, че така ще знаем, че не сме сбъркали, защото тя ще бъде с тях. Каза и че който пръв я хване, тя ще е за него.

Чух как челюстта на Едуард почти изщрака.

— Изглежда Райли е сгрешил като ви е казал, че ще бъде лесно — отбеляза Джейн.

Бри кимна, изглеждаше облекчена, че разговорът бе поел безболезнена посока. Тя се поизправи и седна внимателно.

— Не знам какво е станало. Разпръснахме се, но другите така и не се върнаха. А Райли ни остави и не се върна да ни помогне, както беше обещал. И после всичко се обърка толкова много и всички бяха на парчета. — Тя потрепери пак. — Бях уплашена. Исках да избягам. Той — тя погледна към Карлайл — каза, че няма да ме наранят, ако спра да се бия.

— Ах, младо момиче, той не е този, който може да ти предложи това — промърмори Джейн като сега гласът й бе странно любезен. — За нарушаването на правилата има последствия.

Бри я зяпна неразбиращо.

Джейн погледна Карлайл.

— Сигурни ли сте, че това са всички? Ами другата половина, която се е отделила?

Лицето на Карлайл бе съвсем гладко, когато той кимна.

— Ние също се разделихме.

Джейн се усмихна половинчато.

— Не мога да отрека, че съм впечатлена — големите сенки зад нея замърмориха в знак на съгласие. — Никога не съм виждала група да устоява така на такова голямо нападение. Знаете ли за какво е било всичко това? Изглежда ми като доста крайно поведение, вземайки предвид начина, по който живеете тук. И защо момичето е било ключът към това? — очите и се спряха неохотно върху мен за един кратък миг.

Потреперих.

— Виктория имаше зъб на Бела — каза й Едуард със студен глас.

Джейн се засмя — звукът беше като леещо се злато, щастлив детски смях.

— Изглежда тя предизвиква доста силни реакции от страна на нашия вид — отбеляза тя, усмихвайки се право към мен с ангелско лице.

Едуард се напрегна. Погледнах към него навреме, за да видя как лицето му се извръща и отново се насочва към Джейн.

— Може ли да не го правиш, моля? — попита той с плътен глас.

Джейн отново се изсмя леко.

— Само проверявам. Както виждаш няма пострадали.

Потреперих, благодарна от дъното на душата си, че малката странна повреда в системата ми, която ме защити от Джейн последния път, когато се срещнахме, все още действаше. Ръката на Едуард се затегна около кръста ми.

— Е, явно не е останало много работа за нас. Странно — каза Джейн с отново завръщаща се апатия в гласа. — Не сме свикнали да се отплащаме незаслужено. Жалко, че изпуснахме битката. Изглежда е била интересна за гледане.

— Да — отговори й Едуард бързо с остър глас. — А бяхте толкова близо. Срамота е, че не пристигнахте само половин час по-рано. Може би тогава щяхте да изпълните намеренията си.

Джейн срещна погледа на Едуард с непоколебими очи.

— Да. Колко жалко, че нещата се случиха така, нали?

Едуард кимна веднъж на себе си, подозренията му се бяха потвърдили.

Джейн отново се обърна към новосъздадената Бри с напълно отегчено лице.

— Феликс? — каза провлачено тя.

— Почакайте — прекъсна Едуард.

Джейн повдигна една вежда, но Едуард гледаше Карлайл, докато говореше с настоятелен глас.

— Ние можем да й обясним правилата. Тя изглежда би искала да се научи. Не е знаела какво е правела.

— Разбира се — отговори Карлайл. — Бихме могли със сигурност да поемем отговорност за Бри.

Изражението на Джейн се раздвояваше от развеселеност и неверие.

— Не правим изключения — рече тя. — И не даваме втори шанс на никого. Това е лошо за репутацията ни. Което ми напомня… — изведнъж очите й отново се бяха втренчили в мен и ангелското й лице се набръчка в усмивка. — Кай ще бъде толкова заинтересован от факта, че още си човек, Бела. Може би ще реши да намине.

— Имаме насрочена дата — каза Алис на Джейн, проговаряйки за пръв път. — Може би ние ще ви посетим след няколко месеца.

Усмивката на Джейн се изпари и тя сви рамене безразлично, без да поглежда към Алис. Тя се извърна отново към Карлайл.

— Беше ми приятно да те срещна, Карлайл — мислех, че Аро преувеличава. Е, до следващата ни среща…

Карлайл кимна, изражението му изглеждаше засегнато.

— Феликс, погрижи се за това — каза Джейн с напълно отегчен глас, кимайки към Бри. — Вече искам да се прибирам вкъщи.

— Не гледай — прошепна Едуард в ухото ми.

Имах доста силно желание да направя това, което ми каза. Бях видяла повече от достатъчно за един ден — повече от достатъчно даже за цял един живот. Стиснах здраво очи и извърнах глава към гърдите на Едуард.

Но все още чувах.

Първо чух плътно ръмжащо буботене и след него пронизителен писък, който ми беше ужасяващо познат. Звукът спря рязко и единственото, което се чуваше после, бе отвратителното хрускане и трошене на кости.

Едуард започна тревожно да разтрива раменете ми с една ръка.

— Хайде — каза Джейн и аз погледнах точно когато гърбовете на фигурите със сиви плащове бавно започнаха да се отдалечават от виещия се пушек. Миризмата на тамян отново бе силна — и съвсем прясна.

Сенките със сивите наметала изчезнаха в плътната мъгла.