Серия
Здрач (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eclipse, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 208 гласа)

По-долу е показана статията за Затъмнение (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Затъмнение
Eclipse
Автор Стефани Майър
Първо издание 7 август, 2007 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Little, Brown
Оригинален език английски
Жанр фентъзи, романс
ПоредицаЗдрач
ПредходнаНоволуние
СледващаЗазоряване
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романът от поредицата „Здрач“. За астрономичното явление вижте Затъмнение.


„Затъмнение“ е третата книга от сагата „Здрач“ от Стефани Майър. В нея се доразказва историята на 18-годишната Бела Суон и нейният любим вампир, Едуард Кълън. Предходната книга от поредицата е „Новолуние“, а следващата - „Зазоряване“. Книгата е пусната на 7 август 2007 с първоначален тираж от 1 милион копия, [1] като само през първите 24 часа са продадени над 150 000.[2]

Сюжет

Историята започва с откритието, че в Сиатъл се случват поредица неразгадани убийства, а за които Едуард подозира, че са причинени от новороден вампир, който не може да контролира жаждата си. Едуард и Бела попълват молби за колеж, и Бела обяснява на Едуард, че иска отново да се види с Джейкъб – нейният приятел върколак. Междувременно, Алис Кълън има видение, че Виктория – вампирът, който преследва Бела, се е върнала в града. Въпреки че Едуард се тревожи за нейната безопасност, Бела настоява, че Джейкъб и останалите върколаци от неговата глутница никога не биха я наранили, и той ѝ позволява да ги посещава от време на време.

Няколко дни по-късно, Бела изявява желание да прави любов с Едуард, преди да бъде превърната във вампир. Едуард първоначално отказва, обяснявайки на Бела, че би могъл много лесно да я убие. Все пак, разбирайки колко много това би означавало за нея, той се съгласява да опитат да го направят някога в бъдещето, но само ако са женени. Въпреки че не изпитва особено желание за брак, Бела си дава сметка, че това да прекара вечността с Едуард означава за нея много повече от каквото и да е, тя приема неговото предложение.

Бела и семейство Кълън разбират, че убийствата в Сиатъл са извършение от "армия" новородени вампири, контролирани или от Виктория, или от клан вампири, известен като Волтури. Кълънс се съюзяват с върколаците, за да могат да се преборят с тази заплаха. Докато всички останали се подготвят за битка, Едуард и Бела отиват в планината, където да се скрият по време на боя по молба на Бела, а по-късно към тях се присъединява Джейкъб и Сет Клиъруотър – млад член на върколаците.

На сутринта, Джейкъб дочува Едуард и Бела да обсъждат годежа си и първоначално го мисли за сън, но въпреки това много се разстройва. Той заплашва да се присъедини към битката и да бъде убит, защото Бела не го обича. За да го спре, тя го целува и разбира, че обича и него. Виктория стига до Бела, проследявайки миризмата на Едуард и той е принуден да се бие с нея, въпреки желанието на Бела да го задържи при себе си, в безопасност. След битката остава само един новороден – Бри Танър (за почвече информация – Краткият втори живот на Бри Танър), която се е отказала да се бие. Всъщност, тя се е присъйденила в битката само и само защото вярвала, че Диего, нейният любим е на фронтовата линия, но топй се оказва убит още много по-рано. След като Виктория и нейната армия са разбити, Бела обяснява на Джейкъб, че макар да го обича, любовта и към Едуард е по-силна и тя не може да живее без него. След като получава покана за сватбата от смирения Едуард, Джейкъб приема формата на вълк и хуква, искайки да избяга от болката, която чувства, бесен на Бела за решението и да стане вампир.

Романът може да се сравни с „Брулени хълмове“ на Емили Бронте.

Край на разкриващата сюжета част.

Корица

На корицата на книгата се вижда скъсана панделка. Въпреки, че се предполага, че тя е показана публично през май 2007, на Бела на Затъмнението, официалният сайт на Барнс & Ноубъл и Стефани Майър показва новата корица през март 2007, заедно с кратък предварителен преглед на съдържанието на книгата.[3] Скъсаната панделка представлява избор, както Бела трябва да избира между любовта си към Едуард-вампира и приятелството си с върколака Джейкъб Блек. Майър също така заявява, че панделката се свързва и с идеята, че Бела не може напълно да се откъсне от своя човешки живот.[4]

Предварително разпространение

На 25 юли, се случва инцидент, подобен на предварителното разпространение на седмата книга за Хари Потър. Книжарниците на Барнс&Ноубъл случайно изпращат предварително копия на „Затъмнение“ до някои клиенти, които са си поръчали книгата предварително. Обяснението е за компютърна грешка, тъй като целият им онлайн магазин е компютъризиран.

С цел да няма "изтичане на информация", много фенсайтове са затворени. Стефани Майър заключва и коментарите си в MySpace. В открито писмо до един от фен сайтовете, авторката моли "щастливите читатели" да запазят края за себе си, докато останалите фенове на сагата получат своя шанс също да се порадват на книгата.

Критика

„Затъмнение“ също получава смесена критика.

LoveVampires.com заявява, че "Възрастните читатели вероятно няма твърде да харесат тревогите около една тийнейджърска връзка, но ако сте харесали предишните книги на авторката, значи и тук ще откриете доста забавление". На това основание, те дават на произведението четири и половина от възможни пет звезди.[5]

Ан Ройер от School Library Journal казва "Майър знае, че нейните фенове искат това: трепети и много романтика и тя им го дава"."[6]
Селби Гибсън-Бойс от Tulsa World пише: "Прочетох я без да спирам от началото до края. Самата книга не можа да се отлепи от ръката ми. Съвсем същото се случи и със „Здрач“ и „Новолуние“."[7]

Въпреки това, обаче, DearAuthor.com заявява, че "е ясно след като е взето решението Бела да бъде превърната във вампир, цялото естествено напрежение се изпарява и авторката трябва да си измисля един след друг фалшиви конфликти, за да запази историята интересна" и дава на книгата оценка С-.[8]

Келън Райс от списание „Бласт“ критикува книгата като сексистка, твърдейки, че Майър не само дава на двамата си герои една нездрава, дори оскърбителна връзка, но я романтизира и идеализира."[9]

Източници

  1. Bob Minzesheimer. Vampire tale takes bite out of 'Potter'. // USA Today, 15 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  2. Jeffrey A. Trachtenberg. Booksellers Find Life After Harry In a Vampire Novel. // The Wall Street Journal, 10 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  3. StephenieMeyer.com | Twilight Series | Eclipse
  4. http://stepheniesays.livejournal.com/20266.html Stephenie Says – Q+A at Fairless Hills
  5. Eclipse by Stephenie Meyer: Book Review
  6. Anne Rouyer. Eclipse. // School Library Journal, 5 септември 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  7. Shelby Gibson-Boyce. Free radical: J.K. who? Hottest new series is vamp fantasy. // Tulsa World, 10 август 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  8. REVIEW: Eclipse by Stephenie Meyer | Dear Author: Romance Book Reviews, Author Interviews, and Commentary
  9. Kellan Rice. 'Twilight' Sucks... And Not In A Good Way. // Blast Magazine, 16 август 2008. Посетен на 16 ноември 2008.

Външни препратки

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Eclipse (novel)“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.  

6. ШВЕЙЦАРИЯ

Докато карах към вкъщи не внимавах много в пътя, който лъщеше мокро на слънцето. Мислех си за потопа от информация, която Джейкъб беше споделил с мен, опитвайки се да я подредя в главата си, да я накарам да има смисъл. Въпреки претоварването, се чувствах по-леко. Виждайки Джейкъб да се усмихва, изяснявайки всички тайни… не правеше положението перфектно, но го правеше по-добро. Правилно беше, че отидох. Джейкъб се нуждаеше от мен. И очевидно, помислих си като присвих очи срещу ослепителната светлина, нямаше никаква опасност.

Появи се отникъде. В един момент нямаше нищо, освен лъскава магистрала, в огледалото ми за обратно виждане. В следващия — слънцето се отразяваше от сиво Волво, точно зад мен.

— О, мамка му — изхленчих.

Обмислих дали да не отбия. Но бях прекалено голямо шубе да се изправя пред него веднага. Бях разчитала на малко време за подготовка… и на Чарли наблизо като покровител. Поне това би го принудило да не вика.

Волвото ме следваше на няколко инча разстояние. Задържах очите си на пътя пред мен.

Като пълна страхливка, карах право към къщата на Анджела без нито веднъж да срещна погледа, който можех да усетя прогарящ дупка в огледалото ми.

Той ме последва докато не настъпих спирачката пред къщата на семейство Уебър. Не спря, а аз не се обърнах докато ме подминаваше. Не исках да видя изражението му. Притичах по късата бетонна пътечка към вратата на Анджела веднага щом той се скри от поглед.

Бен отвори вратата преди да успея на спра да чукам, сякаш бе стоял точно зад нея.

— Хей, Бела! — каза той, изненадан.

— Здрасти, Бен. Ъъъ, Анджела тук ли е? — Почудих се дали Анджела не бе забравила за плановете ни и се свих от страх при мисълта да се прибера вкъщи по-рано.

— Разбира се — каза Бен, точно когато Анджела извика — Бела! — и се появи на най-горното стъпало на стълбището.

Бен надзърна зад мен, когато и двамата чухме звука от кола на пътя; звукът не ме уплаши — този двигател се запъна и спря, после изпука силно. Нищо общо с мъркането на Волвото. Това трябва да бе посетителят, който Бен чакаше.

— Остин е тук — каза Бен, когато Анджела застана до него.

Клаксон огласи улицата.

— Ще се видим по-късно — обеща Бен. — Вече ми липсваш.

Той хвърли ръцете си около врата на Анджела и придърпа лицето й надолу до неговото ниво, така че да може да я целуне ентусиазирано. След секунда Остин натисна клаксона отново.

— Чао, Андж! Обичам те! — Бен извика, като се втурна покрай мен.

Анджела се олюля с леко порозовяло лице, после се съвзе и замаха докато Бен и Остин не се скриха от поглед. Тогава се обърна към мен и се ухили печално.

— Благодаря ти, че правиш това, Бела — каза тя. — От дъното на сърцето си. Не само спасяваш ръцете ми от перманентно нараняване, но и току-що ми спести два дълги часа на безсюжетен, зле озвучен карате филм — въздъхна облекчено тя.

— Радвам се да бъда от полза. — Чувствах се малко по-малко паникьосана, способна да дишам малко по-равномерно. Тук беше толкова обикновено. Леките човешки драми на Анджела бяха странно успокояващи. Беше приятно да знам, че животът бе нормален някъде.

Последвах Анджела нагоре по стълбите към нейната стая. Тя изритваше играчките от пътя докато вървеше. Къщата беше необичайно тиха.

— Къде е семейството ти?

— Родителите ми заведоха близнаците на парти за рожден ден в Порт Анджелис. Не мога да повярвам, че наистина ще ми помогнеш с това. Бен се прави, че има възпаление на сухожилията. — Тя направи гримаса.

— Аз нямам нищо против — казах аз, след това влязох в стаята на Анджела и видях купищата чакащи пликове.

— О! — ахнах. Анджела се извърна да ме погледне, извинение в очите й. Разбрах защо го беше отлагала и защо Бен се бе измъкнал.

— Мислех, че преувеличаваш — признах си.

— Иска ми се. Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Дай ми работа. Имам цял ден.

Анджела раздели една купчина наполовина и сложи адресника на майка си между нас на бюрото. Концентрирахме се за известно време и единственият звук беше от химикалките, дращещи тихо по хартията.

— Какво прави Едуард тази вечер? — попита тя след няколко минути.

Химикалката ми се зарови в писмото, върху което работех.

— Емет си е вкъщи за уикенда. Би трябвало да са на поход.

— Казваш го сякаш не си много сигурна.

Свих рамене.

— Щастливка си, че Едуард има братята си за всичките тези походи и къмпинги. Не знам какво щях да правя, ако Бен нямаше Остин за момчешките работи.

— Да, дейностите на открито не са съвсем за мен. И няма начин някога да успея да не изоставам.

Анджела се засмя.

— И аз предпочитам на закрито.

Тя се фокусира над своята купчинка за минута. Написах още четири адреса. Никога нямаше напрежение да запълниш паузата с безсмислено бъбрене, когато си с Анджела. Също като Чарли, тя нямаше нищо против тишината.

Но, като Чарли, беше и прекалено наблюдателна понякога.

— Нещо не е ли наред? — попита тихо тя. — Струваш ми се… неспокойна.

Усмихнах се стеснително.

— Толкова ли е очевидно?

— Не съвсем.

Вероятно ме лъжеше, за да ме накара да се почувствам по-добре.

— Не е нужно да говориш за това, освен ако не искаш — увери ме тя. — Ще те изслушам, ако мислиш, че ще помогне.

Точно щях да кажа благодаря, но не, благодаря. В крайна сметка имаше прекалено много тайни, които бях обвързана да пазя. Наистина не можех да обсъждам проблемите си с някой човек. Това беше извън правилата.

И все пак, със странна, внезапна сила, това беше точно каквото исках. Исках да поговоря с нормална човешка приятелка. Исках да се пооплаквам малко, като всяка друга тийнейджърка. Исках и моите проблеми да са толкова прости. Би било хубаво също да имам някой извън цялата тази вампиро-върколашка бъркотия, който да види нещата в перспектива. Някой безпристрастен.

— Ще си гледам своята работа — обеща Анджела, усмихвайки се надолу към адреса, върху който работеше.

— Не — казах аз. — Права си. Наистина съм неспокойна. Става въпрос за… за Едуард.

— Какво има?

Беше толкова лесно да разговаряш с Анджела. Когато питаше нещо такова, можех да видя, че не беше просто болезнено любопитна или търсеща клюки, както Джесика би била. Наистина я интересуваше, че съм разстроена.

— О, той ми е ядосан.

— Трудно ми е да си го представя — каза тя. — За какво е ядосан?

Въздъхнах.

— Помниш ли Джейкъб Блек?

— Аа — каза тя.

— Да.

— Ревнува.

— Не, не е това… — Трябваше да си държа устата затворена. Нямаше начин да обясня това правилно. Но така или иначе исках да продължа да говоря. Не бях забелязала колко копнеех за човешки разговор. — Едуард мисли, че Джейкъб е… лоша компания, предполагам. Че е… опасен. Знаеш в колко неприятности се забърках преди няколко месеца… Но това е абсурдно.

Изненадах се като видях Анджела да клати глава.

— Какво? — попитах аз.

— Бела, видях как Джейкъб те гледа. Бих се обзаложила, че проблемът е точно ревност.

— Няма нищо такова между нас с Джейкъб.

— За теб може би е така. Но за Джейкъб…

Намръщих се.

— Джейкъб знае какво чувствам към него. Казала съм му всичко.

— Едуард е просто човек, Бела. Ще реагира като всяко друго момче.

Направих гримаса. На това нямах отговор.

Тя потупа ръката ми.

— Ще му мине.

— Надявам се. Джейк минава през труден момент. Нуждае се от мен.

— Ти и Джейкъб сте доста близки, нали?

— Като семейство — съгласих се аз.

— А Едуард не го харесва… Сигурно ти е трудно. Чудя се как ли би реагирал Бен на нещо такова? — замисли се тя.

Подсмихнах се леко.

— Вероятно като всяко друго момче.

Тя се ухили.

— Вероятно.

Тогава тя смени темата. Анджела не беше човек, който ще любопитства и явно усети, че не искам — не мога — да споделя повече.

— Вчера получих документите си за настаняване в общежитието. В най-отдалечената сграда от университета, разбира се.

— Бен знае ли вече къде ще се настани?

— В тази най-близко до университета. Късметлия. Ами ти? Реши ли вече къде ще ходиш?

Вторачих се надолу, концентрирайки се в нескопосания си почерк. За секунда се разсеях от мисълта за Анджела и Бен във Вашингтонския Университет. Щяха да заминат за Сиатъл само след няколко месеца. Щеше ли да е безопасно? Щеше ли необузданата млада вампирска напаст да се е преместила някъде другаде? Щеше ли да има ново място дотогава, някой друг град треперещ заради заглавия като от филми на ужасите?

Щяха ли тези заглавия да са по моя вина?

Опитах се да се отърся от тези мисли и отговорих на въпроса й с малко закъснение.

— Мисля си за Аляска. Университета в Джуно.

Можех да чуя изненадата в гласа й.

— Аляска? О. Наистина? Искам да кажа, това е чудесно. Просто си мислех, че ще отидеш някъде… на по-топло.

Засмях се леко, все още зяпнала в плика.

— Да. Форкс наистина промени погледа ми над нещата.

— А Едуард?

Макар и името му да предизвика пеперудите в стомаха ми да запърхат, вдигнах погледа си и й се ухилих.

— Аляска не е толкова студена и за Едуард.

И тя се ухили.

— Разбира се, че не е. — И тогава въздъхна. — Толкова е далече. Няма да можеш да се прибираш особено често. Ще ми липсваш. Ще ми пишеш ли?

Заля ме вълна от тиха тъга; може би бе грешка да се сближавам с Анджела сега. Но нямаше ли да е по-тъжно да пропусна този последен шанс? Отърсих се от нещастните мисли, така че да мога да й отговоря закачливо.

— Ако все още мога да пиша след всичко това. — Кимнах към купчината пликове, които бях надписала.

Засмяхме се и след това вече беше лесно да си бъбрим весело за училищни предмети и специализации докато привършвахме останалото — всичко, което трябваше да правя бе да не мисля за това. Както и да е, имаше по-важни неща, за които да се тревожа днес.

Помогнах й и с поставянето на марките. Беше ме страх да си тръгна.

— Как е ръката ти? — попита тя.

Свих пръстите си.

— Мисля, че ще се възстанови напълно… някой ден.

Долу се почука на вратата и двете вдигнахме поглед.

— Андж? — повика Бен.

Опитах се да се усмихна, но устните ми потрепериха.

— Предполагам, че това е намек да си ходя.

— Не е нужно да тръгваш. Въпреки че той най-вероятно ще ми опише целия филм… в детайли.

— Чарли ще се чуди къде съм, така или иначе.

— Благодаря, че ми помогна.

— Всъщност си прекарах добре. Трябва да го повторим някой път. Беше приятно да прекарам малко „момичешко“ време.

— Определено.

На вратата се почука леко.

— Влез, Бен — каза Анджела.

Аз се изправих и се протегнах.

— Здрасти, Бела! Оцеляла си — поздрави ме бързо Бен преди да отиде да заеме мястото ми до Анджела. Той хвърли едно око на работата ни. — Добра работа. Жалко, че не е останало нищо да се прави, аз бих… — Той остави мисълта да заглъхне и отново заговори развълнувано. — Андж, не мога да повярвам, че го пропусна! Беше страхотно. Последната бойна сцена — хореографията беше невероятна! Онзи — е, ще трябва да го видиш, за да разбереш за какво ти говоря.

Анджела ме погледна и завъртя очи.

— Ще се видим в училище — казах аз и се засмях нервно.

Тя въздъхна.

— Да, ще се видим.

Бях неспокойна по пътя към камиона, но улицата беше празна. През целия път се оглеждах тревожно във всички огледала, но нямаше никаква следа от сивата кола.

Колата му не беше и пред къщата, въпреки че това нищо не означаваше.

— Бела? — извика Чарли, когато отворих входната врата.

— Здрасти, тате.

Намерих го в хола, пред телевизора.

— Е, как беше денят ти?

— Добре — казах. Можеше направо да му кажа всичко — така или иначе щеше да го чуе от Били съвсем скоро. Освен това, щеше да се зарадва. — Не се нуждаеха от мен на работа, така че отидох до Ла Пуш.

Не изглеждаше достатъчно изненадан. Били вече бе говорил с него.

— Как е Джейкъб? — попита Чарли, опитвайки се да звучи безразлично.

— Добре — казах аз, също толкова небрежно.

— Отиде ли до Уебър?

— Да. Надписахме всичките й писма.

— Хубаво — усмихна се широко Чарли. Беше странно фокусиран, при положение, че си беше пуснал мач. — Радвам се, че прекара малко време с приятелите си днес.

— Аз, също.

Тръгнах бавно към кухнята, търсейки някаква работа, която да свърша. За жалост Чарли вече беше изчистил след обяда си. Постоях там няколко минути, зяпайки в яркото слънчево петно на пода. Но знаех, че не мога да отлагам вечно.

— Отивам да уча — съобщих мрачно като се отправих към стълбите.

— Ще се видим по-късно — извика Чарли след мен.

Ако оцелея, помислих си аз.

Затворих внимателно вратата преди да се обърна с лице към стаята.

Разбира се, че беше там. Стоеше до стената точно срещу мен, в сянката до отворения прозорец. Изражението му бе твърдо, стойката му напрегната. Той ме изгледа безмълвно.

Свих се, очаквайки пороя, но той не дойде. Той просто продължи да ме гледа гневно, вероятно прекалено ядосан да говори.

— Здравей — казах накрая.

Лицето му можеше и да е издялано от камък. Преброих до сто наум, но нямаше промяна.

— Ъъъ… та, все още съм жива — започнах аз.

Ръмжене изтътна дълбоко в гърдите му, но изражението му не се промени.

— Нищо лошо не е станало — подчертах като свих рамене.

Той се раздвижи. Очите му се затвориха и той стисна горната част на носа си между пръстите на дясната си ръка.

— Бела — прошепна той. — Имаш ли представа колко близо бях до прекрачването на границата днес? До това да разваля договора и да тръгна след теб? Знаеш ли какво щеше да означава това?

Ахнах и очите му се отвориха. Бяха студени и твърди като нощ.

— Не можеш! — казах аз прекалено силно. Постарах се да пригодя силата на гласа си, така че Чарли да не ме чуе, но ми се искаше да извикам. — Едуард, те биха се възползвали от всяко извинение за битка. И то с удоволствие. Не можеш да прекрачваш правилата!

— Може би не само те биха се насладили на една битка.

— Не започвай — сопнах се аз. — Вие сте направили договора — ще се придържате към него.

— Ако те беше наранил…

— Достатъчно! — прекъснах го аз. — Няма за какво да се притесняваш. Джейкъб не е опасен.

— Бела. — Той завъртя очи. — Не си способна да отсъдиш кое е или не е опасно.

— Но знам, че няма нужда да се притеснявам относно Джейк. Нито пък ти.

Той стисна зъби. Ръцете му бяха свити в юмруци от двете му страни. Все още стоеше до стената и ненавиждах разстоянието между нас.

Поех си дълбоко дъх и прекосих стаята. Той не помръдна, когато обвих ръцете си около него. До топлината на последните лъчи на следобедното слънце, струящи през прозореца, кожата му беше особено ледена. Той беше като лед, също, замръзнал както си беше.

— Съжалявам, че те разтревожих — промърморих.

Той въздъхна и се отпусна малко. Ръцете му се обвиха около кръста ми.

— Разтревожен е малко меко казано — промърмори той. — Беше един много дълъг ден.

— Ти не трябваше да знаеш за това — напомних му. — Мислех, че ще ловуваш по-дълго.

Погледнах нагоре към лицето му, в отбранителния му поглед; не бях забелязала в моментния стрес, но очите му бяха прекалено тъмни. Сенките под тях бяха тъмнолилави. Смръщих се неодобрително.

— Когато Алис те видя да изчезваш, се върнах — той обясни.

— Не е трябвало да го правиш. Сега ще трябва да отидеш отново. — Намръщих се още повече.

— Мога да почакам.

— Това е нелепо. Искам да кажа, знам, че не е могла да ме види с Джейкъб, но трябваше да знаеш…

— Но не знаех — прекъсна ме той. — И не можеш да очакваш от мен да те оставя…

— О, да, мога — прекъснах го. — Точно това очаквам…

— Това няма да се повтори.

— Точно така! Защото няма да реагираш толкова пресилено следващия път.

— Защото няма да има следващ път.

— Разбирам те, когато се налага да заминеш, дори да не ми харесва…

— Не е същото. Аз не рискувам живота си.

— Нито пък аз.

— Върколаците представляват риск.

— Не съм съгласна.

— Няма да водя преговори с теб, Бела.

— Нито пък аз.

Ръцете му се свиха в юмруци отново. Усещах ги зад гърба си.

Думите изскочиха безразсъдно.

— Това наистина ли е само заради безопасността ми?

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Не си… — Теорията на Анджела звучеше по-глупаво сега, отколкото преди. Беше трудно да довърша мисълта си. — Искам да кажа, достатъчно разумен си да не ревнуваш, нали?

Той вдигна вежда.

— Така ли?

— Бъди сериозен.

— Лесно — няма нищо дори малко забавно във всичко това.

Смръщих се подозрително. — Или… това да не е нещо съвсем друго? Някаква вампирите-и-върколаците-винаги-ще-бъдат-врагове глупост? Това да не е просто подтиквана от тестостерона…

Очите му горяха.

— Това е само и единствено за теб. Единственото, което ме интересува е твоята безопасност.

Бе невъзможно да се съмняваш в черният огън в очите му.

— Добре — въздъхнах. — Вярвам в това. Но искам да знаеш нещо — когато се опре до цялата тази безсмислица за врагове, аз съм аут. Аз съм неутрална държава. Аз съм Швейцария. Отказвам да бъда повлияна от териториални препирни между митични същества. Джейкъб е моето семейство. Ти си… е, не точно любовта на живота ми, защото смятам да те обичам много по-дълго от това. Любовта на съществуването ми. Не ме интересува кой е върколак и кой — вампир. Ако се окаже, че Анджела е вещица, и тя може да се присъедини към партито.

Той ме зяпна безмълвно през присвити очи.

— Швейцария — повторих пак, за да подчертая.

Той ми се намръщи, после въздъхна.

— Бела… — започна, но после млъкна и носът му се сбръчка в погнуса.

— Сега пък какво?

— Ами… не се обиждай, но миришеш на куче — каза ми той.

И се усмихна изкривено, така че знаех, че кавгата е приключила. Засега.

 

Едуард трябваше да навакса заради пропуснатия лов, така че заминаваше в петък вечер заедно с Джаспър, Емет и Карлайл за някакъв резерват в Северна Калифорния, където имали проблеми с планински лъвове.

Не бяхме стигнали до никакво споразумение по въпроса за върколаците, но не почувствах вина да се обадя на Джейк — по време на краткия ми прозорец от възможност, когато Едуард закара Волвото у тях преди да се прекачи отново през прозореца ми — за да му кажа, че ще го навестя пак в събота. Това не беше прокрадване. Едуард знаеше как се чувствам. И ако отново повредеше камиона ми, щях да повикам Джейкъб да ме вземе. Форкс беше неутрална територия, също като Швейцария — също като мен.

Така че когато приключих работа в четвъртък и Алис беше тази, която ме чакаше във Волвото, вместо Едуард, първоначално не се усъмних. Вратата на колата бе отворена и музика, която не разпознавах, раздрусваше шасито със своите басове.

— Хей, Алис — извиках аз, за да надвикам воя, докато се качвах. — Къде е брат ти?

Тя пееше заедно с песента, нейният глас една октава по-висок от мелодията, виещ се в сложна хармония. Тя кимна, пренебрегвайки въпроса ми докато се концентрираше над музиката.

Затворих вратата си и си запуших ушите. Тя се ухили и намали звука, докато не се превърна само във фон. Тогава едновременно заключи вратите и настъпи газта.

— Какво става? — попитах, вече започвайки да се смущавам. — Къде е Едуард?

Тя сви рамене.

— Тръгнаха по-рано.

— О — опитах се да овладея абсурдното разочарование. Ако бе заминал по-рано, това значеше, че ще се върне по-скоро, напомних си.

— Всички момчета заминаха и ще си направим парти с преспиване! — обяви тя с чуруликащ, напевен глас.

— Парти с преспиване? — повторих аз, съмнението най-после настъпващо.

— Не се ли вълнуваш? — изгука тя.

Срещнах оживения й поглед за секунда.

— Отвличаш ме, нали?

Тя се засмя и кимна.

— До събота. Есме се разбра с Чарли; оставаш с мен за две нощи и утре ще те карам до училище и обратно.

Обърнах лицето си към прозореца, стиснала зъби.

— Съжалявам — каза Алис, без да звучи ни най-малко разкайваща се. — Той ме подкупи.

— Как? — изсъсках през зъби.

— Поршето. Точно като това, което откраднах в Италия. — Тя въздъхна щастливо. — Не е предназначено за каране из Форкс, но ако искаш можем да проверим колко време ще ни отнеме да стигнем оттук до Ел Ей — обзалагам се, че мога да те върна до полунощ.

Поех си дълбоко дъх.

— Мисля, че ще пропусна — въздъхнах, въздържайки потръпването си.

Движехме се, както винаги прекалено бързо, напред по дългата улица. Алис вкара колата в гаража и бързо огледах колите. Големият джип на Емет беше там, заедно с лъскаво яркожълто Порше между него и червеното BMW на Розали.

Алис слезе грациозно от колата и отиде да помилва рушвета си.

— Красива е, нали?

— Прекалено красива — измрънках скептично. — И той ти даде това само за да ме държиш като пленница за два дни?

Алис направи гримаса.

След секунда разбрах какво става и ахнах ужасено.

— Това е за всеки път, когато го няма, нали?

Тя кимна.

Тръшнах вратата и се отправих с тежки стъпки към къщата. Тя затанцува до мен, все така непокаяла се.

— Алис, не мислиш, че това е малко властно? Съвсем мъничко психопатско, може би?

— Не съвсем — подсмръкна тя. — Ти явно не проумяваш колко опасен може да бъде един млад върколак. Особено, когато не мога да ги видя. Едуард няма как да знае дали си в безопасност. Не бъди толкова безразсъдна.

Гласът ми стана киселинен.

— Да, понеже вампирски купон с преспиване е върха на безопасността.

Алис се засмя.

— Ще ти направя педикюр — обеща тя.

Не беше толкова зле, като изключим факта, че ме държаха против волята ми. Есме донесе италианска храна — най-хубавата, чак от Порт Анджелис — а Алис беше се подготвила с всички мои любими филми. Дори Розали беше там, тихо на заден план. Алис наистина настоя за педикюра и се почудих дали не си бе направила списък — може би беше видяла всички тези неща в някой лош ситком.

— До колко късно искаш да стоиш? — попита тя, когато ноктите на краката ми блестяха в кърваво червено. Ентусиазмът й остана недокоснат от настроението ми.

— Не искам да стоя до късно. Утре сме на училище.

Тя се намуси.

— Във всеки случай, къде ще спя? — измерих дивана на око. Беше малко късичък. — Не можеш ли просто да ме държиш под наблюдение в моята къща?

— Какво парти с преспиване би било това? — поклати раздразнено глава Алис. — Ще спиш в стаята на Едуард.

Въздъхнах. Черното му кожено канапе бе по-дълго от това тук. Всъщност, златистият килим в неговата стая вероятно беше достатъчно дебел, че да може да се спи и на пода.

— Мога ли да отида до вкъщи поне да си взема нещата?

Тя се ухили.

— Вече съм се погрижила.

— Позволено ли ми е да ползвам телефона?

— Чарли знае къде си.

— Нямаше да се обадя на Чарли — намръщих се. — Явно имам планове за отлагане.

— О. — Тя го обмисли. — Не съм сигурна.

— Алис! — изхленчих силно. — Хайде, де!

— Добре, де, добре — каза тя, изхвърчайки от стаята. Върна се след по-малко от секунда, телефонът в ръката й. — Той не го е забранил специално… — промърмори на себе си тя, докато ми го подаваше.

Набрах номера на Джейкъб, надявайки се да не тича навън с приятелите си тази вечер. Късметът беше с мен — Джейкъб беше този, който вдигна.

— Ало?

— Здрасти, Джейк, аз съм. — Алис ме наблюдава безизразно за секунда, преди да се обърне и да отиде да седне между Розали и Есме на дивана.

— Здрасти, Бела — каза Джейкъб, изведнъж предпазлив. — Какво става?

— Нищо добро. Излиза, че не мога да дойда в събота.

Беше тихо за минута.

— Тъп кръвопиец — измърмори накрая. — Мислех, че заминава. Не можеш ли да си поживееш докато го няма? Или те заключва в ковчег?

Засмях се.

— Аз не мисля, че е смешно.

— Засмях се, само защото си доста близо — казах му. — Но той ще си е тук в събота, така че няма значение.

— Във Форкс ли ще се храни, тогава? — попита Джейк режещо.

— Не. — Не се оставих да му се издразня. И аз не бях далеч от това, да бъда толкова ядосана, колкото беше той. — Тръгна по-рано.

— О. Ами ела тогава сега — каза той с внезапен ентусиазъм. — Не е толкова късно. Или аз ще дойда да те взема от Чарли.

— Иска ми се. Не съм при Чарли — казах кисело. — Държат ме като затворник.

Замълча докато осъзна какво му казах, после изръмжа.

— Ще дойдем да те вземем — обеща в равен глас, прескачайки автоматично на множествено число.

Гръбнака ми се скова, но отговорих с лек, закачлив тон.

— Изкушаващо. Бях измъчвана — Алис ми лакира ноктите.

— Говоря сериозно.

— Недей. Те просто се опитват да ме опазят.

Той изръмжа отново.

— Знам, че звучи глупаво, но те имат сърца.

— Сърца! — присмя се той.

— Съжалявам за събота — извиних се аз. — Трябва да нападам леглото — канапето, поправих се мислено — но ще ти звънна пак скоро.

— Сигурна ли си, че ще ти позволят? — попита той с унищожителен тон.

— Не съвсем — въздъхнах. — Лека нощ, Джейк.

— Ще се видим.

Алис бе внезапно до мен, протегнала ръка за телефона, но аз вече набирах. Тя видя номера.

— Не мисля, че телефона му ще е в него — каза тя.

— Ще му оставя съобщение.

Телефонът иззвъня четири пъти, последва пиукане. Нямаше поздрав.

— Загазил си — казах бавно, подчертавайки всяка дума. — Много си загазил. Подивелите гризлита ще ти се сторят кротки в сравнение с това, което те чака вкъщи.

Затворих телефона и го поставих в чакащата й ръка.

— Приключих.

Тя се ухили.

— Цялата тази заложническа история е забавна.

— Отивам да спя — обявих, тръгвайки към стълбите. Алис ме последва.

— Алис — въздъхнах. — Няма да избягам. Щеше да разбереш, ако го планирах и щеше да ме хванеш, ако опитах.

— Просто искам да ти покажа къде са нещата ти — каза тя невинно.

Стаята на Едуард беше накрая на коридора на третия етаж, трудно бе да я объркам дори ако не познавах къщата така добре. Но когато включих лампата, спрях объркана. Да не би да бях сбъркала стаята?

Алис се изкикоти.

Беше същата стая, осъзнах бързо; мебелите просто бяха разместени. Канапето беше преместено до северната стена, а стереото избутано до огромните рафтове с дискове — за да направят място за колосалното легло, което заемаше централното място.

Южната стена от стъкло отразяваше гледката като огледало, правейки я да изглежда два пъти по-зле. Подхождаше си. Покривката за легло бе бледо златиста, съвсем малко по-светла от стените; рамката беше черна, изработена от сложно изплетено ковано желязо. Изваяни метални рози се извиваха и пълзяха нагоре, оформяйки мрежа от листа. Пижамата ми беше сгъната спретнато в края на леглото, чантичката с тоалетните ми принадлежности оставена до нея.

— Какво, по дяволите, е всичко това? — заекнах аз.

— Нали не мислеше сериозно, че би те накарал да спиш на канапето?

Смънках неразбираемо, като закрачих напред да грабна нещата си от леглото.

— Ще те оставя насаме — изсмя се Алис. — Ще се видим сутринта.

След като зъбите ми бяха измити, а аз облечена, грабнах пухкавата възглавница от огромното легло и издърпах златистото покривало към канапето. Знаех, че се държа глупаво, но не ми пукаше. Поршета и подкупи и огромни легла в къщи, където никой не спеше — беше повече от дразнещо. Изключих лампите и се свих на дивана, чудейки се дали съм прекалено ядосана да спя.

В тъмното стъклената стена вече не беше черно огледало, удвояващо стаята. Лунната светлина осветяваше облаците зад прозореца. Когато очите ми свикнаха, можех да видя разсеяната светлина подчертаваща върховете на дърветата и проблясваща в малкия участък от реката, който се виждаше. Гледах сребърната светлина, чакайки клепачите ми да натежат.

На вратата се почука тихо.

— Какво, Алис? — изсъсках аз. Бях в отбранителна позиция, представяйки си колко забавно щеше да й бъде, когато видеше импровизираното ми легло.

— Аз съм — Розали каза меко, отваряйки вратата достатъчно, че да видя осветеното й от сребърния блясък лице. — Може ли да вляза?