Серия
Здрач (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eclipse, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 208 гласа)

По-долу е показана статията за Затъмнение (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Затъмнение
Eclipse
Автор Стефани Майър
Първо издание 7 август, 2007 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Little, Brown
Оригинален език английски
Жанр фентъзи, романс
ПоредицаЗдрач
ПредходнаНоволуние
СледващаЗазоряване
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романът от поредицата „Здрач“. За астрономичното явление вижте Затъмнение.


„Затъмнение“ е третата книга от сагата „Здрач“ от Стефани Майър. В нея се доразказва историята на 18-годишната Бела Суон и нейният любим вампир, Едуард Кълън. Предходната книга от поредицата е „Новолуние“, а следващата - „Зазоряване“. Книгата е пусната на 7 август 2007 с първоначален тираж от 1 милион копия, [1] като само през първите 24 часа са продадени над 150 000.[2]

Сюжет

Историята започва с откритието, че в Сиатъл се случват поредица неразгадани убийства, а за които Едуард подозира, че са причинени от новороден вампир, който не може да контролира жаждата си. Едуард и Бела попълват молби за колеж, и Бела обяснява на Едуард, че иска отново да се види с Джейкъб – нейният приятел върколак. Междувременно, Алис Кълън има видение, че Виктория – вампирът, който преследва Бела, се е върнала в града. Въпреки че Едуард се тревожи за нейната безопасност, Бела настоява, че Джейкъб и останалите върколаци от неговата глутница никога не биха я наранили, и той ѝ позволява да ги посещава от време на време.

Няколко дни по-късно, Бела изявява желание да прави любов с Едуард, преди да бъде превърната във вампир. Едуард първоначално отказва, обяснявайки на Бела, че би могъл много лесно да я убие. Все пак, разбирайки колко много това би означавало за нея, той се съгласява да опитат да го направят някога в бъдещето, но само ако са женени. Въпреки че не изпитва особено желание за брак, Бела си дава сметка, че това да прекара вечността с Едуард означава за нея много повече от каквото и да е, тя приема неговото предложение.

Бела и семейство Кълън разбират, че убийствата в Сиатъл са извършение от "армия" новородени вампири, контролирани или от Виктория, или от клан вампири, известен като Волтури. Кълънс се съюзяват с върколаците, за да могат да се преборят с тази заплаха. Докато всички останали се подготвят за битка, Едуард и Бела отиват в планината, където да се скрият по време на боя по молба на Бела, а по-късно към тях се присъединява Джейкъб и Сет Клиъруотър – млад член на върколаците.

На сутринта, Джейкъб дочува Едуард и Бела да обсъждат годежа си и първоначално го мисли за сън, но въпреки това много се разстройва. Той заплашва да се присъедини към битката и да бъде убит, защото Бела не го обича. За да го спре, тя го целува и разбира, че обича и него. Виктория стига до Бела, проследявайки миризмата на Едуард и той е принуден да се бие с нея, въпреки желанието на Бела да го задържи при себе си, в безопасност. След битката остава само един новороден – Бри Танър (за почвече информация – Краткият втори живот на Бри Танър), която се е отказала да се бие. Всъщност, тя се е присъйденила в битката само и само защото вярвала, че Диего, нейният любим е на фронтовата линия, но топй се оказва убит още много по-рано. След като Виктория и нейната армия са разбити, Бела обяснява на Джейкъб, че макар да го обича, любовта и към Едуард е по-силна и тя не може да живее без него. След като получава покана за сватбата от смирения Едуард, Джейкъб приема формата на вълк и хуква, искайки да избяга от болката, която чувства, бесен на Бела за решението и да стане вампир.

Романът може да се сравни с „Брулени хълмове“ на Емили Бронте.

Край на разкриващата сюжета част.

Корица

На корицата на книгата се вижда скъсана панделка. Въпреки, че се предполага, че тя е показана публично през май 2007, на Бела на Затъмнението, официалният сайт на Барнс & Ноубъл и Стефани Майър показва новата корица през март 2007, заедно с кратък предварителен преглед на съдържанието на книгата.[3] Скъсаната панделка представлява избор, както Бела трябва да избира между любовта си към Едуард-вампира и приятелството си с върколака Джейкъб Блек. Майър също така заявява, че панделката се свързва и с идеята, че Бела не може напълно да се откъсне от своя човешки живот.[4]

Предварително разпространение

На 25 юли, се случва инцидент, подобен на предварителното разпространение на седмата книга за Хари Потър. Книжарниците на Барнс&Ноубъл случайно изпращат предварително копия на „Затъмнение“ до някои клиенти, които са си поръчали книгата предварително. Обяснението е за компютърна грешка, тъй като целият им онлайн магазин е компютъризиран.

С цел да няма "изтичане на информация", много фенсайтове са затворени. Стефани Майър заключва и коментарите си в MySpace. В открито писмо до един от фен сайтовете, авторката моли "щастливите читатели" да запазят края за себе си, докато останалите фенове на сагата получат своя шанс също да се порадват на книгата.

Критика

„Затъмнение“ също получава смесена критика.

LoveVampires.com заявява, че "Възрастните читатели вероятно няма твърде да харесат тревогите около една тийнейджърска връзка, но ако сте харесали предишните книги на авторката, значи и тук ще откриете доста забавление". На това основание, те дават на произведението четири и половина от възможни пет звезди.[5]

Ан Ройер от School Library Journal казва "Майър знае, че нейните фенове искат това: трепети и много романтика и тя им го дава"."[6]
Селби Гибсън-Бойс от Tulsa World пише: "Прочетох я без да спирам от началото до края. Самата книга не можа да се отлепи от ръката ми. Съвсем същото се случи и със „Здрач“ и „Новолуние“."[7]

Въпреки това, обаче, DearAuthor.com заявява, че "е ясно след като е взето решението Бела да бъде превърната във вампир, цялото естествено напрежение се изпарява и авторката трябва да си измисля един след друг фалшиви конфликти, за да запази историята интересна" и дава на книгата оценка С-.[8]

Келън Райс от списание „Бласт“ критикува книгата като сексистка, твърдейки, че Майър не само дава на двамата си герои една нездрава, дори оскърбителна връзка, но я романтизира и идеализира."[9]

Източници

  1. Bob Minzesheimer. Vampire tale takes bite out of 'Potter'. // USA Today, 15 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  2. Jeffrey A. Trachtenberg. Booksellers Find Life After Harry In a Vampire Novel. // The Wall Street Journal, 10 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  3. StephenieMeyer.com | Twilight Series | Eclipse
  4. http://stepheniesays.livejournal.com/20266.html Stephenie Says – Q+A at Fairless Hills
  5. Eclipse by Stephenie Meyer: Book Review
  6. Anne Rouyer. Eclipse. // School Library Journal, 5 септември 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  7. Shelby Gibson-Boyce. Free radical: J.K. who? Hottest new series is vamp fantasy. // Tulsa World, 10 август 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  8. REVIEW: Eclipse by Stephenie Meyer | Dear Author: Romance Book Reviews, Author Interviews, and Commentary
  9. Kellan Rice. 'Twilight' Sucks... And Not In A Good Way. // Blast Magazine, 16 август 2008. Посетен на 16 ноември 2008.

Външни препратки

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Eclipse (novel)“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.  

19. ЕГОИЗЪМ

Едуард ме отнесе вкъщи на ръце, очаквайки, че няма да мога да се издържа. Вероятно съм заспала по пътя.

Когато се събудих, бях в леглото си, а слабата светлина, която идваше от прозореца ми, се спускаше под странен ъгъл. Сякаш беше следобед.

Прозях се и се протегнах, пръстите ми го търсиха, но не го намериха.

— Едуард? — промърморих аз.

Моите търсещи пръсти попаднаха на нещо студено и гладко. Неговата ръка.

— Наистина ли си будна този път? — прошепна той.

— Мхм! — простенах в съгласие. — Имало ли е много фалшиви аларми?

— Беше много неспокойна — говореше през целия ден.

— Цял ден? — премигнах и погледнах към прозореца отново.

— Имаше дълга нощ — каза той неуверено. — Прекара един ден в леглото.

Седнах, а главата ми се замая. Светлината през прозореца ми идваше от запад.

— Уоу!

— Може би си гладна? — предположи той. — Искаш ли закуска в леглото?

— Сама ще си я взема! — простенах, като се изпънах отново. — Имам нужда да стана и да се раздвижа.

Той държеше ръката ми по пътя към кухнята, наблюдавайки ме внимателно, все едно ще падна всеки момент. Или може би си мислеше, че ходя насън.

Направих бързо закуската си, като метнах няколко сандвича в тостера. Хвърлих поглед на себе си върху отразяващата боя по повърхността.

— Уф! Изглеждам ужасно.

— Беше дълга нощ — каза той отново. — Трябваше да останеш и да се наспиш.

— Да! И да изпусна всичко. Трябва да започнеш да приемаш факта, че сега съм част от семейството.

— Да, трябва да свиквам с идеята — той се усмихна.

Седнах със закуската си, а той седна до мен. Когато вдигнах сандвича, за да отхапя, забелязах, че се взира в ръката ми. Погледнах надолу и видях, че все още нося подаръка от Джейкъб.

— Може ли? — той попита и се пресегна към малкия дървен вълк.

Преглътнах шумно.

— Ъ, разбира се!

Той премести ръката си под гривната и хвана малката фигурка в снежната си длан. За един кратък момент бях уплашена. Само лек натиск и той можеше да го счупи на парчета.

Но, разбира се, Едуард не би го направил. Срамувах се, че съм си го помислила. Той само претегли вълка в ръката си за момент, а след това го пусна. Вълкът се поклати леко на китката ми.

Опитах се да разгадая изражението в очите му. Всичко, което можех да видя, беше замисленост — той криеше всичко друго, ако въобще имаше друго.

— Джейкъб Блек може да ти подарява неща.

Това не беше въпрос, нито обвинение. Просто факт. Но знаех, че той си спомняше последния ми рожден ден и забраната ми за подаръци — не исках никакви. Особено от Едуард. Не беше напълно логично и, разбира се, никой не ме послуша…

— И ти си ми давал подаръци — припомних му аз. — Знаеш, че обичам ръчно направени неща.

Той сви устни за момент.

— Ами готови неща? Те приемливи ли са?

— Какво имаш предвид?

— Тази гривна! — пръстите му направиха кръг около китката ми. — Ще я носиш дълго, нали?

Свих рамене.

— Защото не искаш да нараниш чувствата му? — предположи той заядливо.

— Разбира се, предполагам.

— Тогава мислиш ли, че е честно? — попита той, гледайки към ръката ми, докато говореше. Той обърна дланта си и прокара пръсти по вените ми. — Ако имаш малък символ?

— Символ?

— Талисман — нещо да ти напомня за мен.

— Ти си във всяка моя мисъл, не са ми нужни такива неща.

— Ако ти дам нещо, ще го носиш ли? — продължи той.

— Ръчно направено?

— Да, нещо, което имам от известно време! — той се усмихна с ангелска усмивка.

Ако беше единствената реакция към подаръка на Джейкъб, щях да я приема с удоволствие.

— Ако това ще те направи щастлив.

— Забелязала ли си разликата? — попита той, а гласът му стана укорителен. — Защото аз съм.

— Каква разлика?

Очите му се свиха.

— Всички могат да ти подаряват неща. Всички освен мен. С удоволствие бих ти взел подарък по случай завършването, но не го направих. Знаех, че ще те разстрои повече, отколкото ако някой друг би го направил. Това е напълно нечестно. Как си го обясняваш?

— Лесно! — свих рамене. — Ти си по-важен от всички останали. А ти си ми подарил себе си. Това е повече, отколкото заслужавам, а всичко друго, което ми дадеш ни дебалансира.

Той се замисли за момент, а след това извъртя очи.

— Начинът, по който гледаш на мен, е нелеп.

Дъвчех закуската си спокойно. Знаех, че няма да слуша, ако му кажа, че не е схванал.

Телефона на Едуард извибрира. Той погледна номера преди да вдигне.

— Какво има, Алис?

Той слушаше, а аз чаках реакцията му, изведнъж под напрежение. Но каквото и да е казала, не го е изненадало. Той изстена за момент.

— Предположих до накъде — каза й той, взирайки се в очите ми, веждите му се бяха наклонили в разочарование. — Тя говореше насън.

Изчервих се. Какво ли толкова съм казала?

— Ще се погрижа — обеща той.

Той ме погледна, когато затвори.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

Почудих се за момент. След предупреждението на Алис миналата вечер, предполагах защо се е обадила. А след това се сетих за кошмарите, които сънувах през деня — сънища, в който преследвах Джаспър, опитвайки се да го последвам и намирам сечището в лабиринта — като дървета, знаейки, че ще намеря Едуард там… Едуард и чудовищата, които искаха да ме убият, но не ми пукаше за тях, защото вече бях взела решение — можех да се досетя какво е чул Едуард, докато съм спала.

Свих устни за момент, неспособна да срещна погледа му. Той чакаше.

— Харесвам идеята на Джаспър! — накрая казах аз. Той изстена.

— Искам да помогна! Трябва да направя нещо! — настоях аз.

— Няма да помогне, ако си в беда.

— Джаспър мисли, че ще помогне. Това е в неговата област.

Едуард ме гледаше намръщено.

— Не можеш да ме държиш настрана! — заплаших аз. — Няма да се крия в гората, докато всички вие рискувате живота си за мен.

Внезапно той се усмихна.

— Бела, Алис не те вижда в сечището. Тя те вижда как се препъваш загубена в гората. Няма да можеш да ни намериш, ти просто ще го направиш по-трудно да те открия след това.

Опитах се да бъда толкова спокойна, колкото него.

— Защото Алис не се е договорила с него — казах любезно. — Ако го беше направила, нямаше да види нищо. Но изглежда, че и Сет иска да е там, колкото и аз. Не би трябвало да е трудно да го убедя да ми покаже пътя.

Гняв премина по лицето му, след това той си пое дълбоко въздух и се успокои.

— Това можеше и да проработи… ако не ми беше казала. Сега просто ще помоля Сам да даде точни заповеди на Сет. Колкото и да иска, Сет не може да наруши заповедите.

Запазих доволната си усмивка.

— Но защо му е на Сам да дава такива заповеди? Ако му кажа колко ще съм полезна там? На бас, че ще направи услуга на мен, вместо на теб.

Той трябваше да се успокоява отново.

— Може би си права. Но съм сигурен, че Джейкъб също е навит да даде същите заповеди!

— Джейкъб? — намръщих се аз.

— Джейкъб е втори в групата. Казвал ли ти е някога? Неговите заповеди също трябва да се следват.

Беше ме хванал на тясно и по неговата усмивка разбрах, че и той го знае. Челото ми се сбръчка. Джейкъб щеше да е на негова страна в този случай и аз бях сигурна в това. А Джейкъб никога не ми го бе казвал.

Едуард се възползва от факта, че бях безмълвна за момент, продължавайки с равен и успокояващ глас.

— Имах интересна възможност да погледна в умовете на групата миналата нощ. Беше по-добре от сапунена опера. Нямах си и на идея колко объркано е всичко в такава голяма глутница. Натиска на индивидуалните срещу психиката на множеството… Напълно завладяващо.

Очевидно той се опитваше да ме разсее. Наблюдавах го.

— Джейкъб пази доста тайни — каза Едуард с усмивка.

Не отговорих, просто продължих да го гледам, придържайки се към довода ми и чакайки удобния момент.

— Като например, забеляза ли по-малкия сив вълк?

Кимнах веднъж. Той се засмя.

— Те взимат на сериозно много от легендите си. Излиза, че има неща, за които историите им не са ги подготвили.

Изстенах.

— Добре, стига. Накъде биеш?

— Те винаги са мислили, че само пряк наследник на истински вълк има способността да се трансформира.

— Значи някой се е променил, а не е пряк наследник?

— Не, тя е пряк наследник.

Премигнах, а очите ми се разшириха.

— Тя?

Той кимна.

— Тя те познава. Името й е Лея Клиъруотър.

— Лея е върколак! — изкрещях. — Какво? От кога? Защо Джейкъб не ми е казал?

— Има неща, които не му е позволено да споделя — като например тяхната бройка. Както казах и преди, когато Сам даде нареждания, глутницата не е способна да ги игнорира. Джейкъб беше много внимателен да мисли за други неща, докато беше близо до мен. Разбира се, след миналата нощ това е всичко, което знам.

— Не мога да повярвам. Лея Клиъруотър.

Внезапно се сетих как Джейкъб говореше за Лея и Сам, и начина, по който реагираше сякаш е казал твърде много — след като каза, че Сам трябва да я гледа всеки ден и да знае, че е нарушил всички обещания… Лея на скалата, сълза проблесна по бузата й, когато Стария Куил заговори за бремето и саможертвата, които синовете на Килайетите споделят… И Били, прекарващ времето си със Сю, защото е имала проблеми с децата си… а проблемът беше, че и двамата бяха върколаци!

Не съм се замисляла много за Лея Клиъруотър, просто за да оплача загубата й, когато Хари почина, а след това да я съжаля отново, когато Джейкъб ми разказа историята й, за това как връзката между Сам и братовчедка й Емили й е разбила сърцето.

И това как сега тя е част от глутницата, чувайки мислите им… и неспособна да скрие своите собствени.

Наистина мразя частта, в която Джейкъб ми каза, че всичко, от което се срамуваш, може да се види от другите.

— Горката Лея! — прошепнах аз.

Едуард изсумтя.

— Тя прави живота на другите извънредно неприятен. Не съм сигурен, че заслужава симпатията ти.

— Какво имаш предвид?

— Достатъчно трудно е за всички, че трябва да споделят мислите си. Повечето от тях се опитват да си съдействат, да го направят по-лесно. Когато дори един член е злонамерен, това е болезнено за всички.

— Тя има достатъчно причини — промърморих, все още на нейна страна.

— О, да, знам! Принудителната връзка е едно от най-странните неща, на които някога съм бил свидетел, а съм виждал по-странни неща. — Той поклати глава учудено. — Начинът, по който Сам е свързан с Емили е невъзможен за описване — или трябва да кажа нейния Сам. Той наистина няма избор. Напомня ми за „Сън в лятна нощ“ с цялата бъркотия, породена от заклинания за любов на феите… като магия. — Той се усмихна. — Почти толкова силно, колкото се чувствам аз към теб.

— Горката Лея — казах отново. — Но какво имаш предвид под злонамерен?

— Тя постоянно припомня неща, които другите предпочитат да не мислят. Като Ембри.

— Какво за Ембри? — попитах изненадана.

— Неговата майка се преместила от резервата на Макаа преди седемнадесет години, когато е била бременна с него. Тя не е от Килайетите. Всички смятали, че баща му е останал при Макаа. Но след това той се присъединил към глутницата.

— Значи?

— Значи главните кандидати за баща му са Куил Атеара Старши, Джошуа Ълий или Били Блек, всички по това време женени, разбира се.

— Не! — ахнах аз. Както Едуард каза — точно като сапунена опера.

— Сега Сам, Джейкъб и Куил се чудят кой от тях има полубрат. Всички предполагат, че е Сам, след като баща му не се е държал много като баща. Но винаги се съмняват. Джейкъб никога не е имал възможност да пита Били за това.

— Уоу! Как разбра толкова много за една нощ?

— Умът на глутницата е междинен. Всички мислят заедно и по отделно по едно и също време. Има толкова много неща, да се разчетат.

Звучеше малко съжалително, като някой, който трябва да остави хубава книга точно преди кулминацията. Аз се засмях.

— Глутницата наистина е очарователна — съгласих се аз. — Почти колкото теб, когато искаш да ме разсееш.

Изражението му стана вежливо отново — перфектното безизразно лице.

— Трябва да бъда там, Едуард.

— Не! — той каза с решаващ тон.

Един сигурен път се появи пред мен в този момент.

Не беше толкова наложително да съм в сечището, просто трябваше да бъда там, където е и Едуард. Жестока, обвиних себе си. Егоистична, егоистична, егоистична. Не го прави!

Игнорирах инстинктите си. Не можех да го погледна, докато говорех. Вината ме караше да не отлепвам очи то масата.

— Добре, Едуард, виж. Ето… вече веднъж съм полудявала. Знам къде са ми границите. И няма да мога да го понеса, ако ме напуснеш отново.

Не вдигнах очи, за да видя реакцията му, уплашена да узная колко болка съм причинила. Чух внезапното му вдишване и тишината, която последва. Взирах се в тъмната дървена маса, искайки да върна думите си обратно. Но сигурно нямаше да го направя. Не и ако проработи.

Изведнъж ръцете му бяха около мен, после погали лицето ми и ръцете ми. Той ме успокояваше. Вината се движеше спираловидно. Но инстинктите за оцеляване бяха по-силни. Нямаше спор, че той е съществена част за моето оцеляване.

— Знаеш, че не е така, Бела! — измънка той. — Няма да бъда далеч, а и всичко ще свърши толкова бързо.

— Няма да мога да го преживея — настоях, все още взирайки се надолу. — Да не знам дали ще се върнеш или не! Как да живея през това време, без значение дали ще свърши бързо или не?

Той изстена.

— Ще бъде лесно, Бела! Няма причина да се страхуваш.

— Нито една?

— Не!

— И всички ще бъдат добре?

— Всички! — обеща той.

— Значи няма нужда да бъда в сечището.

— Разбира се, че не. Алис току-що ми каза, че ще бъдат деветнадесет. Лесно ще можем да се оправим с тях.

— Точно така — ти каза, че ще е толкова лесно, че някой може да седи отстрани — повторих думите му от миналата нощ. — Наистина ли го мислеше?

— Да!

Беше толкова просто — той трябваше да го види.

— Толкова лесно, че можеш да седиш отстрани?

След дълъг момент на безмълвност, аз вдигнах глава. Безизразното лице се беше върнало. Поех дълбоко въздух.

— Значи, ще е единия начин или другия. В първия има повече опасност, за която ти не искаш да знам, в такъв случай е по-добре да бъда там, за да помогна с каквото мога. Или… или ще бъде толкова лесно, че те могат да се справят без теб. Кое избираш?

Той не отговори. Знаех за какво си мисли — за същото, което и аз. Карлайл. Есме. Емет. Розали. Джаспър. И… принудих себе си да помисля за последното име. И Алис.

Зачудих се дали не съм чудовище. Не типа, за който той се смяташе, а за истинския. Типът, който наранява другите. Типът, за който няма граници, когато стане въпрос за неговите желания.

Това, което исках, е да е в безопасност с мен. Дали имаше граници, за това, което щях да направя, което щях да пожертвам за него? Не бях сигурна.

— Молиш ме да им позволя да се бият без мен? — той попита с тих глас.

— Да — бях изненадана, че гласът ми беше спокоен, когато се презирах отвътре. — Или да ми позволиш да бъда там. И в двата случая ще съм с теб.

Той си пое дълбоко въздух, а след това издиша. Постави ръце на двете страни на лицето ми, принуждавайки ме да срещна погледа му. Той гледаше в очите ми дълго време. Чудех се какво ли търси и беше ли това, което намери. Лицето ми изразяваше ли вината, която се беше прокраднала в стомаха ми — отвращавах ли го?

Очите му се свиха срещу емоции, които не можех да разчета, и пусна ръката си, за да извади мобилния си.

— Алис? — той изстена. — Можеш ли да дойдеш да наглеждаш Бела? — той повдигна едната си вежда, предизвиквайки ме да се противопоставя. — Трябва да говоря с Джаспър.

Тя очевидно се съгласи. Той остави телефона си и погледна лицето ми.

— Какво ще кажеш на Джаспър? — прошепнах аз.

— Ще обсъдим… това да седя отстрани.

Можех да прочета по лицето му, колко трудно му беше да изговори думите.

— Съжалявам.

Съжалявах, мразех да го карам да прави такива неща. Недостатъчно, за да имитирам усмивка и да му кажа да продължава без мен. Определено не толкова много.

— Не се извинявай! — каза той и се усмихна леко. — Никога не се страхувай да ми казваш как се чувстваш, Бела! Ако това е, от което се нуждаеш… — той сви рамене. — Ти си ми първия приоритет.

— Не исках да прозвучи така — да избираш между мен и семейството ти.

— Знам това. Освен това, това не е, за което молиш. Ти ми даде две алтернативи, с които можеш да живееш. Предполага се, че така компромиса действа.

Наведох се напред и отпуснах глава на гърдите му.

— Благодаря ти! — прошепнах аз.

— По всяко време — отговори той, целувайки косата ми. — Всичко!

Не помръднахме дълго време. Криех лицето си, притисната към ризата му. Два гласа се бореха вътре в мен. Единият, който иска да бъда добра и смела, а другият, който казва на първия да си затваря устата.

— Коя е третата съпруга? — той ме попита внезапно.

— А? — казах аз, запъвайки се. Не помнех да съм сънувала това отново.

— Мърмореше нещо за „третата съпруга“ миналата нощ. Останалото имаше някакъв смисъл, но там се изгубих.

— О! Ъ, да! Това е просто една от историите, които чух при огъня онази вечер. — Свих рамене. — Предполагам е останало в съзнанието ми.

Едуард се отдръпна от мен и отпусна глава на една страна, вероятно объркан от неприятната нотка в гласа ми.

Преди да може да попита, Алис се появи пред кухненската врата с кисела физиономия.

— Ще пропуснеш цялата забава — измърмори тя.

— Здравей, Алис! — поздрави я той. Той повдигна брадичката ми с един пръст, за да ме целуна за довиждане.

— Ще се върна по-късно! — обеща ми той. — Ще ида да го изясня с другите и да подредим нещата.

— Добре.

— Няма какво да се оправя — каза Алис. — Вече им казах. Емет е доволен.

Едуард простена.

— Разбира се, че е!

Той излезе през вратата, оставяйки ме с Алис. Тя ме гледаше.

— Съжалявам! — извиних се отново. — Мислиш ли, че това ще го направи по-опасно за вас?

Тя изсумтя.

— Твърде много се притесняваш, Бела! Ще ти побелее косата преждевременно.

— Тогава защо си разстроена?

— Едуард е такъв мърморко, когато не става по неговия начин. Просто очаквам да живееш с него няколко месеца. Предполагам, ако си здравомислеща, си заслужава. Но ми се иска да можеш да контролираш песимизма, Бела! Толкова е ненужен.

— Ще пуснеш ли Джаспър да отиде без теб?

Алис се нацупи.

— Това е различно!

— Разбира се, че е!

— Отиди да се оправиш малко! — нареди ми тя. — Чарли ще се прибере след петнадесет минути, а ако те види в този вид, няма да те пусне никога повече.

Уоу, аз вече бях загубила цял ден. Изглеждаше такава загуба. Доволна бях, че няма винаги да прекарвам времето си в спане.

Бях напълно изрядна, когато Чарли се прибра — добре облечена, косата прибрана, а в кухнята на масата бях оставила вечерята му. Алис седна на обичайното място на Едуард и това изглежда запълваше деня на Чарли.

— Какво правиш, Алис? Как си?

— Добре съм, Чарли! Благодаря.

— Виждам, че най-накрая си станала от леглото, поспаланке! — той ми каза, когато седнах до него, преди да се обърне пак към Алис. — Всички говорят за партито, което родителите ти са спретнали снощи. Обзалагам се, че сте имали доста за чистене.

Алис сви рамене. Като я знам, всичко вече бе готово.

— Струваше си! Беше страхотно парти! — каза тя.

— Къде е Едуард? — Чарли попита малко неохотно. — Помага в чистенето ли?

Алис въздъхна, а лицето й стана трагично. Вероятно беше сцена, но беше твърде перфектно за мен да бъде положително.

— Не! Той подготвя уикенда с Емет и Карлайл!

— Ще се катерят отново?

Алис кимна, а лицето й изведнъж стана отчаяно.

— Да! Всички отиват, освен мен. Всички винаги отиваме на излет в края на годината, един вид празнуване, но тази година реших, че е по-добре да пазарувам, отколкото да се катеря, а никой от тях няма да остане с мен, изоставена съм.

Тя се намръщи, изражението й толкова опустошено, че Чарли се наведе към нея, протягайки ръка, търсейки начин да помогне. Гледах я съмнително! Какво правеше?

— Алис, скъпа, защо не останеш с нас? — предложи Чарли. — Мразя да те мисля сама в тази голяма къща!

Тя въздъхна. Нещо ме настъпи по крака под масата.

— Ау! — протестирах аз.

— Какво? — Чарли се обърна към мен.

Алис ми хвърли разочарован поглед. Можех да кажа, че тя си мисли колко съм бавна тази вечер.

— Ударих си крака! — промърморих аз.

— О! — той погледна пак към Алис. — Та, какво мислиш?

Тя ме настъпи пак, но този път по-леко.

— Ъ, тате, знаеш, че нямаме друго помещение. Обзалагам се, че Алис не иска да спи на пода ми…

Чарли сви устни. Алис направи разочарованото изражение отново.

— Може би Бела може да остане с теб! — предложи той. — Преди твоите хората да се върнат.

— О, ще дойдеш ли, Бела? — Алис ми се усмихна лъчезарно. — Нямаш нищо против да пазаруваш с мен, нали?

— Разбира се! — съгласих се аз. — Пазаруване. Добре.

— Кога тръгват? — попита Чарли.

Алис направи друга гримаса.

— Утре.

— Кога ме искаш?

— След вечеря, предполагам — каза тя, а след това сложи пръст под брадичката си, замислена. — Нямаш планове за събота, нали? Искам да излезем извън града да пазаруваме, а ще отнеме цял ден!

— Не в Сиатъл! — Чарли прекъсна, а веждите му се събраха.

— Разбира се, че не! — Алис се съгласи веднага, макар да знаехме, че Сиатъл е безопасен в събота. — Мислех си за Олимпия, например…

— Ще ти хареса, Бела! — Чарли беше изпълнен с облекчение. — Отиди да се забавляваш!

— Да, татко. Ще бъде страхотно!

С един лесен разговор, Алис беше изчистила списъка за войната.

Едуард се върна не толкова късно. Той прие пожеланията на Чарли за приятно пътуване без изненада. Той каза, че тръгват рано сутринта и каза „лека нощ“ преди обичайното време. Алис тръгна с него.

Аз се измъкнах скоро след като те си тръгнаха.

— Не може да си изморена! — Чарли възрази.

— Малко! — излъгах аз.

— Няма съмнение защо обичаш да пропускаш партитата — измънка той. — Отнема ти толкова много време да се възстановиш.

Горе Едуард вече лежеше на леглото ми.

— Кога ще се срещнем с вълците? — промърморих аз, когато отидох да легна до него.

— След час.

— Това е добре. Джейк и приятелите му имат нужда от сън.

— На тях не им е толкова нужен, колкото на теб! — той подчерта.

Смених темата, допускайки, че Едуард ще се опита да ме убеди да си остана вкъщи.

— Алис каза ли ти, че ме отвлича отново?

Той се ухили.

— Всъщност не те отвлича.

Взирах се в него объркана, а той тихо се засмя на изражението ми.

— Аз съм единственият, който има правото да те държи насила, помниш ли? — каза той. — Алис отива да ловува с останалите! — той въздъхна. — Предполагам, че нямам нужда от това сега.

— Ти ме отвличаш?

Той кимна. Обмислих го за кратко. Без Чарли, който да подслушва, проверявайки ме често. И без къща пълна с напълно будни вампири с обезпокоително чувствителен слух… само аз и той — напълно сами.

— Всичко наред ли е? — попита той, обезпокоен от мълчанието ми.

— Е… разбира се, освен едно!

— Какво? — очите му бяха разтревожени. Беше изумително, но някак си той все още изглеждаше несигурен за „задържането“ ми. Може би имаше нужда да се поправя.

— Защо Алис не каза на Чарли, че тръгваш тази вечер? — попитах аз.

Той се засмя успокоен.

 

 

Наслаждавах се на пътуването до сечището повече от предишната нощ. Все още се чувствах виновна, уплашена, но не бях ужасена. Можех да се движа. Можех да видя какво се задаваше и почти повярвах, че може би всичко ще е наред. Едуард очевидно беше доволен от идеята да пропусне битката… и това правеше доста трудно да се съмнявам, че ще бъде лесно. Той нямаше да остави семейството си, ако не го вярваше. Може би Алис беше права, че се тревожа твърде много.

Отидохме до сечището последни.

Джаспър и Емет вече се биеха — просто загряваха, съдейки по смеха им. Алис и Розали се бяха излегнали на земята наблюдавайки. Есме и Карлайл си говореха на няколко метра от нас, главите им бяха сближени, пръстите преплетени и не обръщаха никакво внимание. Тази нощ беше по-светла, луната светеше през тънките облаци, а аз лесно можех да видя трите вълка, които седяха в кръг, разделени, за да виждат от всеки ъгъл.

Беше лесно да разпозная Джейкъб, щях да го позная веднага, дори и да не беше погледнал, когато приближавахме.

— Къде са останалите? — зачудих се аз.

— Не е нужно всички да бъдат тук. Един ще свърши работата, но Сам не ни вярва достатъчно, за да прати Джейкъб сам, макар че Джейкъб изгаряше от желание. Куил и Ембри са неговите обичайни… предполагам, че можеш да ги наречеш закрилници.

— Джейкъб ти вярва.

Едуард кимна.

— Той ни вярва, за да не го убием. Това е всичко.

— Ще участваш ли тази вечер? — попитах аз колебливо. Знаех, че на него ще му бъде толкова по-трудно да седи отстрани, отколкото на мен. Може би и повече.

— Ще помогна на Джаспър, когато има нужда. Той иска да опита някои неравни групи, да ги научи как да се справят с множество нападатели.

Той сви рамене.

И нова вълна от паника разтърси моя краткотраен миг на доверие.

Те все още ни превъзхождаха. А аз го правех по-лошо.

Взирах се в полето, опитвайки се да скрия реакцията ми.

Беше грешното място да гледам, опитвайки се да излъжа себе си, да се убедя, че всичко ще проработи. Защото когато отделях очи от Кълънови — далеч от картината на тяхната игра на битка, която ще бъде истинска и смъртоносна след няколко дни — Джейкъб срещна погледна ми и ми се усмихна.

Беше същата вълча усмивка както преди, очите му се присвиваха по начина, както когато беше човек.

Трудно е да повярваш, че не много отдавна намирах върколаците за страшни — сънувах толкова кошмари за тях.

Знаех, без да питам, кой от останалите беше Ембри и кой беше Куил. Защото Ембри определено беше по-слабият сив вълк с тъмни петна по гърба си, който седеше толкова спокойно, наблюдавайки, докато Куил — тъмно шоколадово-кафяв, по-светъл около лицето си, трепвайки постоянно, сякаш умираше да се присъедини към фалшивия бой. Те не бяха чудовища, макар да изглеждаха така. Те бяха приятели.

Приятели, които не изглеждаха толкова неразрушими, колкото Емет и Джаспър, по-бързи и от ударите на кобра, докато лунната светлина проблясваше върху гранитната им кожа. Приятели, които не изглежда, че са разбрали опасността тук. Приятели, които са смъртни, приятели, които могат да кървят, приятели, които могат да умрат…

Вярата на Едуард беше успокоителна, защото беше ясно, че той не се тревожи за семейството си. Но щеше ли да го заболи, ако нещо стане с вълците? Имаше ли някаква причина да бъде загрижен, ако тази вероятност не го притесняваше? Вярата на Едуард се отнасяше само за една част от страха ми.

Опитах се да се усмихна на Джейкъб, преглъщайки бучката в гърлото си. Изглежда, че не се справих добре.

Джейкъб скочи леко на крака, с разликата между пъргавостта му и очевидното му тегло, и дотича до покрайнините, където бяхме аз и Едуард.

— Джейкъб! — Едуард го поздрави учтиво.

Джейкъб го игнорира, тъмните му очи ме гледаха. Той сведе глава на моето ниво, както вчера, навеждайки се на една страна. Тихо скимтене излезе от муцуната му.

— Добре съм! — отговорих аз, без да се нуждая от превода, който Едуард щеше да ми даде. — Просто се тревожа, нали знаеш.

Джейкъб продължи да ме гледа.

— Той иска да знае защо — измънка Едуард.

Джейкъб изръмжа — не заплашителен звук, а ядосан — и устните на Едуард трепнаха.

— Какво? — попитах аз.

— Той мисли, че превода ми пропуска нещо желано. Това, което всъщност си помисли, бе: „Това е наистина глупаво. Има ли за какво да се тревожиш?“ Промених го, защото си помислих, че е грубо.

Усмихнах се наполовина, твърде загрижена, за да се чувствам наистина развеселена.

— Има доста неща, за които да се тревожа — казах на Джейкъб. — Като група глупави вълци, които се опитват да се наранят.

Джейкъб се засмя с задавящия си лай.

Едуард въздъхна.

— Джаспър иска малко помощ. Ще се справиш ли без преводач?

— Ще успея.

Едуард ме погледна тъжно за минута, изражението му трудно да се разбере, след това се обърна и се запъти към Джаспър.

Седнах там, където бях. Земята беше студена и неудобна.

Джейкъб направи крачка напред, след това погледна пак към мен и тихо скимтене се надигна от гърлото му. Той направи още половин крачка.

— Върви без мен — казах му аз. — Не искам да гледам.

Джейкъб наклони глава на една страна отново за момент, а след това се сви на земята до мен.

— Наистина, можеш да отидеш — уверих го. Той не отговори, просто постави глава на лапите си.

Взирах се в светлите сиви облаци, не желаейки да гледам борбата. Въображението ми беше достатъчно богато. Бриз премина през сечището, а аз потрепнах.

Джейкъб се премести по-близо до мен, притискайки топлата си козина до лявата ми страна.

— Ъ, мерси — промърморих аз.

След няколко минути се облегнах на широкото му рамо. Така беше доста по-удобно.

Облаците се движеха бавно, избледняващи и разведряващи като тъмни парченца, пресекли луната и изчезнали.

Разсеяно започнах да прокарвам пръсти през козината на врата му. Същото странно мънкане, което направи и вчера, излезе от гърлото му. Беше груб вариант на звук. По-груб, по-див от мъркането на котка, но носещ същото чувство на задоволство.

— Знаеш ли, никога не съм имала куче — намръщих се аз. — Винаги съм искала, но Рене е алергична.

Джейкъб се засмя, тялото му потрепна под мен.

— Въобще ли не се тревожиш за събота? — попитах аз.

Той обърна огромната си глава към мен, така че да видя как едното му око се завъртя.

— Искаше ми се да се чувствам толкова позитивна.

Той наведе глава срещу краката ми и започна да мърка отново. И това ме накара да се чувствам малко по-добре.

— Та, утре ще се поскитаме малко, предполагам.

Той измънка отново, звука беше ентусиазиращ.

— Може би ще бъде дълго — предупредих го. — Едуард не съди дистанцията така, както нормалния човек би го сторил.

Джейкъб се засмя отново.

Наместих се по-надълбоко в козината му и отпуснах глава на врата му.

Беше странно. Макар да беше в тази особена форма, изглеждаше повече на начина, по който Джейк и аз бяхме преди — лесното, безусловното приятелство, което беше естествено като дишането — отколкото последните няколко пъти, които прекарах с Джейкъб, докато беше човек. Странно е, че намирам това тук, когато си мислех, че всички вълчи неща го провалят.

Игрите в сечището приключиха, а аз се взирах в мъглявата луна.