Серия
Здрач (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eclipse, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 208 гласа)

По-долу е показана статията за Затъмнение (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Затъмнение
Eclipse
Автор Стефани Майър
Първо издание 7 август, 2007 г.
Флаг на САЩ САЩ
Издателство Little, Brown
Оригинален език английски
Жанр фентъзи, романс
ПоредицаЗдрач
ПредходнаНоволуние
СледващаЗазоряване
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романът от поредицата „Здрач“. За астрономичното явление вижте Затъмнение.

„Затъмнение“ е третата книга от сагата „Здрач“ от Стефани Майър. В нея се доразказва историята на 18-годишната Бела Суон и нейният любим вампир, Едуард Кълън. Предходната книга от поредицата е „Новолуние“, а следващата – „Зазоряване“. Книгата е пусната на 7 август 2007 с първоначален тираж от 1 милион копия, [1] като само през първите 24 часа са продадени над 150 000.[2]

Сюжет

Историята започва с откритието, че в Сиатъл се случват поредица неразгадани убийства, а за които Едуард подозира, че са причинени от новороден вампир, който не може да контролира жаждата си. Едуард и Бела попълват молби за колеж, и Бела обяснява на Едуард, че иска отново да се види с Джейкъб – нейният приятел върколак. Междувременно, Алис Кълън има видение, че Виктория – вампирът, който преследва Бела, се е върнала в града. Въпреки че Едуард се тревожи за нейната безопасност, Бела настоява, че Джейкъб и останалите върколаци от неговата глутница никога не биха я наранили, и той ѝ позволява да ги посещава от време на време.

Няколко дни по-късно, Бела изявява желание да прави любов с Едуард, преди да бъде превърната във вампир. Едуард първоначално отказва, обяснявайки на Бела, че би могъл много лесно да я убие. Все пак, разбирайки колко много това би означавало за нея, той се съгласява да опитат да го направят някога в бъдещето, но само ако са женени. Въпреки че не изпитва особено желание за брак, Бела си дава сметка, че това да прекара вечността с Едуард означава за нея много повече от каквото и да е, тя приема неговото предложение.

Бела и семейство Кълън разбират, че убийствата в Сиатъл са извършение от „армия“ новородени вампири, контролирани или от Виктория, или от клан вампири, известен като Волтури. Кълънс се съюзяват с върколаците, за да могат да се преборят с тази заплаха. Докато всички останали се подготвят за битка, Едуард и Бела отиват в планината, където да се скрият по време на боя по молба на Бела, а по-късно към тях се присъединява Джейкъб и Сет Клиъруотър – млад член на върколаците.

На сутринта, Джейкъб дочува Едуард и Бела да обсъждат годежа си и първоначално го мисли за сън, но въпреки това много се разстройва. Той заплашва да се присъедини към битката и да бъде убит, защото Бела не го обича. За да го спре, тя го целува и разбира, че обича и него. Виктория стига до Бела, проследявайки миризмата на Едуард и той е принуден да се бие с нея, въпреки желанието на Бела да го задържи при себе си, в безопасност. След битката остава само един новороден – Бри Танър (за почвече информация – Краткият втори живот на Бри Танър), която се е отказала да се бие. Всъщност, тя се е присъйденила в битката само и само защото вярвала, че Диего, нейният любим е на фронтовата линия, но топй се оказва убит още много по-рано. След като Виктория и нейната армия са разбити, Бела обяснява на Джейкъб, че макар да го обича, любовта и към Едуард е по-силна и тя не може да живее без него. След като получава покана за сватбата от смирения Едуард, Джейкъб приема формата на вълк и хуква, искайки да избяга от болката, която чувства, бесен на Бела за решението и да стане вампир.

Романът може да се сравни с „Брулени хълмове“ на Емили Бронте.

Край на разкриващата сюжета част.

Корица

На корицата на книгата се вижда скъсана панделка. Въпреки, че се предполага, че тя е показана публично през май 2007, на Бела на Затъмнението, официалният сайт на Барнс & Ноубъл и Стефани Майър показва новата корица през март 2007, заедно с кратък предварителен преглед на съдържанието на книгата.[3] Скъсаната панделка представлява избор, както Бела трябва да избира между любовта си към Едуард-вампира и приятелството си с върколака Джейкъб Блек. Майър също така заявява, че панделката се свързва и с идеята, че Бела не може напълно да се откъсне от своя човешки живот.[4]

Предварително разпространение

На 25 юли, се случва инцидент, подобен на предварителното разпространение на седмата книга за Хари Потър. Книжарниците на Барнс&Ноубъл случайно изпращат предварително копия на „Затъмнение“ до някои клиенти, които са си поръчали книгата предварително. Обяснението е за компютърна грешка, тъй като целият им онлайн магазин е компютъризиран.

С цел да няма „изтичане на информация“, много фенсайтове са затворени. Стефани Майър заключва и коментарите си в MySpace. В открито писмо до един от фен сайтовете, авторката моли „щастливите читатели“ да запазят края за себе си, докато останалите фенове на сагата получат своя шанс също да се порадват на книгата.

Критика

„Затъмнение“ също получава смесена критика.

LoveVampires.com заявява, че „Възрастните читатели вероятно няма твърде да харесат тревогите около една тийнейджърска връзка, но ако сте харесали предишните книги на авторката, значи и тук ще откриете доста забавление“. На това основание, те дават на произведението четири и половина от възможни пет звезди.[5]

Ан Ройер от School Library Journal казва „Майър знае, че нейните фенове искат това: трепети и много романтика и тя им го дава“."[6]
Селби Гибсън-Бойс от Tulsa World пише: "Прочетох я без да спирам от началото до края. Самата книга не можа да се отлепи от ръката ми. Съвсем същото се случи и със „Здрач“ и „Новолуние“."[7]

Въпреки това, обаче, DearAuthor.com заявява, че „е ясно след като е взето решението Бела да бъде превърната във вампир, цялото естествено напрежение се изпарява и авторката трябва да си измисля един след друг фалшиви конфликти, за да запази историята интересна“ и дава на книгата оценка С-.[8]

Келън Райс от списание „Бласт“ критикува книгата като сексистка, твърдейки, че Майър не само дава на двамата си герои една нездрава, дори оскърбителна връзка, но я романтизира и идеализира."[9]

Източници

  1. Bob Minzesheimer. Vampire tale takes bite out of 'Potter'. // USA Today, 15 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  2. Jeffrey A. Trachtenberg. Booksellers Find Life After Harry In a Vampire Novel. // The Wall Street Journal, 10 август 2007. Посетен на 7 ноември 2008.
  3. StephenieMeyer.com. Twilight Series. Eclipse
  4. Stephenie Says – Q+A at Fairless Hills
  5. Eclipse by Stephenie Meyer: Book Review
  6. Anne Rouyer. Eclipse. // School Library Journal, 5 септември 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  7. Shelby Gibson-Boyce. Free radical: J.K. who? Hottest new series is vamp fantasy. // Tulsa World, 10 август 2007. Посетен на 16 ноември 2008.
  8. REVIEW: Eclipse by Stephenie Meyer | Dear Author: Romance Book Reviews, Author Interviews, and Commentary
  9. Kellan Rice. 'Twilight' Sucks... And Not In A Good Way. // Blast Magazine, 16 август 2008. Посетен на 16 ноември 2008.

Външни препратки

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Eclipse (novel)“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.  

3. МОТИВИ

Слънцето бе така дълбоко заровено зад облаците, че нямаше начин да познаеш дали е залязло или не. След дългият полет — в преследване на слънцето на запад по начин, който го караше да изглежда като неподвижно в небето — беше особено дезориентиращо; времето ми се струваше странно променливо. Изненадах се, когато горите преминаха в първите сгради, които сигнализираха, че сме почти вкъщи.

— Беше доста тиха — забеляза Едуард. — Да не би да ти е прилошало от летенето?

— Не, добре съм.

— Тъжна ли си, че си тръгваме?

— По-скоро облекчена, отколкото тъжна.

Той повдигна вежди. Знаех, че е безнадеждно и — колкото и да не исках да си го призная — ненужно да го моля да държи очите си на пътя.

— Рене е много по-… схватлива от Чарли в някои начини. Чак се стряскам.

Едуард се засмя.

— Майка ти има доста интересен ум. Почти като на дете, само че много проницателна. Тя вижда нещата по различен начин от другите хора.

Проницателна. Това бе добро описание за майка ми — когато внимаваше. През повечето време Рене бе така погълната от собственият си живот, че почти не забелязваше нищо друго. Но този уикенд ми обръщаше предостатъчно внимание.

Фил беше зает — гимназиалният бейзболен отбор, който тренираше, щеше да играе на плейофите — и да бъде насаме с мен и Едуард само бе изострило фокусът на Рене. Веднага щом прегръдките и писъците на удоволствие бяха престанали, Рене започна да ни наблюдава. И докато ни наблюдаваше, широките й сини очи станаха първо озадачени, а после разтревожени.

Тази сутрин бяхме отишли на разходка по плажа. Тя искаше да ми покаже всички красоти на новият си дом, като все още се надяваше, струва ми се, че слънцето ще ме привлече надалеч от Форкс. Също така искаше и да си поговори насаме с мен, което бе лесно за уреждане. Едуард си бе измислил доклад, като извинение да стои в къщата през деня.

В главата си превъртах наново разговорът…

Рене и аз вървяхме бавно по тротоара, като се опитвахме да стоим в обсегът на сенките на раздалечените едно от друго палмови дървета. Въпреки че беше рано, жегата беше изгаряща. Въздухът беше толкова тежък от влагата, че само вдишването и издишването бе като силово упражнение за дробовете ми.

— Бела? — попита майка ми, като гледаше над пясъка и към леко плискащите се вълни, докато говореше.

— Какво има, мамо?

Тя въздъхна, като избегна погледът ми.

— Тревожа се…

— Какво има? — попитах аз, внезапно разтревожена. — Какво мога да направя?

— Не става дума за мен. — Тя поклати глава. — Тревожа се за теб… и Едуард.

Рене накрая ме погледна, когато каза името му, като лицето й бе извинително.

— Оу — измърморих аз, като фиксирах очите си върху двойка бегачи, които минаваха покрай нас, плувнали в пот.

— Вие двамата сте много по-сериозни, отколкото си мислех — продължи тя.

Намръщих се като бързо превъртях последните два дена в главата си. Едуард и аз едва се бяхме докосвали — поне пред нея. Зачудих се дали Рене също ще ми дръпне една лекция за отговорността. Нямах толкова против, колкото с Чарли. Не беше толкова смущаващо с майка ми. Все пак, аз бях тази, която й бях държала лекции през изминалите десет години, отново и отново.

— Има нещо… странно, по начина, по който сте заедно — промърмори тя, като челото й се свъси над разтревожените й очи. — Начинът, по който те гледа — толкова е… покровителствен. Сякаш ще се хвърли пред куршум, за да те спаси или нещо такова.

Засмях се, въпреки че не можех да вдигна очи и да я погледна.

— Това лошо ли е?

— Не. — Тя се намръщи, докато търсеше правилните думи. — Просто е различно. Толкова е чувствителен около теб… и много внимателен. Имам чувството, че не разбирам напълно връзката ви. Сякаш има някаква тайна, която пропускам…

— Мисля, че си измисляш работи, мамо — казах бързо, като се опитвах да поддържам гласът си лек. Имаше пърхане в стомахът ми. Бях забравила колко бе прозорлива майка ми. Нещо в семплото й виждане на света преминаваше през всички разсейки и пронизваше нещата право в истинската им същност. Това никога не бе било проблем преди. Досега никога не съм имала тайна, която да не мога да й кажа.

— Не е само него. — Тя изви отбранително устни. — Иска ми се да можеш да се видиш как се движиш около него.

— Какво имаш предвид?

— Начинът, по който се движиш — ориентираше се към него без дори да се замисляш. Когато той мръдне, дори мъничко, ти нагласяш позата си по същото време. Като магнити… или гравитация. Вие сте като… сателити или нещо подобно. Никога не съм виждала нещо подобно.

Тя стисна устни и погледна надолу.

— Не ми казвай — подкачих я аз, като се насилих да се усмихна. — Четеш отново мистерии, нали така? Или е нещо научнофантастично този път?

Рене порозовя съвсем леко.

— Това е съвсем отделен въпрос.

— Намери ли нещо хубаво?

— Е, имаше една… но това няма значение. Говорим за теб сега.

— Трябва да се придържаш към любовните романи, мамо. Знаеш как се изперкваш от такива неща.

Устните й се извиха нагоре в краищата.

— Изглупявам, нали?

За половин секунда не успях да кажа нищо. Рене беше толкова лесна за заблуждаване. Понякога това беше хубаво нещо, защото не всичките й идеи бяха практични. Но ме болеше да видя колко бързо се поддаваше на празните ми приказки, особено когато беше адски права този път.

Тя вдигна поглед и аз успокоих изражението си.

— Не си глупава — просто си майка.

Тя се засмя и тогава замахна широко към белите пясъци, които се простираха към синята вода.

— И всичко това не е достатъчно, за да те накара да се преместиш обратно при глупавата си майка?

Плеснах драматично челото си с ръка, след което се престорих, че изцеждам косата си.

— Може да свикнеш с влагата — обеща тя.

— И ти можеш да свикнеш с дъжда — затапих я аз.

Тя ме сръчка закачливо и хвана ръката ми, когато се върнахме към колата.

Освен тревогите й относно мен, изглеждаше относително щастлива. Доволна дори. Все още гледаше Фил с влюбени очи и това беше успокояващо. Със сигурност живота й бе пълноценен и задоволителен. Със сигурност не й липсвах толкова много, дори сега…

Ледените пръсти на Едуард погалиха бузата ми. Погледнах нагоре, като премигнах, завръщайки се в настоящето. Той се наведе и целуна челото ми.

— У дома сме, Спяща красавице. Време е да ставаш.

Бяхме спрели пред къщата на Чарли. Лампата на верандата беше светната, а патрулката бе паркирана в алеята. Докато оглеждах къщата, забелязах пердето на прозореца във всекидневната да помръдва, като хвърляше линия от жълта светлина към тъмната морава.

Въздъхнах. Разбира се, Чарли се готвеше за нападение.

Едуард вероятно си мислеше същото нещо, защото изражението му се вледени и очите му бяха резервирани, когато дойде да отвори вратата ми.

— Колко е зле? — попитах аз.

— Чарли няма да е труден — обеща ми Едуард, гласът му нисък и без намек за шегуване. — Липсвала си му.

Очите ми се присвиха съмнително. Ако случаят беше такъв, тогава защо Едуард се бе напрегнал така, сякаш се готвеше за битка?

Чантата ми беше малка, но той настоя да я носи до къщата. Чарли задържа вратата отворена за нас.

— Добре дошла у дома, хлапе! — извика Чарли така, сякаш наистина го имаше предвид. — Как беше в Джаксънвил?

— Влажно. И пълно с дървеници.

— Значи Рене не те запали по Университета във Флорида?

— Опита се. Но предпочитам да пия водата, отколкото да я вдишвам.

Очите на Чарли се изместиха неохотно към Едуард.

— Приятно ли си изкара?

— Да — отговори Едуард с ведър тон. — Рене е много гостоприемна.

— Това е… ъ, хубаво. Радвам се, че си се забавлявал. — Чарли се извърна от Едуард, за да ме придърпа за неочаквана прегръдка.

— Впечатляващо — прошепнах аз в ухото му.

Той се засмя.

— Наистина ми липсваше, Бела. Храната тук е ужасна, когато те няма.

— Веднага се заемам — казах аз, когато той ме пусна.

— Ще се обадиш ли първо на Джейкъб? Досажда ми на всеки пет минути още от шест часа сутринта. Обещах му, че ще му се обадиш преди да си разопаковала багажа си.

Нямаше нужда да поглеждам към Едуард, за да усетя, че е прекалено неподвижен, прекалено студен до мен. Значи това бе причината за напрежението му.

— Джейкъб иска да говори с мен?

— Ужасно много, бих казал. Не искаше да ми каже за какво става дума — просто каза, че е важно.

Точно тогава телефонът иззвъня, остро и настоятелно.

— Отново е той, обзалагам се със следващата си заплата — промърмори Чарли.

— Аз ще вдигна. — Побързах към кухнята.

Едуард ме последва, докато Чарли изчезна във всекидневната.

Грабнах телефона насред звъненето му и се извърнах така, че да гледам към стената.

— Ало?

— Върнала си се — каза Джейкъб.

Познатият му дрезгав глас запрати вълна от тъга през мен. Хиляди спомени се завъртяха из главата ми, заплитайки се в едно — каменист бряг, изпъстрен със захвърлени от морето дървета, пластмасовият гараж, топли соди в книжен плик, малка стая с едно прекалено малко и очукано канапе. Смехът в дълбоките му, черни очи, трескавата горещина на голямата му ръка около моята, блясъкът на белите му зъби на фона на тъмната му кожа, и начинът, по който лицето му се разтягаше в широка усмивка, която винаги е била като ключ към тайна врата, където само сродни души могат да влизат.

Чувството бе като носталгия по дома, тъгуване за едно място и един човек, които ме бяха заслонили по време на най-черната ми нощ.

Прочистих буцата в гърлото си.

— Да — отвърнах аз.

— Защо не ми се обади?

Гневният му тон веднага ме накара да изпъна гръб.

— Защото съм в къщата точно от четири секунди и обаждането ти прекъсна Чарли, който ми казваше, че си се обаждал.

— Оу. Съжалявам.

— Разбира се. А сега, защо тормозиш Чарли?

— Трябва да говоря с теб.

— Да, досетих се съвсем сама за тази част. Давай.

Имаше кратка пауза.

— Ще ходиш ли утре на училище?

Намръщих се на себе си, като не можех да проумея въпросът му.

— Разбира се, че да. Защо да не ходя?

— Не знам. Просто се чудех.

Още една пауза.

— Та за какво искаше да говорим, Джейк?

Той се поколеба.

— За нищо съществено, предполагам. Аз… исках да чуя гласът ти.

— Да, знам. Толкова се радвам, че ми се обади, Джейк. Аз…

Но не знаех какво друго да добавя. Исках да му кажа, че веднага тръгвам за Ла Пуш. А не можех да му кажа това.

— Трябва да тръгвам — каза той рязко.

— Какво?

— Ще се чуем скоро, нали?

— Но, Джейк…

Вече го нямаше. Слушах невярващо свободният сигнал.

— Е, това беше кратко.

— Всичко наред ли е? — попита Едуард. Гласът му беше нисък и внимателен.

Извърнах се бавно, за да го погледна. Изражението му бе напълно гладко — невъзможно за разчитане.

— Не знам. Чудя се за какво беше всичко това. — Нямаше смисъл Джейкъб да тормози Чарли цял ден, само за да ме попита дали ще ходя на училище. И ако е искал да чуе гласът ми, защо затвори толкова бързо?

— Твоето предположение навярно е по-добро от моето — каза Едуард, с намек за усмивка, която се криеше в краищата на устните му.

— Ммм — промърморих аз. Това бе истина. Познавах Джейк като петте си пръста. Не би трябвало да е толкова сложно да проумея мотивите му.

С мислите си, които бяха надалеч — на около 15 километра, в Ла Пуш — започнах да претърсвам хладилника, събирайки съставките за вечерята на Чарли. Едуард се облегна на тезгяха и отдалеч усещах, че очите му са на лицето ми, но бях прекалено заета, за да се тревожа какво може да е видял в изражението ми.

Училището изглежда беше ключа. Това беше единственият истински въпрос, който Джейк ми беше задал. И този отговор трябва да му е бил много нужен, иначе нямаше да досажда на Чарли толкова упорито.

Защо моето присъствие в училище би имало някакво значение за него?

Опитах се да помисля над това логически. Ако не отидех утре на училище, какъв проблем би представлявало това за Джейкъб? Чарли ми създаде малко ядове за отсъствия от училище, след като завършването ми беше толкова скоро, но го убедих, че този един петък не би се отразил на ученето ми. На Джейк надали щеше да му пука за това.

Мозъкът ми отказваше да попадне на някакви брилянтни прозрения. Може би пропусках някаква жизненоважна част от информацията.

Какво би могло да се е променило през изминалите три дни, което да е толкова важно, че Джейкъб да наруши отказа си да отговаря на обажданията ми и да се свърже с мен? Каква разлика биха могли да направят три дни?

Замръзнах на средата на кухнята. Замразеният пакет хамбургер, който държах в ръцете си, се плъзна през вкочанените ми пръсти. Отне ми една бавна секунда, за да забележа липсата на тъпия звук, който би трябвало да издаде от удара с пода.

Едуард го беше хванал и оставил на тезгяха. Ръцете му вече бяха обвити около мен, устните му до ухото ми.

— Какво има?

Разклатих глава, замаяна.

Три дни биха могли да променят всичко.

Не мислех ли до преди малко колко невъзможен беше колежът? Как не бих могла да бъде никъде близо до хора, след като изтърпя болезненото тридневно превръщане, което щеше да ме превърне в безсмъртна, за да прекарам вечността с Едуард? Превръщането, което щеше да ме направи пленница на собствената ми жажда…

Дали Чарли беше казал на Били, че съм заминала за три дни? Дали Били е стигнал до тези заключения? Дали Джейкъб всъщност наистина ме питаше дали съм още човек? Да се увери, че договорът с върколаците беше ненарушен — че никой от Кълънови не бе посмял да ухапе човек… да ухапе, не да убие…?

Но дали той наистина е мислел, че ще се върна вкъщи при Чарли в този случай?

Едуард ме разтресе.

— Бела? — попита той, сега вече наистина разтревожен.

— Мисля… мисля, че той проверяваше — промърморих аз. — Проверяваше, за да се увери. Че съм човек имам пред вид.

Едуард се вледени и ниско просъскване иззвуча в ухото ми.

— Ще трябва да си тръгнем оттук — прошепнах аз. — Преди това. За да не нарушим договора. Няма да сме способни да се върнем някога.

Ръцете му се затегнаха около мен.

— Знам.

— Ъкхъм. — Чарли си прочисти гърлото шумно зад нас.

Подскочих и се освободих от ръцете на Едуард като лицето ми пламна. Едуард отново се подпря на тезгяха. Очите му бяха непроницаеми. Можех да видя безпокойство в тях, и гняв.

— Ако не ти се прави вечеря, мога да поръчам пица — подметна Чарли.

— Не, няма проблем, вече започнах.

— Добре — каза Чарли. Той се подпря на касата на вратата, скръствайки ръце.

Въздъхнах и се захванах за работа като се опитвах да игнорирам публиката си.

 

 

— Ако те помоля да направиш нещо, би ли ми се доверила? — попита Едуард, на ръба на мекия си глас.

Бяхме почти в училище. Едуард беше спокоен и се шегуваше само преди секунда, а сега изведнъж ръцете му бяха вкопчени здраво за кормилото, ставите на пръстите му правеха огромно усилие да не го раздробят на парчета.

Вгледах се в загриженото му изражение — очите му бяха надалеч, сякаш слушаше далечни гласове.

Пулсът ми се ускори в отговор на напрежението му, но отговорих внимателно.

— Зависи.

Влязохме в училищния паркинг.

— Опасявах се, че ще кажеш точно това.

— Какво искаш да направя, Едуард?

— Искам да останеш в колата — той паркира на обичайното място, изключи двигателя и заговори. — Искам да чакаш тук докато не се върна.

— Но… защо?

Тогава го видях. Би било трудно да не го видиш, стърчейки над учениците, както стърчеше той дори като се беше облегнал на черния си мотор, паркиран неправилно на тротоара.

— Оу.

Лицето на Джейкъб беше със спокойната маска, която разпознах веднага. Беше физиономията, която използваше когато беше твърдо решен да не показва емоции, да се държи под контрол. Изглеждаше като Сам, най-възрастният от вълците, водачът на глутницата. Но Джейкъб никога не би могъл да постигне перфектното спокойствие, което Сам винаги излъчваше.

Бях забравила колко ме безпокоеше това лице. Макар че бях опознала Сам доста добре преди Кълънови да се върнат — дори го харесвах — никога не успях да премахна възмущението, което изпитвах, когато Джейкъб подражаваше на изражението на Сам. Беше лице на непознат. Той не беше моят Джейкъб когато носеше това лице.

— Стигна до грешното заключение снощи — промърмори Едуард. — Попита те за училище, защото знаеше, че аз ще съм там където и ти. Търсел е безопасно място за разговор с мен. Място със свидетели.

Значи бях разтълкувала погрешно мотивите на Джейкъб снощи. Липсваща информация, това беше проблемът. Информация като защо, за Бога, Джейкъб би искал да говори с Едуард.

— Няма да остана в колата — казах аз.

Едуард изпъшка тихо.

— Разбира се, че няма. Е, хайде да приключваме с това.

Лицето на Джейкъб се втвърди като се приближавахме към него ръка за ръка.

Забелязах и други лица — лицата на съучениците ми. Забелязах как очите им се разшириха като фокусираха изцяло дългото шест стъпки и седем инча тяло на Джейкъб, цялото в мускули, които нито едно нормално шестнадесет и половина годишно момче не би могло да има. Видях тези очи да пробягват по впитата му черна тениска — с къси ръкави, въпреки че денят беше доста студен за сезона — по скъсаните му и омазани със смазка дънки и по лъскавия му черен мотоциклет, на който се подпираше. Очите им не се забавяха на лицето му — нещо в изражението му ги караше бързо да поглеждат встрани. И забелязах, че всички се държаха настрана от него, невидимо разстояние, което никой не смееше да прекрачи.

С учудване, осъзнах, че Джейкъб изглеждаше опасен за тях. Колко странно.

Едуард спря на известно разстояние от него и бих казала, че се чувстваше неудобно, знаейки, че съм толкова близо до върколак. Той протегна леко ръката си назад и ме избута наполовина зад тялото си.

— Можеше да ни се обадиш — каза Едуард със стоманено здрав глас.

— Съжалявам — отвърна Джейкъб, лицето му стана подигравателно — нямам пиявици в телефонния указател.

— Можеше да ме намериш и в къщата на Бела, разбира се.

Челюстта не Джейкъб се стегна и веждите му се събраха. Той не отговори.

— Не е тук мястото, Джейкъб. Не може ли да обсъдим това по-късно?

— Разбира се, разбира се. Ще спра до гробницата ти след училище. — Джейкъб изсумтя. — Какъв е проблемът сега?

Едуард погледна наоколо многозначително, очите му спираха на свидетелите, които бяха близо до обхват на чуване. Няколко души се колебаеха на тротоара, очите им бляскаха в очакване. Сякаш се надяваха да настане бой, за да облекчи скуката на поредния понеделник сутрин. Видях Тайлър Кроули да сръгва Остин Маркс и двамата се спряха по пътя си към клас.

— Вече знам това, което си дошъл да кажеш — Едуард припомни на Джейкъб с толкова нисък глас, че и аз едва го чух. — Съобщението е доставено. Считай ни за предупредени.

Едуард погледна надолу към мен за една бърза секунда с разтревожени очи.

— Предупредени? — попитах безучастно. — За какво говориш?

— Не си й казал? — попита Джейкъб, очите му се разшириха в недоверие. — Какво, беше уплашен да не вземе нашата страна ли?

— Моля те, зарежи това, Джейкъб — каза Едуард с равен глас.

— Защо? — предизвика го Джейкъб.

Смръщих се объркана.

— Какво не знам? Едуард?

Едуард просто гледаше свирепо Джейкъб сякаш не ме чуваше.

— Джейк?

Джейкъб повдигна една вежда.

— Не ти е казал, че неговият по-голям… брат е прекрачил границата в събота вечерта? — попита той, тонът му плътно наситен със сарказъм. После очите му блеснаха пак към Едуард. — Пол с пълно право…

— Не беше ничия земя! — изсъска Едуард.

— Беше!

Джейкъб видимо се палеше. Ръцете му се тресяха. Той разклати глава и си пое два пъти дълбоко въздух.

— Емет и Пол? — прошепнах аз. Пол беше най-лесно избухливият брат от глутницата на Джейкъб. Именно той загуби контрол в гората онзи ден — споменът за ръмжащият сив вълк изведнъж проблесна ярко в главата ми. — Какво се е случило? Сбили ли са се? — гласът ми стана писклив от паниката. — Защо? Пол пострада ли?

— Никой не се е бил — каза Едуард тихо, само на мен. — Никой не е пострадал. Не се тревожи.

Джейкъб ни зяпаше скептично.

— Не си й казал абсолютно нищо, нали? Затова ли я отведе? За да не разбере, че…?

— Иди си сега. — Едуард го отряза по средата на изречение и лицето му внезапно беше станало страшно — наистина страшно. За секунда той изглеждаше като… като вампир. Той гледаше Джейкъб враждебно, разкривайки ненавист.

Джейкъб вдигна вежди, но не направи друго движение.

— Защо не си й казал?

Застанаха лице в лице в мълчание за един дълъг момент. Още ученици се събраха зад Тайлър и Остин. Видях Майк до Бен — Майк държеше едната си ръка на рамото на Бен, сякаш го държеше на място.

В мъртвата тишина, внезапно всички детайли се подредиха в главата ми.

Нещо, което Едуард не искаше да знам.

Нещо, което Джейкъб не би скрил от мен.

Нещо, което бе завело и Кълънови, и вълците в гората, движейки се опасно близо едни от други.

Нещо, което да накара Едуард да настоява да напусна града.

Нещо, което Алис беше видяла във видението си миналата седмица — видение, за което Едуард ме излъга.

Нещо, което така или иначе чаках. Нещо, което знаех, че ще се случи отново, въпреки че не исках. Никога нямаше да свърши, нали?

Чух бързия задъхващ шум, излизащ от вдишващите ми устни, но не можех да го спра. Сякаш училището се тресеше, сякаш имаше земетресение, но знаех, че собственото ми тресене пораждаше тази илюзия.

— Върнала се е за мен — казах аз, задавяйки се.

Виктория никога нямаше да се откаже, не и докато не умра. Тя щеше да повтаря едно и също — маневриране и бягане, маневриране и бягане — докато не намери дупка сред защитниците ми. Може би щях да изляза късметлийка. Може би Волтури щяха да дойдат първи за мен — поне биха ме убили бързо.

Едуард ме хвана здраво срещу себе си, поставяйки тялото ми така че той все още беше между мен и Джейкъб, и помилва лицето ми със загрижени ръце.

— Всичко е наред — прошепна ми той. — Всичко е наред. Никога няма да й позволя да те приближи, всичко е наред.

После хвърли мълниеносен поглед на Джейкъб.

— Това отговаря ли на въпроса ти, мелез?

— Не мислиш ли, че Бела има правото да знае? — предизвика Джейкъб. — Животът си е неин.

Едуард запази гласа си почти беззвучен; дори Тайлър, който беше на няколко инча разстояние, не би могъл да го чуе.

— Защо трябва да бъде уплашена, като не е била в опасност?

— По-добре уплашена, отколкото лъгана.

Опитах се да се съвзема, но очите ми плуваха в напиращи сълзи. Можех да го видя зад клепачите си — лицето на Виктория, устните й оголващи зъбите й, кървавите й очи, блестящи от манията за нейното отмъщение; тя смяташе Едуард за виновен за смъртта на нейния любим — Джеймс. Тя нямаше да спре докато и неговата любов не бъде отнета.

Едуард избърса сълзите от бузите ми с пръстите си.

— Наистина ли мислиш, че нараняването е по-добро от защитаването й? — промърмори той.

— Тя е по-силна отколкото си мислиш — каза Джейкъб. — И е минала и през по-лошо.

Внезапно изражението на Джейкъб се промени и той зяпаше Едуард с онзи странен несигурен поглед. Очите му изглеждаха така, сякаш се опитваше да реши някаква математическа задача наум. Усетих как Едуард потрепери. Погледнах към него и лицето му беше изкривено от нещо, което можеше да бъде само болка. За един ужасен момент си спомних за онзи ужасен следобед в Италия, в страховитата кула на Волтури, когато Джейн беше насочила злата си дарба към Едуард, изгаряйки го с мислите си…

Споменът сякаш ме зашлеви и извади от истерията, до която бях близо, и ме върна обратно в настоящето. Защото предпочитах Виктория да ме убие стотици пъти пред това да гледам Едуард да страда отново така.

— Това е смешно — каза Джейкъб, смеейки се докато гледаше лицето на Едуард.

Едуард трепна, но с малко усилие успокои изражението си. Не можеше да скрие съвсем болката в очите си.

Погледнах с разширени очи от лицето на Едуард към подигравателната усмивка на Джейкъб.

— Какво му правиш? — попитах.

— Нищо, Бела — ми каза Едуард тихо. — Джейкъб просто има добра памет, това е всичко.

Джейкъб се ухили, а Едуард трепна отново.

— Спри! Каквото и да правиш!

— Разбира се, щом искаш. — Джейкъб сви рамене. — Макар че той сам си е виновен, че не харесва нещата, които си спомням.

Погледнах го свирепо и той се усмихна дяволито — както правят децата, когато ги хванеш да правят нещо нередно, но знаят, че не няма да ги накажеш.

— Директорът ще бъде тук всеки момент, за да прекрати това мотаене на училищната територия — промърмори ми Едуард. — Да вървим за английски, Бела, за да не се забъркваш в това.

— Прекалено покровителствен, нали? — каза Джейкъб, говорейки само на мен. — Малките затруднения правят живота забавен. Нека позная, не ти е позволено да се забавляваш, нали?

Едуард се намръщи и оголи зъбите си съвсем леко.

— Млъкни, Джейкъб — казах аз.

Джейкъб се изсмя.

— Това звучи като не. Хей, ако ти се прииска да живееш отново, можеш да наминеш у нас. Все още пазя мотора ти в гаража.

Тази новина ме разсея.

— Трябваше да го продадеш. Обеща на Чарли, че ще го продадеш. — Ако не бях помолила заради труда на Джейкъб — все пак той прекара седмици усилен труд и за двата мотоциклета и заслужаваше някакво заплащане — Чарли би захвърлил мотора ми в автоморгата. И съвсем вероятно би я запалил.

— Да бе, сигурно. Сякаш бих го направил. Принадлежи на теб, а не на мен. Както и да е, ще го задържа докато не си го поискаш.

Лек намек за усмивката, която помнех, изведнъж заигра по крайчеца на устните му.

— Джейк…

Той се наклони напред, лицето му сериозно сега, горчивият сарказъм изчезна.

— Мисля, че съм грешал, че, нали знаеш, че не можем да бъдем приятели. Бихме могли да се справим с това, от моята страна на линията. Ела у нас.

Усещах съвсем ясно Едуард, ръцете му все още бяха обвити защитаващо около мен, който стоеше като камък. Погледнах го — лицето му беше спокойно, търпеливо.

— Аз, ъъъ, не знам, Джейк.

Джейкъб напълно заряза антагонистичната физиономия. Сякаш беше забравил, че Едуард беше там или поне беше твърдо решен да изглежда така.

— Липсваш ми с всеки изминал ден, Бела. Не е същото без теб.

— Знам и съжалявам, Джейк, просто…

Той отметна глава и въздъхна.

— Знам. Няма значение, нали? Предполагам ще оцелея или нещо такова. Кой има нужда от приятели? — той направи гримаса, опитвайки се да скрие болката зад излишната проява на смелост.

Страданието на Джейкъб винаги отключваше защитаващата ми страна. Което не беше изцяло логично — Джейкъб трудно би имал нужда от някаква физическа защита, която аз бих могла да му предложа. Но ръцете ми, вкопчени в тези на Едуард, копнееха да се пресегнат към него. Да се обвият около големия му топъл кръст в тихо обещание на одобрение и утеха.

Защитните ръце на Едуард ме възпираха.

— Добре, влизайте в час — прозвуча строг глас зад нас. — Мръднете се, г-н Кроули.

— Отивай на училище, Джейк — прошепнах аз, загрижена още щом чук гласа на директора.

Джейкъб отиде в Килайетското училище, но все още можеше да си навлече неприятности за нарушението си или нещо подобно.

Едуард ме освободи, вземайки само едната ми ръка и избутвайки ме зад него отново.

Г-н Грийн разбута тълпата зяпачи, веждите му се смръщени като зловещи буреносни облаци над малките му очи.

— Говоря сериозно — беше заплашителен. — Наказание за всеки, който все още стои тук когато се обърна.

Публиката се разотива веднага преди да е завършил изречението си.

— А, г-н Кълън. Проблем ли имаме тук?

— Съвсем не, г-н Грийн. Точно влизахме в клас.

— Отлично. Не успях да разпозная приятеля ви. — Г-н Грийн насочи погледа си към Джейкъб. — Нов ученик ли сте тук?

Очите на г-н Грийн разгледаха подробно Джейкъб и разбрах, че и той стигна до същото заключение, до което бяха стигнали всички останали: опасен. Размирник.

— Мне — отговори Джейкъб, с половинчата самодоволна усмивка на широките си устни.

— Тогава ви съветвам да напуснете училищната територия веднага, младежо, преди да съм повикал полиция.

Самодоволната усмивка на Джейкъб се превърна в ухилване и знаех, че си е представил как Чарли идва да го арестува. Тази усмивка беше прекалено горчива, прекалено подигравателна, за да ми хареса. Това не беше усмивката, която чаках да видя.

Джейкъб каза:

— Да, сър — и козирува преди да се покатери на мотора си и да го ритне, за да запали на тротоара. Двигателят изръмжа и гумите изсвистяха като го завъртя остро. За секунди време Джейкъб изчезна от поглед.

Г-н Грийн скръцна със зъби докато гледаше това изпълнение.

— Г-н Кълън, очаквам да помолите приятеля си да се въздържа от подобни провинения отново.

— Всъщност той не е мой приятел, г-н Грийн, но ще му предам предупреждението Ви.

Г-н Грийн сви устни. Перфектните оценки на Едуард и безупречното му досие бяха ясен фактор за оценката на г-н Грийн за случката.

— Разбирам. Ако се притеснявате за някакви неприятности, с удоволствие бих…

— Няма за какво да се тревожа, г-н Грийн. Няма да има никакви неприятности.

— Надявам се да е така. Добре тогава. В клас. Вие също, г-це Суон.

Едуард кимна и ме издърпа бързо към сградата за часа по английски.

— Чувстваш ли се достатъчно добре, за да отидеш в час? — прошепна той когато отминахме директора.

— Да — прошепнах и аз в отговор, не съвсем сигурна дали е истина.

Дали се чувствах добре или не, не беше най-важното нещо за обсъждане. Трябваше да говоря с Едуард веднага, а часът по английски не беше идеалното място за разговора, който планирах.

Но с г-н Грийн зад нас, не ми оставаха други опции.

Закъсняхме малко за час и затова седнахме бързо по местата си. Г-н Бърти разказваше една поема на Фрост. Той игнорира влизането ни, като така отказваше да наруши ритъма на урока си.

Откъснах един лист от тетрадката си и започнах да пиша, почеркът ми по-нечетлив от обикновено заради тревогата ми.

Какво стана? Разкажи ми всичко. И зарежи това нещо със защитаването, моля те.

Бутнах бележката към Едуард. Той въздъхна и после започна да пише. Отне му по-малко време отколкото на мен, макар че той написа цял параграф с красивия си почерк преди да плъзне хартийката обратно при мен.

Алис видя, че Виктория се връща. Изведох те от града просто като предпазна мярка — и без това нямаше начин да стигне до теб. Емет и Джаспър почти я били хванали, но изглежда Виктория има някакъв инстинкт за избягване. Тя избягала точно до границата на Килайет, сякаш имала карта със себе си. Не е помогнал и фактът, че способностите на Алис се обезсилили заради намесата на килайетите. Да сме честни, те сигурно също щяха да са близо до залавянето й, ако не се бяхме намесили. Големият сив вълк помисли, че Емет е прекрачил границата и стана отбранителен. Разбира се, Розали реагирала веднага и всички зарязали преследването, за да защитават другите. Карлайл и Джаспър овладели нещата преди да са излезли от контрол. Но през това време Виктория им се изплъзнала. Това е всичко.

Смръщих се на думите по страницата. Всички са били въвлечени в това — Емет, Джаспър, Алис, Розали и Карлайл. Може би дори Есме, макар че той не я спомена. А също така и Пол и останалите от глутницата. Можело е толкова лесно да се стигне до бой, изправящ едни срещу други бъдещето ми семейство и старите ми приятели. Всеки един от тях е можел да пострада. Представих си, че вълците биха били в по-голяма опасност, но пък представяйки си слабичката Алис до един от огромните върколаци, биеща се…

Потреперих.

Внимателно изтрих целия параграф с гумичката си и написах отгоре:

Ами Чарли? Тя може да преследва и него.

Едуард клатеше глава преди да съм приключила с писането, очевидно отказваше Чарли да е в някаква опасност. Той протегна ръката си, но игнорирах това и започнах отново.

Не можеш да кажеш, че не си го е мислела, защото ти не си бил тук. Флорида беше лоша идея.

Той взе хартийката изпод ръката ми.

Нямаше да те изпратя там сама. С твоя късмет, дори черната кутия нямаше да оцелее.

Нямах изобщо това пред вид; не си бях и помисляла да отида без него. Имах пред вид, че трябваше да останем тук заедно. Но се отклоних заради отговора му и се намусих леко. Сякаш не можех да прелетя през страната без да разбия самолета. Много смешно.

Добре, нека предположим, че лошият ми късмет беше разбил самолета. Какво точно щеше да направиш по въпроса?

Защо се разбива самолетът?

Сега се опитваше да скрие усмивка.

Пилотите изпаднали в безсъзнание след препиване.

Лесно. Щях да вдигна самолета.

Разбира се. Стиснах устни и опитах отново.

И двата двигателя са изгорели и падаме в смъртоносна спирала надолу.

Щях да изчакам докато се приближим достатъчно до земята, да те хвана здраво, да изритам стената и да скоча. После щях да те върна обратно на мястото на катастрофата и да се препъваме наоколо като най-щастливите оцелели в историята.

Зяпнах го безмълвна.

— Какво? — прошепна той.

Поклатих глава в благоговение.

— Нищо — измънках аз.

Изтрих объркващия разговор и написах още един ред.

Ще ми кажеш следващия път.

Знаех, че ще има следващ път. Нещата щяха да продължат докато някой не загубеше. Едуард ме погледна в очите за един дълъг момент. Зачудих се как ли изглеждаше лицето ми — чувствах го студено, значи кръвта не се беше върнала в бузите ми. Миглите ми бяха още мокри.

Той въздъхна и кимна веднъж.

Благодаря.

Хартийката изчезна изпод ръката ми. Погледнах нагоре, мигайки изненадано, точно когато г-н Бърти минаваше между чиновете ни.

— Това е нещо, което искате да ни споделите ли, г-н Кълън?

Едуард погледна към него невинно и протегна листа хартия от папката си.

— Записките ми? — попита той, звучейки объркан.

Г-н Бърти прегледа набързо записките — без съмнение перфектно резюме на лекцията му — и се отдалечи намръщен.

По-късно, в час по висша математика — единственият ми час без Едуард — чух клюките.

— Залагам на едрия индианец — казваше някой.

Надникнах, и видях Тайлър, Майк, Остин и Бен, допрели глави и потънали в разговора си.

— Да — прошепна Майк. — Видя ли колко едър беше този Джейкъб? Мисля, че ще смачка Кълън. — Майк звучеше доволен от идеята си.

— Не мисля така — не се съгласи Бен. — Има нещо в Едуард. Той винаги е толкова… самоуверен. Мисля, че може да се грижи сам за себе си.

— Аз съм с Бен — съгласи се Тайлър. — Освен това, ако това хлапе разхвърляше Едуард, нали знаете онези големите му братя, щяха да се намесят.

— Бил ли си наскоро в Ла Пуш? — попита Майк. — Лорън и аз ходихме до плажа преди няколко седмици и повярвай ми, приятелите на Джейкъб са също толкова големи колкото е и той.

— Хъх — каза Тайлър. — Жалко, че не се стигна до нищо. Май никога няма да разберем какво щеше да стане.

— На мен не ми се стори да е приключило — каза Остин. — Може би ще разберем.

Майк се ухили. — Някой да е в настроение за залози?

— Десет на Джейкъб — каза Остин веднага.

— Десет на Кълън — добави Тайлър.

— Десет на Едуард — съгласи се Бен.

— Джейкъб — каза Майк.

— Хей, момчета, знаете ли за какво беше всичко това? — зачуди се Остин. — Може да въздейства на шансовете.

— Мога да отгатна — каза Майк и ми хвърли поглед едновременно с Тайлър и Бен.

От израженията им, разбрах, че не са осъзнали, че съм ги чула. Всички погледнаха встрани бързо, разбърквайки листовете на чиновете си.

— Все пак казвам Джейкъб — промърмори Майк изпод носа си.