Мери Джо Пътни
Защото вярваш в любовта (7)

6

На следващата вечер Майкъл реши да вечеря вкъщи, за да види как се чувства Катрин. Пристигна навреме за чашата шери в салона.

Ан Моубри се усмихна и му подаде ръка.

— Не мога да повярвам! Тази вечер всички офицери са си вкъщи. Вече си мислех, че съществувате само във въображението ми, Майкъл.

— Сметнах, че е разумно да се появя, за да не забравите съществуването ми и да дадете стаята ми на друг.

Тя се изкиска и отново се обърна към Кенет Уайлдинг. Майкъл отиде при Катрин, която наливаше шери и изглеждаше спокойна както винаги. Пое чашата и попита тихо:

— Как се чувствате след снощната случка? Имаше ли лоши последствия?

— Главоболие след прекаляването с бренди, но нощта мина без кошмари. — Тя хвърли поглед към въглищата, които пламтяха в камината. — Както виждате, гледам ги спокойно, без да се боя, че ще изпадна в паника.

— Много добре.

Той понечи да се отдалечи, когато тя продължи:

— Все още ли имате желание да ме придружите? Утре лейди Троубридж организира музикална вечер, на която с удоволствие бих присъствала. Тя ме увери, че цигулковият квартет, който ангажирала, е извънредно добър.

— За мен ще бъде удоволствие.

Двамата се уговориха кога да се срещнат и стана време за вечеря. Яденето мина без произшествия. Майкъл започваше да свиква с болката от желанието, което изпитваше в близост до Катрин. Слава богу, че тя го приемаше като приятел. Ако беше проявила и най-малък интерес, ситуацията щеше да стане невъзможна. Щеше да се наложи да си потърси друга квартира, дори ако това означаваше да живее в някоя дървена колиба.

След вечеря Майкъл трябваше да отиде на два приема, но ги напусна веднага щом можа. Имаше нужда от сън. Бе прекарал последната нощ в болезнени, живи, мъчителни мисли за Катрин. Когато затвореше очи, виждаше блясъка на аквамарин, усещаше финия полъх на розова вода, тънката кожа, изкусителния натиск на тялото, притиснато в неговото.

Накрая потъна в неспокоен сън, но само за да сънува как я любеше в свят, където тя беше свободна и двамата можеха да бъдат заедно, без да навредят на другите. Събуди се изтощен и потиснат. Защо, по дяволите, не можеше да се влюби в свободна жена?

Защото никога в живота си не вървеше по лесния път. Верният Люсиен нееднократно му беше повтарял, че винаги търси най-трудното.

Къщата на Рю дьо ла Рен беше спокойна, макар че лампите още не бяха угасени. Искаше да се качи в стаята си, когато чу мъжки глас. Помисли, че е Кенет, и отиде в салона. Направи завой и погледна наляво. Изведнъж спря и се присви, сякаш бе получил удар в корема.

Скрит в сянката на коридора, Колин Мелбърн прегръщаше жена си. Устата му търсеше жадно гърдите й, ръката му беше мушната под полата. Катрин беше притисната към стената, невидима с изключение на тъмната коса и бледите гънки на роклята. Докато Майкъл гледаше като вцепенен, Колин отвори панталона си и проникна в нея. Тя изохка от удоволствие.

Майкъл престана да диша. Без съмнение, Мелбърнови бяха за завиждане, че след толкова години брак изпитваха луда страст един към друг, но гледката му причини гадене. Слава богу, че бяха заети с любовния акт и не забелязаха присъствието му.

Той се отдръпна назад и в този миг се чу женски глас:

— О, мили капитане, не знаех, че англичаните са така страстни…

Майкъл застина за миг на мястото си, после рязко се обърна.

Колин беше притиснал чело към стената и лордът можа да види лицето на партньорката му. Това не беше Катрин, а една от белгийските прислужнички, тъмнокосо момиче с ръста на Катрин. Тя беше отметнала глава, устата й беше отворена и разкриваше големи, неравни зъби.

Гаденето отстъпи място на луд гняв. Защо този мръсен тип мамеше и унижаваше жена си, и то под собствения й покрив? Заслужаваше да го нашибат с камшик.

Майкъл събра цялото си самообладание и обърна гръб на двойката. Кръвта пулсираше в слепоочията му. Изкачи стълбата, като вземаше по две стъпала наведнъж. Искаше да се прибере в стаята си, но видя светлина под вратата на Кенет, почука и влезе.

Приятелят му вдигна очи от писмото, което пишеше.

— Какво се е случило? Изглеждаш, като че си видял убийство.

— Точно така се чувствам. — Майкъл хвърли кепето си на леглото. — Колин Мелбърн се забавлява в коридора с една от слугините. Господи, този човек няма ли приличие?

— Сигурно не — отговори спокойно Кенет. — Чувал съм, че скача на всяка пола. Обикновено е дискретен, но когато жената е склонна, никога не казва не, дори в собствената си къща.

— Как е възможно? — изръмжа Майкъл. — Как е възможно мъж, който притежава жена като Катрин, да търси извънбрачни удоволствия?

— Не бих се одързостил да правя предположения. Но защо си толкова шокиран? В обществото има предостатъчно мъже с морал на котараци и жени, които не са по-добри от тях.

Майкъл крачеше нервно по стаята, все още възбуден, макар да знаеше, че Кенет е прав.

— Катрин знае ли какви ги върши мъжът й?

— Бих се изненадал, ако не знаеше. Тя е интелигентна жена и познава света. В този случай дори много по-добре от теб. Ако си решил да й кажеш какво си видял, не го прави. Няма да ти бъде благодарна.

— Навярно си прав — отговори неохотно лордът. — Но Катрин заслужава много по-добър мъж от този мръсник.

— Каквито и да са слабостите му, Мелбърн явно задоволява жена си. Може да има цял полк уличници, но това не те засяга. — Кенет сви вежди. — Искаш ли да повторя? Това не те засяга.

Майкъл се загледа в нощта зад прозореца. Кенет беше напълно прав. Чуждите хора не можеха да разберат един брак и той нямаше право да се меси, дори добронамерено. Бог знаеше, че добрите намерения веднъж вече го бяха отвели в ада.

Но този път беше различно. Или отново беше започнал да развива опасната си склонност към самоизмама? Свети Майкъл тръгва на бой, за да убие грозните дракони.

— Тя е омъжена, Майкъл — проговори тихо Кенет, застанал зад гърба му.

— Да не мислиш, че не си го повтарям всеки миг? — отговори сърдито той и пое дълбоко въздух, преди да се обърне към приятеля си. — Не се бой, няма да я докосна, нито ще се опитам да поискам сметка на съпруга й. Само заради нея желая съпругът й да бъде почтен и честен като Чарлз Моубри.

— Може би тя е от жените, които не могат да устоят пред грешните мъже — установи сухо Кенет. — Нито за миг не ме е накарала да помисля, че съжалява за избора на съпруг.

Майкъл се засмя безрадостно.

— На камината ти виждам ръжен. Готов ли си да ми разбиеш главата в случай, че още не съм разбрал какво ми казваш?

— Бих прибягнал до тази крайна стъпка само в случай, че те видя да преследваш Мелбърн с кръвясали очи. — Кевин седна зад писалището си, потопи перото в мастилницата и нарисува в долния край на писмото мъничък плъх. — И тъй като тъкмо говорим за него — през последните дни Мелбърн беше учудващо любезен с мен.

Майкъл се отпусна в креслото насреща му.

— Вината е моя. Толкова ме ядоса, че му разкрих благородния ти произход. Моля за извинение.

Кенет се намръщи още повече.

— Наистина би трябвало да обуздаваш темперамента си.

— Мислех, че съм се научил да се контролирам, но Колин Мелбърн ме подлудява.

— Добре, но е забавно да се наблюдава как се опитва да заглади минали неучтивости с надеждата, че един ден мога да му бъда полезен. Явно не знае, че само си губи времето.

Тъй като трябваше да отклони мислите си от Катрин и мъжа й, Майкъл попита:

— В разузнаването знаят ли какво възнамерява Бонапарт?

— Дяволът знае. Не ни позволяват да стъпваме на френски земя. Иска ми се някой да обяви война и да действаме по законния ред. А ти носиш ли интересни клюки от главната квартира?

— Херцогът не споделя мисли с подчинените си, но не е нужно да си гений, за да виждаш, че проблемите се трупат от всички страни. — Майкъл смръщи чело. — Прусаците са ужасни. Принц Блюхер е разумен, но повечето от щабните му офицери не се доверяват на британците, затова главната им квартира е на петдесет мили от Брюксел. Армиите почти не общуват помежду си.

— Когато реши да навлезе в Белгия, императорът непременно ще се възползва от тази слабост.

— Точно така. Личното ми мнение е, че Наполеон много скоро ще потегли на север. Събрал е под знамената си достатъчно ветерани и съм почти сигурен, че армията му скоро ще бъде много по-многочислена от тази на Уелингтън, да не говорим, че имат по-богат опит.

— Обединените съюзнически войски са много повече от французите — промълви замислено Кенет.

Майкъл вдигна презрително вежди.

— Да не мислиш, че Бони ще им даде да се обединят? Той винаги предпочита нападението, а в сегашната си ситуация може да разчита единствено на безумната смелост. Колкото по-дълго се колебае, толкова повече време ще има Уелингтън да превърне армията в истинска бойна сила и да прибере ветераните си от Америка.

— Ако битката се води при равни условия, мога да се обзаложа, че Уелингтън ще спечели — кимна Кенет. — Но сега херцогът е в крайно неблагоприятно положение. Трудно е да се водят сражения с такава армия.

— Така беше и на полуострова, но херцогът не загуби нито една битка. — Майкъл се усмихна меланхолично. — И аз съм част от замисъла му. Повиши ме в полковник от пехотата и ми даде полк със заповедта да направя от него най-доброто, което мога.

— Това е добре. Решил е да използва способностите ти. Защо да си пилееш времето в щаба? Кой полк получи?

— Временна военна единица, наречена сто и пети. Състои се от шепа опитни професионални войници, сложени там за пикантна подправка на многото новобранци и полуобразовани жандарми. Херцогът се надява, че ветераните ще дадат на полка необходимата ударна сила.

— Ще ти бъде трудно.

— Да, но поне няма да се наложи да ги уча на разузнаване или клане със саби. Работата им е да стоят на едно място и да изпразват мускетите си, когато им дам заповед, за предпочитане не срещу своите.

— Докато гюллетата откъсват главите на другарите им, императорската гвардия марширува срещу тях под удари на барабани и драгуните препускат като луди на огромните си, покрити с желязо коне. Нищо по-лесно — заключи иронично Кенет.

— Както винаги си точен. В тази задача няма нищо сложно.

В момента Майкъл беше наистина убеден, че щеше да му бъде много по-лесно да обучава неопитни новобранци, отколкото да пази самообладание в присъствието на Катрин.

 

 

След като се облече особено грижливо, Катрин слезе в салона, където я чакаше Майкъл, за да я заведе на музикалната вечер. Тъмнозелената униформа на стрелците му стоеше като излята. Никога преди това не беше виждала военен, който да изглежда толкова красив в тази униформа. Опитвайки се да не го зяпа възхитено, тя заговори:

— Много се радвам на тази вечер. От седмици не съм излизала, освен на вечерите, които дава херцогът.

— За мен е удоволствие да ви придружа. — Майкъл й предложи ръката си и я дари с нежна усмивка. — Тази вечер изглеждате прекрасно.

Тя взе ръката му и двамата се запътиха към чакащата карета. Майкъл седна до нея и дългите му крака я докоснаха. Катрин отново усети топлината на желанието и този път веднага я разпозна. Вече се чувстваше много по-близо до него и не се обезпокои, както в нощта в кухнята. Дори започна да се наслаждава на тази непозната чувственост, знаейки, че придружителят няма да сложи ръка върху бедрото й, нито ще се опита да я целуне. Желанието беше като апетит за пресни ягоди — истинско, напълно реално, но не опасно силно.

Къщата на лейди Троубридж не беше голяма и поздравленията се приемаха в същия салон, където се събираха гостите. В голямото помещение, осветено от безброй свещи, се разхождаха офицери от половин дузина нации в парадни униформи и дами в официални тоалети.

— Прекрасна сцена — отбеляза Майкъл. — Брюксел е полудял по военщината.

— Когато отново се възцари мир, армията ще излезе от мода — отговори остро Катрин. — Само надвисналата опасност кара хората да обичат войниците.

Той й хвърли поглед, изпълнен с разбиране.

— Когато Наполеон бъде победен, повечето офицери ще бъдат пенсионирани с половин заплата, а обикновените войници ще се върнат в цивилния живот и само белезите и болките ще им напомнят за преживяното под знамената.

— До следващата война. — Катрин оглеждаше внимателно препълнения салон. — Може би си въобразявам, но тази вечер атмосферата е странна — веселостта е трескава, някак принудена.

— Така е навсякъде в елегантното общество на Брюксел. Температурата се покачва с всеки ден — обясни спокойно Майкъл. — Танц на края на вулкан. Възможната опасност увеличава желанието за живот и забавления.

— Но опасността е илюзия — извика възбудено Катрин. — Когато Наполеон тръгне към Брюксел, повечето от тези блестящи мъже и жени ще избягат в сигурните си домове в Англия. Твърде малко ще останат тук, за да се изправят срещу оръдията, да превързват ранени или да търсят труповете на близките си по бойните полета.

— Не — възрази все така спокойно Майкъл. — Твърде малко хора имат вашата смелост и тази на другите жени, последвали съпрузите си в армията. Вие принадлежите към едно елитно сестринство, Катрин.

Тя погледна ръцете си.

— Гордея се с това, но съм убедена, че с удоволствие бих се отказала от тази чест.

Дойде редът им да поздравят домакинята.

— Много се радвам да ви видя, Катрин — усмихна се гостоприемно лейди Троубридж. — Обожателите ви ще бъдат въодушевени. Как успявате да изглеждате така очарователна? — Тя хвърли бърз поглед към Майкъл. — Катрин е единственият чист диамант, обичан искрено от жените и обожаван от мъжете.

— Моля ви, Хелън, не ме карайте да се изчервявам — засмя се Катрин. — Не съм чак толкова добродетелна.

Лейди Троубридж извъртя очи.

— На всичкото отгоре и скромна! Ако не бях влюбена във вас, скъпа, кълна се, че щях да ви намразя. А сега ме извинете. Ще се видим по-късно.

Катрин взе ръката на Майкъл и продължи навътре.

— Хелън преувеличава.

— Не, каза истината — засмя се Майкъл, когато изведнъж бяха обградени от всички страни от зарадвани гости. — Явно няма да имате нужда от мен, докато не стане време да си вървим. Имате ли нещо против, ако ви оставя сама?

— Ще се справя — увери го тя. — Забавлявайте се.

Той се поклони и се отдалечи. Катрин го проследи с поглед, изпълнен с копнеж. Нямаше нищо против компанията му, но той постъпи много умно, като не остана до нея. Щяха да предизвикат ненужни приказки, неприятни дори за „Света Катерина“. Обществото обичаше клюките.

Заобиколена от офицери, тя поведе оживен разговор. Вечерта беше наистина чудесна. Може би беше глупаво да не посещава подобни забавления сама, но тя знаеше, че ако беше опитала, щеше да се почувства неудобно.

Лейди Троубридж дойде да й представи новия си гост.

— Катрин, познавате ли лорд Халдоран? Тъкмо е пристигнал от Лондон. Лорд Халдоран, мисис Мелбърн.

Лордът беше красив мъж около четиридесетте, с атлетична фигура на спортист. Когато Хелън ги остави, Катрин му протегна ръка.

— Добре дошли в Брюксел, лорд Халдоран.

— Мисис Мелбърн. — Той се наведе с добре премерена грация над ръката й и я притисна многозначително.

Тъй като знаеше от опит, че трябва веднага да изясни позицията си, тя издърпа ръката си и го дари с леден поглед. Той се изправи бързо и тя видя, че посланието е било разбрано и прието. За момент повярва, че ще получи някой тромав комплимент, но той я зяпна така настойчиво, че й стана неловко. Поведението му граничеше с неучтивост.

— Толкова ли е очевидно, че роклята ми е многократно променяна? — попита със сладък гласец тя.

Мъжът се овладя.

— Простете, мисис Мелбърн. Жена с вашата красота може да носи и зебло, без мъжът да го забележи. Бях омагьосан от очите ви. Какъв необикновен цвят — нито сини, нито зелени, прозрачни като скъпоценни камъни.

— И други са ми го казвали, но тъй като родителите ми имаха същите очи, смятам, че моите са съвсем обикновени.

Нещо се раздвижи в лицето му, но веднага изчезна.

— Нищо у вас не е обикновено — изрече галантно той.

— Глупости — отвърна хладно тя. — Аз съм само една офицерска жена, последвала съпруга си в армията, която се е научила да води домакинството дори когато заплатите се бавят с месеци и която учи дъщеря си как да намира най-добрите пилета на испанските пазари.

Мъжът се усмихна.

— Щастлив съпруг и щастлива дъщеря. Имате ли и други деца?

— Само Ейми. — Тъй като предпочиташе не толкова личен разговор, тя попита: — И вие ли сте в Брюксел с надеждата да се забавлявате, милорд?

— Естествено. Войната е най-добрият спорт. Не намирате ли и вие? Като момче молех баща си да ми купи патент в десети хусарски полк. Униформите бяха великолепни, ловът — отличен. — Той си взе щипка емфие от емайлирана табакера. — Ала промених мнението си, защото полкът бе преместен от Брайтън в Манчестър. Едно е да рискуваш живота си за родината и съвсем друго да те изпратят в изгнание в Ланкашир.

Сухата забележка беше напълно подходяща за човек, искал да постъпи в десети хусарски, най-елегантния и най-скъпия кавалерийски полк. Въпреки тази шеговита забележка, Халдоран продължаваше да изучава лицето й с неприятна настойчивост.

— Жалко, че не сте се присъединили към полка, когато го изпратиха на полуострова — отбеляза хладно тя. — Сигурна съм, че щяхте да се наслаждавате на възможността да преследвате дивеч, който отговаря на стрелбата със стрелба. Това е много по-възбуждащо от лова на лисици.

Мъжът избухна в смях.

— Права сте. Сигурен съм, че много би ми харесало да гоня французи.

Ловът наистина беше любимо занимание на полуострова. Катрин помнеше един случай, когато Уелингтън се съвещаваше с испанските генерали, всички на коне, докато глутница кучета гонеха зайци. Когато видя заека, херцогът прекрати съвещанието и се включи в преследването. След лова той се върна при учудените испанци и продължи разговора, като че нищо не беше станало.

Уелингтън обаче беше заслужил правото си да се забавлява, докато лорд Халдоран явно беше от хората, които не правеха нищо полезно и дори безделието им излизаше много скъпо.

Застанала в отсрещния край на помещението, лейди Троубридж оповести, че концертът започва.

— Да си потърсим ли съседни места, мисис Мелбърн? — попита Халдоран.

— Благодаря, но вече се уговорих с приятели. — Тя го удостои с фалшива усмивка. — За мен беше удоволствие да се запозная с вас.

Мъжът се поклони.

— Сигурен съм, че ще се видим отново.

Може би. Но когато се присъедини към приятелите си, тя си каза, че изобщо не би съжалявала, ако това не стане.