Мери Джо Пътни
Защото вярваш в любовта (10)

9

Рано на другата сутрин Майкъл тъкмо довършваше закуската си, когато в трапезарията влезе Колин. Тъй като нямаше никой друг, Майкъл не можеше да се направи, че не е забелязал присъствието му.

Колин се запъти право към каната с кафе.

— Не си спомням нищо, но жена ми каза, че миналата нощ вие и Уайлдинг сте ме отнесли горе. Много ви благодаря.

Зарадван, че Колин не си спомня нищо, Майкъл отвърна:

— Трябва да благодарите на коня си, че ви е довел вкъщи.

— Цезар е най-умният кон, който съм имал. — Колин си наля с несигурна ръка голяма чаша кафе. — Главата ми бучи, сякаш е била улучена от гюлле, но си заслужавам болките. На моята възраст би трябвало да знам, че е глупаво да смесвам бира, бренди и вино.

Физиономията му беше толкова жалка, че Майкъл неохотно отговори на усмивката му. Изведнъж разбра, че ако Колин не беше женен за Катрин, той щеше да го харесва. Или поне да бъде толерантен към грешките му. Опита се да се отнася с Колин така, сякаш Катрин не съществуваше, и заговори любезно:

— Наистина дяволска комбинация. Имате късмет, че днес можете да се движите.

— Нямам друг избор. — Колин добави мляко и захар в кафето си и отпи голяма глътка. — Трябва веднага да отида в полка и да се върна навреме, за да придружа жена си на бала у дукеса Ричмънд.

Явно беше невъзможно да не споменават Катрин.

— Тя ще се радва, че сте с нея — отвърна с привидно равнодушие Майкъл.

Колин изкриви лице.

— Не обичам тези покани, но балът е много важен и не бива да го изпускам.

— Тогава ще се видим там. — Майкъл изпи кафето си и излезе от трапезарията. Искаше да презира Мелбърн, но заради Катрин се надяваше мъжът й да е дружелюбен, почтен и надежден. Защо животът беше такава дяволска бъркотия от сиви тонове? Черното и бялото бяха по-прости.

Щом излезе навън, той погледна към небето и разтри лявото си рамо. Бурята наближаваше.

 

 

— Капитан и мисис Мелбърн. Капитан и мисис Моубри — оповести лакеят.

Катрин влезе в балната зала и примигна. Сцената беше зашеметяваща. Светлината на излъсканите полилеи се отразяваше в ярко оцветените завеси и тапетите с розови шарки, падаше навън през отворените прозорци върху уличната настилка.

— Въздухът вибрира от напрежение — пошушна в ухото й Ан.

— Всеки втори човек в Брюксел твърди, че е видял лично трима конни куриери, които днес следобед са препускали като бесни към главната квартира — отвърна също така тихо Катрин. — Явно нещо се е случило, но въпросът е какво и къде.

Най-вероятното предположение беше, че Наполеон е навлязъл в Белгия. Може би точно в този момент армията му вървеше към столицата. Скоро щяха да узнаят истината. Тя погледна към съпруга си. Напрегнат като струна на арфа, Колин трепереше в очакване на идващото. Битките го правеха по-жизнен от всякога. Може би преследваше и завладяваше жените, за да внесе поне част от тази възбуда във всекидневието си.

След като уговори някои от по-късните танци с Чарлз и Колин, Катрин тръгна да се наслаждава на бала сама. Само бог знаеше дали скоро щеше да има друго подобно забавление. В залата присъстваха всички важни дипломати, офицери и аристократи на Брюксел. Богат избор от партньори. Катрин откри дори доктор Хюм, хирурга на Уелингтън, скрит в един ъгъл. Тъй като бяха стари приятели от полуострова, тя го убеди да танцуват.

— Правя го само за вас, мисис Мелбърн — заяви с измъчена физиономия Хюм, — защото сте най-добрата милосърдна сестра, която познавам.

— Лъжец — отговори с нежност тя. — Знам, че се забавлявате.

Той се засмя и кимна, фигурите на танца ги разделиха, но когато отново застанаха един срещу друг, й съобщи приятна новина:

— Вашият приятел доктор Кинлок пристигна днес в Брюксел.

— Нима Иън е тук? Чудесно! А аз си мислех, че след двете години на полуострова е напуснал армията.

Хюм смръщи чело.

— Работил е в най-добрата лондонска болница, но щом чул, че предстоят големи битки, не можал да устои на изкушението. Води със себе си и други добри хирурзи.

— Трябваше да се сетя — усмихна се Катрин. — Вие, хирурзите, сте чудовища.

— Да, но полезни. — Хюм бързо стана отново сериозен. — Ще ни трябват много лекари, които умеят бързо да въртят ножа.

Думите му отново й напомниха за предстоящата война. Нощта беше наситена с усещане за надвиснала беда. Когато наближи полунощ, Катрин забеляза как офицерите от по-далече разположените полкове тихо изчезнаха. За съжаление мъжът, за когото копнееше сърцето й, не дойде. Дори когато танцуваше, тя претърсваше залата с поглед с надеждата да го открие. Майкъл и беше обещал, че ще дойде. Дали пък вече не се беше присъединил към полка си? Дали щеше да го види отново?

Лорд Халдоран, великият спортист, отказал се от армията, за да не отиде в Манчестър, дойде да я покани на танц. Катрин отново изпита тревога, и то не само заради хищническия поглед, който от време на време проблясваше в очите му. Все пак той не й направи неприлични предложения, дори й разказа няколко много приятни анекдота, затова тя го дари с учтива усмивка. Докато си вееше, за да охлади зачервеното си лице, тя каза:

— Тук е много горещо. Имате ли нещо против да поседнем навън?

— Ще се радвам — отговори Халдоран. — Слугите пръскат цветята с вода, за да не увехнат. Херцогинята би трябвало да направи същото и с гостите.

Катрин се засмя и му позволи да я отведе до един стол близо до отворен прозорец.

— Уелингтън трябва да се появи скоро.

— Дали ще дойде, след като французите са вече в Белгия? — Халдоран взе две чаши шампанско от таблата на минаващия лакей, подаде едната на Катрин и седна до нея. — Херцогът трябва да бъде на бойното поле, при армията си.

— Не е така. Ако дойде тук, ще покаже самоувереност и ще предотврати паника сред цивилното население. — Тя отпи голяма глътка от добре изстуденото питие и потръпна. — Тъй като всички главнокомандващи са на бала, могат незабавно да организират военен съвет.

— Добра гледна точка. — Халдоран сви вежди. — Императорът е известен с бързите си удари. Ако се е запътил към Брюксел, вие с мисис Моубри вероятно ще се оттеглите в Антверпен?

— Моето място е тук. Изобщо не си задавам този въпрос. Херцогът никога няма да позволи на Наполеон да стигне до града.

— Може би няма да има друг избор — отговори със сериозно лице Халдоран. — Вие сте смела жена, мисис Мелбърн, но нима бихте изложили дъщеря си на опасността, каквато представлява една окупационна армия?

— Французите са цивилизован народ — отговори хладно тя. — Не водят война срещу деца.

— Права сте, но аз не бих искал вие и мисис Моубри да страдате.

— Аз също, лорд Халдоран. — Катрин оглеждаше с интерес драпериите в златно, яркочервено и черно, които приличаха на палатки. Искаше й се Халдоран да престане да говори за тайните й страхове. Макар да не вярваше, че излага дъщеря си на опасност, несигурността беше достатъчно голяма, за да изнерви и най-смелата майка.

Музиката млъкна и Чарлз Моубри дойде да я вземе за следващия танц.

— Благодаря ви, че бяхте снизходителен към умората ми, лорд Халдоран — проговори учтиво тя и стана. — До слепващия път.

Мъжът се усмихна и пое празната й чаша.

— До следващия път.

Чарлз беше не само един от най-близките й приятели, но и отличен танцьор. Котильонът й достави истинска наслада. Тъкмо бяха спрели, когато откъм входа на залата засвириха гайди.

— Господи, идват дяволите в полички! — провикна се Чарлз. Катрин избухна в смях.

— Този звук винаги кара кръвта ми да кипи. Иде ми да отдам чест. — Двамата се обърнаха и видяха войниците от два шотландски полка да маршируват към средата на залата. Наметките се вееха, перата на шапките се поклащаха в такт с ритъма.

За да създаде повече настроение, дукеса Ричмънд беше помолила шотландците да танцуват. Гостите се разстъпиха към стените и войниците се завъртяха и затропаха в традиционните си зашеметяващо бързи танци. Катрин никога нямаше да забрави този ярък контраст между ослепяваща елегантност и примитивен блясък.

Макар че беше завладяна от магията на мига, неспокойният й поглед продължаваше да търси Майкъл сред стотиците гости.

 

 

Полкът трескаво се подготвяше за потегляне и Майкъл беше зает през целия ден. Едва късно вечерта намери време да посети бала на дукеса Ричмънд. Когато влезе, залата беше шумна и оживена. Уелингтън седеше на един диван като остров на спокойствието и бъбреше любезно с позната дама.

Майкъл спря един от приятелите си, гвардейски офицер, който се готвеше да напусне залата.

— Какво се е случило?

— Херцогът каза, че армията потегля утре — отговори кратко офицерът. — Отивам в полка си. Желая ти късмет.

Времето изтичаше. Може би не трябваше да идва на бала, но искаше да види за последен път Катрин. Майкъл спря до една колона, украсена с цветя, и затърси в навалицата.

Не му беше трудно да я открие. Тъй като очевидно не разполагаше с много пари за тоалети, тя се обличаше скромно, стремейки се да е стилна и да сменя често аксесоарите към малкото си рокли. Последствието беше, че никой не коментираше великолепието на роклята или скъпите украшения, но всички виждаха и запомняха зашеметяващата й красота.

Тази вечер Катрин носеше бял сатен и снежнобели перли, вплетени в блестящата тъмна коса, които подчертаваха безупречната й кожа. В залата, препълнена с многоцветни униформи, тя изпъкваше като ангел, изпратен от небето.

Колин стоеше до нея, ръката му я държеше собственически за лакътя. По самодоволното му изражение личеше, че отлично съзнава колко му завиждат другите мъже. Катрин наистина беше най-красивата жена в залата, препълнена с красавици.

Майкъл стисна зъби и започна да си пробива път през множеството. След като се представи на домакинята, той отиде право при Катрин. Колин го нямаше и Катрин бъбреше весело с двамата Моубри.

Когато го видя, очите й светнаха.

— Много се радвам, че можахте да дойдете, Майкъл. Помислих, че вече сте потеглили.

— Имах много задължения, но си казах, че не бива да пропусна този великолепен бал. — Когато музикантите засвириха, той попита: — Ще позволите ли да ви поканя на този танц, Ан? А вие, Катрин, трябва да ми запазите следващия.

Двете кимнаха и Ан му подаде ръка. И нейните очи бяха пълни с напрежение, но годините, прекарани в армията, я бяха научили да пази самообладание. Когато се наредиха сред танцуващите, тя се засмя и разтърси кестенявите си къдрици.

— Още шест или осем седмици ще кипя от енергия, докато добия големината и формата на карета.

Двамата продължиха да разговарят непринудено, докато танцът ги събираше и разделяше. Но щом се върна при Чарлз, Ан забрави всичко на света, освен съпруга си. Двамата се прегърнаха и се понесоха по паркета. Майкъл изпрати безмълвна молитва към небето Чарлз да преживее идващите битки. Силна и искрена любов като тяхната заслужаваше да трае цял живот.

Той се обърна към Катрин и направи церемониален поклон.

— Нали това е моят танц, уважаема?

Тя се усмихна и направи грациозен реверанс.

— Да, милорд.

Едва когато сложи ръка на талията й, Майкъл осъзна, че я беше поканил на валс. При предишните балове съзнателно избягваше тази интимна близост, но тази вечер му се стори съвсем редно да я прегърне. Сигурно никога вече нямаше да танцуват заедно.

Катрин се почувства в обятията му съвсем естествено, сякаш хиляди пъти бяха танцували валс. Двамата се отдадоха на музиката и изпълняваха стъпките с полузатворени очи. Тя беше лека като ангел и в същото време беше жена от плът и кръв, земно същество, пулсиращо от живот.

Двамата се въртяха безмълвно по паркета, все по-бързо и по-бързо и скоро по запотените й слепоочия полепнаха влажни къдрички. Вратната й вена запулсира по-бързо и Майкъл усети непреодолимо изкушение да притисне устни в нежната кожа. Меката извивка на ухото, което се виждаше под вдигнатата коса, също подканваше за милувка, а съвършената заобленост на гърдите щеше да го преследва в сънищата му, докато е жив.

Повече от всичко друго на света искаше да я прегърне и да я отведе в приказната страна отвъд дъгата, за да останат съвсем сами и да забравят мъченията на войната и честта. Вместо това разполагаше само с няколко мига. Пясъкът в часовника неумолимо изтичаше.

Музиката свърши твърде бързо. Когато Майкъл я пусна, Катрин бавно отвори очи. Лицето й беше сковано.

— Време ли е да тръгвате? — попита дрезгаво тя.

— Боя се, че да. — Той отмести поглед, защото очите му бяха пълни с желание. Срещна погледа на Уелингтън и херцогът му кимна едва забележимо. — Трябва да отида при главнокомандващия — продължи шепнешком той. — Когато се върнете вкъщи, сигурно ще съм потеглил.

Катрин сложи ръка върху неговата.

— Моля ви, бъдете внимателен.

— Не се бойте, предпазливостта ми е пословична.

Тя се опита да се усмихне.

— Кой знае? Може би това е само фалшива тревога и следващата седмица отново ще се съберем всички в хубавата ни къща.

— Може би. — Майкъл се поколеба и добави: — В случай, че късметът ме изостави, бих желал да ви помоля за една услуга. В най-горното чекмедже на скрина в стаята ми съм оставил писма да приятелите си. Ако остана на бойното поле, трябва да ги изпратите на адресите.

Тя прехапа устни. В очите й заблестяха сълзи и това ги направи още по-прекрасни.

— Ако… ако се случи най-лошото, искате ли да пиша на семейството ви?

— Ще научат всичко, което трябва, от списъците на загиналите. — Той вдигна ръката й и целуна нежните пръсти. — Желая ви всичко добро, Катрин. Бог да благослови и да пази вас и семейството ви.

— Вайа кон Диос. — Тя стисна ръката му и съвсем бавно я пусна.

Майкъл с мъка откъсна поглед от нея, обърна се и прекоси залата с големи крачки. Беше прекрасно да знае, че тя се тревожи за него. Радостта му не намаля от факта, че Катрин се тревожеше и за Чарлз, и за Кенет, и за много други мъже. Именно способността й да се грижи за другите я правеше нещо съвсем особено.

Уелингтън беше станал от дивана и разговаряше с офицерите си. Обърна се към Майкъл и обясни сухо:

— Онзи дяволски Наполеон ме измами. Французите са заели Шарлероа.

Изтръгнат от мечтанията си, Майкъл стисна ръце в юмруци.

— Господи! Шарлероа е само на тридесет мили от столицата.

— Можеше да бъде и по-лошо — възрази херцогът с ледена усмивка. — Пътят от Шарлероа към Брюксел е буквално без защита. Ако не бяхме имали дяволски късмет и ако принц Бернхард не беше направил парад с армията си в Катр-Бра, маршал Ней можеше да се насочи право към града.

Майкъл изруга полугласно и Уелингтън продължи:

— Кажете ми, Кениън, вашите новаци ще задържат ли позицията си?

Преди четиринадесет дни Майкъл нямаше да може да отговори, но сега гласът му прозвуча уверено:

— Може би не са най-добрите стрелци и не умеят да маневрират, но когато ги разположа в линия или четириъгълник и особено когато сред тях има ветерани, ще удържат позицията.

— Надявам се, че сте прав. Ще имаме нужда от всеки войник. — Херцогът даде заповедите си на адютантите и устреми ледения си поглед към множеството в залата, за да повика следващия офицер.

Преди да излезе, Майкъл потърси за последен път Катрин. Намери я лесно, тъй като гостите бяха силно намалели. Мъжът й беше отишъл при нея и й говореше възбудено. Ан и Чарлз се присъединиха към тях и се запътиха към изхода.

Майкъл пое дълбоко въздух и излезе в топлата нощ. Тя не ми принадлежи, повтаряше си безрадостно той. Никога няма да е моя.

 

 

Майкъл хвърли поглед към коня си.

— Брадли, взе ли ми палтото? Бях го окачил в задния коридор.

— Не, сър — отговори смутено момъкът. — Ще ида да го донеса. Майкъл потисна проклятието си. Макар че не беше достатъчно добър ординарец, Брадли много се стараеше.

— Побързай, трябва да тръгваме.

Когато войникът излезе от обора, се появи Колин Мелбърн.

— И вие с Чарлз ли трябва да се явите веднага в полка си? — попита Майкъл.

Мелбърн кимна и очите му засвяткаха.

— Чухте ли, Бони бил в Шарлероа! В името на бога, театърът започва!

— Не се съмнявам — отвърна сухо Майкъл и понечи да изведе коня си, когато видя, че вместо любимия си Цезар Мелбърн е оседлал жалък на вид кавалерийски кон. — Вероятно ще водите Цезар за юздата, за да го запазите свеж? — попита небрежно той.

— Не, ще го оставя тук. Ще яздя Уно и ще взема Дуо за резерва. — Мелбърн посочи втория си жребец, който изглеждаше още по-жалък от първия.

Майкъл зяпна смаяно.

— Наистина ли няма да вземете най-добрия си кон в битката?

— Не мога да рискувам — отговори сърдито Колин. — Освен че съм влюбен в това животно, сумата, която правителството ще ми плати, ако го убият, няма да покрие и една десета от стойността му.

— За бога, човече, глупаво е да рискувате живота си само за да спестите няколко фунта! — извика раздразнено Майкъл. — Много добре знаете, че кавалеристът е половин боец без добър кон. Често оцеляването зависи единствено от устойчивостта на коня.

— За вас може би са няколко фунта, но за мен е друго — отговори сухо Колин. — Не всички разполагат с купища пари.

Майкъл потисна проклятието си. Мелбърн се държеше като идиот и заслужаваше да си получи наказанието. Ала заради Катрин той беше длъжен да предотврати лудостта му.

— Щом проблемът е в парите, вземете Тор. — Той помилва стройната шия на коня си. — Издръжлив е като никой друг, бил е обучен като кавалерийски кон и знае какво да прави във всяка ситуация.

Мелбърн го погледна невярващо.

— Не мога да взема коня ви, след като вие самият имате нужда от него. — Той погледна Тор и в очите му блесна копнеж. — Ако го убият, никога няма да ви намеря достоен заместник.

— За пехотинеца конят не е толкова важен, колкото за кавалериста. Другият ми кон ще се справи не по-зле от Тор. Надявам се, че Тор ще оцелее, но ако му се случи нещо, ще се задоволя с обезщетението, което ще ви изплати правителството. — Майкъл свали седлото и потупа Тор по гърба. — Ако всичко мине добре, ще ми го върнете в Париж. Ако ме убият, остава ваш завинаги.

— Невъзможно ми е да откажа. — Колин се усмихна и изведнъж заприлича на момче. — Вие сте добър човек, Кениън.

Майкъл натовари багажа си на гърба на Брайън, втория си кон, питайки се дали Мелбърн щеше да реагира по същия начин, ако знаеше, че той е влюбен до полуда в жена му. Вероятно и тогава щеше да приеме, защото беше твърдо убеден във верността на Катрин.

Майкъл събра слугите си и препусна в нощта. Беше постъпил според повелите на честта и беше направил всичко възможно да помогне на съпруга на Катрин да оцелее. Всичко останало беше в божиите ръце.