Мери Джо Пътни
Защото вярваш в любовта (31)

30

Инстинктът и безумният порив за бягство взеха връх, след като мълчаливият лодкар свали Майкъл в Пенуорд. В малката гостилница той купи най-бързия кон, който можа да намери, заедно със седлото и сбруята. Тъй като не можеше да вземе целия си багаж на коня, нареди да му го изпратят с пощенската карета в Лондон.

В една малка чанта се събраха всички вещи от първа необходимост. Докато прибираше нещата си, Майкъл видя сребърния калейдоскоп, който Люсиен му бе изпратил след Ватерло. Очевидно не му носеше късмет като първия. Въздъхна и го уви в една риза. Оседла коня, метна се на гърба му и препусна. Не искаше да наеме карета, жадуваше за физическото напрежение на ездата. Може би умората щеше да надвие мъката и бездънното разочарование.

Лудото препускане продължи до късно през нощта. В ума му се въртеше само една мисъл — как бе допуснал такава катастрофална грешка? След като научи истината за Каролайн, той се постара да остане обективен и откри признаците на нечестност и злоба, които винаги бяха оставали скрити зад красотата и чара й. Тогава беше твърде влюбен — и ослепял от страст, — за да ги забележи.

Сега трябваше да постъпи по същия начин и да открие признаци за егоизма и измамността на Катрин. Когато в Лондон се усъмни в артистичния й талант, тя се усмихна и го нарече Колин с убедителност, от която го побиха тръпки. На острова играеше майсторски ролята си. Когато писмото на Кенет я изобличи в лъжа, обясни мотивите си с трогателна сериозност. Той се хвана, повярва, че е постъпила така от отчаяние, и й прости.

Прошката беше толкова сладка. Той си припомни реакцията й в обятията му, когато откри страстта. Или и това беше лъжа? Наистина ли се е страхувала до смърт от секса или беше изиграла това представление, за да го накара да се чувства мъжествен и великодушен? Не можеше да бъде сигурен. Може би тя беше съвършена артистка и бе изиграла тази сцена на страх и сълзи, за да постигне желаното. Дори сега, след всичко, което беше хвърлила в лицето му, тя беше като треска в кръвта му…

Пак кръв. О, господи, Катрин!

Тя бе спасила живота му. Защото имаше добро сърце — или защото смяташе, че синът на един херцог ще й се отплати богато? Така нареченият син на херцог. Макар че уж не се интересуваше от произхода му, разкритието, че е незаконен син, сигурно е било решаващо. Нали му го намекна? През целия си живот се беше борил да бъде най-добрият и все не успяваше.

Никога ли нямаше да го постигне?

В тъмните часове след полунощ той продължи пътя си с горчивото прозрение, че всъщност не е изненадан от случилото се. Шокиран, да, толкова наранен, че не намираше думи, но не изненадан. Знаеше си, че Катрин е твърде прекрасна, за да бъде истинска. Тропотът на конските копита подхождаше на думите, които биеха в мозъка му тя не е за теб. Никога няма да намериш любовта.

Ти не си Свети Майкъл. Бориш се с въображаеми дракони.

Майкъл продължи пътя си през цялата нощ. Макар че не напрягаше коня си, на зазоряване животното беше изтощено и куцаше. Затова спря на една пощенска станция и замени коня и шепа злато за нов, за да продължи. Въпреки това болката не изчезваше. Още по-мъчителни бяха самообвиненията.

Някога вярваше, че има семейство, макар и незадоволяващо. Оказа се лъжа. Големите любовни приключения на живота му се оказаха измамни. Единственото ценно нещо бяха приятелите му. Оттук нататък щеше да вярва само на тях и да погребе всяка надежда за любов.

Късно следобед, след като бе прекарал двадесет и четири часа на седлото, той забеляза, че местността е позната. Наближаваше Грийт Ашбъртън. Семейното имение на Кениън беше само на три мили.

Дали да иде в къщата? Може би слугите бяха получили заповед да не го пускат? Или щяха да му разрешат да пренощува, за да запазят семейното име от любопитни очи и уши? Но той щеше по-скоро да слезе в ада, отколкото да потърси убежище под покрива на Ашбъртън.

Всъщност той беше вече в ада.

Време беше да реши дали да тръгне на север и да се прибере в дома си в Уелс или да препусне към Лондон. Освен това беше време отново да смени коня си. Бедното животно щеше скоро да рухне.

Той също имаше нужда от почивка. Макар че му напомняше болезнено за извънбрачния произход, градът му вдъхваше странно чувство за сигурност и уют. Спря пред най-добрата гостилница, наречена „Червения лъв“. След като предаде коня си на ратая и изслуша обвиненията му, че е измъчил до смърт бедното животно, Майкъл взе чантите си и тръгна към салона.

Повечето гостилничари щяха да подслонят един толкова мръсен и мрачен пътник в някоя таванска стаичка, но Барлоу веднага го позна.

— Лорд Майкъл, за мен е чест! В абатството ли отивате?

— Не — отговори кратко Майкъл. — Трябва ми стая за тази нощ.

Барлоу го измери с любопитен поглед, но отговори учтиво:

— Както желаете, милорд. Искате ли баня и собствен салон?

— Само легло.

Гостилничарят го отведе в най-добрата стая и многократно попита за нуждите му. Майкъл го отпрати, завъртя ключа, изпи чаша вода от каната и се хвърли по корем на леглото, без да се съблече.

Изтощението беше благословено състояние. Много скоро пътникът потъна в дълбок, мъртвешки сън.

 

 

Гръмотевици. Стрелба. Майкъл скочи като ужилен. Примигна изтощено, не осъзнавайки къде се намира.

Шумът продължаваше. Не беше стрелба. Някой чукаше по вратата.

— Майкъл, аз съм, Стивън — извика заповеднически глас. — Пусни ме да вляза.

По дяволите, новият дук Ашбъртън! Бившият му брат.

— Върви си — отговори рязко Майкъл. — Искам да спя.

Чукането престана и Майкъл се обърна по гръб. Небето беше обсипано със звезди. Явно беше спал само няколко часа. Всяко мускулче го болеше, освен това умираше от жажда, но нямаше сили да стане. Затвори очи с надеждата да заспи отново.

В ключалката изскърца ключ, вратата се отвори и в стаята влезе едър мъж със свещник в ръка. Майкъл затвори очи и закри лицето си с ръце.

— Майкъл, да не си болен? — попита острият глас на Ашбъртън. Последното, което искаше в този момент, беше грозна сцена с новия херцог, но явно не можеше да я избегне.

— Трябваше да се сетя, че в града на дук Ашбъртън няма да намеря дори минута покой — отвърна сухо той.

— Барлоу изпрати в абатството вест, която ме разтревожи — поясни по-тихо брат му. — Лорд Майкъл пристигнал в града с вид на смъртник и странно поведение и веднага се оттеглил в стаята си.

— Наистина ли се обезпокои? — попита иронично Майкъл. — Аз винаги съм имал странно поведение. Старият херцог непрестанно ми го натякваше.

Ашбъртън промърмори някакво проклятие.

— Защо, по дяволите, не можем да проведем поне един цивилизован разговор? Писах ти няколко пъти, но ти не отговори.

Майкъл пое дълбоко дъх. Ашбъртън беше прав, поведението му беше отвратително.

— Извинявай — заговори отмерено той. — Честно казано, изгарях писмата ти, без да ги чета, защото не вярвах, че имаме какво да си кажем. Вероятно трябва да се уредят някои неща около наследството. Ако имаш документи за подписване, изпрати ми ги сега или в Уелс. Веднага ще подпиша.

Изскърца стол, в стаята се понесе миризма на пура.

— Не съм дошъл да си говорим за документи. Исках да те видя. Затова те моля да се изправиш и да ме погледнеш.

Майкъл изруга полугласно. Не беше в състояние да седне, затова само свали ръце от лицето си и отвори очи. Ашбъртън седеше в другия край на стаята и се взираше мрачно в горящата пура.

Лицето му беше като изсечено в скала. Макар да предпочиташе семейството, което си беше намерил в Итън, Майкъл не можеше да отрече, че Стивън му е кръвен роднина. Ашбъртън носеше всички семейни черти на Кениън: корави контури, махагонова коса, изваяни дълги ръце.

Стивън се обърна към него и присви очи.

— Господи, изглеждаш като призрак. Да нямаш треска? — Той стана и отиде до леглото, за да попила челото му.

Майкъл отблъсна ръката му, вбесен и от дързостта на брат си, и от миризмата на тютюн.

— Добре съм. Само съм мръсен, небръснат и уморен от дългата езда.

— Лъжеш. — Стивън смръщи чело. — Виждал съм и трупове, които изглеждаха по-добре от теб.

Майкъл се закашля и отвори уста да каже на брат си, че трябва веднага да угаси проклетата пура. Вместо това пое дълбоко хапещия пушек.

Дробовете му моментално се парализираха. Отдавна не беше получавал такъв силен пристъп. Не можеше да говори, не можеше да диша, камо ли да мисли. Надигна се отчаяно, главата му пламна, задухът се усили. Камък падна върху гърдите му, дробовете се свиха още повече.

Майкъл направи опит да стане, за да даде възможност на дробовете си да се разширят. Ала не успя. Олюля се и падна върху завивката, почти загубил съзнание. Знаеше, че може да уравновеси дишането си, но не помнеше как. Панически страх и мрачна ирония, че ще умре в родния си град, след като беше оцелял в жестоката война. А най-страшното беше, че загуби достойнството си пред брата, който никога не го беше обичал.

Две силни ръце изправиха безпомощното му тяло и го задържаха в седнало положение на края на леглото. Шепнейки утешителни думи, Стивън намокри кърпа със студена вода и изтри внимателно лицето и шията му. Влагата угаси огъня и разнесе задушаващата миризма на тютюн.

Паниката изчезна и дробовете започнаха да се разширяват. Чистият въздух проникна навътре и огненият натиск отслабна. Майкъл опря длани на коленете си и издиша бавно. Вдиша повторно, този път по-дълбоко. Мракът се разсея и той осъзна, че ще оживее.

За първи път след смъртта на Каролайн получаваше толкова опасен астматичен пристъп. Почти същият пристъп го беше сполетял при вестта, че майка му е починала. Тези жени ще ме довършат, помисли си с мрачен хумор Майкъл.

Катрин. Само при мисълта за нея дробовете му отново се свиха. Този път обаче той запази контрол над реакциите си и предотврати новата атака.

Когато отново задиша ритмично, Майкъл отвори очи. Ядът му беше преминал. Чувстваше се омаломощен, но относително здрав.

Прозорецът беше отворен и пропускаше свежия нощен въздух. Пурата беше изчезнала. Стивън седеше до него на леглото и лицето му беше необичайно бледо.

— Изпий това — заповяда той и сложи в ръката му чаша вода. Майкъл се подчини с готовност. Студената вода изплакна горчивия вкус в устата му и той изпъшка от задоволство.

— Благодаря ти. Но защо бяха всичките тези усилия? Ако ме беше оставил да се задуша, щеше да заличиш завинаги позорното петно върху бялата жилетка на семейството.

— Ако не престанеш с тази шекспирова мелодрама, ще ти излея водата от стомната на главата. — Херцогът стана и нареди възглавниците зад гърба му, за да може да се облегне удобно. — Кога си ял за последен път?

Майкъл помисли и отговори:

— Вчера сутринта.

Херцогът сърдито дръпна звънеца и само след минута Барлоу почука на вратата.

— Какво желаете, Ваша светлост?

— Изпратете нещо за ядене, кана кафе и бутилка бургундско. — Обърнат отново към брат си, Ашбъртън продължи: — А аз си мислех, че си преодолял астмата, както стана с мен.

— Наистина я преодолях. Това е първият пристъп за последните петнадесет години. — Майкъл го погледна изненадано. — И ти ли си имал астма? Нямах представа.

— Не е изненадващо, че не знаеш. Почти не се задържаше вкъщи. Моите пристъпи не бяха чак толкова силни, но достатъчно страшни. — Стивън се извърна с каменно лице. — Съжалявам, че запалих пура. Дори не помислих, че мога да те убия.

Майкъл махна с ръка. И той харесваше пурите, но твърде рядко можеше да си позволи да запали.

— Откъде можеше да знаеш? Пристъпът дойде неочаквано.

Ашбъртън скочи и се заразхожда нервно по стаята.

— Знаеш ли, моите пристъпи идваха винаги при силно вълнение. Като си спомня какво представление ни изнесе татко на смъртното си легло, ти имаш сериозни основания да си развълнуван.

След всичко случило се Майкъл с изненада си припомни, че старият херцог беше умрял само преди петнадесет дни.

— Приех разкритията му без особено вълнение, уверявам те. Проблемът е другаде. Става въпрос за една жена. — Откровеност за откровеност. Но нима можеше да обясни на Стивън, че Катрин беше изтръгнала сърцето от гърдите му, а заедно с него и цялата му вяра в себе си?

— Разбирам — отговори спокойно брат му. — Съжалявам.

Майкъл реши да смени темата и попита:

— Защо ме потърси, след като няма да обсъждаме наследството? Още в Лондон ти казах, че няма да създавам проблеми за семейството. Нямам особено желание да излагам на показ мръсното ни бельо, както, предполагам, и ти.

— Ти не разбра ли, че разкритието на татко ме изненада не по-малко, отколкото теб?

— Разбрах го по реакцията ти.

Херцогът се взираше мрачно в една запалена свещ.

— В този ден осъзнах какво в действителност е искал да постигне баща ни — обясни колебливо той. — Той е мразен младшия си брат и се погрижи ние с теб също да не се обичаме.

— Това важи и за Клаудия — потвърди сухо Майкъл. — Тя просто не може да ме понася. Доколкото познавам семейната история, всички членове на фамилията Кениън са се мразили.

— Не харесвам тази традиция, Майкъл. Припомних си миналото и осъзнах, че баща ни се отнасяше отвратително с теб. Постоянна критика, презрение към делата ти, физически наказания. Ти беше грешникът на семейството. — Ашбъртън изкриви лице. — Тъй като Клаудия и аз бяхме чудовища, като повечето деца, усещахме, че можем да те измъчваме безнаказано, и го правехме.

— Много точен анализ на детството ми, но каква полза от него? — Майкъл си припомни как го биеше баща му и гърлото му се сви. — Май трябва да бъда щастлив, че не ме е убил в яростта си. Сигурно щеше да го направи, ако идваше по-често в абатството. — Това беше безименният ужас на детските му дни.

— Наистина можеше да го направи — отговори сериозно Ашбъртън. — Макар да не го е правил нарочно, той просто си беше зъл по характер.

— Още една типична черта на семейството.

— Прав си. — Стивън се облегна на перваза на камината. — Едва когато започна да те обвинява за ярко изявените ти способности, разбрах колко гняв съм таил към теб в сърцето си. Аз бях наследникът и бях възпитан да живея с високо мнение за себе си, но по-малкият ми брат беше изключително интелигентен, по-добър ездач, по-добър стрелец, много по-добър спортист. — Очите му засвяткаха развеселено. — Всъщност се гневях на бога, че не е разпределил по-добре дажбите.

Майкъл сви рамене.

— Не съм сигурен, че имам повече дарби от теб, но помня колко се напрягах да бъда най-добрият. Надявах се херцогът да ме признае, като види колко съм добър. Не можех да допусна, че е безнадеждно.

— Ти доказа, че притежаваш солидна порция от типичната семейна арогантност. Никой не беше в състояние да пробие бронята ти. — Ашбъртън се усмихна с разбиране. — Много ме беше яд, че често изчезваше по цели месеци, прекарваше ваканциите с приятелите си от Итън, вместо да си дойдеш у дома. Това задълбочи още повече отчуждението помежду ни. Освен това се вбесявах, че се забавляваш по-добре от мен.

— Бронята ми съвсем не е толкова непробиваема — възрази честно Майкъл. — Улучваха ме редовно и много болезнено. Затова избягвах абатството, като че всички там бяха чумави. Но стига сме си спомняли за миналото. Положих огромни усилия да го забравя.

— Не бива, Майкъл. Миналото е част от настоящето и бъдещето. — Гласът на херцога прозвуча заклинателно. — Няма да простя на татко, че ме лиши от брат.

— Незаконен брат.

— Никой не може да бъде сигурен в това.

Майкъл избухна в смях.

— Не ми казвай, че херцогът е измислил тази трогателна история! Вярно, че нямаше сърце, но поне не лъжеше. Това беше под достойнството му.

Ашбъртън махна нетърпеливо.

— О, не се съмнявам, че мама е имала афери. Но това още не означава, че Родерик ти е баща.

— Херцогът се позова на думите на мама — напомни му Майкъл.

— Може би го е казала, за да го нарани. Тя беше дяволски упорита. Вероятно е спала и с двамата и не е била сигурна кой е баща ти — обясни спокойно Ашбъртън.

Майкъл кимна замислено.

— Какво те накара да ми го кажеш? — попита с лека усмивка той.

Брат му се усмихна цинично.

— Татко не можеше да й устои. Макар че си крещяха дори пред чужди хора, те непрекъснато спяха заедно. Това беше основната причина да я мрази така силно. Той мразеше всички, които имаха власт над него.

— Но той каза, че имам зелените очи на Родерик — не се предаваше Майкъл.

— Това не означава нищо — отвърна Стивън. — Дъщерята на Клаудия има същите зелени очи. Вече нямаме възможност да установим със сигурност кой е баща ти, а и това ми е напълно безразлично. Ако не си ми брат, значи си ми полубрат и първи братовчед. Имаме едни и същи баба и дядо, освен това си мой наследник. Никой не разбира по-добре от теб през какъв ад сме минали, докато пораснем. — Стивън спря, за да прикрие вълнението си. — Може би е твърде късно, за да станем истински приятели, но е крайно време да престанем да враждуваме.

За щастие точно в този момент се почука на вратата. Майкъл беше толкова слисан, че загуби ума и дума. Барлоу и двама слуги внесоха в стаята табли с апетитно ухаещи блюда.

Докато нареждаха масата, Майкъл с изненада усети, че умира от глад. Струваше му много усилия да стане и да се настани до масата. Най-доброто месо от кухнята на „Червения лъв“, шунка и чудесни гарнитури, придружени с чаша тежко бургундско, постепенно възстановиха силите му. Ашбъртън почти не яде, но пи много кафе.

Когато се нахрани, Майкъл се отпусна в стола и погледна въпросително брат си.

— Оказва се, че аз изобщо не съм те познавал. Винаги ли си така разумен?

— Не знам точно какъв съм — отговори честно Стивън. — След смъртта на татко се чувствам като растение, извадено на слънце, след като е прекарало целия си живот на сянка в опити да се развива в тясна саксия. Не мога да бъда като него и да тормозя обикновените хора само защото съм херцог. Може би звучи глупаво, но искам да бъда справедлив. Искам да поправя злото, сторено от него. Това важи и за теб, Майкъл.

Тъй като беше свикнал да прикрива чувствата си от семейството, Майкъл отмести поглед.

— Сега разбирам защо с теб се биехме толкова често в детските си години — защото много си приличаме. Но досега не осъзнавах колко сме еднакви.

— Прав си. Но не винаги сме враждували. Помниш ли как избягахме от учителя и отидохме на събора в Ашбъртън?

— Помня, разбира се — отговори с усмивка Майкъл. Тогава се наиграха със селските деца, натъпкаха се с лакомства, опитаха от всички удоволствия на събора. Няколко часа бяха просто деца, не високопоставените синове на херцог Ашбъртън. А когато се върнаха вкъщи, ги пребиха от бой.

Имаше и други щастливи моменти. В стремежа си да забрави детството Майкъл беше заличил злото, но и доброто. Стивън беше прав: миналото беше част от настоящето и бъдещето. Май беше дошло времето да си върнат изгубените години. Старият херцог беше хвърлил отрова в отношенията им, но след смъртта му враждата беше загубила значението си. Старият херцог умря, но брат му и сестра му бяха живи и вече не му бяха врагове.

Майкъл отпи глътка вино. Повечето му приятели бяха съвсем различни от него. Сигурно щеше да бъде чудесно да има приятел с подобен темперамент. Двамата със Стивън бяха достатъчно възрастни, за да преодолеят позорната семейна традиция. Щом брат му имаше смелост да издигне мост помежду им, Майкъл трябваше да му отвърне със същото.

— Преди няколко седмици се запознах с очарователна млада американка — заговори с усмивка той. — Тя ми разказа за един индиански обичай, при който вождовете на враждуващите племена заравят бойните си брадви като знак за мир и разбирателство. Искаш ли да го направим и ние?

— Надявам се, че го казваш в преносен смисъл. — Ашбъртън се усмихна криво. — Ти си войник и имаш всякакви оръжия, а аз имам само старите си пистолети Мантън. Сърце не ми дава да ги заровя.

— Преносното значение е добро. — Майкъл протегна ръка на брат си. — Достатъчно съм воювал, Стивън.

Брат му пое ръката му и я разтърси здраво. Дългите, съвършено оформени пръсти бяха абсолютно еднакви. Макар че ръкостискането беше кратко, Майкъл изпита дълбок покой. В една от най-черните нощи на живота му разцъфтя цвете на надежда.

— Дотогава има още много време, но те моля да помислиш дали не би могъл да прекараш Коледата в абатството — предложи почти плахо Стивън. — Много искам да си с нас. А тъй като си ми наследник, добре е поне от време на време да се показваш.

— Благодаря ти. Ще помисля. Не съм съвсем сигурен, че мога да изляза пред цялото семейство, но ще се опитам. — Майкъл вдигна рамене. — А що се отнася до наследника — надявам се да имаш син.

Брат му въздъхна, примирено.

— Не ми се вярва. Женен съм за Луиза от осем години, но от наследник няма и следа. Затова настоявам да се ожениш. Спомена, че имаш проблем с жена. Надявам се, че не е нищо сериозно.

Спокойствието на Майкъл отлетя.

— Преживях катастрофа, Стивън. Май и по това приличам на херцога — жените имат дяволска власт над мен. Бях уверен, че ще се оженя за дамата, но се оказа, че не съм разбрал правилно намеренията й.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Историята е дълга.

— Имам предостатъчно време — отвърна меко Стивън.

Майкъл изпита пламенен копнеж да разкрие тайната си, да излее сърцето си. Колко странно — брат му беше най-подходящият човек за изповедник.

Той си наля бургундско, взе чашата в леглото си и се намести удобно на възглавниците. Заговори тихо, без да поглежда към Стивън:

— Запознах се с Катрин в Брюксел, но за първи път я видях в Испания, когато лежах ранен в лазарета край Саламанка…