Мери Джо Пътни
Защото вярваш в любовта (39)

38

Веднага щом приливът отслабна, двамата прекараха лодката през тунела и напуснаха пещерата. Легнали по гръб на дъното, направляваха движението с ръце. Многократно се блъснаха в стените, но в крайна сметка излязоха на открито. Катрин се изправи и разтърка изтръпналите си рамене. Чувстваше се като мишка, измъкнала се от дупка, наблюдавана от гладна котка. Но не се чуха нито викове, нито изстрели. Халдоран и хората му се бяха върнали в Скоул или бяха потърсили убежище за през нощта.

Както бе предсказал Майкъл, бурята отслабваше, но още преди да мушнат греблата в ремъците, една вълна ги подхвана от широката страна. Водата плисна в лодката и ги намокри до кости. Майкъл загреба с мощни удари. Когато лодката се успокои и се отдалечи от брега, той се обърна към нея:

— Оглеждай се внимателно. Заливът е пълен със скали.

Катрин кимна и коленичи на носа. Тъй като седеше с гръб, Майкъл не виждаше какво има пред тях и тя трябваше да го замести. За съжаление не притежаваше неговата изключителна способност да вижда в тъмното. Небето беше покрито с черни облаци и луната не можеше да ги пробие. Катрин примигва напрегнато. Малко вляво се виждаше нещо бледо, неравномерно, прилично на пяна.

— Дай вдясно. Струва ми се, че минаваме покрай риф.

— Вдясно — повтори Майкъл, измени курса и след дузина удари с греблата минаха покрай голяма скала, почти скрита във водата.

Когато излязоха в открито море, скалите изчезнаха и Катрин се успокои. Даже намери време да изгребе насъбралата се на дъното вода. Какво щастие, че контрабандистите бяха оставили канчето в лодката.

Много скоро условията се влошиха. Бурята влачеше след себе си огромни вълни, които нападаха безмилостно малката лодка. Дали Майкъл ще успее да удържи курса, питаше се непрестанно Катрин. Преследването на Бон й бе показало, че спътникът й притежава феноменално чувство за ориентация и усеща местността, но това беше вода, напълно непознат канал. Бяха го прекосили само веднъж, и то на дневна светлина. Можеха да минат покрай Скоул и да се изгубят в открито море.

Катрин побърза да прогони тези мисли. Задачата й беше да наблюдава вълните и да изгребва водата и тя беше длъжна да го прави по най-добрия начин.

 

 

Ейми задряма, като остави прозореца леко отворен, за да следи промяната на времето. Събуди я тишината след бурята. В стаята гореше свещ и часовникът на камината показа, че е почти два часът сутринта. Навреме: Тя изтича до прозореца и огледа местността. Все още духаше вятър, но дъждът беше престанал. Нито следа от охранителите на лорд Халдоран.

Ейми свали нощницата си и облече момчешките дрехи, които майка й беше купила в Испания. Беше ги взела със себе си, тъй като знаеше, че ще се катери по скалите на Рагнарьок Бричовете й бяха тесни, защото беше пораснала, но все някак ги закопча.

Когато се облече, тя отвори предпазливо вратата и огледа коридора. Един от пазачите беше задрямал на няколко метра от стаята й. За да избяга, трябваше да го прекрачи. Оставаше само пътят през прозореца.

Ейми заключи вратата и грабна въжето, което беше усукана от чаршафите. Завърза единия, край за леглото и спусна другия през прозореца. Въжето стигна почти до земята.

Ейми излезе през прозореца и започна да се спуска. Силният вятър я лашкаше на всички страни. Макар че не се страхуваше от конете, нито от френските войници, Ейми не понасяше височината. Ала беше твърдо решена да се справи. Спомни си какво беше чула от войниците, втренчи поглед в стената и продължи бавно надолу.

Тогава чаршафът започна да се къса. Когато усети вибрацията в ръцете си, сърцето й се сви. Ако паднеше от тази височина, щеше да се убие. Погледна надолу и на няколко стъпки видя широк перваз.

Чаршафът се разцепи с грозен шум. Ейми събра всичките си сили, скочи върху тясната издатина и се помоли да запази равновесие, за да не полети надолу.

 

 

Пътуването през канала беше безкраен кошмар. Катрин непрекъснато изгребваше водата, а парещите й очи бдително следяха обстановката. За щастие задуха остър вятър и облаците се разсеяха. Сърпът на луната освети мъничък остров отдясно и макар че парчето земя беше твърде далечно, за да представлява опасност, Катрин удвои вниманието си. Островите често бяха заобиколени от коварни плитчини. Забеляза с ъгълчето на окото си сноп пяна и изпищя:

— Веднага вляво!

Майкъл се подчини, но не успя да избегне назъбения риф. Лодката потрепери и се наклони. Нахлулата вълна отново ги измокри. Катрин примигна и извика:

— А сега надясно!

Няколко мощни удара с греблата ги изведоха от опасната зона. Катрин изгреба голямо количество вода и попита:

— Имаш ли представа дали наближаваме Скоул?

Майкъл остави греблата. Миг преди облаците отново да закрият луната, тя видя, че мощните му рамене са приведени от умора.

— Според мен не сме далече. Чуй!

Катрин се вслуша напрегнато и долови мощни удари.

— Вълните се разбиват в бряг!

— Точно така. — Майкъл продължи да гребе. — Ако съм преценил правилно, ще излезем на Литъл Скоул, близо до къщата на Халдоран.

Тя приседна отново на носа и се помъчи да различи нещо в мрака.

— Откъде знаеш?

— Инстинкт за ориентиране. Полезен талант за всеки войник.

Тя се поколеба.

— Моето чувство ми казва да отида веднага при Ейми, но разумът смята, че трябва да потърсим помощ от замъка.

— Може би. Но не знам дали ще успеем да ги убедим, че Халдоран е негодник. — Гласът му издаваше мрачна решителност. — Освен това е по-сигурно да я измъкнем тайно, вместо да рискуваме открита битка.

Майкъл беше прав. Омразният й братовчед можеше да убие Ейми от чиста злоба, преди да нахлуят в къщата му. Тя преглътна и заяви твърдо:

— Тогава да вървим в Рагнарьок.

 

 

Този път лердът се събуди без проблеми. Все още беше тъмно, но на небето се очертаваше сива ивица. Той се обърна настрана и видя, че до леглото му е седнал Дейвин Пенроуз и го наблюдава със загрижено изражение.

— Преди колко време изпратих да те повикат? — попита немощно лердът.

Дейвин се усмихна облекчено.

— Преди около осем часа.

Добре. Старецът се опасяваше, че са минали дни.

— Катрин?

— Изчезнала е — отговори мрачно констейбълът. — Претърсихме острова, но не намерихме никаква следа. Тя се грижеше всеотдайно за вас. Хората мислят, че снощи е излязла на дълга разходка и е паднала от някоя скала.

— Не! — Лердът знаеше, че няма много сили, и подбираше внимателно думите. — Клайв е отвлякъл дъщеря й и я е принудил да изпрати така наречения си съпруг.

— Какво? — Дейвин не можа да скрие смайването си.

— Истинският й мъж е мъртъв. Този е приятел или любовник — обясни нетърпеливо лердът. — Той се върна да говори с Катрин, Клайв ги откри и ги взе в плен. Намерението му беше да ги откара на Бон и да ги гони като дивеч.

— Велики боже! — извика Дейвин. — Значи съм бил прав. Снощи чух изстрели на Бон.

Лердът затвори очи, опитвайки се да обуздае чувствата си. Ами ако бе закъснял? Катрин го излъга, но… той беше запленен от нея.

— Как узнахте? — попита нервно констейбълът.

— Защото говореха пред мен, като че съм мъртъв. — Старецът пое дълбоко въздух, опитвайки се да се съсредоточи. Нямаха време за губене. — Клайв държи дъщерята на Катрин в Рагнарьок. Вземи милиционерите и я измъкни оттам. Не знам дали Клайв е там, но вземете оръжие. Той е опасен луд. Щом вземете детето, отплавайте към Бон да видите дали Катрин и онзи мъж са още живи. Ако не… — Гласът му пресекна.

Дейвин прие невероятната история без излишни въпроси. Стана от мястото си и заговори решително:

— Веднага тръгвам. Ще събера дузина мъже. Първо в Рагнарьок, после в Бон.

— Не вярвай на Клайв.

— Никога не съм му вярвал. — Дейвин се обърна и излезе.

Лердът затвори очи и се опита да потисне напиращите сълзи. Стар съм вече, повтаряше си той. Вече би трябвало да съм свикнал със загубите.

 

 

Скоул тънеше в пълен мрак и това не беше изненадващо в този нощен час. Когато наближиха острова, Катрин стана още по-бдителна, тъй като знаеше, че последната отсечка е най-опасна.

Течението се засили и лодката се мяташе безпомощно на всички страни. Майкъл пъшкаше от напрежение, опитвайки се да я държи в равновесие. Прибоят вибрираше в костите им. Появи се силуетът на малък остров. Майкъл успя да го избегне, но силното течение улови лодката и я подкара право срещу назъбена скала. Катрин изкрещя предупредително. Майкъл избягна смъртоносното препятствие буквално в последната секунда.

Луната отново освети пътя им.

— Още само неколкостотин метра — съобщи Катрин. — По шума на прибоя съдя, че е плаж, но виждам и скали.

— Добре — отговори задъхано Майкъл. — Това е брегът на Литъл Скоул.

Прибоят отново улови лодката и я метна към сушата. Бяха достатъчно близо, за да видят бледите, вълнуващи се линии на пречупващите се вълни. Катрин се вкопчи в ръба, стресната от скоростта, с която летяха към брега. Разумът й подсказваше, че няма да преживее това лудо плаване, но вътрешният глас нашепваше, че Майкъл ще се справи. Затова съсредоточи цялото си внимание в наблюдението на брега.

За съжаление закъсня да види скалата, скрита под водната повърхност.

— Внимание, надясно!

Майкъл веднага я послуша, но едното гребло застърга в камъка и се счупи.

— Дръж се здраво! — изкрещя той.

Лодката, загубила контрол, се завъртя като обезумяла и се удари в друга скала Катрин полетя високо във въздуха и стомахът й се преобърна. След минута падна в лодката, която вече бе изхвърлена на брега. Ударът беше толкова силен, че изпразни дробовете й. Тя се надигна, една коварна вълна я пое и я понесе обратно към морето. Господи, тя се давеше, беше безпомощна, не можеше да се откъсне…

Майкъл я сграбчи за косата и я изтегли на сушата.

— Стани! Почти пристигнахме!

Вълните отново се опитаха да я погълнат, но той я държеше здраво и хватката му беше единственото сигурно нещо сред бушуващата стихия. Направиха няколко крачки, като непрекъснато се хлъзгаха във водораслите, и изведнъж се озоваха извън обсега на водата. Направиха още няколко крачки и се свлякоха безпомощни на земята, вкопчени един в друг. Катрин имаше чувството, че гърдите й ей сега ще се пръснат.

— Наред ли е всичко? — изпъшка Майкъл.

Тя прогони надалече болката и мъчителната умора.

— Няколко драскотини и тържествена клетва, че никога вече няма да се кача в лодка.

Чу се сподавен смях.

— Безстрашната Катрин.

— Не — отговори твърдо тя. — Страхливата, безпомощната Катрин.

— Къщата е близо.

Тя се откъсна неохотно от прегръдката му. Щом беше с него, всичко беше възможно.

Стана и с учудване забеляза, че Майкъл е препасал сабята и е увил на кръста си дебелото въже.

— Знаеш ли къде сме?

— Рагнарьок е най-много на половин миля оттук. — Той свали жилетката си и я изстиска, после отупа дрехите си. — Ще изкачим онзи хълм, за да видим колко път имаме.

— А после? — попита Катрин, докато изстискваше дрехата си. Майкъл се усмихна и зъбите му блеснаха.

— После ще нападнем дракона в собствената му бърлога.

 

 

Мина доста време, преди Дейвин да събере милиционерите. Събраха се в обора на замъка, той им раздаде пушките и обясни накратко ситуацията. Мъжете реагираха с делово кимане. Никой не се усъмни, че Халдоран е негодник. А Катрин и съпругът й — или какъвто и да беше — бяха оставили добри впечатления.

Тъкмо бяха впрегнали конете в леката каручка, когато в двора влезе добре облечен чужденец. Дейвин вдигна факлата си и го освети.

— Кой сте вие, по дяволите?

Новодошлият вдигна вежди.

— Желая на всички ви добро утро. — Едър, широкоплещест, с кестенява коса и глас, който веднага издаваше висок произход.

— Простете, не исках да бъда неучтив — поправи се Дейвин, — но ние имаме важна задача. Проблемът е сериозен.

— Щом има проблеми, малкият ми брат непременно е забъркал някоя каша. Какво става?

Брат му? Дейвин огледа по-внимателно непознатия и откри силна прилика със „съпруга“ на Катрин Мелбърн.

— Кой сте вие и какво търсите тук? — попита строго той.

— Името ми е Ашбъртън. Слязох на острова през нощта с цел да намеря брат си. Тъй като се познавам с лерда, реших да го посетя — отговори джентълменът. — Закъснях заради бурята и лодкарят ми предложи да остана в дома му. Събудих се рано и реших да се поразходя.

— Щом казвате — отвърна сухо Дейвин. Ашбъртън отмести поглед към каручката.

— Имате ли нужда от помощ в експедицията, която предприемате? Случайно си нося пистолетите.

Ашбъртън изглеждаше надежден, а щом беше брат на мъжа, дошъл с Катрин, имаше право да присъства.

— Заповядайте. Ще ви разкажа малкото, което знам, по пътя за Рагнарьок.

— Залезът на боговете? — попита изненадано Ашбъртън.

— Надявам се да не се окаже вярно. — Докато конете препускаха към Литъл Скоул, Дейвин обясни ситуацията.

 

 

Макар че беше уморена, Катрин тичаше с всички сили към Рагнарьок. По това време на годината слънцето изгряваше рано, а небето на изток вече просветляваше.

Майкъл беше по-предпазлив. Непрестанно я предупреждаваше да се прикрива. Когато наближиха къщата, попита спокойно:

— Халдоран спомена ли къде държи Ейми?

— Каза ми, че я е настанил в най-добрата стая за гости с прекрасен изглед към морето — отговори с въздишка Катрин.

— Значи ще заобиколим и ще се опитаме да я открием. Притискайки се към стената, двамата тръгнаха към морето.

Сенките все още бяха дълбоки и ги пазеха. Катрин огледа внимателно прозорците си и призова майчиния си инстинкт да й помогне. На стената се вееше нещо бледо и дълго.

— Какво е това? — попита стреснато тя. Майкъл погледна нагоре и пое дълбоко дъх.

— Прилича на въже от усукани чаршафи. А под него… Господи, това е Ейми, сгушена на перваза!

Катрин изплака и се втурна като обезумяла към мястото. Застана в подножието на стената и извика с треперещ глас:

— Ейми, ти ли си?

— Мамо! — Тъмната фигурка се олюля и Катрин протегна ръце да я хване, но момичето се задържа. — Аз заседнах тук.

Майкъл смушка Катрин в гърба и изсъска ядно:

— По-тихо, за бога! — Вдигна глава и продължи много по-меко: — Ейми, аз съм полковник Кениън. Ранена ли си?

— Нищо ми няма, сър. — Малката изхълца задавено. — Опитах се да избягам.

— Смело момиче. Ей сега ще дойда да те взема.

— Как ще го направиш? — попита едва чуто Катрин.

Майкъл развърза въжето.

— Ще се кача на дървото, ще метна примка към каменната издатина и ще стигна до Ейми. След това ще се спуснем при теб. — Той извади сабята от ножницата и я остави на земята.

Катрин стоеше като вцепенена. Едва виждаше Ейми, а каменната издатина й изглеждаше съвсем малка.

— Внимавай — прошепна измъчено тя. Майкъл докосна ръката й.

— Винаги внимавам. — Отиде до дървото и започна да се изчаква към върха.

Катрин следеше движенията на дъщеря си с безумен страх. Според Майкъл спасяването беше лесно, но тя съзнаваше, че е смъртно опасно. Въжето можеше да се скъса, каменният перваз да се счупи.

Хората, който обичаше повече от всичко на света, бяха в опасност, а тя можеше само да се моли.

 

 

Някакъв странен вик изтръгна Халдоран от обятията на съня. Не беше чайка, нито диво животно. Той стана и отиде до прозореца. Зазоряваше се. Време за ставане. Щеше да закуси и да се върне на Бон. Ловът обещаваше да бъде интересен.

Забеляза някакво движение и се извърна да го проследи. Какво беше това, по дяволите?

Тъмна фигура се катереше безстрашно по стената. Кениън! А долу го чакаше Катрин, устремила лице нагоре. Проклятие! Не само, че бяха успели да избягат от Бон, ами и имаха дързостта да дойдат в Рагнарьок.

Още веднъж проклятие. До Кениън се очерта дребна фигурка. Ейми. Хлапачката се бе опитала да избяга. И тя беше като майка си. Значи трябваше да отстрани и нея.

Халдоран отиде до леглото си и дръпна шнура на звънеца. Вече беше почти облечен, когато се появи съненият Дойл.

— Събуди хората — заповяда кратко Халдоран. — Да се облекат и да вземат оръжията си от залата. Веднага! — излая той. — Време е да ги избием.

 

 

Майкъл се приземи успешно до Ейми и попита весело:

— Какво стана?

— У суках въже от чаршафите, но се скъса. — Тя изтри замърсеното си лице. — Скочих на тази издатина, но не знаех как да се спусна на земята.

— Отдавна ли си тук?

— Цяла вечност! — Гласът й затрепери. — Лорд Халдоран ми каза, че мама е мъртва, и реших да избягам, за да проверя дали е казал истината.

Проклетото копеле! Майкъл преглътна злобните думи. Халдоран явно си беше вкъщи. Трябваше да побързат. Скривайки загрижеността си, той продължи спокойно:

— Както виждаш, излъгал те е.

— Готова съм да го убия за тази лъжа! — В гласа й нямаше нищо детско.

— Аз ще го направя вместо теб.

— Защо сте при мама? — попита Ейми, докато той проверяваше въжето.

Майкъл реши да поразкраси истината.

— Майка ти имаше някои проблеми с дядо ти и ме помоли да я посетя, за да й помогна. Нали сме приятели.

Ейми кимна убедено.

— Най-бързият начин да се озовеш на земята е да те взема на гърба си. Страшно е, но вярвам, че ще се справиш.

Момичето кимна решително.

— Ще направя всичко, за да се махна оттук.

Майкъл клекна и тя го възседна. Макар че тялото й беше леденостудено стройните крачета се увиха здраво около кръста му.

— Готови ли сме?

— Да, сър.

Майкъл заслиза предпазливо. Ейми се беше вкопчила като маймунка в него. Вятърът залюля въжето и тежестта на Ейми го извади от равновесие. Бавното слизане изцеди и последните му сили. Никога не беше преживявал такова адско напрежение. А трябваше да внимава, за да не хвърли Ейми. Когато най-после стъпи на земята, дланите му бяха изподрани, а ръцете му трепереха неудържимо.

— Мамо! — Ейми скочи и се втурна към разплакалата Катрин. Майкъл се облегна на стената и задиша дълбоко и тежко.

Сцената беше затрогваща. Ейми беше най-щастливото дете на земята с такава майка.

Той се наведе и вдигна оръжието си.

— Да вървим. Трябва да се махнем, без да ни видят.

— Да сър, полковник. — Ейми се обърна към него, стискайки ръката на майка си. Катрин сияеше с цялото си лице.

Докато ги водеше към пътеката между двата острова, Майкъл си разреши да се надява. Още няколко минути и щяха да бъдат извън опасност. Само още няколко минути…