Мери Джо Пътни
Защото вярваш в любовта (24)

23

Катрин отметна глава назад и се засмя срещу вятъра.

— Прекрасно!

Майкъл се съгласи безмълвно, но погледът му беше устремен към фигурата й, не към бушуващите вълни дълбоко долу в подножието на скалата. Тя изглеждаше прекрасна и тайнствена като сирената, нарисувана от Кенет, застанала на дивия скалист бряг и запяла омайваща песен, която тласкаше моряците към гибел. Ако сирената е била прекрасна като Катрин, онези бедни дяволи са умирали щастливи, каза си с усмивка Майкъл.

Дейвин Пенроуз разведе гостите из Скоул, показа им забележителностите и представи Катрин и съпруга й на местните жители. Островитяните се отнасяха сдържано към внучката на лерда. Замислени, леко подозрителни погледи се местеха от нея към констейбъла, докосваха Майкъл и се връщаха на лицето й. Трябваше първо да им докаже, че е годна да им стане господарка.

Майкъл предположи, че една от причините е красотата й. Обитателите на това отдалечено кътче трудно можеха да повярват, че една толкова прекрасна жена е годна да управлява цял остров. С времето щяха да разберат, че са имали голям късмет.

— Островът е малък — разказа Дейвин, — но бреговете са толкова насечени, че линията на брега е дълга почти четиридесет мили. — Той посочи пътя между скалите. — Там долу е Дейнс Коув, малък залив. Някой ден може би ще си направите пикник там.

— Чайките сигурно ще ни ограбят храната — засмя се Катрин. — Никога не съм виждала толкова много чайки.

— На Скоул е забранено да се убиват чайки — поясни Дейвин. — При мъгла те предупреждават моряците, че наблизо има земя.

Майкъл се загледа към хоризонта.

— Май виждам друг остров. Или е само отражение?

— Това е Бон, сестрата на Скоул. Двата острова са почти равни по големина. Чували ли сте за Бон?

— Боя се, че не — отвърна Катрин. — Странно име — Бон. Означава кост.

— Не е толкова странно. На стария викингски език Скоул означава череп. Наздравицата, която са вдигали воините, „Скуул!“, се основава на черепа на неприятеля, от който са пиели. Щом са дали това име на острова, логично е, че съседният е бил наречен Бон. — Тъй като Катрин му беше разрешила да пуши, той извади глинената си лула и я напълни с тютюн от торбичката си. — Бон е част от територията на Скоул, следователно също принадлежи на лерда.

Катрин погледна с копнеж към вълните с бели гребени.

— Обитаем ли е Бон?

— Мястото е злокобно. — Дейвин запали лулата си. — Там живеят големи колонии морски птици, овце и говеда, но от сто години насам няма хора.

— Защо нарекохте Бон злокобен? — поинтересува се Майкъл.

— Ирландски монаси се заселили там преди много време, но викингите ги избили точно на Великден. След време Бон отново бил населен и в началото всичко вървяло добре. После епидемия отнесла всички мъже, жени и деца. — Констейбълът кимна замислено. — Има и други проблеми. Местността е скалиста и няма плодородна земя. Макар че островите са само на няколко мили един от друг, морето е толкова бурно, а течението толкова силно, че преминаването е изключително трудно.

— Възможно ли е да го посетим? — попита възбудено Катрин.

— О, да, с добър моряк и при спокойно време. Ходим там веднъж или два пъти годишно, за да острижем овцете и да колим говеда. Работата е трудна, но така на Скоул остава повече земя, за да садим жито.

— Значи Скоул е истинско малко кралство? — попита възхитено тя. — Почти напълно независимо, а хората, които живеят тук от векове, познават и обичат всеки сантиметър от земята си. Сигурно се гордеете, че правите толкова много за доброто на острова.

Дейвин захапа по здраво лулата си, мускулите на лицето му потръпнаха. Катрин не го забеляза, тъй като беше устремила поглед към Бон, но Майкъл го видя и се изненада. Какво ли беше предизвикало такава реакция у този иначе спокоен човек, запита се той. Би трябвало да се зарадва, че е чул такова признание от устата на жената, която може би щеше да му стане господарка.

След дълго мълчание Дейвин извади лулата от устата си и отговори безстрастно:

— Просто си върша работата. Всички хора от Скоул работят за общото благо. Ние се нуждаем един от друг и си имаме доверие. На този остров няма затворени врати.

Когато се върнаха при конете, зад групата превити от вятъра дървета излязоха Глинис Пенроуз и два малки момчета. Жената на констейбъла носеше на ръце другото им дете, увито в дебел шал.

Тя се усмихна весело на посетителите, а децата хукнаха да поздравят баща си.

— Добър ден на всички. Това са нашите момчета Джак и Нед — обясни засмяно Глинис. — Видяха ви да яздите по пътеката и хукнаха да ви посрещнат. Горят от желание да се запознаят с най-вълнуващите посетители на Скоул.

Джак и Нед се поклониха учтиво пред Катрин, но се интересуваха главно от Майкъл. Джак, осемгодишно хлапе с живи островни очи, попита сериозно:

— Вие сте били при Ватерло, нали, капитан Мелбърн?

Майкъл потвърди и двете момчета веднага го засипаха с въпроси. Нед, две или три години по-малък, със сините очи на майка си, предпочиташе кавалерията, докато Джак обожаваше стрелците. Детето беше извънредно интелигентно.

Докато Майкъл отговаряше на детските въпроси, Катрин попита:

— А кой е най-младият член на семейството?

— Емили. — Глинис й показа бебето. — Искате ли да я подържите?

— О, да. — Катрин прегърна малката и се засмя. — Прекрасно момиченце. Аз съм твоята братовчедка Катрин. А ти си сладкото бебе на мама, нали? — Тя потърка носа си в личицето на детето. — И малкото съкровище на татко!

Емили изписка от удоволствие и протегна пухкавите си ръчички. Скоро двете разговаряха весело с неразбираемите бебешки звуци.

Сияещото лице на Катрин развълнува Майкъл до дън душа. Тя беше идеалната жена. Любеща майка, която заслужаваше най-прекрасните деца на света. Неустоима красавица, която беше отнесла сърцето му. Самопожертвователна милосърдна сестра, която рискува живота си, за да спаси неговия.

Съпруга, но не негова.

Макар че се съпротивляваше с всички сили, той я желаеше отчаяно. И не съжаляваше, че я желае, макар че това затрудняваше мисията му. Близостта с Катрин си заслужаваше цената.

— Прекрасно бебе — промълви Катрин, когато върна гукащото бебе на майка му. — Интересно — забелязах, че повечето островитяни имат или тъмна коса като мен, Дейвин и Джек, или руса като вас, Нед и Емили. Почти никой няма кестенява коса, тоест нещо междинно. — Тя се усмихна на Майкъл. — Като теб. В твоите вени не тече и капка от кръвта на Скоул.

В действителност той имаше много повече от една капка, но сега не беше времето да й го напомни.

— Права сте — промълви замислено Глинис. — Предполагам, че предните ни са били предимно руси скандинавци или чернокоси келти.

— Има една стара легенда — добави съпругът й, — според която островните очи са от Селки — мистична твар, която в морето е тюлен, а на сушата човек.

— Великолепна история — засмя се Глинис. — Селки обичал момиче с катраненочерна коса и ангелска усмивка. Но можел да излиза на сушата само при пълнолуние, а тя не можела да отиде при него в морето. Станали любовна двойка и тя му родила дете. Ала си имала мъж и когато видял морето в очите на бебето, той грабнал лъка, изправил се на скалата и убил съперника си. Разправят, че духът на Селки все още вика любимата си при пълнолуние.

— Поуката е, че онзи, който нарушава светостта на брака, винаги завършва зле — обади се сухо Майкъл.

Глинис го погледна сърдито.

— Англосаксонците не разбират от романтика.

— Боя се, че сте права — кимна той.

Констейбълът погледна часовника си.

— Лорд Халдоран ви покани на чай — напомни им той. — Трябва да тръгваме. — После се обърна с нежна усмивка към жена си: — Ще се върна за вечеря.

Тримата възседнаха конете си и махнаха за сбогом на Глинис и децата. Пътят се виеше покрай скалите в продължение на половин миля. Плодородните поля свършиха и отстъпиха място на диви храсталаци. Пътеката направи остър завой и Дейвин спря коня си.

— Лорд Халдоран живее на Литъл Скоул, това е така нареченият нек, естествената дига, която свързва двете части на острова.

Майкъл вдигна вежди и огледа опасната каменна ивица и вълните, които се разбиваха в насечените скали на голяма дълбочина.

— В пътеводителя се споменава, че дигата е широка само три метра и се намира на неколкостотин метра над морското равнище. Но думите са безсилни да опишат тази гледка.

— Авторът преувеличава. На някои места некът е широк почти четири метра — отговори констейбълът с типичния си сух хумор. — Вижте, животните нервничат. Мисля, че е по-добре да продължим.

Тримата слязоха и тръгнаха по тясната пътека, като водеха конете за юздите. Катрин спря по средата и погледна надолу към морето. Силният вятър дърпаше дрехата й, а шумът на вълните беше толкова силен, че трябваше да извиси глас.

— Не е ли редно да сложите парапет?

— Не е нужен — отговори Дейвин. — Всички внимават, а единственият мъж, който полетя към скалите, беше пиян. Островитяните знаят, че трябва да бъдат предпазливи.

Катрин погледна към насечените скали. Ако стана господарка на Скоул, непременно ще сложа парапет, зарече се тя.

— Впрочем онзи малък остров оттатък е Сиъл Рок, където според легендата бил убит Селки — добави констейбълът.

На една от голите скали, осветени от слънцето, се бяха струпали тюлени. Катрин си представи как едрият тюлен излиза на сушата под сребърната светлина на луната и се превръща в мъж, едър, силен и гъвкав като Майкъл, с хипнотични очи… — Нищо чудно, че момичето е забравило честта и разума.

Тя въздъхна и продължи пътя си по дигата. Изневярата не беше проблем, тъй като тя вече нямаше мъж. Нерешимата дилема беше скрита дълбоко в нея.

Рагнарьок се намираше недалече от дигата. Къщата беше издигната на ръба на скалите и въпреки древното си име, изглеждаше сравнително нова. Спокойните й форми някак не подхождаха на дивата, шибана от вятъра местност.

Дейвин не слезе от коня.

— Ако нямате нищо против, ще ви оставя тук. Чака ме много работа Ще можете ли да се върнете сами?

— Нямайте грижа — отговори Майкъл и помогна на Катрин да слезе от седлото. — Скоул не е достатъчно голям, за да се заблудим.

Констейбълът вдигна ръка към шапката си и препусна обратно към дигата. Катрин го проследи с поглед.

— Имам чувството, че не харесва особено лорд Халдоран.

Преди Майкъл да е успял да отговори, от къщата излезе едър, мускулест мъж с осеяно с белези лице.

— Аз съм Дойл — представи се лаконично той. — Ще отведа конете ви в обора.

Катрин го изгледа любопитно. Стори й се познат. Вероятно беше един от здравеняците, които бяха помогнали на Халдоран да отведе Ан Моубри и децата в Антверпен. Лондонският му акцент издаваше, че не е от Скоул, а обезобразеното му лице излъчваше бруталност. Още една странна гледка в това отдалечено място.

Двамата изкачиха стълбата и портиерът, също лондончанин с брутален вид, ги въведе в блестящо мраморно фоайе. Явно Халдоран се беше заобиколил с телохранители.

— Здравейте, братовчедке Катрин — поздрави лордът, който слизаше по стълбата. — Капитане. Как намирате нашия остров?

— Невероятно красив. — Катрин подаде шапката и камшика си на портиера. — Много добре поддържан, макар и малко страшен. Хората тук имат всичко необходимо за живот.

— Всеки има покрив над главата, храна и обувки на краката. Това е повече, отколкото имат повечето бедняци на сушата. — Той взе ръката й, задържа я малко по-дълго от нормалното и ги поведе към салона.

Разговорът на чай и сладкиши беше изключително учтив. Халдоран помоли Катрин да сподели впечатленията си от видяното. Майкъл почти не говореше. Странно, каза си тя, без да е казал дума, той доминира в помещението.

Когато изпиха чая си, братовчедът Клайв каза:

— Желаеш ли да разгледаш Рагнарьок? Гледката е наистина необикновена.

— С удоволствие, Клайв — отвърна Катрин, която се бе примирила, че трябва да го нарича с името му.

Халдоран ги преведе през партера и разказа забавно историята на къщата. Катрин се забавляваше по-добре, отколкото беше очаквала. Братовчед й имаше отличен вкус и събираше интересни неща. Притежаваше истинско съкровище от полирани мебели, ориенталски килими и предмети на изкуството.

Разходката свърши в задната част на къщата. Когато отвори последната врата, Халдоран каза:

— Мисля, че това ще бъде интересно за вас, капитане.

Озоваха се в галерия с широки прозорци към морето. Катрин помисли, че е влязла в поредното красиво помещение, но скоро разбра, че това е оръжейна. Стените бяха украсени със стари мечове, алебарди и ками. В стъклените шкафове бяха наредени особено ценните оръжия.

Тя се огледа и погледът й потъмня. Тъй като беше отраснала в армията, не изпитваше особена привързаност към оръжията. Точно обратното. Намираше силно несъответствие между ярката слънчева светлина, която нахлуваше през прозорците, и металическия блясък на смъртта.

— Никога не бях виждал подобна сбирка — отбеляза учтиво Майкъл. — Тези оръжия са много различни от онова, което познавам.

Халдоран отвори един шкаф и извади необикновено дълъг пистолет. Помилва го с почти чувствено удоволствие.

— Този пистолет има шест камери и е едно от първите многострелни оръжия. Изработен е преди почти двеста години. Зарежда се трудно, не е никак точен, често стават смъртоносни грешки, но е много интересен.

Майкъл огледа пистолета с професионално внимание, направи няколко критични забележки и го върна на собственика. Халдоран го прибра в шкафа и продължи:

— Имам няколко превъзходни мечове. Познавате ли дамаскинската стомана?

— Доколкото си спомням, тя е многократно кована и набивана, както правят френските пастети — отвърна Майкъл. — Казват, че дамаскинските оръжия са по-остри от всички европейски.

— Правилно. — Халдоран запали една свещ. — Погледнете това.

Той извади от шкафа елегантно извит меч, хвана дръжката с две ръце, замахна и острието разцепи свещта на две равни половини.

Катрин изохка. Свещта бе разрязана толкова гладко, че двете половини останаха заедно. Пламъчето продължи да гори, като едва-едва потрепваше.

— Невероятно. Нямах представа, че може да има толкова остро оръжие.

— Радвам се, че никога не съм заставал срещу французин, въоръжен с такъв меч — добави сухо Майкъл. — Не искам да видя какво ще направи с човешка плът и кости.

— Гледката не е особено приятна. — Халдоран прибра меча в шкафа и извади ново необикновено оръжие. — Виждали ли сте индийски нож за хвърляне, капитане? Дръжката е под такъв ъгъл към острието, че да се получи съвършено равновесие. Казват, че бил смъртоносен в близък бой.

Докато мъжете говореха за екзотичните оръжия, Катрин пристъпи към близкия прозорец. Страстта на Клайв към оръжията беше някак перверзна. Дали щеше де са държи така и ако беше участвал в истинска битка? Обикновено войната разрушаваше романтичните представи за насилието.

Тъй като къщата беше на скала, от галерията се разкриваше зашеметяваща гледка към морето. Дълбоко долу вълните се удряха неотстъпно в скалите. По време на сутрешната обиколка тя беше видяла няколко заоблени заливи, но по-голямата част от брега се състоеше от недостъпни скали. В далечината се виждаше тъмният силует на Бон. Скул и Бон. Череп и кости. Наистина ли щеше да прекара тук остатъка от живота си?

— Какво ти е мнението за нашия благороден констейбъл, Катрин? — попита зад гърба й Халдоран.

Тя се обърна и се облегна на перваза.

— Дейвин? Знае всичко за острова, арендаторите го обичат и уважават. Мисля, че дядо е щастлив да има такъв добър управител.

— Признавам изключителните му способности, но не говорех за това. Не изпита ли по-силни чувства, например роднински?

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита недоволно тя. — Харесвам Дейвин, но почти не го познавам. Защо да изпитвам роднински чувства?

Клайв се усмихна злобно.

— Защото добрият, делови Дейвин е най-близкият ти роднина — единственият ти първи братовчед.

— Мислех, че мама е била единствено дете.

— Правилно. Дейвид е от бащиния ти род. Той е незаконно дете на Харалд и едно момиче от острова.

Катрин го погледна смаяно.

— Нима е внук на лерда? И ако това е вярно, знае ли дядо ми?

— О, разбира се, че знае. Всички на острова знаят. Когато навърши двадесет и една година, Харалд обяви, че ще се ожени за една островна красавица от селската линия на фамилията Пенроуз. Лердът моментално го изпрати да пътешества, но беше вече късно — малката бе забременяла. Все пак тя успя да скрие състоянието си от всички, дори от семейството си, почти до края. Почина от родилна треска, призовавайки любимия си. Детето остана при родителите й и те го отгледаха като свое. — Очите му святкаха развеселено. — Харалд никога не прости на баща си, че го е отдалечил от острова. Когато се върна и узна какво се е случило, пое грижата за Дейвин и му даде подобаващо възпитание. Въпреки това момчето си остана копеле.

Катрин стисна до болка мраморния перваз. Нищо чудно, че Глинис и Алис се бяха почувствали неловко, когато ги разпита за роднините си.

— С други думи, ако беше законен син, Дейвин щеше да бъде следващият лерд на Скоул.

— Да, но лердът никога няма да признае публично, че синът му има копеле. — Халдоран се усмихна неискрено. — Реших, че трябва да знаеш кой е в действителност Дейвин.

Майкъл, който бе изслушал историята мълчаливо, попита:

— Смятате ли, че Дейвин храни лоши чувства към съпругата ми като възможна наследница?

— Сигурно, но е твърде съвестен, за да създава трудности. Ако го оставиш на поста му, ще ти служи като вярно куче. — Халдоран изостави темата, отиде до поставката за пушки и избра една. — Това е американска пушка от Кентъки. Изглежда съвсем обикновена, но е най-точното огнестрелно оръжие, което съм използвал. Погледнете.

Той зареди пушката и отвори близкия прозорец. Стаята се огласи от крясъците на чайките. Лордът присви очи и се прицели. Когато стреля, трясъкът отекна оглушително в галерията. Катрин изохка уплашено, когато една чайка в далечината изпищя жално и падна в морето. Останалите отлетяха с диви крясъци.

— Добър изстрел — отбеляза хладно Майкъл. — Мислех си, че на Скоул е забранено да се стреля по чайки.

— Една повече или по-малко няма значение. — Халдоран се обърна. В погледа му светеше предизвикателство. — Вие сте професионален войник и сигурно сте по-добър стрелец от мен.

— Не съм сигурен. Задачата на офицера е да води, а не лично да убива неприятели.

— Много сте скромен. Хайде, изпробвайте пушката. Скоул спокойно може да се лиши от още една чайка.

Халдоран зареди втори куршум и барут и подаде пушката на госта си.

Майкъл се поколеба, но кимна и пое пушката. Хвърли поглед през прозореца и рече:

— Тъй като не съм от острова, няма да наруша закона. Ще стрелям към храста на издадения скален нос. Ще улуча най-горния клон.

Катрин присви очи. Храстът едва се различаваше.

— Не можеш да стреляш на това разстояние.

Клоните се превиваха от вятъра и това правеше изстрела още по-труден. Халдоран се усмихна надменно.

Майкъл вдигна пушката, прицели се съвсем спокойно и даде изстрел. Всички видяха как горният клон на далечния храст се пречупи и бе отнесен от вятъра в морето.

Лицето на Халдоран се вкамени.

— Добър изстрел — отбеляза кратко той. — Вие сте великолепен стрелец.

— Оръжието е чудесно — отвърна Майкъл и му го подаде.

— Сигурно и във фехтовката сте така добър като в стрелбата? — продължи остро лордът.

Майкъл вдигна рамене.

— Знам как да си служа със сабята, за да се защитавам, но не съм експерт.

Катрин се чувстваше все по-зле. Двамата мъже явно се състезаваха и Халдоран подстрекаваше противника си, а Майкъл се противопоставяше умело. Какво, по дяволите, се опитваше да докаже братовчед й?

— Време е да си вървим — предложи бързо тя. — Много ти благодарим за посрещането, Клайв.

— Не бягай, Катрин. — Халдоран извади от близкия шкаф две еднакви кавалерийски саби. — Искам да видя още един пример за военното изкуство на съпруга ти. — Той хвана едната сабя за острието и я хвърли към Майкъл, който сръчно я улови.

Халдоран вдигна другата сабя в подигравателен поздрав.

— Ан гард, капитане. — Без повече предупреждения той се хвърли напред и нападна.