Мери Джо Пътни
Защото вярваш в любовта (18)

17

Майкъл тъкмо пиеше втора чаша кафе, когато домакинята и домакинът му влязоха в трапезарията. Той ги погледна и се усмихна скритом. Люсиен беше сложил ръка на кръста на жена си и двамата се движеха с лениво задоволство, което издаваше какво бяха правили, преди да станат.

Блестящата, кестенява коса на Кит беше свободно разпусната по раменете. Когато мина покрай него, тя го потупа приятелски по рамото, после наля кафе на себе си и съпруга си.

— Добро утро, Майкъл. Хареса ли ти снощната забава на Марго?

Той вдигна глава от вестника си.

— Много, фактът, че присъстваха само приятели и нито една сериозна кандидатка за женитба, ми позволи да си почина. Радващо разнообразие, тъй като всички амбициозни майки и дъщери в Лондон ме гонят като лисица.

Люсиен избухна в смях.

— А ти караш кучетата да тичат. Е, на забавата имаше и една неомъжена млада дама — Максима Колинс, американското момиче, което живее у Рейф и Марго. Беше ти приятно да разговаряш с нея, нали?

— Макар да е неомъжена, вече не мога да я имам. Робин Андревил се държеше като ревнив котарак, когато беше до нея, а тя явно нямаше нищо против. — Майкъл си представи споменатата млада дама и изпита леко съжаление. Тя беше интелигентна и открита. Едно от най-достойните момичета, с които се беше запознал тази пролет. — Но даже да беше свободна, мис Колинс е твърде дребна за мен. Ще ми се изкриви вратът, а и нейният също.

— Прав си — кимна мъдро Люсиен. — Трябва ти жена с ръста на Кит. — За да покаже колко е важно съответствието в ръста, той улови брадичката на жена си и я целуна нежно по устата.

Майкъл се усмихна, но не можа да потисне тъгата си. Всичките му приятели бяха женени, дори Рейф, заклетият ерген.

За момент видя пред себе си образа на Катрин и побърза да го прогони. Бог му беше свидетел, че правеше всичко, за да я забрави. Преди година имаше намерение да дойде в Лондон и да си потърси жена. Бягството на Наполеон от Елба осуети замисъла му. Сега бе решил да навакса. През сезона беше танцувал с безброй млади жени, изведе няколко на езда или на разходка с файтон. Но между тях нямаше нито една, с която би могъл да прекара остатъка от живота си.

Преди мислеше, че ще му бъде лесно да си намери жена, тъй като не очакваше от нея любов, но се оказа, че не може да открие дори подходяща спътница в живота. Беше му много по-приятно да разговаря с Кит или Марго, прекрасната жена на Рейф.

Един лакей влезе и му подаде писмо на сребърна табла.

— Лорд Майкъл, пратеник на дома Ашбъртън донесе това за вас. Майкъл взе писмото с безизразно лице, разкъса плика и прочете кратката вест.

— Нещо лошо ли има? — попита Люсиен.

— От брат ми е. — Майкъл стана и неволно блъсна стола си. — Бенфийлд пише, че благородният дук Ашбъртън е получил сърдечен пристъп и се готви да напусне тленната си обвивка. Настоява да присъствам на смъртното му легло.

Люсиен го погледна изпитателно.

— Не си длъжен да отидеш.

— Не, но бдението край смъртното легло е дълг — отвърна цинично Майкъл. — Кой знае, може би баща ми ще промени поведението си, преди да умре. Извинения, разкаяние, помирение в последната минута. Ще бъде доста забавно.

Докато се подготвяше за тръгване, Майкъл с мъка осъзна, че дълбоко в себе си се надяваше ироничните думи да станат действителност и това беше най-потискащото.

 

 

Секретарят на Едмънд Харуел въведе Катрин в кантората и адвокатът стана да я посрещне. Строен, симпатичен мъж с умни очи.

— Мисис Мелбърн? — Той примигна с леко смущение. — Островни очи.

— Какво казахте? — погледна го любопитно Катрин.

— Моля, седнете. Първата ми задача беше да разбера дали моминското ви име е Катрин Пенроуз и дали вие сте единственото дете на Уилям и Елизабет Пенроуз. — Той се усмихна зарадвано. — Видях доказателството в очите ви. Никъде другаде не съм виждал тази синьозелен тон, само у хората от острова.

— Кой остров?

— Остров Скоул, пред Корнуол.

— Всички хора от острова ли имат очи с цвят на аквамарин?

— Около половината. Там ги наричат островни очи. — Харуел се поколеба, сякаш събираше мислите си. — Какво знаете за произхода на родителите си?

Тя вдигна рамене.

— Твърде малко. Произхождат някъде от Уест Кънтри. Оженили се против волята на родителите си, затова били лишени от наследство. Никога не говореха за миналото. Това е всичко, което знам. — Изведнъж тя чу гласа на майка си, ясен като църковна камбана, да казва „на острова“. Любопитството й пламна още по-силно. — От Скоул ли са били родителите ми? — попита тя.

— Майка ви е била дъщеря на дребен селянин, а баща ви втори син на двадесет и седмия лерд на Скоул. Именно лердът, Торквил Пенроуз, ме помоли да вляза във връзка с вас.

Катрин вдигна вежди.

— Това е дядо ми, нали? Защо се е заинтересувал от мен след толкова години?

— Сега ще разберете.

Катрин го погледна с присвити очи, но адвокатът не бързаше.

— Познавате ли Скоул?

Тя се замисли. Беше чувала някои неща, но никога не беше виждала мястото.

— Феодално владение като остров Сарк в канала. Така ли е?

— Точно така. Макар че принадлежи на Англия, Скоул има свои закони, мита, гражданско събрание. Още се усеща влиянието на викингите, примесено с келтско. Лердът е британски барон и има място в камарата на лордовете, но на Скоул е господар на малко кралство. Дядо ви управлява острова вече петдесет години. Напоследък здравето му се влошава и е загрижен за бъдещето.

Катрин, която започваше да разбира защо е поканена, попита:

— Моят баща е бил втори син. Кои са другите деца на лерда?

— Там е проблемът. Пенроуз имаше само две момчета. Баща ви е мъртъв, а големият син на име Харалд и синът му загинаха при злополука в морето. Вие и дъщеря ви сте единствените законни наследници на лерда.

— Нима искате да кажете, че съм наследница на един феодален остров?

— Не непременно. Дядо ви има пълното право да завещае Скоул на когото пожелае или дори да го продаде. Но той предпочита островът да остане собственост на семейството. — Харуел се покашля. — А тъй като имуществото на една жена принадлежи по закон на съпруга й, капитан Мелбърн ще стане лерд, а вие негова лейди.

Харуел не знаеше, че Колин е мъртъв. Това не беше изненада за Катрин.

— Ако бях сама жена — попита предпазливо тя, — неомъжена или вдовица, дядо ми щеше да ме сметне за неприемлива, така ли?

— Според мен щеше да настоява да се омъжите за човек, когото одобрява, и после да ви обяви за наследница. За щастие случаят не е такъв. — Харуел смръщи чело. — Позволявате ли да говоря открито?

— Моля ви.

— Лердът е много… решителен човек с ясни представи какъв трябва да бъде животът. Мисля, че много съжалява, дето е лишил баща ви от наследство. Следеше от разстояние кариерата на Уилям. Следеше и вашия живот. Знаеше, че сте омъжена и имате дъщеря. — Адвокатът се покашля. — Беше му много мъчно, когато узна за смъртта на родителите ви.

Катрин се почувства неловко. Значи през целия си живот е била под наблюдение! Гласът й прозвуча хладно:

— С други думи, дядо ми е дебелоглав, упорит тиран.

Харуел се усмихна с разбиране.

— Има немалко хора, които биха казали същото. Но той изпълнява задълженията си много сериозно и е решен да остави острова в добри ръце. Има един далечен братовчед, който много би искал да стане следващият лерд. Съвършен джентълмен, с къща и имение на острова, но дядо ви предпочита да остави наследството на своя плът и кръв.

По тона на Харуел пролича, че не одобрява братовчеда, но Катрин разбра, че нямаше да каже нищо повече.

— Не съм сигурна, че искам изведнъж да се сдобия с непознат дядо, който преценява живота ми.

— Струва си да се запознаете с него. Освен титлата и острова ще имате доход от около две хиляди фунта годишно. — Адвокатът се покашля многозначително. — Капитан Мелбърн е отличен офицер, но военната кариера рядко носи добри доходи, особено в мирно време.

Катрин прехапа устни. Сега трябваше да му разкрие, че Колин е мъртъв. Щом дядо й държеше да има омъжена наследница, тази изпратена от небето възможност да осигури добър, дори охолен живот на Ейми отиваше по дяволите. Можеше да си вземе друг съпруг, но тя не би го сторила даже това да означаваше десет хиляди фунта на година. За да спечели време, тя попита:

— Къде е в момента дядо ми, в Лондон ли?

— О, не. Той не е напускал острова от години. Вече ви казах, че здравето му се влошава. — Харуел изглеждаше искрено загрижен. — Всъщност това беше твърде меко казано. Той е прикован на легло и лекарите не вярват, че ще изкара лятото. Волята му е силна, но тялото вече не издържа. Именно по тази причина иска вие и мъжът ви веднага да заминете за Скоул.

— А ако не ме хареса?

— Не е длъжен да ви остави нито пени. — Адвокатът се усмихна. — Но не вярвам, че няма да одобри внучката си. Знае достатъчно за Света Катерина и работата и като милосърдна сестра в Испания. Гори от желание да се запознае с вас.

— Чувството не е взаимно — отговори остро Катрин. — Що за човек е този мой дядо, щом е лишил от наследство сина си само защото се е оженил за прекрасна жена като мама?

— Лердът е много упорит стар мъж — отговори спокойно адвокатът. — И много самотен. Разбирам съмненията ви, но ви моля да помислите. Лердът е единственият ви кръвен роднина. Ако откажете, ще лишите от наследство не само себе си, но и дъщеря си, и другите деца, които можете да имате. И още нещо: ще се лишите от единствено по рода си наследство.

Катрин чу копнеж в думите му и попита съчувствено:

— Познавате ли острова?

— Баща ми е роден там. Той е първият лондонски агент на лерда, аз наследих работата му. Често посещавам острова. Диво, но прекрасно място. — Усмивката му издаваше смущение. — Бих казал, че в него има нещо магично.

Катрин отново чу гласа на майка си: „На острова са напъпили жълтите нарциси.“ След кратка пауза баща и бе отговорил: „Скоро ще цъфнат.“ Тя беше твърде малка, за да усети копнежа, скрит в тези банални забележки. Изведнъж закопня да види острова, където бяха отраснали родителите й. Непременно да спечели наследството, което щеше да й осигури финансова свобода. И да направи Ейми уважавана млада дама.

— Дадохте ми достатъчно поводи за размисъл, мистър Харуел. Утре ще ви уведомя за решението си.

— Отлично. — Адвокатът стана да я изпрати. — Моля ви, доведете и съпруга си. Той е много важно лице в сделката.

Катрин излезе навън и примигна срещу яркото слънце. Наследството щеше да реши всичките й проблеми. Едно беше напълно ясно: трябваше й съпруг, и то колкото се може по-бързо.