Мери Джо Пътни
Защото вярваш в любовта (3)

2

Пенрейт, Уелс, март 1815 година

Майкъл Кениън отметна и последната точка от списъка си. Новите машини в мината работеха отлично, новоназначеният управител вършеше работата си превъзходно, делата бяха в ред.

След като постигна другите си цели, беше време да си потърси жена.

Той стана от писалището си и излезе, за да хвърли поглед към забулената в мъгла местност. Бе обикнал тази драматично красива долина и запустялата каменна къща от мига, в който ги видя. Въпреки това не можеше да отрече, че зимите в Уелс бяха много самотни, дори за човек, най-после намерил вътрешен мир.

Повече от пет години бяха минали, откакто за последен път бе спал с жена. Пет дълги, тежки години, докато забрави страстта, разрушила всяка претенция за чест и достойнство. По време на войната лудостта беше полезна, лекуваше душите. Разумът се върна чак когато едва не се поддаде на изкушението да извърши нещо непоправимо.

Мислите му се насочиха в друга посока. Споменът как бе нарушил най-дълбоките си убеждения беше твърде болезнен. Ала хората, на които бе сторил зло, му простиха. Беше крайно време да престане да се самоизмъчва и да погледне в бъдещето.

Това го върна отново на темата съпруга. Очакванията му бяха реалистични. Макар да не беше образец за добродетел, той беше представителен, от добър род, достатъчно богат. Имаше и немалко недостатъци, които биха предизвикали всяка самоуважаваща се жена да го промени.

Не търсеше голяма любов. Всъщност това беше последното, което искаше. Той беше неспособен на такъв вид любов. Онова, което бе смятал за дълбока страст, се оказа жалка вманиаченост. Вместо да търси романтика, сега щеше да си намери жена със сърце и интелигентност, добра спътница в живота. Жена с опит. Разбира се, достатъчно красива, за да може да спи с нея и да имат наследници. Прекалената красота беше по-скоро пречка. Добре, че не беше в първа младост и вече не беше способен да се влюби сляпо.

Хранеше увереност, че ще прецени лесно личността и възможностите на бъдещата си жена. Най-важното беше да е честна и непоколебимо вярна. Болезненият опит го беше научил, че един брак не може да съществува без честност.

Тъй като в Уелс имаше твърде малко подходящи жени, трябваше да отиде за сезона в Лондон. Приятно му беше да си представи как ще прекара няколко седмици в безгрижни забавления. С малко повече късмет щеше да си намери добра жена, която да сподели живота му. Ако не, щеше да изчака следващия сезон.

Размишленията му бяха прекъснати от силно чукане. Икономът влезе в кабинета му с кожена пощенска торбичка, замърсена от дългото пътуване.

— Пристигна куриер от Лондон, милорд.

Майкъл отвори торбичката и намери писмо с печата на граф Стратмор. На лицето му грейна очакване. Последния път, когато получи бързо писмо от Люсиен, беше покана за участие във възхитителна спасителна акция. Може би приятелят му имаше още някое забавно хрумване, което щеше да съживи дългите зимни месеци.

Когато прочете кратката бележка, радостта му се изпари. Прочете я още веднъж и скочи.

— Погрижете се пратеникът на Стратмор да получи храна и легло. Кажете на готвача, че вероятно няма да се върна за вечеря. Отивам в Абърдиър.

— Да, господарю. — Неспособен да удържи любопитството си, икономът попита: — Лоша вест ли получихте?

Майкъл се усмихна без капчица хумор.

— Най-лошият кошмар на Европа е вече действителност.

Майкъл беше толкова зает да обмисля новината, че почти не забелязваше студената мъгла, която се стелеше в долината. Той препускаше устремно към господарската къща на семейство Абърдиър. Стигна много скоро, скочи от коня и хвърли юздите в ръцете на притичалия слуга. Изкачи стълбището, като вземаше по две стъпала наведнъж. Както винаги, изпита известно учудване при мисълта, че отново можеше да нахлуе безгрижно в дома на Никълъс, както правеше по времето на учението им в Итън. Преди три или четири години тази лекота щеше да бъде немислима.

Тъй като беше практически член на семейството, Майкъл влезе направо в салона. Лейди Абърдиър седеше до красиво резбованата люлка, в която спеше малкият Кенрик.

Майкъл се усмихна зарадвано.

— Здравей, Клер. Очевидно нито за миг не изпускаш от поглед малкия виконт.

— Здравей, Майкъл. — Тя му подаде ръка и весело му намигна. — Знаеш ли, ужасно е — чувствам се като котка, която охранява котенцата си. Приятелката ми Магрид ме уверява, че след два или три месеца ще стана по-разумна.

— Ти си винаги разумна. — Той я целуна с искрена обич. Клер беше олицетворение на всичко добро и истинско у жените. Майкъл пусна ръката й и хвърли поглед в люлката. — Невероятно мънички пръстчета.

— Да, но стискат силно — засмя се гордо Клер. — Дай му ръката си и ще видиш.

Майкъл се наведе над люлката и докосна внимателно ръката на бебето. Кенрик се усмихна и мъничкото му юмруче стисна пръстите на мъжа с учудваща сила. Майкъл изпита внезапна болка. Това бебе беше живото доказателство за любовта между Клер и Никълъс. Притежаваше дяволито омайващата усмивка на баща си и живите сини очи на майката. Кенрик, наречен на дядо си по бащина линия, беше мост от миналото към бъдещето.

И Майкъл можеше да има дете и сега то щеше да бъде почти петгодишно…

Неспособен да понесе тази мисъл, той освободи предпазливо ръката си и се изправи.

— Вкъщи ли е Никълъс?

— Не, но ще се върне всеки момент. — Клер сви вежди. — Случило ли се е нещо?

— Наполеон е избягал от Елба и е влязъл във Франция — отговори безизразно Майкъл.

Клер стисна до болка ръба на люлката. Откъм изхода се чу шумно вдишване. Майкъл се обърна и видя граф Абърдиър, изправен в рамката на вратата. Тъмната му коса беше влажна от препускането в мъглата.

— Знае ли се как го е посрещнал народът? — попита с нетипично равен глас Никълъс.

— Твърди се, че го поздравяват с луда радост. Най-късно след две седмици крал Луи ще избяга, за да спаси живота си, и Бонапарт отново ще седне на трона и ще се нарече император. Всички знаем, че Луи не успя да спечели любовта на поданиците си. — Майкъл извади писмото от джоба си. — Получих това от Люсиен.

Никълъс прочете писмото със смръщено чело.

— Не знам защо, но се изненадах. Макар че беше неизбежно.

— И аз се чувствам по същия начин — потвърди тихо Майкъл.

— Като че чаках да чуя именно тази вест.

— Не мисля, че съюзниците ще приемат това като свършен факт и ще го оставят на трона.

— И аз не вярвам. Предстои нова война. — Майкъл си припомни дългите военни години и потръпна. — Ако Бони бъде победен, съюзниците трябва да проявят разум и да го екзекутират или поне да го изпратят в изгнание далече от Европа.

Клер го погледна право в очите.

— Ти ще отидеш в армията, нали?

Естествено Клер беше прочела мислите му, колкото и неясни да бяха.

— Вероятно. Мисля, че Виенският конгрес ще покани Уелингтън да поеме командването на съюзническите армии. Повечето от елитните му войници са още в Америка и той ще има нужда от опитни офицери.

Клер въздъхна.

— Добре, че кръщенето на Кенрик е само след два дни. Би било жалко да го направим без кръстника. Ще останеш с нас дотогава, нали?

— В никакъв случай не бих пропуснал такова важно събитие. — Майкъл се усмихна, за да изтрие загрижеността от очите й. — Надявам се само да не ме удари светкавица, когато се закълна да прогоня дявола и всичките му дяволски дела, за да направлявам духовното развитие на Кенрик.

Никълъс се изсмя развеселено.

— Ако бог беше педант, всеки кръщелен купел в християнските земи щеше да бъде поразен от светкавица.

Клер, която мислеше за друго, се намеси почти гневно:

— Ти се радваш, че отново ще отидеш на война, нали, Майкъл?

Лордът си припомни смесените чувства, които бе изпитал, докато четеше писмото на Люсиен: шок и гняв срещу французите, но и по-дълбоки, трудно поддаващи се на определение усещания. Желание да плати за греховете си. Желание да преживее отново интензивната жизненост в непосредствена близост до смъртта. Възбуда от мисълта, че отново ще упражнява смъртоносния занаят, който му се удаваше толкова добре. Не можеше да говори за тези чувства дори с Клер и Никълъс.

— Винаги съм съжалявал, че не участвах в последната част на похода, защото ме раниха и трябваше да се върна в Англия. Този път няма да пропусна победоносното влизане във Франция.

— Много добре — отвърна сухо Никълъс. — Но не позволявай да те убият.

— Щом толкова години не успяха, не вярвам да се справят и този път — отговори безгрижно Майкъл и след кратко колебание добави: — Ако ми се случи нещо, арендата на мината ще премине отново към вас. Не искам да попада в ръцете на чужди хора.

При това делово напомняне за възможната смърт лицето на Клер се напрегна.

— Не искам да се тревожиш за мен, мила — опита се да я успокои Майкъл. — Единствения път, когато ме раниха тежко, бях забравил талисмана си. Повярвай, никога вече няма да направя такава грешка.

— Какъв талисман? — попита с неволна усмивка тя.

— Подари ми го Люсиен още когато бяхме в Оксфорд. Сам го е конструирал и изработил. Бях толкова възхитен от него, че той ми го даде. Винаги го нося у себе си. — Майкъл извади от джоба си сребърна тръбичка и я подаде на Клер. — Люсиен му даде името „калейдоскоп“, това е гръцката дума за „красива форма“. Погледни от този край и го дръж към светлината.

Клер погледна в тръбичката и извика изненадано.

— Божичко! Видях заслепяваща многоцветна звезда.

— Завърти тръбичката, но бавно. Формата ще се промени.

Клер последва съвета му и ахна възхитено.

— Прекрасно! Как точно работи?

— Доколкото знам, вътре има парченца оцветено стъкло и няколко огледала. Въздействието е магично. — Той се усмихна, припомнил си колко се чудеше, когато за първи път погледна в калейдоскопа. — Според мен вътре има раздробени дъги — ако наместиш правилно отделните части, в крайна сметка ще намериш шарка.

— Значи това е символ на надежда — установи тихо Клер.

— Мисля, че да. — Клер беше напълно права. Когато животът му изглеждаше непоправимо разрушен, той намираше утеха, като следеше прекрасните, вечно променящи се шарки. Ред от хаоса. Надежда от страданието.

Никълъс взе тръбичката от Клер и също погледна вътре.

— Наистина е прекрасно. Бях го забравил. Ако не беше имал лошия късмет да се роди аристократ, Люсиен щеше да стане първокласен инженер.

Тримата избухнаха в смях. Поне за малко можеха да забравят какво им готвеше бъдещето.