Мери Джо Пътни
Защото вярваш в любовта (19)

18

Бяха минали много години, откакто Майкъл беше стъпил за последен път в Ашбъртън Хаус, но там нямаше промени. Къщата беше все така огромна, великолепна, задушаваща. Икономът Ригс беше посивял, но лицето му беше все така надменно.

Майкъл му подаде шапката си.

— Предполагам, че бдението е в покоите на херцога?

— Да, лорд Майкъл.

Без да бърза, Майкъл изкачи величествената вита стълба. Докато стъпваше по полираните мраморни стъпала, той си припомни как се спускаше по корем по парапета. Всеки път, когато го спипваха, получаваше наказание, но това беше едно от малкото му удоволствия.

Макар че външно не бяха настъпили промени, Майкъл веднага усети разликата в атмосферата. Всички чакаха смъртта на господаря. Един лакей с напудрена перука и тесен панталон стоеше пред вратата на херцога. Като позна младия Кениън, той се поклони и му отвори.

Майкъл пое дълбоко въздух, влезе и прекоси дневната, която водеше към спалнята на херцога. Опита се да си спомни влизал ли е някога там и реши, че не е. Баща му не позволяваше на децата си да проникват в личната му сфера.

Спалнята беше затъмнена, миришеше на лекарства и гниене. За Майкъл беше истински шок да види измършавялото тяло на баща си в леглото. В сравнение с яркочервеното кадифе и масивните резбовани колони той изглеждаше съвсем мъничък. Великанът от детството му умираше. Като войник той уважаваше могъществото и окончателността на смъртта и сега изпита нещо като съчувствие. Най-после четвъртият дук Ашбъртън беше намерил противник, който щеше да го победи.

В помещението стояха дузина мъже и жени: брат му и сестра му със съпрузите си, камериерът и секретарят на херцога, няколко лекари. Контеса Херингтън, сестрата на Майкъл, го видя първа.

— Изненадвам се да те видя тук — изсъска тя. Майкъл стисна зъби.

— Ако присъствието ми е нежелано, Клаудия, това може да се уреди много просто.

Брат му, бъдещият херцог, се намеси със смръщено чело:

— Тук не е място за караници. Аз помолих Майкъл да дойде, защото татко иска да го види. — Макар че всички членове на семейство Кениън бяха едри, с гъста тъмнокестенява коса и остро изсечени черти на лицето, маркиз Бенфийлд имаше студените очи и коравия авторитет на човек, възпитан да бъде херцог. В детството си братята се разбираха доста добре. Разликата помежду им беше само две години и като дете Майкъл наричаше брат си Стивън. Но от десетина години насам използваше само името Бенфийлд.

— Майкъл ли дойде?

Дрезгавият шепот накара всички да се обърнат към леглото.

— Да, сър, дойдох. — Майкъл приближи и погледна баща си. Херцогът беше само сянка на предишния великан. Останал само кожа и кости, той беше запазил желязната си воля и в очите му все така пламтеше гняв.

— Всички да излязат. Да останат само Майкъл и Бенфийлд.

— Но татко… — опита се да протестира Клаудия.

— Вън! — пресече я остро херцогът.

Присъстващите напуснаха спалнята с тихи стъпки. Макар че трепереше от гняв, Клаудия не посмя да прояви неподчинение.

Майкъл хвърли бърз поглед към Бенфийлд, но брат му едва забележимо поклати глава. И той не знаеше какво предстои.

Херцогът заговори с тънък, скърцащ глас:

— Сигурно искаш да узнаеш защо съм те повикал.

Това беше твърдение, не въпрос. Майкъл се овладя. Беше истински безумец за повярва, че има шанс за сближаване в последната минута. Не можеше да има помирение там, където никога не беше царила хармония. Той се опита да си представи какво щеше да му каже на сбогуване херцогът и промълви:

— Нормално е бащата да повика всичките си деца в такъв момент.

Херцогът изкриви лице.

— Ти не си ми син.

Всеки нерв в тялото му се напрегна.

— Както желаете, сър — отвърна хладно той. — Не се изненадвам, че ме лишавате от наследство, но да съм проклет, ако знам какви толкова страшни престъпления съм извършил. Никога не съм ви разбирал.

Бледите старчески очи заискриха.

— Ти не си ми син! Мога ли да се изразя по-ясно? Онази уличница, майка ти, си призна.

Майкъл усети как дробовете му се свиват и все по-трудно си поема въздух. Докато се бореше да запази самообладание, той хвърли поглед към Бенфийлд и сякаш видя своето отражение в огледалото.

— При цялото си уважение, сър, аз приличам по всичко на Кениън. Може би мама ви е излъгала, за да ви ядоса. — Той помнеше, че херцогът и херцогинята непрестанно водеха война.

Лицето на херцога почервеня и той даде воля на гнева, който го гризеше от десетилетия.

— Майка ти каза истината. Създал те е Родерик, по-младият ми брат. Веднъж ги заварих в леглото.

Бенфийлд пое шумно въздух. Лицето му побеля. И той като Майкъл беше шокиран от чутото.

— Тя не понасяше да й изневерявам. Затова реши да ми се отплати със същата монета — продължи безмилостно херцогът. — Заяви ми, че била омагьосана от Родерик — той бил много по-красив и се справял по-добре в леглото. Трябвало да й бъда благодарен, защото, ако с Бенфийлд се случи нещо, следващият херцог ще бъде също Кениън. Благодарен! Тази мръсница — тази невярна, отвратителна мръсница! Знаеше, че нямам друг избор, освен да те приема, и се наслаждаваше на мъките ми.

Херцогът се закашля и Бенфийлд поднесе към устата му чаша вода, но той я отклони.

— Родерик не можа да ми прости, че съм по-големият. Джорджиана му даде възможност не само да ме направи рогоносец, но и синът му да наследи титлата. Двамата бяха достойни един за друг.

Майкъл имаше чувството, че кръвта е спряла да се движи в тялото му. Дробовете му не поемаха въздух. Значи беше създаден само за да играе решаващата пешка между мъж и жена, които се презираха. Нищо чудно, че детството му беше изпълнено с омраза.

— И защо решихте да разкриете истината?

— Всеки мъж има право да знае кой е баща му. — Херцогът отново изкриви уста. — Тъй като Бенфийлд ще бъде глава на семейството, той също трябва да знае истината. Може би най-после ще се потруди да създаде наследник. Той е с меко сърце и сигурно щеше да те признае за член на семейството, ако не бях казал истината.

— Не се тревожете — отвърна Майкъл, неспособен да скрие горчивината си. — Никога не съм имал истински брат.

— И ти си като Родерик — изхърка херцогът. Лицето му пламтеше от гняв. — Същите проклети зелени очи. Умен, силен, нагъл, във всичко по-добър от собствения ми син. — Той се направи, че не е чул задавения вик на Бенфийлд, и заключи: — Трябваше да те пратя в изгнание на Западноиндийските острови, както направих с Родерик.

Майкъл неволно вдигна ръка да го удари. Този човек го беше измъчвал през целия си живот и дори накрая не искаше да се примири. Но каква полза? Херцогът умираше и омразата, която беше подхранвал с години, го наказваше. Най-добре беше да се държи на разстояние.

— Благодарен съм ви, че най-после бяхте честен с мен, сър. Желая ви спокойна смърт. Сбогом.

Костеливите пръсти на херцога се вкопчиха в одеялото.

— Презирах факта на съществуването ти… но те уважавах. Ти беше великолепен офицер, освен това създаде цяло състояние от мизерния дял на младия син. Исках наследник като теб. — Той хвърли презрителен поглед към Бенфийлд и отново впи поглед в Майкъл. — Исках още един син, а се роди ти!

— Ако ме искахте, щях да бъда ваш син и да ви обичам — отговори през стиснати зъби Майкъл и тъй като усещаше, че ще рухне, закрачи към вратата.

Бенфийлд му препречи пътя и го улови за ръката.

— Майкъл, почакай!

— Не. Херцогът каза всичко, което имаше да каже. — Майкъл изтръгна ръката си. — Не се бой, никога няма да престъпя прага ти. Желая ти много радост с наследството.

Бенфийлд отвори уста да каже още нещо, но леденият поглед на Майкъл не му позволи да го стори.

Майкъл отвори вратата към дневната. Клаудия и останалите зяпнаха любопитно, опитвайки се да разберат какво се е случило. Без да поглежда настрани, той прекоси стаята и излезе в коридора. Слезе по стълбището, като се държеше здраво за парапета, за да не падне. Мина покрай иконома и пое дълбоко хладния вечерен въздух. Задушаващата горещина в дробовете му намаля.

Значи беше незаконороден. Това обясняваше всичко: явната омраза на херцога, начина, по който майка му го милваше и глезеше, когато беше в настроение. Клаудия и Бенфийлд усещаха отвращението на херцога и също се отнасяха с пренебрежение към брат си. Те трябваше да бъдат семейство, а станаха врагове.

Майкъл не познаваше Родерик. Той беше починал в Западна Индия, когато синът му беше още дете. Имаше само смътни спомени за старата бавачка на Кениънови, която му разказваше, че приличал досущ на бедния си мил чичо. Старицата явно е знаела нещо, каза си с неволна усмивка Майкъл.

Вместо да се върне в дома на Люсиен, той тръгна в обратна посока. След като първият шок премина, новината за произхода му прозвуча странно освобождаващо. Станалото не беше по негова вина. Той не беше извършил нищо лошо, за да заслужи немилостивата критика и бруталното отношение на баща си — не, на херцога. Когато го изпратиха в Итън, вместо в Хароу, традиционното училище на Кениънови, не е било заради личния му провал.

Всичките му опити да бъде най-добрият, да се покаже достоен, бяха предварително осъдени на провал, защото нищо не можеше да накара херцога да го приеме. Ала старанията не бяха напразни. Те оформиха характера му, направиха го такъв, какъвто беше сега Тъй като се чувстваше аутсайдер, той разви симпатия към други аутсайдери, необичайна за сина на херцог. Така си спечели приятели като Никълъс, Кенет и други, които обогатиха живота му.

Макар и неприятни, новините не бяха от значение. Той беше същият човек, с всичките си грешки и предимства. Ако кажеше истината на приятелите си, те нямаше да се развълнуват особено. Те му помогнаха, когато беше млад, и сега нямаше да го изоставят. Инвестициите в минното дело му донесоха цяло богатство и му помогнаха да докаже, че не се нуждае от помощта на херцога. Той беше постигнал много и не го беше грижа, че няма да наследи част от богатството на Кениън.

Той се опита да разтълкува миналото от гледна точка на онова, което беше научил днес. Не беше загубил семейството си, защото никога не беше имал такова. Освен това вече не мразеше херцога. Ако беше добър човек, той щеше да се отнася търпимо към извънбрачното дете на жена си, но херцогът не беше добър човек. Той беше жесток, не обичаше никого, дори собствения си син. Майкъл си спомни колко презрително се изказа херцогът за Бенфийлд и потръпна. Стивън беше горд и държеше много на титлата, която щеше да наследи. Сега сигурно се радваше, че се е отърват от така наречения си брат, който го засенчваше.

След като си възвърна душевния мир, Майкъл се върна в Стратмор Хаус. Радваше се, че е научил истината и вече няма да живее в незнание. Въпреки това се чувстваше изтощен почти като по време на дългото си възстановяване след Ватерло. Отново благодари на небето за Никълъс и Клер, които го приеха в дома си и се грижиха за него като за брат. С такива приятели не му трябваше семейство.

Спокойствието му не трая дълго. Един прислужник го посрещна в антрето и му подаде картичка.

— Една дама ви чака, милорд.

 

 

Когато вратата на салона се отвори и Катрин чу познатите стъпки, сърцето й заби като безумно. Тя си наложи сериозната маска на Света Катерина и се извърна бавно от прозореца.

Когато го видя в парка, Майкъл изглеждаше по-млад и безгрижен. Днес обаче установи, че бръчиците около очите му са станали по-дълбоки, а в очите му се таи напрежение. Ала гласът му беше все така сърдечен.

— Катрин!

— Много съжалявам, ако се явявам ненавреме, лорд Майкъл — проговори несигурно тя.

Той спря за миг, за да се овладее, и прекоси салона.

— Откога сте толкова официална, Катрин? — Гласът му не издаваше дори частица от бурните чувства, които го вълнуваха. — Много съм щастлив да ви видя отново. Красива сте както винаги.

Той взе ръцете й и в продължение на един дълъг миг беше готов да стори нещо непростимо. Мигът отлетя, той се наведе и я целуна леко по бузата. Целувка на приятел. След това пусна ръцете й и отстъпи назад.

— Как е Ейми? — Стисна зъби и добави: — А Колин?

— Ейми се чувства чудесно — отговори с усмивка Катрин. — Сигурно няма да я познаете. За последната година е пораснала поне с осем сантиметра. Колин… — тя се поколеба — не се е върнал от Франция.

Тонът й беше неутрален, както винаги, когато говореше за мъжа си. Майкъл отново се възхити на спокойното й достойнство.

— Май забравих добрите си маниери — промълви той. — Моля, седнете. Ще позвъня за чай.

Тя втренчи поглед в скръстените си ръце. Профилът й имаше сладката яснота на светица от ренесанса.

— Мисля, че трябва да говоря направо. Имам нужда от помощ и тя е… необикновена. Сигурно… сигурно ще ме изхвърлите, като чуете какво искам от вас.

— Никога — отговори спокойно Майкъл. — Аз ви дължа живота си, Катрин. Можете да искате всичко от мен.

— Оказвате ми по-голяма чест, отколкото заслужавам. — Тя вдигна глава и учудващите аквамаринови очи заблестяха в рамката на гъстите мигли. — Боя се, че… имам нужда от съпруг. Заместник на Колин. Поне за известно време.