Мери Джо Пътни
Защото вярваш в любовта (21)

20

— Пощенската карета е спряла отвън — съобщи Ейми. — Сигурна ли си, че не мога да дойда с теб?

— Напълно, миличка. Искам да се уверя дали този новоизнамерен дядо заслужава да се запознае с дъщеря ми. — Катрин я прегърна сърдечно. — Ако се държи добре, един ден може би ще станеш господарка на Скоул!

— Звучи впечатляващо — призна Ейми. — Ако харесаш стария джентълмен, уведоми ме и ще дойда веднага.

— Ще видим. Обещавам да не отсъствам дълго.

Катрин излезе, придружена от цялото семейство и двете кучета. Докато кочияшът товареше багажа, Ан каза:

— Не ми се иска да пътуваш сама.

— Не съм сама. Освен кочияша, с нас ще бъде и пощенският куриер. Това е Англия, не Испания. Няма нищо страшно. — Още лъжи. И то пред най-добрата приятелка. Трябваше най-после да тръгне, за да се освободи от потискащото чувство за вина.

След половин час каретата спря на една от станциите, за да вземе Майкъл. След като натовариха багажа му, той седна до нея и заяви:

— Ако нямате нищо против дългото пътуване, утре вечер ще бъдем на Скоул.

— Надявам се. С нетърпение чакам да се запозная с дядо си.

Каретата беше просторна и много удобна, но Майкъл беше твърде близо, за да се чувства спокойна. Беше забравила властното му излъчване, овладяната му сила.

Потънали в мислите си, двамата говореха малко. Макар че не водеха слуги, вроденият авторитет на Майкъл им осигуряваше необходимото уважение при всяка спирка и най-добрите коне за смяна. Така напредваха бързо.

Майкъл познаваше пътя и Катрин разбра причината, когато стигнаха едно село в Уайлтшър, наречено Грийт Ашбъртън. Беше пазарен ден и каретата забави ход, тъй като пътят беше много оживен.

— Това село сигурно има нещо общо със семейството ви — отбеляза сънено тя.

Майкъл гледаше през прозореца.

— Ашбъртън Аби, семейното имение, е на около две мили от пътя, по който току-що минахме.

— Велики боже! — Катрин се надигна и се огледа с интерес. — Това е домът ви?

— Тук съм роден и отраснал. Домът ми е в Уелс.

— Сигурно сте си купували сладки неща в това магазинче? — попита с усмивка тя.

— Да. При мистър Томсън.

Той беше толкова напрегнат, като че трябваше да признае извършено убийство. Тъй като очевидно не желаеше да говори за миналото си, Катрин разгледа селото и се опита да си представи Майкъл като дете, което тича по улиците. Общината изглеждаше заможна и приятна.

— На много от вратите са окачени черни панделки — отбеляза с недоумение тя.

— Вчера почина дук Ашбъртън.

Катрин го погледна изумено. Със сигурност не бе чула добре.

— Баща ви е починал вчера, а вие не ми казахте нищо?

— Нямам какво да ви кажа.

Той не отвръщаше поглед от прозореца. Лицето му беше като изсечено от гранит.

Тя си припомни разговора за семейството му, който бяха водили в Брюксел, и закопня да го помилва. Ръката му почиваше върху седалката между тях и тя я докосна леко със своята.

— Много съм ви благодарна, че намерихте сили да ме придружите в това трудно време.

Без да я погледне, Майкъл стисна ръката й.

— Аз съм този, който трябва да бъде благодарен.

Ръцете им останаха дълго една в друга. Думите бяха излишни.

 

 

Пътуваха, докато се стъмни, и спряха в един крайпътен хан. Имаше две свободни стаи и Катрин се зарадва. След като се измиха, двамата вечеряха в малко странично помещение. Доброто ядене, приятният разговор и бутилката бордо им помогнаха да се отпуснат.

Когато прислужницата раздигна масата, Майкъл извади от джоба си малка книжка.

— На тръгване се отбих в една книжарница и купих този пътеводител за Уест Кънтри, за да науча нещо повече за Скоул. Искате ли да прочетем какво ни очаква?

— С удоволствие. Аз не знам почти нищо за острова.

Той прелисти страниците, докато намери нужната статия.

— Островът има площ две на три мили и се разделя на Грийт и Литъл Скоул. Два отделни острова, свързани помежду си с естествена дига, която наричат „нек“. Авторът съветва посетителите да не минават по дигата нощем, защото скалите стърчат на шестдесет метра над морето и са много опасни.

Катрин отпи глътка вино и се вслуша с удоволствие в дълбокия му глас.

— Ще го запомня.

— Жителите са около петстотин, а чайките са безброй — продължи с усмивка той. — Основни източници на доходи са риболовът и селското стопанство. Островът е обитаван от „древни времена“ и е „забележителен със смесицата от келтски, англосаксонски, нормански и викингски обичаи“. Едно от малкото останали феодални владения в Европа.

Катрин разглеждаше възхитено драматичните сенки, които танцуваха по лицето му.

— Всъщност какво означава „феодално владение“?

— Надявам се, че обичате пастет от гълъби. Лердът е единственият, които има право да отглежда гълъби.

Тя избухна в смях.

— Това ли е единствената феодална привилегия? Разочаровате ме.

Майкъл прочете няколко реда от книгата.

— Лердът дължи почит на английския крал, което е рядкост в тези досадни модерни времена. — Той прегледа следващите страници. — Сигурно има и още, но авторът предпочита да описва ентусиазирано великолепните крайморски скали и пещери. Най-добре прочетете подробностите сама.

— Благодаря ви. — Пръстите им се докоснаха и кожата й пламна. Интимността на вечерята беше застрашителна. Твърде много близост. Силно желание.

Катрин изпи виното си и стана.

— Време е да се оттегля. Денят беше дълъг.

Майкъл също изпразни чашата си.

— Утрешният ще бъде още по-дълъг.

Докато се качваха към втория етаж, той я подкрепяше като внимателен съпруг. Ако наистина бяха женени, тя нямаше да забелязва тази тиха учтивост и интензивното мъжко излъчване. Нямаше да усеща й замайването, подходящо повече за шестнадесетгодишно момиче, отколкото за двадесет и осемгодишна вдовица.

Майкъл отвори вратата на стаята й и отстъпи настрана, за да й даде път. Тя погледна в очите му и се укори, че е пила втора чаша вино. Не беше пияна, това не, чувстваше се приятно отпусната. Струваше й се съвсем естествено да му поднесе бузата си за целувка за лека нощ. Копнееше да усети силните му ръце на раменете си.

Желанието беше като топъл сироп, сладък и разтапящ. То беше коварен неприятел. Катрин преглътна мъчително.

— Забравих да спомена, че Елспет Маклеод и Уил Ферис се ожениха. Живеят в Линкълншайър и очакват първото си дете.

— Радвам се. Двамата си подхождаха. — Майкъл се усмихна сърдечно. — Елспет е безстрашна почти колкото вас.

Възхищението му отне и последните остатъци от разума й.

— Лека нощ, Майкъл — прошепна с пресекващ глас тя. Той докосна устните й с пръст.

— Не споменавайте истинското ми име. Знам, че е трудно, но сега съм Колин.

— По-добре да измисля нещо друго — отговори колебливо ти. Така можеше да изрази незабелязано тайното ся желание. — Спи спокойно, скъпи.

Майкъл й подаде ключа от стаята. Докосването му я опари.

Катрин заключи вратата, пусна резето и си легна. Езикът и докосна устните на мястото, където още усещаше допира на палеца му. Макар че криеше умело любовта си, не можеше да контролира реакциите на тялото си.

Тя стисна ръце в юмруци и си припомни всички причини, които я задължаваха да обуздава желанието си.

Майкъл я смяташе за почтена омъжена жена.

Заради красивото момиче, което го караше да се смее.

И преди всичко защото тя нямаше да понесе неизбежните последствия от страстта.

Основателни причини. Защо тогава не можеше да охлади горещата си кръв? Чакаше я безсънна нощ.

 

 

Малкото пристанище Пенуорд беше вратата към Скоул. Каретата спря на самия бряг, където бяха хвърлили котва половин дузина рибарски лодки. Катрин слезе изтощена, но и благодарна, че дългото пътуване е свършило.

Двамата се запътиха към единствения човек на брега, едър, набит мъж, който седеше на каменната стена и пушеше лула, загледан към морето.

— Простете, сър — заговори учтиво Майкъл, — искаме да отидем на остров Скоул. Познавате ли лодкар, който би могъл да ни откара дотам?

Мъжът се обърна. Погледът му се плъзна по лицето на Майкъл и спря върху Катрин.

— Вие сте внучката на лерда.

Тя примигна изненадано.

— Откъде знаете?

— Островни очи — обясни лаконично мъжът. — Тази сутрин от Лондон пристигна вест, че скоро ще бъдете тук. Лердът ме изпрати да ви чакам. Пътували сте много бързо. — Той стана и се представи: — Аз съм Джордж Фицуйлям. Ще ви откарам.

Катрин и Майкъл размениха поглед. Адвокатът беше побързал да уведоми лерда за идването им. Оттук нататък щяха да бъдат под постоянно наблюдение.

Натовариха багажа им на лодката и изпратиха каретата. Скоро излязоха в открито море. Когато сушата изчезна на хоризонта, капитанът обяви:

— Скоул. — И посочи на югозапад.

Катрин се вгледа в тъмния, силно разчленен силует. Слънцето залязваше и беше трудно да се различат подробности. Скоро се проведяха скали и хълмове. Над главите им се носеха морски птици и надаваха към небето жални викове. От време на време се спускаха към морето за плячка.

Заобиколиха част от острова, достатъчно близо, за да видят как вълните се разбиваха в крайбрежните скали. Пътеводителят имаше право: природата беше прекрасна, но първото впечатление беше заплашително. Катрин не можеше да си представи, че това отдалечено кътче земя ще стане нейна родина.

Майкъл безмълвно я прегърна. Веднага бе усетил безпокойството й и тя изпита топла благодарност.

Между скалите се появи отвор и лодката се насочи право към него. Докато минаваха между разсечените скали, Катрин не смееше да диша. Нощем или при буря влизането беше крайно опасно.

Влязоха в малък залив с три кея и няколко завързани лодки. Когато наближиха брега, на пътя се появи странна ниска карета с впрегнати понита. Едър, строен мъж с обрулено от вятъра лице слезе и без бързане се запъти към кея, където Фицуйлям тъкмо привързваше лодката.

Майкъл скочи на кея, обърна се и улови ръката й, за да й помогне да слезе. Без да пуска ръката му, Катрин се обърна към непознатия. Около тридесетгодишен, с небрежно облекло, той приличаше повече на секретар, отколкото на джентълмен, но излъчваше спокоен авторитет.

— Предполагам, че вие сте мисис Мелбърн — заговори с лек поклон мъжът.

Тя отвори уста да потвърди, но замлъкна, впечатлена от ясните синьозелени очи. Те имаха брилянтния цвят, който беше виждала само при родителите и дъщеря си. Подаде му ръка.

— Най-после разбрах защо адвокатът в Лондон и капитан Фицуйлям веднага ме познаха.

Мъжът се усмихна и стисна ръката й.

— Ще трябва да свикнете. Половината от тукашните хора имат островни очи. Аз съм Дейвин Пенроуз, констейбъл на Скоул. Ще ви отведа в къщата на лерда. — Мъжът говореше с мек, търкалящ се акцент, несравним с нищо, което беше чувала досега.

— Пенроуз? — повтори любопитно тя. — Роднини ли сме?

— Почти всички на Скоул са роднини. Имаме само пет фамилни имена: Пенроуз, Фицуйлям, Дьо Сал и Олсън.

Имената бяха различни като произхода на островните обитатели. Катрин стисна ръката на Майкъл и го представи:

— Мистър Пенроуз, това е съпругът ми, капитан Мелбърн. За първи път представяше Майкъл с името на Колин и чувството беше повече от странно.

— За мен е удоволствие, мистър Пенроуз — проговори спокойно Майкъл. — Какво означава констейбъл?

— Управител на лерда, макар че имам и други задължения. — Дейвин разтърси ръката му и даде нареждане да натоварят багажа. Само след минути каретата се насочи към стръмните скали, които заобикаляха залива.

— Тунел ли има? — попита Майкъл. Дейвин кимна.

— Прокопан е преди около петдесет години с помощта на миньори от Корнуол. Това е най-добрият залив на острова, но е бил безполезен, преди да прокарат тунела.

Катрин погледна навън и видя, че пътят се изкачва стръмно и изведнъж изчезва в тъмен отвор на скалите. Светлината изчезна рязко и тя се уплаши. Шахтата беше ниска и тясна, точно колкото да мине една карета.

— Понитата явно са много силни, щом ни изкачиха по стръмния склон.

— Така трябва — отговори констейбълът. — Единствените коне са собственост на лерда. Всички останали използват волове и понита.

Излязоха на светло и пътят се разшири. Малкото дървета бяха разкривени от вятъра, но около пътя растяха буйни бодливи храсталаци, отрупани с жълти цветчета.

Когато стигнаха до средата на острова, минаха покрай разпръснати селски къщи, построени от грамадни сиви камъни, и покрай добре поддържани ниви. Влязоха в малка долина, изпълнена с големи дървета и покрита с диви зюмбюли, и Катрин се оживи. Мястото беше наистина прекрасно. Нямаше да й бъде трудно да го обикне.

Слънцето се скри зад хоризонта. Най-после пристигнаха в резиденцията на лерда. Масивната сграда беше увенчана с кули и зъбери и приличаше на средновековен замък. По-късно бяха пристроили стопански и други сгради, които й придаваха по-нормален вид. Дейвин слезе пръв и помогна на Катрин.

Тя приглади роклята си и се обърна към жената на средна възраст, която бе излязла от къщата.

— Добър вечер, мисис Мелбърн, капитан Мелбърн. Аз съм икономката, мисис Трегарон. Багажът ще бъде отнесен в стаята ви. Лердът желае да ви види веднага.

— Пътувахме дълго и сме изтощени — възрази Майкъл. — Жена ми би желала да се освежи, преди да се представи на дядо си.

Икономката го погледна загрижено.

— Лердът изрично заяви, че трябва да ви види веднага.

— Няма нищо, Колин — усмихна се Катрин. — Без съмнение и той е любопитен да ме види, както аз него.

Той я погледна в лицето и кимна.

— Както желаеш.

Катрин отново се наслади на топлите му грижи. Взе ръката му и двамата последваха мисис Трегарон. Къщата беше като лабиринт, претъпкана с мебели, характерни за старите домове. Високи кресла стояха редом с богато резбовани якобински дъбови скринове, изтънели гоблени висяха редом с картини на сковани елизабетианци. Катрин хвърли поглед към портретите и веднага забеляза аквамариновите очи.

Коридорът беше безкраен, но останаха на партера. Най-после спряха пред огромна дъбова врата. Мисис Трегарон почука и отвори.

— Пристигнаха, милорд.

— Да влязат — отговори заповеднически дълбок глас. Катрин вирна брадичка. Истинската игра започваше.