Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Паднали ангели (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shattered Rainbows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 145 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Мери Джо Пътни. Защото вярваш в любовта

Издателство „Ирис“, 2001

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN 954-455-044-5

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

10

Докато Колин се занимаваше с конете, Катрин събра личните вещи на мъжа си. Много скоро четиримата се събраха в обора. Две факли осветиха десет оседлани коне, двама ординарци за всеки офицер и слугата на Катрин, Евърет, който беше дошъл да помага.

Чарлз изглеждаше напрегнат. Преди малко беше целунал за сбогом спящите си деца. Ан се гушеше в прегръдката му. Той я притискаше до гърдите си, без да каже дума. Катрин завидя на приятелите си за нежната близост. Струваше си болката, за да имаш такава любов.

— Не искаш ли да видиш Ейми? — обърна се тя към мъжа си.

— Не ми се ще да смущавам съня й. — Колин беше наложил на лицето си блестящата, непроницаема маска, която показваше, че мисли за предстоящата битка. — Няма да трае дълго и двете ще дойдете при мен.

Тя потисна напиращите сълзи, знаейки, че Колин не понася плача й. След като беше прекарала десетина години с този мъж, не можеше да не се тревожи за него. В един идеален свят сигурно щеше да срещне Майкъл и да се омъжи за него, а Колин щеше да бъде свободен да гони лисици, жени и французи, без да носи отговорност за семейство. В реалния свят тя беше омъжена за Колин и макар че двамата изобщо не си подхождаха, всекидневно се стараеха да запазят брака си.

— Бъди внимателен, Колин — прошепна с болка тя. Той я дари с окуражителна усмивка.

— Не ме гледай така уплашено, скъпа. Знаеш, че подобно на Уелингтън имам магичен имунитет срещу куршуми. — Той я щипна по брадичката, сякаш беше на възрастта на Ейми, после се метна на коня. — Ще ви извикам в Париж, щом стане възможно.

Той подкара коня към улицата и Чарлз и ординарците го последваха. Катрин го проследи с тъжен поглед. Въпреки многото му жени, тя щеше да го обича, ако и той беше проявил поне малко любов към нея. О, той беше много привързан към жена си. Ценеше високо удобството на дома си и беше доволен, че другите мъже му завиждаха за красивата съпруга. Но тя беше готова да се обзаложи, че държи много повече на коня си, отколкото на нея.

Конят му? Катрин примигна объркано. Едва сега осъзна какво бе видяла. Обърна се към слугата си и попита:

— Защо капитан Мелбърн яздеше коня на полковник Кениън?

— Капитанът не искаше да излага Цезар на опасност и полковникът му каза да вземе вместо него Тор.

Господи, колко типично за Колин: да вярва, че късметът няма да го изостави дори когато язди слаб кон! И типично за Майкъл: да се погрижи за един почти чужд човек.

Катрин кимна като замаяна, хвана под ръка Ан и двете се запътиха към къщата. Седнаха в дневната и Ан наля в две чаши солидни порции бренди. След като отпи голяма глътка, тя попита възбудено:

— Защо, по дяволите, не се намери един разумен мъж да убие Бонапарт? Един куршум щеше да спести толкова много страдания на народите.

Катрин се усмихна безрадостно.

— Мъжете са склонни да вярват, че подобни неща са безчестни.

— Глупаци. — Ан разтри слепоочията си. — Много пъти съм казвала сбогом на Чарлз, но от това не ми е станало по-леко.

— Съжалявам, че не можах да се сбогувам с Кенет — въздъхна Катрин. — Споменах ли ти, че преди два дни го помолих да нарисува всички членове на домакинството ни? Трябваше да се сетя по-рано. Той ми обеща, но времето не му е стигнало.

Ан вдигна глава.

— Сигурна ли си? На масата има папки. Забелязах ги преди час, но бях твърде развълнувана, за да погледна какво има вътре.

Катрин скочи и отвори първата папка. Кенет й беше оставил кратка бележка, в която се извиняваше, че не е намерил начин да й предаде рисунките лично, и добавяше, че другата папка е за Ан.

Катрин подаде втората папка на Ан и започна да прелиства своята. Рисунките бяха прекрасни, особено тези с децата. Една скица на Ейми, която се катереше безстрашно по стария кестен в градината, беше уловила много точно неустрашимостта на дъщеря й. На друга рисунка засменият Колин се радваше на милувките на коня си. Мъжът й изглеждаше напълно уверен в себе си, горд и много представителен.

Като видя образа на Майкъл, Катрин изпита пронизваща болка. С малко линии Кенет беше успял да предаде силата и чувството за хумор, честността и интелигентността, качества, които й бяха направили силно впечатление.

Макар че бе добавил автопортрета, за който го бе помолила, Кенет се беше нарисувал небрежно. Чертите бяха едва загатнати, общият ефект беше по-скоро плашещ, не разкриваше силата на въображението и сухия хумор на автора си. Сигурно му е било трудно да се види ясно, каза си Катрин.

— Виж тази рисунка — проговори с треперещ глас Ан. Семейството седеше в градината. Джейми беше възседнал гърба на баща си, а Чарлз умело играеше ролята на кавалерийски кон. Моли седеше до майка си и макар че изглеждаше зряла и солидна, тя тайно хранеше Кланси с парченца сладкиш. Катрин се засмя невесело.

— Кенет е чудесен. Безкрайно съм му благодарна, че ни е оставил тези папки, макар че имаше толкова много друга работа.

Ан разглеждаше жадно скицата, която изобразяваше Чарлз в униформа. Украсеният с пера шлем беше стиснат под мишница. Той гледаше със сериозното изражение на мъж, преживял войната, без да е загрубял.

— След сто години праправнуците ни ще гледат тази рисунка и ще знаят що за човек е бил прапрадядо им.

— Сигурна съм, че ще се гордеят с предците си.

Ан изтри насълзените си очи.

— Няма да плача — прошепна трескаво тя. — Не искам да плача.

Настъпи дълго мълчание, прекъсвано само от коравия ритъм на барабаните.

— Тази нощ няма да затворим очи — каза след малко Катрин. — Не е ли по-добре да отидем в града, за да видим как се събира войската?

Ан кимна и двете отидоха да свалят балните си рокли. Катрин се облече безшумно, но когато излезе в коридора, Ейми подаде глава от вратата на стаята си.

— Татко замина ли?

Катрин отново си пожела Колин да беше намерил малко време, за да си вземе сбогом с дъщеря си, и се опита да я утеши:

— Да, мила. Не искаше да те буди.

— Нямаше да му се разсърдя — отговори сърдито Ейми. — Вие с леля Ан сигурно искате да излезете, за да видите как потегля войската, нали?

Катрин кимна и момиченцето помоли:

— Нека и аз да дойда с вас! Страшно е да остана сама, без да мога да заспя.

Оставаше само една седмица до лятното равноденствие и когато излязоха навън, небето на изток вече просветляваше. Барабаните гърмяха все по-силно. Чуваха се пронизителни сигнали на тромпети, които свикваха войниците. Улиците бяха оживени. Разквартируваните в цял Брюксел войници и офицери се стичаха под бойните знамена. Докато тичаха към сборните пунктове, те бързо закопчаваха мундирите си, нарамваха раниците си и търкаха очи, за да се разсънят.

Покрай трите жени мина британски пехотен полк на път към Намюрската порта. Ритъмът на барабаните беше оглушителен, възбуждаше и тревожеше. Катрин гледаше маршируващите войници и се питаше дали това е полкът на Майкъл. Беше още тъмно и тя не можеше да различи знаците по униформите, нито да открие фигурата му между офицерите, които яздеха отстрани. Е, нищо. Дори това наистина да беше неговият полк, те вече се бяха сбогували. Щеше да бъде крайно мъчително да повторят сбогуването пред Ан и Ейми.

На Плас Роял цареше хаос. Войници от половин дузина нации търсеха полковете си, плачещи жени се щураха наоколо. Немалко ветерани бяха склонили глави върху раниците си и спяха, без да се трогват от шума, който вдигаха конете, оръдията и колите.

Ейми стисна ръката на Катрин.

— Бони няма шансове, нали?

— Не и срещу Уелингтън. Херцогът не е загубил нито една битка — отговори Катрин с увереност, която не изпитваше.

Прекосиха Плас Роял и се запътиха към близкия парк. Стана четири и лятното слънце се издигна над хоризонта. Кулите на катедралата Сен Мишел заблестяха и тази гледка накара Катрин да се усмихне. Всичко наоколо й напомняше за Майкъл.

В парка беше разположена дивизията на уелския генерал Пиктън и той провеждаше последната инспекция с мрачно изражение.

— Стрелковата бригада е при Пиктън, нали? — попита Ан. — Може би ще намерим Кенет.

Трите се взряха напрегнато в полумрака, за да намерят офицерите сред морето от зелени униформи. Острите очи на Ейми се справиха най-бързо.

— Ето го! — извика тя. — Капитан Уайлдинг е ей там!

Кенет беше на кон и даваше остри заповеди на младите офицери, но когато Катрин го повика по име, веднага се обърна. Тя изтича при него и му подаде ръка.

— Толкова се радвам, че ви открихме, Кенет! Не можех да ви оставя да заминете, без да призова върху вас божата благословия.

Той я дари с рядката усмивка, която правеше остро изсеченото му лице много привлекателно.

— Много сте мила, Катрин.

— Вие станахте част от семейството. Ако ви ранят, накарайте ги да ви докарат у нас, за да ви излекуваме.

Лицето му беше напрегнато. За да не го смущава повече, Катрин добави:

— Благодаря ви за рисунките. Чудесни са.

— Ще пазя папката като най-голяма скъпоценност — подкрепи я разгорещено Ан.

— Вече ми е по-леко да умра, след като знам, че съм завоювал известно безсмъртие — отговори с подобие на усмивка Кенет. — Онова, което прави картината интересна, е темата. Честта се пада на вас и семействата ви.

— Чакаме ви да се върнете — извика Ан. — Моли и аз не сме овладели тайните на перспективата. Нужни са ни още уроци.

— Ще направя всичко възможно, но сега трябва да вървя. Грижете се за себе си. — Той, вдигна ръка към челото си и отново се обърна към отряда си.

Катрин и Ан се оттеглиха в края на алеята и проследиха как безнадеждната бъркотия постепенно премина във военен ред. Дивизията на Пиктън се построи и потегли към местоназначението си. Тежките войнишки ботуши отекнаха по алеите.

Към дивизията принадлежаха шотландските полкове, които бяха забавлявали гостите на бала на дукеса Ричмънд. Те маршируваха така умело, че перата на шапките им почти не се движеха. Гайдите, които бяха звучели толкова екзотично в балната зала, сега окуражаваха и въодушевяваха отиващите на бой мъже.

След като дивизията се отдалечи, Катрин поведе дъщеря си и Ан обратно към Рю дьо ла Рен. Минаха покрай планини от въоръжение и редици тежко натоварени коне. Войските бавно напускаха Брюксел, а гражданите се връщаха в леглата си. Когато се върнаха у дома, умората беше надвила нервността на Катрин. Може би най-сетне ще мога да заспя, помисли си изтощено тя.

 

 

За съжаление сънят не се появи. Рано сутринта Катрин стана с натежали клепачи. В Испания винаги беше достатъчно близо до бойното поле, за да има представа за събитията. Тук новините идваха със закъснение и денят, който последва, беше най-дългият в живота й.

Децата усещаха напрежението и непрекъснато се караха. Слугите се събираха по ъглите и си шепнеха, едно от момичетата помоли да му платят, за да се върне при семейството си в малко селце северно от града.

Когато Катрин и Ан седнаха да хапнат, над града се понесе далечният тътен на оръдия. Битката беше започнала. Двете се погледнаха, без да смеят да заговорят, и се наведоха над чиниите със супа.

Когато бездействието стана непоносимо, отидоха на дигата. Взеха трите деца и красивата шотландска бавачка на Ан. Стотици хора се бяха събрали на дигата и се взираха на юг. Носеха се разни слухове, но никой не беше чул конкретни новини.

В десет вечерта някой почука силно на вратата на къщата и Ан и Катрин скочиха стреснато. Ан отиде да отвори и видя пред себе си Уил Ферис, ординареца на мъжа си, целият в прах.

— Божичко! — изплака тя и побеля като платно. — Да не би Чарлз…

— Не, мадам — прекъсна я той. — Точно обратното. Господарят ме изпрати да ви кажа, че двамата с капитан Мелбърн са добре.

Катрин го покани в кухнята, за да чуят разказа му.

— Имаше грозна битка между маршал Ней в Катр-Бра и нашите, но кавалерията пристигна чак накрая, та изобщо не се доближихме до неприятеля. Казват, че херцогът едва не бил пленен от група френски улани. Прескочил цял ров с шотландците на Гордън, за да се спаси. — Ферис поклати глава. — Шотландските полкове били разкъсани на парченца. Бедните хорица.

Катрин му поднесе студено печено и бира и го подкани да се нахрани добре. Помисли с мъка за веселите млади шотландци, които бяха танцували на бала. Колко от тях бяха останали живи?

— Как завърши сражението?

Ферис вдигна рамене.

— Не знам кой е победил, но поне не сме загубили. Казват, че самият Наполеон нападнал пруската армия. Блюхер има повече хора и ако са се били добре, французите са се оттеглили.

— Надявам се да излезеш прав — отвърна задъхано Ан. — Къде е стрелковата бригада? Знаеш ли нещо за полка на лорд Кениън?

— Стрелците бяха в самия център, но капитан Уайлдинг е жив и здрав. — Ферис отпи голяма глътка ейл. — Сто и пети не се намеси — оставиха ги в резерва.

Сигурно защото войниците бяха неопитни. Катрин се помоли сто и пети да стане завинаги в резерва и да не участва в нито една битка. Майкъл и хората му щяха да се разочароват, но не и тя.

След като се нахрани, момъкът помоли да посети Елспет Маклеод, младата шотландска бавачка на Ан. Двамата се обичаха. Той прекара половин час при любимата си, после бързо оседла коня си, за да се върне в армията.

Катрин си легна с натежало от болка сърце. Искаше й се да вярва, че французите са разбити, но дълбоко в себе си знаеше, че най-лошото предстои.

 

 

Отзвуците от първата битка се появиха рано на следващата сутрин. Моли погледна през прозореца и извика възбудено:

— Мамо, на улицата има ранени войници!

Викът й раздвижи цялото домакинство. От прозорците на горния етаж се виждаше цялата улица. Ранени мъже, вървели през цялата нощ, влизаха в града през Намюрската порта.

— Отивам да донеса чантата с превръзките — проговори с побелели устни Катрин.

— Сигурно ще искат вода. — Ан сведе глава към децата, които се гушеха в полите й. — Моли, много ти благодаря, че забеляза навреме войниците. Джейми, ще ми дадеш ли количката си, за да нося вода?

Момчето кимна сериозно.

— И аз ще дойда, мадам — намеси се Елспет. — Имам шест братя и знам как да превързвам рани. — Другите слуги също изявиха готовност да помогнат с каквото могат.

Ан нареди на децата да останат в къщата с готвачката. Ейми, по-голяма и по-решителна, изобщо не попита позволяват ли й да помага, а грабна количката и се втурна след Ан. Катрин искаше да й нареди да си остане вкъщи, но не посмя. Дъщеря й беше свикнала с гледката на страданието.

Когато излязоха на Рю дьо Намюр, улицата се бе превърнала в импровизиран лазарет. Освен ранените, които можеха да вървят, през портата трополяха десетки коли с тежко ранени. Гражданите на Брюксел и чужденците бяха излезли от къщите си, за да работят рамо до рамо и да облекчат страданието им. Някои водеха войници в квартирите си, други носеха одеяла, сламеници и чадъри, за да ги предпазват от парещото слънце. Катрин видя как една монахиня и едно момиче с вид на проститутка заедно вдигнаха белгийското войниче, рухнало до стената на близката къща. Аптекарите раздаваха лекарства и превръзки.

Опитът, придобит на полуострова, й помогна. Тя извика няколко леко ранени, почисти и превърза раните им. След сковаващото напрежение на вчерашния ден изпитваше истинско облекчение, че може да се занимава с нещо. Докато Ейми разпределяше водата, Ан взе бележника си и започна да пише писмата и завещанията на умиращите мъже, за да ги изпрати на близките им.

Катрин тъкмо отстраняваше остатъци от плат и златни ширити от едно окървавено, мръсно рамо, когато добре познат глас със силен шотландски акцент заговори зад гърба и:

— Знаех си, че ще ви намеря тук, момиче.

Вдигна глава и видя посивялата коса и окървавената бяла престилка на приятеля си Иън Кинлок, благословен от бога хирург.

— А аз си знаех, че ще изминете дългия път от Лондон, за да присъствате на поредното клане — отговори с принудена веселост тя. — Благодаря на бога, че сте тук, Иън. Сержантът се нуждае от хирургическа помощ.

Кинлок коленичи до нея и прегледа раната.

— Имате късмет, сержанте. В рамото ви са заседнали два куршума, но костите са здрави и не се налага ампутация. Катрин, дръжте го здраво, за да извадя куршумите. — Той отвори чантата си и затърси подходящи инструменти.

Катрин улови ранената ръка. Сержантът запъшка от болка, по лицето му потекоха струйки пот, но остана напълно неподвижен, докато хирургът намери и извади двата куршума. Когато всичко свърши, Катрин намокри лицето му със студена вода и помоли Иън да превърже раната.

— Задължен съм ви, мадам — проговори сержантът със силен ирландски акцент, опря се на здравата си ръка и седна по-удобно. — Ако ми помогнете да се изправя, сър, ще продължа напред.

— Разбира се, сержант. — Хирургът му подаде ръка. — Няма ли да идете в лазарета оттатък?

Ирландецът поклати глава.

— Имам си квартира. Там ще се погрижат за мен. Не разбирам нито дума от онова, което казват, но ще ме гледат като принц. — Сержантът се отдалечи бавно, подкрепян от възрастен свещеник, който беше изявил готовност да го придружи.

Катрин забеляза, че е тъмно, и вдигна глава към небето. На хоризонта се събираха черни облаци, вятърът се засилваше. Стрелна се и първата светкавица.

— Господи, идва буря! Само това ни липсваше.

— И идва бързо. Добре, че вече издигнаха палатките. — Иън събра инструментите си. — Трябва да запазим бедните момчета от дъжда и вятъра.

Катрин се огледа и установи, че улицата е почти пуста. Първата вълна ранени бяха прибрани на сигурно място. Ан си беше тръгнала преди половин час. Лицето й беше посивяло от изтощение.

Светкавиците се умножиха и заляха улицата с ярка зеленикава светлина. Катрин се изправи и се вгледа замаяно в едрите капки дъжд, които започнаха да падат по замърсената й рокля.

— Откога работите навън? — попита укорно хирургът.

— Не знам. — Тя изтри капките от челото си. — От няколко часа.

— Веднага се приберете вкъщи — заповяда той. — Починете си и тогава елате в лазарета.

— Там ли ще работите?

— Да. — Иън се усмихна спокойно. — Мисля, че и там ще спя.

— Елате да живеете при Ан и мен. — Катрин му показа къщата. — Имаме предостатъчно място, а у нас ще си почивате по-добре, отколкото в палатката.

— Приемам с благодарност.

Светкавици прорязаха небето, последва силен гръм. Когато дъждът се усили, Катрин вдигна чантата си и отиде да прибере Ейми.

Дъщеря й обичаше бурите и се взираше като упоена в небето.

— Уелингтъново време, мамо — извика тя, за да заглуши гърма. — Ще има битка.

— Права си. — Катрин улови ръката й. — Хайде да се приберем, преди да сме се удавили.

Катрин отведе Ейми в детската стая, преоблече се в сухи дрехи и слезе да вземе чая и сандвичите, поръчани от Ан. Точно тогава някой почука на входната врата. След минута прислужницата въведе в салона лорд Халдоран. От пелерината му капеше вода, обичайното му небрежно поведение беше отстъпило място на странна настойчивост.

— Мисис Мелбърн, мисис Моубри. — Той се поклони бързо. — Чухте ли най-новото?

— Не съм съвсем сигурна — отговори Ан. — Моля, разкажете ни.

— Вчера прусаците били разбити при Лини. Отстъпили почти двадесет мили. Уелингтън се оттеглил с цел да задържи позициите си. Както чух, разположил главната си квартира в село на име Ватерло.

— Велики боже — прошепна с пламнало лице Ан. — Това е само на десет или дванадесет мили оттук!

— Наполеон е пред вратите на Брюксел — продължи Халдоран. — Всички се питат дали Уелингтън ще успее да го задържи с набързо събраната си армия. Чужденците, които могат да напуснат града, вече са си отишли или тъкмо заминават.

Катрин остави чашата си в чинийката.

— Готова съм да дам всичките си пари в залог, че херцогът ще спечели, но новините наистина не са добри.

— Не съм дошъл само за да ви изплаша — продължи по-умерено Халдоран. — Миналата седмица наех корабче, което да ме отведе в Антверпен в случай, че сражението завърши зле. На него има място за вас и децата ви, както и за двама-трима слуги. Ако желаете да тръгнете с мен, трябва да потеглим веднага.

Катрин го погледна смаяно. Предложението беше забележително щедро. Може би го бе преценила погрешно.

— Аз… не мога да изоставя съпруга си. — Ан несъзнателно притисна ръка към корема си. — Ами ако го ранят и се върне вкъщи?

— Ако всичко свърши добре, можете да се върнете само след няколко дни. — Халдоран отмести поглед към Катрин. — Нима съпрузите ви биха искали да изложите на риск живота на децата си?

Катрин прехапа устни. Беше готова да рискува всичко, но не и живота на Ейми.

— Има по-добро решение. — Двамата я погледнаха въпросително и тя обясни: — Аз имам повече опит като милосърдна сестра, а Ан има повече деца. Затова ще остана тук да пазя къщата, а Ан ще отведе трите деца в Антверпен.

Приятелката й въздъхна облекчено.

— Би било прекрасно, ако постъпим така, Катрин. Макар че ми е неприятно да замина, би било глупаво да пропусна този може би единствен шанс да отведа децата на сигурно място. Ще се приготвим само за половин час, лорд Халдоран. Приемате ли решението ни?

Катрин видя как в очите на Халдоран блесна луд гняв и осъзна, че предложението му не беше чак толкова великодушно, колкото изглеждаше на пръв поглед. Той искаше нея, вероятно с надеждата, че уплашената съпруга ще има нужда от утеха. Но както и да е, каза си тя. Помощта му беше добре дошла, а и той беше твърде много джентълмен, за да оттегли предложението си само защото тя не искаше да дойде. Скривайки яда си, лордът каза:

— Половин час е добре. Въпреки това бих настоял и вие да дойдете, мисис Мелбърн. Брюксел може да стане опасен за сама жена. — Той стана и посегна към джоба си. — Ще ви оставя адреса на банкера си в Антверпен. Ако трябва, ще ме намерите чрез него.

— Благодаря ви. Много любезно, че положихте толкова усилия за хора, които почти не познавате — отвърна сухо тя.

— Би било престъпление да оставим мястото на корабчето неизползвано — отвърна небрежно той. — Тъй като съпрузите ви рискуват живота си за родината, редно е да ви предложа закрилата си.

Следващият половин час мина бързо. Когато узна, че трябва да отиде в Антверпен, Ейми се разплака.

— Моля те, мамо, нека остана с теб. Винаги си казвала, че умея да помагам.

— Разбира се, миличка, ти си най-добрата помощница. Но не мога да рискувам да ти се случи нещо лошо. — Катрин се усмихна окуражително. — Не мога другояче, не разбираш ли? Аз съм майка. Един ден, когато имаш свои деца, ще ме разбереш.

Ейми капитулира при условие, че ще се върне веднага щом положението си изясни.

Елспет Маклеод също помоли да остане. Ан знаеше, че момичето иска да бъде близо до Уил Ферис, и не се възпротиви. Вместо нея взе момичето на Катрин да й помага за децата.

Точно след половин час заминаващите се събраха във вестибюла. Катрин прегърна приятелката си и се сбогува нежно с децата.

— Ако войната ни раздели — заговори със задавен от сълзи глас Ан, — обърни се към майката на Чарлз в Лондон. А ако… ако с теб и Колин се случи нещо, обещавам ти да отгледам Ейми като собствено дете.

— Знам. — Катрин кимна с натежало от болка сърце. — Ако се наложи, ще се погрижа за Чарлз, както би го направила ти.

Ан въздъхна дълбоко и заключи по-спокойно:

— Време е да тръгваме.

Катрин проследи как малката група се качи в каретата под дъжда. Зарадва се, като видя, че Халдоран е повел със себе си няколко едри, мрачни слуги, които щяха да пазят пътниците.

Изчака, докато каретата зави зад ъгъла, и се прибра в стаята си. По бузите й течаха сълзи. Никога не се беше разделяла с Ейми.

— Проклет да е Наполеон — прошепна пламенно тя. — Дано се пържи в ада!