Хедър Греъм
Бунтарката (17)

16

— Иън!

През тълпата от хора Иън видя братовчед си Брент. Слава богу, Брент бе достатъчно висок, за да стърчи над повечето мъже и жени, които се мотаеха наоколо и говореха оживено. Иън махна в отговор на поздрава на братовчед си и си запробива път през препълненото фоайе на странноприемница „Тайър“, която бе точно срещу батареята в Чарлстън. Той се запита дали не е постъпил глупаво, като се е уговорил да се види тук с братовчедите си и жена си. Никога не бе виждал града толкова претъпкан. Самият хотел бе много стар и обикновено бе доста тихо място, посещавано от едни и същи семейства поколение след поколение. Днес все едно бе четвърти юли.

Най-накрая стигна до Брент, който го прегърна бързо и се отдръпна, лукаво усмихнат.

— Тук е истинска лудница, нали? Ела, разчистих малко място на бара и вече осигурих стаите ни. Сидни се погрижи за тях още щом чула, че местят тук законодателния съвет от Кълъмбия заради тамошната треска. Естествено можехме да идем в плантацията, но при всичкото това вълнение в града изглеждаше по-добре да останем. Чу ли какво е станало?

Разбира се, Иън бе чул. Законодателните органи на Южна Каролина бяха свикали общо събрание в щатския съд, за да издадат указ за отцепване. Обаче избухналата епидемия на вариола накарала членовете да преместят събранието в Чарлстън. Първата среща била в Учредителната зала на 17 декември. Сега събранието разискваше подробностите вече няколко дена. Иън бе научил всичко това на път за Чарлстън. Вече бе твърде късно да спре Алена да не идва тук, така че не можеше да прави нищо друго, освен да се надява, че корабът й ще пристигне благополучно.

Не че усещаше някаква враждебност в момента. Настроението по улиците беше ликуващо. Хората имаха чувството, че са част от втора Декларация на независимостта — което всъщност си бе точно така. И нямаше никакво значение, че толкова мъже бяха облечени в униформата на армията на Съединените щати. Всички чакаха. Всичко бе въпрос на време.

Декември 1860 бе период, когато мнозина отчаяно търсеха компромис. Конгресът на Съединените щати бе работил трескаво. Законодателството във Вирджиния бе свикало неофициално „Мирно събрание.“

Но Иън знаеше, че сега във Вашингтон не можеше да стане кой знае какво. Президентът Бюканън бе добър човек, но седеше на два стола. Изчакваше, докато Линкълн поеме президентския пост.

— Преди малко чух на пристанището, че очаквали днес събранието да се разпусне — рече Иън. — Изглежда ще има среща в Учредителната зала с щатските и градските управници.

— И ще свирят фанфари! — съгласи се Брент с нотка на сарказъм. Иън знаеше, че Брент е против отцепването, но той бе южняк със силни убеждения. Въпреки това не бе живял в Южна Каролина достатъчно дълго, за да го смята за свой щат. За братовчед му щеше да има значение какво ще направи Флорида през следващия месец, но никой член на семейството на Джеймс Макензи нямаше да носи униформата на армията на Съединените щати. В най-добрия случай, повечето хора от семейството на Иън щяха да останат неутрални.

— Чудесно място сме си уговорили за среща с жена ми — рече нещастно Иън, когато двамата с Брент си запробиваха път към бара от старо дъбово дърво. Явно Брент вече бе станал познат на бармана през последния месец, понеже само вдигна ръка и две чаши уиски тупнаха пред тях.

— Всъщност — рече Брент леко развеселен — тя е много щастлива тук.

— Тя е вече тук? — рече Иън изненадан. — Но нали корабът й щеше да пристигне чак утре следобед?

— Изглежда е случила на попътен вятър — рече Брент, като надигна уискито си. — Наздраве. Алена е слязла от кораба снощи, но не се тревожи. Двамата със Сидни бяхме там, когато корабът пристигна, а жена ти и бездруго не беше сама. Бе придружавана от Лили и от един човек със смесена кръв на име Самсон.

— Един от работниците на Теди — промърмори Иън, зарадван, че Самсон е пътувал с жена му. Несъмнено по молба на Джулиън. Индианската кръв на Самсон бе силна, но майка му бе мулатка-робиня в Сейнт Августин. Теди бе купил и майката, и сина още преди години и ги бе освободил, и оттогава семейството работеше за него на остров Беламар. — И къде е Алена сега?

Брент се ухили и погледна край Иън.

— Точно сега слиза по стълбите със Сидни.

Иън се обърна към елегантното стълбище, което водеше към втория етаж на хотела и стаите за гости. Сидни бе първа, много хубава и твърде благопристойна в дневна рокля от тъмновиолетова тафта, украсена с черни и бели дантели. Тя видя Иън, усмихна се, махна с ръка и се обърна към Алена, която бе точно зад нея.

Алена бе останала в траур, облечена в черно от главата до петите. На фона на суровия абанос на роклята и черното кадифе на наметалото върху нея, косата й — вдигната на кок с няколко изкусно падащи кичура — сякаш гореше като слънчеви лъчи, истинско злато. На лицето й бе изписана следа от нова зрялост, която прибавяше нещо към необикновената й красота. Макар и да бе бледа, тя явно беше добре и се усмихваше в отговор на хора, с които се разминаваше по стълбите, а после се извърна в посока на Иън.

Очите му срещнаха нейните, златни като косата й, блестящи от удоволствие и топлина. Устните й се извиха в бавна, само леко колеблива усмивка и тя застана неподвижно, загледана в него.

Шумотевицата в стаята сякаш утихна и той бързо си проправи път през тълпата, за да стигне до площадката пред стълбите. Усмихна се бързо на Сидни, целуна я по бузата и после протегна ръка към Алена и я притегли в обятията си.

Едва тогава осъзна, че въпреки слабото й лице, тя бе…

Просто огромна.

Той се намръщи и инстинктивно се разтревожи, че такава малка жена носи такова голямо дете. Бързо вдигна погледа си, като прехвърли ръка през рамото й и целуна бузата й почти толкова благочестиво, колкото тази на братовчедка си. Тълпите сякаш се събираха около тях още докато водеше двете жени към мястото на Брент до бара.

— Извинявай! — извика той на Алена. — Ако знаех, че ще е такава лудница, никога нямаше да те накарам да дойдеш тук!

Тя леко се обърна в ръцете му, а лицето й бе грейнало.

— Иън, аз съм добре. Вълнуващо е! Толкова много работи стават! Днес ще обявят отцепването на Южна Каролина, ще има музика, паради в целия град, фойерверки. Иън, направо е изумително да си тук в такъв момент!

Той се подразни от ентусиазма й. Не знаеше защо никой не се тревожи за загубата на някогашния велик експеримент, наречен Съединени щати. И честно казано, съвсем не бе сигурен, че тя трябва да се разхожда наоколо в това състояние.

— Изумително е — съгласи се той тихо, като я съзерцаваше.

Тя бе направила огромен напредък през последните два месеца. Макар и да беше бледа, имаше малко цвят на страните си. Устните й бяха тъмни като вино, виталността й придаваше омагьосваща привлекателност. Тя изглеждаше искрено радостна, че го вижда — освен ако просто не се радваше, че е тук, за да види как щатите започват да се отцепват.

— Ето ги и дамите! — рече Брент, като стигнаха до него. — Сега, след като сте стигнали чак дотук… може би ще трябва да се върнем. Имаме балкон, който гледа към улиците. Ще видим повечето празненства оттам.

— Точно така — заяви Иън твърдо. — Брент, кажи на Алена като лекар, че тази тълпа не е добра за състоянието й.

Брент съвсем леко повдигна вежда. В практиката си бе забелязал, че жените, които се справят най-леко при раждането са тези, които остават активни до последния момент. Но тръгна по свирката на Иън.

— Съжалявам, дами, но Иън е прав. Ще се качим ли?

На път към стълбите Иън с изненада чу някой да го вика по име. Обърна се и видя Андрю Туийд, братът на дядо му. Андрю наближаваше седемдесетте, изправен и слаб като върлина, с гъста бяла коса. Иън с радост стисна ръката му и сърдечно го поздрави.

— Иън, момчето ми, какво правиш тук? — попита Андрю. — Последно чух, че работиш във Вашингтон с армейския инженерен корпус.

— Нещо такова. Всъщност доста дълго бях с картографите. Тук съм, за да се видя с жена си — той притегли Алена пред себе си и ги запозна.

— Охо, жена и дете, а? — подкачи го Андрю и поздрави Алена, като докосна леко с устни ръката й. — Брент! Добрият доктор Брент! Ти пропусна да ми кажеш, че братовчед ти пристига — обвини го Андрю и погледна край Иън.

— Андрю, аз нямам време да се усмихна напоследък заради тази вариола, от която всички се страхуват.

— Уф, ама разбира се. Е, хората днес няма да обръщат внимание на епидемията в Кълъмбия. На брега е истинска революция. Колко е интригуващо всичко! Изглежда че от днес вече няма да съм „американец.“ Още не съм съвсем сигурен какъв точно ще бъда.

— Бунтовник! — извика слаб, наконтен млад мъж, който седеше пиян на бара. — Бунтовник. Внимавай, в тълпата има един янки. Само чака заповед да заклейми стария орел и да избяга с новия Юг, а, майоре?

Иън не обърна внимание на пияния.

— Качваме се горе с Алена и Сидни, сър — рече той на Андрю. — Ако искаш, ела с нас.

— Какво има, янки? — извика непознатият, раздразнен от факта, че Иън не му отвърна. Той застана между Андрю Туийд и Иън. — Тук си в свободен щат, така че тази униформа не означава нищо, по-малко от нищо. Ти носиш парцал!

Той се изплю, като се целеше в Иън, но улучи пода помежду им. После залитна към него и замахна с ръка.

Иън с лекота го избегна и за собствено изумление реагира, преди да помисли. Удари мъжа със светкавичен къс удар и просна пияния на земята. После хората се раздвижиха, като освиркваха подигравателно падналия и поздравяваха Иън.

— Това е майор Макензи, от Флорида! Съвсем скоро ще е бунтовник, нали, майоре? — чу се друг вик.

Иън бе изненадан и разгневен, като чу Алена да отвръща вместо него.

— Когато Флорида започне да действа, тогава ще почне и мъжът ми! — извика тя през смях.

Той можеше да я удуши на място въпреки омагьосващия й ентусиазъм, красота — и закръгления корем — и светлината в златните й очи, когато докоснаха неговите.

— Извинявай, чичо — рече той просто, като прекрачи пияния, хвана лакътя на Алена и я побутна към стълбите.

 

 

Алена знаеше, че Иън е ядосан и въпреки това се чувстваше раздразнена и объркана.

Беше се зарадвала, че го вижда. Изгаряше от нетърпение вкъщи, укрепваше с всеки изминал ден, понякога така й се щеше да го види, че бе направо нетърпимо, а друг път бе толкова разтревожена какво прави той, че се вбесяваше, задето се държи като такава глупачка. Но се бе влюбила в него и не можеше да спре да се измъчва от ревност. И дори днес, докато се обличаше, мислите й се бяха завихрили яростно, понеже тя обичаше детето, което сякаш носеше в себе си цяла вечност — обичаше го дълбоко, невероятно силно. Движенията на бебето й бяха станали познати като нейните собствени. Въпреки това тази сутрин тя си пожела мимолетно детето да се роди.

Защото тя приличаше на балон и защото… Искаше Иън да я желае.

Той просто бе абсолютно непредсказуем и днес бе виновен той, а не тя. Алена бе разочарована, че не е в центъра на нещата, докато Учредителната зала се пръскаше по шевовете до падането на нощта и Южна Каролина обяви, че се отделя от Съединените американски щати. От балкона с перила от ковано желязо на салона на апартамента им те видяха и чуха виковете и хаоса по улиците след официалното изявление. Младежи от военната академия маршируваха под гърмящата музика на мощен оркестър, танцьори и акробати играеха на улицата. Пуснаха фойерверки, които изпълниха нощното небе. Атмосферата бе наелектризирана.

Иън седна до нея, като гледаше празненствата и обсъждаше — главно с Брент — музиката, която слушаха, младостта на маршируващите, красотата на фойерверките. Той бе страшно любезен през цялата вечер, но някак притихнал, а кобалтовите му очи бяха много тъмни, въпреки приятните му думи и Алена се боеше, че в него ври нещо, което накрая ще избухне.

Тя отказа да остави настроението му да помрачи вечерта й. Гледаше с разширени очи, смееше се и пляскаше с ръце, заедно със Сидни, като се наслаждаваше на музиката и на спектакъла.

Дълго, дълго след полунощ празненствата най-накрая замряха.

И Иън се прибра много късно, след като пожела лека нощ на Сидни и Брент.

Тя се почувства неловко, като се събличаше и й се щеше да не се бе съгласила Лили да отиде да се весели из града. Кадифената й наметка скриваше състоянието й, но не и траурната й рокля. Въпреки това тя бе изненадана, когато усети ръцете му върху мъничките копченца на яката си. Обхвана я несигурност, докато не можеше да спре да се пита как изобщо би могла да се сравнява с някоя друга жена в момента.

След като роклята й бе разкопчана, тя я сложи пред гърдите си, промълви „благодаря,“ и се вмъкна зад паравана, за да облече нощницата си. Когато излезе иззад паравана, той вече бе в леглото, скръстил ръце зад главата си и не й обърна внимание, докато тя пусна косата си и я среса пред тоалетната масичка.

— Не е моя вината — рече тя меко, — че Южна Каролина се отцепи.

Очите му се стрелнаха към нея и тя замръзна неловко, като й се прищя да не беше се обаждала.

— Не, не е твоя вината. Но не мога да разбера защо се радват на нещо разрушено. Нещо, което вероятно ще означава смъртта на хиляди младежи.

Алена въздъхна нетърпеливо.

— Прибързваш, Иън. Ти просто приемаш, че ще има война. Повечето северняци нямат търпение да оставят „сгрешилите сестри“ да си вървят, ако искат! Иън, не можеш да си толкова сляп. Казвам ти, Флорида ще последва Южна Каролина. Нашите сенатори вече съчиняват искания към Военното министерство във връзка с офицерите от Флорида. Правят планове да конфискуват федералните съоръжения…

— О, нима? — попита той. — И откъде получавате информацията си, мадам?

Тя се поколеба само за миг, като се опита да си спомни откъде точно се бе сдобила с информацията.

— Иън, аз чета вестниците — рече тя, а после добави, — а познавам и други хора в щата, въпреки изолацията на Беламар.

— Значи ти нямаш търпение да се отделим! — рече той разгорещено. — Ако това е изборът на щата, ще е много жалко. Това е лошо замислен бунт, който в крайна сметка ще струва ужасно много.

— Бунт ли? Да, наистина е бунт! Иън, имаше бунт, когато тринайсетте колонии се откъснаха от Англия. Тирани диктуваха на колониите какво да правят и колониите отказаха да приемат да бъдат управлявани от други. Сега Югът не прави нищо по-различно. Това не е лошо замислен бунт, това е поход за независимост и самоуправление.

— Значи и ти ще си бунтовница? — попита той хладно.

— Ти си южняк, Иън — настоя тя, като остави гребена. — Явно няма да стигнем до съгласие по този…

— Няма защо да стигаме до съгласие, Алена. Няма за какво да преговаряме.

Тя се изправи.

— Иън, ти не разбираш. Няма да приема да остана на Север, когато Флорида наистина се отдели от Съюза.

— Няма ли? — рече той разпалено. Внезапно стана, отиде до нея и тя видя, че е решил да спи в дългите наполеонки, които го покриваха от кръста до глезените. Той кръстоса ръцете си срещу тоалетната масичка, като я прикова там, а очите му пръскаха син огън, когато й каза:

— Няма да приемеш да живееш на север, защото може да има война. Но знаеш ли какво, Алена? Ако има война, Югът ще загуби. Няма да свърши за три месеца, както твърдят уличните търговци от двете страни. Да видим, смята се, че населението на Юга е около осем милиона. На Север живеят почти двайсет милиона. От осемте милиона жители на Юга около три милиона са роби. Южняците още сега се боят от робски бунтове, така че това не само намалява населението на Юга на около пет милиона, но и добавя елемент на опасност. В Юга няма почти никакво машинно производство, нито фабрики. Какво друго? До този момент няма и правителство. Трябва да се сформира войска, да се създаде хазна. Докато всичко това става, Северът ще блокира южните пристанища и ще спре жизнено необходимите доставки.

— Никога няма да могат да блокират цяла Флорида.

— Точно така. Нито пък Югът ще може да я защитава — отвърна той бързо. — Повярвай ми, каузата е обречена, още преди да се роди.

— Не мисля като теб! — извика тя меко.

Той я изгледа ядосано, хвана брадичката й и я повдигна.

— Но ти си ми жена, Алена. Ще трябва да мислиш като мен.

— Но, Иън…

— Жените подкрепят мъжете си — осведоми я той, а гласът му стана още по-рязък.

Тя се опита да овладее гнева си, но не успя.

— Не и когато мъжете им се държат като идиоти! — възкликна тя.

Той се придвижи толкова бързо, че тя тихо извика, очаквайки някакво насилие от негова страна.

Но той само я вдигна и я положи в леглото и Алена осъзна, че никога не би я заплашил истински в това състояние.

Тя носеше детето му.

Внезапно се почувства уморена и усети много ясно колко непривлекателна е станала. Искаше й се да се свие и да заспи с ръката му върху нея. Толкова много й се искаше да го види и сега бяха заедно, но…

Той загаси газената лампа на шкафчето до леглото и легна до нея.

А после й обърна гръб.

Тя се сви, за да заспи и също му обърна гръб.

И остана будна сякаш цяла вечност и се въртеше, без да може да си намери удобна поза.

Той не помръдна.

Накрая се обърна така, че се облегна на гърба му. Почти в същия момент усети, че бебето зарита. Иън също усети движението. Дългите му пръсти се протегнаха към корема й и той не ги дръпна.

— Този мъник е решил да оживее сред всичко това — промълви той меко и най-накрая с въздишка я притегли към себе си. После остана притихнал и тя бе толкова радостна, че е прегърната, че също се усмири. Помисли, че Иън спи, но след миг той добави:

— Съюзът също ще оживее, Алена.

Тя се престори на заспала.

Това не бе спор, който можеше да спечели тази вечер. Времето щеше да покаже.

А времето бе срещу него.

 

 

Те се бяха срещнали на 20 декември и понеже бе толкова близо до Коледа, Иън реши че трябва да прекарат празника в Чарлстън с Брент и Сидни.

Вълнението от отцепването бе останало да витае във въздуха и градът продължаваше да се весели, а хората идваха и си отиваха.

Иън прекара известно време на Бъдни вечер със стари приятели от войската, които бяха пристигнали в града. Мъже, които вече планираха да си подадат оставките.

Той се чудеше как, за бога, щяха да тръгнат на война един срещу друг.

Но това щеше да се случи.

След тази първа безсънна нощ, той успя да избегне по-нататъшни спорове с Алена главно като я отбягваше. Той искаше да е с нея. Още по-лошо. Като лежеше до нея нощем, усещаше как бебето рита и се върти и изпитваше много болезнено желание да се люби с жена си. Уханието на косата й, усещането за плътта й, краката й, преплетени с неговите… всичко сякаш го измъчваше и изкушаваше сетивата му. Но той се бе заклел пред себе си, че тя ще роди здраво дете и ще е възвърнала напълно здравето си, преди отново да я докосне. И макар да уважаваше много и брат си, и братовчед си като лекари и да знаеше, че и двамата смятат раждането за много естествено нещо и че много от ограниченията, наложени на жените са бабини деветини, Алена вече бе в доста напреднала бременност — толкова напреднала, че той реши, че веднага след Коледа трябва да заминат за Вашингтон. Каквото и да е казал, той щеше да е най-радостен, ако детето им можеше да се роди в Симарон. Вместо това трябваше да се задоволят с къщата, която бе купил във Вашингтон. Макар че се очакваше тя да роди чак след средата на януари, Иън не искаше детето му да се роди на пътя между Севера и Юга.

Той се събуди рано сутринта на Коледа, стана тихо, облече се и остави Алена да спи, за да се разходи до батареята на пристанището в Чарлстън. Бе рано, много хладно и ветровито. На хоризонта лениво се движеха кораби и той виждаше различните укрепления на пристанището да стоят на стража край града. Бе красива, изключително спокойна гледка и Иън се запита колко ли дълго ще продължи. После се извърна от водата и се запъти обратно към странноприемницата.

Братовчедите му и жена му бяха там и бяха поръчали тъмно, печено кафе на балкона, заедно с бисквити и кифлички. Алена изглеждаше разтревожена, но му се усмихна, когато той заобиколи масата, за да седне до нея. Застана зад нея за момент, вдигна тежката й коса и нежно я целуна по врата.

— Честита Коледа — рече й той дрезгаво.

— Честита Коледа — отвърна му тя сериозно.

Но остана със странно изражение, докато го гледаше тази сутрин и дори след като той я хвана под ръка и я придружи, докато изминаха разстоянието до епископалната църква.

Проповедта бе за революцията. Свещеникът говореше постоянно по темата „Ако ръката ти е съгрешила, отсечи я,“ като казваше, че ако Съюзът е започнал да става омразен, той трябва да бъде изтласкан далеч от тях, тяхната позиция трябва да е здрава срещу силите, които могат да се опълчат срещу свободата в Южна Каролина. Имаше много одобрителни подвиквания. Коледните служби, помисли си Иън, изглежда нямаха много общо с раждането на Христос, а само с продължението на празненствата по случай отделянето.

Докато се връщаха към хотела, Алена го попита:

— Иън, как може да те е яд на тези хора, задето са толкова въодушевени от свободата и самоуправлението си?

Той се поколеба. Коледа беше. Искаше това да е ден на топлина и добра воля. Към всички мъже. И жени. Включително неговата.

— Ще ти отговоря, Алена, но после няма да споря повече с теб. Във всичко това има нещо фалшиво — разкол. Целият цивилизован свят вижда варварството на робството. Ако правата на щатите се въртят около правото на един човек да държи друг в робство, тогава Югът седи върху архаична и прогнила институция от самото начало. Не ме е яд на никого, макар че не съм съгласен с твърдението на свещеника, че господ ще е на страната на свободата — господ ще се отвърне от това братоубийство. Сега знаеш мнението ми.

— Ами моето мнение, Иън? — попита го тя меко.

— Ти си моя жена, Алена. Подкрепяй ме — предложи й той замислено.

Тя естествено забеляза тона му. Но очите й се сведоха и не отговори.

— Помниш, че си в ръцете ми, нали, любов моя? — попита той.

Това я накара да го погледне с бърз, огнен поглед.

— Може би не за чак толкова дълго! — уведоми го тя.

— О?

— Бебето ще се роди съвсем скоро, Иън.

— Аха. Това било, значи. Трябва да се подчиняваш на волята ми само защото очакваш дете ли?

— Разбира се, че не…

— Хмм. Ти изобщо не възнамеряваш да се подчиняваш на волята ми. Намираш се в ръцете ми само в моменти като този! — рече той и се засмя меко, но не бе толкова сигурен, че наистина му е весело. — Ще трябва да те държа с деца по всяко време, за да имам някаква надежда за здрав разум в дома си, както изглежда.

Като останаха насаме тази вечер, Иън даде на Алена подаръка й. Това бе венчален пръстен с красиво инкрустирани в златото малки топази. Тя седна пред огледалото и среса косата си. Той хвана ръката й и взе големия пръстен, който бе сложил на ръката й на сватбата и го замени с нежната нова халка, която се плъзна точно по мярка.

Тя се вгледа доста дълго първо в нея, а после в очите му. Устните й леко потрепериха, а гласът й също бе мек и треперещ.

— Красив е… Благодаря ти.

Тя се изправи на крака и се опита да го целуне, но го стори доста непохватно с бебето помежду им. Въпреки това шепотът на устните й срещу неговите събуди спомени у него и както обикновено уханието й бе доста мъчително за него. Сякаш замаяна, тя погледна от очите му към пръста си, а после отново към него.

— Иън, благодаря ти.

— Бижутерът ми каза, че трябва да използвам диаманти, или поне смарагди или рубини. Аз казах не. Топазът е точно като очите ти.

— Топазът е съвършен! — прошепна тя и се извърна, като започна да рови в чекмеджето си. Извади една кутия с английска опаковка и му я подаде.

— Съвсем не е толкова хубаво или ценно нещо — каза му тя, а очите, които бе сравнил с топаз бяха толкова блестящи. — Но аз го направих.

Той вдигна вежда, после отвори пакета и извади голям шал с красиви ресни.

— Това е карето на клана Макензи — каза му тя. — И е много топъл, така ми казаха. Ако ще стоиш на север.

Той не можа да не се засмее и да не оцени колко загриженост е вложила в подаръка. Уви го около врата си и забеляза, че цветовете на карето щяха да си отиват много със синята му униформа. Той се въздържа и не спомена този факт на Алена.

— Много е топъл — рече той дрезгаво. — И много го ценя — усмихна се той. — Естествено баща ми също би оценил такъв подходящ подарък.

Тя понечи да се усмихне, но усмивката й угасна и внезапно той си спомни, че това е първата й Коледа без баща й и вероятно първата Коледа, когато не си е в къщи.

Първата й Коледа като негова жена.

— Благодаря ти, любов моя, много ти благодаря — каза й той нежно и внезапно я вдигна на ръце и я отнесе до креслото пред камината. Ръцете му се обвиха около врата й, но тя запротестира.

— Иън, прекалено съм тежка…

— Алена, никога няма да си прекалено тежка — възпротиви се той нетърпеливо и седна с нея.

И тя остави главата си да падне на рамото му и седеше доверчиво до него, а връхчетата на пръстите й деликатно докоснаха гърдите му. Косата й ухаеше на чисто и го опияняваше с лекия си мирис на цветя. Той си помисли, че ако страната не се разпадаше, той можеше да е напълно доволен човек. Жена му бе много красива и можеше да е дива, сприхава, инат — и въпреки това толкова нежна и сладка, като в този миг. Ако той се измъчваше, това бе от желание по нея — но просто трябваше да почака. Но и двамата бяха млади, жизнени, богати и всеки момент очакваха дете. Идеалният син, може би, а ако не, дъщеря, и пред тях имаше дълги години, за да нароят семейство.