Хедър Греъм
Бунтарката (26)

25

Всъщност Съюзът не се бе разбързал да завладее Флорида, макар че често бе изтъквано, че щатът няма почти никаква защита — понеже имаше толкова малко стратегическо значение. Приоритетът на южноатлантическото крайбрежие бе Чарлстън.

Но през пролетта на 1862 съюзническият генерал Джордж Маклелън реши, че и Сейнт Августин може да бъде превзет.

Първият разузнавателен кораб пристигна в малкия залив на Сейнт Августин на осми март, като маркира с шамандури пътя за корабите, които щяха да го последват. Четири дни по-късно съюзническият командир Роджърс напусна Уобаш, флагмански кораб на командира Самюъл Дю Понт, в малка лодка, над която се развяваше бяло знаме.

Оставен без абсолютно никаква защита, Сейнт Августин се предаде на федералните сили, без да гъкне. Може би предаването бе улеснено и от факта, че градът бе потънал във финансови тегоби. Без северните туристи, които да пълнят хотелите и да поддържат бизнеса на търговците, гражданите не можеха да плащат дори данъците си. Градската управа бе стигнала до безизходица и храната бе станала почти толкова оскъдна, колкото медицинските припаси.

Алена взе файтона с Лили и Шон, като стоеше на разстояние, когато майор Кристобал Браво се срещна с командира Роджърс на крайморската дига. Роджърс изглеждаше достолепен, уверявайки майора, градските съветници и привържениците на Съюза, че няма търпение да върне Сейнт Августин към благополучието му отпреди бунта на Юга.

Като гледаше събитието, Алена усети как пада духом, понеже се сети как през цялото време Иън й бе казвал, че Югът просто не би могъл да спечели тази война. Тази сутрин в Сейнт Августин това изглеждаше вярно — поради всички причини, които той бе изброил. Съюзът можеше да стегне примка около Юга. Да умори хората от глад. Съюзът имаше аптеки и можеше да предостави животоспасяващи лекарства. Освен това имаше арсенал и възможности да произвежда оръжия. Сейнт Августин бе сериозно отслабен дълго преди да падне в ръцете на командира Роджърс.

Тя обаче се зарадва, като разбра, че макар и хората в града да се предадоха мълчаливо, няколко жени бяха нарязали пилона, така че съюзническото знаме да не може да се вее оттам. И една от жените, Хана Дженкс, нарече „баби“ мъжете, които толкова охотно сътрудничеха на Съюза.

Нямаше значение. След няколко дни Съюзът се бе разположил в Сейнт Августин.

И дори когато няколко дни по-късно федералните войски се оттеглиха от Джаксънвил, те останаха в Сейнт Августин.

Явно Съюзът възнамеряваше да остане.

 

 

Хората на Пантерата гребяха мълчаливо в нощта, запътени към едно свлачище срещу гладката плажна ивица на петдесетина мили южно от Сейнт Августин.

Сам Джоунс, начело на лодката на Иън, поклати глава.

— Не виждам как ще го направите, майоре. Не мога да видя абсолютно нищо в тая тъмница!

— Ще видиш. Когато облаците се вдигнат, ще имаме пълнолуние — отвърна му Иън. — Те ще са пренасяли тежки материали, така че през гъсталака и шубраците трябва да има пътека, ясна като нарисувана с мастило.

Луната се подчини на волята на Иън и се отмести.

— Ето! — възкликна той ликуващо.

Сам го погледна, сякаш Иън бе някакъв магьосник.

Лодката им стигна до брега. Иън вдигна ръка и даде знак на хората си тихо да слязат. Движеха се бързо, за да скрият лодките си. Той ги предвождаше, като бързо вървеше през пясъка към дърветата и ниските храсти в края на плажа. При такъв шубрак нямаше начин толкова хора и материали да се придвижат, без да оставят изравнена следа.

Иън я бе забелязал от водата.

— Мамка му стара — изруга Сам.

— Ех, защо конете ни не са тук, майоре? — оплака се Саймън Тийсдейл с въздишка. — Кавалерист да върви пеша по плажовете. Питам ви, сър, накъде е тръгнала тая война?

Войниците се засмяха.

— Тихо — предупреди ги Иън. — Има съвсем малка вероятност да попаднем на други съюзнически войски тук. Казват, че хората на изток от река Сейнт Джоунс сега били привърженици на Съюза, но все пак има доста голяма вероятност да попаднем на отряд бунтовници, така че не вдигайте шум.

— Да, сър! — чу той в нощта.

— На която и страна да попаднем, надявам се да имат коне — промърмори недоволно Саймън.

Те отново тръгнаха мълчаливо.

Търсеха стоките, свалени от Сталуърт, съюзнически кораб, заловен от бунтовнически нападатели само преди три дни. Сталуърт бе потопен, товарът му от амуниции на път за Кий Уест бе взет. Бяха чули за съдбата на кораба от моряците, изпратени с лодки от капитана на бунтовническия кораб, който ги бе нападнал. Както изглежда, капитанът бе признал, че е знаел за плановете на Сталуърт, който бе пуснал котва в Сейнт Августин, преди да потегли на нещастното си пътуване на юг. Докладите от разузнаването бяха назовали някакъв бунтовнически шпионин, който по някакъв начин успяваше да предаде информация до доброволческите отряди на Конфедерацията във вътрешността на щата — от източната страна на река Сейнт Джоунс — и после до нарушителите на блокадата. Три кораба бяха изгубени, откакто Съюзът бе превзел Сейнт Августин. Шпионинът се наричаше Мокасина. Иън бе видял афишите, налепени в превзетите от Съюза градове и бази. Даваха награда за залавянето на Мокасина — жив или мъртъв.

Иън и хората му вече бяха на борда на кораба, тръгнал на север, за консултация с генерал Брайтън, когато ги застигна вестта за съдбата на Сталуърт. Бе взето голямо количество оръжие и те бяха достатъчно близо, за да се опитат да сторят нещо по въпроса. Можеше да нямат кой знае какви шансове да върнат оръжието обратно според това колко големи са бунтовническите сили, срещу които щяха да се изправят, но ако не можеха да си върнат оръжията, можеха поне да се погрижат да ги унищожат.

Те последваха пътеката в нощта и нито един не се оплака от насекомите, острите ръбове на гъсталаците по пътя, тресавището, което се наложи да прекосят по едно време. Призори той даде два часа почивка на хората си и един час време да поспят, като се редуваха да стоят на пост.

Самият Иън не мигна. Бяха толкова близо до Сейнт Августин, имаше чувството, че почти може да помирише парфюма на Алена, да усети плътта й, да я вкуси…

Той лежеше в мрака с отворени очи, загледан нагоре в небето и имаше чувството, че зверове разкъсват сърцето му. Това бе война и той бе част от нея. Но бог му бе свидетел, че имаше моменти, когато той искаше единствено да забрави за конфликта, имаше моменти, в които се молеше някога някъде отново да има спокоен дом и семейство. Единствената нощ, която бе прекарал в Сейнт Августин сега изглеждаше доста къса, за да живее от спомена за нея. Но въпреки това той я бе прегърнал и в този момент, независимо дали бе глупак или не, той бе повярвал в това, което имаше между тях, в странната връзка, изкована от времето и страстта. Бе повярвал, че тя го обича.

Макар и да бе еднакво сигурен, че тя е шпионирала по някакъв начин във Вашингтон.

Дори да имаше ужасното чувство, че може все още да е замесена в нещо подобно. Мокасина. Името го преследваше.

Той се страхуваше. Нямаше търпение да се върне в Сейнт Августин и да се увери, че всичко, което е чул е истина: че жена му е останала в града. Не приемаше съюзнически офицери на гости в дома си, но бе останала в къщата, която брат му бе наел, работеше с доктор Пърси и никой от двамата не бе отказал да даде медицинска помощ на окупационните съюзнически войници. Въпреки това…

Иън познаваше доктор Пърси. Той бе военен лекар във Вашингтон в дните до войната, преди да подаде оставката си и вярваше, че всеки човек дължи живота на страната си.

Сега страната му бе Конфедерацията.

И Алена работеше с него, което спокойно можеше да означава, че…

Той не смееше да се замисли на ръба на подозрението и страха, които отскоро го бяха обзели.

— Майоре!

Той рязко се изправи и погледна Сам, който бе долазил до него.

— Майоре, Били току-що чу някакъв шум… Мисля, че намерихме оръжейния запас.

— Доведи хората — нареди Иън.

За секунди осемчленният му отряд бе събуден и се промъкваше тихо през гъсталака. Били водеше и посочи каруците в една горичка точно пред тях. Те се пръснаха в шубраците, наблюдаваха и дебнеха. Но изглежда имаше само един часовой, който пазеше оръжията и крачеше напред-назад, сякаш самият той нямаше търпение да научи защо е оставен сам толкова дълго.

— Да го очистим ли? — попита Сам.

Иън поклати глава.

— Искаме го жив. Доведете ми Реджи.

Реджи бе най-добрият му стрелец и имаше толкова точен мерник, че хората му казваха, че можел да извади окото на комар от трийсет метра разстояние.

— Накарай го да изпусне оръжието си. Не искам да разменям неговия живот за твоя, но трябва да го разпитаме, да открием защо е скрит тук и колко други бунтовници има наблизо.

Реджи кимна, клекна и се прицели. Улучи човека точно в горната част на ръката. Той изрева, пусна пушката си и диво се огледа наоколо. Иън пристъпи напред. С пистолет, насочен в сърцето на мъжа.

Мъж ли? Та той бе още момче. Иън усети как му премалява, задето обичният му щат е толкова опустошен от войната, че сега се биеха и децата. Слава богу, че не се налагаше да убива младежа.

Момчето, високо и слабо, но на не повече от дванайсет години, го изгледа с ококорени очи.

— Какво прави едно момче с цял склад оръжие? — попита го Иън.

— Не съм момче. Аз съм редник Елиша Ниймс, от доброволците на Флорида! — гордо отвърна младежът. Имаше кафяви очи, лунички и носеше опърпана сламена шапка и огромно кафяво палто. Повдигна брадичка, но изглеждаше уплашен.

— Редник Ниймс, сигурно си отличен войник, щом ти имат такова доверие — рече Иън, като гледаше как момчето трепери, — но сега си заловен от…

— Макензи — рече момчето. — Ти си Пантерата.

Иън кимна.

— Искам да знам къде са останалите хора от отряда ти, редник.

Очите на момчето нервно пробягаха по пътеката на север.

— Няма да ти кажа. Нищо няма да изкопчиш от мен — рече той твърдо. — Ще изгубя ли ръката си? — попита той, а лицето му конвулсивно потрепери.

Иън погледна към Реджи. Реджи вдигна рамене и се приближи до момчето.

— Майоре, как може да се съмняваш в мен? — попита Реджи, като се усмихна. — Това е повърхностна рана, нищо повече. Само трябва да се погрижиш за нея и ще се оправиш, младежо.

— Да — рече Сам меко. — Той ще оживее, за да вдигне отново пушката и може би ще умре следващия път, когато стрелят по него.

— Къде са останалите? — настоя Иън.

Момчето го изгледа, а очите му издадоха огромната вътрешна борба, която ставаше в него. После сякаш взе решение. Не че харесваше Иън, но той можеше да е по-добре отколкото някое друго зло, което го заплашваше в момента.

— Тръгнаха на север, ей натам — отвърна той.

— Колко са?

— Само трима. Отидоха… — той се поколеба, а после се изплю. — Отидоха да отклонят някакви янки от пушките. Животни, зверове — това са янките! Няколко от тях вървяха по съседната пътека и разправяха как всички бунтовници трябвало да се избесят, до крак! Мислят, че ние сме тези, дето са застреляли някакви янки до Сейнт Августин миналата седмица. Мислят, че сме само шпиони.

— Има ли шпиони в твоя отряд, редник? — попита Иън, а устата му изведнъж пресъхна.

Момчето поклати глава.

— Патриоти, сър! — рече той и отново вдигна глава. — Само патриоти.

— Саймън, Били, Джералд, вземете оръжието — рече Иън — и го върнете заедно с момчето до лодките.

— Във военен лагер ли ще съм заложник? — попита момчето.

— Отиваш в Сейнт Августин — отвърна му Иън.

— Той е в ръцете на Съюза.

— Оттам някой ще намери майка ти.

През цялото време, докато бяха с Елиша Ниймс, той не бе изглеждал толкова уплашен. Иън се усмихна. След като майка му се добереше до него, Елиша Ниймс вероятно щеше да е вън от войната поне през следващите няколко години.

Той се обърна към останалите си хора.

— Да видим какво друго става тук.

Хората му го последваха и тръгнаха на север, както ги бе насочил Елиша Ниймс, вървяха бързо и след половин час чуха гласовете на мъжете пред себе си.

— Проклет бунтовник! Намушкай го, капитане, намушкай го. По дяволите, и без това ще обесим и ще заровим този негодник. Кой, по дяволите, ще разбере? Такава е божията воля.

Иън погледна към Сам и останалите. Те извадиха пушките си, готови да се пръснат безшумно в горичката пред себе си.

Иън приклекна ниско срещу гъсталака и се придвижи напред зад един дебел бор. Облегна се на дървото и бързо преброи съюзническите войници в групата. Бяха десетима. На коне, но сега три от конете им стояха под огромния надвесен клон на един стар дъб и трима бунтовнически пленници бяха възседнали конете с ръце, вързани зад гърба им и примки на шиите, федералните войници бяха толкова увлечени да подстрекават водачите си да измъчват пленниците им, че не забелязаха мъжете, които ги оградиха.

— Божията воля ли?

Той кимна към Сам, а после излезе иззад дървото с колт, насочен към сержанта, човек на средна възраст с прошарена коса и издаден корем.

— Сержанте! Какво става тук?

Отрядът на капитана се извърна, всички протегнаха ръце към оръжията си, а после се поколебаха, като видяха него и хората му да излизат от храстите.

— Янки са! — извика някой с облекчение.

Иън се приближи до сержанта.

— Аз съм командирът тук, майоре! — извика сержантът, като звучеше едновременно угрижен и оскърбен.

Един от войниците пристъпи напред.

— Тези бунтовници убила няколко от хората ни миналата седмица. Момчетата били поканени да потанцуват на плантацията на Фармингтън и били застреляни хладнокръвно на връщане оттам, а това са проклетите бунтовници, които са го сторили.

— Как разбрахте това? — попита Иън.

— Щото оня на третия кон си призна.

Иън заобиколи. Двама от затворниците бяха свели глави. Третият, около трийсетгодишен човек с изпито, гордо лице, отвърна на погледа на Иън.

— Вярно ли е? — попита той мъжа.

Човекът въздъхна.

— Майоре, аз не съм убиец и никога не съм застрелвал някого хладнокръвно. Ние сме бунтовници, сър, и това е вярно, но се сбихме честно с тези момчета, когато си тръгнаха от Фармингтън. Те бяха убити.

Иън кимна и се обърна към сержанта.

— Свалете ги.

Сержантът замръзна.

— Нали няма просто да ги пуснете?

— Не, сър, ще ги вземем военнопленници.

— Майоре, не разбирате ли какво става тук? Заловихме ги съвсем честно, точно както те са заловили нашите хора.

— Ние сме войници, а не законът! — отвърна Иън гневно.

— По дяволите, майоре…

— Точно така, по дяволите — аз съм майор Макензи и ви заповядвам.

— Майоре — възрази сержантът, — онзи кльощавият в края — красивият, с вид на момиче — е шпионин и ние го знаем! Ефрейтор Адър ей там е единственият оцелял след танцовата забава и е видял този човек да се измъква точно преди хората ни да попаднат в засада. На нас ни е позволено да бесим шпиони, сър. Всъщност имам пряка заповед да го сторя! Ще ви покажа, сър! — той се приближи до Иън и извади разръфан лист хартия от джоба на палтото си. Иън взе заповедта и видя, че е подписана от полковник Хиршхорн. В заповедта имаше част, която гласеше:

Всички заловени шпиони, които са се занимавали с пряка дейност срещу който и да било член на войската на Съединените щати могат да бъдат наказани, както командващият офицер намери за добре, без да се изключва незабавно смъртно наказание за тези, чиито действия включват пряко смъртта на американски военнослужещи.

Иън поклати глава и подаде документа обратно.

— Сержант, сега аз съм командващият офицер тук и няма да има никакво линчуване от тълпа разгневени офицери. За последен път ви казвам да свалите тези хора!

— Да, сър! — рече сержантът и чинно изкозирува.

Но после внезапно проехтя изстрел. Иън се обърна, за да види кой е човекът, дръзнал толкова безразсъдно да не се подчини на заповедта му, но не можа да види нищо, защото подплашените коне под дъба отстъпиха и рипнаха.

Бунтовническите пленници се залюляха.

— Отрежете въжетата! — изрева Иън с такава ярост, че дори хората на сержанта се разбързаха да се подчинят, като се покатериха на дъба, за да ги освободят. Реджи и Иън се прицелиха и простреляха най-далечното въже и кльощавият човек тупна глухо на земята. След секунда всички бяха свалени. Най-напред Иън се приближи до човека, с когото бе говорил, но той не можеше да бъде спасен — вратът му се бе счупил. Следващият бе също мъртъв.

Третият, който бе свален толкова бързо от добре прицеления изстрел на Реджи, можеше да има шанс.

Иън приклекна до този бунтовник, чието лице сега бе в калта. Намръщи се, като видя отрязана синьочерна коса и усети как стомахът му се свива неспокойно, още преди да обърне човека.

Бунтовникът носеше огромна сламена шапка и бе загърнат в палто. Сега шапката бе паднала. И лицето на бунтовника ясно се виждаше.

С неравно офъканата й коса Дженифър можеше да мине за много красив момък.

Иън едва не извика с глас. Жива или мъртва, той не можеше да позволи Дженифър да бъде отведена от никой друг, освен от него. За миг си помисли, че по-скоро би умрял, отколкото да остави чичо си да разбере, че дъщеря му е била обесена от съюзническите сили като шпионин.

И че е мъртва…

С яростна сила той изтръгна въжето от врата й и я метна на рамо.

— Погребете тези двамата! — заповяда той рязко. — И сержанте! Не мислете, че няма да докладвам за този случай, по дяволите. Аз самият ще го разкажа направо на Линкълн.

— Те убиха добри съюзнически войници! — възрази сержантът в отговор. — Убиха наши момчета! По дяволите, сър, та вие самият в сърцето си сте един от тези проклети бунтовници. Ами да, всеки знае, че вашите роднини ни избиват, майоре.

Иън се извърна и се втренчи в мъжа. Той млъкна и почервеня като домат.

— Някой трябва да го застреля и да сложи край на мъките му! — рече гласно Сам, загледан в сержанта.

— Да, трябва — подкрепи го Реджи.

— Погребете ги! — заповяда сержантът дрезгаво.

Иън се обърна. Като носеше Дженифър, той бързо заслиза по пътеката.

Като се отдалечи от останалите, той я взе на ръце и потърси пулса й, някакъв знак за живот, докато крачеше.

Очите й се отвориха. Мокри и ослепителни на фона на красивите очертания на лицето й, тъй хубаво въпреки офъканата си коса и кална кожа.

— Иън — размърда устни тя. Нямаше глас.

Почти се усмихна. Опита се да го докосне.

Очите й се затвориха.