Хедър Греъм
Бунтарката (4)

3

Лавиния я нямаше. Не беше дошла да се увие елегантно върху дънера и дори не го чакаше ядосана, крачеща напред-назад, готова да му се скара, преди нетърпеливо да заяви, че винаги има толкова малко време за нея и че, трябва да наваксат…

Е, той наистина се бе забавил доста. Може би е решила, че няма да дойде, че има други планове. Иън изруга наум глупаците, които му бяха попречили.

Той си каза, че ще е най-добре да охлади огъня, горящ в него. Лавиния явно се бе ядосала, задето не се е затичал, като му е дала знак. Той седна на дънера и се запита дали не трябва да е благодарен, задето е изпуснал възможността с Лавиния. Не че искаше да е целомъдрен, но изглежда, че по-голяма сила може да го кара да се държи като мъж, който обмисля женитба — с добра жена, която разбираше вътрешните му терзания.

Но точно сега бурята в него бе неописуема. Той трябваше, искаше да избяга от мислите си.

Тих звук във водата внезапно прекъсна мислите му, точно когато осъзна, че куп женски дрехи лежи до дънера точно пред него.

Той се обърна. От това, което видя, една топла вълна премина през тялото и крайниците му. Кокетката. Тя бе тук.

Бе я намерил. Все пак не го бе изоставила. През бистрата вода той я виждаше да плува. Бе пълна с изненади. Винаги си бе мислил, че тя мрази водата и че никога не би намокрила косата си, грижливо оформена в дамска прическа.

Но тя бе там. Движеше се във водата с грацията и скоростта на делфин и пъргавата, почти вълшебна красота на митична русалка.

Той се усмихна и начаса забрави за световните проблеми. Започна да се съблича.

Нейната купчина женски дрехи бяха грижливо сгънати. Неговата бе струпана отгоре с безумна скорост.

 

 

Алена съвсем не знаеше, че някой се е присъединил към нея в кристалния извор.

Днешният ден й напомни за рифовете на Кийс. За чудесните моменти, когато ходеше с баща си в морето и плуваше, докато той ловеше риба. Естествено рифовете бяха различни. Те предлагаха магическа палитра от цветове — риби в десетки различни оттенъци, бледи и ярки, които се стрелваха през водата. Там тя плуваше по течението и солта щипеше в очите й. Водата бе приятно топла, освен през зимата.

Тук водата беше свежа и студена. И бистра, невероятно бистра. Тя можеше да види скалите, водните растения, слънчевите шарки. Нямаше сила като океанското течение, наистина бе съвсем различно и все пак…

Чувството да е под повърхността на водата бе абсолютно вълшебно. Бе като да влезеш в различен свят — свят, където цари мълчание. Тя се почувства спокойна, защитена от болка, обгърната от място, което бе красноречиво в тишината си.

О, господи, направо обожаваше това! Обожаваше спокойствието и красотата на водата.

После усети…

Ръце!

Големи, силни ръце върху нея. Докосваха я, обгръщаха талията й, плъзгаха се като живак между гърдите й, галеха ги с длани върху зърната й, след това пръстите се спускаха надолу към корема й, после още по-надолу в триъгълника между краката й.

О, боже, този жалък негодник Питър я бе последвал, решен да я накара да разбере, че тя изобщо не е благопристойна млада дама и че трябва да види нещата като него.

Но той не изглеждаше ядосан.

И бе твърде силен, за да е Питър…

Тя бе толкова слисана и уплашена, че бясно се обърна, за да се отбранява срещу нахалника, но колкото повече се въртеше, толкова повече усещаше тези ръце върху голата й плът.

Устата и дробовете й се напълниха с вода. Идиот! Тя я нагълта, като се опита да извика, да се бори. Давеше се, задушаваше се, умираше! Отново се разтърси и се опита да плесне с крака, за да се изтласка до повърхността. Успя да се измъкне нагоре и се блъсна в гърдите на нападателя си и едва тогава смътно осъзна, че кожата му е тъмна.

Какво бе сторила тя толкова безразсъдно, като се гмурна в изкушението на вира?

Алена зарита по-силно, като бясна. Губеше въздух. Това не беше възможно, но тя ставаше жертва на мъжа — и на водата. Имаше опасност да се удави. Зрението й започна да се замъглява и пред очите й заиграха черни петна. Вече дори не можеше да се страхува, че ще бъде изнасилена и може би убита от един непознат. Вече изобщо не можеше да мисли…

По някое време по-късно — само секунди, минути? Не може да е било повече! — зрението й започна да се връща. Лицето й бе над водата. Някой я носеше. Една ръка бе прехвърлена през тялото й, хванала я бе точно под гърдите.

— О, господи, господи! — възкликна тя и отново започна да се бори срещу хватката. Опита се да ритне, да удари с ръка, с коляно, да попречи на този мъж както може.

Насред всичко това тя внезапно чу:

— Ей, престани! Просто се опитвам да те спася от удавяне! По дяволите, тези колена са много проклети… но ти май си младата палавница на Питър О’Нийл. Боже мой!

Очите му я срещнаха. Наситени, кобалтово сини, те отразяваха дълбините на водата.

— Младата дуелираща се дама, която създаде такава бъркотия на моравата! — възкликна той.

После я пусна. Тя започна да плува на място на един фут разстояние, загледана ужасена в него.

Той наистина бе тъмен. Косата му бе доста тъмна, силните му, изненадващи черти бяха загорели от слънцето. Очите му бяха почти черни, преценяваха я, минаваха през нея, пробождаха я.

Иън! Най-големият син на стопанина. Племенникът на Джеймс Макензи. Наследник на половината свят, така й се струваше. С тяло като на Атлас^[1], който щеше да заеме мястото си в света като господар на Симарон. Извисяващ се, твърд, красив, независим, далечен. Силният млад военен, който вече се бе превърнал в легенда в полуострова както за белите, така и за червенокожите.

Не беше го виждала от години. Откакто бе откраднал вниманието на баща й и тя бе едновременно ядосана и…

Възхитена от него.

Той не беше непознат; тя го познаваше. И все пак се бе променил през годините, откакто не го беше виждала.

Тя дори не бе осъзнала, че той си е у дома. Не бе го видяла по време на следобедния чай у Тара Макензи, но пък тя си бе тръгнала доста бързо.

О, боже, искаше й се да умре. Да падне право назад в хладните, обгръщащи дълбини и никога повече да не се покаже на повърхността.

— Иън! — най-после успя да проговори тя. Да изрече името му.

— Познавам ли те? — попита той любезно развеселен и леко предпазлив.

Тя се втренчи в него, а после изруга бясно и се обърна, за да заплува обратно.

Но една ръка падна на голото й рамо, докато той се стрелна край нея.

Ръка, която я бе докосвала и преди. Бе се плъзвала собственически между гърдите й, надолу по ребрата й… между бедрата й. Тя отново поруменя, плътта й запламтя, водата не можеше да я охлади.

— Почакай! — рече той властно.

Да почака! Никога! Тя се опита да се отскубне от ръката му, от стоманената хватка на пръстите му. Вгледа се яростно в него, близо до сълзи, но решена да не заплаче, каквото и да се случи. Бе гола във водата с него. С Иън Макензи. Като най-дивата развратница в света. Неприлична. Лесно бе да си каже, че пет пари не дава за репутацията си, когато в сърцето си знаеше, че не е направила нищо лошо, че не е сторила нищо, за да опетни името си, но сега…

— Не, няма да почакам! Как смееш, как смееш, как смееш? — думите й се преплетоха, бързи и яростни. — Как смееш да ме докосваш…

— Няма нужда от представления — рече той сприхаво. — Спокойно. Не зная коя си, но те взех за друга жена — осведоми я той. Очите му я обходиха по начин, който директно й напомни, че не е облечена. — А явно и ти си очаквала някой друг.

Тя изруга яростно, като заблъска водата в опит да го удари. Той хвана китките й. Тя отново осъзна с ужас колко е бистра водата. В нея можеше да види всяка частица от голото му тяло.

Той можеше да види всяка частица от нейното.

— Не очаквах никого! Аз…

— Не очакваше ли Питър О’Нийл?

Трябваше да го убие — или самата тя да получи разрив и да умре.

— Върви по дяволите, аз не съм любовницата на Питър О’Нийл, аз…

— Така ли? А чия любовница си? — гласът му бе станал много сериозен. Наситеното тъмносиньо на очите му бе докоснато от отражението на слънцето във водата по разтърсващ начин. Тя осъзна едновременно силата и чувствеността му и се прокле още по-яростно, докато истерията се надигна в нея. Лудешкото й въртене и борба не й помагаха ни най-малко. О, мили боже, баща й живееше в облаците, но такъв скандал, в който бе замесена неговата единствена и драгоценна дъщеря със сигурност щеше да го убие!

— Пусни ме да си вървя, пусни ме, веднага! — изкрещя тя, а ноктите й раздраха китката му, която я държеше.

Но пръстите му се затегнаха.

— Коя си ти? — попита той разгорещено.

— Пусни ме!

— Коя си?

Той нямаше да я остави да си върви. Хватката му остана здрава като желязо. Щяха да останат тук завинаги и да плуват голи във водата.

— Аз съм Алена, Алена Макман и някога те виждах доста често, като посещаваше леля си и чичо си — и баща ми — долу до останките на Форт Далас. А сега ме пусни!

Пусна я, но не защото тя поиска, а защото бе абсолютно изумен, тя бе уверена в това. И щеше да се помести, само че очите му, толкова пронизващо кобалтови на фона на бронзовите му силни черти, сякаш я бяха приковали там, във водата.

— Алена! — възкликна той с глас, плътен от ярост и презрение. — Алена? Алена!

Едно изтласкване с крака го накара отново да се плъзне по водата. Ръцете му бяха на раменете й, защото лесно можеше да се задържи на повърхността, като движи само краката си.

Той сякаш дори не осъзнаваше, че отново я докосва, толкова ядосан изглеждаше. Очите му изглеждаха черни; държеше я брутално. Гласът му прогърмя:

— Алена Макман да плува гола във вир в очакване на Питър О’Нийл? Боже мой, момиче, някой е трябвало да те набие още преди години. Какво ще каже баща ти, за бога?

— Как смееш! Не бях тук, за да се видя с Питър…

— Питър О’Нийл! Този нелеп фукльо? — продължи той, без да се вслуша във възраженията й.

— Ти не се държиш по-добре от него! — осведоми го тя изумена, че защитава Питър, но вече не й пукаше.

Въпреки това той продължи да я гледа, сякаш тя е най-непослушното и зло детенце, което някога е виждал.

— Явно не разбираш колко глупаво си постъпила. Трябва да се направи нещо. Ти не си дете, но се държиш точно толкова безразсъдно. Наистина някой трябва да те сложи на коляното си сериозно да те напляска! — и той отново повтори въпроса, който разкъса сърцето й: — Какво си мислеше? Какво ще каже баща ти?

Той бе по-голям от нея, но не толкова много, само с пет години. И въпреки това изглежда я мислеше за малкото момиченце, което бе виждал толкова пъти преди години. Не бе осъзнал, че е пораснала, че сега е зряла и независима жена.

— Мен? Мен ли трябва да напляскат? Негодник такъв! Ти си този, който направи невероятна грешка. Теб трябва да те набият така, че да изпаднеш в несвяст. Трябва да те обесят. Какво би казал твоят баща за теб? Да плуваш гол във вир. Безразсъдно, безотговорно. Като дете. Да се гмуркаш тук, да нападаш една млада дама, гостенка в дома ти. Върви по дяволите, хиляди пъти по дяволите, да нападнеш мен…

— Когато си искала да те нападне някой друг? — попита той. Очите му се присвиха върху нея. — Аз не те нападнах, Алена Макман, но може би трябва да те предупредя: гола нимфа, която плува като птичка във вир, наистина изглежда подканваща за намеренията на някой мъж — рече той ядосано. — За намеренията на всеки мъж.

— О!

Каква глупачка беше. Това бе частен вир, да, принадлежеше на семейство Макензи. И Иън Макензи бе тук.

Тя отново се опита да се отскубне от него. Той бе невероятно силен и решителен. Тя започна да го удря толкова яростно, че чу как той изстена, но не възнамеряваше да я пусне. Внезапно ръцете му се обвиха около нея, докато се опитваше да я държи неподвижна. Това бе много по-окаяна позиция от тези, в които бе попадала по-рано. Тя бе точно срещу голото му тяло и накрая бе принудена да застане неподвижна.

Не, всъщност тогава й се щеше да е мъртва. Понеже тялото й бе почти в неговото. Тя усещаше твърдите косми на гърдите му срещу меките си гърди да я докосват толкова плътно във водата. Това усещане бе толкова разтърсващо, че й се искаше да изкрещи.

Страните й горяха. Цялото й тяло гореше.

Сега борбата й с Питър О’Нийл изглеждаше толкова дребна случка. Тогава щеше да знае как да се движи, как да надделее, как да го нарани и да се освободи. Баща й я бе научил да се бие. Самият той я бе научил на доста неща и бе угаждал на всичките й прищевки — бе наел учител по фехтовка, когато тя прояви интерес към сабите. Бе я научил да язди, да се прицелва, да стреля, да се отбранява от нападател.

Но сега, когато толкова отчаяно се нуждаеше от отплата от уроците й, тя не можеше да се освободи.

Като изруга под носа си и едва не избухна в сълзи, тя се опита много сериозно да се взре предизвикателно в очите му.

Повече не можеше да понесе това. Да го усеща. Топлината, огънят, самата сила на хватката му. Как можеше да прави това? Сигурно не му хрумваше, че това можеше да е най-унизителният и неудобен момент в целия й живот; сигурно смяташе, че голотата е нормално състояние за нея, след като бе убеден, че тя е смятала да забавлява Питър О’Нийл и вероятно бе забавлявала него — или някой друг — преди това.

Толкова й се щеше да нарани Иън Макензи заради начина, по който я гледа — да го накълца със сабя — но бе разярена още повече като видя, че е абсолютно безсилна срещу него.

Алена не можеше да понесе това. Нито секунда повече. По дяволите гордостта, по дяволите истината, нищо друго няма значение, освен тя да избяга от него и огненото жигосване, което той сякаш оставяше върху нея.

— Моля те… — едва успя да промълви тя.

Бе готова да моли да я пусне и да се съгласи с всичко, което й каже, само и само да се отдалечи от него и да сложи някаква дреха помежду им.

Твърде късно.

Понеже още докато прошепнатата молба се откъсваше от устните й, тя чу някакво движение в гъсталака. И гласове. Хора…

— О! — ужасен и наранен женски глас.

— О! — разярен, шокиран мъжки глас.

— Ооо… — изречено едновременно.

Тя замръзна. Зад нея наистина имаше хора. Искаше й се да потъне във водата и да изчезне. Завинаги.

У Иън Макензи наистина имаше нещо джентълменско. В продължение на няколко секунди той бе замръзнал на мястото си като нея. После се раздвижи: бързо, съзнателно. Алена откри, че тя вече не е точно пред гърдите му, а избутана закрилнически зад гърба му.

И въпреки това над рамото му виждаше, че частната райска градина на семейство Макензи не е толкова неприкосновена.

Изключително богатата, елегантна и красива мисис Лавиния Трехорн, с кафявата си коса, вдигната изкусно на водопад от къдрици над главата й, стоеше до ръба на вира близо до хвърлената синя военна униформа на Иън и прилежно сгънатите женски одежди на Алена.

Питър О’Нийл, почервенял като рак, стоеше до нея и дишаше през стиснати устни, изопнат и скован от ярост.

— Лавиния, ти беше права! — изсъска той през зъби, разтреперан. — Ти действително познаваш Иън и знаеш къде може да бъде открит, а мис Макман съвсем определено е с него, както изглежда! Да, те със сигурност са заедно. И той — как го каза, Лавиния? — той „успокоява горкото агънце“ — и се справя доста добре. Всъщност бих казал, че и двамата си прекарват доста добре.

— Иън Макензи! — рече Лавиния с открит укор, а идеално оформените й устни леко затрепкаха с даже още по-идеално изразен драматизъм. — Иън, аз си мислех, че, о…

Тя имаше вид на ангелче, и то ранено. Изглеждаше, че всеки момент ще припадне.

Въпреки това именно следващата дума на Питър остана да се носи в боровата гора дълго след като двамата се обърнаха и потеглиха обратно към Симарон — с последната, най-невероятна клюка.

Питър изгледа Алена дълго и втренчено с пламнали и подпухнали страни и очи, горящи от обидена ярост, когато извика:

— Курва!