Хедър Греъм
Бунтарката (24)

23

Преди да са минали и две седмици, точно след първия рожден ден на Шон, Пърси се отби да види Алена. Един кораб на Конфедерацията се бе промъкнал до брега южно от града и тя щеше да го отведе у дома.

И Джулиън, и Тиа бяха против решението й да предприеме пътуване до Беламар.

— Алена, ти ще си на борда на нарушител на блокадата! — напомни й Тиа.

— Ако заловят кораба, на мен няма да ми сторят нищо — увери ги Алена. — Моля те, Джулиън, трябва да видя дома си. Искам да видя Дженифър, Джером, чичо ти и леля ти. Моля те, разбери ме.

В крайна сметка Алена се наложи и остави Шон с Тиа и Лили. Джулиън и Тиа я придружиха до кораба и капитанът, прекрасен стар морски вълк на име Насби, обеща, че Алена ще бъде придружена през целия път до залива Бискейн, че няма да е сама или в опасност нито за миг. Вместо това, след като изминаха един час право на юг, корабът се обърна и се насочи към Бахамските острови.

Бяха задвижвани от пара и въпреки блокадата стигнаха до Фрийпорт за по-малко от четирийсет и осем часа. На срещата с доктор Белами Алена откри, че от нея се очаква не само да доставя лекарства. Почти осемдесетгодишният доктор Белами бе добър джентълмен от Юга, който живееше във Фрийпорт. Той настоя Алена да остане за вечерята, която даваше той за някои британски дипломати. Тя носеше тъмна перука за прикритие, но се облече за случая и направи каквото можа, за да убеди мъжете, че страната им трябва да признае Конфедерацията и че те трябва да помогнат на бунтовниците, за да покажат на Съюза, че световното мнение е на страната на Юга.

Когато трябваше да потегли на следващата сутрин, доктор Белами бе очарован от нея.

— Скъпа моя, господата говореха единствено за твоята красота и жар. — Той намигна. — Всички искаха да знаят коя си, но никога няма да узнаят! Уверихме ги, че ти си бунтовница патриотка и че не можем да им кажем повече. О, скъпа моя Мокасина! Наистина ще се радвам да имаме дълго и блестящо познанство. Внимавай много.

Когато го остави, тя носеше кожени чанти, пълни с важни лекарства и бе изпълнена от огромно чувство на задоволство.

По пътя към кораба на Насби, тя и пазачът й, облечени в цивилни дрехи, се спряха до една крайбрежна кръчма, докато мъжете купуваха провизии, уиски и вино за пътуването на връщане. Алена, с палтото си и тъмната си перука, седна на маса в ъгъла да изпие едно кафе. Тя се изненада, като чу, че мъжете зад нея са от съюзническата флота и че говорят за атака на нейния кораб. Знаеха, че една бунтовническа шхуна е в околността и смятаха да я заловят в открито море.

Алена бавно се изправи и се измъкна от кръчмата, като забърза да предупреди капитан Насби. Той бе изненадан, но се зарадва на информацията й.

Те отложиха отплуването си за през нощта и после тръгнаха обратно през морето, без да са преследвани от съюзнически военни кораби.

Алена още се радваше на победата си, когато я оставиха в залива точно до остров Беламар. Когато слезе на брега с придружителя си, веднага чу рязък глас:

— Кой е?

— Алена Макман Макензи! — извика тя.

— Алена?

Лодката й се плъзна в пясъка на плажа. Тя излезе и веднага потъна в прегръдката на Дженифър. Придружителят й тихо загреба обратно към кораба си, а тя придружи Дженифър до къщата.

 

 

Алена прекара първата си нощ вкъщи, като разговаряше с Дженифър, Джеймс и Тийла — и ги лъжеше. Не каза нито дума за собствените си военни усилия. Каза им, че възнамерява да се върне в Сейнт Августин, но има намерение често да пътува до Беламар.

На другата сутрин излязоха на плажа, съвсем сами. Дженифър внимателно се огледа наоколо, преди да каже развълнувано на Алена:

— Толкова съм благодарна, че върша ролята си. Днес следобед един военен отряд ще дойде на континента. Те ще отведат теб — и контрабандната ти стока! — обратно в Сейнт Августин.

— О, боже мой — прошепна Алена. — Ти си… свръзката ми?

Дженифър се засмя.

— Разбира се! Разбира се! О, Алена, какво си мислеше? Че мога да си седя и да наблюдавам войната след това, което се случи с Лорънс? По-скоро бих умряла, отколкото да стоя със скръстени ръце! А сега и ти си част от всичко това! О, Алена, толкова се радвам, толкова съм щастлива. Не е ли чудесно да правим толкова много за нашите бойци?

Алена носеше морфин, хинин и лауданум. Корабът й бе донесъл и оръжие, но тя не искаше да мисли за това. Трябваше да помни капитан Луис и факта, че бе умрял. Трябваше да помни всички останали благородни войници на Конфедерацията. Трябваше да се насили да забрави мъжа, който сигурно вече бе започнал да я презира.

Съпруга й.

 

 

Алена се върна в Сейнт Августин и измина около седмица, когато на път за магазина с изненада откри, че я поздравява някакъв войник със сламена шапка с перо.

Тя застана неподвижна, намръщена, като усещаше лека тревога, докато гледаше как мъжът се е забързал към нея.

— Алена, Алена!

— Питър! — извика тя в отговор, изненадана, но не и разтревожена да го види. След избухването на войната всичко, което се бе случило в Симарон в онзи далечен ден сега изглеждаше като детска игра.

— Капитан Питър О’Нийл — рече той с най-добрата си усмивка и свали шапка.

— Да, естествено, Питър. Добре изглеждаш. Поздравления, радвам се, че изглеждаш толкова… доволен.

Той се усмихна и протегна ръце към нейните, като я придърпа по-близо, за да я целуне по бузата, а после се отдръпна, за да я огледа цялата.

— О, Алена! Ти наистина се разхубавяваш всеки път, като те видя!

— Благодаря, Питър. Ти изглеждаш във форма, а й в добро настроение.

— О, да. Аз съм в кавалерията на Флорида и много се гордея с това. Ние сме най-смелите, нали знаеш — но губернаторът се оплаква, че всеки мъж в щата, който има пони искал да е смел и дързък за сметка на щата. Но, скъпа ми Алена, приятелят ти тук е един от най-добрите конници в щата. Ще трябва да простиш моята липса на скромност, моля те! И освен това двамата с баща ми сме вложили доста пари във финансирането на собствената ни рота и сме доста търсени.

— Много се радвам.

Той се усмихна и я загледа с копнеж.

— Значи си напуснала съпруга си? — попита я той, изпълнен с надежда.

Тя замръзна. Очите на Питър незабавно се изпълниха с безпокойство и той бързо измърмори:

— Ужасно съжалявам, Алена. Опитвам се да се държа приятелски, но просто… Е, признавам, че го ревнувам. Аз сбърках, много сбърках по отношение на теб и въпреки това…

— Хмм — промълви Алена. — Как е Елзи?

Питър стана по-мрачен.

— Не си ли чула?

— Какво да съм чула, Питър?

— Елзи почина преди около шест месеца. Коремен тиф.

— О, Питър, ужасно съжалявам. — Тя наистина съжаляваше. Горката Елзи, беше толкова млада!

— Благодаря. Аз също — рече Питър и звучеше съвсем сериозно.

Тя не можеше да не изпита известна жал към него.

— Носят се слухове, че ти си била част от механизма, който е помогнал да се спасят войниците от Юга в Манасас.

Алена сви рамене с неудобство. Той поклати глава, като се приближи още до нея.

— Алена — рече той забързано, — всеки южняк би дал живота си за теб, ако се наложи!

— Благодаря ти, Питър, но…

Внезапно той се приближи напред, хвана я за раменете и я целуна по бузата.

— Ако някога мога да ти услужа по някакъв начин, обещай да ме уведомиш! — рече той страстно. После също толкова внезапно я остави и забързано се отдалечи по улицата.

Тя го наблюдаваше, като отново се почувства много неспокойна. Знаеше ли какво прави тя сега? Тя прехапа устната си, като осъзна колко опасно е всъщност замесването й във войната.

В спалнята си тази вечер една единствена свещ гореше на бюрото, като хвърляше сенки в ъглите на стаята. Не й трябваше, а и не искаше повече светлина. Шон спеше в люлката си.

Алена седна в единия край на леглото и свали ботушите си.

После стана и се приближи до креватчето на Шон, нетърпелива да види, че синът й спи спокойно. После й се стори, че чува звук. И усети…

Хлад. Някакво чувство на опасност пролази по гръбнака й. Като се обърна, тя видя, че не е сама. Един човек се бе облегнал на далечния край на полицата до камината. Той чакаше. Спокойно.

Чакаше мълчаливо, в сенките на нощта. Но още докато се обръщаше, тя усети как по гръбнака й отново пролазва хлад и с изумление осъзна, че това е Иън.

— Привет, мисис Макензи — рече той мрачно.

Лунната светлина внезапно докосна очите му и в тях проблясва син огън на фона на суровото му тъмно лице. Внезапно тя се убеди, че може да усети гнева му — ярост, която бе тляла в продължение на месеци. Излъчваше се от него като горещи вълни.

Тя глупаво се обърна, за да избяга.

Но още преди да е изминала и две крачки, ръцете му бяха около нея като решетки на затвор и тя чу шепот в ухото си.

— Обична моя бунтовнице, да не би да търсиш армия, която да ме залови?

— Иън…

— Не викай — предупреди я той с леден тон.

После я вдигна и я хвърли. Хвърли я с възмутителна сила… И тя полетя, за да падне, изумена и задъхана, на леглото.