Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Маккензи (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rebel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 112 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм. Бунтарката

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ИК „Ирис“, 1999

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от bisyto)

27

Май 1862

Нощта бе страховита. Кръглата месечина се носеше по коприненото черно небе, хвърляйки шарен отблясък с цвят на слонова кост върху пейзажа. Но тази нощ имаше облаци — пухкави, бухлати чудовища, които се носеха невидими, докато закриха луната и хвърлиха земята и морето в толкова непрогледна тъма, сякаш бе абаносова бездна.

И в тъмнината, подкрепян от хората си, Иън чакаше.

И се молеше да греши. Чичо му го бе предупредил за Мокасина в замяна на живота на Дженифър, макар и да знаеше, че любовта на Иън към братовчедка му не изискваше отплата в отговор.

Но Иън се боеше.

Боеше се, че Алена е шпионка. Боеше се, че няма да я залови.

Че някой друг ще го стори.

— Кораб! Майоре, за бога, бяхте прав! — прошепна старият Сам Джоунс в нощта.

Иън усети как сърцето му затуптя. Чичо му бе прав. Той знаеше.

Усети как хората му се местят в тъмното, изумени, че той не само е знаел, че някой кораб ще рискува да се приближи в тези води, но и точно кога ще го стори. Сам, първият човек, който Иън бе избрал за своя отряд, вероятно подозираше това, от което Иън се бои.

Хората му бяха нетърпеливи, осъзна той. Опита се да говори спокойно.

— Мирувайте, момчета, не можем да нападнем кораб точно сега и не искаме някой да ни надуши и да отнесе товара. Искаме хората, които ще слязат на земята, господа. — Той замълча, а после им напомни: — Тук сме, за да заловим Мокасина.

 

 

Алена се вгледа в бързо приближаващата се брегова линия. „Почти стигнахме!“ Зарадва се, толкова се зарадва! Войната бе уморително усилие, напоследък по-изтощително от всякога. По-тревожно. Тя не знаеше защо е толкова неспокойна. Беше се измъкнала от Сейнт Августин без никакви трудности и всичко бе минало като по вода в Бахамите. Тази вечер трябваше само да се върне у дома и да предаде тежкото си палто на свръзката си. После можеше да се прибере в Беламар и да спи в собственото си легло. И може би…

Тя бе вярвала толкова страстно в южната кауза. Сега бе време да се откаже. Тя бе добра шпионка, добра посланичка на Юга. Бе рискувала много. Времената се меняха. Твърде много хора знаеха коя е тя, твърде много хора бяха започнали да се досещат.

И…

Вече изобщо не бе сигурна в убежденията си. Боже господи, тя не бе убедена, че Конфедерацията е права! Може би щеше да е възможно да се плъзне във водата… и да изчезне в легендите и историята.

В малкия залив, точно преди да заседнат на сушата, корабът спря бавно и гладко.

— Спуснете лодката! — заповяда капитан Насби. Той погледна към Алена и тя разбра, че е разтревожен. Бе й казал, че е виждал съюзническите обяви, които съобщаваха, че Мокасина се издирва — жива или мъртва.

Застреляна или обесена без милост, както сметне за уместно този, който я залови.

Алена не смееше да мисли за такива заплахи, нито за факта, че те са реално изпълними. Страхът парализира човека.

Тя докосна периферията на сламената си шапка, като я сведе още повече върху лицето си. Загърна балтона си с многобройни джобове още по-плътно около тялото си. Балтонът бе тежък от злато, лауданум, писма и твърда американска валута за закупуване на неща, които бяха нужни на Юга, но които не можеха да се купят с пари на Конфедерацията. Ако трябваше да плува, теглото на палтото можеше да я удави. Трябваше да го свали — и да си го прибере по-късно. Надяваше се да не се наложи да плува. Усещаше, че се е възстановила напълно от схватката си с гърмящата змия, но все още се боеше, че не е толкова силна, колкото трябва.

Загледана в сушата, тя отново се запита защо е толкова неспокойна. Не виждаше нищо тревожно. Луната продължаваше да пълзи зад облаци, ала когато облаците се раздалечиха, странно жълто сияние освети земята. Водата, със или без лунна светлина, изглеждаше черна. Дърветата бяха обвити в тиха сянка. В едно внезапно проблясва не на жълта лунна светлина тя обходи брега с очи. Нищо. Нищо… освен…

— Чакайте! — извика тя.

— Да не видя нещо? — попита капитан Насби, като се намръщи и се опита да се взре в нощта.

Да, нещо. Нещо се бе раздвижило в сенките. Алена се изпълни с ужас. Две червени светлини сякаш се взряха в нея сред дърветата. Усети как я обхваща паниката, но сетне отново задиша по-леко, като едва не се засмя на глас от облекчение.

— Какво? — попита нетърпеливо капитанът.

— Сърничка — засмя се Алена.

— А… Сърна. Сигурна ли си?

— Да.

— Дженкинс, закарай Мокасина до брега — заповяда капитанът на един от младите си моряци.

— Слушам, сър! — рече Дженкинс, отдавайки чест.

Капитанът се обърна към Мокасина.

— Внимавай. Моля те.

— Ще внимавам, сър.

— Помни — каза й той твърдо, — твоят живот е много по-ценен от товара ти, независимо каква е стойността му. Ти не можеш да бъдеш заменена. Запомни това.

— Добре — обеща Алена. Тогава осъзна, че й се ще всичко да е свършило. Искаше да слезе на брега, да достави контрабандната си стока и да приключи. — А сега трябва да тръгвам, сър.

Капитанът кимна. Изглеждаше нещастен, сякаш се мъчеше да каже още нещо, но не успяваше да намери думите.

Сякаш и той внезапно бе изпълнен със същото това чувство на ужас.

За момент Алена се почувства още по-притеснена от поведението му и усети странен хлад, предвещаващ нещо лошо, както и призрачната нощ със страховитата си жълта лунна светлина.

— Внимавай — повтори капитанът рязко.

— Трябва да потегляме, сър — каза притеснено Дженкинс.

Алена пъргаво прескочи десния борд на кораба и последва Дженкинс по малката въжена стълба до лодката, която чакаше долу. Дженкинс бързо плъзна греблата във водата и лодката се спусна по черното като нощ море. Брегът изникна пред тях още по-близо.

— Спри! — прошепна тя, внезапно обхваната от чувството, че не всичко е наред. Усещаше, че нощта сякаш ги наблюдава. Имаше чувството, че я…

Дебнат.

Нещо ги чакаше. Тежкото дишане на някоя голяма ужасна твар сякаш отекваше в мрака. Дърветата бяха твърде неподвижни. Нищо не помръдваше, насекомите не бръмчаха.

Дженкинс спря да гребе. Лодката, подхваната от течението, по инерция продължи да се носи напред във водата, въпреки усилията на Дженкинс да намести греблата така, че да спре движението й.

После дърветата оживяха. Луната изчезна, настъпи мрак, но Мокасина чу звуковете, когато от дървета се спуснаха мъже с пушки, насочени към лодката. И внезапно се чуха страшни думи от още по-страшен глас:

— Предайте се без съпротива и животът ви ще бъде пощаден, имате думата ми!

Луната се плъзна иззад облаците. Осем мъже в омразното съюзническо синьо се бяха появили иззад дърветата. Стояха наредени на морския бряг: четирима на колене, четирима изправени, всички насочили пушките си право към седящите в лодката. Един от тях стоеше малко настрана от останалите.

Иън.

Стомахът й се обърна.

— По дяволите! — изруга Дженкинс. Той дори не погледна към Алена и тя разбра, че той смята да се предаде.

Но тя не можеше да се предаде.

— Предаваме се… — започна Дженкинс.

Алена се гмурна във водата. Гмурна се много дълбоко, измъкна се от балтона си и заплува бързо, като се опитваше да се престори, че не е видяла Иън и той не подозира, че тя е Мокасина. Ако не знаеше, че това е тя, можеше да не я хване. Можеше да тръгне право към лодката и да намери единствено балтона, който бе носила, да лежи на дъното.

Тя заплува колкото може по-усърдно, опитвайки се да следва течението, а после се показа на повърхността. Като държеше главата си много ниско над водата, тя се обърна, за да види, че хората на Иън все още изглеждаха далеч. Задрапа нагоре по корените на мангровите дървета, убедена, че може да се мушне в гъсталака и да изчезне далеч от водата, ако й се даде и най-малкият шанс.

Но като стигна до брега, тя чу внезапен вик:

— Стой или ще стрелям!

Тя се втурна да бяга, като всяка секунда очакваше някой куршум да се забие в гърба й. Но не се чу изстрел.

Като се бореше да си поеме дъх, с пламнали дробове, тя продължи да тича.

После чу бягащи стъпки. Близо зад нея, толкова близо зад нея…

Алена извика още докато тялото му се сблъска с нейното и я повали толкова силно, че тя остана без дъх и си пое само толкова въздух, колкото да е жива, да остане в съзнание.

О, боже, тя знаеше, че е Иън, знаеше го.

Искаше да изчезне.

Бе захлупила лице в корените и пясъка. Той я обърна, като я възседна със зашеметяваща скорост.

Лунната светлина изведнъж изглеждаше ослепителна. Можеше да го види ясно, толкова ясно.

Той бе мокър колкото нея, ризата и панталоните му бяха залепнали към мускулестото му тяло. Тъмната му коса бе прилепнала назад, чертите му — същински зъбери, а кобалтовите му очи я проклинаха студени и…

Непознати. Той се бе превърнал в непознат. Непреклонен, красив непознат, който сега я гледаше с такава силна ярост и омраза, че тя се паникьоса и отчаяно й се прииска да избяга. Алена се заизвива, като издърпа юмрука си, за да го удари с всичката сила, която можа да събере. Уцели челюстта му, но той сякаш не забеляза. Тя диво се бореше, за да го накара да загуби равновесие, но успя само да се задъха още повече.

Той хвана китките й и я притисна към пясъка с такава брутална сила, че тя извика. Застина абсолютно неподвижно и се загледа в него.

— Значи ти си Мокасина — рече той. Гласът му бе студен и рязък и яростта в него се увеличи, когато добави: — Как си посмяла?

Тя толкова се страхуваше. И се чувстваше още по-угнетена. Искаше да му обясни, но не можеше.

Можеше само да продължи да се бие, защото вече не им оставаше нищо друго, освен битката.

— А ти си Пантерата. Проклетата Пантера, по дяволите. Ловецът. Предател! Боже господи, това е Флорида! — извика тя. — Ти си предателят тука. Как смееш?

Тя смътно чу стъпки по пясъка. А после хората му ги наобиколиха.

— Майоре — каза тихо единият от тях, — изгубихме бунтовника от кораба. Той се паникьоса и се удави. Влязохме в морето, но не можахме да направим нищо.

Иън слушаше думите на войника, но очите му изобщо не се откъснаха от лицето й и през тях не премина даже полъх на емоция. Тя прехапа устни, изумена. Горкият Дженкинс! Но той се бе предал толкова бързо. Ако само бе показал малко повече смелост…

О, боже, той бе мъртъв. Още един добър човек. Тези хора дори не искаха да го убиват, осъзна тя, но той беше мъртъв.

— Добре, Сам — рече Иън спокойно, като през цялото време продължи да наблюдава Алена със смъртоносния блясък на ледения огън в кобалтовите си очи. — Брайън, Реджи, погрижете се за тялото. Връщаме се в базовия лагер.

После се обърна към Алена:

— Не се опитвай отново да ми избягаш.

Тя не можеше да отдели поглед от очите му.

— Ще ме застреляш ли? — успя да попита тя.

— Хората ми стават нервни в блатото. Бог е свидетел, понякога стреляме по всичко.

Внезапно се изправи на крака, а после вдигна и нея. Продължи да я гледа, докато мъжете сновяха наоколо, както им бе заповядано. Някой доведе конете.

Пай!

Внезапно й се прииска да се разсмее. Той държеше дори собствения си кон тук дълбоко в блатото.

Той я качи на седлото и скочи зад нея.

Половинчасова езда в напрегната тишина ги доведе до малка група колиби, построени на колове под един хълм. Колибите бяха почти скрити от масивна стена борове, които свършваха точно пред една полянка.

Алена затрепери. Нощта бе много хладна. Без палтото си, тя бе само по мъжки панталони, памучна риза и високи ботуши. Дори ботушите й бяха неприятно подгизнали от морска вода.

Лагерът бе изумителен. Беше чула слухове, че Пантерата бил толкова добър, че арогантно се настанил във вражеска територия. Колибите му бяха толкова добре скрити и при все това толкова близо до дома й. Близо до мястото, където щеше да предаде товара в палтото на свръзката й. Близо до спасението…

Тя бе Мокасина. Бе заловена.

Щяха да я обесят.

Нещо в сърцето й изкрещя, че това не може да се случи. Но каква наивна глупачка се оказа тя, господи! Сега изглеждаше неизбежно, че този ден ще настъпи.

Тя пламенно пожела той да заповяда на хората си да я мъкнат през блатата пеш. Това щеше да е по-добре, отколкото да язди с него. Почувства яростта и ужаса му, че тя е Мокасина. Това сякаш струеше като огън от него, от ръцете, които държаха поводите на Пай около нея, от мускулестата стена на гърдите му. Тази вечер той бе огън и тя щеше да бъде погълната от него. Хвърлена в ада.

Той изглеждаше като маса от топлина и мускулесто напрежение и въпреки това докосването му бе по-студено от плаващ айсберг. Сякаш не можеше да понесе да я докосне…

Може би това бе добре. Ако я докоснеше, можеше с лекота да счупи врата й, да я скърши на две.

И все пак като стигнаха до полянката, той бързо скочи от Пай. За миг кобалтовите му очи се спряха върху й. Син огън. Той се обърна към хората си.

— Погрижете се за пленницата! — заповяда той грубо, а после бързо се отдалечи. Не можеше да понесе да е близо до нея, помисли си тя. Боеше се, че ще я удуши, ще я разкъса с голи ръце.

Какво значение щеше да има това, ако бездруго ще я обесят, запита се тя, усещайки внезапен пристъп на истерия. Бърза смърт от неговата ръка щеше да е за предпочитане.

Но той бе известният майор Иън Макензи. Никога няма да се принизи да убие хладнокръвно един пленник. Справедливостта — съюзническата справедливост — ще има думата.

Когато Иън си тръгна, тя осъзна, че хората му останаха изненадани колкото самата нея. Но един от тях бързо се зае да действа.

— Казвам се Сам. Само не се опитвайте да избягате, мадам. Пай просто ще ви хвърли, да знаете.

Пай ще я хвърли. Конят бе дразнещо предан на стопанина си, както и хората на Иън.

Сам протегна ръка, за да й помогне да слезе. Тя нямаше представа колко е била разтърсена от събитията през нощта, докато не осъзна, че едва стои на краката си. Един друг войник се втурна към нея, за да я подкрепи. Погледна я със заслепени тъмнокафяви очи. Колко жалко, че не този войник бе тъмничарят й. Тя щеше да е на свобода, преди да се усети.

— Благодаря — каза му тя много нежно.

Но именно затова я бяха нарекли Мокасина. Бе се изплъзвала многократно от хората, изпращани да я заловят.

Тази вечер обаче нямаше да избяга.

Отново й се прищя да извика; искаше да обясни. В известен смисъл й се щеше да изкрещи от болка заради всичко, което бе прочела в очите му. И да го обсипе с ругатни и удари, задето е това, което е. Пантерата.

— Елате, мадам — рече Сам. — Далечната колиба ще е ваша за тази нощ. Джилби, погрижи се за вода за дамата. Брайън, изпрати пазач.

Сам я придружи до колибата и леко я хвана за лакътя, докато й помагаше да се качи по стълбата до пода на платформата. Сам бе вежлив, но непреклонен. Той запали един газов фенер и освети вътрешността.

— Би трябвало да ви е достатъчно удобно — рече Сам. — Легло и одеяла, чисти чаршафи, с които да се увиете, докато изсъхнат дрехите ви. Боя се, че тук няма нищо друго. Ето един калъп сапун, а там са каната ви с вода и легенът. Джилби ще донесе вода за миене и пиене. Боя се, че нарът, бюрото и стола са всичката мебелировка, която имаме.

— Е, Сам, и така съм доста съм впечатлена — промълви тя, като се опита да го стори по-ведро.

На вратата леко се почука. Младият тъмноок войник, очевидно сравнително нов във военната част, се появи с голяма кана сладка вода и направо изля малко в легена.

— Сам — прошепна той, — това е тя, нали? Наистина ли тя е Мокасина?

— Тя е Мокасина — отвърна Сам уморено. — Така изглежда. Сега слизай, Джилби. Мадам — обърна се той към Алена, — оставяме ви.

Направиха го точно навреме, понеже желанието й да измие солта от лицето си стана нетърпимо. Водата бе толкова вкусна. За миг тя забрави опасността, отпи голяма глътка, после тихо изруга и нетърпеливо изу ботушите си, а сетне смъкна панталона и ризата си. Поля се с водата и дори намокри косата си. После отново се изправи и затрепери. В колибата нямаше огън и макар че нощта в късната пролет бе топла, можеше да застудее. Тя намери чистия чаршаф и се уви в него. Седна с кръстосани крака на леглото. Бяха й оставили вода и лампа. Вероятно много повече, отколкото заслужаваше Мокасина.

Но при тази мисъл внезапен вопъл се откъсна от устните й. Той бе толкова ужасяващо бесен. Но колкото й да бе голяма яростта му, бе я зарязал толкова явно! Можеше никога повече да не го види. Можеше дори да умре, без да има възможност да каже…

Да каже какво? Бяха избрали различни пътеки и нищо не можеше да промени това. Тя го бе мразила достатъчно често. Трябваше да продължава и сега. Някога наистина го мразеше.

Не го мразеше.

Уви чаршафите по-плътно около себе си. Пламтеше вътрешно, изпълнена от страх и ярост. Естествено щеше да поиска милост…

О, боже, не и от него. Нито пък можеше да го придума, да моли, да се спазари. Винаги си бе казвала, че ако я заловят, ще умре с чест. Никога няма да се унижава и да моли…

Но тази вечер щеше да го стори, само за да го докосне. Само че, о, боже…

Тя скочи на крака объркана и смутена. Трябваше да започне да мисли за начин да избяга. Не можеше да го моли и примамва, защото той нямаше да повярва на нито една нейна дума. Не можеше да се спазари, защото вече не притежаваше нищо, което той да иска. От устните й отново се изтръгна лек вопъл от надигаща се паника.

След това чу стъпки по стълбата и бързо се извърна. Вратата на колибата се отвори.

И той застана на прага.

Беше се преоблякъл в сухи дрехи. Кожата му изглеждаше с тъмен бронзов загар на светлината на фенера. Очите му съвсем не изглеждаха сини, а по-скоро наситено и пронизващо черни. Той се вгледа в нея толкова дълго, че й се стори, че ще изкрещи и ще го помоли да я застреля и да приключи всичко. Точно когато Алена си помисли, че ще спести проблемите на всички и ще умре на мига, той най-после заговори.

— Мокасина — рече той меко. И прибави: — Мътните те взели!

— Не! — чу се тя да вика в отговор. — Теб да те вземат мътните, майор Макензи. Ти предаде щата си, не аз.

— Наистина. Моят щат предаде страната, мадам. Но това сега е без значение. Сега политиката няма значение. И няма значение дали самият господ е на твоя или на моя страна. Това, което има значение е, че ти си заловена от врага, а аз не съм.

Несъзнателно тя си пое дъх бързо и изплашено.

— Да, заловиха ме. И така… майор Макензи, какво точно възнамеряваш да правиш с мен? — попита тя с престорена дързост.

Той повдигна извитата си абаносова вежда.

— Какво възнамерявам ли, мадам? Какво прави човек с една смъртоносна змия? Може би трябва да използвам срещу теб всяка жестокост, която такива изнежени парникови красавици като теб приписват на янките…

— Иън, наистина… — обади се тя.

Ала кобалтовите яростни пламъци останаха в очите му, в напрежението на стройното му, мускулесто и мощно тяло. Той се запъти към нея.

Въпреки волята си Алена нададе ужасен вик. Бе го виждала ядосан и преди, но никога по този начин. Пръстите му се обвиха около китката й, стискащи и жестоки. Тя бе дръпната с такава сила, че изпусна чаршафа и въпреки това остана омотана в него, когато той я вдигна и я хвърли така, че да падне по гръб на леглото задъхана и толкова слисана, че й причерня и видя звезди пред очите си.

А после ръцете му бяха на раменете й и той я разтърсваше.

— По дяволите! Как може да си толкова безразсъдна, как можа да рискуваш живота си, когато трябва да се грижиш за сина ни…

— Как можеш да си тръгваш завинаги, когато имаш син? — извика тя в отговор.

— О, боже мой, Алена…

— Аз се биех точно както и ти! — рече му тя отчаяно.

— Ти водеше изгубена битка.

— Трябваше да направя каквото мога.

— По дяволите, Алена, не знаеш ли, не си ли чула…

— Какво, какво? — попита тя, като потрепери толкова силно, че почти не усещаше силата на захвата му върху себе си.

— Обесиха Дженифър!

— Дженифър! — възкликна Алена с чувството, че някой е забил нож в нея. Очите й сигурно отразиха агонията й, защото той бързо заговори, но все още бе толкова ядосан, толкова студен!

— Опитах се да спра това, което ставаше. По чудо най-добрият ми стрелец улучи въжето на Джен. Тя е жива. На косъм.

Сълзи на облекчение запариха в очите й. Тя премига, за да ги спре. Внезапно той закова ръце от двете страни на главата й.

— По дяволите, не можеш ли да проумееш колко са опасни тези игри, които играеш?

— Иън… — проплака тя, като си пое дъх на пресекулки. Хватката му се разхлаби. И той извика името й с разтърсващо терзание, преди устните му да се докоснат до нейните…

Тя мрачно си помисли, че е пленница. Трябваше да се бори с него. Вдигна ръце към стената на гърдите му, но той дори не ги забеляза. Устните й се разтвориха под неговите и тя усети изкусителната сила на езика му да се плъзва в устата й, носеща силата на неговата жажда, ярост и страст. Тя се опита да се извие, да се измъкне… но още докато го правеше, прокара пръсти през косата му, разтваряйки уста, за да вкуси повече от неговата. Сълзите намокриха бузите й и тя възкликна и потрепери, като усети как и той потръпва, докато се движеше срещу нея с дяволска решителност, а устните му изгаряха гърдите й, зърната, пъпа…

Тя го искаше, о, боже, искаше го. Докосваше косата му, разкъсваше ризата му, докато тя не се смъкна от раменете му и притискаше устни в кожата му със същия глад. Не шептеше думи на копнеж, не каза нищо за чувствата си, понеже не знаеше на какво би й повярвал.

И дори да си мислеше, че тя се люби, за да спаси собствения си живот, нямаше значение. Това което имаше значение бе, че има него. Ласката на езика му по корема и бедрата й, тялото му върху нейното, ръцете му, галещите му пръсти, усещането, когато го докосваше, трепетът и конвулсията на мускулите му, когато тя се плъзна ниско под него…

С едва сдържано усилие той проникна в нея и тя извика, като се вкопчи в него. Това бе стихия, буря, която ги помете с непоносимо усещане и зашеметяваща скорост. Тя яростно и мощно се издигна до оргазъм и усети силата му, когато той също свърши.

После тялото му се стовари върху нейното. Плътта му бе хлъзгава като нейната, а дишането му — също толкова учестено. Въпреки това тя не можеше да поеме дъх под тежестта му и той се отмести от нея, като седна в единия край на леглото с гръб към нея.

Тя го гледаше в продължение на няколко дълги секунди, като й се щеше да може да спре мълчаливите, мокри сълзи, които изпълниха очите й и се стекоха по лицето й.

— Иън… — опита се тя, но бе толкова болезнено да говори. — Иън, знам, че сега това изглежда абсурдно, но… о, боже, Иън, аз наистина те обичам!

Той не отговори и тя затвори очи, като лежеше там в агония.

— Изумително е — промълви той след известно време, като изпъна голия си гръб и широките си, бронзови рамене. — Толкова много пъти ми се е искало изобщо да не съм виждал лицето ти. И има случаи, когато си спомням Теди да ми казва, че съжалява за сватбата само защото ти си „въплъщение на Юга!“ А после имаше толкова случаи, когато съм се бил в тази проклета война, без да мигна, защото се боях какво правиш ти. И в крайна сметка страхът бе само заради едно. Не искам да те обичам, по дяволите. Но това е факт.

Тя искаше да го докосне. Начинът, по който бе седнал й подсказваше, че не бива да го прави.

— И какво ще правим сега? Какво? — попита го тя меко.

Най-накрая той се обърна към нея.

— Е, любов моя, според заповедите ми утре сутрин трябва да идем в средата на горичката… и да те обеся. Без пощада.

— Не можеш да ме обесиш, Иън.

— Защо? Защото си моя жена ли?

Тя поклати глава.

— Не. Защото нося детето ти.

 

 

Тази нощ Иън не спа при нея в колибата. Не посмя.

Остави хората си да я пазят с пълното съзнание, че тя лесно може да избяга и се върна в собствената си колиба.

Разходи се един час, опита се да заспи, после изпи една бутилка уиски и отново се опита да поспи. Изглежда нищо не можеше да помогне, докато се бореше да намери решение какво да прави с нея.

Сам дойде призори.

Иън го пусна да влезе, после седна на края на леглото и подпря главата си с ръце.

— Както ми се струва, майоре — рече му Сам, — ние заловихме Мокасина… и той вече е мъртъв.

Иън го погледна скептично.

Сам вдигна ръце и направи мъченическа гримаса.

Иън се усмихна тъжно.

— Е, Сам, очевидно виждаш, че не мога да обеся или да застрелям Мокасина. Нито пък мога да я предам. — Той се поколеба само за миг. — Ще имаме още едно дете.

— Аха, пътуването до Сейнт Августин! — промърмори Сам. — Определено не можеш да я обесиш, майоре.

— Но как мога да й попреча да се включи отново и наистина да бъде обесена от някой друг командир янки? Да не говорим, че тя определено бе трън в очите ни по време на тази война. Как мога да съм сигурен, че няма отново да предаде Съюза, а и мен?

Сам се усмихна.

— Мисля, че знам един начин — рече той.