Хедър Греъм
Бунтарката (12)

11

От предната веранда на дома им — красива, широка дървена сграда, точно в средата на остров Беламар (който всъщност съвсем не бе остров, понеже при отлив беше свързан с южната част на полуостров Флорида само на няколко мили от река Маями), Алена можеше да види как баща й работи върху едно от новите си лимонени дървета, а на лицето му бе цъфнала усмивка на пълно задоволство. Тя трябваше да извика името му още три пъти, преди той да вдигне поглед.

— Тате! — извика тя накрая раздразнено. — Тате, идвай да обядваме! Веднага!

Той помаха с ръка към нея.

— Ида, дъще. Ей сегичка! — отвърна й той жизнерадостно.

Но дори не бе погледнал към нея. Тя въздъхна. Сигурно изобщо нямаше да дойде, докато тя не идеше да го довлече.

— Мъже! Той е твърдоглав като всички останали! — рече Дженифър засмяна. Тя постави последния сребърен съд на масата, изнесена на верандата. Бе горещ, но хубав ден, а от водата лъхаше освежаващ бриз. Чудесен ден за обед на открито.

Антъни вече бе седнал на специален стол за деца, който Теди му бе измайсторил и радостно удряше с шапката си по масата. Джен приглади косичката му и застана зад Алена, за да види как Теди Макензи безгрижно пренебрегна поканата за обяд.

— Но пък Теди поне е доста симпатично твърдоглав — рече Дженифър.

Алена поклати глава с раздразнение, като погледна към нея.

— Баща ми наистина е душа човек — но твърдоглав като скала!

— Е, може да се каже, че просто има страхотна способност да се концентрира — утеши я Дженифър. — Искаш ли да се разходя и да го доведа? — попита тя.

— Не, не се безпокой. Остани с Антъни. Аз ще ида.

Алена се радваше на компанията на Дженифър. Можеше изобщо да не види съпруга си — и понякога наистина й се струваше, че бракът й е бил само странен сън — но откакто се бе върнала от Симарон, бе станала по-близка от всякога с Джеймс, Тийла, Джером, Сидни, Дженифър и Лоурънс и бебето им Антъни. Беше си в къщи от почти четири месеца. За това време бе станала особено близка с Дженифър. Джеймс и Тийла не пропускаха да я посетят поне веднъж на няколко седмици, Сидни се отбиваше най-малко веднъж седмично с Джером, но Дженифър, чиято къща бе на не повече от пет мили, идваше кажи речи през ден, а когато не можеше, Алена й отиваше на гости.

Дженифър бе с десетина години по-голяма от нея и в миналото се бе грижила за по-малките си братя и сестра — както и за братовчедите си — така че от малка Алена бе силно привързана към нея. Въпреки всичката болка и кръвопролития, които бе преживяла като малка, докато бе живяла сред народа на майка си и бе бягала от армията на белите, Джен имаше способността да гледа на света безпристрастно. Никога не бе преценявала хората според расата, цвета или възгледите им, а обичаше дома си в пущинака, защото я държеше далеч от онези, които го правеха.

И макар с готовност да признаваше, че има приятели сред военните, тя презираше униформата, носена от федералните сили. Войниците почти я бяха убили, когато бе съвсем малка и само намесата на Тара Макензи бе спасила живота й.

Но Дженифър обичаше много братовчед си Иън и няколко пъти спомена това пред Алена, за да не направи грешката да се оплаква от брака си пред нея.

Всички бяха приятели от по-рано — много близки приятели. Но именно бракът на Алена с Иън я бе превърнал в част от семейството.

Дженифър бе висока, със силно изразени, красиви скули, екзотични бадемови очи и тежко руно от лъскава тъмна коса. Съпругът й Лоурънс бе гмуркач, който се спускаше в морето да вади неща от потънали кораби, и буквално попаднал на нея, докато плувал в залива Бискейн. Първоначално Лоурънс си мислел, че тази област е изолиран ад, но през погледа на Дженифър бе започнал да гледа на всичко с други очи. Подобно на Теди и на семейство Макензи, сега той ревностно пазеше уединението си край брега. Джеймс им бе дал земя като сватбен подарък и сега те садяха захарна тръстика, за да допълват доходите на Лоурънс от гмуркането. Бебето Антъни имаше бадемовите очи и маслинената кожа на майка си, съчетани с русата коса на баща си. Малко над две годинки, сега той не само пъплеше навсякъде, но вече припкаше и бърбореше по сто думи в минута. Алена много му се радваше.

Особено сега.

С внезапно потръпване Алена грабна шала си от малката закачалка от вътрешната страна на вратата.

— Какво има? — попита я Джен. — Добре ли си?

— Да, да, естествено — рече Алена бързо. — Просто баща ми… нали знаеш!

— Е, докато доведеш баща си, може да се сдобием с още компания. Виж, мисля, че брат ми се задава — Дженифър засенчи очите си от слънцето и погледна на север към залива.

Алена проследи погледа й. Видя малка платноходка да се движи към тях, а платното се издуваше от вятъра. Лодката бе добре направлявана и сякаш летеше по водата.

— Трябва да е Джером — съгласи се Алена. — Той прати известие по последния войник, дето мина оттук, че вероятно ще намине днес. Скоро ще плава към Сейнт Августин, а после към Чарлстън и ще вземе малко плодове от баща ми със себе си, за да ги продаде на пазарите там. Толкова се радвам, че пристига. Баща ми доста харесва брат ти, както и мъжките разговори! Може би дори ще успея да го доведа тук да хапне.

— Хм — измърмори Дженифър, а после се намръщи. — Всъщност изглежда, че компанията може да е по-голяма. Виждаш ли — ей там, между мангровите дървета. Задава се още една малка лодка. Виж, вече е по-близо. Няма издути платна — изглежда е свърнала към залива от малкия пролив там.

— Може би двама войници или моряци, които са се запътили към поста на Кий или долу към Форт Тейлър — предположи Алена. — Може би е писмо от… — тя се спря и хвърли поглед към Дженифър. — Може би е писмо от Иън — рече тя безгрижно. — Може би трябва да поискаме да сложат още прибори и да предупредим Лили и Бела, че ще трябва да нахраним повече гърла, отколкото сме предвидили.

Бела бе готвачката им, чудесна креолка, която бе с Алена и баща им, откакто се помнеше. Лили бе помолила да придружава Алена на юг от Симарон. Тъй като бе харесала много младата жена, която така бързо мина на нейна страна, Алена се съгласи, че тя ще й бъде от помощ за домакинството.

Като въздъхна с леко раздразнение, Алена заслиза по стълбите на верандата. Баща й! Наистина се нуждаеше от внимание и грижи! Прословутият Теди Макман се държеше като малко дете. Дай му ново дърво и той забравяше, че трябва да яде, за да живее.

А самата Алена бе изгладняла като вълк. Това бе цяло чудо, след като доскоро изобщо не й се ядеше. Но напоследък апетитът й бе станал почти толкова непредсказуемо променлив, колкото и емоциите й. Отначало тя просто не можеше да повярва в това, което ставаше все по-очевидно.

След това се изуми, страхуваше се, вълнуваше се, негодуваше. Дженифър се бе досетила за онова, в което Алена не можеше да повярва.

И днес бе време да поговори с баща си. Той щеше ужасно да се развълнува, да се въодушеви. След като още не знаеше какво изпитва самата тя, можеше поне да се радва, че баща й ще е щастлив.

Тя забърза през ливадата между къщата и горичката, където Теди работеше толкова усилено с новите си лимони. Както винаги, когато го наблюдаваше, любовта й се надигна и тя се зарадва, че е с него. Той се нуждаеше от нея, колкото и да се чувстваше неспокойна напоследък.

Като се върна у дома след Симарон тя се чувстваше много странно. В известен смисъл животът им бе като преди. Тя работеше с Теди, както бе пожелала. Нещата трябваше да са същите.

Но не бяха. Никога вече нямаше да е същото. Беше се омъжила за Иън. Въпреки това вече изглеждаше, че е минало толкова много време. Тя трябваше да се чувства така, сякаш това никога не се е случило.

Но колкото и да се дразнеше, Алена продължаваше да стои будна нощем, да си спомня кратката си седмица брачен живот. А като заспеше, за свой ужас сънуваше. Като наяве. Сънуваше докосването му, очите му, които я изгаряха с поглед, ръцете му…

За нейна огромна изненада Иън й липсваше. Липсваше й гласът му, очите му, когато я изпепеляваха или се плъзваха по нея. Понякога жадуваше за него и се измъчваше от мисълта какво прави той.

Всичко, което бе изпитвала към Питър О’Нийл, бе умряло през онзи ден в Симарон. Всичко. Сякаш бе носила наочници и изведнъж някой ги бе свалил. Но с Иън нещата определено бяха различни. Той бе останал във Вашингтон, където живееше жената, за която той някога възнамеряваше да се ожени.

Тя се опита да си каже, че не ревнува, че няма значение. Обществото позволява на мъжете… да бъдат мъже. Не само се приемаше, че те правят това, което искат — то се очакваше от тях.

Така че защо прекарва дните си в терзания, ядове и догадки? Дали се дразнеше толкова, понеже нямаше абсолютно никаква власт? И което е по-лошо…

Той можеше да е навсякъде. И тя можеше да е невероятно далеч от мислите му, можеше да не означава нищо за него. Докато животът, който бяха създали заедно, растеше в нея.

Той можеше да я забрави, а тя него не. Ситуацията бе почти абсурдна. Отначало Алена си мислеше, че има нещо като грип, всъщност доста време си мислеше, че е хванала някоя странна стомашна болест, от която не може да се отърве. Трябваха й цели два месеца, за да разбере, че е тъжно наивна и почти невероятно глупава — седмицата, която бе прекарала със съпруга си, може и да бе кратка, но явно бе улучила момента.

Имаше моменти, когато си мислеше, че иска единствено да се прибере тук, у дома, необременена, и да живее живота, който бе водила преди. Е, имаше това, което искаше. Но животът се бе променил. Тя искаше повече. Никога преди не си бе мислила, че е изолирана. Сега й се струваше, че светът се върти без нея.

Иън не се бе връщал във Флорида повече от четири месеца. Но всеки месец тя получаваше писмо от него, доставяно от различни военни на път за Форт Тейлър или Кий Уест.

Ала писмата на Иън бяха хладни — любезни и вежливи, но въпреки това хладни. Сякаш бе разбрал каква глупост е надробил. Но тъй като бе Иън Макензи, той никога не би се отрекъл от стореното.

Но вероятно това не го спираше да съжалява. Най-вече сега, когато събитията в страната се променяха толкова бързо и трескаво. Алена получаваше писма от Сидни, която бе останала в Чарлстън, където политиците от Южна Каролина огласиха намерението си да оттеглят щата си от тираничния Съюз, ако този парвеню Линкълн бъде избран. Президентът Бюканън изглежда не правеше кой знае какво, за да намали напрежението през годината на изборите и седеше на два стола по отношение на толкова горещия робски въпрос. Алена дори бе получила едно приятно писмо от девера си Джулиън Макензи, който я забавляваше с истории за доброволческите военни сили в Сейнт Августин. Истина бе, че доста голям процент от офицерите, дошли от Уест Пойнт и другите военни училища са южняци — мъже, които можеха да яздят изключително добре и да боравят умело с оръжието си, докато северняците все по-често намираха работа във фабриките и канцеларските служби. Но според Джулиън гражданите на Флорида се подготвяха за това, което наближава. Страната изглежда наистина навлизаше във вълнуващ и революционен период.

Теди твърдеше, че те имат късмет, дето са толкова далеч от всичко, което става. Докато повечето хора смятаха, че страната ще се раздели на две и двете страни ще решат, че това е неизбежно, след като не могат да се спогодят по някои въпроси, Теди смяташе, че определено ще има война.

Като наближи баща си, бе изненадана от внезапния пронизителен писък на някаква птица. Може би заради начина, по който прозвуча в кристално ведрия летен ден, може би заради острата самота на писъка. Но нещо в този звук внезапно я накара да потръпне от хлад въпреки пронизваща горещина на деня. Тя се спря и се загледа в небето, разтревожена от внезапното лошо предчувствие, което я изпълни.

Джером ги бе предупредил да си отварят очите. И те внимаваха. Всяка нощ баща й оставяше двама мъже на пост. Но сега работниците му бяха на полето и жегата ги бе направила по-малко бдителни. Дори къщната прислуга се движеше по-бавно напоследък.

В шкафа в кабинета имаше заредени пушки. Френските саби за дуел на Алена бяха срещу тях. Но тя не смееше да се върне в къщата. Ако имаше проблем, Дженифър щеше да иде за пушките. Дженифър можеше да се цели като професионален стрелец.

Птицата отново нададе пронизителен крясък. Бризът сякаш утихна, а после прошумоля с предвестие за опасност.

— Тате? — извика тя. Стори й се жизненоважно да стигне до него. Тя се затича.

Някой друг също бягаше. Внезапно над лимонената горичка на Теди птиците се разлетяха и двама мъже скочиха от прикритието на дърветата, като се насочиха на юг към плитчините между тях и полуострова. Движенията им бяха тромави и непохватни. Бяха облечени в тъмни, мръсни, окъсани дрехи и двамата имаха дълги коси и груби, сплъстени бради.

Алена ги загледа ужасена, като осъзна, че бягството им бе толкова трудно, понеже са в окови. Бяха оковани за китките и глезените, но бяха разбили веригите в средата, което им позволяваше известна свобода, докато продължаваха да влачат тежките синджири. Веригите дрънчаха и стържеха, докато бягаха, като издаваха шум, който бе толкова заплашителен, колкото и разтърсващият крясък на птиците. Алена внезапно осъзна, че се е вцепенила, загледана в мъжете.

След това чу викове, идещи откъм залива. Тя се обърна. Малката лодка, която двете с Дженифър бяха видели да се задава откъм островчето, бе стигнала до тях. Трима войници излязоха от нея, нагазиха в плитките води и се втурнаха към сушата.

— Спрете! — извика един от тях.

Тя отново се обърна. Те стреляха по каторжниците. Мъжете не обърнаха внимание на заповедта и продължиха да бягат.

— Какво, за бога… — извика Теди Макман с висок и гневен глас.

Но думите му бяха прекъснати от внезапно отекналите изстрели, докато войниците стреляха по окованите мъже, които също бяха въоръжени. Те инстинктивно се наведоха при звука от стрелба, после се обърнаха и отвърнаха на огъня.

— Почакайте! — извика невярваща Алена. — Спрете!

Но войниците продължиха да стрелят. Бяха толкова настоятелни в преследването си, че сякаш не забелязваха факта, че тя и баща и са в средата на престрелката им.

 

 

— Какъв прекрасен ден — рече Иън.

Той се бе съблякъл по панталони и се бе протегнал на кърмата на малката платноходка на Джером, Ветрогон. Небето бе безоблачно. Бризът бе точно толкова силен, колкото да издуе платната, без да набразди водата. Те сякаш се пързаляха по повърхността.

Джером държеше румпела и направляваше платното. Иън само мързелуваше, излегнат удобно. Той бе пропътувал разстоянието от столицата до Чарлстън с правителствен кораб, а после се качи на военен кораб от Чарлстън до Сейнт Августин, където намери брат си и го нави да тръгне с него на юг и уреди транспорт за тях двамата до пристана на чичо им. Джулиън се бе съблякъл като пират само по панталони и се бе изтегнал от другата страна на румпела.

— Прекрасен ден — съгласи се Джулиън. Той се ухили на брат си и хвърли поглед към Джером, който толерантно поклати глава.

А за Иън да се носи по вода бе радост. Вятърът подухваше в лицето му, слънцето изгаряше кожата му, а небето над главата му се простираше до безкрая. Хубаво бе да е с брат си и братовчед си, хубаво бе да плава, да се наслаждава на деня. Водата му липсваше, когато бе далеч от нея, липсваше му слънцето. Лятната жега на север вече си отиваше, но тук и най-лекото охлаждане започваше да се усеща едва през нощта. Бе хубав ден. Океанският бриз не им позволяваше да усетят убийствената жега на късното лято. Нищо не можеше да се сравни с кристално ведър ден, когато слънцето сияеше в цялото си великолепие. Топлината сякаш облекчаваше всички схванати и изтръпнали места в ставите и костите му.

Изборите за президент бяха само след три дни и цялата страна сякаш бе затаила дъх в очакване.

Като се върна във Вашингтон след края на отпуската си, Иън трябваше да работи по половин ден с войсковите картографи и половин ден с новопостъпилите войници — да ги подготвя, тренира и учи.

Иън работеше усилено, понеже самата работа можеше да го ободри, като го изтощи толкова много до залез слънце, че той не се замисляше над многото ситуации, които измъчваха мислите му.

Бе видял Риса още първата нощ, когато се върна. Тя се спусна тичешком по стълбите на бащината си къща, за да го прегърне и целуне. Ухаеше чисто и сладостно на лавандула, тъмната й коса бе мека като коприна, а теменужените й очи блестяха от радостни сълзи, като го поздрави. Целувката й бе обещание за страст, сладостно примамливо изкушение.

Той някак успя да се отдели от тази целувка. И се опита да й обясни.

Естествено тя бе шокирана.

Изобщо не заплака. Не и пред него. Имаше твърде много гордост. Каза му, че разбира — дали наистина можеше? — и че се радва, дето не е споменала и дума на баща си, а е чакала Иън да го стори. Така, каза тя със спокойна, разумна сдържаност, никой не е бил измамен, никой не е бил наранен.

Но тя бе наранена и той го знаеше. И откри, че той самият е ранен по начин, който не си бе представял, че е възможен. Преди това светът бе толкова логичен. Тя бе бъдещето му. Имаше разлика между любов и лъст. На редките му похождения естествено щеше да се сложи край, когато се оженеха, и двамата с Риса щяха да са всичко един за друг — приятели, довереници, любовници…

Само че не им бе писано.

Риса наистина бе идеалната партия за него. Бе дъщерята на полковник Магий — почтена, красива, образована, обожавана от приятелите на полковника, дори и от враговете му. Иън се страхуваше да анализира чувствата си към нея. Постоянно се срещаха по светски събирания и му бе трудно да остане на разстояние. Твърде много харесваше Риса, за да покаже неуважение към нея по някакъв начин или да я нарани повече, отколкото можеше да избегне.

Когато Риса се втурна към него с такава сладка страст, той се запита каква друга причина можеше да има, освен глупавата му мъжка похот и егото му, за да рискува да загуби бъдещето си с Риса с такава измислена игра. Сега, като я видя, той осъзна колко много я бе обичал и колкото и да е странно, същевременно осъзна, че чувствата му към Алена също го хвърлят в смут. Той желаеше жена си, бе отговорен за нея… и усещаше чувство за собственост. И макар да бе щастлив, че има възможност да обясни на Риса насаме какво се е случило — искрено, цялата истина, включително своята роля в цялата работа — той съжаляваше, че е позволил на Алена да се върне у дома си.

Иън погледна към блестящата вода. Виждаше Беламар пред тях. Североизточната част на приятно разширената дървена къща на Теди се виждаше ясно от техния ъгъл.

Някой стоеше на верандата. Някой с тъмна коса. Братовчедка му Дженифър, помисли си той.

Къде бе Алена?

Близо. Много близо.

Той присви очи, изненадан от странната горещина и потрепване на мускулите си, обхванали цялото тяло и крайниците му.

Нямаше търпение да я види. Бе минало толкова много време. Дълго, неспокойно, тревожно за него време. Дни, когато му се щеше Риса да избухне и да го заклейми. Нощи, когато изглеждаше, че тя сякаш намеква, че още го обича; нощи, когато изглеждаше неизбежно, че ще са заедно; нощи, когато той си лягаше с мисълта за Риса, смеха й, убежденията й, аромата й…

А после сънуваше, че, пламенно е преплел тяло с друга жена — тази, която бе опознал. Жена му. Изгаряше от нетърпение да я прегърне отново — почти неспособен да дочака нощта.

Той внезапно се намръщи, когато курсът им даде възможност да видят по-ясно остров Беламар. До брега бе акостирала малка лодка.

Внезапно отекване на стрелба избухна толкова силно, че те го чуха съвсем ясно, дори и от тяхното разстояние.

— Исусе! — прошепна Джулиън.

Още стрелба.

А после…

Пронизителен женски писък, който стигна до тях над водата.