Хедър Греъм
Бунтарката (6)

5

Иън бе ядосан на себе си. Вбесен.

Бе също толкова вбесен от нея — естествено. Особено сега, когато тя седеше пред него, с кичури златиста коса, които се вееха и се оплитаха в гърдите и лицето му, докато яздеха срещу вятъра.

Ако тя и Питър О’Нийл бяха избрали друго време и място, за да играят игричките си, нямаше да последва всичко това. Той нямаше да е женен за една жена, когато бе почти сгоден за друга.

Но колкото и да го вбесяваше това, че Алена Макман бе свалила дрехите си във вира, той не можеше да отрече — поне пред себе си — че и двамата можеше да са излезли от водата и да са облечени прилично, ако той не бе толкова погълнат от вида й и толкова неразумно раздразнен, като откри, че такава знойна красавица като Алена е била съблазнена от такова жалко човешко недоразумение като Питър О’Нийл.

Дали не бе някаква странна форма на ревност? Времето, през което той бе докосвал Алена по интимни места бе кратко, но впечатленията от всичко, което бе изпитал, бяха завинаги запечатани в паметта му. Той си помисли, че бог е създал жената — а накрая мъжът се е оказал изгонен от рая. Колко иронично, понеже бог бе създал съвършенството у Алена Макман, което наистина бе най-лошата съблазън за един мъж. Гърдите й бяха твърди, заоблени полукълба, талията й — съвсем тънка, а бедрата — широки. Тя бе слабичка, но боже, колко бе надарена. Може би затова не я позна. Последният път, когато видя Алена, тя бе тънка като тръстика. Дяволска малка мъжкарана, която тичаше по пясъка. Но той трябваше да познае лицето й, макар че и чертите й се бяха развили до деликатната красота, доста различна от последния път, когато я бе видял. Въпреки това тези очи, тези златисти, котешки… чувствени, разпалващи въображението очи. Той бе виждал тази красива смесица на багри само в нейните очи. Как е могъл да забрави?

Е, какво смяташе да прави? Той все още не знаеше — единственото, в което бе абсолютно убеден бе, че трябва да се оженят и бе решил, че трябва някак да я подчини на волята си. Все пак се втурна в това начинание, без да се замисля за бъдещето. Знаеше само, че няма да остави Питър О’Нийл да се върне в Симарон и да ги изложи пред всички там. Но делото вече бе сторено. Той можеше да се подиграва на себе си. А сега какво? Бе се обвързал с жена, която Питър бе познал, тя може би още бе влюбена в О’Нийл, въпреки начина, по който се отнесе с нея. Ако тя се приближеше до Питър, помисли си той с внезапна ярост, щеше да накълца и двама им на парченца.

Тази мисъл внезапно го изненада и той яростно разтърси глава. Какво му ставаше, за бога, та да му хрумват такива обсебващи мисли за насилие?

— Сега пък какво? — прошепна тя внезапно и той осъзна, че е спрял коня в края на моравата и само стоеше там и чакаше, усещайки как последните златни лъчи на слънцето ги огряват.

— Е, любов моя, започваме шарадата — каза й той.

Тя леко се извърна и лицето й се вдигна към неговото. Питащи котешки очи… Може би малко несигурно, деликатно лице, странно сериозно и много красиво. Той се сети за начина, по който тя флиртуваше на поляната и за хитрата сила, която бе демонстрирала в борбата със саби срещу опонента си. Едно изгарящо напрежение измъчваше цялото му тяло и за пръв път, откакто му бе хрумнала тази натрапчива идея той си напомни, че тя наистина е пораснала и се е превърнала в голяма красавица, каквито се срещат рядко — може би една от най-красивите жени, които познаваше. Той се запита дали не го е съзнавал през цялото време, дали не е бил обзет от усещането за плътта й, извивката на гърдите й, както от яростта си към Питър О’Нийл.

Брак.

Доста солено наказание за натрапчивото му желание.

Тя отново погледна напред. Дългата й руса коса се бе преплела от ездата и гъделичкаше носа му. Той скръцна със зъби и се наведе ниско срещу нея, за да прошепне в ухото й:

— Излизаме срещу баракудите.

Усети, че тя леко трепери.

— Боиш ли се? — подкачи я той.

Раменете й се вдигнаха. Тя отново се извърна, а котешките й очи се присвиха, като паднаха върху неговите.

— От какво? — попита тя.

— Да се изправиш срещу всички тях.

— Не — увери го тя с равен тон.

— А, значи се боиш от мен? — попита той.

— Съвсем не — увери го тя хладно, но въпреки това бързо премести погледа си обратно към къщата и той отново усети лекото й треперене…

Внезапно сръга силно коня и те препуснаха през поляната. Едно хубаво нещо, помисли си той: Алена Макман можеше да язди като вятъра, да плува като риба и да бяга като сърна. Тя бе дете на природата, дъщеря на баща си във всяко отношение.

Той спря пред къщата, скочи от коня и протегна ръце, за да й помогне да слезе. Котешките й очи докоснаха неговите. Свали я пред себе си. Тя се плъзна по цялото му тяло до земята и той й прошепна:

— Не забравяй играта, любов моя.

Гъсти медени мигли се спуснаха към страните й тя все още трепереше. Каквато и игра да играеше, на нея не й се удаваше толкова лесно.

Да не би да изпитваше болка? Заради Питър О’Нийл?

Той я улови за ръката. Не й даде друга възможност да протестира и я поведе със себе си към къщата.

Симарон светеше. Вътре се виждаха лампи, а темпераментният звук на цигулките изпълваше нощта. Като влизаха в антрето, Иън видя, че вратите към дневната и библиотеката са отворени към големия салон, за да създадат голяма бална зала от по-голямата част от първия етаж. Гостите танцуваха, кръжаха около една маса с пунш, говореха, флиртуваха, закачаха се и спореха.

Иън забеляза, че клюката вече ги е изпреварила, обаче родителите му и Теди Макман очевидно се бяха съюзили срещу нея. Майка му и баща му стояха един до друг в задния край на масата с пунша. Майка му си приказваше с Теди. Теди, със сините си очи, които изглеждаха леко разсеяни, храбро се опитваше да не изостава от Тара и да се преструва, че всичко е наред.

Иън забеляза, че макар и Питър да стоеше до новообявената си годеница, той бе близо и до музикантите. При влизането на Иън и Алена Питър прошепна нещо на мъжете и музиката рязко спря.

За момент всички застанаха замръзнали в нелепа жива картина; цигулките бяха спрели с лъкове върху струните, танцьорите останаха на пода и всички очи се обърнаха към Иън и Алена.

Включително тези на Теди Макман и на родителите на Иън.

— Да не си посмяла да изглеждаш виновна — Иън предупреди Алена.

— Аз не съм виновна! — рече тя негодуващо.

Ръката му остана на гърба й и той усети как гръбнакът й се изопва. Добре. И двамата щяха да имат нужда от здрав гръб, за да изкарат тази нощ.

— Иън!

Брат му Джулиън, по-малък от него с малко повече от година и почти негов близнак на външен вид, внезапно пристъпи напред, за да го посрещне. Прегърнаха се сърдечно. Като се отдръпнаха, Иън се намръщи, забелязал дяволит проблясък в очите на Джулиън.

Каквото и да се бе случило, брат му естествено възнамеряваше да го измъчва насаме. Пред другите Джулиън щеше да застане на негова страна и да прати по дяволите всички, които застанат помежду им.

Иън не обърна внимание на продължителната тишина в стаята и погледите, приковани в него, докато много от гостите на Симарон чакаха с напрегнато и радостно очакване взрива, който щеше да последва заради скандалната клюка, която се носеше от уста на уста през последните няколко часа.

Иън заговори, като отвърна разпалено на поздрава на брат си, без да обръща внимание на останалата част от стаята.

— Джулиън, радвам се да те видя. Нали познаваш Алена…

— Разбира се, как иначе? — рече Джулиън, а гласът му бе дрезгав от възхита, докато се навеждаше над ръката й, за да я целуне. — Алена, станала си най-пленителната жена в целия щат.

Гласът на Джулиън не бе висок, но се чу добре — каквато бе и целта му.

Алена промърмори „благодаря.“ Тя бе много скована и Иън забеляза, че гледа баща си и видя болката в очите й. Джулиън пристъпи по-близо до брат си.

— Дай ми инструкции, Иън. Аз ще ги следвам.

— Накарай проклетите музиканти да засвирят отново — предложи Иън тихо. — И… кажи на татко, че съжалявам за притесненията, които може да съм му причинил и че трябва да го помоля да ме разбере и да приеме благосклонно това, което възнамерявам да направя. Ще му обясня всичко веднага щом успея да стигна до него.

Джулиън се поклони сякаш той, както много други в стаята, е бил толкова захласнат от появата на Иън с Алена, че не е забелязал спирането на музиката. Устните му леко се извиха и Иън съзнаваше, че брат му няма търпение да узнае защо баща му трябва да е благосклонен към него.

Ала Джулиън се обърна, улови погледа на главния цигулар и повдигна въпросително ръка. Цигуларят побърза да се съобрази с намека от страна на един от синовете в дома.

Сладките, мелодични звуци на валс внезапно отново изпълниха стаята. Иън се поклони на Алена и я понесе в танц. Тя се движеше доста умело с него — толкова естествено грациозна по земята, колкото бе и във водата. Малката й брадичка бе вирната; златистите й котешки очи блестяха.

— Всички са ни зяпнали. Какво правим тук? Бедният ми баща…

— Бедният ти баща ще е добре. Смей се, усмихвай се, преструвай се, че се забавляваш. Клюкарите скоро ще си получат заслуженото.

— Така ли? Чуй! Те говорят толкова високо, дори не ги е грижа, че чуваме.

Докато танцуваха, Иън откри, че се усмихва с неподправено веселие. Като се движеха из стаята, те действително чуваха откъслечни реплики от трескаво прошепнати разговори.

— Имат дързостта да пристигнат тук заедно — каза една стара жена.

— Каква наглост! — отвърна събеседникът й.

— Като е живяла в такава дива земя, тя естествено е била възпитана като диваците… — това дойде от една млада майка от Тампа.

— Бедната съпруга на Теди умря — додаде мъжът й.

— Тя е уличница — чу се от една стара грозна вещица, която Иън бе уверен, че дори не познава.

— Но Иън да се държи така, при това в бащината си къща!

— Говореше се за скорошна сватба между Иън и дъщерята на някакъв полковник, — прибави млад войник.

— Тя омагьосва мъжете… — рече една ревнива стара прислужница с много голям нос.

— Ама баща й просто трябва да го спре, да направи нещо! — каза друг възрастен човек, пенсиониран военен от Тампа.

— Това е направо ужасно! — призна една матрона на оплешивяващия си партньор. Тя улови погледа на Иън върху себе си, изчерви се, но го изгледа в отговор за няколко секунди, преди да сведе очи. — Представи си само, семейство Макензи от Симарон въвлечено в толкова отвратителна случка! — рече тя с шумно сумтене, докато се отдалечиха, танцувайки.

Иън видя, че брат му е стигнал до Джарет и Тара и е предал съобщението. Кимна едва забележимо на брат си, който веднага дешифрира жеста. Бързо се придвижи през стаята, като се промъкваше между танцьорите, за да достигне отново до Иън.

— Може ли? — попита той любезно Алена.

Златистите й очи докоснаха тези на Иън, но с готовност се прехвърли в ръцете на Джулиън.

Може би с прекалена готовност, помисли си Иън раздразнено. Но бързо отиде до масата с пунша, където стояха родителите му с Теди Макман. Той знаеше, че бръмченето на клюките из стаята растеше, докато той се обърна към майка си, баща си и Теди, но го стори с тих глас. Изобщо нямаше намерение да налива масло в огъня.

— Татко, майко, доктор Макман, тази вечер искам да направя едно съобщение и да помоля всички вас да подкрепите мен — и дъщеря ви, сър — обърна се той към Теди. — Не се съмнявам, че вече сте чули клюката, предназначена за ушите ви и се моля вярата ви в Алена и в мен да ви е позволила да запазите доверие в нас въпреки всичко.

Иън бе изненадан да види, че майка му изглеждаше по-скоро весела, отколкото разгневена.

— Виж, Теди — увери тя Макман, като го хвана под ръка, — казах ти, че тези злобни слухове не може да са верни. Макар че съм доста любопитна да видя как синът ми ще ги разсее.

Теди Макман бе слаб, среден на ръст, с глава, покрита с белоснежни коси и светли, грижовни очи. Той огледа Иън, после протегна длан и хвана ръката му.

— Тя е всичко, което имам, Иън. През всичките тези години, откакто превърнах този щат в свой дом, съм получавал от семейство Макензи единствено почтено отношение. Вярвам ти, както изглежда ти вярва и дъщеря ми.

Иън погледна към баща си. Джарет не изглеждаше развеселен. Бе угрижен. Скръстил ръце пред гърдите си, той се наведе към сина си и заговори с него на четири очи.

— Дамата ли те прелъсти във вира? Или ти прелъсти нея? Истина ли са слуховете? — попита той тихо.

— Никой не бе прелъстен, татко — отвърна честно Иън. — Стана случайно.

— Мъжете могат да надживеят такива случайности. Мис Макман е унищожена. Ти разбираш това. Теди Макман стои тук, сърцето му се къса, убеден, че е провалил живота на дъщеря си, като е живял в уединение на острова, за да следва призванието си.

— Ако ми напомняш, че има само един почтен изход от трудност, причинена от злобни клюки, уверявам те, татко, че съм погрижил за това. — Той се поколеба, зарадван, че още не бе намерил сгода да говори с баща си и че изобщо не е споменавал за намеренията си да се ожени за дъщерята на полковника, Риса Магий. — Татко, Алена и аз вече се оженихме.

Като чу това, Джарет зяпна, веждите му се вдигнаха нагоре, а гарвановочерните му очи внимателно прецениха сина му. Каквито и да бяха мислите му по въпроса, той нямаше да ги изрази.

— Ще ти дам възможност да говориш с Теди Макман, не ми се ще да видя как получава сърдечен удар, като се разкрие тази изненада пред всички в стаята. Ще помоля музикантите да си починат, за да направиш съобщението, когато сметнеш за редно.

Джарет се отдръпна от сина си. Иън се обърна към Теди Макман, който го гледаше с очите на човек, който е бил ударен — но все още е решен да потърси добро в нападателя си.

— Мистър Макман, вие заслужавате нещо много по-добро от мен, но мисля че сега е най-подходящият случай да ви уведомя, че ние с Алена… се оженихме.

Теди се загледа в него безизразно.

Тара Макензи, застанала отстрани на Теди, зяпна.

— Съжалявам, майко — промърмори Иън бързо.

— Оженили сте се? — попита Теди. — Но как е възможно? Кога сте сключили този брак? Дъщеря ми не крие нищо от мен…

— Вие имате право да анулирате сватбата, сър, ако пожелаете — рече му Иън.

Теди поклати глава.

— Никога няма да откажа на Алена това, което иска тя. Просто съм… слисан.

Музикантите отново спряха да свирят. Джарет Макензи стоеше на повдигнатия подиум в далечния край на коридора.

— Дами и господа, бих искал да помоля за вашето внимание за няколко минути. Изглежда, че тази вечер ще чуем още едно съобщение и то е свързано с дома ми. Ще предоставя на сина си честта да го оповести.

Иън се обърна и видя къде стои Джулиън с Алена. Той мина през тълпата, която почтително се отдръпна, за да му направи път. След това взе ръката на Алена и се качи на подиума с нея.

— Приятели, уважаеми гости — започна той, като огледа стаята, а очите му се спираха на много от тези, които злословеха по техен адрес. — Обстоятелствата ме принудиха да известя нещо, което възнамерявах да споделя най-напред лично с родителите си — рече той огорчено. — Но тъй като се боя, че моето нетърпение да бъда с жената, която обичам, бе разкрито преждевременно, аз трябва да споделя нашето щастие и с всички вас, събрани тук тази вечер. Дами и господа, представям ви жена ми Алена Мак… ензи.

Стаята ахна. Последва смаян шепот и облекчен смях, когато тези приятели, които се възмущаваха от морала на наследника на Симарон и дъщерята на ботаника се увериха, че всичко е наред.

— Но, но… кога стана тази сватба? Искаш да кажеш, че родителите ти не са знаели нищо?

Иън хвърли поглед към другия край на стаята и разпозна сладкия, загрижен женски глас на Лавиния.

Иън притегли Алена към себе си. Тя се бе втренчила в него с красивите си широко отворени очи. Страните й бяха поруменели в изненадващо розово. Ужасеният й поглед можеше да се вземе за възхита. Ръката й падна върху куртката му, когато неговата се обви около нея. Копринената й коса гъделичкаше бузата му и лежеше като чисто злато върху тъмносинята му униформа. Уханието на чистото й тяло сякаш насищаше въздуха, който вдишваше той и като я държеше по този начин, Иън си спомни за всяка знойна, твърда извивка по тялото й. В него се събуди треска, която накара думите да потекат гладко и страстно от устните му:

— Срамувам се да кажа, че родителите ми не знаеха нищо. Но въпреки това вярвам, че и двамата ще ми простят, а като видят булката, ще разберат чувствата ми — гласът му потрепери съвсем леко.

Идеално.

Той не беше такъв актьор, показаното чувство всъщност бе обикновена сласт.

Тя леко се дръпна и го погледна. В гърлото й яростно пулсираше една вена. Гърдите й се надигнаха приятно над деколтето на роклята й. Той знаеше точно какво се крие под плата. Докосна бузата й с пръсти и наведе уста към нейната. Чу съвсем лек протест, но го пренебрегна. Устните му намериха нейните, езикът му я възбуждаше, проникваше. Тя бе топлина, сладък течен огън. Внезапна прорязваща болка от желание го разтърси. Естествено тя го бе възбудила и преди — млада, съвършена, гола жена във вира…

Това бе по-лошо.

Той отдръпна устните си от нейните. Очите й пръскаха огън. Устните й бяха влажни и подути, тя се бореше да си поеме дъх. И той откри, че яростно се пита дали все още е влюбена в Питър и как и къде наистина я бе докосвал О’Нийл.

Към тях потекоха поздравления. Все пак сред всички любезни думи се чу и един доста различен вик:

— Не го вярвам. Не може да е истина. Те сигурно лъжат.

Питър О’Нийл. Иън го видя, застанал в средата на стаята с лице към тях. Усети как Алена се напряга и спиралата от емоции в него се стегна опасно. Той успя да попита любезно само с леко предупредителна нотка в гласа:

— Защо вие, мистър О’Нийл, ме наричате лъжец?

— Питър! — грубият стар баща на О’Нийл извика тихо предупреждение.

Питър стисна зъби. Той не смееше да предизвика Иън на дуел. Питър бе добър на саби, но Иън си бе спечелил във войската репутация на смъртно опасен. Освен това Питър излагаше на риск собствения си наскоро обявен годеж, ако вдигнеше твърде много шум за сватбата на някой друг.

Питър бързо се окопити.

— Иън Макензи, за нищо на света няма да ви нарека лъжец. Сигурен съм, че имате законните документи. Признавам, че само изразявам учудването на всички тук и естествено, загрижеността си за мис Макман.

— Благодаря за загрижеността ви! — извика внезапно Теди Макман със силен глас, докато се приближаваше към подиума. — Честно казано, аз се радвам, че вече не бива да се тревожа за дъщеря си, след като за нея се грижи майор Иън Макензи, макар че се надявам Алена да приема любовта ми цял живот.

— Тате! — прошепна Алена нежно. Като измъкна ръката си от Иън, тя се хвърли в обятията на баща си и го прегърна.

— Бих казал, че поздравленията са заслужени! — извика Джулиън. — Да пием шампанско, приятели. Наздраве! За брат ми Иън. И за Алена, най-елегантното и вълшебно създание в света. Иън, за теб и Алена!

След това настана истинска суматоха. Иън не видя младоженката доста време. Откри, че тикат шампанско в ръката му и че се движи из дома си, прехвърлян от приятел на приятел. Внезапно го посрещна много топла прегръдка и той се озова в обятията на високо, слабо момиче с изключителни тъмни очи и коса и лице с цвят на слонова кост и рози, който бе толкова съвършен, че тя изглеждаше почти нереална. Сестра му Тиа.

— Иън! Дявол такъв. Не ни подшушна и думица. Аз даже не съм разбрала, че скоро си се срещал с Алена Макман. Естествено! Бил си долу на юг доста често напоследък, нали? Но да не ни кажеш, о, Иън! — Тя пристъпи по-близо. — Или наистина е лъжа? Случи ли се този скандален епизод на извора?

— Тиа! — изстена той. — Дръж се прилично.

— Кажи ми поне това — наистина ли сте женени?

— Да. А сега се дръж като очарователна млада домакиня и не карай гостите отново да ме зяпат.

Ръцете му се пристегнаха около нея, а после я пуснаха точно навреме, за да се види обграден от братовчедка си Сидни, леля си и чичо си, братовчедка си Дженифър и мъжа й, Лоурънс Мълрой, братовчедите му Джером и Брент, най-добрите му приятели още от детинство, които до един бяха озадачени, но дискретни.

Нощта продължаваше.

Видя, че Алена стои до баща си и не му позволява да се отдръпне, макар че тя също бе прехвърляна от човек на човек, за да й поднесат благопожеланията си. Хора, които само допреди малко вероятно я бяха очерняли шумно.

Но сега тя бе женена. В рода Макензи.

Братовчедка му Сидни, приятелка на Алена от рождение, изглеждаше особено радостна от случилото се, макар и озадачена. Той усещаше погледа й върху себе си през цялото време. Изгледа я на свой ред, а после забеляза, че Питър също я наблюдаваше през цялата вечер, сякаш имаше намерение да я хване насаме.

Сидни Макензи бе изумителна. Висока и слаба, тя имаше изумруденозелените очи на майка си и гарвановочерната коса на баща си. Джеймс Макензи бе мулат семинол и индианската му кръв бе стигнала до Сидни по начин, който я правеше екзотично красива. Очите й бяха наследени от бялата й кръв, косата й бе семинолска — гъста, лъскава, права. Кожата й бе съвършена, златиста. Ако Питър О’Нийл се доближеше до братовчедка му тази вечер, Иън щеше да го набоде на шиш.

Той си пое дълбоко дъх. Едва успяваше да мисли по цивилизован, разумен начин.

Алена Макман му бе причинила това.

Алена Макензи. Той се бе оженил за нея. Внезапно се почувства изтощен.

— Иън? — той се обърна и видя майка си пред себе си, а погледът й не издаваше нищо от мислите й. — Поради разстоянието до дома им, Алена и Теди щяха да останат да пренощуват тук дори преди… твоето съобщение. Лили се е погрижила нещата на Алена да се изнесат от гостната, където щеше да нощува заедно с още няколко други млади дами, и да се преместят в твоята стая.

За момент той се взря с безизразен поглед в майка си.

— Аха.

Тя почервеня, а сините й очи внимателно го изучаваха.

— Иън, женени ли сте? — попита го тя меко.

— Да, майко. Женени сме.

— Ами тогава ще искаш жена ти да е при теб.

Жена му… при него. Част от неговия свят.

Той не знаеше дали наистина иска да е при него. Но със сигурност я желаеше.

Брак… толкова висока цена за желанието!

Ами животът, ами утрешният ден? Ами дъщерята на полковника и животът, който си бе представял, че ще води?

Той пое дълбоко въздух.

— Майко, наистина съжалявам…

— Не съжалявай, Иън. Живееш живота си по начин, с който се гордеем, вярваме на решенията ти. Освен това — промълви тя — може би един ден ще ти кажа как се оженихме ние с баща ти. Булката е красива. Джулиън е прав. Тя действително се е превърнала в една от най-красивите млади жени, които съм виждала.

— Наистина е прекрасна — промълви Иън. Не добави, че е леконравна, безразсъдна и буйна.

Майка му го целуна по бузата и се отдалечи. Той се обърна и се намери отново пред Теди Макман. Теди го изучаваше с меките си, доверчиви сини очи и Иън с раздразнение откри, че изпитва угризения на съвестта.

— Сър, аз имам документи, че сме законно женени — рече той.

Теди кимна сериозно.

— Макензи, не съм съвсем сигурен какво е станало и честно казано не искам да знам. Признавам, че… — той се поколеба — обичам дъщеря си. Бих дал живота си за нея. Боя се, че любовта ми ме е накарала да я разглезя и Алена винаги е правила това, което иска. Тя язди, стреля, дуелира се, плува… Благодарен съм, че е намерила теб, Макензи. Понеже лесно може да води някой по-слабохарактерен мъж за носа. Бог да те поживи, синко! — рече Теди и отново се смеси с тълпата, може би в търсене на дъщеря си. „Къде е тя?“, запита се Иън. После я видя. Беше с Тара и бе пребледняла. Вероятно току-що бе научила, че я местят в стаята на Иън в Симарон Хол.

— Иън!

Той се извърна. Брат му Джулиън и братовчедите му Джером и Брент бяха наредени пред него. Джулиън носеше една бутилка от най-доброто уиски на баща си.

— Ако гледаш по-внимателно, брат ми, ще забележиш, че гостите на Симарон вече си тръгват, а повечето от тези, които остават, вече са се качили по стаите си — рече Джулиън.

— Преди нощта да напредне още повече, ние от рода Макензи искаме да вдигнем наздравица с теб! — каза му Джером сериозно. Подобно на Сидни, синовете на Джеймс издаваха смесената си бяло-индианска кръв по изумителен начин. Джером имаше тъмнокобалтови очи като на Иън, изсечени, бронзови черти и малко кестеняв оттенък на тъмната си коса. Брент бе зеленоок с гъста, тежка семинолска коса — толкова тъмна, че сякаш блестеше в синьо-черни тонове. Всички бяха почти еднакви на ръст, над метър и осемдесет, и с подобно телосложение. Джером бе учил машиностроене и корабостроене, а Брент бе завършил медицинско училище с Джулиън.

— Първият от нашето поколение на рода Макензи, който се ожени, приятелю — рече Брент. — Е, като не броим Дженифър.

— И при това за Алена, колко интересно — добави Джером.

— Елате с мен навън, на верандата — подкани ги Джулиън шепнешком. — Това е тост само за рода Макензи.

Иън им позволи да го замъкнат навън. Те не останаха на верандата, а тръгнаха през ливадата, доста далеч от къщата, като си предаваха бутилката уиски един на друг, докато каретите напускаха Симарон.

— Значи се ожени за нашата Алена, при това без никой от нас да узнае! — рече Джером, като го погледна изпитателно.

— Добре, скъпи мои близки, женен съм от няколко дълги часа. Случи се, защото младата дама изглежда бягаше от нещастна ситуация. Май вярваше, че Питър О’Нийл е възнамерявал да се ожени за нея, а не за Елзи Фич — рече Иън.

— Ще го удуша — заяви Джером мрачно.

— Не, ако стане нужда, аз сам ще се погрижа за него. Нищо не се случи във вира, но тъй като никой освен семейството ми и Теди не би повярвал на истината, аз реших, че ще е най-добре да се оженим набързо.

— А! — възкликнаха в един глас брат му и братовчедите му, вторачени в него.

— Ама наистина ли е… законно? — попита Джером.

— Преподобният Дауд ни венча.

— Съвсем законно е — промълви Джулиън. — Но каква странна ситуация. Последния път, когато те видях, в живота ти имаше някаква дъщеря на полковник.

— А имаше и слухове за Алена, естествено, и аз бях останал с впечатлението, че… — започна Брент, но веднага се спря.

— Че в живота й има друг? — попита Иън остро.

— Сидни си мислеше, че Алена очаква скоро да се ожени за някой друг и че е влю… се интересува от някого. Сигурно е бил Питър О’Нийл. Е, с това е свършено — рече Брент бързо. — Вижте, вижте къщата. Угасят фенерите. Иън, трябва да се прибираш.

Иън си взе обратно бутилката уиски.

— Трябва наистина.

Той се качи по стълбите и тръгна по коридора към стаята си. Поколеба се. Имаше чувството, че тялото му се е превърнало в едно мъчително пулсиране, осъзна, че това е звукът на сърцето му и че изгарящата топлина на уискито бе останало електрически около него. Той бутна вратата и се спря.

Всички лампи в стаята бяха изгасени, но някой бе стъкнал огън. Отвън нахлуваше лунна светлина. Достатъчно, за да види, че булката е свита на кълбо в далечната страна на леглото. Всъщност бе толкова свита и толкова на ръба, че и най-лекият полъх на вятъра щеше да я събори на пода.

Той усети раздразнение и едновременно с това нестихващия нож на желанието, което тя толкова лесно можеше да събуди. Отиде до мястото, където лежеше тя и я погледна на лунната светлина. Очите й бяха затворени, страните й — навлажнени от сълзи. Изглеждаше млада. Като ангел. Той усети съчувствие, докато се чудеше дали тя е плакала за изгубената си любов.

Протегна ръка, за да я докосне. Очите й се отвориха; тя не го беше чула да влиза в стаята. Луната я освети: лицето й изглеждаше много нежно, а очите й — два кръга от светещо злато. Устните й се разтрепериха и от тях излезе само един задавен вопъл.

— Моля те…

Той се отдръпна, боеше се от смута, който бушуваше в него, убеден, че трябва или да я разтърси и да упражни насилие над нея, или да излезе от стаята. Той отиде до балконските прозорци и се спря там, а напрежението му причини болка от главата до петите. Чу я да въздъхва облекчено. Да не мислеше, че той си тръгва?

Иън седна в големия кожен фотьойл зад бюрото и сложи до краката си бутилката уиски, която носеше. Облегна се и притвори очи, като гледаше играта на пламъците в огъня и отново се прокле за безразсъдството си до вира и реши сега да остане тук. Имаше жена, която не бе възнамерявал да вземе. Тя не искаше съпруг, или поне не искаше него. Но наистина бе глупачка, ако си мислеше, че той ще прекара всичките си години като целомъдрен съпруг, само защото тя е решила да спечели сърцето на друг.

Намръщи се, седнал абсолютно неподвижно.

Тя се надигна. Измъкна се от леглото. Нощницата й бе с цвят на слонова кост, красиво украсена с дантела. Прозрачна. Тя я покри с подобна роба, която лежеше в долния край на леглото. Боса, с почти безшумни движения, тя се доближи до мястото, където стоеше той и го погледна. Явно го мислеше за заспал.

Наведе се и вдигна бутилката. Той чу презрителното й изсумтяване. Алена сложи бутилката на бюрото и излезе на балкона.

Той й остави една секунда, а после тихо се изправи на крака. После я последва.

Нямаше я на балкона. Той го обходи с поглед от единия до другия край.

Не беше и на моравата. Беше се спуснала по решетката за рози и прекосяваше моравата към гората.

— По дяволите, какво е намислила? — промълви той на глас. Прехвърли тялото си през перилото и сам се хвана за решетката, слизайки по нея. Тя нямаше никаква представа, че я следват. Той се движеше на двайсет крачки зад нея, докато тя подтичваше по пътеката, водеща до вира. Иън се спря зад един дъб, докато тя стоеше в средата на поляната, загледана във водата.

След това един мъж внезапно се показа от нощната сянка, обгърнала дънера досами водата. Питър О’Нийл.

— Алена! — извика й той нежно.

Тя се обърна, а дългата й коса и роклята й се спускаха като течно злато на лунната светлина…