Хедър Греъм
Бунтарката (13)

12

— Какво, по дяволите…? — попита Иън, като се надигна на пръсти. Гледаше как войниците се приближават, без да спират да стрелят. — Исусе, какво, по дяволите, става там?

— Не знам. На самия Беламар бе тихо като в гробище. Иън, Джулиън, поемете платното, ще я пуснем да върви с пълна скорост. Можем да стигнем до островчето за няколко минути — рече Джером.

Иън и брат му хванаха платното, докато Джером седна с гръб към кърмата на лодката, и натисна с цялата си тежест румпела, за да ги изведе на вятъра. Те сякаш се плъзгаха по водата.

Писъкът продължаваше да кънти в главата на Иън. Той се изпълни с ужас и отчаяно нетърпение да стигнат Беламар. Не биваше да я оставя тук!

Трябваше да стигне до островчето, да стигне сега, на секундата, трябваше да спре това, което става.

— Сигурно има някакво обяснение. Военните не биха стреляли по Теди — рече Джером.

— Така е — съгласи се Иън. Наближаваха пясъчния бряг на острова. Бяха стигнали дотам с невероятна скорост, понеже и тримата не се нуждаеха от подкана.

— Някой има ли оръжие? — попита Джером.

— Аз нося медицинското си куфарче — рече Джулиън.

— Пистолетите ми са там, в сакото — рече Иън.

— Колтовете ли? И двата? Хвърли единия — аз нося само пушката си.

— Дай ми пушката — извика Джулиън.

Джером му я хвърли. Иън се пресегна да вземе пистолетите и хвърли единия към Джером, като стигнаха с лодката до брега.

Чу се нов залп от куршуми, докато тримата скочиха от лодката във водата и се затичаха към брега по изсъхналата, песъчлива морава до горичката, водеща към полуострова.

— Алена! Залегни, Алена! — извика й Теди.

Тя срещна очите на баща си в разстоянието, което все още ги разделяше. Бяха ясни, сини и насочени право в нея — сега тя се ползваше от пълното му внимание.

— На земята, Алена, веднага залегни на земята! — повтори той.

— Тате! — извика тя в отговор. — Залегни и ти, чуваш ли? Залегни.

Военните тичаха срещу тях. Окованите мъже бяха по-близо.

— Старецът! Използвай стареца за прикритие! — извика един от каторжниците. Той бе по-тъмен, по-червендалест от спътника си, вероятно и по-стар.

— Тате, ела до мен, трябва да се махнем от куршумите! — извика Алена.

Теди се опита да се затича. Но не бе достатъчно бърз.

По-младият бързо докуцука до баща й и прехвърли ръка през гърлото му. Придърпа Теди към себе си, а после се втренчи в Алена с ококорени очи. Тя осъзна, че до този момент мъжете не я бяха забелязали, баща й бе препречвал погледа им към нея.

— Старецът ли! — изсмя се младият каторжник. — За бога, хвани жената! — извика той.

Гърлото на Теди бе в смъртоносна хватка. Лицето му поаленя.

— Пуснете баща ми! — извика Алена яростно и се хвърли напред.

Действията й бяха прибързани. Но в този момент виждаше единствено кървавочервена ярост и опасността, заплашваща Теди.

Тя се втурна като луда към Теди и нападателя му и се нахвърли върху мъжа, обсипвайки гърба му с удари.

— Тайър, хвани я! — изкрещя по-младият.

Старият мъж мрачно се подчини, като сключи ръце около нея. Тя продължи да се бие като тигрица, псувайки. След това чу щрак и видя, че по-младият е насочил дуло към слепоочието на баща й.

Човекът бе не само опърпан и мръсен. Той имаше изпосталял, прегладнял вид на лисица, която не е яла от доста време. Зъбите му бяха изпотрошени и пожълтели от тютюна. Очите му бяха странно бледосини, много по-обезпокоителни от думите му.

— Стига, кучко — рече той просто — или ще пръсна мозъка на баща ти върху красивата ти бяла рокля. Тя е хубавелка, а? Баш тука в тая дупка. Мисля, че жената е доста по-добър заложник. Хич няма да ми е зле, ако я взема с мене тая вечер, да знайш.

— Пусни момичето ми — рече Теди. Гласът му бе спокоен. Изглежда не се бе стреснал от стоманата до черепа си. — Аз ще ви прикривам през целия път до мангровите дървета ей там. Сто души могат да ви търсят една седмица и пак няма да ви открият.

— Тате, нищо ми няма и мога да се грижа за себе си — увери го Алена. А можеше ли наистина? Срещу тези мръсни, престъпни гадове? Да. Тя се обърна към каторжниците. — Добре, мерзавци проклети. Пуснете го! Не виждате ли, че го задушавате? Оставете го на мира и аз сама ще ви изведа оттук — обеща Алена, — но се дръпнете от баща ми, веднага!

Каторжникът с бледите очи се усмихна. От мигновения блясък в очите му й призля, но нямаше значение. Тя трябваше да накара мъжете да се махнат от Теди.

— Момичето идва с нас — каза той.

Но после денят отново бе разтърсен от нов откос. Каторжникът, който я държеше, изруга.

— Проклета армия! — извика той. — Стреля по нас, докато държим заложници! По-живо, моме, мърдай!

— Тате… — започна Алена.

Ала не видя Теди, понеже старият каторжник я бе хванал за лакътя и злобно я повлече със себе си, като я замъкна на двайсетина стъпки към източния бряг.

Водата изглеждаше плитка. Сякаш полуостровът бе на един хвърлей разстояние от тях — трябваше само да прегазят дотам през вода до коленете.

Но идеше прилив. И нивото на водата бързо се покачваше. Точно сега човек, който не умее да плува, можеше да върви през плитчините. Обаче по средата водата можеше да ги покрие.

Алена познаваше прилива и отлива на водата край островчето им така добре, както изгрева и залеза. Но каторжникът, който безмилостно я бе хванал и я дърпаше напред със себе си, вероятно си нямаше представа от островите, рифовете или приливите.

Алена го остави да я завлече във водата.

Нямаше голям избор.

Въпреки това пътят му за бягство можеше да се окаже най-добрата й възможност. И ако Теди бе замъкнат във водата след нея, е, добре, той също бе отличен плувец.

Говорът на похитителите им подсказваше, че са северняци. Тя се молеше никога да не са имали възможността да се научат да плуват.

— Е, аз получих по-добрия пай от тая сделка — промърмори мъжът, който я буташе напред. — Можеш да ми покажеш как да изчезна в тези мангрови гори и да оцелея там. Може дори да се окаже, че си падаш по стария Нед, а, малка госпожичке?

Нед бе отвратителен. По-скоро би го убила, отколкото да започне да го харесва.

Но първо трябваше да се увери, че Теди е добре.

Тя се опита да се извърне назад и да се увери, че баща й е наред. Каторжникът я дръпна толкова злостно — през цялото време пушката му я ръгаше силно в ребрата — че тя дори не можа да се обърне.

— Няма нужда да правиш това. Ако баща ми е добре, ще ви преведа, без да протестирам! — извика тя.

— Продължавай да вървиш. Бързо. Те са точно зад нас.

Стигнаха до водата.

Каторжникът сръга Алена в кръста с пушката си.

— Мърдай!

Алена закрачи във водата.

 

 

Те тичаха с всички сили през острова. Разстоянието от североизточния бряг до горичката бе не повече от четвърт миля, и после още половин миля горичка, която бе разположена върху хубава плодородна почва преди рядката зелена тревица отново да отстъпи място на пясъчен бряг, който се спускаше в заливчето, което се изпълваше при прилив.

Иън, Джулиън и Джером прекосяваха разстоянието с такава скорост, че стигнаха до вдадената в морето ивица с лимонови дръвчета, заедно с тримата униформени войници.

И Дженифър. Иън попита братовчедка си:

— Къде е Алена?

— В горичката, към плажа, не знам! — рече Дженифър отчаяно.

Иън се затича. Над главата му профуча куршум. Той се обърна.

Един от войниците бе стрелял над главата му. Иън усети как кипва.

— Какво, за бога, става тук? — попита той. Не познаваше нито един от тримата много млади и много неопитни войници, които внимателно се приближаваха през дърветата.

— А кой, по дяволите, сте вие, та да питате? — обърна се към него най-големият от тримата, наперен момък с тънки мустачки.

— Макензи. Майор Макензи — уведоми ги Иън, а очите му се присвиха. Той бързо закрачи към момъка, като изтръгна пушката от ръката му. — А сега ми отговори!

— Преследваме двама мъже — рече момъкът бързо, като наказан. Иън не бе сигурен дали войникът се уплаши от чина му или от вида им — на него, Джером и Джулиън, които се бяха изпречили пред непохватното трио. — Двама дезертьори, стигнали до форт Далас, като по пътя обрали няколко мирни граждани в Кийс. Въоръжени, опасни, отчаяни мъже. Трябва да ги спрем.

Самият момък изглеждаше отчаян в този момент. В края на думите му се чу нещо като изхлипване. Иън погледна към горичката и разбра защо. Единият от каторжниците лежеше на земята. А Теди бе върху него.

— О, боже! — стомахът на Иън се сви на топка. Той се затича и коленичи до тъста си.

— Алена — прошепна Теди, като дишаше трудно.

— Ще я доведа, обещавам — рече Иън.

Той се изправи и сякаш всеки негов мускул се сви от страх.

— Къде е жена ми? — попита той.

— Кой?

— Жената! — изкрещя Джером.

— Във водата — рече войника. Иън се обърна и се затича.

 

 

Алена се опита да не бърза, като остави водата да стане по-дълбока.

Каторжникът я сръга изотзад. Водата ставаше все по-дълбока, докато напредваха. Каторжникът започна да псува.

— Какво става тук? Да не се опитваш да ме удавиш, девойче?

— Иде приливът, не мога да го контролирам.

— Знаеше, че водата ще се вдигне!

— Винаги е така при прилив.

— Искала си да ме завлечеш навътре и да ме удавиш!

— Не съм те завлякла никъде!

— Ако аз умра, и ти умираш. Ако аз потъна, и ти потъваш с мен! — закани й се той.

— Негодник! Аз не те нападнах, никога не съм те заплашвала!

— Обвинявай шибаната войска!

Главата му внезапно се скри, докато една вълна ги заля. Солта щипеше в очите им.

Каторжникът си пое въздух на пресекулки, когато вълната отмина.

— Изведи ме, закарай ме до брега, веднага! — заповяда й той. Очите му се присвиха. — Аз наистина не бих отказал да съм с тебе довечера, девойче, ама ти внимавай. Ще те утрепя, ако се опиташ да направиш нещо, кълна ти се! — предупреди я той.

Пушката му я сръга в ребрата. Дали все още можеше да стреля? Барутът му щеше да е мокър.

Тя трябваше да го направи внимателно, да го направи както трябва — но бе време да се възползва от шанса да се изплъзне.

В продължение на цяла минута тя вървеше хрисима като агънце, водеше го, както й бе заповядано, през все по-дълбоката вода към брега, покрит с мангрови дървета.

После го блъсна с всички сили.

Той изруга. Отново посегна към нея и изпусна пушката си. Тя потъна между скалите, пясъка и водораслите.

— Кучка! — изрева мъжът и макар че Алена почти му се изплъзна, пръстите му се вкопчиха в плата на бялата й дневна рокля и я издърпаха обратно. Започнаха да се борят във водата. Алена знаеше, че силата й е в това да се изплъзне от здравите му пръсти. Всичко, което имаше той, бе платът. Тя трябваше да намери начин да се отскубне.

Успя да се отдръпне във водата, като всеки път избягваше на косъм опипващите му пръсти.

После той внезапно осъзна, че се дави и се паникьоса.

Вече не се опитваше да убие Алена, беше се вкопчил за нея. Тя почти се освободи, но той бе хванал роклята й. Отчаяно се опита да скъса плата и да се върне на повърхността.

Тя го срита силно в гърдите. Хватката му отслабна, но тя не можеше да се движи достатъчно бързо в огромната си тежка рокля. Трябваше да се отърве от полата, преди той да възвърне силите си и отново да я улови.

Алена усърдно се зае с плата, като се опитваше с всички сили да се освободи.

После изкрещя, едва не нагълта вода и не умря, усещайки още две ръце да я обгръщат. За миг я обзе паника.

Пред нея имаше ръка.

Размахваща нож.

Ножът улови блестящите лъчи на слънцето, дори във водата, и хвърли сребърен отблясък.

Мили боже, щяха да я убият, да я намушкат, да й прережат гърлото.

Не.

Ножът проблесна веднъж, а после още веднъж, и още веднъж.

Режеше плата. Освобождаваше я от давещата му тежест. Тя се оттласна силно с крака и се показа на повърхността. Пое си дълбоко въздух и заплува на място. Пет стъпки я деляха от двете тела, които се бяха преплели под водата. Тя заплува бързо, като се отдалечаваше и през цялото време наблюдаваше разпенената вода.

След това една глава се подаде на повърхността и тя си помисли, че все пак умира и при това получава халюцинации.

Беше Иън.

— Боже мой! — промълви тя.

— Добре ли си? — попита той с очи, приковани върху нея, кобалтови като водата. Косата му бе гарвановочерна и пригладена назад. Бронзовите му рамене бяха голи.

— Добре съм. Баща ми…

— Не си ранена, нали?

— Не, но баща ми…

— Да се връщаме — рече той, като я прекъсна дрезгаво. В очите и лицето му имаше някакъв странен израз. Или се лъжеше? Не бе го виждала толкова време. Естествено бе да й се струва странен. Бяха минали няколко месеца. Може да се каже, че я бе изоставил на този остров, за да живее живота си.

Тя сама бе поискала да си остане тук, напомни си Алена. Искаше да направи размяна и да се споразумее с него, за да остане с баща си.

Просто не си бе представяла колко ще е трудна раздялата.

— Мога да плувам! — запротестира тя, когато няколко замаха го доведоха до нея. С него сякаш дойде и топлина. Сила, която за съжаление сякаш й липсваше в този момент. Той бе съвсем близо. Много твърди, бронзови мускули просветваха на слънцето и водата.

Тогава Алена осъзна, че е опияняващо щастлива, че е жива, но ужасно разтърсена, че го вижда. Тя не бе готова, не бе подготвена. А сега той щеше да реши, че това място е твърде опасно, за да я остави тук. Щеше да поиска тя да се махне. Не да иде с него, а да се върне в Симарон, толкова далеч от Теди.

— Алена, да се връщаме на брега — настоя Иън твърдо.

— Аз съм добре, мога да се движа и сама.

Въпреки възраженията й той бе до нея. Плъзна ръка под гърдите й, като я повлече със себе си с мощните си загребвания, сякаш му се струваше, че тя не се движи достатъчно бързо за него.

Като стигнаха до плиткото, той я примъкна към себе си. Те закрачиха през водата и пясъка, препъвайки се. Тя се радваше. Дори окъсаните останки от прогизналите й долни дрехи и поли бяха ужасно тежки. Коленете й трепереха.

Ръцете му около нея я подкрепяха, напомняха й отново колко й е липсвал. Тя стоеше в прегръдката му и трепереше въпреки жегата.

Той бе непознат след всичкото това време, но тя се радваше да го види. Стоплена от самото му присъствие. Въпреки това усещаше, че трябва да обясни, макар да нямаше никаква вина за случилото се.

— Аз почти се бяха освободила, нали разбираш, Иън. Благодарна съм, естествено, че пристигна толкова навреме. Разбира се, много се радвам на помощта. Но ние не сме небрежни, Иън. Просто стана толкова внезапно.

Тя силно се тресеше. Трябваше да спре. Да се овладее. Беше в безопасност, всички бяха в безопасност. Той бе дошъл.

— Как така се озова тук? — попита тя сега. — Как може да те няма толкова дълго, а после да си тук… във водата?

— Дойдох с военен кораб, който остави двамата с брат ми в къщата на чичо ни снощи. Идвахме насам с Джером, когато видяхме другата лодка да акостира на брега — отвърна й той. — Слава богу, че бях тук — добави той меко.

— Кои… кои… откъде се взеха тези хора? — попита тя.

— Бяха каторжници, намерили убежище в изоставения форт — отвърна той.

— А войниците…

— Войниците ги преследваха.

Бяха стигнали до сушата. Алена се препъна, той я хвана. Тя се усмихна с нещастен вид, като се притискаше в ръката му, докато вървяха през пясъка и тревата към моравата.

— Баща ми толкова ще се радва да те види! Наистина идваш точно навреме. Макар и да не съм съвсем сигурна, че разбирам какво се случи. Кълна ти се, не знам какво става другаде, но тук в околността не сме имали и най-малкия проблем от… от последното семинолско въстание, което, естествено, не засегна нас с Теди. Трябва да ми повярваш. Островът наистина е доста безопасен…

Алена замълча. Той не бе ядосан.

Веднъж бе направила грешката да се опита да го убеди, че може съвсем спокойно да се грижи за себе си. И някога, естествено, тя бе сигурна, че ще се справи във всякакви обстоятелства.

Но Иън преподаваше добре, а тя учеше бързо. И никога нямаше да забрави нощта край вира, когато той бе решил да й даде урок, че не е непобедима. Но той не й изнасяше лекции. Бе плашещо притихнал.

Изобщо не изглеждаше нетърпелив от настояването й, че островът е безопасен. Изглеждаше наранен, силното му, тъмно лице изглеждаше по-скоро тъжно, отколкото гневно.

— Иън? — промърмори тя разтревожено.

Погледът му минаваше покрай нея и тя осъзна защо. Напред, в горичката, една групичка се бе събрала в кръг.

По-младият каторжник лежеше, захлупил лице до едно от хубавите лимонови дървета на Теди.

Около тялото му вече кръжаха мухи. Той бе мъртъв и нямаше защо да й казват това.

А Теди също бе на земята. Войниците стояха неловко до него.

Джером и Дженифър бяха коленичили отляво на Теди. Дженифър усърдно късаше подгъва на полата си и фустите си за превръзки. Джулиън, отворил медицинското си куфарче до него, също се бе навел над Теди, като се опитваше да спре червения поток, който мокреше ризата му и образуваше локва на гърдите му.

Джулиън разпори ризата на Теди, за да притисне раната по-плътно.

— Тате! — изкрещя Алена. — Тате!

Тя се отскубна от Иън и се спусна към баща си. Гърлото се бе качило в гърлото й и я задушаваше. Падна на колене до него.

Очите му се отвориха. Меки, нежно сини. Спряха се на нея. Той се усмихна. Алена хвана ръката му. Вдигна я към бузата си. Усети съвсем леко потрепване в пръстите му.

— Тате, всичко ще е наред. Ще те внесем вътре, ще…

— Алена, ти си в безопасност — прошепна Теди безгласно.

— Нищо ми няма, тате. Ти също ще се оправиш. Джулиън е тук, и Иън. Дженифър, Джером. Знаеш колко е добър Джулиън, тате, как винаги е искал да стане лекар. Джулиън може да те спаси. Той ще те излекува, само го слушай, пази си силите, прави каквото ти казва.

Той изглежда не я чуваше. Погледът му сякаш се замъгли.

— Алена, слава богу, слава богу.

— Не бива да говориш, тате, щади си силите.

Тя погледна разтревожена към Джулиън, но той бе обърнал глава към брат си. Тя осъзна, че Иън задава мълчалив въпрос на Джулиън.

А Джулиън поклаща глава.

— Не! — възкликна Алена, като въртеше глава от Иън към Джулиън. — Не, Джулиън, ти трябва да…

— Алена! — прошепна Теди. За миг пръстите му се стегнаха около нейните. — Слава богу. Обичам те, дъще. Обичам те.

— Тихо, тате, трябва да щадиш силите си! — рече Алена, приглаждайки назад бялата му коса. — Тате, трябва да ти кажа…

— Иън? — извика внезапно Теди, а погледът му лудо се замята, докато се спря на Иън.

— Тук съм, сър.

— Пази я — прошепна Теди. — Пази я.

— Тате…

Пръстите му още веднъж се стегнаха около нейните. Здраво.

После се отпуснаха. Той затвори очи. И издъхна.