Хедър Греъм
Бунтарката (21)

20

На 19 април президентът Линкълн обяви блокада на всички южни пристанища от Тексас до Южна Каролина. С течение на месеците тревогата от отцепването растеше, а граничните щати като Кентъки и Мериленд бяха затворени. Конфедерацията стана по-сплотена и тези, които призоваваха към мир усещаха, че не може да се постигне компромис.

Насред този смут личната трагедия бе почувствана и от Иън, и от Алена, понеже още една от дъщерите на Роуз се поболя и умря. Роуз бе съкрушена. Иън и Алена направиха каквото можаха, за да я подкрепят и утешат. И двамата осъзнаха какво означава за тях детето им.

При това откриха особена мълчалива утеха един в друг. За да облекчат болката на Роуз, всичките й приятели я държаха въвлечена в оживени политически дискусии и при Роуз това наистина подейства: споровете и дейността уталожваха терзанията и скръбта й.

Докато приготовленията за война и от двете страни продължаваха, за своя изненада Иън откри, че не е извикан в столицата или във военното министерство, а в Белия дом за среща със самия президент.

Иън се срещна с Линкълн в малък личен кабинет. Макар и да се бе здрависал с човека преди няколко години, след като присъства на един от дебатите му, той отново се оказа впечатлен не само от ръста му — самият Иън беше много висок, а Линкълн сякаш се извисяваше над него — а от характера, който издаваха чертите му. Линкълн имаше малко меланхоличен вид и Иън бе чувал, че често боледува. Той бе много слаб, не повече от осемдесет килограма за близо двуметровото му тяло. Клепачите бяха леко притворени, добавяйки към тъжния му вид. Той говореше бавно — мудност, която успокояваше и очароваше. Но това, което впечатли Иън най-много бе абсолютната вяра, която таеше Линкълн в собствените си убеждения — и голямата сериозност и тъга, с която гледаше на войната.

Линкълн се здрависа с Иън, посочи стол и сам му наля чай. После се облегна в един тапициран люлеещ се стол срещу Иън, изучавайки чертите му.

— Значи останахте с нас, майор Макензи. Възнамерявате ли да продължите и в бъдеще?

— Да, сър.

— Ами щатът ви?

— Много съм загрижен за развитието на нещата.

— Запознати ли сте с всичко, което става там?

Иън кимна.

— Съюзът държи здраво Форт Джефърсън, Драй Тортугас и Форт Тейлър, Кий Уест и Форт Пикънс. Жалко, че бунтовниците бързо и лесно са успели да превземат морския бряг в Пенсакола, понеже там има отлично пристанище, оръжия и припаси, както и железница директно до Алабама. Но щатът продължава да страда от разпри на кого са войските — на щата или на конфедерацията. По едно време законодателите във Флорида с радост разпуснаха доброволните военни части, за да спестят пари на данъкоплатците, но после трябваше отново да ги въведат, понеже нямаха никаква защита.

— Това според мен е обезсърчително за жителите на Флорида.

— Да, но не подценявайте тяхната преданост към Конфедерацията — предупреди Иън.

— Старая се да не подценявам нито една сила — промълви Линкълн. — И двамата с Джеф Дейвис сме родени в Кентъки, а сега сме един срещу друг в голямото разцепление — рече Линкълн с тиха ирония. — Знаете ли, че предложих неофициално командването на всички съюзнически сили на един ваш стар учител — Робърт Лий?

— Да — отвърна Иън.

Линкълн се усмихна — бавна, тъжна, изкривена усмивка.

— Ужасно съжалявам, че ми отказа. Мисля, че загубих един от най-добрите войници. Той бе много яростен противник на отцепването и доста дълго служеше блестящо и предано на Съюза. Това наистина е трудно решение за него, понеже домът му, Арлингтън, стои на един хълм точно срещу реката. Той реши да си подаде оставката и сигурно ще приеме пост в Конфедерацията… — Линкълн сви рамене, като вдигна големите си ръце в жест на безпомощност. — Вие, сър, сте добре запознат с военните стратегии. Не можем да позволим на вражеска сила да държи собственост, откъдето топове могат да унищожат Вашингтон. Разбрах, че вие произхождате от един изключителен дом във Флорида.

— Да, сър.

— Жена ви също има дом във Флорида?

— Да, сър.

Линкълн кимна, сякаш разбираше много повече, отколкото можеше да обясни.

— Моята Мери е родом от Кентъки. Ако има война, много е вероятно мнозина от роднините й да се бият срещу Съюза.

— Боя се, сър, че това ще е непоносимо болезнена ситуация за немалко мъже и жени.

— И се моля от сърце бог да ни води — рече Линкълн с такъв трепет в гласа, че на Иън му се прииска да се протегне към него и по някакъв начин да облекчи товара, който виждаше в бъдещето. Толкова много хора — и от двете страни — бяха приемали перспективата за война несериозно. Но не и този странен, замислен великан.

— Е — рече внезапно. Линкълн, — доколкото разбрах, майор Макензи, вие отлично познавате терена на щата си.

Иън повдигна вежда.

— Не може да не знаете, майоре, че съм обявил блокада. Не че е въведена кой знае колко успешно, но определено смятам, че единственият начин, по който можем да върнем тези бунтовнически щати обратно в лоното е да сложим примка около тях и да ги стегнем толкова плътно, че да се принудят да се предадат. Така че смятам да ви зачисля към един от хората си тук, във Вашингтон и да сте отговорен само пред него и никой друг.

— Боя се, че не разбирам…

— Искам да ви оставя на брега на вражеска територия, майоре. Ще имате малка група хора — вие сам ще ги изберете и ще ги обучите. И когато някой успее да премине през блокадата или неприятелски шпиони слязат на полуострова, вие ще ги спрете, майоре. — Внезапно той се изправи, отиде до бюрото в стаята и разстели една навита карта, която лежеше отгоре. Иън стана и бързо забеляза, че картата включваше Флорида и части от близките щати Джорджия, Алабама и Луизиана, както и Бахамските острови и Куба. — Майоре, изслушайте ме…

Иън кимна и застана до Линкълн, докато той заговори.

— Вътрешната транспортна система на Флорида може в най-добрия случай да се нарече примитивна. Научих, че една от пътеките, която са планирали нарушителите на блокадата е тук — в залива Москито. След това доставките ще се пренасят с фургони до река Сейнт Джоунс, а после ще се товарят на малък параход нагоре по Оклаваха до форт Брукс. От форт Брукс ще се пренасят отново с фургони до Уолдо, от Уолдо до Болдуин с влак, а после отново с фургони от железницата в Мадисън до Куитмън, по железопътната система на Джорджия. Казвам ви, майоре, това е сложно пътуване. Да мъкнеш тежки припаси… Очаква се да отнеме цял месец. През слабо охранявани места. Малка група от специално обучени хора могат да направят бърз удар без предупреждение и да нанесат сериозни щети, да конфискуват доставките или да се погрижат за унищожението им. Вижте — показаха ми и друг маршрут. Още по-бавен! Заливът Бискейн — чудесно място за пускане на котва, понеже моряците казват, че има места, където може да се намери сладководна вода през солта. А тук, като идваш от река Маями има безкрайни мили пустош — няма нищо освен стари индиански пътеки. Стоките, получени от Куба или от Бахамите, могат лесно да бъдат пренесени тук, а после на север. — Линкълн отново погледна към Иън. — Именно тук идва вашата роля. Родният ви щат е само една огромна плажна ивица. С вашите познания за мочурищата и блатата ще използваме особените ви таланти.

— Да не би да ме молите да стана шпионин? — попита Иън.

Линкълн поклати глава.

— Напротив. Ще носите униформа по всяко време, майоре. Искам да кажа, че трябва да сте подготвен за това, което ще стане. Може да не се случи почти нищо месеци наред… и всичко може да приключи бързо. Един господ знае. Според мен няма да стане така. Трябва да мине доста време, преди да създадем здрава военна система, но трудностите ни не са толкова големи, колкото тези, с които ще се сблъскат бунтовническите щати. — Той изрече последното с иронична усмивка. Не каза вражески.

Иън замълча за момент. Не очакваше това. Нямаше да се бие срещу щата си, а вътре в него.

— Може ли да ви поверя тази задача, майоре, или има вероятност да решите да се биете за Юга? Уверявам ви — има много хора, които ще продължават да напускат службата си в Съюза. Естествено няма нищо позорно да изразите такова желание сега.

Иън се поколеба в продължение на един дълъг миг. Моментът бе дошъл, той знаеше, че идва. Винаги бе знаел, че ще се стигне до това и знаеше кой път ще избере.

— Естествено това е неофициална молба — продължи президентът Линкълн. — Генерал Брайтън ще ви връчи заповедите и ще се погрижи вие, хората ви и припасите, от които се нуждаете да се пренесат, където е нужно. Ще приемете ли задачата, сър?

Иън бавно кимна.

— Вие сте главнокомандващият, сър.

С натежало сърце той се изправи, стисна ръката на президента и излезе.

Чу далечен тътен в небето, като стъпи на моравата. Погледна нагоре. Не се виждаха буреносни облаци. Но въпреки това тътенът не стихваше.

Той не искаше проклетата задача, която току-що му поставиха. Изобщо не я искаше. Ала още докато се запъти към къщи, започна да крои планове как точно да я изпълни.

Благодареше на бога за Алена. За изумителната връзка помежду им. Той си мислеше, че избухването на войната ще ги раздели напълно. Но не. От бомбардирането на форт Съмтър и най-вече откакто Роуз изгуби детето си, Алена бе притихнала, но демонстрираше обичта и подкрепата си. Нощта, когато Иън за първи път се прибра у дома си тя му бе казала, че го обича и нищо не можеше да го изненада повече, нито да превземе толкова бързо и цялостно остатъка от сърцето му.

След разговора му с Линкълн, той се върна вкъщи, за да види, че тя е поканила на гости Роуз Грийнхау и още няколко жени в салона.

— Извинете ме, дами, моля, не ми позволявайте да ви преча — рече той, но Алена се бе надигнала и при нейния знак и другите жени станаха. Иън ги остави и се качи на горния етаж. Откакто се върна вкъщи, всяка вечер спеше в нейната стая. Но сега отиде в своята. С удоволствие отбеляза, че някоя добра душа бе приготвила гореща вана в очакване на завръщането му и той с удоволствие се съблече и потъна в нея.

Тъкмо влезе във водата и облегна глава на ръба на ваната, когато чу вратата да се открехва. Иън не отвори очи, нямаше нужда. Усещаше присъствието й. Но мина доста време и той отвори очи и се извърна.

Тя тихомълком бе свалила дрехите си и сега вървеше към него, гола като Ева, а дългата й коса се спускаше след нея в златист водопад. Той се загледа запленен. Алена стигна до ваната, коленичи до нея, наведе се да целуне устните му — дълга, бавна, изкусителна целувка. Той усети как се възбужда в топлата вода дълго преди тя да плъзне ръка в нея, за да насапуниса и да погали члена му. Той леко се надигна, прехвърли ръка около нея и я притегли при себе си. Водата преля и се разплиска около ваната. Без да обръща внимание на това, той отвърна на влажната страст на целувката й, като прокара сапунените си ръце по цялото й тяло, галейки гърдите, хълбоците, бедрата и венериния хълм. Тя изстена и той стана, вдигна я над ваната и водата отново потече от тях, разплиска се над ръба и потече по пода. Отнесе я до леглото и я положи там. Но тя незабавно се обърна на колене, за да го посрещне. Устните й отново бяха върху неговите, а после обсипа с целувки влажните му гърди. Ръцете й галеха гръбнака му, пролазваха по задника му. Милувките й се спускаха все по-надолу, докато тя го пое напълно, като го докара до полуда, изгарящ от толкова силно и явно желание, че заплахата от война избледня и животът се превърна във взрив от лумнал бял огън и светкавица. Тялото му се изопна като тетива на лък, а удоволствието бе като сладка агония. Когато вече не можеше да търпи повече, той я хвана, притисна я и влезе дълбоко в нея, като я любеше с треска, едновременно бурна и нежна. Когато свърши, той стигна до толкова силен оргазъм, че мина дълго време, преди отново да усети, че е жив, че диша и отново чува света.

И тя остана с него. Златистата й коса го обгръщаше, едното й коляно бе прехвърлено върху бедрото му. Тя се бе сгушила, хлъзгава от влагата на любенето им, а ароматът й еротично напомняше за рози.

Той я притегли още по-близо и меко въздъхна.

— Благодаря на бога за теб — рече й той.

Тя внезапно потрепери, но отметна един кичур коса от челото му.

— Стори ми се потиснат — промълви тя.

— Получих заповеди.

Тогава тя се надигна, а златните й очи се приковаха в неговите със сериозна загриженост.

— Какви заповеди, Иън? Поговори ми, кажи ми какво става, сподели всичко с мен.

Той я изгледа. Господи, тя бе красива, кичури от блестящата й коса се спускаха по налетите й гърди, гладкото й тяло бе прекрасно, очите й — пълни със загриженост. Но още като отвори уста, за да й заговори, някаква странна интуиция го накара да замълчи.

Отново я притегли в обятията си.

— Просто ситуацията е такава, любов моя — рече той. И после й каза някои неща за многото войски от различни щати, които прииждаха към Вашингтон. Даде й внимателно подбрана информация, неща, които лесно можеше да се научат и се запита как е възможно, когато тя се оказа толкова прекрасна съпруга сред всичко останало, той да бъде толкова…

Неспокоен, по дяволите.

 

 

— Естествено, скъпа, най-важната информация, която ни трябва сега е свързана с предстоящото придвижване на войските — каза Роуз Грийнхау на Алена, като междувременно си играеше с Шон.

Жената бе абсолютно изумителна, помисли си Алена. Откакто Роуз за първи път намекна, че тя може да направи нещо добро за Конфедерацията във Вашингтон, нещата бяха започнали да се развиват с шеметна бързина.

Роуз бе станала център на кръг от шпиони.

Най-напред към Роуз се обърна капитан Томас Джордан, който служеше като помощник-интендант на персонала на Военното министерство. Макар че капитан Джордан бе служил на Съюза, той тайно бе подготвял шпионска мрежа дълго преди бомбардирането на Форт Съмтър и мисис Грийнхау — която бе явна привърженичка на Юга, но също истински доайен на вашингтонското общество и приятел и довереник на мнозина високопоставени служители — изглеждаше идеалната жена, която да включи в мрежата си. Капитан Джордан сега се бе присъединил към Конфедерацията, но бе оставил един шифър у Роуз и тя щеше да му предава информация през вражеските линии.

Беше страшно. И фантастично.

Банкери, общественици, лекари, прислужници и дори войници бяха част от тайния кръг на Роуз. Много хора във Вашингтон бяха привърженици на южняшката кауза, въпреки че това бе столицата на Севера. Алена се радваше да помага на Роуз с каквото може, особено след като задачите й обикновено бяха много прости. Роуз омайваше двама мъже: полковник Кийс, който бе секретар на генерал Уинфийлд Скот, главнокомандващия генерал на войската, и сенатор Уилсън от Масачузетс. Като гостенка на Роуз, Алена привличаше определени мъже в разговор и изтръгваше от тях всичката възможна военна информация. Това бе лесно и Роуз бе доста доволна от нея.

Алена страстно се впусна в работата си: колкото по-добра информация имаха южняшките командири, толкова по-бързо можеше да свърши всичко. Роуз я бе научила какво трябва да измъкне добрият шпионин: описание и крайна цел на силите, броя на артилерията, кавалерията и пехотата, планираните дати на потегляне и пристигане.

Понякога Алена се разстройваше, като осъзна, че не един омаян мъж изгаря от нетърпение да й каже как е минал денят му, докато Иън не споделяше нищо — независимо колко жарка е страстта им. Чудеше се защо той си мълчи, но понякога се радваше, че й казва толкова малко, защото едно е да шпионираш за страната си, а друго — да предадеш съпруга си.

Когато пролетта премина в лято, ситуацията между Севера и Юга стана още по-враждебна.

В началото на юли Алена се върна вкъщи от един следобеден чай, за да открие Иън в спалнята с Шон, който бе почти на шест месеца и спеше спокойно в ръцете му. Държеше сина си с такава нежна близост, че Алена усети болка в сърцето си — и внезапен страх.

— Иън? — попита тя нервно и бързо се приближи до него, като коленичи и сложи ръце на коленете му.

— Шшт — прошепна той и тъжно се усмихна, като стана и положи Шон в люлката му. Върна се при Алена и се наведе, за да й помогне да се изправи. — Утре отплавам — рече той.

Тя остро си пое дъх. Още не знаеше за никакво придвижване на войските. Армията бе започнала да се събира във Вашингтон, но според най-добрите източници на Роуз нямаше да тръгне преди средата на юли.

— О, Иън! — прошепна тя.

Той не й каза нищо друго, но пъхна ръка под коленете й, за да я вдигне на ръце. Тя се улови за врата му. И преди я бе оставял, но този път… този път нещо не бе наред.

Те оставиха Шон да спи в стаята й, докато Иън занесе Алена по коридора до своята. Щорите бяха спуснати. Следобедът бе мрачен. Той я положи, без да пророни нито дума. Тя свали сабята и калъфа му, усещайки синия огън на очите му върху своите. Той свали куртката и ризата си и после я взе в обятията си. Целуваше я, прегръщаше я, вкусваше я, превземаше устата й с яростен глад.

И двамата някак усещаха, че този път сливането им трябва да остане запечатано в сърцата и ума им много дълго време. Той свали дрехите й. Някои копчета бяха разкопчани. Други — скъсани от плата. Той целуваше плътта й навсякъде, сякаш оставяше отпечатъка си върху нея, сякаш поемаше в себе си вкуса, допира и уханието й, за да го съхрани сега и завинаги. Тя се любеше също толкова страстно, със същата самозабрава, много пъти близо до сълзи, като се чудеше как е възможно да усеща такава болка, примесена с толкова удоволствие и сладко, болезнено щастие. Толкова й се щеше да го запомни до последната подробност. Тя се прилепи до него и го целуваше, възбуждаше и вкусваше на свой ред и дори когато бе изтощена, толкова задоволена, че едва можеше да помръдне, тя продължаваше да го прегръща, допряла буза до гърдите му и не можеше да спре внезапно рукналите сълзи, които намокриха и двамата.

— Ще се върна вкъщи — прошепна й той.

И тя можа само да отвърне:

— Какво е вкъщи, Иън?

— Където си ти.

— Война е…

— Няма да ме застрелят — обеща й той.

— Може да те намушкат с байонет. Или да те обесят — прошепна тя.

— Да ме обесят ли! Шпионите ги бесят, любов моя. Аз не съм шпионин.

През нея премина хлад.

— Но…

Той се обърна и нежно я взе в обятията си.

— Обичам те, Алена. Казвам го с цялото си сърце, сила и страст и това е още по-необичайно, защото ние бяхме така далечни, толкова се карахме и въпреки това… Аз те обичам. Силно, с цялото си сърце. И не мога да ти предам колко съжалявам, че моята гордост и чест не ми позволяват в този конфликт да заема ролята, която ти искаше от мен. Не мога, Алена, но наистина те обичам и се кълна, че ще се върна вкъщи. При теб.

— О, Иън! — От очите й отново бликнаха сълзи. Той ги спря с целувки. Целуваше я нежно. Отново се люби с нея, докато тя се отпусна, изтощена.

Алена заспа.

А когато се събуди, него го нямаше.

И всъщност тя не осъзна ужаса, който я изпълни, но в сърцето си разбра. За тях войната всъщност бе започнала този ден.

Иън бе този, който предаде Флорида, Конфедерацията, семействата им, помисли си тя.

Тогава защо усещаше такава ужасна вина… такава болка? Такъв страх?