Хедър Греъм
Бунтарката (20)

19

Ейбрахам Линкълн положи клетва като президент на Съединените американски щати на 4 март 1861.

Иън не беше в града за церемонията по встъпването в длъжност.

Алена не го видя, след като напусна приема у Роуз Грийнхау. После Лили й каза, че тя още спяла, когато той се прибрал на другата сутрин, прекарал известно време с Шон и после излязъл. Бе й оставил бележка — отишъл „да изпълнява заповедите“ и смятал, че ще се върне до един месец. Тя се запита дали сам не е поискал заповед, която да го прати надалеч.

Запита се дали не е решил, че всъщност не иска съпруга.

Но той искаше детето си.

Тя самата обмисляше дали да не напусне Вашингтон и да се приготви да се прибере у дома. Но той бе казал, че ще дойде да я издири. И тя знаеше, че ще го направи. Може би не искаше нея, но искаше Шон.

Така че засега тя изчакваше. И наблюдаваше. Четеше вестниците и писмата, които получаваше от семейството на Иън.

До средата на март конфедералните щати бяха превзели повечето военни бази и укрепления на територията си. Форт Съмтър в пристанище Чарлстън остана в съюзнически ръце, както и Форт Пикънс и фортовете в Кий Уест и Драй Тортугас. Алена се запита дали Иън не е изпратен във форт Тейлър на Кий Уест — място, където често бе пращан в по-добри времена. Не й бе оставил абсолютно никаква информация, което несъмнено бе счел за най-добрият вариант, но това я караше да мисли, че той вече е замесен във военни операции срещу собствения й роден край.

Насред всичко това Алена се радваше да научи, че макар Иън да не бе във Вашингтон, Риса Магий бе тук.

Както и мисис Грийнхау. Дамата започна да я кани на обед и на чай у тях и Алена с удоволствие приемаше. Мисис Грийнхау бе забележителна. Както и хората, с които общуваше. А в дома й мъжете развълнувано говореха за подготовките за война. Говореха за войски и отряди, за броя и уменията на някои хора като точни стрелци, инженери и прочее. Мисис Грийнхау никога не изглеждаше отегчена от разговорите за война. Тя слушаше в захлас думите им.

Беше странно, понеже Алена знаеше, че мисис Грийнхау страда дълбоко за дъщеря си Гъртруд. Тя имаше две по-големи женени дъщери и една по-малка, кръстена на нейно име, която живееше с нея и бе радостта на живота й. Роуз Грийнхау, изглежда, ценеше добрите приятели и роднини, които я подкрепяха след тази загуба. Един ден показа на Алена стаята на дъщеря си. Роуз не бе променила абсолютно нищо, откакто дъщеря й бе починала. Тя понасяше скръбта си с достойнство, като се бореше с нея чрез живота. Алена много й се възхищаваше и усещаше как любовта й към Шон Майкъл става още по-силна. Научи, че макар и да бе ужасно мъчително да изгуби баща си, няма да има болка, подобна на загубата на дете.

Дните се нижеха.

Иъновата братовчедката Сидни й писа, че ситуацията в Чарлстън става изключително сериозна и че изглежда нещо щяло да се случи много скоро. Тя нямаше търпение да се върне във Флорида и молеше Алена да я държи в течение за всичко, ставащо в столицата на старите Съединени щати.

Освен това Алена получи писмо и от Джен — написано при обстоятелства, които силно натъжиха Алена, понеже тя откри, че Иън е бил в дома й в Конфедерацията, докато тя бе оставена тук, във Вашингтон. „Колко странно!“ — пишеше Джен.

Докато нацията се разпадаше, Шон цъфтеше. Алена му се радваше и се научи да поддържа здравомислието си във Вашингтон, като през цялото време все повече се вбесяваше от отсъствието на мъжа си. Не можеше да си намери място, стоеше замислена над вестниците и се чудеше къде може да е Иън и какво щеше да стане. Слава богу, че Роуз беше тук — и дори Риса, която от време на време виждаше в дома на Роуз. Риса имаше талант да е делова и ако изпитваше някакво негодувание към Алена, открито го изразяваше и то често бе смекчено от бързия й хумор. Един следобед, на гости в дома на Роуз, двете решиха да направят сладки. Съвсем случайно Алена изпусна една чаша брашно на пода и тя се изсипа върху роклята на Риса. Риса, от своя страна, тупна една купа много рязко и естествено брашното полепна по Алена. След това и двете взеха брашното и започнаха да го хвърлят във въздуха.

Кухнята на Роуз прилича на природно бедствие, но те се смееха неудържимо, докато и двете изтрезняха при звука на Шон, който внезапно се събуди и гладно започна да вика.

— Мисля, че синът ти те вика — каза й Риса.

— Безопасно ли е да го взема? — попита Алена.

— Дали е безопасно ли? — попита невинно Риса.

— Смея ли да обърна гърба си, да не последва още някоя атака? — попита Алена.

Риса се усмихна много бавно.

— В безопасност си. От мен си в безопасност. — Риса отупа ръцете си от брашното. — Но чувам, че имало някаква вдовица, която живеела до залива Тампа, която може да не е толкова безопасна.

Алена си пое въздух толкова остро, че погълна цял облак брашно и се закашля. Риса я потупа по гърба.

— Съжалявам. Искам да кажа, ти я познаващ, предполагам, и знаеш за нея?

— Да, познавам я. А ти обвиняваше мен, задето съм плувала гола във вира. Е, скъпият ти благопристоен почти-годеник бе в този вир само заради тази вдовица, за която говориш.

— А! — рече Риса тихо, а тъмните й мигли се спуснаха към поруменелите й бузи. После погледна към Алена и сви рамене. — Това просто показва, че жената се държи достойно, както са я учили цял живот и плаща за това благородство. Ако не бях обръщала внимание на порядките, вероятно вече щях да съм женена за Иън.

— Ти наистина си го обичала — рече Алена тихо.

— Наистина. Но ти обещавам, че докато не разтрогнете брака си, няма да съм заплаха за теб. Аз държа на приличието.

Алена се усмихна и погледна към Риса.

— Не се боя от Лавиния, вдовицата Трехорн. Тя забавляваше Иън и нищо повече. Ти си заплаха за мен, защото той те харесва. Може би още те обича. Наистина не знам.

Риса се загледа в нея, сложила ръце на кръста за един дълъг миг.

— Вие двамата сте женени и имате красиво дете, което пищи от глад. Моля те, иди и се погрижи за него.

Алена се усмихна. За свое изумление тя се протегна към Риса и бързо я прегърна, преди да забърза, за да се изтупа и да се погрижи за Шон. Странно, имаше чувството, че е намерила добър приятел.

Риса бе решително просъюзнически настроена, но не и Роуз Грийнхау. Тя искрено признаваше симпатиите си към Юга, докато поддържаше много прилични, но леко флиртови отношения със съюзнически офицери, членове на кабинета и конгресмени. Въпреки това Алена, която бе много по-потайна в убежденията си, извънредно много се радваше на Роуз.

Но каквито и приятелства да бе спечелила във Вашингтон, тя се чудеше колко дълго може да издържи да остане, понеже всеки изминал ден носеше нова информация за голямото разцепление на страната. Навсякъде се сформираха военни групи, брояха се конете и оръжията, армията на Съединените щати започна да пристига на талази във Вашингтон, окръг Кълъмбия. Въпреки заплахата — или обещанието — на Иън, че ще издири нея и бебето, ако го изостави, тя копнееше да намери начин да се върне вкъщи — при семейството му, ако се наложи. Разбира се, да отиде при роднините на мъжа си не можеше да се счита за бягство! Освен това Иън нямаше право да я заплашва, когато именно той си бе заминал.

Една вечер в началото на април Алена бе поканена на „неофициална лека вечеря“ в дома на Роуз Грийнхау и Алена реши да поиска помощта или поне съвета на мъдрата си по-възрастна приятелка. С изненада откри — и то от самата нея — че Роуз, която бе изключително добра приятелка с много високопоставени офицери и служители, също бе запалена привърженичка на Юга. Бащата на Роуз бе убит от разбунтувал се негър, когато тя била още дете.

В деня, когато Роуз я покани на тази вечеря, Алена се облече грижливо в една от новите си черни траурни рокли, която си бе ушила след раждането на бебето. Деколтето бе по-голямо от тези, които бе носила напоследък, и роклята бе украсена с дантели и имаше цяла редица малки копченца. Ръкавите й бяха къси и си бе наметнала един красив шал, който грациозно се спускаше от ръцете й. Този следобед се чувстваше в много безразсъдно настроение и като стигна до дома на Грийнхау, Алена се зарадва, че е дошла. Къщата бе пълна със засмени мъже и жени, войниците се хвалеха и всички бяха много развълнувани — всички в страната сякаш чакаха, макар че никой не бе съвсем сигурен какво точно.

— Алена! Колко прекрасно, че дойде — посрещна я Роуз и я поздрави с две целувки по бузите, а после добави с мек шепот: — Съпругът ти трябва да е много горд, да знаеш. Всички мъже, от сенаторите до войниците, те намират за очарователна и приятелките ми също са възхитени от теб! Бъди така добра и ми помогни да забавлявам гостите. Има една група млади войници на верандата, които току-що са били разпределени тук — много са самотни и се нуждаят от сладък женски съвет. Ела да те запозная с тях.

Роуз отведе Алена през задната врата, където четирима красиви млади войници се бяха облегнали на перилата. При появата на дамите всички бързо се изправиха.

— Момчета! — провлачи Роуз със симпатичния си акцент — чувствайте се добре тук. Искам да ви запозная с жената на майор Макензи в случай, че в бъдеще се озовете някъде заедно с него! Алена, всички момчета наскоро са завършили Уест Пойнт.

Алена се усмихна към всички им. Младежите ентусиазирано я поздравиха и свалиха шапки. Чарли Литуин нервно приглади косата си назад.

— Пунш, мадам? Ей сега ще ви донеса малко пунш — предложи Уилям.

— Защо не, благодаря — отвърна Алена с усмивка. Не можеше да не се зарадва на вниманието им.

Уилям й донесе пунша. Харълд Пени я отведе до най-големия люлеещ се стол с възглавнички на верандата.

— Е, господа — започна тя, като вдигна чашата с пунша си. — За бъдещето.

— За бъдещето — рече Чарли.

Изведнъж усмивката й угасна.

Някой стоеше на входа на верандата, стоеше много неподвижно в рамката и лицето му бе в сянка от спускането на нощта. Но въпреки това тя позна позата и силуета.

Там бе Иън.

Сърцето й затрепери. Усети как я обзема много странна слабост.

Тя бързо запримига, като реши, че здрачът й играе номера. Но това бе Иън и тя се запита колко ли време е стоял там и я е гледал. Слушал е разговора им.

— Иън! — възкликна тя.

— Здравей, любов моя — промълви той и се помръдна в сумрачната светлина на ранната вечер.

Лейтенант Дилън отдаде чест, а другите младежи го последваха.

— Майоре! — израпортува той.

— Лейтенанте, всички вие, свободно — леко ги подкачи Иън в отговор и се подсмихна, докато се приближи и застана зад стола на Алена. Тя се опита да се надигне, но ръцете му върху раменете й я притиснаха леко към стола и той се наведе да я целуне по бузата. Тя усети как се вцепенява при допира му, въпреки че сърцето й продължи да бие лудо.

Само присъствието на останалите й помогна да запази спокойствие. Гласът й остана равен и тя му каза:

— Каква… изненада — промълви тя. — Кога се върна във Вашингтон?

— Съвсем скоро.

— И дойде право тук! — възкликна тя, а тонът й бе толкова спокоен, че острата нотка в него почти не се забелязваше. — Идеалният офицер и джентълмен, който търси компанията и сведенията на другарите си офицери, още преди да се е осведомил за състоянието на жена си и сина си.

— Но открих жена си тук — какъв късмет — отвърна равно Иън. — Толкова е хубаво да видя, че ти не линееш по мен по време на отсъствието ми. Облекчение е да видя, че се забавляваш в компанията на съюзнически офицери и изглежда се възхищаваш на съюзническата униформа, когато я носят тези младежи. Да, но вие, господа, трябва да се научите да сте възможно най-внимателни в компанията на южняци! Жена ми е от Флорида и може да се опитва да изтръгне военни тайни от всички вас.

Лейтенант Дилън, на който, изглежда, му беше много нервно и неловко, се засмя — очевидно най-после му олекна, след като майор Макензи така се шегуваше с тях.

— Но сър! Тя е ваша жена.

— Наистина — промълви Иън. — Е, господа, благодаря ви, че забавлявахте жена ми и ви пожелавам приятна вечер. Алена, любов моя, трябва да призная, че съм уморен и съм готов да се прибера вкъщи.

Алена жадуваше да каже, че вече доста време се справяше доста добре и сам и можеше спокойно да продължи да го прави. Но той стисна рамото й толкова силно, че тя трябваше или да извика, или да стане. Избра второто.

Иън наистина бе в лошо настроение, понеже бе почти груб с Роуз Грийнхау, когато се сбогуваха и не каза абсолютно нищо, когато качи Алена във файтона. Не се качи при нея, а яздеше зад тях до къщата. Алена не изчака някой да й помогне да слезе. Отвори вратата, спусна стъпалото и бързо слезе от файтона, като се втурна към къщата. Във фоайето откри Лили да я чака.

— Майор Макензи е вкъщи, точно зад мен, Лили. Погрижи се за него.

Тя се втурна нагоре по стълбите, затвори вратата и се облегна на нея, останала без дъх. След миг отиде до люлката, където спеше Шон и видя, че той не е в легълцето си.

— О, боже! — извика тя паникьосана. Обърна се и се втурна обратно към вратата, но тя се отвори точно когато стигна дотам и Алена налетя право на Иън. Вдигна ръце към гърдите му и започна бясно да го удря с юмруци. — Къде е? Къде е бебето? Ти…

Той улови китките й и я спря.

— В безопасност — рече той равно.

Тя се отскубна от него и се отдръпна, уплашена от докосването му.

— Но ти си го взел.

Дълбок, опасен израз в очите му я накара да замръзне на място.

Въпреки твърдото й решение, тя усети, че се тресе.

— Нямах представа къде си. Реши да заминеш, без да ми кажеш нито дума. Наистина смятах да си тръгна, преди да е станало съвсем невъзможно. Дълго време те чаках тук.

— Останалите жени чакат.

— Мъжете на останалите жени са предани на родните си щати! Щях само да ида до дома на родителите ти.

— Така ли? — попита той скептично.

Тя навлажни устните си, болезнено съзнаваща нарастващия си страх. Него го нямаше отдавна. Беше отслабнал. По-силен. По-подъл, помисли си тя. Много по-безжалостен от преди. Здрав като стомана, непоклатим като скала. По-горещ от огън.

— Какво значение има? Не искам да имам нищо общо с теб, Иън. Казах ти, ако държиш да си останеш предател, не искам да ме докосваш. Сега не знам какви игри играеш, но си искам сина.

Тя повдигна брадичка и се запъти да мине край него. Той хвана ръката й и я завъртя обратно пред себе си.

— О, не, Алена. Сега няма да излезеш от стаята.

— Няма ли! — рече тя трепереща от ярост. Отново се запъти да мине край него, но този път направи широка дъга, като се опита да се освободи. Опитът беше безплоден. Той я настигна с една дълга крачка.

— Иън, аз…

Тя се спря с писък, понеже усети, че той я вдига и я тръшва на леглото. Преди да успее да си поеме дъх, той се бе нахвърлил върху нея като леопард и я възседна — суров и разгневен.

— Няма да ходиш никъде. Не и днес.

— Презирам те в тази униформа! — извика тя.

— О, каква лицемерка си, любов моя! Прибирам се у дома след безкрайни седмици служба и те откривам да се заливаш от смях, най-голямата красавица в целия окръг Кълъмбия, да флиртуваш с цял кръг младежи в униформи на армията на Съединените щати. Но с каква цел, след като презираш тези униформи?

— Мисис Грийнхау ме помоли да забавлявам компанията им — отвърна Алена и скръцна със зъби. Очите му пръскаха кобалтов огън. Бедрата му бяха стиснати здраво около хълбоците й, силни, топли. Ръцете му притискаха китките от двете страни на главата й и на нея отчаяно й се щеше да го мрази.

Но не можеше. Тя просто го…

Искаше.

— Иън, остави ме на мира!

Той бавно поклати глава.

— Винаги съм бил крайно прям с теб. Никога не съм ти обещавал неща, които няма да изпълня. И можеш да пищиш и да викаш до свършека на света, че съм предател, но аз съм твой съпруг и проклет да съм, ако продължа да те гледам как се усмихваш, смееш се и флиртуваш с други мъже, отблъсквайки ме!

— Ти си твърдоглав и арогантен и нямаш право, щом просто си тръгваш… — започна тя, но този път думите й бяха прекъснати от устните му върху нейните. Тя забрави какво казваше. Устата му изгаряше, поглъщаше нейната. Страстта на целувката му за миг я слиса и тя можеше единствено да вкусва чудото на устата му, да усеща бруталното, но чувствено нашествие на езика му. Допирът на тялото и уханието му бяха толкова непоносимо сладки, че почти не можеше да повярва, че той отново е с нея. Ръцете му погалиха страните й, задържаха лицето й докато я целуваше. Кокалчетата на пръстите му галеха шията й.

Разкопча едно по едно мъничките копчета на роклята й, докато гърдите й се освободиха, а ръцете и устните му бяха върху тях, хващаха ги, масажираха, дразнеха, вкусваха, измъчваха…

Пръстите й се вкопчиха в косата му. Гърдите й се бяха налели; тя не бе кърмила бебето в продължение на няколко часа. И тя си каза, че докосването на Иън би трябвало да е болезнено, но не беше. Тя искаше още.

— Не… — прошепна тя меко.

Той не обърна внимание.

Но тогава, едва тогава, някъде долу в къщата тя чу, че Шон заплака. Алена се заизвива, като се опита да се надигне.

— Иън, бебето!

— Имаме добра прислуга, която ще се погрижи за него! — възкликна той разгневен.

— Но, Иън…

За нейна изненада той внезапно се изправи, свали ботушите си, униформената куртка и ризата си. Тя остана загледана в него една минута, а после се опита да загърне роклята си, като бързо се претърколи към своята част на леглото.

Изобщо не стигна дотам. Той се върна, сега само по панталони и тя се оказа заклещена под него.

— Наистина ли искаш да ида другаде? — попита той меко.

Тя остро си пое въздух.

— О, ти наистина си негодник! — изсъска тя.

— Искаш ли?

— Може би…

Той хвана лицето й, като го погали с длан, загледан в очите й.

— Можеш ли да кажеш, любов моя — попита той много меко, — че наистина не ме искаш? Ако можеш да го кажеш…

Тя възкликна, внезапно се завъртя, когато той се опита да измъкне роклята изпод нея.

— Ще я скъсаш! — извика тя.

— Би трябвало да разкъсам всичките ти дрехи. Ще си принудена да си стоиш вкъщи.

— Иън, току-що ми я ушиха.

— Прекалено разголена е.

— Това е траурна рокля!

— Нима?

Роклята не се скъса. Въпреки това Алена се бореше срещу него, докато той свали ленената й долна риза, гащите, фустите. Тя се бореше яростно, само за да не мисли за горещото гладко усещане на плътта му. Бе невъзможно да не усети голотата му срещу своята, гърдите му, притиснати в нейните, доказателството за възбудата му.

— Любов моя… — прошепна той, докато пръстите му пригладиха косата й, пръсната като ветрило на възглавницата, а дъхът му облъхваше страните й. Ръцете му се движеха по голото й тяло, търсещи, деликатни, едва докосващи плътта й, а после настоятелни. Устните му върху нейните. Горещи. Изгарящи целувки обсипваха шията, гърдите, корема, бедрата й, а после между тях…

През нея сякаш премина разтопено олово, непоносимо сладостно, така чувствено интимно след толкова дълго време, че тя изпищя, а пръстите й се впиха в косата му. Усети, че потръпва от пронизващо удоволствие. Тя се опита да се свие в завивките, засрамена от бързата си реакция въпреки отказите. Но той стана заедно с нея, ръцете му я обгърнаха и я принудиха да застане с лице срещу него.

Устните му се отделиха от нейните. Притиснаха се в бузата й. Промушиха се в ухото й.

— Трябва ли да си тръгна сега? — прошепна той.

Тя се изопна, като копнееше да го удари, но внезапно той бе върху нея и я предизвикваше с очи и разделяше краката й с внезапно сурово наместване на тялото си. Тя затвори очи и отново затрепери, когато той много бавно проникна в нея, явно съзнаващ, че тя се нуждае от нежност първия път след раждането на бебето…

И въпреки това…

О, боже…

Беше лесно да го искаш, да усещаш как се надига копнежа, болката. Нуждата…

Лесно бе да усетиш огъня и да бъдеш обхваната от златистите пламъци на жарта му. Всичко негово разгаряше още повече този огън — голата му плът срещу нейната, твърдостта и горещината на мускулите му, усещането за него вътре в нея, част от нея, докосващ, галещ. Поривът му се надигаше, кобалтът на очите му пронизваше нейните, всеки негов тласък я докарваше до лудост, търсеща, искаща, достигаща до този невероятен край…

После тя лежеше задъхана, усещаше как в нея се разлива сладостта и се разтърсваше от невероятното удоволствие. Усети последните тръпки да преминават и през неговото тяло. Беше безумно щастлива. Искаше й се да заплаче. И се запита дали бракът им, независимо колко нелепо бе започнал, нямаше да е чудесен, ако не беше…

Ако не беше светът около тях.

Той лежеше до нея, милваше гърба й и събуди една последна конвулсивна тръпка, когато тя се сви до рамото му, радостна, че е до нея. Тя обичаше усещането от плътта му, вида на мускулестите му ръце, дланите му. Обичаше лицето му, красивите му черти, изгарящите очи, устата му, толкова щедра, чувствена, лесно извиваща се в смях… или в гняв.

Пръстите му се заровиха в косите й, устните му докоснаха челото й.

— Ако ме мразиш по този начин, любов моя — прошепна той, — искам винаги да го правиш.

Тя вдигна юмрук, за да го стовари в рамото му. Той се засмя, но някак глухо, и хвана ръката й, като изправи свитите й пръсти и погали средата на дланта й.

Легнала до него, обгърната от топлината му, тя отново усети как през тялото й преминава тръпка.

— Грешиш, Иън! — рече тя нещастно. — Не те мразя. — Тя се поколеба за миг. — Обичам те.

Той бе абсолютно неподвижен. После се изправи на лакът, за да се вгледа в нея. Преди да успее да заговори, тя добави бързо:

— Но мразя начина, по който се отнасяш с мен. Мразя това, което правиш. Искам да се прибера у дома.

Той замълча за момент. После се наведе над нея и целуна устните й много бавно и чувствено.

— Недей да мразиш нищо тази вечер, любов моя. Недей да мразиш изобщо. — Той я придърпа в обятията си, притегли ръцете й срещу гърдите си и плътно я притисна. — Почувствай ме, Алена. Остани при мен. Тази вечер сме си у дома.

Бързи сълзи опариха очите й. Тя зарови глава в рамото му, разтреперана. Той отново започна да я люби, като я лиши от всичките й мисли освен увереността й, че го обича.

И в обятията му тя бе щастлива. Копнееше да е спокойна. Почти успяваше…

 

 

Хубаво бе, че следващите няколко дни минаха добре и че те прекараха известно време заедно.

Време, през което не говореха.

Беше война.

— Какво ще правиш сега? — попита Алена, като най-после зададе направо неизказания въпрос между тях. — Какво ще правиш? Война е, истинска, кървава война и твоята войска ще стреля по твоите хора. — Тя му обърна гръб в салона, а вестникът остана да лежи между тях.

За един дълъг миг той замълча, а после въздъхнал.

— Ще направя това, което правих досега. Ще стоя твърдо зад Съюза.

Тя се извърна.

— Тогава ще те мразя!

Той се вгледа дълго в нея, а кобалтовите му очи бяха неразгадаеми.

— Направих избора си. Ти също трябва да направиш своя. Така че, любов моя, мрази ме — предложи той и се обърна на пети, като я остави сама.