Хедър Греъм
Бунтарката (19)

18

Флорида официално се отцепи от Съюза на 10 януари 1861, и беше третият щат, направил това след отделянето на Мисисипи на 9 януари.

Алена обаче бе в блажено неведение за тези събития, понеже Шон Майкъл Макензи най-накрая се появи точно по обяд на десети януари. Въпреки факта, че водата на Алена бе изтекла и болките й бяха жестоки, синът й реши да не бърза да излезе на бял свят.

След като веднага схвана какво е положението, Иън я уви в пелерината й, взе я на ръце и я отнесе навън във файтона. До този момент тя трепереше яростно и вече осъзнаваше значението на думите родилни мъки. Той бе притеснен, ядосан и я наричаше малка глупачка, но това бе нищо в сравнение с някои от имената, с които го наричаше тя, докато нощта се превръщаше в утро. Докторът, който Иън бе повикал, бе мил човек, но вярваше, че сам господ е наложил на жените да страдат — и кой бе той, смъртният, та да се намесва?

Бе почти хубаво, че Иън бе там, за да спори с него, докато часовете се нижеха. Въпреки факта, че докторът му предложи да се занимава с работата си, да пийне нещо в библиотеката си или да иде да поязди в нощта, Иън остана при нея, когато Лили — която не спираше да повтаря дразнещото: „Аз ти казах, че ще стане така“ — я освободи от мокрите й дрехи, преоблече я в чиста нощница и я сложи в леглото. Като сменяше хладните кърпи на челото й, Иън попита сприхаво:

— Какво, по дяволите, те накара да направиш такава глупост?

— Трябваше да изляза — отвърна му тя. — Бях отегчена, бях…

— По-загрижена за политиката, отколкото за детето си, мадам — довърши той вместо нея.

— Не, не, аз… Иън, наистина. Той или тя просто е подранил.

— Нямаше защо да излизаш.

В този момент бяха сами в стаята. Тя затвори очи и прошепна:

— Исках да видя каква е причината да те няма.

— Нима? Е, успя да ме прибереш вкъщи, нали, любов моя? — попита той тихо.

Очите й се отвориха рязко, за да се вгледат в неговите, но те бяха неразгадаеми и когато тя отново щеше да заговори, усети толкова силен спазъм, че почти изпищя. Но нямаше да му позволи да види, че страда и стисна зъби, като се бореше с притока на сълзи, които изгаряха клепките й.

— Трябва да… излезеш! — прошепна тя задъхано.

— Няма. Аз съм отговорен за сегашната ситуация — каза той замислено. — От самото начало, затова ще стоя до края.

Значи нямаше да я остави. Дори когато тя много злобно му каза какво да прави със себе си. И докато времето си минаваше, тя се зарадва, че е останал, като на моменти едва не счупи пръстите му, стискайки ръката му. През часовете слушаше дълбокия му гърлен глас, когато я успокояваше по време на най-лошите й болки и усещаше лекия натиск на пръстите му, докато разтриваше слепоочията или шията й, за да й помогне да намали напрежението.

Дори когато бебето се роди, той отказа да излезе и бе първият, който взе сина си от доктора и го огледа, още преди Лили да го поеме, за да го измие и повие. Беше прекрасно, изтощена до смърт, да чуе гласа на Иън:

— Момче, Алена, момче, съвършен във всяко отношение. Казвах ти, че ще е момче, нали? — добави той, не без известна доза арогантност. Но в този момент това нямаше значение. Тя се усмихна. Никога не се бе чувствала толкова уморена, изтощена и толкова опияняващо щастлива през целия си живот. Тя протегна ръце към сина си, който плачеше и негодуваше срещу новия свят. Тя бързо го огледа и видя, че Иън е прав. Той бе съвършен във всяко отношение — голям и добре оформен, десет пръста на ръцете, десет на краката и изумително количество тъмна коса за новородено. Очите му бяха сини, като тези на баща му, но тя се запита дали ще останат такива. Тогава с изумление усети как у нея се надигат чувства към детето и баща му. Знаеше, че обича Иън въпреки трудностите помежду им, но до този момент не бе осъзнала колко дълбока е тази любов.

— Очите ти — прошепна тя нежно на Иън.

— Моите, или може би на Теди — рече той тихо.

Алена вдигна поглед към него. Той отметна влажната коса от челото й и я приглади, а тя хвана ръката му и целуна пръстите му.

— Благодаря ти за това — каза тя меко.

Той се наведе и притисна устни към челото й, а после към устните й.

— Благодаря ти за сина ми — каза й той. Тя се усмихна, погледна сина си, който я наблюдаваше сериозно и после позволи на очите си да се затворят. Някой отнесе бебето.

Иън, помисли си тя. Никога не се бе чувствала толкова спокойна. И заспа.

 

 

Следващият ден мина бързо. Алена бе уморена и спеше често, понеже нямаше значение. Всичко, което искаше да прави през първите няколко дни бе да гледа бебето и да му се възхищава. Дори не забелязваше часовете, през които Иън отсъстваше, понеже той идваше до стаята й всяка вечер, сядаше до леглото й и гледаше бебето заедно с нея. Не спеше при нея, оставаше в собствената си стая. Но винаги бе наблизо и за момента тя бе доволна.

Радваше се, че той не й налага какво име да изберат за сина им, а се допита до нея.

— Искам да го наречем Шон Майкъл Макензи, на името на дядо ми — предложи той, като погледна към сина си. Бебето хвана здраво палеца на Иън, докато разглеждаше баща си. Иън продължи: — Предполагам, че ти би искала Тиодор, но аз предпочитам първото име да е от семейство Макензи, ако си съгласна. Ако желаеш, можем да кръстим втория ни син на Теди.

— Ами ако нямаме друг син?

— Теодосия? Теодора? — предложи Иън, като я погледна и клепките й се спуснаха, защото не искаше да забележи колко е радостна от убедеността му, че ще имат още деца.

— Харесва ми Шон Майкъл — рече тя просто. — И всъщност доста ми харесва Теди за момиче.

— Тогава ще бъдеш Шон Майкъл — уведоми сина си Иън.

 

Шон бе на няколко дни и Алена спеше до него една сутрин, когато чу леко почукване на вратата. Сепна се и загърна нощницата си, понеже бе задрямала, докато приспиваше бебето. Погледна към вратата и осъзна, че там стои Риса Магий. Едва не подскочи, но се сети за бебето и се спря, като се опита да приглади косата си. За нищо на света не би заменила бебето, но и не можеше да не усети бодване от ревност. Риса бе елегантна. Слаба, но със заоблени форми, красивата й тъмна коса бе вдигната в съвършен кок, а очите й блестяха на фона на матовата й кожа.

— Честито — поздрави я Риса много тихо, като влезе на пръсти в стаята и заобиколи леглото, за да види Шон. — Страхотен е.

— Благодаря — промълви Алена, като наблюдаваше другата жена. Поколеба се. — Благодаря ти и задето ме прикри толкова бързо онази вечер.

— Но ти успя да постигнеш драматизъм — усмихна се Риса.

— Нямах такова намерение — рече Алена — и съм ти благодарна. — Тя се спря. — И изобщо не разбирам защо се държиш толкова добре с мен.

Риса изглеждаше изненадана, а после меко се засмя.

— Защо, наистина? Всъщност не знам. Може би изпитвам женска солидарност или нещо подобно. Но ти си права — да си говорим открито. Изобщо не мога да разбера защо искам да ти помогна по някакъв начин. Шон е красиво бебе… и трябваше да е мое. Само че ти ми отмъкна Иън.

Алена възкликна и се изправи.

— Но аз не…

— Всъщност не е твоя вината. Аз самата трябваше да спя с него.

— Аз никога…

Риса се засмя и погледна многозначително към бебето.

— Не може да не си.

Алена поклати глава, решена да изкаже мисълта си.

— Аз не спах с него преди…

— „Да спиш с него“… какъв израз! Ако хората само спяха, колко много бъркотии щяха да бъдат избегнати. Въпреки това, да, чудесна мисъл. Аз бих скочила гола с него в някой вир.

— Аз не скочих гола с него във вира! — запротестира Алена.

— Значи той ме е излъгал? — попита Риса вежливо. Алена се изчерви, като не можеше да повярва, че водят такъв разговор, но пък сама бе стигнала до тази тема. Тя се намръщи вътрешно, като осъзна, че Иън най-вероятно е бил болезнено честен с Риса за всичко. Несъмнено споделяше много повече неща с Риса, отколкото с нея.

Внезапно част от огромното задоволство, което бе изпитала при раждането на бебето бе разклатено. Риса сякаш се самоиронизираше, но прямотата й караше Алена да се чувства неспокойна.

— Не знам дали Иън е излъгал, защото не знам какво ти е казал — каза Алена. — Но те уверявам, че не съм искала да сторя нищо лошо — нито на теб, нито на него. Никога не съм се опитвала да впримча Иън, не съм искала да стане това, което се случи и всъщност изобщо не исках да се омъжа за него! — рече тя, като започна с доста равен тон, но усети как гневът й се надига, докато говореше. После за свой ужас осъзна, че Иън стои на вратата.

Риса не го видя.

— Е, всъщност вече няма значение, нали? — попита тя меко. — Вие сте женени и имате чудесно дете и поздравленията са заслужени.

Иън влезе в стаята и Риса се обърна, изненадана. На Алена й се щеше да потъне в леглото и да изчезне. Болезнено съзнаваше, че Иън е чул думите й и усещаше колко студен е погледът му.

— Иън. Той е страшно хубав — отново го поздрави Риса. Тя бе толкова невъзмутима, толкова спокойна и уравновесена. На Алена й призля, но въпреки това страшно искаше да се държи с достойнство.

— Благодаря ти, Риса. Алена, облечено ли е бебето? — тонът на Иън бе галещ като коприна. — Нямах търпение да го кръстим и полковник Магий и Риса се съгласиха да му станат кръстници.

— Сега? — прошепна Алена, слисана. После не знаеше защо се изненада. Естествено родителите нямаха търпение да направят кръщене на детето си възможно най-бързо.

Но той дори не я бе попитал дали да поканят Риса и баща й за кръстници. Полковник Магий бе командващият офицер на Иън, така че нямаше нищо странно той да стане кръстник на детето, но…

Иън отиде до леглото и нежно взе Шон, като го сложи в ръцете на Риса. Тя се засмя от удоволствие, като държеше внимателно бебето.

— Той е направо прекрасен!

През Алена премина тръпка на тревога и й се прииска да грабне детето си. Иън, Риса и бебето бяха много красиви заедно.

Риса погледна към нея и изглежда забеляза колко е бледа.

— Ей сега ти го връщаме — обеща тя. Алена прехапа долната си устна и се насили да се усмихне.

— Ако ми дадете няколко минути, ще дойда с вас — рече Алена, готова да се измъкне от леглото и да се облече.

— Не бива да ставаш — рече Иън равно. — А и преподобният няма много време. Няма нужда да си там.

Алена приглади завивките с ръка, като си наложи да не се кара и да не спори — тя бе решена, че няма да се унижава повече пред Риса Магий. Никога не бе разбирала защо от бедните жени се очаква да родят децата си и веднага да се връщат на работа, докато дамите от обществото биваха приковавани на леглата си дни наред. Но тя не бе възвърнала силите си и нямаше да рискува да се просне по лице.

— Той е доста буен и може да не приеме лесно кръщаването — рече тя, като се усмихна на Риса. — Надявам се, че ще се държи прилично.

— Всичко ще е наред — увери я Риса и излезе от стаята.

Иън застана на вратата, загледан в Алена. После излезе.

Алена искаше да скочи и да го извика обратно. Чувстваше се толкова сама.

Как иначе? запита се тя. Току-що заяви на жената, за която той искаше да се ожени, че изобщо не е искала да е негова съпруга. Все едно им бе дала писмено разрешение за прелюбодеяние.

 

 

Въпреки опасенията на Алена Иън беше много мил през следващите дни, макар и да се държеше настрана от нея. Докторът я бе предупредил, че няма да има „ъъъ… интимни съпружески отношения“ за няколко седмици и тя не можеше да се бори с решението на Иън да спят в отделни стаи. Освен това гордостта не би й позволила да настоява той да дойде да спи при нея. Въпреки това Алена стори всичко възможно да се държи приятелски и това бе лесно, понеже и двамата бяха очаровани от ролята си на родители. Прекарваха много часове с Шон, проснат на леглото, като приписваха чертите му на членове на семейството, смееха се и се съгласяваха, че той изглежда като Шон и това е. Шон Майкъл Макензи.

Шон бе на малко повече от три седмици, когато пристигна покана за още едно от соаретата на Роуз Грийнхау. Алена осъзна, че е живяла затворена в черупка, в по-голяма изолация от когато и да било. Бе толкова залисана покрай бебето и собствените си грижи, че не се бе сещала за света около себе си. Дори не бе хвърляла поглед към вестника — единственото й четиво бяха писмата от семейството на Иън. И след Риса и баща й, Алена и Иън не бяха посрещали друг гост. Тя съзнаваше, че Иън се старае да си е в къщи и въпреки топлината, която и двамата изпитваха към Шон, по другите въпроси той бе издигнал съм нея стена от сдържаност. Внезапно Алена усети истинско нетърпение да излезе и да разбере какво става по света.

Иън работеше в библиотеката си над чертежи и карти, когато пристигна поканата, доставена лично от една от прислужниците на Роуз Грийнхау. Алена му я донесе, като се поколеба пред вратата, докато го наблюдаваше как работи, а после тихо почука. Той бързо вдигна поглед. До него имаше вестник, който сгъна и сложи настрана, като й направи знак да влезе. Алена безмълвно му подаде поканата. Той я прочете и й я върна.

— За теб е прекалено рано да ходиш на приеми — каза й той.

— Иън, не е така. Моля те, много бих искала да изляза само за няколко часа. Не съм излизала от къщата, откакто се роди бебето.

Той обърна поглед към работата си.

— Алена…

— Моля те, Иън.

— Ами Шон?

Бебето бе сериозен и основателен довод, понеже тя отказа да наемат дойка да го кърми.

— Иън, ние сме само на няколко пресечки от дома на мисис Грийнхау. Ще го нахраня точно преди да тръгнем.

Той не й отговори веднага и тя си помисли, че търси извинения.

— Моля те, Иън!

Той се поколеба още миг, после сви рамене, сякаш тази вечер бе неприятност, с която рано или късно щеше да се сблъска. Той се обърна към работата си.

— Както желаеш — каза само.

 

 

Иън никога не бе виждал жена си по-красива. Тя все още носеше черни дрехи заради Теди и той знаеше, че тя ще остане в траур цяла година. Но черното много й отиваше, косата й изглеждаше като златна на фона му, а кожата й бе като порцелан. Гърдите й се бяха поналяли от кърменето, а талията й изглеждаше по-тънка от всякога. Дори бе вдигнала косата си на кок и само няколко кичура падаха в красиви къдрици по врата и раменете й. Като я гледаше как слиза по стълбите с очи, проблясващи като топаз и поруменели бузи, той усети как главата му се замайва. Алена стигна до него и мирисът на парфюма й го опияни. Но щяха да минат няколко седмици, преди да може да я има отново и той не смееше да докосне страната й с целувка, нито да се загледа прекалено дълго в деколтето й. За момент иронично завидя на сина си заради гърдите й.

— Тръгваме ли? — попита той, без да коментира външността й. Тя кимна и той забеляза, че очите й пробягаха по цялата му униформа — доста хладно, помисли си той. Тя не обичаше съюзническата униформа, откакто убиха баща й.

Алена го улови, че я гледа и нервно приглади полата си.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

— Напротив. Ослепителна си.

Тя погледна към прозореца.

— Обожавам Шон, знаеш това. Много съм щастлива да съм с него. Но не съм свикнала на такова бездействие.

— И естествено ти никога не си искала да се омъжиш за мен и да бъдеш довлечена в проклетия Север — напомни й той меко, като се чудеше защо думите, които тя бе казала на Риса толкова го бяха разстроили. Те не бяха изненадващи.

— Просто се опитвах да обясня на Риса, че не съм искала да разбия живота й.

— Не разбирам как си разбила живота й — рече той безизразно.

Тя го погледна с особено копнееща усмивка, а очите й бяха блещукащи топази.

— Наистина ли? Не може да не знаеш, че тя все още е влюбена в теб?

— Мислиш ли? — попита той любезно, като че бе загрижен и изненадан, но сякаш някаква сурова болка разкъсваше сърцето му. Да, Риса го харесваше. И той я харесваше. Но бе погълнат от жена си и каквито и бариери да се опитваше да издигне около душата си, тя се промъкваше между тях.

А що се отнася до тази вечер… Е, той нямаше да се тревожи за това сега.

Като влязоха във фоайето, Алена му отправи благодарна усмивка — радваше се, че е излязла. Усети сладък прилив на вълнение, че отново се включва в живота. Толкова много хора я поздравиха като стар приятел, всички бяха загрижени за нея и за бебето. Риса беше там, естествено, главозамайваща и уравновесена, както винаги, облечена в кралскосиня коприна. Полковник Магий бе сериозен и вежлив, загрижен за удобството на Алена и доста услужлив. Но въпреки това, след като размени малко любезности с няколко души, тя откри, че се включва в разговори, които не бяха никак приятни.

— Майор Макензи, накъде е тръгнал този свят? — попита Джил Сандърс, жената на млад морски лейтенант. — Можете ли да си представите? Взели, че направили нова държава — Конфедерация на американските щати!

— Какво? — попита Алена, изненадана.

— О, скъпа моя, разбира се, ти си била заета с безценната си рожба и прочее. Толкова скоро след като си родила и вече имаш талия колкото пръстена на кутрето ми! Ами да, семейният живот изважда човек от хода на събитията, нали? Памуковите щати са сформирали правителство. Вече са станали седем.

Алена се втренчи в Иън с чувството, че в стомаха й току-що е лумнал огън. Нито дума. Той знаеше всичко това. И не й бе казал нищичко.

— Кажи ми — прекъсна го Алена, — кои от южните щати са се отцепили досега. Боя се, че съм била ужасно изолирана през последните няколко седмици!

— Е, не може да си пропуснала отделянето на Южна Каролина! — възкликна Джил, поклащайки глава. — Тези агитатори-демагози. После, хм, Мисисипи, собствената ти Флорида, Алабама, Джорджия, Луизиана и Тексас. Да, това са, и то в точно този ред. Нали, Иън?

Алена усети как кръвта се отдръпва от лицето й, докато бе втренчила поглед в мисис Сандърс, а после и в Иън. Изражението му бе невъзмутимо, от очите му струеше остър и студен блясък, докато отвръщаше на погледа й. Да, той знаеше всичко това. Но не бе сметнал за нужно да я уведоми. Тя започна да се отдръпва от него, но засвириха валс и преди да успее да възрази, той ги извини и я изведе сред другите танцуващи двойки на пода. Тя се вцепени в ръцете му и го изгледа с яростно презрение.

— Добре ли разбрах? Щатът Флорида се е отцепил и ти не си направил нищо? Нищичко?

Хладните му сини очи на свой ред я измериха.

— Скъпа моя, наистина си разбрала добре. Щатът Флорида се е отцепил и аз не съм направил нищо — нищичко.

Тя остро си пое дъх.

— Но, Иън…

— Отдавна знаеш мнението ми по въпроса за отцепването — рязко я прекъсна той.

— Но… какво смяташ да правиш? — попита тя.

— В момента нямам никакви определени планове — отвърна той. Тревожеше го — и го дразнеше — че гневът й накара бузите й толкова да поруменеят, а очите й да запламтят. Повече от всякога на него му се прииска да я прегърне. Да я притегли към себе си, да й каже, че те нямат сила да се противопоставят на вихъра на войната.

Но тя се тресеше в ръцете му. Тресеше се, защото не можеше да понася думите му.

— Не искам да танцувам с теб — рече тя ледено.

— Колко жалко.

— Иън, пусни ме — каза му тя.

— Алена…

Наистина полудявам, помисли си тя, защото не искаше той да я пусне. Искаше да я прегърне и да й каже, че да, това бе ужасно, разкъсваше сърцето му. Но Флорида, неговият щат, се бе отцепил и той щеше да е верен на щата си, щеше да си подаде оставката. И щяха да се върнат у дома. Във Флорида. В Конфедерацията на американските щати.

Но той нямаше да каже това.

— Ти си предател, Иън! — извика тя. — Предател на щата си, на собственото си семейство.

— Алена, спри.

— Не, не мога да спра! Пусни ме. Не искам повече да ме докосваш. Никога.

— Ти си моя жена, Алена…

Тя поклати глава.

— Искам да се върна у дома!

— Алена, не можеш…

— Трябва да си ида. И ще си ида у дома! — уведоми го тя.

Той сключи ръцете си по-плътно около нея.

— Ако някога избягаш от мен и ме унижиш пред всички заради възгледите си, веднага ще те върна обратно. А ако решиш да ме изоставиш, любов моя, оставяш и сина си. Ако си мислиш, че можеш да го отвлечеш и да се скриеш с него в блатата, запомни, че познавам щата ти много по-добре от теб. Ако си мислиш, че ще вземеш детето ми, да знаеш, че ще те издиря където и да идеш и накрая аз ще спечеля. Ти се ожени за мен, Алена. За добро или за лошо. Ти си моя жена и никога няма да ти позволя да забравиш този факт.

Тя никога не го беше чувала да говори толкова студено. Нито пък с по-голямо предупреждение и убеденост.

— Как можеш да обърнеш гръб на щата си, на собствения си дом? — попита тя яростно.

— Не обръщам гръб на Флорида, тя винаги ще е домът ми. Но съм против отцепването. Ще има война и тя няма да свърши за три месеца, макар че в крайна сметка ще свърши и северът ще победи, а трудното ще е да върнем щата към някогашния му разцвет, когато кръвопролитията престанат.

Тя поклати глава и се загледа в него, сякаш той съвсем не бе с всичкия си.

— Няма да избягам от теб, Иън, но ме пусни! В моите очи ти си предател. Не ме докосвай!

Тогава той я пусна толкова рязко, че тя едва не падна назад.

— В Южна Каролина те нарекоха янки.

— Аха. Но си омъжена за янки — рече той любезно. После бързо й се поклони, обърна се и се отдалечи, като се спря и се усмихна на някого, после отвърна на друг, засмя се на приятел. Мисис Грийнхау го потупа по рамото и той се обърна, като отправи ослепителната си усмивка и към нея, а после я отведе на дансинга.

Алена се обърна слисана, мъчейки се да спре сълзите на обърканост и разочарование. Тя се опита да се добере до вратата. Толкова много бе искала да дойде тук тази вечер. Сега искаше единствено да избяга.

Не й бе позволено да го напуска, но той съвсем лесно бе успял да я изостави.

Тя се опита да избяга, но хората я пресрещаха, за да я поздравят, да я разпитват за Шон. Бяха любезни, мили, загрижени дали не й е студено в столицата при това ужасно зимно време. Тя се усмихна. Трябваше да се държи естествено и нехайно като съпруга си.

Най-накрая стигна до вратата. Една прислужница донесе палтото й и тя убеди свободния негър, който Иън бе наел за техен кочияш да я отведе вкъщи. Боеше се, че детето може да се нуждае от нея.

Това си беше истина. Гърдите й бяха пълни с мляко и я боляха. Надяваше се Шон да е гладен.

Когато влезе, чу Шон да вдига шум и бързо се качи по стълбите до спалнята, като се опитваше да не позволи на Лили да види нещастния израз, изписан на лицето й. Но Лили поклати глава, като цъкаше с език предупредително, докато Алена протегна ръце към бебето, взе го и бързо разхлаби роклята си, за да му даде да суче.

— Разстроена си, ще разстроиш и малкия.

— Не говори глупости. Няма да го разстроя.

Лили изсумтя.

— Ти си бясна — млякото ти ще е вкиснато.

— О, Лили, моля те.

— Виж, ти знаеше, че това ще се случи, че Флорида ще се отцепи. Така и стана. Това, което става по света не е твоя грижа. Ти си омъжена. Подкрепяш мъжа си.

— Той е слепец! — изсъска Алена.

Шон заплака. Лили беше права — тя разстройваше бебето. Трябваше да се успокои.

— Шшш, шшшт! — прошепна тя, като люлееше Шон. Остави го на леглото си и се опита да се съблече.

— Лили, моля те, помогни ми да си сложа нощницата — бежовата с копчетата отпред.

Лили изсумтя и й помогна.

— Благодаря — каза тя на Лили. — Сега съм добре. Аз… бих искала да остана насаме с него.

— Помни какво ти казах — предупреди я Лили.

На Алена й се щеше да напомни на Лили, че е прислужница, само че разбира се, тя бе много повече от това, а и не искаше да я превърне в свой враг. Легнала до Шон, тя затвори очи и си пожела да може да си поспи, за да се отърве от неприятните мисли, които я измъчваха.

Тя лежеше будна и нервно поглеждаше към вратата и се чудеше дали Иън ще влезе с гръм и трясък, бесен, че го е изоставила на прием, на който тя бе настоявала да отидат.

Но Иън не влезе в стаята.

Тя го чу да се прибира към полунощ.

И около час по-късно го чу да излиза отново с коня си.

Тогава остана да лежи в безмълвно терзание, като си спомни, че му заповяда да не я докосва.

И знаеше, че има хора, които нямаха нищо против докосването му.