Хедър Греъм
Бунтарката (8)

7

Най-умното и удобно нещо, което можеше да направи — за да овладее гнева си и да остане в къщата — бе да спи в стаята на брат си. Иън реши да не го прави. Там бе не само брат му, но и братовчедите му, а той не се чувстваше в състояние да изтрае тормоза, на който можеха да го подложат заради случилото се.

Иън избра обора и взе още една бутилка уиски от шкафа в кабинета на баща си, а после намери удобно кътче в сеното до Пай. Изпи достатъчно уиски, за да заспи бързо, а като се събуди, главата му го цепеше. После, за свое изумление, когато най-накрая отвори очи, завари иконома на баща си, Джийвс — суров, изправен, стар и мъдър като стар бастун от абанос — заедно с Лили, вперили поглед в него.

— Ето го и младоженеца — рече Лили.

Джийвс повдигна вежда.

— Щастливец.

— Опитах се да го предупредя да не си играе с тази бяла вещица! Виждаш ли какви са последствията.

— Лили, последствията се случиха, защото не си играх с бялата вещица, както наричаш мисис Трехорн — рече Иън кисело. — А сега, ако обичате…

— Майор Макензи, знаеш, че ние обичаме всичко, естествено, нали сме слуги — отвърна му Джийвс. — Ама баща ти е в трапезарията и поиска да те види, като се събудиш. Предполагам, че тъстът ти също ще иска да те види.

Иън тихо изстена, като подпря глава на дъската до мястото на Пай. Конят се помести неспокойно — никак не обичаше чужда компания.

Джийвс му бе почти като трети родител. Той бе не просто черен, а абаносов, но не беше роб и макар някога да е бил, това не било за дълго. Със зорко око се беше грижил за децата на Макензи от малки. Изобщо не се смяташе за прислужник, той бе част от семейството и всички го знаеха.

— Сигурен съм, че баща ми с право е ядосан, но все пак ме е страх да се срещна с Теди — промълви Иън.

— Вече си се срещал и с двамата. Мисля, че те са загрижени за плановете ти за бъдещето. Аз си позволих да приготвя вана в кухнята — рече Джийвс.

Иън се изправи. Главата му се въртеше.

— Чудесно. Благодаря.

Лили изсумтя.

— Ще му донеса чисти дрехи. Ако младият господар бе стоял в тази стая, когато трябваше…

Лили не го погледна. Бе тук достатъчно дълго, за да заслужи мястото в семейството, което заемаше и Джийвс.

Иън мина край нея, раздразнен от цъкащите звуци, които тя издаваше под носа си. Той забърза към къщата, като отупа сламата от униформата си. Случайно се спря и погледна нагоре към балкона си.

Алена бе там. Побеля като платно, като го видя долу да маха сено от куртката си. Той се спря, сложи ръце на кръста и се вгледа в нея. Наистина се бе намръщил яростно, тъй като главата го цепеше. Тя отвърна на погледа му за миг, преди да се обърне и да се върне в стаята му. Той продължи към кухнята, където го чакаше ваната.

Лили му бе донесла цивилни дрехи, черни памучни панталони и бяла риза. Той се изкъпа и набързо се облече, нетърпелив да се приготви, преди да го видят родителите му, роднините или някой гост. Спря се пред вратата на трапезарията, като видя, че Теди Макман е единственият човек в стаята по това време.

— Добро утро, Теди — поздрави го той тихо. Влезе в стаята. Лили влезе след него, готова да му предложи кафе, от което имаше належаща нужда.

— Добро утро, Иън — отвърна Теди сериозно. Иън страшно много уважаваше Тиодор Макман. Бе около десетгодишен, когато за първи път срещна Теди. Ботаникът тъкмо бе купил островчето си в най-югоизточния край на щата. Теди бе впечатлен от познанията му за околността и макар че Иън бе само момче, Теди винаги го бе слушал напълно сериозно. На свой ред Иън бе научил за качествата на растенията от Теди и бе започнал високо да цени уникалната природа на полутропическа Флорида. През годините ги посещаваше доста често. Макар и напоследък да не беше така. Не достатъчно често, за да забележи, че малката дъщеря на Теди се е превърнала в сирена.

— Теди — започна Иън, а после се поколеба само за миг. — Прости ми, не исках да покажа неуважение към теб. Съжалявам, наистина съжалявам. Бих искал да мога да обясня по някакъв начин…

Със сини очи, изпълнени с тъга, Теди вдигна ръка към него.

— Иън Макензи, ако не бе едно нещо, щях да те считам за най-добрият съпруг за дъщеря ми.

Изненадан, Иън повдигна вежда.

— Сър, уверявам ви, че макар и обстоятелствата да бяха напрегнати…

— Иън, не става въпрос за обстоятелствата, а за бъдещето.

— Бъдещето ли? — попита внимателно Иън.

— Недей да изглеждаш толкова изненадан, майоре. Ти си проницателен мъж, който ясно забелязва какво се случва напоследък. Зная, че си запознат с много от главните герои в драмата, разиграваща се пред очите ни.

— Теди…

— Ще има война, Иън.

Иън пое дълбоко въздух, а после сви рамене.

— А пък аз се мислех за единствения човек, който вярва, че сегашната обстановка ще доведе до война. Повечето южняци смятат, че всеки щат, който иска, може просто да реши да се отдели и това ще е всичко. Но виж Мисури — казвам ти, не можеш да си представиш насилието и ужаса, които вече са станали реалност в Мисури и Канзас! В тъмни доби мъже убиват други мъже пред семействата им в името на идеали, а аз не защитавам ничия страна за такова клане! Въпреки това много хора се молят никога да не се стига до война.

— И какво ще сторят молитвите? На чия страна ще е бог? И което е по-важно, Иън, на чия страна ще си ти?

— Аз, сър, съм от хората, дето се молят никога да няма две страни, между които ще трябва да избирам — заяви той решително.

— На чия страна, Иън?

— Ние все още не знаем какво ще направи Флорида…

— Флорида е памуков щат. Ще последва останалите памукови щати.

— Честно казано, сър, не знам какво изпитвам точно сега или какво ще направя, ако съм принуден да заема позиция.

— Ти си военен.

— Всъщност заминавам за Вашингтон. Нося у себе си карти, които трябва да влязат в архива в столицата.

— Какво възнамеряваш да правиш с жена си? — попита Теди направо.

— Какво да… ъъъ… правя с нея ли?

— Къде ще живее?

— Ами, сър, аз…

— Не си ли мислил още за това? Защото всъщност още нямаш дом за нея, тъй като не си планирал брак.

— Винаги съм смятал да се оженя, сър…

— Но не за дъщеря ми.

Директното изричане на истината от страна на Теди Макман не му позволяваше да се преструва.

— Сър — рече Иън просто, — Симарон е една от най-хубавите плантации в целия щат и той е домът ми.

— Но ти няма да си в него. И не знаеш къде ще си в бъдеще.

— До този момент правителството все още се опитва да реши какво да прави с пущинаците във Флорида. Предполагам, че ще поне през следващите няколко месеца ще си идвам от време на време от Евърглейдс. — Той се поколеба. — Освен ако нещата не се променят бързо.

— Иън, при тези обстоятелства, бих искал да отведа дъщеря си вкъщи с мен.

— Уверявам ви, сър, че бракът е законен.

— Не е там въпросът. Вие сте женени, тя е твоя съпруга и аз не го оспорвам. Не настоявам за нищо, искам само да я отведа със себе си у дома, след като отпуската ти свърши, докато ти дадат по-постоянна задача.

Иън се поколеба, изпълнен от някакво неловко чувство, без да е сигурен точно защо. Областта, където живееше Теди — близо до мястото, където живееха лелята, чичото и братовчедите на Иън — си оставаше доста дива земя. Той самият я обичаше. Баща му бе собственик на многобройни некултивирани парцели долу на юг, но не искаше да живее там, както бе сторил Джеймс. Въпреки това през целия си живот Иън бе обичал тези дълги пътувания до дома на чичо си. Областта не бе изцяло пренебрегвана от далновидни мъже и жени, но обстоятелствата бяха допринесли растежът й да бъде сведен до минимум през последните двайсет години.

— Не разбирам страховете ти, Иън. Алена е живяла на островчето ни през целия си живот. Не съм глупак и при първата заплаха ще се обърна към роднините ти.

Иън сведе глава.

— И аз самият не разбирам защо се притеснявам, сър, ако трябва да съм честен. Просто знам колко трудни могат да се окажат съобщителните връзки.

— За другите хора. Не и за теб, Иън. Остави я да се прибере с мен.

— Сър, трябва да се съглася. Тъй като нямам подготвен дом за нея, за да я взема със себе си, молбата ви звучи разумно.

Теди изглеждаше много успокоен.

— Няма да казвам нищо на Алена. Искам да оставя решението да дойде от теб, ако нямаш нищо против, освен ако тя не пожелае да постъпи по друг начин. И после ще видим какво ще правим в бъдеще — каза му Теди. Поколеба се. — Синко, казвам ти, боя се само от това: дъщеря ми е точно като Юга. Не обича да й се казва какво да прави. А всеки иска да е прав. Обаче като се стигне до битки, правдата и неправдата рядко са от значение, важно е само е кой е по-силен.

— Не искам да наранявам дъщеря ти.

— Предполагам, че и тя не иска да те нарани — отвърна той, като прозвуча толкова тъжно, че Иън усети моментен хлад. — Е, решихме за близките няколко месеца… Казах ли ти за новото си лимонено дърво?

Иън се засмя, поклащайки глава.

— Не, не си.

— Седни и докато закусваш, ще ти разкажа за работата си.

Теди започна разпалено да му разказва за цитрусовите дървета и алоето си. Иън закуси с бекон, яйца, риба и току-що изпечен хляб, докато слушаше. Теди бе изненадващо близък с лелята на Иън, Тийла, която в един период бе помагала на един военен хирург и сега използваше много от растенията на Теди за мехлеми и билкови лекарства. Иън вярваше, че интересът на Тийла и Теди бе повлиял на решението на брат му и братовчед му да следват медицина. Като слушаше човека, който сега бе негов тъст, Иън с изненада установи колко бързо е минало времето и той още не бе говорил с баща си.

Той се извини и отиде да потърси Джарет. Влезе в кабинета на баща си и отначало си помисли, че го е намерил, но когато мъжът се обърна, разбра, че вместо на него е попаднал на чичо си.

— Иън — рече Джеймс с весела нотка в гласа.

— Чичо Джеймс, търсех баща ми.

— И аз. Джийвс ми каза, че е излязъл да поязди с майка ти. Странно, нали? Всяка година майка ти урежда това празненство за баща ти, откакто дойде тук. Той спря да възразява преди две десетилетия. Това винаги е било едно от най-хубавите светски събития в щата. Тази година нямах търпение да дойда. Исках да си спомня какво е.

Като гледаше чичо си, който от детска възраст му бе почти толкова близък, колкото и собствените му родители, Иън усети как го обзема странно неспокойство.

— Сър, майка ми ще продължи да смята рождения ден на баща ми за свещенодействие, докато е жива.

— Така мисля и аз — рече Джеймс безгрижно. — Но можеш ли да си представиш това, Иън? Усещам някакво много странно чувство на ужас. И то не от нещата, от които човек обикновено се бои — не се страхувам от битки, преживял съм толкова много. Боя се само от това, което става в свят, в който всички ние успявахме да се държим един за друг, без значение какви външни сили ни разкъсваха.

— Мислиш ли, че ще се стигне до война?

— Сигурен съм. От дълги години сме тръгнали натам. — Той се поколеба, а после прибави тихо: — Знаеш ли, Иън, че аз презирам униформата, която носиш толкова често?

Иън повдигна вежда, изненадан от огнения плам в думите на чичо си. Той добре познаваше историята на щата си и знаеше, че няколко пъти чичо му се е бил срещу американската армия през втората семинолска война. Но освен това Джеймс си оставаше близък приятел с много хора, които бяха във войската. Бабата на Иън бе много достопочтена бяла жена от едно семейство в Чарлстън с безукорно потекло, но майката на Джеймс бе семинолка, първата му жена бе мулатка, както и самият той, а в жилите на най-голямата му дъщеря течеше най-малко наполовина семинолска кръв и дори децата му от Тийла определено бяха повлияни от индианската си жилка. Джеймс поддържаше тесни връзки с индианците от племето семиноли и микасуки в щата — но това не отменяше факта, че индианците във Флорида бяха пострадали ужасно от армията на Съединените щати.

— Чичо Джеймс, знаеш, че аз…

— Знам, Иън, че баща ти не би могъл да отгледа по-достоен син и че по-скоро ще умреш, отколкото да позволиш някой да посегне на роднините ти. Обичам те като свой син, Иън, но презирам униформата ти и се боя от бъдещето пред нас.

За момент Джеймс го изгледа, а после сви рамене и бавно се усмихна.

— Е, успях да те настроя ужасно сериозно, когато си младоженец. Извинявай, че отворих дума за това в такъв ден. Значи се ожени за дъщерята на Теди, малката палавница. Желая ти щастие — и сила.

— Не одобряваш ли? — попита Иън.

Джеймс поклати глава.

— Живея в рядко населена област. Жена ти на практика израсна с децата ми, както ти е добре известно. Боже мой, Иън, та тя те следваше навсякъде, като беше малка.

— Спомням си — промълви Иън, като добави тихо на себе си: — Сега си спомням.

— Много съм привързан към Алена. Но ти я познаваш добре. Всъщност, като се замисля, вие сте точно един за друг.

— И преди съм го чувал. Това комплимент ли е към нас или обида, чичо?

— Оставям те да го тълкуваш, както искаш. — Джеймс прекоси стаята и прегърна Иън през рамо. — Мисля, че и аз самият ще пояздя из Симарон. Брент реши да тръгне утре за Южна Каролина, а ние с братовчедка ти Сидни и леля Тийла ще отидем с него за около месец и ще оставим Джером да се грижи за дома ни в далечния юг. На Брент му предложиха работа в новата болница до старата семейна къща на братовчед ти и той ще живее там.