Хедър Греъм
Бунтарката (29)

28

Алена мислеше, че тази нощ няма да може да мигне, но трябва да беше спала, защото някой бе дошъл да вземе дрехите й и когато в колибата се развидели, тя осъзна, че те са изпрани и върнати, изсушени от слънцето.

Бързо се изми и се облече, ужасно нервна, понеже мина време и никой не идваше при нея.

Най-после на вратата се почука. Влезе Сам и й подаде чашка кафе.

— Майорът чака да ви види, мадам. Когато сте готова.

Тя изглеждаше изненадана, но той явно нямаше да й каже нищо повече. Сам заслиза пред нея по стълбата до центъра на горичката, където чакаше Иън. Той бе възседнал Пай и държеше поводите на друг кон до себе си.

Кимна сериозно към Алена.

— Да се поразходим.

Естествено на нея веднага й хрумна, че може да избяга. Да сръга коня си в хълбоците и да се впусне в галоп по пътеките…

Не, не можеше да избяга. Не можеше да избяга от факта, че обича мъжа си, независимо какви битки се разгаряха помежду им.

Безмълвно го последва, докато той я поведе далеч от лагера. Изминаха към половин миля и стигнаха до обрасло с бор тресавище много близо до залива. Иън слезе от коня и измина няколко крачки до едно дърво. Облегна се на него, вдигна единия си крак върху някакъв дънер, а очите му се спряха върху нейните като ножове.

— Очевидно няма да те обеся.

Тя сведе мигли и поклати глава.

— Ще ми се да можеш да разбереш как се чувствах.

— „Чувствах.“ Това минало време ли е? — попита той.

Алена се поколеба. Поклати глава.

— Вече не знам какво чувствам. Умора.

— Какво трябва да направя, Алена? — попита я той много нежно.

— Прибирах се у дома — отвърна му тя. — Кълна ти се, Иън, щях да ида в Беламар и не съм сигурна какво щях да сторя после, но бях решила… бях решила, че Мокасина трябва да изчезне.

Той вдигна ръце към нея.

— Върви.

— Какво? — попита тя.

— Имаш кон и сега си само на миля от Беламар. Върви си у дома. И реши какво искаш наистина. А като дойда за теб, можеш да ме уведомиш.

Тя стоеше нерешително. От всички неща, които можеше да очаква, това бе последното.

— Иън…

— Алена, сега си върви. Сериозно ти говоря. Върви. Освен ако не си готова на минутата да се закълнеш във вярност към Съюза, върви в Беламар.

На нея й прилоша. Имаше чувството, че ще припадне. Внезапно осъзна, че не иска да я отпраща. Искаше да я прегърне.

Той се доближи до нея.

— Нека ти помогна.

Преди тя да се осъзнае, той я качи на коня й и вдигна глава към нея, а очите му бяха засенчени от шапката.

— Естествено аз поемам доста голям риск по този начин. Сега знаеш къде е лагерът ни.

Тя понечи да му отговори, но той шляпна коня й по хълбоците и той запрепуска напред по пътеката. Тя яздеше вцепенена.

Измина поне четвърт час, когато изведнъж рязко дръпна поводите.

Тя не можеше да го направи.

Не можеше да се раздели с него по този начин.

Обърна коня си и се втурна към Иън. Скочи от седлото, като се надяваше, че той може все още да е там.

— Иън — извика тя отчаяно.

Естествено него го нямаше. Бе я пуснал и сега имаше други грижи.

— Иън!

Той се подаде иззад един бор, а шапката все още бе нахлупена ниско над очите му. Тя се втурна към него и го прегърна. Целуваше устните му и после се опита да заговори, като преплиташе думите.

— Не мога да кажа, че съм минала на противниковата страна, Иън, защото това не е истина… Всъщност искам да кажа, че според мен всички грешим, като водим война и аз не знам какво е разрешението, но… Отначало вярвах в правото на щатите да са свободни. Но пък имаше други неща… — тя се поколеба. Сега не бе най-подходящият момент да споменава името на Питър О’Нийл. — Имаше войници, които бяха готови да изгорят една жена с четири деца, задето мъжът й бил убит в бой за Съюза. И когато янките дойдоха в Сейнт Августин, аз започнах да разбирам това, което не исках да видя преди. Всичко е заради робството, а то е несправедливо. Лили е смес от толкова различни раси, между които и черна. Не можех да си представя някой да я притежава, да я бие с камшик, и не може да е справедливо белите да имат правото да продават майки, бащи и деца само защото са черни и…

Тя се спря, не можеше да намери думи…

Нямаше значение. Ръцете му много бавно я обгърнаха и той я целуваше. А в докосването му имаше страст, а не гняв и той бе чувствен, нежен и силен, без изобщо да е брутален…

И макар да бяха насред борова гора, за няколко минути дрехите им бяха на земята и те бяха преплели тела между боровете и се любеха.

Слънцето мина през клоните над тях. Алена засенчи очите си. Устата му се движеше възбуждащо по корема й и го обсипваше с целувчици. Той заговори за бебето, каза, че е трябвало да се досети… В нея имало някаква заобленост. Тя направи кисела гримаса и призна, че доскоро самата тя не е знаела.

— Била си прекалено заета да шпионираш, за да обърнеш внимание — подкачи я той.

— Ти можеше да идваш по-често и да ме направиш толкова нервна, че да не смея да шпионирам — не му остана длъжна тя.

Той й се ухили.

— Щеше ли да подейства наистина?

— Ти можеш да бъдеш много страшен.

Скоро той откри белезите от змийски зъби на прасеца й и тя му каза какво се е случило. После настоя да научи:

— Ти ли изпрати Риса да ме наблюдава?

След миг той поклати глава.

— Знаех, че ще ходи на Юг. Тя ми писа. Риса наистина е по-добра приятелка, отколкото можеш да си представиш.

— Ти още си малко влюбен в нея.

— Само малко — каза й той, а после добави строго: — Но Алена, да се хвърлиш пред гърмяща змия, макар и да смяташ, че имаш имунитет…

— Не смятах да се оставя да ме ухапе и наистина ми няма нищо.

— Ами бебето?

— Моля се бебето да е добре! — призна Алена.

Подпрян на лакът, загледан в жена си, Иън се чудеше дали са стигнали до точка, когато могат да оживеят. Тя бе толкова пламенна, когато му говореше. Не, тя не можеше внезапно да се превърне в съюзническа патриотка. И въпреки това…

Тя бе толкова неописуемо красива. Толкова крехка, излегната до него, облечена само в дългата си мъжка риза, а босите й крака се белееха под боровете. Собствените му дрехи лежаха на куп на няколко крачки разстояние, а сабята и ножницата му бяха под панталоните.

Тя се усмихна, а топазените й очи изглеждаха потъмнели на фона на порцелановата й кожа, косата й бе плетеница от слънчева светлина и пъстри сенки. После очите й внезапно се разшириха.

Твърде късно той чу стъпките.

Той, Иън Макензи, Пантерата, не бе успял да чуе приближаването на хората, които сега стояха зад него.

Той се вгледа в очите й и внезапно се почувства уверен, че тя е отишла право при бунтовническата си свръзка. От мълчанието на мъжете зад него се досети, че те са дошли да хванат Пантерата в капана.

Обзе го горчивина и той я изгледа с ярост и омраза, които бяха толкова огромни, че почти го заслепяваха. После се обърна за части от секундата.

Една пушка вече бе насочена в главата му. Държеше я не друг, а Питър О’Нийл.

— Хей, я вижте тук, момчета, какво сме уловили? Гола пантера, която се е увила в тревата с една змия! Можете ли да се сетите кой побеждава в тази схватка? Стани, Алена, добре се справи! — рече Питър.

Тя зяпна, загърна бялата си риза и скочи на крака. Легнал на хълбок, Иън усети как ножът на измяната й се забива още по-дълбоко в гърба му. С Питър имаше още трима, всичките въоръжени, насочили пушки към него. А той лежеше гол на земята, докато сабята и колтът му бяха на цели десет крачки от него.

— Все едно е Коледа, мамка му стара! — прошепна Питър, загледан в Иън. — Толкова съм развълнуван. Просто не знам откъде да започна. Ще те убия, естествено. Отдавна си го просиш. Ама въпросът е как? Да те застрелям ли или да те обеся? Първо ще стрелям в коленете ти, разбира се, но… Мисля да те завържа за едно дърво, да те оставя да гледаш как се любя с жена ти. Какво мислиш, Макензи?

Той мислеше, че това е отвратително гадна ситуация. Но по-скоро би умрял, отколкото да каже такова нещо на Питър О’Нийл. Поначало този негодник бе извратен. Войната му бе дала възможност да се превърне в чудовище.

И въпреки това… Алена.

Той бе на страната на Алена.

— Питър, ти не си наред! — извика внезапно Алена. Тя се вгледа в мъжете до него. — Какво ви става на всички? Вие сте бунтовнически войници. Питър не ви води на война, а ви кара да му помагате за личното си отмъщение!

Иън се загледа в жена си.

Тя го стрелна яростно. Много добре съзнаваше, че той я смята за предателка.

— Стани, Макензи — рече Питър. — Алена, млъкни и ела тук. Ние с хората ми спасяваме Мокасина. Ние сме герои на каузата и това е. Ела тук!

Тя се вгледа в Питър и сърцето на Иън едва не спря, понеже тя тръгна. Тръгна да се подчини на Питър.

Но по пътя мина през купчината с дрехите му и бутна оръжието му към него, през боровите иглички, все така под дрехите му. После се престори, че се спъва срещу Питър, насочвайки пушката му към земята.

В тези кратки секунди, Иън се претърколи и взе пистолетите си. И двамата войници на Питър стреляха. Иън стреля в отбрана, без да мисли и уби единия от хората на Питър, рани и обезоръжи другите двама с няколко бързи изстрела. Но когато се обърна към О’Нийл, той видя, че е хванал Алена и тялото й го прикриваше по-добре от стоманена крепост.

— Застреляй го! — извика Алена.

Много добре знаеше, че той не може да го направи.

Питър се усмихна, а безцветните му очи бяха втренчени в Иън. Той започна отново да свежда пушката си и да се прицелва.

— Не! — изпищя Алена и силно сръга Питър с лакът.

Тя се справяше добре и бе силна. Иън знаеше това. И Питър изгуби пушката си. Ала преди Иън да успее да скочи на крака и да се хвърли върху него, Питър извади едно остро като бръснач джобно ножче и го опря в гърлото на Алена.

— Тя идва с мен, а ти оставаш тук. Точно там, където си — рече Питър. — Джарвис, Тейтъм?

— Слушам, сър — отвърна единият от хората, а в гласа му ясно се усещаше болка.

— Движи се пред мен, по дяволите, доведи конете. Пазински мъртъв ли е?

— Да, сър — отвърна другият.

— Стой мирно, докато не се махнем оттук, Макензи — предупреди го Питър О’Нийл. — Не помръдвай.

Иън замръзна на мястото си, загледан в Алена. Седеше и гледаше, без да откъсва поглед от жена си, докато Питър я отвличаше.

Питър прескочи тялото на своя мъртъв войник, докато отстъпваше заднишком през целия път от горичката.

— Нито гък — Питър предупреди Алена. Тя бе качена пред него на малка сива кобила. Хубав, силен, сигурен кон. Питър не беше глупак. Наистина знаеше накъде да върви. Хората му ги следваха отзад мълчаливи. Тя бе сигурна, че умират от болка. — А си гъкнала, а съм ти прерязал гърлото.

Тя не му обърна внимание.

— Не можеш да ме убиеш. Не можеш да си позволиш да ме убиеш. Понеже той ще стане, ще се облече и ще те намери.

— За глупак ли ме вземаш? Да не мислиш, че съм по-долу от мъжа ти? И аз познавам хълмовете, мочурищата и реките точно колкото него, Алена. Изминах целия този път дотук, за да хвана Пантерата. И за бога, ще го довърша!

Тя леко се извърна и видя, че устата му е стисната в мрачна черта. Той бе опасен човек. Вече не бе разглезеното богаташко синче, което познаваше някога. Сега бе нахъсан и живееше живота си в борба. Непрекъсната борба.

Внезапно тя усети, че се бои.

— Питър, настигни останалите си хора. Ще те придружа до тях. Ще кажа, че съм Мокасина и че ти наистина си ме спасил. Ще бъдеш голям герой в Юга.

Той се усмихна.

— Ще те заведа при останалите си хора, Алена. Утре. Точно сега разполагам редниците Джарвис и Тейтъм. Те ще стоят на пост, а тази вечер ще я прекараш с мен. Преди да е станало нещо друго, скъпа моя, аз ще взема това, което поначало трябваше да е мое.

 

 

Иън се облече за секунди. Свирна на Пай и скочи върху него. Каза си, че трябва да ги следва внимателно. Трябваше да остави Питър О’Нийл да си мисли, че има голяма преднина.

Което в този момент си бе самата истина.

 

 

Слънцето изгря, но Алена продължаваше да трепери.

Яздеха с часове. Прилоша й, гадеше й се.

Слънцето бе започнало жестоко да напича; отвсякъде ги заобикаляше жарка, лепкава влага. Босите, й крака бяха порязани от острата трева и изпохапани от комари.

Което нямаше значение.

Това, което имаше значение бе, че Иън не дойде. Веднъж спряха до едно поточе със сладка вода. Китката на Тейтъм бе строшена и той стенеше и се оплакваше, че трябва да иде на лекар. Раната на Джарвис, както се оказа, бе засегнала само плътта. Той повтаряше на Тейтъм да се държи като мъж.

И въпреки това Иън не се появи.

Иън трябва да знае колко е своенравен Питър, как мисълта за отмъщение бе глождила мислите му. Иън сигурно бе много, много внимателен и ги следеше, дебнейки удобен момент.

Освен ако…

Освен ако не бе сметнал, че тя го е предавала твърде много пъти. Тя бе видяла погледа му, когато той осъзна, че някой стои зад тях и ги наблюдава…

— Отваряйте си очите, момчета, отваряйте си очите! — заповяда Питър на хората си.

— По дяволите, капитане, мисля, че го изгубихме! — рече Джарвис щастливо.

Алена започна да се тревожи.

Ако Иън не дойдеше до падането на нощта…

 

 

Питър О’Нийл бе избрал едно изоставено семинолско укрепление за свой лагер.

Имаше няколко навеса в запустелия лагер, построени над земята със сламен покрив и без стени. Това бе приличен избор, призна Иън, като гледаше групата под прикритието на няколко дъба. Питър и хората му бяха на високо и можеха да видят всеки и всичко, което ги доближеше.

Имаше открито място между дърветата и навеса, което бяха избрали. Щеше да е ужасно трудно да ги изненада.

Въпреки това Иън изчакваше. Не можеше да рискува. Боеше се, че Питър по-скоро би убил Алена, отколкото да я остави да избяга.

Той се облегна на дъба, като се опита да планира стратегията си.

Но тогава… Алена извика. Иън се извърна и я видя да се бие с Питър и преди да се усети, той нададе своя боен вик на янки и се понесе към навеса.

 

 

Тя се бе опитала да се държи разумно. Бе си напомняла, че някога се е мислела за влюбена в Питър. Каза си, че няма да я заболи, че не можеше да извика. Ако извика и Иън я следваше, тя можеше да постави живота му в опасност, понеже той със сигурност щеше да тръгне след нея. През целия ден тя знаеше за намерението на Питър да я изнасили и се опитваше да си каже, че може да изтърпи подобно нещо. Трябваше да го изтърпи — носеше още едно дете в утробата си. И имаше Шон.

Може би имаше дори Иън.

Искаше да се държи разумно. Смело и толкова стоически, че може би щеше да успее да разубеди Питър с пълната си безучастност.

Ала когато той я завлече до задния край на навеса и я хвърли на земята, докато хората му стояха на пост до огъня, тя извика.

И настъпи пълен хаос.

Иън се втурна откъм дърветата, като викаше по начин, който можеше да се мери със семинолския боен вик. Започна да стреля с пистолетите си и отново улучи Джарвис.

Той падна. Мъртъв.

Но Тейтъм, въпреки раната си, бе умел стрелец с лявата си ръка и на свой ред откри огън, още докато Питър извади пушката си и бясно започна да стреля в нощта.

После настъпи тишина.

Питър, наполовина над Алена, леко се надигна.

— Макензи!

Отначало не се чу нито звук.

— Бий се с мен за нея, О’Нийл. Бий се с мен за нея!

Питър започна да се смее.

— Не трябва да се бия с теб за нея, Макензи. Тук сме двамата с моя човек, а ти си сам.

Но внезапно последва още един изстрел — от съвсем друга посока.

Алена усети внезапната конвулсия на Питър, когато се завъртя и я повлече след себе си. Тя се вгледа в нощта, молейки се за някакво спасение.

После видя един мъж да се носи напред.

И сърцето й замря.

Понеже той бе в сиво. Красива сива униформа с шапка с перо.

Но още докато усети как сърцето й замира, тя видя, че Иън е излязъл иззад кола, където се бе прикрил от куршумите.

И като се обърна отново, самата тя позна ездача.

Джером Макензи.

Джером яздеше право към лагера в светлината на огъня.

— Ти! — изрева гневно Питър, загледан в Джером. — Ще увиснеш на въжето! Ти си офицер от Конфедерацията, за бога! И би трябвало да си някъде на някой кораб. Ще увиснеш на най-високото дърво, задето предаваш страната си заради роднините си.

— Чудя се какво ще е твоето наказание за изнасилване, Питър — рече студено Джером. — А ти, ти си позор — рече той презрително, загледан в Тейтъм.

— Тя е Мокасина… — започна Тейтъм.

— Боях се, че е така — рече тихо Джером. — Здравей, Иън.

— Джером — отвърна Иън.

— Той трябва да умре — рече Питър на Джером. — И ако вие двамата си мислите, че ще съюзите кръвта си срещу мен, помнете, че сме в разгара на война.

— Войната е между теб и мен, Питър — рече Иън е равен тон.

— Застреляй го! Застреляй го! — заповяда Питър на Тейтъм, обзет от истински бяс.

Но никой не помръдна.

Тогава Иън решително пристъпи напред. Мина точно покрай Тейтъм, който изглеждаше твърде слисан, за да се нахвърли върху него. Иън скочи върху платформата на навеса и запристъпва към Питър.

Хвърли пистолета си и извади сабята си.

— Точно тази война е наша, Питър. Да я довършим, без да убиваме никой друг.

Питър се поколеба. Все още държеше Алена. Погледна към Джером.

— Ако го убия, ти си заминаваш.

— Убиеш ли го, аз си заминавам — съгласи се Джером.

Питър се усмихна. Той протегна ръка надолу, уж за да вземе сабята си.

Вместо това грабна шестпатронния си колт, но преди да успее да стреля право в Иън, Алена извика. Хвърли се върху Питър. Пистолетът изгърмя.

— Не! — извика Иън, като стовари сабята си със съкрушителен удар върху дръжката на пистолета.

Алена падна. Пистолетът излетя. Тогава Питър посегна към сабята си.

И Иън усети как по крайниците му се плъзна страх за жена му, но не можеше да я достигне. Иън се бореше със страха и му причерня.

Войната бе подобрила способностите на Питър. Той се биеше с ярост и сила. Но Иън бе бесен и отчаяно се опитваше да стигне до Алена.

Господи!

Беше водил толкова трудни боеве. Бе печелил толкова много битки. Той бе Пантерата.

Но въпреки това тази битка нямаше да означава нищо, ако тя не се измъкнеше жива.

С крайчеца на очите си видя, че Джером е стигнал до платформата на навеса и внимателно вдигаше Алена на ръце. Тя не помръдваше.

Върхът на сабята на Питър рязна челото на Иън. Той усети как капка кръв пада в окото му и яростно запримига.

И започна да се бие още по-яростно в отговор.

Питър се хвърли диво напред.

Иън бе подготвен.

Не трябваше да заколи врага си — Питър сам се набучи на сабята на Иън.

За първи път той не съжаляваше за пролятата кръв, за изгубения живот. Без да обръща внимание на Тейтъм, той се втурна към мястото, където Джером бе коленичил до Алена.

— Той е одраскал слепоочието й. Тя е в безсъзнание и е студена. Да я занесем в Беламар — рече Джером.

Той стана и остави Алена в ръцете му.

— На трийсет минути оттам сме. Тя има нужда от помощ. Тийла, баща ми и Джен са в Беламар.

Иън кимна. Но после се спря и се обърна към Тейтъм, който наблюдаваше нервно Иън и Джером, като местеше поглед от единия към другия и облизваше устните си, насочил пушката си към тях.

— Не може така! — рече Тейтъм. — И двамата сте мои пленници.

Иън погледна към Джером, а после му подаде Алена обратно. Извади окървавената си сабя.

— Глупако, ще те застрелям — рече Тейтъм. И дръпна спусъка. Но пистолетът му бе празен. Той изтегли сабята си.

Иън бе изтощен, смъртно уморен. Не искаше да убива. Но Тейтъм не мирясваше. С един удар просна Тейтъм на земята.

Когато битката свърши, Иън се вгледа в братовчед си.

— Господи, съжалявам. Писна ми от убиването.

— Някои хора не ти дават друга възможност — рече Джером. — Поне Мокасина вече наистина може да мине в легендите — добави той.

Иън кимна.

— Ще държа Алена, докато се качиш на коня — рече Джером.

— Мерси.

След няколко минути яздеха заедно през блатата и хълмовете.

Джером в сиво.

Иън в съюзническото си синьо.

Иън погледна любопитно към братовчед си.

— Как така ни намери?

Джером се обърна към него, отвори уста, а после я затвори и отново погледна напред със странна светлина в тъмносините му очи.

— Пристигна една твоя приятелка.

— Приятелка ли?

— Мис Магий.

— Така ли?

— Беше интересно.

— Аха. Няма ли да ми разкажеш?

Джером отново го погледна.

— Не — отвърна той след малко.

Иън повдигна вежда, но не настоя. Ставаше все по-загрижен за жена си.

— Джером… благодаря.

Джером се усмихна и кимна.

— Знаеш ли — рече той след миг, — още сме във война.

Но и двамата знаеха, че за тази нощ е обявено примирие.

 

 

Тя се чувстваше замаяна. Като отвори очи отначало стаята се въртеше. Бавно спря.

Тя притвори очи и после яростно запримигва.

Беше си у дома! Наистина у дома. В собствената си стая.

Опита се да се изправи на леглото. Стаята се залюля леко, а после застина. При нея имаше някой. Тя премига и посетителят се фокусира.

Джен.

Тя извика, протегна се напред, прегърна Джен и бе прегърната на свой ред.

— Как се чувстваш? — попита тя Дженифър.

— Чудесно.

— Но нали си била… обесена.

— А ти — застреляна.

— Така ли? — рече Алена. После си спомни. Спомни си всичко. — О, боже мой, Иън…

— … е добре — довърши Джен. — Стоя буден цяла нощ, боеше се, че майка ми не е права и че ти ще спреш да дишаш. Непрекъснато трябваше да се уверява, че дишаш, че сърцето ти бие. После каза, че трябва да каже на хората си какво се е случило. Обеща да се върне.

— О! — въздъхна Алена с облекчение. Тя се облегна назад, а после отново се надигна загрижено.

— Баща ти няма да го застреля, нали?

— Иън ме донесе тук. Баща ми не би позволил и косъм да падне от главата му.

Алена се усмихна.

— Добре. О! Ами Джером…

— Също е добре. Но се върна в морето. С един спътник.

— Спътник ли?

— Риса Магий. Тя дойде тук и по някакъв начин намери брат ми. Ето как той тръгна да ви търси вас двамата с Иън. Беше доста странно, но сега… те си заминаха.

— Заминаха ли? Риса е тръгнала оттук с бунтовнически кораб? — попита невярващо Алена.

— Така ми казаха. Както изглежда, те са потеглили на зазоряване.

— Защо Риса ще тръгва сега? — запита се Алена на глас.

— Може би си е мислила, че вие с Иън се нуждаете да останете сами известно време.

— След като ни… помогна? А и Иън вече дори не е тук.

Дженифър повдигна рамене.

— Иън ще се върне, а и Джером може да бъде много убедителен, кой знае?

Алена се намръщи, все така озадачена. Беше от главата й, естествено. Тя докосна слепоочието си, пипна превръзката там.

— Стреляли са по мен?

— Одраскали са те. Само повърхностна рана. Извадила си късмет — Дженифър замълча за момент. Докосна шала, който бе увила около врата си и се усмихна на Алена. — И двете извадихме късмет. Ние изслужихме, Алена. Изпълнихме нашата роля. Нали знаеш… ранените ги пращат у дома.

— Което ще рече…

— Че войната за мен свърши. Мисля, че и ти трябва да я приключиш.

Алена поклати глава.

— Дженифър, не можем да сложим край на войната.

— Можем да сложим край на войните, които водим вътрешно — рече Дженифър. Внезапно тя се изправи. — Трябва да спиш, почини си.

Дженифър я остави. Алена не мислеше, че ще си почине. Изгаряше от нетърпение да види Иън. Но заспа.

И като се събуди отново, тя се почувства по-добре.

Повече от добре.

Жива.

И животът бе там, навън.

За да бъде изживян.

 

 

Той стоеше на малката плажна ивица срещу континента и гледаше към брега. Към мястото, където дезертьорът едва не удави Алена в деня, когато умря Теди. Когато войната още не бе започнала.

Те бяха избрали различни страни.

Но тя бе готова да даде живота си за него. Дори след като той я бе заподозрял в най-лошото предателство.

Той затвори очи и се заслуша в шума на вълните. Отнякъде чу крясък на чайки. Това бе домът му. Флорида — с водата, слънцето, красивите екзотични птици. Той обичаше родния си край.

В крайна сметка Флорида щеше да се върне към Съюза. Както и самият той. Но сега…

Той се засмя. Чу приближаването й, колкото и тихи да бяха стъпките й.

Пое си дълбоко въздух и вдъхна аромата й. Тя се спря зад него и той много бавно се обърна.

Тя бе в бяло. Мека, проста памучна рокля, без фусти и корсети под нея. Косата се спускаше свободно по раменете й. Тя бе свалила превръзката си и бе пуснала един кичур върху зарастващата рана на челото си.

— Здравей — каза тя със сериозен тон.

— Здравей.

Той се облегна на малката кокосова палма и скръсти ръце пред гърдите си.

— Това е вражеска територия.

— Така ли? — попита той.

Тя леко сви рамене, тръгна към него с чувствена усмивка, която почти го подлуди. Той отказа да я докосне — непреклонен, чакащ.

Тя го удари. За щастие той бе подготвен и стегна мускулите си.

— Олеле! Май наистина е вражеска територия — възкликна той, като я хвана за ръце и я притегли към себе си.

— Ти си мислеше, че аз ще те предам с онзи нещастник… — тя не продължи, свела глава. — Той е мъртъв, нали?

Иън кимна.

— Съжалявам, Алена.

— И аз съжалявам. Някога бе само баща ми. Господи, Иън, цената на войната е толкова висока!

Той я дръпна по-близо.

— Боя се, че ще е още по-висока, преди да свърши. — Той леко се дръпна назад. — Но се моля скоро да свърши. Моля се тогава всички да сме заедно. Всички. Като едно семейство.

Тя погали лицето му.

— Ти се връщаш на война, нали? — попита го тя.

Той хвана пръстите й и ги целуна.

— Алена, наказанието за дезертьорство е разстрел.

Тя сведе глава и кимна.

— Но сега ще имаш вяра в мен, нали?

— С цялото си сърце. Само че ще ти извия врата, ако някога отново се опиташ да спреш с тялото си куршум, предназначен за мен. Една змия за Риса, един куршум за мен. Трябва да имам повече вяра в нуждата ти от самосъхранение, особено след като ще имаме друго дете.

— Видя ли Риса? Как е тя?

— Да, видях я. И беше много добре. Малко странна, може би, но…

— По собствено желание ли тръгна с Джером?

— Предполагам. Бях при теб. Защо толкова се тревожиш за нея?

— Е, тя непрекъснато се опитва да ме спасява.

— Братовчед ми е добър човек. Знаеш това. И също така е бунтовник.

Алена кимна.

— Предполагам. — Тя вдигна поглед към него. — Успя ли да разлюбиш вече Риса? — Тя поклати глава. — Никога няма да можеш, нали?

Иън меко се засмя.

— Тя ми е много добра приятелка! Можех да я обичам и го правя — като много добра приятелка. Така може ли?

Алена кимна.

— Тя е най-добрата приятелка! — рече тя меко, а после добави. — О, Иън, какво ще правим?

— Още не знам, но за едно нещо съм сигурен.

— И то е?

— Ние ще се обичаме — заяви той много тържествено. — И ще вярваме в тази любов повече от всичко друго.

Алена кимна.

Усмихна се.

И слънцето проблесна ослепително над водата.

Внезапно тя се отскубна от него.

— Помниш ли как се запознахме? — попита го тя.

Той се намръщи.

— Разбира се… — той се спря, понеже тя смъкваше бялата рокля през главата си.

И той се оказа прав. Алена не носеше нищо под нея. Абсолютно нищо.

Тя я пусна да падне в краката й като облак.

И отново се усмихна. С палава усмивка.

— Е… да идем да поплуваме.

Тя се обърна и се втурна към вълните.

Той се съблече за части от секундата.

И я последва.

Щеше да се върне в Съюза, помисли си той. Но това щеше да почака.

Винаги щеше да обича една бунтарка.