Серия
В смъртта (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rapture in Death, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 76 гласа)

Двайсета глава

Ив трескаво размишляваше. Сигурно бе, че скоро Пийбоди или Фийни ще разберат местонахождението й по сигнала на комуникатора. Трябваше й още малко време. И беше почти сигурна, че Риана ще й го даде. Червенокосата беше от хората, които искат непрекъснато да им се възхищават, да ги ласкаят заради красотата или ума им.

— Любопитно ми е дали си действала заедно с Джес.

— С този аматьор ли? — Риана презрително присви очи. — Та той е само един пианист. Признавам, че притежава известен талант в областта на инженерните науки, но му липсва фантазия и… смелост — добави тя и устните й се разтегнаха в лукава усмивка. — Общо взето жените са много по-смели и по-жестоки от така наречените представители на силния пол. Съгласна ли си?

— Не. Според мен смелостта и жестокостта не са присъщи на даден пол.

— Е, всеки с възгледите си. — Риана стисна устни, сетне продължи: — Преди няколко години за кратко време кореспондирах с Джес. Обменяхме мисли, идеи, теории. Анонимността на „подземните“ електронни комуникации ми допада, философстванията на пианистчето ме забавляваха, чрез ласкателство успях да го накарам да сподели докъде е стигнал с изобретението си. Но аз бях далеч по-напреднала в работата си. Честно казано никога не съм вярвала, че той ще постигне такива резултати. Предполагам, че конструираният от него уред влияе върху настроението и действа на подсъзнанието. — Тя наклони глава. — Познах ли?

— Нима искаш да кажеш, че си стигнала по-далеч?

— О, в сравнение с него аз съм светлинни години напред. Седни, Ив. И двете ще се почувстваме по-удобно.

— И така ми е удобно.

— Както искаш. Но отстъпи няколко крачки, ако обичаш. — Тя вдигна шоковия пистолет. — Дано не ти хрумне да опиташ да си върнеш оръжието. Ще се наложи да използвам моето, а не ми се иска да се лиша от такава публика.

Ив се подчини. Успокояваше я мисълта, че Рурк няма да дойде да я търси, следователно поне той беше в безопасност. Това й даваше възможност да продължи разговора с червенокосата, за да печели време. Обърна се към нея и с престорено любопитство попита:

— Ще ми отговориш ли на един въпрос? Имаш диплома за психиатър. Защо отнемаш живота на хората, след като години наред са те обучавали как да го спасяваш?

— Да речем, че съм генетично увредена. — Тя се усмихна. — О, знам, че въпросната теория не ти допада. Би я използвала, за да постигнеш целите си, но не я поддържаш. И с право — та нали изобщо не познаваш родителите си, не знаеш коя си. — Забеляза потрепването на Ив и доволно кимна. — Проучих цялата налична информация относно Ив Далас, след като узнах за връзката ти с Рурк. Знаеш ли, много съм привързана към него, дори преди време се изкушавах от мисълта да превърна нашата… дружба в брачен съюз.

— Обаче Рурк те е зарязал.

Усмивката на червенокосата помръкна, което подсказа на Ив, че е улучила право в целта.

— Не предполагах, че си способна да изпитваш чисто женска злоба, скъпа. И щом толкова те интересува, ще ти отговоря, че скъпият ти съпруг не ме заряза. Разделихме се съвсем приятелски. Сигурна бях, че мога да си го върна, когато пожелая. Ето защо бях заинтригувана, когато разбрах, че се е увлякъл по някакво ченге. Не беше в стила му. Но признавам, че си… интересен обект. Първоначалното ми впечатление беше опровергано от информацията за теб. — Тя се настани по-удобно на стола, без да престава да се прицелва в Ив. — Любопитството ми беше възбудено, когато научих, че като дете са те открили на някаква уличка в Далас. Била си цялата в синини и изплашена до смърт. Не си си спомняла кой те е пребил, изнасилил и изоставил. Казах си, че ще бъде истинско удоволствие да изследвам съзнанието ти, в което има бели петна.

— Не, няма да го допусна!

— О, миличка, ще го направя и още как. Дори сама ще го предложиш, след като един-два пъти използваш уреда, който съм изработила специално за теб. Жалко, че ще забравиш интересния разговор, който водим в момента. Надарена си с такава проницателност, с такава енергия. Но „обработката“ на съзнанието ти е наложителна заради бъдещата ни съвместна работа. Уилям ми е много симпатичен, но е… много ограничен.

— Замесен ли е в твоите престъпления?

— Дори няма представа с какво се занимавам. Всъщност първото изпитание на „подобрения“ модел направих точно върху Уилям. Експериментът беше успешен. Вече можех да накарам скъпия ми колега да направи промени във всеки уред, който му посоча. Признавам, че е по-добър електронен инженер от мен. Именно той ми помогна при усъвършенстване на дизайна и персонифицирането на устройството за виртуална реалност, което изпратих на сенатор Пърли.

— Защо реши да убиеш сенатора?

— О, просто го използвах за втория си експеримент. Нещо като отмъщение, задето се беше обявил против използването на устройства, които влияят на подсъзнанието. Както сама си се убедила, той обичаше игрите, но непрекъснато тръбеше, че трябва да бъдат поставени под контрол. Ако питаш мен, това си беше чисто и просто цензура. Пъхаше си носа и в бизнеса с порнографски програми, и в използването на сугестията за целите на търговската реклама. Реших, че той ще бъде моят жертвен агнец.

— Но как се добра до снимка на мозъка му?

— С помощта на Уилям. Казах ти, че е много способен. След няколко седмици упорит труд успя да преодолее предпазните системи на компютрите в службата по охрана на правителствени чиновници. Проникна и в главния компютър на нюйоркската полиция, като вкара някакъв вирус и създаде работа на хората ви от електронния отдел.

— Значи оттам си се сдобила със снимка на моя мозък.

— Точно така. Моят Уилям е толкова мекушав, сърцето му ще бъде разбито, ако разбере, че е бил съучастник в престъпление.

— И все пак си го използвала най-безцеремонно, без да ти мигне окото.

— Не страдам от скрупули. Пък и ако не беше Уилям, щях да използвам другиго.

— Но той те обича, ясно е като бял ден.

— Не бъди наивна, миличка. — Червенокосата се изкиска. — Всички мъже са като кученца, когато видят хубава жена. Изправят се на задните си лапи и молят за ласки. Това е забавно, понякога е досадно, но винаги — полезно. — Тя навлажни устните си с език. — Не мога да повярвам, че не си прилагала върху Рурк обичайните женски трикове.

— Ние не се използваме взаимно.

— Губиш, скъпа — разсеяно промълви Риана. — Сигурна съм, че високоуважаваната доктор Майра би ме обявила за социопат, склонен към насилие и упражняване на контрол. И още като патологичен лъжец, проявяващ болезнен, дори опасен интерес към смъртта.

Ив изчака секунда, сетне попита:

— А вие бихте ли потвърдила тази диагноза, доктор От?

— Разбира се. Майка ми се самоуби, когато бях едва шестгодишна. Баща ми така и не се съвзе след смъртта й. Заряза ме при баба ми и дядо ми и започна да обикаля различни болници и санаториуми, опитвайки да се излекува от травмата. Но аз видях лицето на майка ми, след като беше изгълтала смъртоносна доза сънотворно. Изглеждаше красива и много щастлива. Смятам, че смъртта е едно прекрасно преживяване.

— Защо не го опиташ? — Ив се усмихна. — Готова съм да ти помогна.

— Може би един ден сама ще сложа край на живота си. Но преди това трябва да довърша изследванията си.

— Следователно за теб всички хора са опитни мишки, не средства за забавление, а за експерименти. Нещо като дроиди, които служат за дисекции.

— Точно така. Съжалявам за Дру, защото беше млад и много талантлив. Консултирах се с него, докато с Уилям бяхме командировани на „Олимп“. Сега осъзнавам, че съм постъпила неразумно. Младежът се влюби в мен. Бях поласкана, а Уилям нямаше нищо против да се позабавлявам.

— Дру е знаел прекалено много, затова си му изпратила видоизменен компютър и си му внушила да се обеси.

— Всъщност причината беше друга. Младежът не искаше да прекъснем връзката ни, затова се наложи да го отстраня. Любовта към мен го заслепяваше, но рано или късно щеше да изтрезнее и да проумее истината.

— Защо принуждаваше жертвите ти да се събличат голи? Може би за да ги унижиш в последния им миг.

— Не. — Риана изглеждаше потресена и засегната от предположението. — Това е символичен жест. Раждаме се голи и голи умираме. Кръгът се затваря. Дру и останалите имаха лека смърт. Не изпитаха нито страдание, нито болка, а радост. Не съм чудовище, Ив, а учен.

— Чудовище си. Такива като теб ги затварят в килии за цял живот. Мисля, че това няма да ти хареса.

— Никога няма да попадна в затвора. Джес ще отиде там вместо мен. Заключението, което ще представя след утрешния преглед ще помогне за осъждането му. И ако не успееш да докажеш, че е внушавал на жертвите да се самоубият, отново ще хвърлиш вината върху него. Ще избирам по-внимателно следващите си обекти и ще се постарая да се самоубиват на места, които са извън твоя обсег.

— Какво? Да разбирам ли, че си го направила нарочно, за да привлечеш вниманието ми?

— Отчасти. Исках да проверя как работиш. Да те наблюдавам от близо, да следя всяко твое действие, за да разбера дали действително си толкова добра професионалистка. Знаех за омразата ти към Фитухю и си казах: „Защо да не направя малка услуга на новата ми приятелка Ив?“. Той беше надут пуяк, неприятен човек и много слаб играч. Исках смъртта му да бъде кървава, защото обичаше жестоките игри. Никога не съм го виждала, но от време на време с него „кръстосвахме шпаги“ в киберпространството. Фитухю мразеше да губи.

— Но всичките ти жертви са имали семейства — промълви Ив.

— О, животът продължава — цинично заяви червенокосата, — рано или късно мъртъвците биват забравени. Такава е човешката природа. А пък майчинският инстинкт на Съриз можеше да се сравни с този на бездомна котка. Беше болезнено амбициозна и ми досаждаше до смърт. Най-забавно ми беше, когато камерите показаха как тя се хвърля от покрива. Никога не ще забравя усмивката й. Всички те се усмихваха. Това беше моята малка шега… и моят подарък за тях. Внушавах им: „Умри, смъртта е толкова прекрасна. Умри и почувствай върховното удоволствие“. И те го изпитваха.

— Твоите жертви умираха с принудена усмивка и с дупка в мозъка.

Риана смръщи чело.

— Какво искаш да кажеш?

Ив отчаяно се питаше защо се бавят колегите й. Страхуваше се, че не ще успее още дълго да залъгва Риана.

— Нима не си знаела за това? Експериментът ти има малък недостатък. Предизвиква изгаряне в предния дял на мозъка и оставя нещо като сянка. Или отпечатък от пръст. Твоят отпечатък.

— Това е маловажно — заяви червенокосата, сетне прехапа устни и се замисли. — Може би пробивът е предизвикан от подпраговия елемент, който трябва да проникне по-навътре, за да преодолее несъзнателната съпротива, инстинкта за оцеляване. — Трябва да се потрудим за отстраняването на този дефект. — На лицето й се изписа раздразнение. — Уилям ще ми плати за това. Обичам безупречната работа.

— И все пак експериментът ти има дефект. За да продължиш, трябва да упражняваш контрол над Уилям. Колко пъти си използвала системата върху него? Какво, ако петното в мозъка се увеличава? Питам се какви ли увреждания може да причини.

— Дефектът може да бъде отстранен — замислено промърмори Риана. — Уилям ще го отстрани. Ще направя нова снимка на мозъка му, ще проверя дали действително има петно и ще го „закърпя“.

— О, бъди сигурна, че има. — Ив пристъп към нея, преценявайки разстоянието, риска. — Всичките ти жертви го имаха. Ако не успееш да „закърпиш“ Уилям, вероятно ще ти се наложи да го убиеш. Не можеш да си позволиш риска петното да се разрасне и да загубиш контрол над Уилям.

— Не! Не! Ще проверя незабавно. Още довечера.

— Може би ще е прекалено късно.

Риана се сепна и гневно я изгледа.

— Недостатъците на системата могат и ще бъдат отстранени. Постигнала съм прекалено много, за да ме спре някакъв незначителен дефект.

— Напомням ти, че за да постигнеш напълно целта си, трябва да контролираш и мен, а това не ще бъде лесно.

— Напротив, вече имам снимка на мозъка ти, създала съм програма за теб. Няма да ме затрудниш ни най-малко.

— Ще те изненадам — промълви Ив. — Ами Рурк? Не можеш да произвеждаш без съгласието му, а рано или късно той ще те разкрие. Нима възнамеряваш да контролираш и него?

— Това ще ми достави огромно удоволствие. Знаеш ли, в последния момент промених плана си. Възнамерявах първо да се позабавлявам с Рурк. Да тръгна заедно с него по алеята на спомените, както би се изразил поетът. Рурк е толкова изобретателен в леглото. С теб не сме имали време да обменим опит, но съм сигурна, че ще подкрепиш мнението ми.

Ив настръхна, но заговори с леден тон:

— Скъпа доктор От, нима използвате вашата играчка за сексуално задоволяване? Постъпката ви не подобава на един учен.

— Но и доставя неописуемо удоволствие. Не съм опитна колкото Уилям, но обичам да участвам в интересна игра, изискваща творческо мислене.

— Значи така си набелязвала жертвите си.

— Да, най-вече чрез „подземната“ мрежа. С Уилям решихме, че обработването на информацията, получавана от играчите, ще ни помогне да създадем повече опции за новото устройство за виртуална реалност. — Тя оправи прическата си и допълни: — Макар че никой не подозираше с какво се занимавам. — Хвърли поглед към монитора и забеляза, че Рурк проучва спецификацията на новото устройство. — Но ти вече беше насочила вниманието на съпруга си не само към Дру, но и към новия уред. Признавам, че не ми беше приятно, но винаги има начин да се справиш с незначителните пречки. — Тя иронично се усмихна. — Всъщност Рурк не ми е толкова необходим. Имаш ли представа кой ще наследи империята му, ако нещо се случи с него? — Когато забеляза недоумяващия поглед на Ив, червенокосата се изкиска. — Ти, миличка. Всичко ще бъде под твой контрол, следователно и под мой. Не се безпокой, не ще допусна дълго да останеш вдовица. Ще ти намерим съпруг. Лично ще го избера.

Ужасът смрази кръвта на Ив, скова мускулите й, стисна с ледени пръсти сърцето й. Тя едва чуто промълви:

— Нима искаш да кажеш, че притежаваш устройство, пригодено към неговите мозъчни вълни?

— Довърших го днес следобед. Питам се дали вече го е изпробвал. Рурк е толкова експедитивен и проявява огромен интерес към всичките си предприятия.

Преди Ив да се нахвърли върху нея, Риана изстреля един заряд в краката й. Очевидно беше очаквала реакцията й.

— Недей. Виждаш, че не се колебая да използвам оръжието.

— Ще те убия със собствените си ръце. — Ив дълбоко си пое въздух и се опита да разсъждава рационално. — Кълна се.

 

 

Рурк замислено преглеждаше данните, които беше конвертирал. „Имам чувството, че пропускам нещо — помисли си. — Но какво?“ Потърка очи, за да прогони умората и се облегна на стола. Хрумна му, че ако отпочине, съзнанието му ще се проясни. Взе от бюрото новото устройство за виртуална реалност и го огледа.

 

 

— Няма да посмееш, скъпа — иронично заяви червенокосата. — Ако използвам оръжието, ще се парализираш и не ще успееш навреме да се добереш до съпруга си. А сега още храниш искрица надежда, че можеш да го спасиш. — Подигравателно се усмихна и добави: — Ясно ли ти е, че умея да чета мислите ти?

— Нима? — Вместо да се хвърли върху нея, Ив отскочи назад и извика: — Изключи осветлението! — Помещението потъна в мрак и тя побърза да сграбчи своето оръжие. Усети леко пробождане, когато зарядът, изстрелян от Риана, премина покрай рамото й. Тя се хвърли на земята, претърколи се зад бюрото и стисна зъби, усетила непоносима болка в подутото си коляно.

— По-добра съм от теб в схватките — заговори престорено спокойно, но усети, че пръстите на дясната й ръка потръпват и прехвърли оръжието в лявата. — Хвърли пистолета. Може би няма да те убия.

— Да ме убиеш ли? — изсъска Риана. — Не, скъпа, ти разсъждаваш като ченге. И стриктно спазваш правилника, който повелява употребата на максимална сила само в случаите, когато всички други възможности са изчерпани.

Ив дочу някакво шумолене иззад вратата и наостри уши. Обърна се към Риана и се опита да отвлече вниманието й.

— Тук сме сами. Никой няма да узнае.

— О, ти си прекалено съвестна. Познавам те добре, нали съм прониквала в съзнанието ти. Ако ме убиеш, това цял живот ще тежи на съвестта ти.

Ив отново дочу тихите стъпки и си помисли: „Точно така, който и да си, продължавай. А ти, мръсна твар, опитай да излезеш и ще те довърша“. А на глас произнесе:

— Може би имаш право. Може би само ще те парализирам. — Стисна оръжието си и запълзя, за да заобиколи бюрото.

Вратата се отвори, но вместо Риана да хукне навън, Уилям влезе в кабинета и попита:

— Риана, защо стоиш на тъмно?

Ив скочи на крака, но червенокосата вече беше натиснала спусъка.

— За бога, та това е Уилям — с безразличие отговори тя. Когато Уилям политна, Риана се промуши под него и се хвърли върху Ив, издрасквайки гърдите й с дългите си нокти. Двете се строполиха на пода.

Червенокосата знаеше къде да насочва ударите си. Налагаше с юмруци всяко място от тялото на съперницата си, което беше вече достатъчно контузено от взрива в обменното бюро.

Заслепена от силната болка, Ив замахна и със задоволство дочу пращенето на хрущял, когато лакътят й улучи носа на Риана. Червенокосата изпищя и захапа ръката й.

— Мръсница! — За миг гневът надделя над разума и Ив сграбчи Риана за косата. Сетне, чувствайки се смутена задето е паднала толкова ниско, тя допря оръжието си под брадичката й. — Само да си гъкнала и ще те очистя. Искам включване на осветлението.

Задъхваше се, беше окървавена, тялото й сякаш беше море от болка. Навярно по-късно щеше да изпита удоволствие при вида на обезобразеното лице на червенокосата, обляно в кръв, бликаща от счупения й нос. Но в момента беше скована от страх за съдбата на Рурк.

— И без това ще те убия.

— Не, няма. — Гласът на Риана беше спокоен, тя широко се усмихваше. — Аз ще го сторя. — Изви китката на Ив така, че дулото на оръжието се допря до шията й. — Мразя затворите. — Усмихна се и стреля.

— Господи! — прошепна Ив, изтъркаля се изпод все още потръпващото тяло на червенокосата, преобърна Уилям по гръб и измъкна от джоба му портативния му видеотелефон. Инженерът даваше признаци на живот, но в момента изобщо не я беше грижа за него.

Хукна към асансьора, опитвайки да се свърже с Рурк. Шепнеше:

— Хайде, отговори! Отговори!

Едва сдържа писъка си, когато на монитора се появи надпис:

В момента линията е заета. Изчакайте или поискайте връзка след малко.

— Прекъсни разговора! Господи, как ли се прекъсва разговор с това чудо? — Накуцвайки, тя се втурна по коридора. Дори не осъзнаваше, че плаче.

Някой тичаше към нея, но тя изобщо не спря.

— Далас, какво се е случило с теб?

Тя профуча край Фийни, без да чуе думите му. Страхът караше кръвта й да пулсира в слепоочията й. Извика му да отиде в кабинета, а на Пийбоди изкрещя да я последва.

Стигна до асансьора и заудря с длан върху бутона за повикване.

— Лейтенант, какво ви е? — Пийбоди докосна рамото й, но Ив отблъсна ръката й. — Цялата сте окървавена. Какво става?

— Рурк! Рурк! — Парещите сълзи се стичаха по лицето й, заслепяваха я. Изби я студена пот и дрехите прилепнаха към тялото й. — Тя ще го убие!

Пийбоди не разбра нищо, но извади оръжието си. Двете влетяха през отварящите се врати на асансьора.

— Последен етаж, източно крило — извика Ив. — По-бързо! По-бързо. — Подхвърли видеотелефона на помощничката си. — Накарай тази бракма да прекъсне разговора.

— Повреден е. Сигурно е паднал на земята. Кой заплашва Рурк?

— Риана. Мъртва е, но ще го убие… — Задушаваше се, белите й дробове сякаш щяха да се пръснат. — Ще му попречим. Каквото и да му е внушила да направи със себе си, ще му попречим. — Извърна помътнелите си от ужас очи към нея и извика: — Тя няма да ми го отнеме!

— Ще го спрем. — Пийбоди изтича след нея още преди вратите на асансьора напълно да се бяха отворили.

Ив побягна още по-бързо, забравила за нараняванията си. Задърпа вратата, изруга охранителната система и побърза да притисне дланта си към специалната пластинка.

За малко щеше да събори Рурк, който застана на прага.

— Рурк! — Тя се вкопчи в него. — Слава богу, че си жив!

— Какво се е случило с теб? — Рурк още по-силно притисна към себе си треперещото й тяло.

Но Ив се отдръпна, обгърна лицето му с длани и го погледна в очите.

— Погледни ме. Използва ли го? Изпробва ли новия уред за виртуална реалност?

— Не. Слушай, Ив…

— Пийбоди, бъди готова да реагираш, ако забележиш нещо нередно в поведението му. Повикай линейка. Ще го отведем в медицинския център, където ще направят снимка на мозъка му.

— Как ли пък не! Да, обади се за линейка, Пийбоди. Този път началничката ти ще бъде прегледана, дори ако за целта се наложи да я ударя по главата, че да изпадне в безсъзнание.

Задъхана, Ив отстъпи крачка и го изгледа с присвити очи. Не чувстваше краката си и се питаше как все още стои изправена.

— Не си го използвал — промълви.

— Казах ти, че не съм. — Той прекара пръсти през косата си. — Този път аз съм бил набелязаната й жертва, нали? — Обърна се и погледна към Ив, която моментално се прицели в него. — Моля те, остави проклетата си играчка. Нямам никакво намерение да се самоубивам. Истината е, че съм ядосан на самия себе си. Риана успя да ме измами. Едва преди пет минути истината ми проблесна. Открих кодовото име, което е използвала при игрите. Докмоз, съкращение от „доктор на мозъци“. Преди година Матиас непрекъснато си е разменял съобщения с нея… Освен това сравних техническите характеристики на устройството, което ми донесоха днес, с онези на предишния модел. Дори не се бяха потрудили да ги закрепят по-добре.

— Знаела е, че ще откриеш измамата. Затова… — Ив млъкна и дълбоко си пое въздух, който сякаш изсвистя в главата й. Почувства, че й се завива свят, но продължи: — Затова ти беше подготвила изненада.

— Сигурно щях да изпробвам устройството, ако не ме бяха прекъснали. — Спомни си за Мейвис и леко се усмихна. — Съмнявам се, че Рий се е потрудила да промени данните. Знаеше, че имам доверие на двамата с Уилям.

— Уилям е бил неволен съучастник.

Той кимна и огледа скъсаната й риза, покрита с червени петна.

— Нарани ли те?

— Това е нейната кръв — промърмори Ив, надявайки се да не го е излъгала. — Риана не искаше да отиде в затвора. — Тя тежко въздъхна. — Мъртва е, Рурк. Самоуби се. Не успях да й попреча… може би не исках… — Отново се задъха. — Страхувах се, че… не ще се добера до теб навреме. Видеотелефонът не работеше…

Не забеляза как Пийбоди излезе, за да ги остави насаме. В момента за нея съществуваше единствено Рурк.

— Залъгвах Риана, за да печеля време и да спася кожата си, а с теб е могло да се случи най-лошото.

— Ив, чуй ме. — Той я взе в прегръдките си. — Жив и здрав съм, ти си до мен. Всичко свърши. — Притисна устни до челото й, когато Ив отпусна глава на рамото му.

Тя знаеше, че в кошмарите си отново и отново ще преживява паниката и безпомощността, които беше изпитала през безкрайните минути, докато тичаше да го спаси.

— Не, не е свършило. Предстои разследване не само на дейността на Риана, но и на нейните сътрудници, както и на цялата ти компания.

— Няма страшно. — Той повдигна брадичката й. — Компанията е чиста, гарантирам. Няма да те опозоря. — Подаде й носната си кърпа. — Не бой се, няма да ме арестуваш.

Ив взе кърпата, издуха носа си и възкликна:

— Не можеш да направиш кариера в полицията, когато си омъжена за мошеник.

— Моля, не ме обиждай… Но защо Риана е убивала?

— Защото е имала възможност. Точно така ми каза. Изпитвала е удоволствие да подчинява хората на властта си, да ги контролира. — Тя избърса сълзите си с опакото на дланите си и забеляза, че ръцете й вече почти не треперят. — Имаше грандиозни планове за мен. — Потръпна, но продължи: — Искаше да ме превърне в неин домашен любимец, какъвто бе Уилям. В нейно дресирано куче. Надяваше се след смъртта ти да наследя цялото ти имущество. Нали няма да ми причиниш тази мъка?

— Като умра ли?

— Не, като ми завещаеш богатството си.

Рурк се разсмя и я целуна, после отметна косата от челото й.

— Ти си единственият човек на света, който не иска да притежава империята ми. Доколкото разбрах, Риана е подготвила устройство и за теб.

— Да, но не успя да го експериментира. Изпратих Фийни направо в кабинета й. Трябва да го уведомя за случилото се.

— Ще се наложи да слезем до трийсет и втори етаж. Риана беше изключила видеотелефона. Обезпокоих се, когато не успях да се свържа и тъкмо тръгвах да те търся, когато ти се нахвърли върху мен.

Ив нежно докосна страната му и прошепна:

— Трудно е, когато обичаш някого.

— Ще преодолеем тази трудност. Вероятно сега отиваш в службата да докладваш какво се е случило.

— Правилникът го изисква, още повече, че има смъртен случай. Трябва да подготвя рапорт за приключване на разследването около смъртта на Фитухю, Дру, Пърли и Дивейн.

— Ще те закарам до там, но първо ще се отбием в болницата.

— Няма да отида в никаква болница!

— Ще отидеш и още как.

Пийбоди почука и отвори вратата.

— Извинете, медиците са пристигнали с линейката. Трябва да уредим пропускането им през системите за сигурност.

— Ще се погрижа за това. Заведи ги в кабинета на доктор От. Искам да прегледат Ив, преди да я заведа в болницата.

— Казах, че кракът ми няма да стъпи там.

— Чух те. — Той натисна някакво копче на бюрото си и нареди: — Моля, осигурете достъп на медицинските лица. Пийбоди, случайно да ти се намират белезници?

— Винаги трябва да ги нося със себе си.

— Няма ли да ми ги заемеш, за да усмиря твоята началничка и да я закарам в най-близката болница?

— Само опитай, приятел, и ще видиш кой ще има нужда от лекар — изсъска Ив.

Пийбоди прехапа устни, за да не се изсмее. Знаеше, че това може да й навлече гнева на Ив.

— Разбирам затруднението ви, Рурк, но не мога да ви помогна. В противен случай рискувам да загубя работата си.

— Не се притеснявай, Пийбоди. — Рурк прегърна Ив през кръста и тя се облегна върху него с цялата си тежест, докато куцукаше към вратата. — Сигурен съм, че ще се справя и без белезници.

— Трябва да напиша рапорт, да уредя закарването на трупа до моргата и да свърша още куп неща — намръщено заяви Ив, докато чакаха асансьора.

— Разбрах. — Рурк я грабна на ръце и я внесе в кабината. — Пийбоди, предупреди медиците да бъдат въоръжени. Нищо чудно на съпругата ми да й хрумне да избяга.

— Пусни ме, глупчо! Отказвам да отида в болница! — засмяно извика Ив, после вратата на асансьора се затвори.

Край
Читателите на „Екстаз в смъртта“ са прочели и: