Серия
В смъртта (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rapture in Death, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 74 гласа)

Четвърта глава

Когато Ив се събуди, котаракът лежеше върху гърдите й, а видеотелефонът на нощното шкафче звънеше. Навън се зазоряваше. През прозорчето на тавана проникваше дрезгава светлина, небето беше покрито с буреносни облаци. Без да отваря очи, младата жена посегна към слушалката и нареди на устройството да изключи видеото, сетне се обади, опитвайки се да се разсъни:

— Тук Далас.

— Съобщение за лейтенант Ив Далас. Смъртен случай на Медисън авеню 5002, апартамент 3800, принадлежащ на Артър Фокс. Код четири.

— Съобщението прието. Свържете се с полицай Дилия Пийбоди, за да присъства на огледа.

— Прието. Прекъсвам връзката.

— Какво означава „код четири“? — попита Рурк, който седеше и милваше котарака, изпаднал в екстаз от ласките му.

— Че имам достатъчно време да взема душ и да изпия чаша кафе. — Тя се огледа, но не откри халата си и се запъти гола към банята. Преди да влезе, се обърна и добави: — Съобщиха ми, че на местопрестъплението вече има човек от полицията. — Стъпи в кабинката, разтърка очи и нареди: — Включи струята на максимална мощност, температура трийсет и пет градуса.

— Ще се свариш — подвикна й Рурк.

— Нямам нищо против. — Младата жена възкликна от удоволствие, когато горещата вода обля тялото й. Натисна едно копче в стената и подложи шепата си, която се напълни със зеленикав течен сапун. Когато след няколко минути спря душа, се чувстваше напълно освежена. Усети аромата на кафе и забеляза, че Рурк стои с димяща чаша на прага на банята.

— За мен ли е?

— Да, стараем се да задоволим капризите на клиентите си.

— Много благодаря. — Тя взе чашата и влезе в кабинката за изсушаване. — Какво прави досега? Да не би да си ме наблюдавал.

— Обичам да те съзерцавам. Кой знае защо си падам по високи, слаби жени, особено когато излизат изпод душа. — Той влезе в кабината и поиска почти студена вода.

Ив потръпна. Още не можеше да проумее защо човек, който притежава най-луксозните сгради и вещи, се подлага на изтезание, като взима студени душове. Изключи сешоара, разреса с пръсти косата си, изми си зъбите и намаза лицето си с крема, който Мейвис настояваше да използва.

— Не бива да ставаш по никое време, само защото мен ме събудиха — обърна се тя към съпруга си.

— Не се притеснявай за мен. — Рурк взе затоплена хавлиена кърпа и я завърза около кръста си. — Имаш ли време да закусиш?

Ив, която наблюдаваше отражението му в огледалото и се възхищаваше от лъскавата му, гарвановочерна коса и от блестящата му кожа, разсеяно промърмори:

— Ще хапна нещо по-късно.

Рурк наклони глава.

— Май мисълта ти е заета с друго.

— Признавам, че и аз изпитвам удоволствие да те наблюдавам — промърмори тя и отиде да се облече за срещата си със смъртта.

 

 

В този ранен час движението по улиците още не беше натоварено. Ръмеше неприятен дъждец. Въздушните автобуси буботеха в притъмнялото небе, натоварени с хора, които се прибираха след нощната смяна и с други, за които работният ден едва сега започваше. Огромните табла за светлинни реклами още не бяха включени, но собствениците на вездесъщите подвижни колички с готова храна вече ги зареждаха. От уличните шахти, наподобяващи порите на подземния свят, където се намираха метрото и огромните магазини, излизаха кълба дим. Въздухът беше нагорещен и влажен като в сауна.

Ив шофираше колата и с благодарност си мислеше, че поне този път няма да попадне в улично задръстване.

На този участък от Медисън авеню се намираха луксозни бутици и небостъргачи, наподобяващи сребристи копия. Тук живееха хора, които можеха да си позволят да пазаруват в най-скъпите магазини. Огромните улични ескалатори бяха остъклени, за да изолират дъжда, вятъра и снега, както и шума от транспортните средства, който само след час щеше да стане непоносим.

Ив задмина такси, с което пътуваше елегантна блондинка с жакет от блестяща материя — истинска многоцветна дъга сред сивкавата утринна светлина. „Навярно е компаньонка, която се прибира, след като е прекарала нощта при клиент“ — помисли си тя. Богатите си купуваха не само скъпи дрехи, но и луксозни жени.

Тя вкара колата в подземния гараж и показа значката си на робота, охраняващ електронната бариера. След внимателно проучване на значката и на лицето й, той натисна някакъв бутон и на екрана се появи номерът на отреденото й място за паркиране. Разбира се, беше в далечния край на гаража, далеч от асансьора. Ив примирено сви рамене и си каза: „Удобните места не са за ченгетата“. Качи се в асансьора, съобщи по интеркома в кой апартамент отива и кабината автоматично спря на желания етаж.

Доскоро навярно би онемяла при вида на разкошното фоайе на трийсет и седмия етаж, украсено с алени хибискуси и с великолепни бронзови скулптури. Но откакто живееше в света на Рурк, богатството и разкошът вече не й правеха впечатление. Огледа фонтаните от двете страни на входа и си каза, че по всяка вероятност съпругът й е собственик на сградата.

Приближи се до апартамент 3800 и показа значката си на жената полицай, която стоеше пред вратата.

— Лейтенант! — Полицайката застана мирно. — Партньорът ми е вътре заедно с господин Фокс, собственикът на жилището. Въпросният господин е повикал линейка, след като открил трупа на приятеля си. От „Бърза помощ“ ни уведомиха за случилото се, както го изисква правилникът. Задържахме линейката, докато направите оглед на местопрестъплението.

— Заключен ли е апартаментът?

— Да. — Тя погледна към вратата. — Не можахме да изкопчим нищо от Фокс. Изпаднал е в истерия. Трудно е да се прецени какво е докосвал… освен трупа, разбира се.

— Нима е преместил мъртвеца?

— Не, лейтенант. Тоест… тялото още е във ваната, но той се е опитвал… да върне към живот приятеля си. Сигурно е бил в шок, иначе щеше да забележи, че ваната е пълна с кръв. Вените на жертвата са прерязани. По всичко личи, че смъртта е настъпила минимум един час преди трупът да бъде открит.

Ив притисна към гърдите си чантичката с необходимите й принадлежности за извършване на огледа и попита:

— Повикахте ли патолога?

— Съобщиха ми, че всеки момент ще бъде тук.

— Добре. Когато пристигне офицер Пийбоди, пуснете я в апартамента, междувременно не напускайте поста си. А сега отворете. — Жената полицай пъхна шперца в процепа. Вратата се плъзна встрани и отвътре се дочу ридание.

— Откакто сме тук, не е престанал — промърмори униформената. — Дано да успеете да го успокоите.

Ив безмълвно мина покрай нея и плъзна обратно вратата, докато се задейства заключващият механизъм. Озова се в коридор, облицован с черен и бял мрамор. От двете страни на вратата имаше спираловидни колони, които бяха обвити с екзотични пълзящи растения. Разкошният полилей беше от черно стъкло. Огромната дневна също беше в черно и бяло. Черните кожени канапета и масичките от абаносово дърво се открояваха на фона на белите мраморни подове. Завесите на черни и бели райета бяха спуснати, но светлината от лампите, вградени в тавана, се отразяваше от блестящите мраморни повърхности.

Видеоекранът беше изключен, но никой не беше натиснал бутона, който го прибираше в нишата му. Стълба от бял мрамор водеше към втория етаж, който беше ограден с бели перила. От куполообразния таван висяха саксии с огромни папрати.

Ив си помисли, че колкото и да си богат, не можеш да подкупиш смъртта. Пред нея всички хора са равни.

Ослуша се и надникна в помещението, откъдето се разнасяха неутешимите ридания. Това беше малък кабинет, чиито стени бяха запълнени с полици с редки книги. В едно от огромните кресла с виненочервена тапицерия седеше някакъв мъж. Красивото му лице със златист тен беше разкривено от скръб. Косата му, която също беше златиста като току-що изсечена монета, стърчеше на сплъстени кичури. Непознатият носеше бяла копринена роба, изцапана със засъхнала кръв. Краката му бяха боси, а треперещите му ръце бяха обсипани с пръстени. Върху левия му глезен беше татуиран черен лебед.

Униформеният полицай, който седеше до него с нещастно изражение, вдигна поглед към Ив и понечи да каже нещо.

Тя поклати глава и му показа значката си. После посочи към тавана и въпросително го изгледа.

Полицаят кимна, вдигна палец, сетне поклати глава.

Ив безшумно напусна кабинета. Искаше да огледа трупа, преди да разговаря със свидетеля.

На втория етаж имаше няколко помещения със затворени врати, но младата жена лесно се ориентира, като проследи кървавата диря. Озова се в спалня, обзаведена в приглушени зелени и сини цветове, които създаваха впечатлението, че човек се намира в дълбините на езеро. Огромното легло беше застлано със сини копринени чаршафи, върху които бяха натрупани меки възглавници.

Тук също имаше скулптури, повечето изобразяващи голи богове и богини. Всички шкафове бяха вградени в стените и спалнята беше идеално подредена, което според Ив, й придаваше необитаем вид. Плътният и мек морскосин килим беше осеян с петна от кръв.

Кървавата диря водеше към банята. Ив беше подготвена за гледката, която я очакваше. Мъртъвците не я плашеха, но тя се отвращаваше от смъртта, от насилието и жестокостта, свързани с нея. И все пак потръпна, когато влезе в помещението. Стените, облицовани със зелени и светлобежови плочки, бяха изпръскани с кръв, която навярно бе бликнала като фонтан от прерязаните вени на мъртвеца, чиято ръка беше преметната през ръба на огромната прозрачна вана. Върху огледалния под се бяха образували червеникави локвички.

Водата във ваната беше мръснорозова, въздухът беше изпълнен със специфичната миризма на кръв. Отнякъде се разнасяше тиха музика, сякаш някой свиреше на арфа. Две огромни бели свещи бяха поставени в горния и долния край на продълговатата вана и все още горяха.

Главата на мъртвеца почиваше върху възглавничка със златен бордюр, безжизнените му очи се взираха в саксията с папрат, която висеше от огледалния таван. Той се усмихваше, сякаш с удоволствие беше наблюдавал предсмъртната си агония.

Ив тежко въздъхна. Беше познала мъртвеца. Гол, с прерязани вени, във ваната лежеше прочутият адвокат С.‍ Т.‍ Фитухю и се усмихваше на собственото си отражение.

— Салватори ще бъде много разочарован — промърмори тя и се зае за работа. Напръска дланите и обувките си със специален спрей, за да не оставя отпечатъци, включи записващото устройство и извади уредите от чантичката. Беше успяла да вземе проба от кървавата вода във ваната, да огледа трупа, за да установи кога е настъпила смъртта, да снеме отпечатъци от пръстите му, както и да заснеме всичко с видеокамерата, когато Пийбоди задъхана застана на прага.

— Извинете за закъснението, лейтенант. Имаше страхотно задръстване.

— Извинена си. — Тя подаде на Пийбоди ловджийския нож с дръжка от слонова кост, който беше запечатала в прозрачен плик. — Изглежда, е прерязал вените си с това. Оръжието е антикварна рядкост, навярно би зарадвало някой колекционер. Ще го проверим за отпечатъци.

Пийбоди прибра ножа в чантата за веществени доказателства, сетне хвърли поглед към ваната и присви очи.

— Лейтенант, това не е ли…

— Фитухю — прекъсна я Ив.

— Какво го е накарало да се самоубие?

— Още не сме доказали, че е самоубийство. Златно правило в нашата професия е никога да не прибързваме със заключенията и да не се осланяме на предположения. Повикай „метачите“. Искам цялото помещение да бъде маркирано. Вече можем да предоставим трупа на патолога. — Ив отстъпи крачка и огледа кървавите петна по дланите си. — Докато разговарям с Фокс, искам да разпиташ двамата униформени, които първи са се озовали тук. — Обърна се и хвърли последен поглед към мъртвеца. — Мръсник такъв! Точно така се усмихваше в съдебната зала, когато си въобразеше, че е поставил опонента си на тясно. — Без да откъсва поглед от него, тя избърса кръвта от ръцете си със специалното почистващо средство и прибра изцапаната кърпичка в чантата. — Предупреди лекаря, че искам токсикологичен анализ на кръвта. И то незабавно.

Когато влезе в кабинета на долния етаж, по лицето на униформения полицай се изписа облекчение. Фокс вече не ридаеше, а хлипаше беззвучно и целият трепереше. Ив нареди на полицая:

— Изчакайте отвън патолога и моята помощничка, полицай Пийбоди. Предайте й вашия рапорт. Искам да разговарям насаме с господин Фокс.

— Слушам. — Той побърза да излезе.

— Господин Фокс, аз съм лейтенант Далас. Приемете съболезнованията ми. — Ив натисна бутона за вдигане на щорите и в помещението нахлу бледа светлина. — Моля, разкажете ми какво се случи.

— Мъртъв е. — В мелодичния глас на Фокс се долавяше лек акцент. — Фиту е мъртъв. Не мога да повярвам. Съществуването ми вече е безсмислено. Не искам да живея без него.

„Грешиш, приятелю, животът продължава — помисли си Ив. — Така е устроен светът.“ Седна и постави записващото устройство на масата.

— Ще ви олекне, ако споделите с мен всичко, което знаете. Преди това ще ви уведомя за правата ви. Не се безпокойте, такава е задължителната процедура.

Постепенно непознатият престана да трепери, вдигна глава и впери подутите си от плач златисти очи в младата жена.

— Нима мислите, че съм го убил?

— Господин Фокс…

— Та аз го обичах! Заедно сме от дванайсет години, той беше моят живот…

„Животът продължава — отново си каза тя. — Само че още не си го разбрал.“ А на глас изрече:

— Вярвам ви и съм сигурна, че ще ми помогнете. Разкажете ми какво се случи.

— Напоследък Фиту страдаше от безсъние, но не искаше да взима сънотворни. Предпочиташе да почете, да послуша музика или да прекара час-два в света на виртуалната реалност. Понякога се забавляваше с компютърни игри, казваше, че му отпускали нервите. Зная, че делото, с което се занимаваше, му създаваше доста тревоги.

— Навярно става дума за защитата на Салватори.

— Да, той често споменаваше това име. — Фокс избърса очите си с окървавения си ръкав. — Никога не обсъждаше делата си с мен. Спазваше професионалната етика. Пък и аз не съм адвокат, а диетолог. С Фиту се запознахме преди години, когато се обърна за съвет към мен. Бързо се сприятелихме, после станахме любовници, накрая не можехме да си представим живота един без друг…

Ив искаше да научи цялата история, но в момента повече я интересуваха събитията, довели до смъртта на адвоката.

— Споменахте, че е страдал от безсъние — меко каза тя.

— Точно така. Причината е, че целият се отдаваше на работата си. Случилото се в съдебната зала, съдбите на клиентите му не му даваха покой. Често ставаше посред нощ и отиваше да програмира нова игра. Понякога го заварвах да дреме пред телевизора, друг път вземаше гореща вана. — Лицето му се изкриви от мъка, сълзите му отново рукнаха.

Ив се огледа, забеляза малък дроид-сервитьор в ъгъла на кабинета и му нареди да донесе чаша вода, сетне продължи разпита:

— И така, какво се случи снощи? Може би приятелят ви отново не е могъл да заспи?

— Нямам представа. — Фокс вдигна ръце, после немощно ги отпусна в скута си. — За разлика от него аз винаги спя непробудно. Легнахме си малко преди полунощ, гледахме късните новини по телевизията и изпихме по чаша бренди. Както винаги на сутринта се събудих рано.

— Спомняте ли си колко беше часът?

— Около пет. И двамата обичаме да закусваме рано; имам навика лично да програмирам утринното меню. Забелязах, че Фиту не е в леглото и реших, че сигурно е в дневната или в някоя от стаите за гости. После влязох в банята и… го видях. Господи, скъпият ми Фиту! Всичко беше обляно в кръв — истински кошмар! — Той притисна треперещата си ръка към устните си и многобройните му пръстени заблестяха. — Изтичах и заудрях с юмруци по гърдите му, опитвах се да го съживя. Бях напълно обезумял. Виждах, че е мъртъв и въпреки това исках да го извадя от ваната. Но той беше прекалено тежък, а ръцете ми трепереха. Прилоша ми. — Фокс притисна с длан корема си. — После повиках линейка.

Ив знаеше, че има опасност той да припадне, ако не успее да го накара да се овладее. Не можеше да му даде успокоително, докато не научеше всички подробности.

— Зная колко мъчително е всичко това за вас, господин Фокс. Съжалявам, че се налага да ви разпитвам точно сега, но повярвайте, че е в интерес на всички.

— Чувствам се по-добре — промърмори той и взе чашата, която му подаваше дроидът. — Искам да приключим колкото е възможно по-бързо.

— Опишете ми в какво настроение беше приятелят ви снощи. Споменахте, че е бил притеснен заради някакво дело.

— Действително беше разтревожен, но не беше изпаднал в депресия. По-скоро бе раздразнен от поведението на някакво ченге, което му създаваше неприятности. — Той отпи няколко глътки вода.

Ив мъдро предпочете да не уточнява кое е досадното ченге, Фокс продължи:

— Освен това му предстояха още няколко тежки дела и той обмисляше стратегията си. Сега разбирате причината за безсънието му — умът му беше подложен на свръхнатоварване.

— Спомняте ли си дали някой го е търсил по видеотелефона или пък дали той се е обаждал на някого?

— Разбира се — обаждаха му се и той се свърза с няколко души. Прибра се около пет и половина и до осем работи в кабинета си на горния етаж. После вечеряхме…

— Споменавал ли е какво го тревожи, освен развоя на делото на Салватори?

— О, да, теглото му. — Фокс се поусмихна. — Изпитваше ужас при мисълта, че може да наддаде дори един килограм. Снощи обсъждахме идеята да увеличи физическите натоварвания и да се подложи на специална операция. Гледахме някаква комедия по телевизията, после си легнах. Но това вече ви го казах.

— Скарахте ли се?

— Моля?

— Попитах ви дали сте се скарали. Ръката ви е покрита със синини, да не би да се сте сбили?

— Не. — Фокс пребледня още повече и очите му отново се наляха със сълзи, заплашващи да рукнат като порой. — Никога не сме стигали до физическа разправа. Естествено, карахме се от време на време. Човешко е, нали разбирате. А синините… сигурно съм се ударил в ръба на ваната, докато се опитвах да…

— Може би господин Фитухю е имал връзка с други.

Фокс гневно я изгледа и отговори с леден тон:

— Ако намеквате, че е имал друг любовник, жестоко се лъжете. Ние си бяхме верни.

— Кой притежава този апартамент?

Лицето на русокосия се изопна.

— Купен е от Фиту, но преди десет години той прехвърли половината на мое име.

„А сега принадлежи само на теб“ — помисли си Ив и продължи разпита:

— Предполагам, че господин Фитухю е бил доста състоятелен. Знаете ли кой е наследникът му?

— Завещал е всичко на мен, с изключение на известни суми за благотворителни цели. Нима мислите, че съм го убил, за да наследя парите му? — Гласът му издаваше раздразнение, но не и страх. — Кой ви дава право да нахлувате в дома ми в такъв печален момент и да ми задавате нелепите си въпроси?

— Трябва да науча всичко, господин Фокс. Реших, че ще предпочетете да ви разпитам тук, отколкото в полицейския участък. Знаете ли дали приятелят ви е колекционирал ножове?

— Не. — Той примигна, сетне пребледня като платно. — Но аз притежавам голяма колекция от старинни ножове. Регистрирана е — побърза да добави.

— Има ли между тях нож със седефена дръжка и с острие, дълго петнайсетина сантиметра?

— Да, изработен е в Англия през деветнайсети век. — Рязко си пое въздух и възкликна: — Нима Фиту е използвал нож от колекцията ми, за да… Изобщо не съм забелязал оръжието. Виждах единствено окървавения си приятел. Действително ли го е направил с моя нож?

— Взех оръжието като веществено доказателство. Ще го проверим за отпечатъци от пръсти, а на вас ще издадем разписка.

— Не, не искам да ми го връщате! — Той закри лицето си с длани. — Господи, какъв ужас! Да използва нож от колекцията ми! — Отново неутешимо зарида.

Ив дочу гласове от съседната стая и разбра, че „метачите“ са пристигнали. Изправи се и се обърна към русокосия:

— Господин Фокс, ще накарам колегите да ви донесат някакви дрехи. Молбата ми е да останете в този кабинет още известно време. Желаете ли да се свържа с някого и да му предам съобщение от ваше име?

— Не. Нямам никакви близки. Не ми трябва нищо.

 

 

— Тук има нещо гнило, Пийбоди — промърмори Ив, докато слизаха с асансьора към подземния гараж. — Представи си само: Фитухю става посред нощ, след като преспокойно е вечерял и си е легнал с любовника си, взима старинен нож и напълва ваната. Запалва свещите, пуска музиката и прерязва вените си. Ей така, напълно безпричинно. Струва ми се доста невероятно човек с блестяща кариера, който е червив от пари и притежава разкошно жилище, а клиентите се надпреварват да търсят услугите му, изведнъж да си каже: „Дявол го взел, защо пък да не се самоубия“.

— Нямам представа какво мотивира самоубийците. Може би защото не съм емоционална личност.

Ив обаче знаеше какво изпитват хората, които са решили да посегнат на живота си. Мисълта за самоубийство често й беше хрумвала, докато живееше в различни държавни приюти и дълго преди това, по времето, когато смъртта й се струваше избавление от ада, в който беше захвърлена.

Ето защо не можеше да повярва, че надменният, богат адвокат е отнел живота си. Продължи да размишлява на глас:

— Засега не е известен мотивът за евентуалното самоубийство. Налице е само любовник, който е колекционирал старинни ножове, който беше облян в кръв и които ще наследи солидно състояние.

— Предполагате, че убиецът е Фокс — проговори Пийбоди, когато се озоваха в гаража. — Но пропускате, че Фитухю беше много по-едър от него. Не вярвам да се е предал, без да се съпротивлява, но както сама забелязахте, нямаше следи от борба.

— Може би са били заличени — промърмори Ив. — А по ръцете на Фокс има синини. Ако Фитухю е бил под въздействието на някакъв наркотик, едва ли би оказал съпротива. С нетърпение очаквам заключението на токсиколозите.

— Защо се стремите да докажете, че става въпрос за убийство?

— Не искам да доказвам каквото и да било. Желанието ми е да стигна до логично заключение, а в този случай самоубийството е лишено от всякаква логика. Може би Фитухю не е успял да заспи и е отишъл в помещението за развлечения. Забелязах, че някой е гледал телевизия — екранът не беше прибран в нишата. Или пък някой нарочно е инсценирал всичко.

— Никога не съм виждала толкова много „играчки“ на едно място — замислено промълви Пийбоди. — Забелязахте ли контролното табло, автоматичния бар, устройството за виртуална реалност, кабинката за различни настроения? Използвала ли сте подобна кабинка, лейтенант?

— Рурк е инсталирал такова чудо вкъщи, но аз предпочитам настроенията ми да се сменят по естествен начин, вместо да ги програмирам. — Ив видя кой седи върху предния капак на колата й и изсъска: — Ето, че настроението ми ще се промени. Чувствам как ще се вбеся.

— Какво виждат очите ми? Далас и Пийбоди отново са заедно. — Надин Фарст, най-добрата телевизионна журналистка на Канал 75, грациозно скочи от колата. — Как прекара медения си месец, Далас?

— Това не те засяга.

— Хей, мислех, че сме приятелки. — Репортерката намигна на Пийбоди.

— Убедих се, че не си губиш времето, след като излъчи онова предаване за нашето празненство.

— Скъпа моя! — Надин разпери ръце. — Представи си — приключваш разследването на много заплетен случай и залавяш убиеца по време на собственото си ергенско празненство, на което присъствах и аз — това се казва новина. Данъкоплатците имат пълното право да бъдат подробно информирани, а в този случай интересът беше огромен. Рейтингът ми се повиши още повече. А сега, още не си стъпила на Земята, отново си се захванала с нещо изключително важно. Какво се е случило с Фитухю?

— Мъртъв е. Слушай, Надин, остави ме на мира. Затънала съм до гуша в работа.

— Стегни се, Ив. — Репортерката я хвана за ръкава. — Спомняш ли си какво преживяхме заедно? Хайде, сподели нещичко.

— Ще ти кажа само, че клиентите на Фитухю ще трябва да си потърсят друг адвокат.

— Но от какво е починал? Убит ли е бил или е нещастен случай?

— В момента разследваме — сопна й се Ив и набра кода на заключващото устройство на колата.

— Пийбоди, ще ми кажеш ли някаква подробност? — Но по-младата жена само се усмихна и сви рамене. Надин отново се обърна към Ив: — Слушай, Далас, всеизвестно е, че вие със скъпия покойник не се обичахте. Върхът на вчерашното му изявление беше, когато те описа като склонно към насилие ченге, възползващо се от служебното си положение, за да убива.

— Жалко, че великият адвокат вече не ще осигурява пикантен материал за пресата и за телевизионните журналисти. — Ив затръшна вратата на колата под носа на Надин, но репортерката й извика през стъклото:

— Значи ти ще ми го осигуриш.

— Фитухю е мъртъв. Полицията разследва обстоятелствата около смъртта му. А сега изчезвай! — Включи двигателя и подкара колата с такава скорост, че Надин трябваше да отскочи, за да не й премажат пръстите на краката. Пийбоди се изкикоти. Ив смразяващо я изгледа и се сопна: — Какво е толкова смешно? Забавляваш се, а?

— Тази жена ми харесва. — Пийбоди се извърна и забеляза, че репортерката е ухилена до уши. — Струва ми се, че допада и на вас.

Ив неволно се усмихна, но побърза да заличи усмивката си и промърмори:

— Имаш странен вкус.

 

 

Всичко вървеше като по ноти. Изпитваш невероятна възбуда, когато упражняваш контрол върху съдбите на хората. Сведенията от различните информационни агенции бяха прилежно въведени в компютъра. Тази дейност изискваше грижливо планиране и отлично организиране. Купчинката дискове с информация бързо нарастваше.

Удоволствието бе невероятно, което само по себе си беше изненадващо. Операцията не беше замислена за развлечение, ала страничните ефекти се бяха оказали невероятно забавни.

Коя ще бъде следващата жертва?

Натисна един клавиш и на монитора се появи лицето на Ив. В дясната половина на екрана се изписаха най-съществените подробности от биографията й. Тази жена беше необикновена. Родното й място и родителите й бяха неизвестни. Когато полицията я открила на някаква задна уличка в Далас, била осемгодишна и страдала от амнезия. Ив Далас беше жена, която не си спомняше как е прекарала първите години от живота си. Най-важните години, когато се формира личността. Години, през които момиченцето е било подлагано на системен побой, изнасилване и психически тормоз. Какво ли отражение е дал този живот върху съзнанието и чувствата на младата жена?

Кошмарът преживян в детството й, я беше подтикнал да започне работа в полицията и да си завоюва репутацията на упорито ченге, което не се отказва лесно. През зимата се беше прочула с разкриването на особено жестоко убийство, в което бяха въвлечени видни личности. По време на разследването на този случай се беше запознала с Рурк.

Натисна друг клавиш и лицето на Рурк се появи на монитора редом с изображението на съпругата му. Бяха необикновена двойка, основателно възбуждаща интерес. Подобно на Ив Далас, той също произхождаше от низините и детството му беше не по-малко кошмарно. Но беше избрал, поне първоначално, обратната страна на закона, за да се издигне и да натрупа богатство.

Сега двамата бяха заедно, бяха съпрузи. Можеше да ги убие когато пожелае. Но засега нямаше да го стори. Не още.

Та играта едва сега започваше.