Серия
В смъртта (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rapture in Death, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 74 гласа)

Единайсета глава

Ив си тананикаше, когато се качи в колата, за да отиде на работа. Чувстваше се отпочинала, умът й беше бистър. Двигателят се включи веднага, климатичната инсталация като по чудо работеше. Това й се стори добро предзнаменование.

Беше готова да се изправи пред командира и да го убеди, че разследването на смъртта на Фитухю трябва да продължи.

Ала когато стигна до кръстовището на Пето авеню и Четирийсет и седма улица, попадна на страхотно задръстване. Уличното движение беше напълно блокирано, в небето кръжаха като лешояди различни летателни апарати, разнасяха се викове и подсвирквания, виеха клаксони и сирени, като че всички водачи бяха забравили забраната за използването им. В мига, когато колата спря, температурата в купето рязко се повиши и достигна четирийсет градуса.

Ив изскочи навън и се огледа.

Собствениците на подвижни сергии се бяха възползвали от случая, промъкваха се между автомобилите и продаваха огромни количества плодов сладолед и безброй чаши кафе. Тя не си направи труда да спре някого от тях, да се легитимира и да му напомни, че търговията е разрешена само на тротоарите. Вместо това си купи кутия пепси и попита продавача какво се е случило.

— Хората от „Свободна ера“ протестират против унищожаването на околната среда. — Младежът се огледа за други клиенти и пусна жетоните й в процепа на количката си. — Те са стотици, заели са цялото Пето авеню. Чувате ли как пеят? Не искате ли кифла? Прясна е?

— Не.

— Е, сигурно ще огладнеете, докато чакате. Скоро няма да мръднете оттук — предупреди я той и подкара количката между спрелите коли.

— Ама че късмет! — възкликна Ив. Платното беше напълно задръстено, изнервените шофьори се надпреварваха да крещят. Ушите й забучаха, тя се облегна на автомобила и отвътре я лъхна горещ въздух.

Отвори вратата, тръсна се на седалката, удари с юмрук контролното табло, при което температурата в купето спадна с петнайсетина градуса. Над улицата бавно премина въздушен автобус, от прозорците му надничаха любопитни туристи.

Макар че нямаше никакво доверие на полицейската таратайка, Ив натисна лоста за издигане във въздуха и включи сирената, която издаде немощен звук, останал незабелязан сред адския шум. Автомобилът завибрира, но все пак се заиздига, като за малко не се блъсна в покрива на намиращата се пред него кола.

— Кълна се, че измъкна ли се оттук, ще закарам тази таратайка за претопяване — промърмори тя и включи комуникатора си. — Пийбоди, какво, по дяволите, става?

— Лейтенант. — Невъзмутимото лице на Пийбоди изплува на монитора. — Предполагам, че сте попаднала на задръстването, причинено от протестния марш на членовете на „Свободна ера“.

— Но тази демонстрация не беше предвидена. Сутринта проверих бюлетина. Сигурна съм, че тези хора нямат официално разрешение.

— Членовете на „Свободна ера“ не се интересуват от официални разрешения. — Тя се прокашля, когато забеляза киселото изражение на Ив. — Препоръчвам да се отправите към Седмо авеню. Движението е доста натоварено, но поне няма опасност от задръстване. Ако погледнете на монитора на контролното табло…

— Да не мислиш, че в тази бракма нещо работи? Обади се на онези типове от сервиза и им кажи, че ще ги направя на кайма. После се свържи с командира, обясни му, че ще закъснея няколко минути. — Докато говореше, тя се опитваше да овладее колата, която ту се издигаше, ту заплашваше да се стовари върху ужасените пешеходци и шофьори. — Ако не пребия някого, ще бъда в участъка след двайсет минути.

Избегна на косъм сблъскването с огромен холограмен плакат, който рекламираше предимствата на пътуването с частен „Джет Стар“. Колата с трясък се приземи на Седмо авеню и за малко не се качи на тротоара, помитайки костюмирания младеж, който помпаше въздушните си кънки. Той стреснато вдигна глава и й показа среден пръст. Ив изобщо не му се разсърди, а само облекчено въздъхна. В този миг комуникаторът й избръмча.

— До всички полицейски коли. Код 1217. Насочете се към небостъргача „Татлър“ на ъгъла на Седмо авеню и Четирийсет и втора улица. На покрива се намира някаква жена. Предполага се, че е въоръжена.

Код 1217 означаваше, че въпросната жена заплашва да самоубие. „По дяволите, това пък какво е?“ — помисли си Ив. Натисна копчето и заговори в микрофона:

— Тук лейтенант Ив Далас. Ще бъда на местопроизшествието след пет минути.

Включи сирената и отново натисна лоста за излитане.

Сградата, където се помещаваше редакцията на „Татлър“ беше съвсем нова. В началото на века постройките, намиращи се на това място, бяха сринати до основи съгласно „програмата за урбанистично разкрасяване“, която всъщност узаконяваше безразборното разрушаване на инфраструктурата и на сградите.

 

 

Небостъргачът се издигаше в небето като кула от сребриста стомана. Около външните му стени като серпентини се виеха ескалатори, отвеждащи до тераси, върху които бяха разположени ресторанти.

Ив паркира колата, без да я е грижа, че препречва пътя на друго превозно средство, грабна чантата със специални принадлежности и си запробива път през тълпата на тротоара. Показа значката си на човека от охраната, по чието лице се изписа облекчение.

— Слава богу, че дойдохте. Тя е на покрива, има флакон със сълзотворен спрей. Напръска Бил право в очите, когато той се опита да я свали.

— Коя е тя? — попита Ив, докато крачеше редом с него към асансьорите.

— Съриз Дивейн. Собственичка е на цялата сграда.

— Дивейн ли? — Ив си спомни, че се е запознала с нея на прием, даван от Рурк. Съриз беше изпълнителна директорка на „Татлър Ентърпрайз“. — Нима твърдите, че се е покатерила на покрива и заплашва да се самоубие? Що за нелепа шега? Или може би е идиотски рекламен трик за повишаване на тиража на вестника?

— Не е никаква шега. — Човекът от охраната поклати глава. — Отгоре на всичко е гола-голеничка. Това е всичко, което знам — добави той, когато асансьорът се стрелна нагоре. — Нейният заместник Франк Рабит вдигна тревогата. Ще научите подробностите от него… стига да се е свестил. Чух, че припаднал, когато тя се озовала на перваза на покрива.

— Повикахте ли психиатър?

— Да. Горе е психотерапевтът на компанията, обадихме се и на специалист по самоубийствата, който вече пътува насам. Същото се отнася за пожарната и за спасителния екип. Но вероятно ще се забавят. Има страхотно задръстване на Пето авеню.

— Добре че ми каза.

Вратите на асансьора се отвориха и Ив пристъпи на покрива. Лъхна я хладен ветрец, който не можеше да достигне до напечените от слънцето улици на Ню Йорк.

Кабинетът на Съриз беше вграден в покрива. Полегатите стени бяха от специално стъкло и позволяваха на обитателката на помещението да наблюдава от високо града и жителите му, които осигуряваха богат материал за вестника.

Ив надникна през стъклото и видя, че кабинетът е обзаведен с прекрасни мебели и картини, както и със супермодерна електронна техника. Върху подковообразното канапе лежеше мъж с компрес на челото.

— Ако това е Рабит, кажи му да се вземе в ръце и да дойде тук, за да ми съобщи подробностите. А от теб искам да накараш всички да се махнат от покрива. Разпръснете онези зяпачи на улицата. Ако тя реши да скочи, не бива да пострадат невинни хора.

— Нямам достатъчно хора… — заоправдава се той.

— Доведи Рабит — прекъсна го Ив и се свърза с полицейския участък. — Пийбоди, имам проблем.

— Вече знам. С какво мога да ви помогна?

— Като дойдеш тук. Междувременно изпрати хора да разпръснат тълпата. Искам цялата налична информация за Съриз Дивейн. Помоли Фийни да запише разговорите й по домашния и служебния й видеотелефони, които е провела през последните двайсет и четири часа. И побързай.

— Слушам. — Пийбоди прекъсна връзката.

Ив се обърна и видя, че човекът от охраната подкрепя някакъв млад човек, който едва се държеше на краката си. Навярно това бе Франк Рабит. Вратовръзката му беше разхлабена, добре подстриганата му коса беше разрешена и сплъстена. Ръцете му трепереха.

— Разкажете ми какво се случи — нареди му Ив. — Кратко и ясно! Припадайте колкото си щете, но след като ми дадете необходимата информация.

— Ами тя… тя просто излезе на покрива. — Гласът му пресекна и той се облегна на човека от охраната. — Изглеждаше много щастлива, движеше се грациозно, сякаш танцуваше. Беше… беше съблякла дрехите си. Всичките…

Ив повдигна вежда. В момента Рабит като че беше повече шокиран от внезапните ексхибиционистките прояви на началничката си, отколкото от вероятността тя да се самоубие.

— Но преди това навярно се е случило нещо, което да я подтикне към това.

— Нямам представа, заклевам се. Вчера ми нареди да дойда по-рано на работа. Пристигнах около осем и я заварих да пуши и нервно да крачи из кабинета. Притесняваше се заради едно дело, заведено срещу вестника. Всъщност това не ни се случва за пръв път — съдебните процеси срещу „Татлър“ са нещо обикновено. Когато ме видя, шефката ми нареди да отида в правния отдел и да ги накарам да си напрегнат мозъците. Искала да остане няколко минути сама, за да се успокои и да обмисли следващите си ходове. — Той млъкна и закри лицето си с длани. — След петнайсет минути се появи на покрива — усмихната и чисто гола. Бях толкова смаян, че направо се вкамених. — Зъбите му затракаха. — Никога не съм я виждал да си сваля дори обувките.

— Голотата й не е най-големият проблем. Спомнете си, каза ли ви нещо, каквото и да било?

— Ами… вече ви обясних, че бях като ударен от гръм. Промълвих: „Госпожице Дивейн, какво правите? Лошо ли ви е?“ А тя се засмя и отвърна, че всичко било наред, направо прекрасно. Щяла да поседи на покрива, после щяла да скочи. Помислих, че се шегува. Бях толкова нервен, не знаех как да постъпя. — Той впери в Ив помътнелите си очи. — Засмях се, а тя тръгна към края на покрива. Внезапно изчезна от погледа ми. Реших, че е скочила и изтичах след нея. Видях я да седи, да размахва крака и да си тананика. Помолих я да не прави така, току-виж загубила равновесие. Тя се изкикоти, напръска очите ми със спрея и заяви, че току-що си е възвърнала равновесието, а аз трябвало да бъда послушно момче и да я оставя на спокойствие.

— Обаждала ли се е на някого? Търсили ли са я?

— Не. — Младият мъж навлажни с език устните си. — Всички разговори минават през моя видеотелефон. Слушайте, сигурен съм, че ще скочи. Преди малко, докато я наблюдавах, се приведе и за малко не политна надолу. Обясни ми, че щяло да бъде прекрасно. Повярвайте ми, ще го направи!

— Ще се погрижим за нея. Стойте наблизо, може би ще се наложи отново да разговаряме. — Ив се огледа. Веднага забеляза психотерапевта на компанията. Позна го по бялата престилка. Прошарената му коса беше вързана на конска опашка.

Ив тръгна към него, но внезапно дочу шум от въртящи се перки и забеляза първия въздушен фургон. Изруга мислено всички представители на медиите и най-вече на Канал 75. Както обикновено Надин Фарст първа беше надушила „горещата“ новина.

Психологът подръпна престилката си, когато забеляза насочената към него камера. Ив реши, че този тип положително ще й бъде противен. Приближи се до него и му показа значката си. Погледът му издаваше огромната му възбуда и любопитство. Младата жена си каза, че богата компания като „Татлър“ би могла да си позволи някой истински специалист.

— Лейтенант, мисля, че отбелязах известен напредък — обърна се той към нея.

— Доколкото виждам жената не е помръднала от мястото си. — Тя се приведе и извика: — Съриз, чувате ли ме?

— О, имам гости! — Жената, която седеше на ръба на покрива, вдигна поглед към Ив. Беше красива. Кожата й беше с цвета на току-що разцъфнала роза, гарвановочерната й къдрава коса се развяваше от ветреца. Зелените й очи се открояваха върху тясното й лице. Погледът й беше замечтан.

— Но това е самата Ив Далас! — възкликна тя. — Ив Далас — младоженката. Между другото сватбената церемония беше прекрасна. Най-забележителното светско събитие на годината. Постарахме се да информираме най-подробно хилядите ни читатели.

— Браво на вас.

— Честно казано измъчих хората от информационния отдел, но никой не успя да разбере къде ще прекарате медения си месец. Само Рурк може да постигне пълно медийно затъмнение. — Тя закачливо размаха пръст и твърдите й гърди се полюшнаха. — Не биваше да бъдете толкова потайни, обществеността умира да научи всичко за вас. — Изкикоти се и за малко не загуби равновесие. — Толкова ми е забавно, няма смисъл да бързам. — Изправи се и помаха на въздушните фургони. — Мразя проклетата телевизия. Бог знае защо, но в момента обичам всички!

— Радвам се за теб, Съриз. Предлагам да се качиш при мен и да си поговорим. Ще ти разкажа подробности за сватбеното ни пътешествие. Само си помисли — ще ти дам ексклузивно интервю.

Чернокосата жена лукаво се усмихна и отрицателно поклати глава.

— Аз пък ти предлагам да дойдеш тук. Ще скочим заедно. Повярвай ми, ще бъде прекрасно.

— Госпожице Дивейн — обади се психотерапевтът, — всеки от нас има моменти на отчаяние. Разбирам ви. Подкрепям ви. Долавям скръбта ви.

— Я се разкарай! — Съриз му направи знак да се отдръпне. — Не виждаш ли, че разговарям с Ив. Хайде, ела при мен, скъпа. Но не се приближавай. — Тя разклати флакона и отново се изкикоти. — Ела да ми правиш компания.

— Лейтенант, съветвам ви да не… — започна психиатърът.

— Млъкнете и изчакайте помощничката ми. — Ив се прехвърли през стоманената предпазна стена и стъпи на перваза на сградата, който беше широк едва петдесетина сантиметра. Седемдесет етажа по-долу улицата изглеждаше като тънка нишка. Сега вятърът не й се струваше приятен. Поривите му заплашваха да я изпратят в бездната. Ив опита да преодолее страха си, изчака сърцето й да се поуспокои и притисна гръб към стената на сградата.

— Не е ли прекрасно! — въздъхна Съриз. — Какво ли не бих дала за чаша вино. Не, моментът е по-подходящ за шампанско, не мислиш ли? Бутилка шампанско, реколта 47-а, което Рурк предпочита.

— Мисля, че у дома има цяла каса. Хайде да отидем у нас и да се повеселим.

Съриз се изкиска, извърна глава и широко се усмихна. Сърцето на Ив подскочи — така се бе усмихнал младият инженер, когото бяха открили обесен в стаята му.

— Вече съм пияна от щастие.

— Щом си щастлива, защо седиш гола на покрива и се готвиш да се самоубиеш?

— Точно това ме прави щастлива. Не мога да проумея защо не ме разбираш. — Тя вдигна лице към небето и затвори очи. Ив рискува и пристъпи по-близо до нея. — Питам се как е възможно никой да не го разбира. Толкова е красиво и вълнуващо! Това е най-прекрасното нещо на света.

— Ако скочиш от покрива, ще настъпи краят на прекрасните неща. Всичко ще свърши.

— Не! Не! — Тя отново отвори очи и Ив забеляза, че погледът й е празен. — Нима не разбираш, че това е само началото? О, всички сме толкова слепи!

— Сигурна съм, че каквото и да се е случило, то е поправимо. — Ив предпазливо докосна ръката на Съриз, но не я хвана. Страхуваше се да рискува. — Силният човек се бори за живота си, стреми се да оцелее. Възможно е да промениш много неща, но за да го постигнеш, трябва да се бориш.

— Но това е много, много трудно. Какъв е смисълът от толкова усилия, като след секунди ще изпитам върховното удоволствие. Чувствам се прекрасно! Не, недей! — Съриз се изкиска и насочи флакона към лицето на Ив. — Не се опитвай да ми попречиш. Никога не съм се забавлявала така.

— Забравяш, че има хора, които те обичат, тревожат се за теб. Помисли за семейството си. — Докато говореше, Ив отчаяно се опитваше да си припомни дали младата жена има съпруг и дете. — Ако сториш каквото си намислила, ще им причиниш много мъка.

— Няма да страдат, когато разберат истината. Наближава часът, когато всички ще я проумеят. Тогава всичко ще бъде по-хубаво. По-красиво. — Втренчи се замечтано в лицето на Ив и ужасяващата усмивка отново разтегли устните й. — Ела с мен. — Тя се вкопчи в ръката на Ив. — Ще бъде прекрасно. Само се отпусни.

Потта се стичаше на вадичка по гърба на Ив. Жената стискаше ръката й като в клещи; ако опита да се освободи, и двете ще бъдат обречени. С огромно усилие на волята остана неподвижна; помъчи се да забрави вятъра, който сякаш се опитваше да я запрати в пропастта, и жуженето на камерите, които записваха всичко.

— Не искам да умра, Съриз — спокойно изрече тя. — Ти също не го искаш. Само страхливците се самоубиват.

— Грешиш — изследователите отнемат собствения си живот. Е, няма да те карам насила. — Тя пусна ръката на Ив и пискливо се изсмя. — Господи, толкова съм щастлива! — Разпери ръце и политна в бездната.

Ив инстинктивно понечи да я задържи. За малко не загуби равновесие, когато пръстите й докоснаха гладкото бедро на Съриз. Вятърът я подхвана, заплашвайки да я запрати в пространството след Съриз, която вече летеше надолу. Ив безпомощно се взираше в усмихнатото й лице, докато престана да различава чертите му.

— Боже мой! Боже мой! — машинално повтаряше тя. Усети, че й се повдига. Успя да се прилепи до стената, отметна глава и затвори очи. Като че отдалеч дочуваше писъци, усети раздвижването на въздуха, когато въздушният фургон прелетя на сантиметри от нея, за да може операторът да я снима в едър план.

— Лейтенант! Далас!

Тя поклати глава, сякаш да прогони досадна муха.

Пийбоди, която стоеше на покрива, погледна надолу и се помъчи да сподави вика си. Бледа като платно, Ив стоеше на перваза; само едно невнимателно движение и щеше да полети след жената, която се бе опитала да спаси. Пийбоди дълбоко си пое въздух и рязко заговори:

— Лейтенант Далас, присъствието ви е необходимо тук. Трябва ми вашето записващо устройство, за да изготвя подробен рапорт.

— Не викай, Пийбоди. Чувам те — уморено промълви Ив. После, без да отклонява погледа си, се пресегна назад и се хвана за ръба на покрива. По-младата жена побърза да сграбчи ръката й. Ив се изправи, обърна се към Пийбоди и прочете в очите й страх. — Бях едва осемгодишна, когато изпитах желание да скоча през прозореца и да сложа край на живота си. — Въпреки че краката й трепереха, тя успя да се изкачи обратно на покрива. — Бъди спокойна, никога няма да го сторя.

— Божичко, как ме изплаши, Далас! — Пийбоди за миг забрави официалния тон и здраво прегърна Ив. — Помислих, че онази жена ще те повлече със себе си.

— И аз си помислих същото, но нали не се случи? Овладей се, Пийбоди. Даваме богат материал на проклетите репортери.

— Извинете. — Сътрудничката й се изчерви и се отдръпна.

— Няма нищо. — Ив погледна към психотерапевта, който притискаше ръка към сърцето си и с удоволствие позираше пред фотоапаратите и телевизионните камери. — Тъпак! — промърмори и пъхна ръце в джобовете си. Необходима й беше още минута, за да се овладее напълно. — Не успях да й попреча, Пийбоди! Не можах да открия правилния бутон.

— Понякога бутонът липсва.

— Нещо я е накарало да стигне до там — промълви Ив. — Следователно би трябвало да има начин да я разубедя.

— Съжалявам. Познавахте я, нали?

— Да, запознаха ме с нея на някакво празненство, но само толкова. Не бяхме близки приятелки. — Опитваше се да забрави случилото се, но смъртта, независимо как бе настъпила, винаги я разстройваше, караше я да се чувства виновна. — Да видим какво може да се направи тук. Успя ли да се свържеш с Фийни?

— Да. Той изолира видеотелефоните на жертвата и заяви, че лично ще прослуша записите. Събрах цялата информация за госпожица Дивейн, но нямах време да се запозная с нея.

Двете се отправиха към кабинета. През стъклената стена се виждаше Рабит, който седеше с глава, отпусната между коленете си.

— Направи ми една услуга, Пийбоди. Предай този лигльо на някой униформен полицай, който да запише официалните му показания. В момента нямам нерви за него. Искам да бъде забранен достъпа до кабинета. Ще се опитаме да разберем какво я е подтикнало към тази отчаяна постъпка.

Пийбоди се подчини. След като изведе Рабит, тя запечати външните врати.

— Готово, лейтенант.

— Колко пъти съм ти казвала да не ме наричаш така?

— Много пъти, лейтенант — усмихнато изрече Пийбоди, надявайки се да разведри атмосферата.

— Голяма хитруша си. — Ив въздъхна. — Включи записващото устройство.

— Включено е.

— И така, да се опитаме да възпроизведем случилото се. Съриз е дошла рано, нервирана е. Рабит твърди, че се притеснявала заради някакво дело, заведено срещу вестника. Искам подробности за това дело. — Докато говореше, тя се разхождаше из кабинета, опитвайки се да запомни всяка подробност. Не пропусна да забележи стилизираните бронзови скулптори, изобразяващи митологични същества. Плътният килим беше небесносин, бюрото бе в розови тонове и лъщеше като огледало. Мебелите бяха в същия цвят. В огромна урна от кована мед бяха засадени екзотични цвята, в двете саксии — красиви дръвчета.

Ив се приближи до бюрото и извади от чантата си картата със специалния код, осигуряващ й достъп до всякакви компютри. Интересуваше се кога за последен път Съриз е използвала своя компютър.

Използван за последен път в 8:10, последен потърсен файл № 3732-П, относно делото, заведено от Каслър срещу „Татлър ентърпрайз“.

— Навярно това е делото, което й е създавало проблеми — реши Ив. — Съвпада с първите показания на Рабит. — Погледна към мраморния пепелник, който преливаше от недопушени и смачкани угарки. Извади пинсетите и с тях взе една угарка. Огледа я и се обърна към помощничката си:

— Карибски тютюн. Троен филтър. Тези цигари не са от евтините. — Постави ги в специално пликче за веществени доказателства.

— Нима мислите, че съдържат някакъв наркотик?

— По очите й личеше, че е взимала нещо. — Помисли си, че докато е жива няма да забрави тези очи. — Да се надяваме, че в лабораторията ще открият нещо. Вземи проба и от кафето. — Все пак не разчиташе особено на резултатите от токсикологичния анализ. Та нали и при другите самоубийства в кръвта на жертвите не беше открита нито следа от дрога. — Да, по очите й познах, че нещо не е наред. А усмивката й ме ужаси. Вече съм виждала тази усмивка — изписана по лицата на двама мъртъвци.

Пийбоди, която подреждаше пликчетата с веществени доказателства, вдигна глава и любопитно я изгледа.

— Мислите ли, че между това самоубийство и другите има някаква връзка?

— Мисля, че не е имало повод да посегне на живота си. Съриз Дивейн е била амбициозна жена, постигнала големи професионални успехи. Ще спазим процедурата, но отсега се обзалагам, че няма да открием мотив за самоубийство… И така, тя изпраща Рабит в правния отдел — продължи Ив, крачейки из кабинета. Отнякъде долиташе натрапчиво бръмчене. Тя нервно се огледа и се намръщи, когато забеляза как един телевизионен фургон още кръжи във въздуха. — Ако обичаш, спусни щорите. Писна ми от тези досадници.

— С най-голямо удоволствие. — Пийбоди затърси съответния бутон на таблото. — Видях Надин Фарст в един от вертолетите. Добре, че беше с предпазен колан. Така се беше подала навън, че имаше опасност да падне и да стане главната героиня в собствения си репортаж.

— Поне няма да изопачи истината — промърмори Ив и доволно кимна, когато щорите закриха прозрачните стени. После включи осветлението и отново заговори: — Искала е да се отпусне, да се подготви за предстоящия работен ден.

Отиде до хладилника и го отвори. Видя бутилки с безалкохолни напитки и с вино, плодове. Личеше си, че една от бутилките с вино е била отворена, после запушена със специална въздушна тапа, но липсваше чаша, която да подскаже, че Съриз е започнала да пие от сутринта. Всъщност странният й поглед едва ли можеше да се обясни с една-две чаши изпит алкохол.

Банята се намираше до кабинета и беше обзаведена с уред за хидромасаж, малка сауна и кабинка за повишаване на настроението. В шкафчето Ив откри купища таблетки: приспивателни, транквиланти и разрешени от закона хапчета за повишаване на тонуса.

— Нашата Съриз е допринасяла за разцвета на фармацевтичната промишленост — обърна се тя към Пийбоди. — Изпрати ги за анализ.

— Божичко, толкова са много, че би могла да открие собствена аптека. Кабината е настроена на „съсредоточаване“ и за последен път е използвана вчера сутринта.

— Да видим как е отпочивала. — Ив влезе в съседното помещение, което се оказа малка дневна. Тук имаше пълна система уреди за забавление и стол за сън, а обслужването се извършваше от дроид.

Елегантен сиво-зелен костюм беше грижливо сгънат върху масичката. Под нея бяха поставени обувки в същия цвят. В стъклената купа бяха прибрани бижута: масивна златна верижка, изящно изработени обеци и гривна, комбинирана с часовник и записващо устройство.

— Съблякла се е тук. Но защо?

— Някои хора си почиват по-добре без дрехи, които да ги притесняват — каза Пийбоди и се изчерви, когато Ив изпитателно я изгледа. Сетне побърза да добави: — Поне така съм чувала.

— Може би. Но Съриз не е била от тези хора. Асистентът й сподели, че никога не я е виждал да си сваля дори обувките, но ето че тя се оказва тайна нудистка. Изглежда невероятно.

Забеляза очила за виртуална реалност, оставени върху страничната облегалка на стола за сън, и промърмори:

— Може би все пак ги е използвала. Била е изнервена и раздразнена. Търсела е начин да се успокои. Излегнала се е на стола и се е озовала в един свят, който сама е програмирала. — Тя взе очилата и замислено ги огледа. Най-странното бе, че преди да умрат, Фитухю и Матиас също бяха „пътували“ в света на виртуалната реалност.

— Ще проверя в кое кътче на планетата се е пренесла и кога е използвала очилата. Предупреждавам те да ме зашеметиш с оръжието си, ако след това изпитам желание да се самоубия или да си почивам, като се съблека гола.

— Слушам, лейтенант.

Ив повдигна вежда и кисело допълни:

— Това не означава, че трябва да изпитваш удоволствие, изпълнявайки заповедта ми.

— В никакъв случай, лейтенант. — Пийбоди скръсти ръце на гърдите си и се втренчи в нея, готова да реагира при най-малкия признак на странно поведение.

Ив се усмихна, сложи си очилата и включи устройството, което показваше кога за последен път са използвани. След миг възкликна:

— Май се натъкнах на нещо важно. Използвала ги е днес сутринта, малко преди да излезе на покрива.

— В такъв случай е опасно да ги слагате. Най-добре да бъдат използвани под наблюдение.

— Ти ще ме наблюдаваш, Пийбоди. Ако забележиш, че искам да сложа край на живота си, вземи съответните мерки. Възпроизвеждане на последната програма — нареди тя и се изтегна на стола. — Господи! — възкликна, когато видя към нея да се приближават двама мускулести младежа. Бяха голи, с изключение на черните кожени препаски, украсени със сребърни орнаменти. И двамата бяха възбудени.

Ив беше просната върху огромно легло в някаква бяла стая. Беше гола и усещаше под себе си милувката на копринените чаршафи. Над леглото имаше прозрачен балдахин, през който се процеждаше светлината на свещите, поставени в разкошен кристален свещник.

Дочуваше се тиха музика — беше странна, някак езическа. Ив се облягаше върху платна от пухени възглавници. Когато понечи да стане, единият младеж, напомнящ древногръцки бог, я тласна назад и я възседна.

— Слушай, приятел…

— Искам да ти доставя удоволствие, господарке — прошепна той и започна да масажира гърдите й, втривайки в кожата й ароматни масла.

„Става опасно“ — помисли си Ив и неволно потръпна от удоволствие. Младежът продължи да я масажира. Опитните му пръсти се плъзгаха по корема й, по бедрата, надолу по краката й. Сега тя разбираше как подобна ситуация може да накара една жена да захвърли дрехите си и да се усмихва от удоволствие, но не и да я тласне към самоубийство.

„Дръж се“ — заповяда си и се опита да мисли за нещо друго. За онова, което се готвеше да каже на командира. За странните вдлъбнатинки в мозъците на тримата самоубийци.

Младежът захапа зърното й, след миг тя усети влажния му език. Тялото й моментално реагира. Ив понечи да отблъсне младежа, но ръката й се плъзна върху рамото му.

Другият коленичи и наведе глава между краката й.

Тялото й се загърчи от удоволствие. Тя се задъха, рязко свали очилата и видя, че Пийбоди я наблюдава, зяпнала от удивление.

— Онова, което преживях, не беше разходка по безлюден морски бряг — успя да изрече тя.

— Забелязах. Къде се озовахте?

— Върху огромно легло, в компанията на двамина полуголи младежи. — Ив въздъхна и остави очилата на масичката. — Кой би предположил, че тя си почива, като се забавлява с еротични видения?

— Лейтенант, като ваша сътрудничка смятам да изпробвам тази програма. Нещо като проверка на веществените доказателства.

— Не ти разрешавам да поемеш този риск — иронично заяви Ив.

— Аз съм ченге, лейтенант. Животът ми е изпълнен с рискове.

Ив стана и подаде очилата на сътрудничката си, при което в очите на Пийбоди проблесна надежда.

— Постави ги в специално пликче, полицай.

— По дяволите! — промърмори по-младата жена, но се подчини. — Готини ли бяха онези младежи?

— Приличаха на богове. — Ив се върна в кабинета и за последен път го огледа. — Ще изпратя тук „метачите“, но се съмнявам, че ще открият нещо. Ще взема със себе си диска, на който си записала информацията за Съриз и ще се свържа с близките й — навярно вече са научили за смъртта й, благодарение на проклетите репортери. — Взе чантата с принадлежности и добави: — Не изпитвам никакво желание да се самоубия.

— Радвам се да го чуя, лейтенант.

Ив намръщено се втренчи в очилата.

— Колко време продължи това? Пет минути, предполагам.

— Близо двайсет. — Пийбоди кисело се усмихна. — Времето лети, когато правиш секс.

— Не правех секс. — Тя гузно погледна венчалната си халка. — Слушай, ако имаше нещо нередно в тази програма, щях да го усетя. Струва ми се, че не тук се крие разрешението на загадката. Все пак накарай да анализират програмата и въздействието й върху хората.

— Слушам.

— Изчакай Фийни. Може би ще открие нещо интересно в записите на разговорите й. А пък аз отивам да се подмажа на командира. Когато свършиш тук, предай веществените доказателства в лабораторията и ела в канцеларията ми. — Тръгна към вратата, обърна се и подметка: — Да не си посмяла да изпробваш очилата.

— Развали ми удоволствието — промърмори Пийбоди, когато се убеди, че началничката й няма да я чуе.