Серия
В смъртта (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rapture in Death, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 74 гласа)

Десета глава

Малко преди края на работното време Ив успя да подготви подробен доклад за приликите между предполагаемите самоубийства. Изложи и предположението си, че смъртта на сенатора се дължи на същите, все още неизвестни причини. Препрати доклада си до служебния компютър на Уитни и съобщение до домашния му видеотелефон.

Знаеше, че ако съпругата му не е организирала някое от вечните си тържества, до сутринта командирът вече ще е прочел доклада. Надяваше се това да се случи — нямаше време за губене.

Качи се на външния ескалатор, който я отведе в отдела за електронна обработка на информацията.

Завари Фийни на работното му място. Ирландецът носеше специални очила, зад които очите му изглеждаха големи колкото чинийки. Дебелите му пръсти умело боравеха с деликатните инструменти.

— Какво, да не би всички техници от отдела по поддръжка да са се разболели? — попита тя и приседна на ръба на бюрото му. В отговор Фийни само изръмжа. Ив търпеливо изчака, докато ирландецът постави в прозрачната купичка някакво микроскопично парченце сребрист метал и промълви:

— Някой шегобиец добре се е позабавлявал. Успял е да вкара някакъв вирус в компютъра на шефа.

— Успя ли да го поправиш? — обърна се тя към ирландеца.

— Не още. — Фийни взе с пинсети парченцето и внимателно го огледа. — Важното е, че открих вируса и го отстраних. Горкичкият, мъртъв е. Когато му направя аутопсия, ще имам повече информация.

Младата жена неволно се усмихна — типично за него беше да говори за чиповете и за другите компоненти като за човешки същества. Той върна парченцето в купичката, запечати я, свали очилата и примигна. Ив с умиление си каза: „Както винаги е със смачкани дрехи, косата му е щръкнала, а под очите му има тъмни сенки от умора. И въпреки това го харесвам точно такъв“. Дължеше кариерата си на ирландеца, при когото беше изкарала обучението си. Той й беше предал тънкости на занаята, които Ив никога нямаше да научи от дисковете с лекции или от видеокасетите. Въпреки че Фийни вече не работеше в отдел „Убийства“, продължаваше да се обръща за помощ към него.

— Признай, че ти липсвах — закачливо изрече тя.

— Изобщо не съм забелязал отсъствието ти. — Ирландецът се ухили и посегна към чинийката със захаросани бадеми. — Е, как прекара тежкарския си меден месец?

— Идеално. — Тя също си взе от бадемите. След ранната закуска не беше хапнала нито залък. — Въпреки че през последния ден се наложи да вляза в ролята си на полицай. Задължена съм ти за информацията, която ми изпрати.

— За мен беше удоволствие. Не разбирам какво странно намираш в тези самоубийства. Хората са решили да сложат край на живота си — точка по въпроса.

— Може би си прав. — Ив замислено се огледа. Кабинетът на Фийни беше много по-голям от мизерната й канцелария, както се полагаше на по-високия му чин. Освен това ирландецът изпитваше ужас от малки помещения. Тук имаше дори телевизор, който беше настроен на канала за класически филми. На екрана се виждаше как спускат Индиана Джоунс в ров, пълен с отровни змии. — Все пак се натъкнах на нещо интересно.

— Ще го споделиш ли с добрия стар Фийни?

— Затова съм дошла. — Извади от джоба си диска, върху който беше прехвърлила данните за сенатора. — Тук има снимка на мозък, но не е много ясна. Можеш ли да я увеличиш?

— Излишен въпрос — знаеш, че мога всичко. — Той взе диска и го постави в компютъра си. Намръщи се, когато изображението се появи на монитора. — Скапана работа. Да не би да си снимала с миникамера направо от екран?

— По-добре е да не знаеш подробностите.

Фийни се обърна и все още намръщен, строго я изгледа.

— Май се движиш по ръба на закона, Далас.

— Умея да пазя равновесие.

— Да се надяваме, че няма да паднеш. — Фийни извади клавиатурата — предпочиташе да оперира ръчно. Пръстите му бързо занатискаха клавишите, сякаш беше пианист. Ив се приведе, но той нервно повдигна рамо. — Не ме притеснявай, малката.

— Изгарям от любопитство.

Постепенно изображението се проясни и стана по-контрастно. Младата жена се опита да обуздае нетърпението си, докато Фийни работеше и тихичко си тананикаше. На екрана на телевизора Харисън Форд се опитваше да се справи със змиите.

— Това е максималното, което мога да постигна с този компютър. Ако искаш повече, ще трябва да използвам главния. — Той я изгледа изпод око. — Но за това трябва да поискам специално разрешение.

Ив знаеше, че заради нея ирландецът е готов да наруши правилника и да рискува да бъде изправен пред съда.

— Засега ще се задоволя с онова, което имаме. Забелязваш ли нещо ето тук? — Тя посочи миниатюрното петънце.

— Забелязвам, че мозъкът на този човек е бил подложен на ужасна травма.

— Но това петънце съм виждала и преди. На две различни снимки.

— Не съм невролог, но предполагам, че би трябвало да го има.

— Абсолютно си прав — заяви Ив.

 

 

Прибра се вкъщи по-късно от обикновено. Съмърсет я посрещна на вратата и надменно изрече:

— Очакват ви двама… господа.

Сърцето на Ив се сви при мисълта, че от службата за охрана са разбрали за скритата й камера.

— Униформени ли са? — плахо попита тя.

Икономът стисна устни, сетне благоволи да отговори:

— Не. Поканих ги в малкия салон. Настояваха да ви изчакат, макар да им съобщих, че не сте ме уведомила кога ще се приберете. Рурк пък се обади и съобщи, че ще се забави в службата.

— Добре, ще отида при гостите. — В момента копнееше за една хубава вечеря, за гореща вана и за уединение, за да размисли върху новополучената информация. Примирено въздъхна и отиде в малкия салон, където завари Леонардо и Джес Бароу. Отначало изпита облекчение, сетне се разгневи. Този мръсник Съмърсет познаваше Леонардо и можеше да й съобщи кой я очаква.

— Далас! — По широкото лице на дизайнера се разля усмивка. Той прекоси стаята, движейки се грациозно, въпреки исполинските си размери. Носеше лилав гащеризон и широка зелена риза от някаква прозрачна материя. Докато го оглеждаше, Ив си каза, че ненапразно Мейвис е луда по него. Той стисна ръката й в огромните си лапи и присви очи. — Още не си се подстригала. Ще се обадя на Трина и ще ти запиша час.

— Слушай… — Ив нерешително прекара пръсти през косата си. — Точно сега нямам никакво време за…

— Длъжна си да поддържаш външността си заради Рурк. Не забравяй, че вече си негова съпруга и трябва да заемеш подобаващото ти се място в обществото.

„По дяволите! — помисли си тя. — Преди всичко съм ченге. Престъпниците и жертвите хич не ги е грижа дали съм подстригана според модата.“ А на глас изрече:

— Добре, ще отида при Трина веднага, щом…

— Занемарила си се — прекъсна я Леонардо, без да изслуша оправданията й. — Клепачите ти са подпухнали, веждите ти трябва да бъдат оформени.

— Да, но…

— Трина ще ти се обади и ще ти определи час. — Той я хвана под ръка и насила я настани в едно кресло. — Почини си. Имала си тежък ден. Искаш ли нещо за пиене?

— Не. Бих предпочела…

— Чаша вино! — Дизайнерът се усмихна, доволен от гениалното си хрумване и я докосна по рамото. — Ей сега ще ти донеса чаша хубаво вино. Не се тревожи — с Джес няма да ти отнемем много време.

— Роден е да се грижи за някого — обади се Джес, когато Леонардо се отдалечи. — Радвам се да ви видя, лейтенант.

— Няма ли да ми се скарате, че съм напълняла и да ме посъветвате да отида на козметичка? — заядливо попита Ив, после въздъхна и се отпусна в креслото, което й се стори невероятно удобно след твърдите столове в полицейския участък. — Хайде, изплюйте камъчето. Сигурно тук ви води важна причина, иначе не бихте изтърпели високомерното поведение на Съмърсет.

— Всъщност той само ни изгледа, като че сме прокажени, и побърза да ни затвори тук. Навярно след като си отидем, ще направи пълна инвентаризация за да се убеди, че не сме откраднали нещо. — Джес седна със скръстени крака на възглавницата пред креслото на Ив. Сребристите му очи се усмихваха, гласът му беше мелодичен като кристална камбана. — Между другото, тук има много ценни вещи.

— Със съпруга ми обичаме красивите предмети. Слушай, Джес, предпочитам да си говорим на „ти“. Ако действително се интересуваш от къщата, трябваше да те разведа преди Леонардо да ме постави в това кресло. Сега нямам сили да се помръдна.

— О, нямам нищо против. Стига ми да гледам теб. Надявам се да не ми се обидиш, ако ти кажа, че си най-готиното ченге, с което… съм имал работа.

— Странно, но не съм забелязала да имам… работа с теб. — Очите й дяволито проблеснаха.

Джес се изкиска и я потупа по коляното. Ив отново си каза, че този човек има необикновено красиви ръце.

— С удоволствие ще огледам този прекрасен дом, когато си свободна да ме разведеш. Ала сега сме дошли за услуга.

— Да не би да са ти отнели шофьорската книжка за неспазване на правилника?

Красивото му лице засия.

— Като заговорихме на тази тема…

Леонардо се появи с кристална чаша със златисто вино и се провикна:

— Не я дразни, Джес.

Ив протегна ръка за чашата и обясни:

— Не ме дразни, а флиртува с мен. Очевидно опасността го привлича.

Красавецът със сребристи очи се засмя и мелодичният му смях отекна в малкото помещение.

— Хванахте ме на местопрестъплението. Но от опит знам, че най-безопасно е да се флиртува с жени, които имат щастлив брак. — Той разпери ръце, а Ив отпи от виното и замислено го огледа. — Повярвайте, че е най-безопасно. — Хвана ръката й и прекара пръст по гравираната венчална халка.

— Последният мъж, който се опита да ме сваля, излежава доживотна присъда — промълви младата жена. — Но преди това го смазах от бой.

— Леле боже! — Джес се изкиска и пусна ръката й. — Май е по-добре Леонардо да те помоли за услугата.

— Всъщност молбата ни е да помогнеш на Мейвис. — При споменаването на певицата, очите му се насълзиха от умиление. — Джес смята, че дискът е готов. Но сама знаеш, че конкуренцията в света на забавната музика е безмилостна. А Мейвис толкова иска да успее… Знаеш какво преживя, след като я арестуваха заради убийството на Пандора и собственикът на „Синята катерица“ я накара да напусне.

— Разбира се, че й се събра твърде много. — Ив отново изпита чувство на вина заради онова, което беше причинила на приятелката си. — Но всичко свърши благополучно.

— Благодарение на теб — настоя Леонардо. — Ти й повярва и направи всичко, за да я спасиш. А сега те моля да й направиш още една услуга, защото знам, че искрено я обичаш.

Ив присви очи.

— Притискаш ме до стената с ласкателства, а?

Дизайнерът широко се усмихна.

— Точно това искам.

— Идеята е моя — намеси се музикантът. — Леонардо дълго се колеба, преди да го накараме да разговаря с теб. Не искаше да се възползва от приятелството ти и от положението ти.

— От длъжността ми в полицията ли?

— Не. — Джес се усмихна, очевидно бе отгатнал чувствата й. — От положението ти като съпруга на Рурк. — Помисли си: „О, това не ще ти се понрави, скъпа. Предпочиташ да те ценят заради самата теб“. — Съпругът ти е много влиятелен човек, Далас.

— Отлично знам какво представлява Рурк — заяви тя, макар че не казваше истината. Нямаше никаква представа за финансовото му положение, нито за деловите среди, в които той се движеше. И не желаеше да научи подробностите. — Какво искате от него?

— Да организира тържество — избърбори дизайнерът.

— Моля?

— Тържество в чест на Мейвис.

— Страхотно парти — намеси се Джес и се ухили.

— Истинско светско събитие — поправи го Леонардо и му хвърли предупредителен поглед. — Образно казано, нещо като сцена, на която Мейвис ще се запознае с влиятелни хора и ще ги покори с гласа си. Не съм й казал нищо, защото се страхувах, че ще ни откажеш. Но само си представи кого може да покани Рурк… — Той замълча, смутен от втренчения й поглед. — Ами… съпругът ти познава разни хора…

— Хора, които купуват дискове със забавна музика, посещават най-модните клубове… — Джес прелъстително й се усмихна, очевидно не беше ни най-малко притеснен. — Изпи ли виното си? Искаш ли още?

Младата жена остави чашата, от която беше изпила само една-две глътки. Втренчи се в усмихнатите лица на неканените гости и се запита дали не й готвят някакъв капан.

— Само това ли е?

— Ами… — В очите на Леонардо проблесна надежда. — Бихме искали да пуснем демонстрационния диск по време на празненството, а Мейвис ще пее и на живо. Готов съм да поема всички разноски по организирането.

— Знаеш, че парите не са проблем. — Тя се замисли и забарабани с пръсти по страничната облегалка на креслото. — Ще разговарям с Рурк и ще ви се обадя. Предполагам, че искате празненството да се състои колкото е възможно най-скоро.

— Точно така.

— Ще ви се обадя — повтори тя и стана.

— Благодаря ти, Далас. — Дизайнерът се приведе и я целуна по бузата. — А сега ще освободим терена.

— Гарантирам ти, че Мейвис ще се прочуе — намеси се Джес. — Само че й трябва малко реклама. — Извади някакъв диск от джоба си и й го подаде. — Това е копие от демонстрационната касета. — А мислено добави: „Специално копие, предназначено само за теб.“ — Прослушай го. Може би ще ти хареса.

Младата жена се усмихна при мисълта за приятелката си.

— Непременно.

Ив се качи в апартамента си на горния етажи програмира автоготвача. След малко получи чиния с макарони, полети със сос от градински домати, ухаещ на различни подправки. Все още не можеше да се начуди откъде Рурк се снабдява с такива деликатеси. Докато се хранеше, напълни ваната с гореща вода, поколеба се и хвърли шепа ароматни соли от кутийката, която Рурк й беше купил от Париж. Уханието им й напомни за романтиката на медения й месец. Тя се отпусна във ваната, която беше с размерите на неголямо езеро и блажено въздъхна. Реши да си отпочине напълно, сетне да обмисли бъдещите си планове. Отвори контролното табло в стената. Предварително беше заредила диска във видеото и беше включила монитора в банята.

Отново се отпусна в горещата, ароматна вода, посегна към чашата великолепно вино, поставена на масичката до ваната и поклати глава. По дяволите, какво правеше тук? Как се бе озовала сред този лукс? Ив Далас, полицейската служителка, която беше изградила кариерата си благодарение на собствените си усилия, оставяйки в миналото безименното момиченце, открито на една задна уличка. Само до преди година кошмарните сънища продължаваха да я измъчват, тя предпочиташе да бяга от откъслечните спомени, които я ужасяваха. Работата й беше да отмъщава заради мъртвите, благодарение на работата си успяваше да запази разсъдъка си и да оцелее. И това й беше достатъчно. Или поне си внушаваше, че й е достатъчно.

После се появи Рурк и внезапно животът й се промени. Тя погледна венчалния си пръстен и си каза, че още не може да свикне с мисълта, че е омъжена.

Рурк я обичаше, желаеше я. Богатият, преуспяващ, и загадъчен Рурк дори се нуждаеше от нея. Всъщност това я учудваше най-много. И след като не можеше да разреши загадката, може би след време щеше да се научи да я приема като даденост.

Поднесе чашата към устните си и натисна бутона на дистанционното.

В помещението нахлуха звуци и цветове. Тя побърза да намали звука преди тъпанчетата й да се спукали. Мейвис се появи на екрана; изглеждаше като горска нимфа, присъствието й въздействаше като силно уиски. Пееше в обичайния си стил, но музиката, която Джес бе написал за нея, беше необикновена: изпълнена със страст, безмилостна и някак първична. Всъщност и досега Мейвис изпълняваше подобни песни, но сега изпълнението й беше някак по-различно, по-добре режисирано. От певицата се излъчваше характерната за нея жизненост, ала едновременно тя изглеждаше странно изискана.

Навярно всичко това се дължеше на добрия аранжимент и на човека, който беше видял в Мейвис един необработен диамант и беше положил големи усилия да го изшлайфа.

Ив си каза, че може би е подценила Джес. Вярно, че той приличаше на наперен хлапак, който демонстрира сложната си апаратура, но не можеше да се отрече, че умее да работи с нея. Нещо повече, той разбираше истинската Мейвис. Оценяваше таланта и амбициите й и бе открил истинското й амплоа.

Младата жена се усмихна и вдигна чашата си в безмълвен тост за приятелката си.

 

 

В своето студио в търговската част на града Джес зареди в апаратурата демонстрационната касета. Надяваше се, че в момента Ив гледа диска. Следователно съзнанието й е отворено. Отворено за сънищата. Питаше се какви ли са те, къде ли ще я отведат. Ако можеше да ги види, щеше да ги запише. Да ги възкреси. Но изследванията му все още не бяха толкова напреднали, че да открие път към сънищата. Но някой ден и това щеше да се случи.

 

 

Сънищата отведоха Ив в мрака, който я изпълваше със страх. Отначало бяха объркани, сетне станаха поразително реални, накрая се разпръснаха като листа, понесени от вятъра. Това я ужаси. Засънува Рурк и почувства как я обзема спокойствие. Сънуваше, че двамата с него са в Мексико и наблюдават как последните слънчеви лъчи обагрят в аленочервено небето на запад, че се любят сред спокойните тъмни води на някакво заливче. Рурк проникна в нея и й прошепна да се отпусне.

В следващия миг осъзна, че не Рурк, а баща й е легнал върху нея, а самата тя се е превърнала в безпомощно и изплашено до смърт момиченце.

„Моля те, не го прави!“

Усети характерната му миризма, смесица от аромата на ментов бонбон и вонята на долнопробен алкохол. Миризмата сякаш прилепваше към нея, задушаваше я. Малката се задъхваше и ридаеше, а мъжът затисна устата й с длан, за да заглуши писъците й, докато я изнасилва.

Стори й се, че чува гласа на Риана: „Генетичният код е заложен в нас в момента на зачеването ни. Всеки човек си остава такъв, какъвто се е родил“.

Тя бе дете, намиращо се в студена стая, която вонеше на загниваща смет, на урина и на смърт. Ръцете й бяха окървавени.

Някой я притискаше и се опитваше да задържи ръцете й. Тя се съпротивляваше като див звяр, като изплашено до смърт дете, доведено до пълно отчаяние.

— Недей! Недей! Недей!

— Успокой се, Ив, това е само сън. — Рурк я притисна още по-силно до гърдите си и я залюля като бебе. Сърцето му се късаше като гледаше обляното й в пот лице. — Всичко е наред, скъпа.

— Убих те! Мъртъв си! Да не си посмял да възкръснеш!

— Събуди се, Ив! — Той нежно я целуна по слепоочието, опитвайки да намери начин да я успокои. Ако имаше възможност, на драго сърце би се върнал в миналото и би убил чудовището, което й беше причинило толкова много страдания.

— Събуди се, скъпа. Аз съм, Рурк. Никой няма да ти причини зло. Лошият човек си отиде — прошепна той, когато Ив престана да се съпротивлява и се разтрепери. — Никога няма да се върне.

— Добре съм, нищо ми няма — промърмори младата жена. Чувстваше се унизена винаги, когато се пробуждаше след ужасяващ кошмар. — Повярвай ми, сега се чувствам добре.

— Но не и аз. — Рурк продължи да я милва, докато тя престана да трепери. — Този път беше страшно, нали?

Ив не отвори очи и се опита да се съсредоточи върху специфичния аромат на чистота, който лъхаше от него.

— Напомни ми никога да не си лягам, след като съм изяла огромна порция спагети. — Внезапно забеляза, че Рурк е облечен с костюм, а осветлението в спалнята е намалено. — Но ти изобщо не си си лягал.

— Току-що се прибрах. — Той се отдръпна, загледа се в лицето й и избърса една сълза от страната й. — Още си бледа като платно. — Сърцето му се късаше от мъка, затова се сопна на любимата си: — По дяволите, защо отказваш да вземеш успокоително?

— Мразя всякакви хапчета. — Както след всеки подобен кошмар, главата й пулсираше от болка. Сведе глава и промърмори: — От седмици не съм сънувала кошмари. — Тя потърка зачервените си очи. — Но този път сънят ми беше объркан… много странен. Може би причината е във виното, което изпих.

— А може би си безкрайно преуморена. Готова си да работиш, докато вече не можеш да се държиш на краката си.

Ив наклони глава и погледна часовника на китката му.

— Виж кой ми прави забележка! Човекът, който се прибира от работа в два през нощта. — Усмихна се, опитвайки се да го накара да забрави притеснението си за нея. — Да си купил наскоро някоя малка планета?

— Не, само няколко незначителни спътника. — Рурк стана, съблече ризата си и иронично повдигна вежда, когато забеляза как съпругата му е вперила поглед в мускулестите му гърди. — Не го и помисляй, скъпа. Прекалено си изтощена.

— Не се притеснявай за мен, ти ще свършиш цялата работа.

Рурк се засмя и седна на ръба на леглото да свали обувките си.

— Трогнат съм от вниманието ти, но предлагам да почакаме, докато си възвърнеш силите?

— Господи, говориш като съпруг, на когото е писнало от благоверната му. — Все пак тя се отпусна в леглото. Беше уморена до смърт. Страхуваше се, че главоболието й ще се усили. Когато Рурк легна до нея, отпусна глава на рамото му и прошепна:

— Радвам се, че си до мен.

— Аз също. — Той нежно я целуна по челото. — Хайде, заспивай.

— Добре. — Усещаше ритъма на сърцето му под дланта си. Странно, но не се срамуваше от слабостта си, от факта, че не можеше да живее без него. — Мислиш ли, че сме програмирани при зачеването ни?

— Какво?

— Ами… питам се… — Тя вече се унасяше и говореше бавно и почти несвързано. — Дали зачеването е обикновен физиологичен процес, когато сперматозоидът опложда яйцеклетката? И дали гените се предават задължително или всичко е чиста случайност? Какви всъщност сме ние с теб, Рурк?

— Хора, които умеят да постигат своето — промълви той, но Ив вече спеше. — И двамата оцеляхме.

Дълго лежа до нея, заслушан в равномерното й дишане, вперил поглед в звездното небе. Едва когато се убеди, че любимата му спи спокойно, той притвори очи и се унесе.

 

 

В седем часа я събуди съобщение. Командирът Уитни искаше тя да бъде в кабинета му точно в девет. Следователно тя разполагаше само с два часа да се подготви за устния доклад.

Не се изненада, когато забеляза, че Рурк вече е облечен и отпивайки от кафето си, проучва борсовите котировки, изписани на монитора на компютъра му. Както й беше обичай промърмори нещо, което би трябвало да мине за „добро утро“, наля си кафе и заедно с чашата се отправи към банята. Когато се върна, Рурк разговаряше по видеотелефона и от думите му ставаше ясно, че дава инструкции на борсовия си посредник. Ив взе кифла, възнамерявайки да я изяде, докато се облича, но съпругът й я хвана за ръката и я притегли на канапето до себе си. Побърза да каже на агента, че ще се чуят по обяд и прекъсна връзката. Сетне се обърна към Ив:

— За къде си се разбързала?

— След час и половина трябва да бъда при Уитни. Питам се как да го убедя, че между трите самоубийства има някаква връзка и че се налага да продължа разследването. Отгоре на всичко ще подкрепя теорията си с информацията, придобита по незаконен път. После отново ще давам свидетелски показания в съда. Спомняш ли си за онзи сводник, който беше организирал публичен дом с малолетни проститутки и бе пребил до смърт една от тях? Гарантирам, че ще получи доживотна присъда.

Рурк я целуна по бузата.

— Накратко — очаква те нормален работен ден… Вземи си от ягодите. — Знаеше за слабостта й към ароматния плод.

Ив посегна към купата и попита:

— Имаме ли някакъв ангажимент за довечера?

— Не. Какво си намислила?

— Искаше ми се да си останем вкъщи. — Тя сви рамене. — Освен ако вече не са ме арестували, задето съм откраднала поверителни сведения.

— Трябваше да ми позволиш да ти помогна — усмихна се Рурк. — Повярвай, че с малко усилие щяхме да получим информацията тук, в дома ти.

Ив притвори очи.

— Млъкни. Не искам да чувам за това.

— Какво ще кажеш довечера да погледаме стари видео филми, да ядем пуканки и да се натискаме на канапето?

— Великолепна идея.

— Значи се уговорихме. — Той доля кафе в двете чаши. — Може би дори ще успеем да вечеряме заедно… Този случай… доста те тревожи, нали?

— Не откривам нищо, за което да се хвана. С изключение на лъжите на приятеля на Фитухю и на неговата съдружничка, всичко останало изглежда наред. А онези двамата са обикновени тъпаци. — Вдигна рамене и добави: — По всичко личи, че адвокатът се е самоубил, но нещо ми подсказва, че е бил убит. — Тя тежко въздъхна. — Сигурна съм, че Уитни ще ме изгони, ако му поднеса само тези „доказателства“.

— Довери се на интуицията си. Нещо ми подсказва, че командирът ще ти повярва.

— Много скоро ще разберем дали си прав.

— Скъпа, ако те изпратят в затвора, ще ти бъда верен и ще те чакам.

— Ха-ха, имаш страхотно чувство за хумор.

— Съмърсет ми каза, че снощи си имала гости — обади се Рурк, когато тя стана и се приближи до гардероба.

— По дяволите, съвсем забравих за тях. — Захвърли халата си на пода и за безкрайно удоволствие на съпруга си остана гола, докато ровеше из дрехите си. Най-накрая откри синя памучна риза и я облече. — С двама типа си организирахме малка оргия.

— Заснехте ли я с видеокамера?

Ив се изкиска, посегна към джинсите си, досети се, че ще се явява в съда и неохотно избра елегантни панталони.

— Тайнствените посетители бяха Леонардо и Джес. Питаха дали ще им направиш една услуга.

Рурк я наблюдаваше как понечи да обуе панталоните, но се досети, че е без бельо и нервно отвори чекмеджето на шкафа. Присви очи и промърмори:

— Услуга ли? Навярно е нещо, което ще ми бъде неприятно.

— Напротив. Всъщност идеята им много ми допада. Предлагат да организираме тук тържество в чест на Мейвис, по време на което тя ще пее и ще рекламира новия си диск. Демонстрационната касета е готова. Снощи я гледах и ми се струва, че Мейвис ще има успех. Празненството ще бъде един вид премиера преди започването на официалната рекламна кампания.

— Добре. Смятам, че можем да го организираме до една-две седмици. Ще прегледам бележника с ангажиментите си.

Ив се обърна и смаяно го изгледа.

— Значи си съгласен.

— Защо не?

Тя се понацупи.

— Ами… представях си как ще трябва да те убеждавам.

В очите му проблеснаха закачливи пламъчета.

— А би ли искала да го сториш?

Младата жена закопча панталоните си и се опита да си придаде невъзмутимо изражение.

— Много ти благодаря. И след като си толкова сговорчив, ще ти поднеса втората изненада.

Рурк си наля още кафе и хвърли поглед към монитора, където беше изписана информация за земеделието на различните планети. Тя го интересуваше, тъй като наскоро беше купил мини ферма на космическа станция „Делта“.

— И каква е тази изненада?

— Джес има страхотна идея — заговори Ив, импровизирайки в момента. — Предлага на тържеството да направиш дует с Мейвис.

Той смаяно примигна и изгуби всякакъв интерес към посевите.

— Какво?!

— Ами… да пееш с нея. Честно казано идеята беше моя — избърбори тя и за малко не избухна в смях, когато забеляза пребледнялото му лице. — Имаш прекрасен глас, знам го, защото съм те чувала да пееш под душа. Всъщност всички ирландци са много музикални. Споменах за таланта ти пред Джес и той изпадна във възторг.

Рурк установи, че е зяпнал от изумление и побърза да стисне устни. Протегна ръка, за да изключи монитора.

— Слушай, Ив…

— Повярвай ми, ще бъде страхотно. Леонардо вече подготвя костюма ти.

— Моят костюм ли? — Той пребледня още повече и скочи на крака. — Искаш от мен да облека костюм, проектиран от Леонардо и да пея с Мейвис пред гостите ни, така ли?

— Това ще бъде великолепна реклама за нея. Обзалагам се, че всички вестници ще отразят събитието.

— Вестници ли? — Рурк изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне.

— Ще бъдеш адски сексапилен — прошепна Ив, заразкопчава ризата му и го погледна в очите. На лицето й беше изписана плаха надежда. — Сигурен съм, че успехът на Мейвис зависи от теб.

— Скъпа, повярвай, че искрено обичам приятелката ти. Обаче…

— Толкова си влиятелен… — Тя прекара пръст по мускулите на гърдите му. — И толкова… красив.

Този път наистина преигра. Рурк присви очи и видя, че тя едва сдържа смеха си.

— Ах, ти, хитрушо, значи си ме лъгала!

Ив гръмко се разсмя.

— Хвана се! Само да беше видял изражението си! — Притисна ръка до корема си и изпищя, когато Рурк я дръпна за ухото. — Щях да те убедя да го направиш.

— Лъжеш се. — Извърна се, защото не искаше Ив да забележи, че сам не вярва на думите си. Отново посегна към кафето си.

— Щеше да го направиш! Щеше! Само че аз развалих всичко. — Превивайки се от смях, тя го прегърна и се притисна към гърба му. — О, колко те обичам!

Рурк се вцепени, сърцето му затуптя по-силно от вълнение. Обърна се и я сграбчи за раменете.

— Какво има? — изплашено попита Ив. Вече не й беше до смях. Съпругът й изглеждаше зашеметен, тъмните му очи горяха като въгленчета. — Рурк, какво ти е?

— Никога досега не си го казвала… — прошепна той, привлече я към себе си и допря страната си до нейната. — Никога не си го казвала.

Тя безмълвно се притискаше до него, смаяна от силата на чувствата му. Внезапно си помисли, че досега не е познавала истинския Рурк, че той бе скривал чувствата си.

— Грешиш. Казвала съм ти го много пъти.

— Но не и по този начин. — Едва сега той разбираше колко е жадувал да чуе това признание, но изречено спонтанно. — Все трябваше да те подтиквам, като че просех вниманието ти.

Ив понечи да отрече думите му, ала внезапно разбра, че е прав. Беше се държала като истинска глупачка и страхливка.

— Съжалявам, но ми беше много трудно. Наистина те обичам. Понякога това ме плаши до смърт, защото си първият и единственият, към когото изпитвам подобно чувство.

Рурк дълго я държа в прегръдките си, задушаван от вълнение. Когато най-сетне се овладя, леко я отдръпна и я погледна в очите.

— Ти промени живота ми. Превърна се в моя живот. — Наведе се и жадно впи устни в нейните. — Желая те.

Ив го прегърна през врата и се притисна към него.

— Докажи го. Още сега.