Серия
В смъртта (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rapture in Death, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 74 гласа)

Трета глава

През изминалите три седмици нищо не се беше променило в полицейското управление. Кафето, което поднасяха в закусвалнята беше все така отвратително, шумът — нетърпим, а гледката, разкриваща се от миниатюрното прозорче в кабинета на Ив — все така потискаща.

И все пак младата жена бе щастлива, че отпуската й е свършила.

Колегите й бяха оставили съобщение на монитора. Когато Ив влезе в стаичката и забеляза примигващия екран, моментално й хрумна, че никой друг, освен стария й приятел и компютърен гений Фийни не би могъл да включи електронното устройство без личния й код. Надписът на монитора гласеше:

„Добре дошла, прелъстителко лейтенант.

Браво на теб!“

Ив с мъка потисна смеха си. Хуморът беше малко дебелашки, но съобщението я накара да се почувства така, сякаш не беше отсъствала нито ден.

Погледна към бюрото си, върху което цареше пълен хаос. Не беше успяла да го подреди, тъй като часове след неочакваното приключване на случая, който разследваше, се беше омъжила и бе заминала на сватбено пътешествие. Но веднага забеляза грижливо запечатания диск с надлежно залепено етикетче, поставено върху всички документи.

Досети се, че това е дело на Пийбоди. Постави диска в компютъра си, изруга и удари с длан устройството, от което се разнасяха странни хълцащи звуци, и се убеди, че вярната й помощница действително е написала рапорт за ареста и го е архивирала.

Помисли си, че сигурно не й е било лесно, след като е споделяла леглото на обвиняемия.

Ив прегледа натрупаните материали и направи кисела гримаса. Видя, че през следващите дни й предстои да прекара повечето си време в съда. Дошъл беше моментът да си плати, задето беше отсъствала от работа цели три седмици, за да угоди на Рурк.

После си напомни, че и той е направил доста промени в натоварения си ежедневен график и навярно също е претоварен. Време беше да се върнат към работата си и към действителността. Но вместо да прегледа делата, по които й предстоеше да дава свидетелски показания, Ив включи видеотелефона си и поръча да я свържат с Пийбоди.

Скоро познатото, сериозно лице на младата жена се появи на монитора.

— Лейтенант Далас, добре дошла.

— Благодаря. Ако обичаш, ела в кабинета ми. Възможно най-бързо.

Без да изчака отговор, тя изключи устройството и се усмихна. Беше настояла да назначат Пийбоди в отдел „Убийства“, а сега възнамеряваше да направи нещо повече за младата си и способна асистентка. Отново включи видеотелефона.

— Тук лейтенант Далас. Командирът свободен ли е?

— Лейтенант, радвам се да ви видя. — Секретарката лъчезарно й се усмихна. — Как прекарахте медения си месец?

— Нормално. — Ив се изчерви, когато забеляза любопитния й поглед. Посланието, което беше заварила на монитора си, я беше разсмяло, но замечтаното изречение на секретарката я накара да потъне вдън земя.

— Бяхте прекрасна булка. Снимките бяха отпечатани във вестниците, събитието беше отразено в телевизионните новини, а специализираните канали за светски клюки няколко пъти излъчиха пълен видеозапис на сватбената церемония. Показваха и кадри от пребиваването ви в Париж. Господи, със съпруга ви бяхте незабравима, романтична двойка.

— Така е — измърмори Ив и си помисли: „Ето цената на славата. Питам се дали щяха да ми обръщат толкова много внимание, ако се бях омъжила за друг“. А на глас продължи: — Беше… хубаво… Всъщност исках да разговарям с командира.

— О, да, извинете. Един момент.

Ив забели очи. Възможно беше някога да се примири с мисълта, че е център на внимание, но никога нямаше да изпита удоволствие от това.

— Добре дошла, Далас. — Командирът широко се усмихваше, но изражението му беше някак странно. — Изглеждаш… добре.

— Благодаря ви, сър.

— Добре ли прекара медения си месец?

„Господи! — мислено възкликна младата жена. — Кога ли някой ще ме попита дали ми е било приятно, докато съм се чукала по време на околосветското и междупланетното пътуване?“

— Да, сър. Благодаря ви. Предполагам, че вече сте се запознал с рапорта на полицай Пийбоди относно приключването на случая „Пандора“.

— Разбира се. Рапортът е много обстоен. Прокурорът ще поиска максимална присъда за Касто. Разминало ти се е на косъм, лейтенант.

Ив не се нуждаеше от напомняне. Осъзнаваше, че за малко е щяла да пропусне не само деня на собствената си сватба, но и да се прости с живота.

— Не мога да се примиря с мисълта, че убиецът е наш колега — промърмори тя. — Извинете, сър, но тогава успях само да ви предам молбата за прехвърлянето на Пийбоди на постоянна длъжност в нашия отдел. Държа да ви уведомя, че тя ми оказа неоценима помощ при разследването на този и на други случаи.

— Бива си я — съгласи се Уитни.

— Прав сте. Имам една молба към вас…

Когато пет минути по-късно Пийбоди влезе в канцеларията на Ив, завари началничката си да се взира в монитора.

— След час трябва да бъда в съда във връзка със случая „Салватори“ — заяви Ив без всякакви предисловия. — Какво знаеш за това дело?

— Вито Салватори е обвинен в извършването на тройно убийство. Вината му се утежнява от факта, че е измъчвал жертвите си, които са били пласьори на нелегални синтетични наркотици. Салватори, който също е бил дистрибутор на „Зевс“ и други видове дрога, миналата зима е изгорил живи тримата си „колеги“ в малък пансион в Ийст Сайд, след като предварително избол очите им и изтръгнал езиците им. Вие сте била натоварена с разследването на това убийство. — Пийбоди изрецитира наизуст цялата информация, докато стоеше мирно пред началничката си.

Ив забеляза, че както винаги, униформата й е изрядна.

— Много добре. Запозна ли се с рапорта ми за арестуването на обвиняемия?

— Да, лейтенант.

Ив кимна. Край прозорчето с оглушителен трясък прелетя въздушен автобус и тя се намръщи.

— Следователно ти е известно, че преди да арестувам Салватори, счупих лявата му ръка и челюстта му и му избих няколко зъба. Адвокатите му ще се опитат да ме накиснат за превишаване на правата и прилагане на груба сила.

— Едва ли ще успеят, лейтенант. Доказано е, че обвиняемият се е опитвал да подпали цялата сграда. Ако не сте успяла да го „усмирите“, и той е щял да изгори.

— Добре, Пийбоди. До края на седмицата ще се наложи още няколко пъти да се явявам в съда. Искам да ми подготвиш кратко описание на всички предстоящи дела. След трийсет минути ще те чакам на задния вход.

— Извинете, но детектив Кроуч ме е натоварил с издирването на транспортни средства без регистрационни номера. — В гласа на Пийбоди се промъкна едва забележима иронична нотка, подсказваща чувствата й към детектива и към безсмислените му задачи.

— Аз ще се разбера с него. Командирът уважи молбата ми. Прикрепена си към мен. Освободи се от идиотските си задачи и се залавяй за истинската работа.

— Какво, прикрепена съм към вас ли? — Пийбоди невярващо примигна.

— Да не би да си оглушала по време на отсъствието ми?

— Не, лейтенант, но…

— Или пък си падаш по Кроуч? — Ив се засмя, когато забеляза как по-младата жена зяпна от изненада.

— Шегувате ли се? Та той е… — Пийбоди усети, че се шегуват се нея и се изпъна като струна. — Той изобщо не е мой тип. Освен това вече съм си взела поука и никога повече няма да бъда въвлечена в любовна връзка с колега.

— Престани да се упрекваш заради Касто. Много добре знаеш, че беше успял да влезе и под моята кожа. Поздравявам те, справи се страхотно.

Пийбоди си каза, че похвалата я ласкае, но раната в душата й все още не беше заздравяла.

— Благодаря, лейтенант.

— Ето защо си назначена за моя постоянна асистентка. Доколкото си спомням, мечтата ти беше да получиш значката на детектив.

Пийбоди знаеше, че най-неочаквано й се представя златна възможност. За миг стисна клепачи, успя да се овладее и отвърна спокойно:

— Да, лейтенант.

— Добре, но ще трябва здравата да поработиш, докато заслужиш званието. Приготви справката, за която те помолих. Нямаме време за губене.

— Слушам. — Пийбоди се запъти към вратата, спря на прага и се обърна. — Безкрайно съм ви благодарна, че ми давате възможност да докажа способностите си.

— Излишно е да ми благодариш. Заслужила си повишението. Но ако се провалиш, ще те направя регулировчик на движението. — Ив се подсмихна. — И то на въздушно движение.

 

 

Ив непрекъснато си напомняше, че задължението да свидетелства в съда е необходимо зло в полицейската работа, подобно на първокласните мазници и подлеци като С.‍ Т.‍ Фитухю, адвокат на обвиняемия. Въпросният Фитухю беше убедителен и тактичен, но си оставаше човек, който е готов да защитава най-опасните и жестоки престъпници, стига да могат да платят високия му хонорар. Беше успял да изтръгне от ръцете на закона толкова много наркобарони, убийци и изнасилвачи на деца, че можеше да си позволи да носи светлобежови костюми и ръчно изработени обувки, към които проявяваше особена слабост.

Нямаше как да не го забележиш в съдебната зала. Кожата му бе с цвят на разтопен шоколад, който се подчертаваше от светлите му костюми от великолепни материи. Красивото му лице беше гладко като коприна благодарение на процедурите, на които три пъти седмично се подлагаше в „Адонис“ — най-модният салон за разкрасяване на мъже. Имаше спортна фигура с тесни бедра и широки рамене, а гласът му беше плътен баритон като на оперен певец.

Фитухю ухажваше хората от пресата, общуваше с елита на криминалния свят и притежаваше собствен „Джет стар“.

Едно от малките удоволствия в живота на Ив бе да изпитва презрение към него.

— Да се опитаме максимално да изясним ситуацията, лейтенант. — Адвокатът вдигна ръце и притисна един към друг върховете на палците си, изобразявайки нещо подобно на рамка. — Да изясним обстоятелствата, които са ви накарали да нападнете моя клиент на работното му място.

След възражението на прокурора Фитухю благоволи да перифразира изявлението си.

— Лейтенант Далас, навярно не отричате, че през въпросната нощ сте нанесли на клиента ми многобройни телесни повреди. — Той погледна към Салватори, който носеше обикновен черен костюм. Очевидно беше послушал съвета на адвоката си и през последните три месеца не се беше подлагал на специалното лечение за подмладяване. Косата му беше започнала да се прошарва, кожата му — да провисва. Изглеждаше стар и безпомощен.

На Ив й хрумна, че съдебните заседатели неминуемо ще бъдат по-благосклонни към възрастния болнав човек, отколкото към нея — млада жена в разцвета на силите си.

— Господин Салватори оказа съпротива по време на ареста и се опита да подпали цялата сграда. Наложи се да го възпра.

— Да го възпрете? — Фитухю бавно се насочи към мястото, където седеше Салватори, минавайки покрай дроида, който водеше записки и покрай ложата на съдебните заседатели. Една от шестте автоматични камери неотклонно го следеше. Той сложи ръка на рамото на клиента си. — Наложило се е да го възпрете, затова сте счупили челюстта и ръката му.

Ив погледна изпод око към съдебните заседатели. Израженията на неколцина от тях подсказваха очевидно съчувствие към обвиняемия. Тя стисна зъби и отговори:

— Вярно е. Господин Салватори отказа да се подчини, когато му наредих да напусне сградата и да захвърли сатъра и ацетиленовата горелка.

— Бяхте ли въоръжена, лейтенант?

— Да.

— Предполагам, със стандартното оръжие, което се зачислява на всички нюйоркски полицаи.

— Точно така.

— Ако е вярно твърдението ви, че моят клиент е бил въоръжен и е оказал съпротива при ареста, защо не сте използвали специалното зашеметяващо устройство, което е разрешено от закона?

— Използвах го, но не можах да уцеля господин Салватори, който през онази нощ беше необичайно жизнен и пъргав.

— Ясно. Кажете, лейтенант, колко пъти през десетгодишната ви служба в полицията сте сметнала за необходимо да приложите максимални мерки и да отнемете живота на онзи, когото преследвате?

Ив почувства как стомахът й се свива и я побиват тръпки, но отговори с престорено равнодушие:

— Три пъти.

— Три пъти ли? — Адвокатът замълча и остави съдебните заседатели добре да огледат жената на свидетелското място. Жената, която беше убивала. — Не мислите ли, че е прекалено много? Струва ми се, че подсказва за склонност към насилие.

Прокурорът скочи като ужилен и се опита да възрази, че свидетелят не е подсъдим, следователно не е длъжен да отговаря на подвеждащи въпроси. „Полицаите винаги са на подсъдимата скамейка“ — с горчивина си помисли Ив, ала не издаде вълнението си и спокойно отговори:

— Господин Салватори беше въоръжен. Имах заповед за арестуването му по обвинението, че е убил трима души по особено мъчителен начин. Преди да изгори живи жертвите си, обвиняемият е избол очите им и е изтръгнал езиците им, поради което днес е призован да отговаря пред този съд. Той отказа да се подчини на заповедта ми да се предаде и запрати сатър към главата ми, поради което не успях да се прицеля по-точно. Сетне се хвърли върху мен и ме просна на земята. Повтаряше: „Сега ще изтръгна сърцето на гадното ченге“. После се вкопчихме в ръкопашна схватка. Счупих челюстта му и му избих няколко зъба, а когато насочи горелката към мен, прекърших и ръката му.

— Навярно сте изпитала удоволствие от всичко това, лейтенант.

Тя се втренчи право в очите на чернокожия адвокат и произнесе с леден тон:

— Не, сър. Но изпитвам удоволствие при мисълта, че съм жива.

 

 

— Боклук такъв! — промърмори Ив, докато се качваше в колата си.

— Няма да измъкне Салватори. — Пийбоди побърза да включи климатичната инсталация, тъй като в купето беше горещо като в пещ. — Доказателствата са неоспорими. Пък и вие не му позволихте да си разиграва коня. Бяхте непоклатима.

— Грешиш. — Ив машинално прокара пръсти през косата си, стисна зъби и се включи в натовареното движение. В късния следобед улиците бяха почти задръстени от коли, а в небето се надпреварваха въздушни автобуси, огромни туристически самолети и по-малки летателни апарати, с които работещите в центъра се придвижваха към домовете си в предградията или в съседните градове. — Полагаме огромни усилия да отървем обществото от мръсници като Салватори, а адвокати от сорта на Фитухю получават цели състояния да им спасят кожата. — Тя гневно сви рамене. — Понякога това ме вбесява.

— Дори повечето престъпници да успеят да излязат на свобода, ние отново ще ги натикаме където им е мястото.

Ив иронично се засмя и погледна спътницата си.

— Голяма оптимистка си. Питам се докога. Слушай, ще се отклоня за малко, преди да се върнем в управлението. Иска ми се да прочистя белите си дробове от въздуха в съдебната зала.

— Лейтенант, може ли един въпрос. Днес не ви бях необходима в съда. Защо настоявахте да присъствам?

— Ако действително искаш да станеш детектив, трябва да опознаеш противниците си — убийци, крадци и наркомани. Запомни, най-опасни са адвокатите.

Не се изненада, когато откри, че няма къде да спре. Вдигна рамене, насочи колата към забранената за паркиране зона и включи лампата, която показваше, че шофьорът на превозното средство е тук по служба.

Когато стъпи на тротоара, покрай нея премина наркопласьор, плъзгащ се на скейтборд. Тя строго го изгледа, а младежът се ухили, намигна й и се понесе към по-безопасно място.

— Този квартал гъмжи от сводници, пласьори на наркотици и проститутки без разрешително за работа — замислено промълви тя. — Но тук ми харесва. — Отвори вратата на клуба и пристъпи в коридора, където вонеше на долнопробен алкохол и на лоша храна.

От едната страна се намираха стаички, чиито врати бяха отворени. Отвътре се разнасяше специфична миризма, подсказваща, че тези помещения са предназначени за сексуални удоволствия.

Общо взето заведението беше долнопробно, но тук все пак се спазваха основните здравни и законови норми.

Музикантите от оркестъра свиреха без особен ентусиазъм за неколцината клиенти, които не им обръщаха внимание. Ив забеляза Мейвис Фрийстоун в звуконепроницаемата кабина в дъното на залата. Косата на певицата напомняше лилав фонтан, устните й бяха обагрени в същия цвят. Две парчета лъскав сребрист плат донякъде прикриваха пищното й тяло. Полюшваше бедра в необикновен ритъм, което означаваше, че репетира някоя от предизвикателните си песни.

Ив се приближи до остъклената кабина и изчака Мейвис да я забележи. Когато очите й се спряха върху нея, Мейвис зяпна от изненада. Закърши снага, сякаш изпълняваше индиански боен танц, после плъзна вратата встрани. От кабината се разнесе оглушителен вой на китари.

Певицата се хвърли в прегръдките на приятелката си и макар че крещеше, гласът й почти не се чуваше от оглушителната музика.

— Моля? — Ив се засмя, плъзна обратно вратата и тръсна глава, сякаш се опитваше да прогони ехото. — Господи, Мейвис, каква е тази дивотия?

— Новото ми парче. Бас държа, че щом го чуят, всички ще полудеят.

— О, сигурна съм.

— Върна се, а? — Мейвис звучно разцелува приятелката си, която потръпна от неочаквания прилив на нежност. — Хайде, ела да изпием по едно. Разкажи ми всичко, без да пропускаш дори най-незначителната подробност. Здрасти, Пийбоди. Имам чувството, че ще се свариш в тази униформа!

Повлече Ив към една маса и натисна клавиша за менюто.

— Какво искаш? Аз черпя. Крак ми плаща прилично, задето два пъти седмично пея тук. Сигурно ще се пукне от яд, че е пропуснал посещението ти. Адски се радвам да те видя. Изглеждаш божествено. Права ли съм, Пийбоди? Сексът действа… как му казваха… ах, да, терапевтично.

Ив отново се разсмя. Беше дошла тук, защото безсмисленият брътвеж на приятелката й я забавляваше и й помагаше да се отпусне.

— За нас само две газирани води, Мейвис. Работното ни време не е свършило.

— О, я не се занасяй. Да не мислиш, че някой от посетителите ще те наклевети? Хайде, Пийбоди, разкопчай тази смотана униформа. Става ми горещо само като те гледам. Хей, Ив, как ти се видя Париж? Хубаво ли прекарахте на острова? А на онзи космически курорт? Обзалагам се, че от чукане с младоженеца не си успяла да се наслаждаваш на природните забележителности.

— В Париж беше прекрасно, на острова — великолепно, а на станцията — интересно. Колкото до облога, признавам, че печелиш. А сега кажи как е Леонардо?

Мейвис замечтано притвори очи. Усмихна се и натисна някакво копче на клавиатурата за менюто.

— Леонардо е върхът. Никога не съм предполагала, че ще ми бъде толкова приятно да живея с някого. Между другото, тази рокля е негово творение.

Ив повдигна вежди и огледа сребристите презрамки, които изобщо не прикриваха стегнатите гърди на певицата.

— Това ли наричаш рокля?

— В момента репетирам нова песен — ентусиазирано продължи Мейвис, сякаш не беше чула ироничната забележка. — Имам да ти разказвам куп неща. — Тя грабна чашите с газирана вода, които се появиха във витрината на автомата. — Не знам откъде да започна. Запознах се с един човек — звукорежисьор. Сега работя с него. Записваме диск с мои изпълнения и Джес Бароу е сигурен, че ще го продаде на някоя звукозаписна компания. Жесток е, повярвай ми. Преди няколко години е бил доста известен певец. Може би си чувала за него.

— Не, не съм. — Ив знаеше, че макар Мейвис да е прекарала по-голямата част от живота си по улиците, все още си остава невероятно наивна относно известни аспекти на живота. — Колко му плащаш?

— Джес не е използвач — нацупи се Мейвис. — Естествено трябва да поеме разходите по записа. Това е напълно в реда на нещата; ако песните ми се превърнат в хитове, през първите три години той ще получава шейсет процента от печалбата. После ще преговаряме за нов договор.

— Чувала съм за този Бароу — намеси се Пийбоди. Беше разкопчала яката на униформата си, подчинявайки се на Мейвис, която й беше особено симпатична. — Преди една-две години няколко от песните му бяха много популярни, а той работеше с Касандра… — Като забеляза въпросителния поглед на Ив, тя сви рамене и поясни: — С онази прочута певица, навярно и ти си чувала името й.

— Господи, Пийбоди, непрекъснато ме изненадваш. Не предполагах, че си любителка на музиката.

— Ами… падам си по шлагерите — промърмори младата жена и побърза да отпие от чашата си. — Като много други хора…

— Искам да ви уведомя, че той е скъсал с Касандра — бодро заяви Мейвис. — Сега търси нова певица. Твърди, че съм много подходяща.

Ив се запита какво ли още търси великият Джес, но вместо да изкаже на глас подозренията си, попита:

— Как реагира Леонардо?

— Според него Джес е истински вълшебник. Слушай, трябва да дойдеш в студиото и да видиш как работим. Бароу е абсолютен гений.

Ив си каза, че непременно ще държи под око този „гений“. Мейвис беше сред малкото хора, които искрено обичаше и не искаше приятелката й да пострада.

Когато с Пийбоди се качиха в колата и потеглиха към полицейското управление, тя се обърна към помощничката си.

— Искам да провериш и кътните зъби на Джес Бароу.

Без да проявява изненада, сякаш заповедта беше напълно в реда на нещата, Пийбоди записа името в компютърния си бележник и заяви:

— Това няма да се понрави на Мейвис.

— Не е необходимо да я уведомяваме. — Ив завъртя волана и заобиколи подвижен щанд, на който се продаваха замразени плодове на клечка, после насочи колата към Десето авеню, където роботи отново разбиваха настилката. Блестяща реклама уведомяваше клиентите на „Блумингдейл“ за предсезонна разпродажба на зимни облекла, с цели двайсет процента намаление. Страхотна далавера, няма що.

Внезапно забеляза как някакъв мъж с шлифер бавно се приближава към три момичета, които вървяха по улицата, и въздъхна.

— По дяволите. Само Кливис ми липсваше.

— Кой е Кливис?

— Това е неговият периметър — продължи Ив, без да отговори на въпроса, сетне паркира колата в зоната за товарни автомобили. — Едно време, когато бях редови полицай, работех в този район. Кливис действа тук от години. Хайде, ела да отървем невинните дечица.

Слезе от автомобила и заобиколи неколцина мъже, спорещи за бейзбола. От телата им се разнасяше миризма на пот, която подсказваше, че прекалено дълго са стояли под жарките слънчеви лъчи. Ив извика, но грохотът на автоматичните чукове заглуши гласа й. Тя ускори крачка и успя да пресрещне Кливис, преди да е достигнал нищо неподозиращите момичета с румени лица.

— Здравей, Кливис.

Човекът запримига зад стъклата на слънчевите си очила. Светлорусата му коса падаше на масури покрай лицето му, което бе невинно като на ангелче. Отблизо си личеше, че е най-малко на осемдесет.

— Далас! Не може да бъде! Не съм те виждал от сто години! — Усмихна се и белите му зъби проблеснаха, докато погледът му сякаш разсъбличаше Пийбоди. — Запознай ме с тази хубавица.

— Пийбоди, това е Кливис. Слушай, приятелю, нали няма да закачаш онези момичета?

— Ама не, разбира се. Изобщо не искам да ги безпокоя. — Веждите му се загърчиха като пиявици. — Само щях да им го покажа.

— Знаеш, че не бива. По-добре се прибирай, жегата не ти погася.

— О, не, харесва ми, когато е горещо. — Той се изкикоти, после въздъхна и проследи с поглед трите момичета, които, заливайки се в смях, тичешком прекосиха улицата. — Изглежда не ще мога да им го покажа днес. Е, нищо, тогава ще го видите вие.

— Кливис, недей… — Ив внезапно млъкна. Русокосият вече беше разтворил шлифера си. Отдолу не носеше нищо, само около члена му беше завързана огромна синя панделка. — Много си елегантен. Цветът подхожда на очите ти. — Тя дружелюбно сложи ръка на рамото му. — Искаш ли да се повозиш?

— Дадено. Харесваш ли синия цвят, Пийбоди?

Младата жена тържествено кимна, отвори задната врата на колата и му помогна да се качи.

— Това е любимият ми цвят. — Затръшна вратата и се обърна към Ив, която закачливо се усмихваше: — Добре дошла, лейтенант.

— Радвам се, че отпуската ми свърши. Въпреки всичко ми е приятно, че отново съм на работа.

 

 

Приятно беше и да се прибере у дома. Ив премина през огромната метална порта и докато шофираше по извитата алея, заобиколена с тучна морава и с разцъфнали дървета, която водеше към къщата, й хрумна, че вече не се чувства като натрапница. Очевидно започваше да свиква с мисълта, че живее в елегантната къща, изградена от камък и стъкло. Контрастът между дома й и работното й място вече не й се струваше толкова поразителен. Наоколо цареше тишина — лукс в центъра на огромния град, който само много богатите можеха да си позволят. Чуваше се чуруликането на птиците, разнасяше се ароматът на прясно окосена трева. Никой не би предположил, че наблизо хората се блъскат по напечените от слънцето улици, а изнервените шофьори натискат клаксоните.

Тази къща беше убежище не само за Рурк, но и за самата нея. Веднъж той беше казал, че са две лутащи се души. Питаше се дали е дошъл краят на лутанията им, след като вече не бяха самотни.

Остави колата пред парадния вход. Знаеше, че таратайката ще подразни Съмърсет, верният иконом на Рурк, който се движеше така, сякаш беше глътнал ръжен. Можеше да превключи на автоматично управление, при което автомобилът щеше да заобиколи къщата и да спре на определеното му място в гаража, но тя не пропускаше възможност да се заяде с иконома.

Отвори вратата, пристъпи във фоайето и се сблъска със Съмърсет, който я наблюдаваше със скръстени ръце и с иронична усмивка.

— Лейтенант, превозното ви средство загрозява гледката — с леден тон заяви той.

— Колата принадлежи на полицията. — Ив се наведе и вдигна котарака с разноцветни очи, който се умилкваше около нея. — Щом ти пречи, премести я. — Дочу звънлив смях и повдигна вежди. — Да не би да имаме гости?

— Точно така. — Икономът неодобрително изгледа измачканите й дрехи и кобура с оръжието, който още не беше свалила. — Препоръчвам ви да се изкъпете и да се преоблечете, преди да се запознаете с гостите.

— Аз пък ти препоръчвам да ме целунеш отзад — закачливо произнесе тя и го отмина с гордо вдигната глава. Влезе в големия салон, където беше подредена колекция от безценни предмети от всички краища на вселената. При всяко свое пътуване Рурк обогатяваше сбирката.

Веднага забеляза фините сандвичи, изящно подредени върху сребърни подноси, и кристалните чаши, пълни с искрящо бяло вино. Погледът й беше привлечен от Рурк, който в „небрежното“ си облекло беше красив като ангел на отмъщението. Черната му копринена риза беше разкопчана, черните панталони, придържани от колан със сребърна катарама, прилепваха като излети върху мускулестите му бедра. Изглеждаше като въплъщение на Сатаната — съблазнителен и опасен.

Освен него в просторната зала имаше само една двойка. За разлика от Рурк непознатият мъж беше с много светла кожа. Дългата му златиста коса се спускаше до раменете му. Носеше силно вталено синьо сако. Лицето му беше красиво, с квадратна челюст, а кадифените му очи бяха невероятно привлекателни и човек пропускаше да забележи прекалено тънките му устни.

Жената беше изумително красива. Разкошната й коса с цвят на отлежало червено вино беше прибрана на тила, палави къдрици се изплъзваха и се спускаха по врата й. Проницателните й зелени очи бяха премрежени като на котка, тънките й вежди сякаш бяха очертани с черен туш. Лицето й беше бяло като мляко, скулите й — изпъкнали, а плътните й устни — изключително чувствени.

Тялото на непознатата също беше великолепно. Тя носеше яркозелена права рокля, която подчертаваше пищните й форми. Раменете й бяха голи, а дълбокото деколте разкриваше заоблените й гърди.

— О, скъпи Рурк! — Жената отново звънко се засмя, шеговито го подръпна за косата и нежно го целуна. — Толкова ми липсваше!

Ив неволно докосна кобура. Хрумна й, че само да включи оръжието си, което беше настроено на най-ниската мощност, червенокосата ще заподскача като кукла на конци. „Не го мислиш насериозно, нали, миличка?“ — каза си тя и побърза да пусне на пода Галахад, преди да го е стиснала толкова силно, че да му счупи някое ребро.

— Радвам се, че има още някой, на когото моят съпруг липсва — престорено небрежно заяви тя и прекрачи прага на салона. Гневът нарасна, когато забеляза насмешливия поглед на Рурк. Помисли си: „Ще се погрижа усмивката ти да помръкне, приятелю“.

— Ив, не забелязахме кога си влязла.

— Очевидно. — Тя сграбчи сандвич от подноса и отхапа огромен залък.

— Искам да те запозная с нашите гости Риана От и Уилям Шафър. А това е съпругата ми Ив Далас.

— Внимавай, Рий, тя е въоръжена — изкикоти се Уилям. Прекоси помещението с бързи крачки като галопиращ кон и протегна ръка на Ив. — Удоволствие е да се запозная с вас. Изключително ми е приятно. С Рий бяхме много разочаровани, че не можахме да присъстваме на сватбата ви.

— Направо бяхме покрусени. — Риана се усмихна и в зелените й очи проблесна лукаво пламъче. — Изгаряхме от желание да се запознаем с жената, която постави Рурк на колене.

— Все още е на крака — жлъчно отбеляза Ив и хвърли унищожителен поглед към съпруга си, който й поднесе чаша вино. — Поне засега.

— Рий и Уилям работят върху важен проект в лабораторията на Таурус 3. Току-що са се завърнали на Земята да прекарат отпуската си, която напълно са заслужили.

— О, така ли? — възкликна Ив и си каза, че пет пари не дава, ако никога повече не види тези двамата.

— Единият проект е особено интересен — обади се Уилям. — След година, най-много след две, „Рурк Индъстрийз“ ще разработят нова технология, която ще предизвика революция в развлекателния бизнес.

— О, това ще бъде знаменателно откритие, което ще разтърси света — иронично се усмихна Ив.

— Иронията ви е неуместна, защото очакваме точно такъв ефект. — Риана отпи от виното си и огледа домакинята. Видя пред себе си привлекателна млада жена с решително проблясващи очи, която не успяваше да прикрие раздразнението си. — Не изключвам възможността от важни открития и в областта на медицината.

— Рий е експерт по тези въпроси. — Уилям вдигна чашата си за тост и нежно погледна красивата си партньорка. — Аз отговарям само за забавленията.

— Сигурна съм, че след дългия и уморителен работен ден Ив не се интересува от нашите делови разговори — намеси се Риана и се усмихна. — Моля да ни извините. Ние, учените, понякога сме ужасно досадни. Разбрах, че току-що сте се завърнали от „Олимп“. — При всяко нейно движение копринената й рокля тихо прошумоляваше. — Ние с Уилям участвахме в изграждането на развлекателния и медицинския център на космическата станция. Успяхте ли да ги разгледате?

— Не разполагахме с много време — рязко отвърна Ив. Мислено се упрекна за грубостта си. Каза си, че е крайно време да свикне да се движи в изисканото общество, където много красиви жени ще правят мили очи на съпруга й. — Макар строежът да не е завършен, останах с отлични впечатления. Рурк спомена, че холограмната зала в грандхотела е ваше творение — обърна се тя към Уилям.

— Признавам си. Обичам електронните игри. А вие?

— За Ив холограмните програми са начин да поддържа формата си — усмихнато се намеси Рурк. — Всъщност по време на престоя ни се случи нещастие. Самоуби се Матиас, един от специалистите по аутотроника.

Уилям смръщи чело.

— Матиас ли? Не е ли един червенокос, луничав младеж?

— Да.

— Боже мой! — Гостът потръпна и жадно отпи от виното си. — Сигурна ли сте, че не е било злополука? Доколкото си спомням, младият човек беше изключително жизнен и имаше прекрасни хрумвания. Изобщо не приличаше на човек, който би посегнал на живота си…

— Но все пак го е сторил — прекъсна го Ив. — Обесил се е.

— Какъв ужас! — Риана пребледня и приседна на страничната облегалка на едно канапе. — Познавах ли го, Уилям?

— Едва ли. Може би си го виждала един-два пъти в клуба, но си спомням, че младежът беше самотник и почти не общуваше с колегите си.

— Все пак ми е мъчно за него — промълви красавицата. — Жалко, че и вие сте се сблъскали с подобен трагичен инцидент по време на медения ви месец. Предлагам да сменим темата. — Котаракът Галахад скочи на канапето и пъхна главата си под дланта й. — Изгарям от любопитство да науча подробности за сватбата ви, на която не можахме да присъстваме.

— Останете на вечеря — предложи Рурк и стисна ръката на Ив, сякаш й се извиняваше. — Ще ви разкажем всички подробности и вярвам, че ще ви отегчим до смърт.

— Съжалявам, но е невъзможно. — Уилям поглади рамото на Риана със същия небрежен жест, с който тя милваше котарака. — Имаме билети за театър и вече закъсняваме.

— Както винаги си прав. — Красавицата се изправи с очевидно нежелание. — Надявам се скоро да се видим, приятели. Ще останем на Земята още месец-два. Иска ми се ние двете да се опознаем по-добре, Ив. Със съпруга ви сме приятели от… дълго време.

— Заповядайте по всяко време — намеси се Рурк. — Очаквам ви утре сутринта в кабинета ми с подробен доклад.

— Ще бъдем там, шефе. — Риана остави чашата си на масичката. — Предлагам в най-скоро време да обядваме заедно, Ив. Без мъжка компания. — Изражението й беше толкова добродушно, че Ив се упрекна заради ревността си. — Ще поговорим за несравнимия Рурк и ще обменим опит.

Ив неволно се усмихна. Не можеше да откаже на привидно безобидната покана.

— Интересна тема — промълви тя, изпрати гостите до вратата, помаха им и рязко се извърна към Рурк: — Откога се познаваш с нея, че иска да обменяме опит?

— Прекъснах връзката си с нея преди години. Преди хиляди години. — Прегърна я през кръста и я целуна.

— Сигурно е платила скъпо и прескъпо на пластичните хирурзи, за да поддържат тялото й.

— Трябва да признаеш, че е направила отлична инвестиция.

Ив вирна брадичката си и гневно го изгледа.

— Питам се има ли красива жена, която да не е минала през леглото ти?

Рурк наклони глава, присви очи и се престори, че размишлява.

— Не. — Изсмя се, когато младата жена замахна. — Шегуваш се, нали, иначе щеше да ме удариш. — В този миг изстена, защото юмрукът й се заби в корема му. Разтърка болното място, изпитвайки благодарност, че тя не го е ударила с всичка сила. — Май не трябваше да те предизвиквам.

— Нека да ти бъде за урок, женкар такъв! — престорено гневно възкликна Ив, но му позволи да я вземе в прегръдките си.

— Гладна ли си?

— Като вълк.

— Аз също. — Той тръгна нагоре по стълбата. — Предлагам да вечеряме в леглото.