Серия
В смъртта (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rapture in Death, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 74 гласа)

Втора глава

Лекарят се казваше Уонг и беше възрастен като повечето медицински лица, работещи на космически обекти. Би могъл да се пенсионира, тъй като вече беше прехвърлил деветдесетте, но като мнозина свои колеги беше предпочел да работи на различни обекти, където най-често му се налагаше да превързва рани, да раздава хапчета против космическа болест и от време на време да акушира при раждането на някое бебе. Все пак не му бяха необходими бог знае какво познания, за да констатира смъртта на обесения.

— Мъртъв е — заяви той. Говореше завалено, със странен акцент. Кожата му беше жълтеникава като пергамент и набръчкана като стара географска карта. Черните му очи бяха бадемовидни. Плешивата му глава блестеше и му придаваше вид на доста употребявана и поочукана топка за билярд.

— Това и аз го разбрах. — Ив потърка очи. Досега не беше работила с „космически“ лекар, но беше чувала, че тези хора мразят да им се нарушава спокойствието. — Интересува ме какво е причинило смъртта и кога е настъпила.

— Задушаване. — Уонг посочи ужасяващите вдлъбнатини върху шията на Матиас. — Сигурен съм, че се е самоубил. Бих казал, че смъртта е настъпила между двайсет и два и двайсет и три часа на днешния ден, този месец и тази година.

Ив се усмихна невесело.

— Благодаря, докторе. По тялото няма следи от насилие, поради което съм склонна да се съглася с вас, че става дума за самоубийство. Все пак ще изчакам резултатите от кръвната проба. Интересува ме дали човекът е взимал наркотици. Покойният бил ли е ваш пациент?

— Не съм сигурен, но ми се струва, че никога не съм го виждал. Разбира се, той има картон в картотеката ми. Всеки новопристигнал на станцията минава през задължителен медицински преглед.

— Да, картонът му също ще ми бъде необходим.

— На вашите заповеди, госпожо Рурк.

Тя присви очи.

— Името ми е Далас, лейтенант Далас. Побързайте, Уонг. — Отново се загледа в трупа и си помисли: „Колко жалки сме всички пред смъртта“.

Втренчи се в лицето на мъртвеца. Знаеше, че смъртта, особено насилствената, понякога придаваше странно изражение на жертвите, но никога не беше виждала подобна страховита усмивка и изцъклени очи. Гледката отново я накара да потръпне. Същевременно изпита тъга при мисълта, че толкова млад човек се е простил с живота.

— Откарайте го, Уонг. Час по-скоро искам заключението ви. Изпратете документите му в апартамента ми по телекс-видеофона. Искам да знам кой е най-близкият му роднина.

— Слушам. — Той се ухили и добави: — Слушам, лейтенант Рурк.

Ив се насили да се усмихне и реши да не се дразни от номерата на стареца. Изправи се и сложи ръце на кръста си, докато Уонг нареждаше на двамината си помощници да изнесат трупа. После рязко се извърна към Рурк и промърмори:

— Струва ми се, че го намираш за забавно.

Той престорено невинно примигна.

— Кое, скъпа?

— Да ме наричат лейтенант Рурк.

Той докосна страната й, защото жадуваше да я погали.

— Защо пък не? Струва ми се, че и двамата се нуждаем от разведряване на обстановката.

— О, да, твоят Уонг е най-големият майтапчия. — Ив се загледа в лекаря, който бавно се отдалечаваше, докато санитарите тикаха подире му количката с мъртвеца. — Вбесявам се, направо се вбесявам!

— Хайде, успокой се, името ми не е толкова лошо.

— Не. — Този път действително я напуши смях. — Ядосвам се заради онзи младеж. Как е възможно един хлапак да се откаже да изживее оставащите му стотина години? Не мога да го проумея.

— Зная. — Той протегна ръце и замасажира раменете й. — Сигурна ли си, че се е самоубил?

— По нищо не личи да се е съпротивлявал, по тялото няма следи от насилие. Ще разпитам Картър и ще разговарям с колегите му, но по всичко личи, че Дру Матиас се е прибрал, включил е осветлението и музикалната уредба. Изпил е две бири, може би е предприел малко пътешествие във виртуалната реалност, изхрускал е няколко соленки. После е отишъл в спалнята, усукал е чаршафите като въже и е измайсторил прекрасна примка. — Тя се извърна и огледа стаята, опитвайки се да запечата всичко в паметта си. — Свалил си е дрехите и ги е захвърлил. После се е покатерил върху масата. Личат си отпечатъците от стъпалата му. Привързал е въжето за полилея, може би го е подръпнал един-два пъти, за да се убеди, че няма да му изневери. Пъхнал е главата си в примката, увеличил е максимално осветлението с помощта на дистанционното управление и се е удушил. — Ив взе дистанционното, което беше поставила в специален плик за веществени доказателства. — Смъртта не е настъпила мигновено, невъзможно е било вратните му прешлени веднага да се пречупят, но все пак той не е направил опит да се освободи, не се е разколебал. В противен случай шията и гърлото му щяха да бъдат издраскани от ноктите му, докато е дърпал примката.

Рурк замислено смръщи чело.

— Мисля, че подобна съпротива би била напълно инстинктивна.

— По-скоро мисля, че всичко зависи от силата на волята му и от това доколко е желал да умре. Както и от причината, която го е подтикнала към самоубийство. Възможно е да е бил под силното въздействие на наркотици. Скоро ще имаме резултатите от лабораторните изследвания. Дрогираният човек не усеща болката. Може би дори изпитва наслада от нея.

— Не отричам възможността хората на обекта да използват забранени синтетични наркотици. Непосилно е да се наблюдава всеки член на персонала. — Рурк сви рамене, намръщи се и вдигна поглед към разкошния стъклен полилей. — Доколкото познавах Матиас, нямах впечатлението, че е наркоман или пък че се дрогира само от време на време.

— От хората можеш да очакваш най-различни изненади. Няма да повярваш, ако ти кажа какви гадости си инжектират. Ще претърся апартамента за наркотици, което е стандартната процедура при подобни случаи, после ще се опитам да измъкна нещо от Картър. — Тя машинално прокара ръка през косата си. — Предлагам да се качиш в нашето жилище и да поспиш няколко часа.

— Не, предпочитам да остана. Ив — прекъсна я, когато забеляза, че тя се готви да му възрази, — нали ме назначи за свой помощник?

Младата жена се усмихна.

— Един помощник на място би трябвало да се досети, че не ще се справя с всичко това без чаша силно кафе.

— В такъв случай ще се погрижа да я получиш. — Обгърна лицето й с длани и добави: — Толкова ми се искаше поне за няколко седмици да забравиш, че си ченге… — Пусна раменете й и се запъти към кухнята.

Ив влезе в спалнята. Осветлението беше приглушено, а Картър седеше на ръба на леглото, закрил лицето си с длани. Когато чу стъпките й, рязко вдигна глава.

— Спокойно, Картър, все още нямам намерение да те арестувам. — Когато забеляза, че младежът още повече пребледня, тя седна до него. — Извинявай, опитах се да се пошегувам, но какво можеш да очакваш от едно ченге? А сега слушай внимателно — ще записвам разговора ни. Съгласен ли си?

— Да. — Той с мъка преглътна. — Разбира се.

— Говори лейтенант Ив Далас. Разпит на Картър… как ти е малкото име?

— Джак. Казвам се Джак Картър.

— Разпит на Джак Картър относно смъртта на Дру Матиас. Вярно ли е, че сте живял в апартамент 136 заедно с човека, който сега е покойник?

— Да, съквартиранти сме от пет месеца. Освен това бяхме приятели.

— Разкажете ми какво се случи тази вечер. Кога се прибрахте вкъщи?

— Не зная. Предполагам, че е било към дванайсет и половина. Имах среща с едно момиче — Лайза Кардо — работи като оформител на парковите площи. Бяхме решили да посетим комплекса за развлечения. Прожектираха нов видеофилм. После отидохме в клуб „Атина“. Поръчахме си едно-две питиета, послушахме музика. Тръгнахме си сравнително рано, защото Лайза ме предупреди, че утре я очаква тежък ден. Изпратих я до дома й. — Той тъжно се усмихна. — Опитах се да я придумам да ме покани на гости, но тя категорично отказа.

— Какво се случи после? Прибрахте ли се право в хотела?

— Да. Лайза живее наблизо, в бунгалата за персонала. Твърди, че не искала да се затваря в хотелска стая. Та както казах, разстоянието от жилището й до тук се изминава с ескалатора само за пет минути. Изкачих се до нашия етаж… — Той дълбоко си пое въздух и замасажира гърдите си, сякаш се опитваше да успокои препускащото си сърце. — Дру се беше заключил. Беше вманиачен на тази тема. Страхуваше се, че някой ще повреди безценната му апаратура.

— Навярно кодът на вратата е пригоден само за вашите длани.

— Точно така.

— Добре, какво се случи след това?

— Ами… съзрях го. Още щом влязох. После хукнах при вас.

— Кога за последен път го видяхте жив?

— Тази сутрин. — Младият мъж потърка очи, сякаш се опитваше да си припомни всичко и не можеше да си представи, че само преди няколко часа е разговарял с приятеля си, който сега бе мъртъв. — Закусихме заедно.

— Стори ли ви се разтревожен или потиснат?

— Не. — За пръв път Картър се оживи и се втренчи в Ив. — Не мога да проумея защо го е направил. Беше в добро настроение и все ми се подиграваше, че още не съм… не съм оправил Лайза. Разменяхме си закачки. Подметнах му, че не се е чукал отдавна и сигурно е забравил как се прави. Предложих му да си хване мадама и да дойде с нас, за да му покажем.

— Излизаше ли с някое момиче?

— Не. Все говореше за една мацка, в която бил влюбен. Тя не е тук, на станцията. Винаги я наричаше „мацето“. Възнамеряваше да я посети, щом си вземе следващата отпуска. Твърдеше, че любимата му била умна, красива, с великолепно тяло и ненаситна в леглото. Защо да се забавлява с имитации, като притежава истински шедьовър?

— Не ви ли е споменавал името й?

— Не. Непрекъснато говореше за „мацето“. Честно казано, подозирам, че това момиче е плод на въображението му. Дру не беше от хората, които си падат по мацета. В компанията на жени се свиваше в черупката си; интересуваше се единствено от така наречените игри на въображението и от своята аутотроника. Все работеше върху нещо ново.

— Познавахте ли другите му приятели?

— Нямаше много близки приятели. Беше стеснителен, някак вглъбен в себе си.

— Вземаше ли някакви хапчета?

— Разбира се. Най-обикновени стимуланти, особено ако му предстоеше нощна смяна.

— Питам ви за наркотици, Картър.

— Питате дали Дру се е друсал? — Уморените му очи се разшириха от изненада. — Никога. Беше заклет враг на наркотиците, лейтенант. Знаеше, че е умен и не искаше да замъглява съзнанието си. Освен това се стремеше да запази работата си, да получи повишение. За подобни неща те изхвърлят като мръсен парцал, стига само веднъж да те заловят.

— Сигурен ли сте, че приятелят ви не е решил да опита „забранения плод“?

— Ако живеете с някого цели пет месеца, опознавате и кътните му зъби. — В очите на Картър отново се прокрадна печал. — Вече ви казах, че той не се сприятеляваше лесно. Чувстваше се най-щастлив, когато беше сам, занимаваше се с апаратурата си и със своите програми.

— Искате да кажете, че е бил самотник, интроверт.

— Но нищо не го тревожеше, не беше потиснат. Все повтаряше, че е на път да изобрети нещо страхотно, някаква нова „играчка“. Всъщност той непрекъснато изобретяваше по нещо. Но преди седмица ми заяви, че този път ще спечели куп пари и ще натрие носа на Рурк.

— На Рурк ли?

— Не говореше сериозно. — Картър побърза да защити мъртвия си приятел. — Разберете, че за повечето от нас Рурк е… върхът. Богат е като Крез, облича се фантастично, притежава великолепни жилища, могъщество и сексапилна съпруга… — Той млъкна и се изчерви. — Извинете, не исках да ви обидя.

— Няма значение — отсече Ив. По-късно ще реши дали да се чувства поласкана или смаяна от факта, че изглежда сексапилна в очите на един двайсетгодишен хлапак.

— Разберете, че мнозина от нас… искат да се издигнат в кариерата и в обществото. Рурк е пример за подражание. Дру безрезервно се възхищаваше от него. Приятелят ми беше амбициозен, госпожо… лейтенант. Имаше големи планове за бъдещето. — Внезапно очите му се насълзиха. — Защо да се самоубива?

— Не зная, Картър. Понякога причината остава неизвестна. — Отново го заразпитва, повтаряйки същите въпроси, докато си състави ясна представа за Дру Матиас. След час не й оставаше нищо друго, освен да напише рапорт до колегата си, който щеше да довърши разследването на случая.

Докато с Рурк пътуваха с асансьора към разкошния апартамент, заемащ целия последен етаж на хотела, тя се облегна на стената на кабината, която беше облицована с огледала.

— Добре, че ти хрумна да го преместиш в друга стая и на друг етаж. Може би ще успее да мигне няколко часа.

— Ще спи по-добре, ако вземе сънотворно. А ти, скъпа? Ще можеш ли да заспиш?

— О, да. Но щеше да ми бъде много по-леко, ако имах най-беглата представа какво го е разтревожило и го е накарало да предприеме такава отчаяна стъпка. — Когато се озоваха в коридора, тя изчака Рурк да изключи алармената система на апартамента. — Доколкото разбрах, Дру е бил много амбициозен. Стеснявал се е от жените и живеел в свой нереален свят. Изпитвал истинско удоволствие от работата си. — Тя сви рамене. — На видеотелефона не бяха записани никакви разговори, не беше получавал нищо по електронната поща, нито пък бе изпращал съобщения. Заключващият механизъм на вратата е бил включен в 16:00 от Матиас и изключен в 1:33 от Картър. Покойникът не е приемал никакви посетители, нито пък е напускал апартамента. Подготвил се е да прекара една приятна вечер, а после се е обесил.

— Нали не твърдиш, че е извършено убийство?

— Не — отговори тя. Питаше се дали самоубийството не е още по-страшно. — Няма обвиняем, никой няма да бъде наказан. Само че момчето е мъртво. Един живот е погубен. — Внезапно се обърна, прегърна го и силно го притисна към себе си. — Рурк, ти промени живота ми!

Той смаяно я изгледа и повдигна брадичката й. Очите й не бяха насълзени, в тях проблясваха гневни пламъчета.

— Това пък какво беше?

— Да, действително промени живота ми. Едва сега разбрах, че човек може да се наслаждава на общуването с партньора си. Доскоро за мен съществуваше единствено работата ми. Ти ме накара да проумея какво ми е липсвало досега. Запомни думите ми, защото потъна ли в ежедневието, може да пропусна да изразя чувствата и мислите си и да ти кажа колко много означаваш за мен.

Трогнат, Рурк я целуна по челото.

— Добре, ще ги запомня. А сега да си лягаме. Зная, че си уморена.

— Да. — Тя отметна косата от челото си, когато тръгнаха към спалнята. Хрумна й, че им остават по-малко от четирийсет и осем часа до напускане на космическата станция. Няма да позволи смъртта на един непознат да помрачи последните дни от медения им месец.

Наклони глава, запърха с мигли и заяви:

— Знаеш ли, Картър твърди, че съм много секси.

— Моля? — Рурк спря и я изгледа с присвити очи.

Ив го обичаше още повече в мигове като този, когато в мелодичния му глас се промъкваха арогантни нотки.

— Чудесен си — промълви тя, отпусна глава на гърдите му и заразкопчава ризата си.

— Нима?

— Да. Мейвис би казала, че си върхът. Мисля си, че отчасти причината да си такъв е сексапилната ти съпруга. — Захвърли ризата си и гола до кръста седна на леглото, за да свали обувките си. Погледна изпод око Рурк и забеляза, че е пъхнал ръце в джобовете си и се усмихва. Тя му се усмихна в отговор и сякаш й олекна на сърцето. Повдигна вежди и дяволито го попита:

— Е, прекрасни човече, какво възнамеряваш да направиш с младата си жена?

Рурк я притисна към себе си и навлажни с език устните си.

— Сега ще ти покажа.

 

 

Ив си въобразяваше, че мисълта за пътуването до Земята няма да я изплаши, след като вече беше предприела едно междупланетно пътешествие, но беше се излъгала. Когато настъпи моментът да се качи в космическата совалка, принадлежаща на Рурк, тя се заинати и се опита да се оправдае с думите, че животът й е скъп.

Рурк се запревива от смях, което още повече я вбеси, сетне я грабна в прегръдките си и я качи на борда. Когато се озоваха в луксозната кабина, сърцето й затуптя силно, сякаш щеше да изскочи от гърдите й.

— Пусни ме! — извика. — За нищо на света няма да пътувам с този летящ ковчег!

Рурк се престори, че не чува заплахите й. Отпусна се в едно дълбоко кожено кресло и я придърпа на скута си. После сръчно привърза ръцете й към страничните облегалки, за да избегне евентуалните й опити да му отмъсти, като издраска лицето му.

— Престани! — Ив напразно се опитваше да се освободи. — Веднага ме отвържи! — Стегнатото й задниче подскачаше, докато се въртеше в скута на съпруга си. Това го подсети как да оползотвори първите часове от пътуването. Нареди на пилота да излети веднага, щом получи разрешение от контролната кула, после освободи стюардесата с думите, че засега не се нуждаят от услугите й. Щом младата жена напусна кабината, той натисна бутона за заключване на вратите.

— Ще те убия! — заплаши го Ив. Когато дочу звука от двигателите, които набираха мощ и усети вибрациите, които означаваха, че совалката всеки момент ще излети, тя реши да прегризе предпазния колан. Изкрещя в ухото на Рурк:

— Отказвам да летя с това чудо! Кажи на пилота да изключи двигателите!

— Прекалено късно е, скъпа. — Той я притисна към себе си и долепи устни до тила й. — Успокой се, Ив. Повярвай, че междупланетното пътешествие е по-безопасно от шофирането на автомобил в центъра на Ню Йорк.

— Дрън-дрън! О, господи! — Тя затвори очи, когато двигателят изрева. Совалката се стрелна право нагоре и Ив се почувства така, сякаш мощна сила я дърпа обратно към земята. После притеглянето като че я прилепи към гърдите на Рурк.

Едва след няколко секунди Ив откри, че болката в белите й дробове е предизвикана от факта, че досега е сдържала дъха си. Изпусна го, после си пое въздух като гмуркач, който изплува от голяма дълбочина.

Каза си, че поне още е жива, което беше истинско постижение. А сега трябва да изпълни обещанието си и да убие този негодник Рурк. Едва в този миг осъзна, че вече не е завързана, че отгоре на всичко, ризата й е разкопчана, а дланите на съпруга й са върху гърдите й.

— Да не си въобразяваш, че ще се любя с теб, след като…

Рурк безмълвно я обърна с лице към себе си. Тя забеляза закачливите пламъчета в очите му и усети нарастващата му страст, сетне устните му докоснаха зърната й.

— Подлец! — усмихнато промърмори и притисна главата му към себе си, за да го насърчи.

Все още не можеше да повярва, че ласките му успяват да я възбудят толкова много, да я накарат да изпита неописуемо удоволствие, да се чувства като перце, понесено от вятъра. Притисна се още по-силно към него и забрави за всичко, освен за устните му, които изгаряха като парещи въглени плътта й.

Отпусна се на плътния мек килим, привлече Рурк върху себе си и прошепна:

— Обладай ме. — Заразкопчава ризата му, изгаряйки от нетърпение да докосне мускулестата му гръд. — Побързай, скъпи.

— Разполагаме с много време. — Той отново зацелува стегнатите й гърди, които беше затоплил с дланите си. — Искам да усетя вкуса ти.

Устните му се плъзнаха по шията й и все по-надолу с неописуема нежност, доставяща удоволствие и на двама им. Усети как Ив затрепери и по кожата й избиха капчици пот. Тялото й се загърчи, тя нададе стон, когато любимият й смъкна джинсите й и разтвори бедрата й, сетне езикът му докосна най-съкровеното й място.

— Още! — прошепна тя и Рурк се подчини. Искаше му се да я погълне цялата. Смътно осъзнаваше, че единствено в неговите прегръдки Ив се отпуска напълно и позволява на страстта да я завладее до умопомрачение.

Тя лежеше с разперени ръце и тялото й още потръпваше от изживяното удоволствие, когато Рурк я облада.

Младата жена повдигна клепачи и се втренчи в очите му, които не бяха замъглени от страстта. Рурк беше господар на положението, умееше да упражнява пълен контрол над чувствата си. Тя изпита непреодолимо желание да го извади от равновесие, да го накара да забрави всичко друго, освен нея, да сломи волята му. Не искаше да бъде безпомощна играчка в ръцете му.

— Още! — прошепна отново и обви бедра около кръста му, за да го накара да проникне по-дълбоко в нея. Притегли главата му и впи зъбите си в прекрасно очертаните му устни. Рурк сви дланите си в юмруци и усили ритъма, докато изведнъж му се стори, че сърцето му ще се пръсне. Тя се беше вкопчила в него, забиваше нокти в гърба, в раменете, в бедрата му. Болката сякаш подсилваше страстта му.

Усети как тялото й отново се загърчи, мускулите й го стегнаха като в юмрук. Мислено повтаряше една-единствена дума: „Отново! Отново! Отново!“, докато обладаваше любимата си жена и с устни, притиснати върху нейните, заглушаваше гърлените й стенания.

Почувства как Ив се напряга. Притисна лице към косата й и след последен мощен тласък достигна върховното удоволствие. Отпусна се върху нея, сърцето му биеше лудо, виеше му се свят. Стори му се, че жената под него е като гладката повърхност на спокойна река.

— Не бива да продължаваме в този дух — задъхано промълви Ив след минута. — Има опасност да се унищожим взаимно.

Въпреки че се чувстваше безкрайно изтощен, Рурк отговори през смях:

— Във всеки случай краят ни ще бъде прекрасен. Искаше ми се последната вечер от медения ни месец да бъде по-романтична, да пийнем хубаво вино и да послушаме нежна музика. — Повдигна глава и се усмихна. — Но и това не беше лошо.

— Да не мислиш, че си успял да ме омилостивиш? Още не мога да ти простя всичко, на което ме подложи.

— Знаеш ли, установих, че гневът те прави още по-страхотна любовница. — Повдигна брадичката й и докосна с език трапчинката в средата. — Обожавам те, Ив.

Младата жена объркано го изгледа, не бе успяла да свикне с нежностите му и да ги възприема хладнокръвно. Той гъвкаво се изправи и без да си направи труда да се облече, се приближи до огледалната конзола между две кресла. Постави дланта си върху нея и гладката повърхност се разтвори, разкривайки някаква кутийка, облицована с кадифе.

— Приготвил съм ти малък подарък.

— Не е необходимо. Знаеш, че подобни жестове не ми допадат.

— О, да, подаръците те карат да изпитваш неудобство, освен това трябва да благодариш за тях. — Усмихна се и добави: — Може би точно заради това държа да ти ги правя. — Седна на пода до нея и й подаде кутийката. — Хайде, отвори я.

Ив беше сигурна, че вътре има някакво бижу. Рурк очевидно изпитваше удоволствие да я обсипва с диаманти, смарагди и златни верижки. Подаръците му я смайваха и я караха да се чувства неловко. Ала когато отвори кутийката, откри едно бяло цвете.

— Какво е това?

— Цветче от сватбения ти букет. Подложено е на специална обработка.

— Любимите ми петунии. — Ив се просълзи и извади цветето, все още развълнувана от прекрасните спомени. Венчелистчетата бяха свежи и покрити с влага, като че петунията беше току-що откъсната от градината.

— Както вече ти казах, в една от компаниите ми е разработена специална технология, която съхранява растенията. Исках да ти подаря това цвете. — Той взе дланите й в своите. — Исках да принадлежи на двама ни, за да ни напомня, че има неща, които издържат дълго време.

Ив вдигна поглед и очите им се срещнаха. Помисли си, че и двамата бяха прекарали детството си в нищета, но бяха успели да се преборят с живота. Запознанството им беше свързано с насилие и с трагедия, ала любовта им бе помогнала да превъзмогнат всичко. Доскоро бяха вървели по различни пътеки, а сега заедно крачеха по трудния житейски път. „Има неща, които издържат дълго време — помисли си тя. — Съвсем обикновени неща. Например любовта.“