Антон Павлович Чехов
Три години (17)

Глава 17

Въпреки сложността на работата и огромния оборот в склада нямаше счетоводител и от тефтерите, които водеше деловодителят, не можеше да се разбере нищо. Всеки ден тук идваха комисионери, немци и англичани, с които служителите разговаряха за политика и религия; идваше един пропил се дворянин, болен и жалък човек, който превеждаше чуждестранната кореспонденция в кантората; служителите го наричаха Дребосъка и го черпеха чай със сол. И на Лаптев му се струваше, че изобщо цялото това предприятие е голяма щуротия.

Той ходеше всеки ден в склада и се стараеше да въведе нови порядки; забраняваше да бият чираците и да се надсмиват над купувачите, вбесяваше се, когато служителите с весел смях пращаха някъде в провинцията залежали и негодни стоки като нещо ново и най-модно. Сега той беше най-главният в склада, но както и преди, не знаеше колко голямо е състоянието му, добре ли вървят работите, каква заплата получават старшите служители и т.н. Початкин и Макеичев го смятаха за млад и неопитен, криеха от него много неща и всяка вечер си шепнеха тайнствено със слепия старец. Веднъж в началото на юни Лаптев и Початкин отидоха в Бубновската гостилница да хапнат и да поговорят между другото за работата. Початкин служеше у Лаптеви отдавна и беше постъпил у тях едва осемгодишен. Той беше свой човек, доверяваха му се напълно и когато на излизане от склада прибираше от касата целия приход и го натъпкваше в джобовете си, не събуждаше никакви подозрения. Беше главният в склада и в къщата, а също и в черквата, където изпълняваше длъжността епитроп вместо стареца. Заради жестокото му отношение към подчинените чираци и служители го наричаха Малюта Скуратов.

Когато отидоха в гостилницата, той кимна на момчето и каза:

— Я ни дай, братле, половинка чудо и две дузини неприятности.

След малко момчето донесе на поднос половинка водка и няколко чинийки разнообразни мезета.

— Виж какво, драги — му каза Початкин, — я ни дай една порция от баш майстора на клеветата и злословието с картофено пюре — момчето не разбра, смути се и искаше да каже нещо, но Початкин го погледна строго и произнесе: — Освен!

Момчето помисли напрегнато, после отиде да се посъветва с колегите си и в края на краищата все пак донесе порция език. Като изпиха по две чашки и замезиха, Лаптев попита:

— Кажете ми, Иван Василич, истина ли е, че работите ни в последните години западат?

— Хич никак.

— Кажете ми искрено и открито какъв доход сме имали и имаме и колко е състоянието ни? Просто не бива да се намирам в неизвестност. Наскоро гледах сметките на склада, но, извинявайте, не вярвам на тези сметка; вие смятате за необходимо да криете нещо от мене и казвате истината само на баща ми. Свикнали сте с дипломацията още от млади години и вече не можете да минете без нея. А за какво ви е тя? Така че, моля ви, бъдете откровен. Как вървят работите ни?

— Всичко зависи от вълнението на кредита — отвърна Початкин, като помисли.

— Какво разбирате под „вълнение на кредита“?

Початкин започна да обяснява, но Лаптев нищо не разбра и изпрати за Макеичев. Той се яви незабавно, хапна, след като се помоли, и със солидния си плътен баритон заприказва най-напред, че служителите са длъжни ден и нощ да се молят на Бога за своите благодетели.

— Прекрасно, но позволете ми да не се смятам за ваш благодетел — каза Лаптев.

— Всеки човек трябва да помни какво представлява, и да си знае мястото. Вие по божия милост сте наш баща и благодетел, а ние сме ваши роби.

— Омръзна ми най сетне всичко това — разсърди се Лаптев. — Моля ви сега вие да бъдете мой благодетел и да ми обясните какво е състоянието на работите ни. Не желая да ме смятате за хлапак, защото още утре ще затворя склада. Баща ми ослепя, брат ми е в лудницата, племенниците ми са още малки; ненавиждам тази работа, с удоволствие бих се оттеглил, но няма кой да ме замени, и вие сами го знаете. Оставете дипломацията, за Бога!

Отидоха в склада да смятат. После пресмятаха вкъщи, при това им помагаше самият старец; докато посвещаваше сина си в търговските си тайни, той говореше с такъв тон, като че ли ставаше дума не за търговия, а за магия. Оказа се, че доходът е растял всяка година приблизително с една десета и че състоянието на Лаптеви само в пари и ценни книжа е шест милиона рубли.

Когато след полунощ приключиха сметките и Лаптев излезе на чист въздух, той беше все още под обаянието на тези цифри. Нощта беше тиха, лунна, душна; белите стени на къщите в Замоскворечието, видът на тежките затворени порти, тишината и черните сенки създаваха впечатление за някаква крепост, липсваше само часовоят с пушка. Лаптев отиде в градинката и седна на пейката до оградата, зад нея също имаше градинка. Цъфтеше песекинята. Лаптев си спомни, че и през детството му тази песекиня беше толкова грапава и висока и не беше се променила оттогава. Всяко кътче в градината и в двора му напомняше далечното минало. И в детството, както и сега през редките дървета се виждаше целият двор, облян с лунна светлина, както и сега бяха тайнствени и строги сенките, както и сега насред двора лежеше черното куче и прозорците на служителите бяха широко отворени. И всички тези спомени бяха тъжни.

Зад оградата в чуждия двор се чуха леки стъпки.

— Скъпа моя, моя мила… — прошепна мъжки глас до самата ограда, така че Лаптев чуваше дори дишането.

Ето че се целунаха. Лаптев беше убеден, че милионите и работата, която не му беше по сърце, ще му провалят живота и окончателно ще го направят роб; представяше си как постепенно ще привикне с положението си, постепенно ще влезе в ролята на глава на търговска фирма, ще започне да затъпява, да застарява и в края на краищата ще умре, както изобщо умират еснафите, гадно, скучно, навяващо тъга на околните. Но какво му пречи да захвърли и милионите, и работата и да се махне от тази градинка и двора, които ненавиждаше още от детството си?

Шепотът и целувките зад оградата го вълнуваха. Той отиде до средата на двора, разкопча ризата на гърдите си, гледайки към луната, и му се стори, че сега ще заповяда да отворят портичката, ще излезе и повече никога няма да се върне; сърцето му сладко се сви от предчувствие за свобода, той се смееше радостно и си представяше колко чудесен, поетичен и може би свят би могъл да бъде този живот…

Стоеше, не тръгваше и се питаше: „Какво ме задържа тук?“ И го беше яд и на себе си, и на това черно куче, което се търкаляше по камъните, а не отиваше в полето, в гората, където би било независимо и радостно. И на него, и на кучето им пречеше да напуснат двора очевидно едно и също нещо: навикът към принудата, към робското състояние…

На другия ден по пладне тръгна към жена си и за да не скучае, покани Ярцев. Юлия Сергеевна живееше на вила в Бутово и той не беше ходил при нея вече пет дни. Като стигнаха на гарата, приятелите наеха файтон и през целия път Ярцев пя и се възхищава на великолепното време. Вилата се намираше близо до гарата сред голям парк. В началото на главната алея, на двадесетина крачки от вратата, под стара широка топола седеше Юлия Сергеевна в очакване на гостите. Беше облечена в лека изящна светла рокля в кремав цвят, гарнирана с дантели, а в ръцете си държеше същото старо познато чадърче. Ярцев я поздрави и тръгна към вилата, откъдето се чуваха гласовете на Саша и Лида, а Лаптев седна до нея, за да поговорят за работите си.

— Защо те нямаше толкова дълго? — попита тя, без да му пуска ръката. — По цели дни седя тук и гледам дали не идваш. Без теб ми е скучно!

Тя стана и прокара ръка по косите му, с любопитство оглеждайки лицето му, плещите, шапката.

— Ти знаеш, аз те обичам — каза тя и се изчерви. — Ти си ми скъп. Ето пристигна, аз те виждам и не мога да ти опиша колко съм щастлива. Нека да поговорим. Разкажи ми нещо.

Тя му се обясняваше в любов, а той имаше чувството, че е женен за нея вече десетина години, и искаше да закусва. Тя го прегърна през шията, гъделичкайки с коприната на роклята си бузата му; той внимателно отстрани ръката й, стана и без да каже дума, тръгна към вилата. Насреща му тичаха момичетата. „Колко са пораснали! — мислеше си той. — И колко промени за тези три години… Но нали ще се наложи да се живее още може би тринадесет, тридесет години… Какво ли още ни чака! Ще поживеем — ще видим“.

Той прегърна Саша и Лида, които увиснаха на шията му, и каза:

— Поздрави от дядо… вуйчо Федя скоро ще умре, чичо Костя ни изпрати писмо от Америка и ви поздравява. Изложението му е омръзнало и скоро ще се върне. А вуйчо Альоша е гладен.

После седна на терасата и видя как по алеята към вилата бавно вървеше жена му. Тя си мислеше за нещо и лицето й беше тъжно и очарователно, а в очите й блестяха сълзи. Не беше вече предишната слаба, крехка, бледолика девойка, а зряла, красива, силна жена. И Лаптев забеляза с какъв възторг я гледаше Ярцев, как този неин нов, прекрасен израз се отразяваше на неговото лице, също тъжно и възхитено. Сякаш я виждаше за пръв път в живота си. И когато закусваха на терасата, Ярцев някак радостно и свенливо се усмихваше и гледаше непрекъснато Юлия, красивата й шия. Лаптев неволно ги наблюдаваше и си мислеше, че може би ще се наложи да живее още тринадесет, тридесет години… И какво ще преживее за това време? Какво ни готви бъдещето?

И си мислеше:

„Ще поживеем — ще видим“.