Антон Павлович Чехов
Три години (10)

Глава 10

У Лаптеви често гостуваше Иван Гаврилич Ярцев. Той беше здрав, як човек, чернокос, с умно, приятно лице; минаваше за красавец, но напоследък започваше да пълнее и това загрозяваше лицето и фигурата му; подстригваше косата си ниско, почти до голо и това още повече го загрозяваше. Заради впечатляващия му ръст и сила някога в университета студентите му викаха Скалата.

Завърши филологическия университет заедно с братята Лаптеви, после постъпи в природонаучния и сега беше магистър по химия. Не разчиташе на катедра, дори и лаборант не стана, а преподаваше физика и естествена история в реалното училище и в две девически гимназии. Беше във възторг от учениците си, особено от ученичките си, и твърдеше, че сега израства забележително поколение. Освен с химия у дома се занимаваше със социология и руска история и кратките си бележки понякога публикуваше във вестниците и списанията, подписани с буква „Я“. Когато говореше за нещо от ботаниката или зоологията, приличаше на историк, когато решаваше някакъв исторически въпрос, приличаше на естественик.

Свой човек у Лаптев бе също и Киш, с прозвище Вечния студент. Три години следва той в медицинския факултет, после се прехвърли в математическия и във всеки курс изкарваше по две години. Баща му, провинциален аптекар, му изпращаше по четиридесет рубли на месец и майка му, тайно от бащата, по още десет и тези пари му стигаха за издръжка и дори за такъв лукс, като шинел с яка от полски бобър, ръкавици, парфюми и фотографии (снимаше се често и раздаваше портретите си на познатите). Чистичък, леко плешив, със златисти бакенбарди около ушите, скромен, той имаше винаги вид на човек, готов да услужи. Непрекъснато уреждаше чужди работи: ту хвърчеше с някаква подписка, ту от ранна утрин мръзнеше пред касата на театъра, за да купи билет за някоя позната дама, ту по нечия молба ходеше да поръчва венец или букет. За него се говореше само: Киш ще отиде, Киш ще го направи, Киш ще купи. Повечето поръчки изпълняваше лошо. Върху му се сипеха упреци, често забравяха да му платят покупките, но той винаги мълчеше и в тежките случаи само въздишаше. Никога не се радваше особено, не се огорчаваше, разказваше винаги дълго и скучно и остроумията му всеки път предизвикваха смях точно защото не бяха смешни. Така веднъж с намерение да се пошегува каза на Пьотър: „Петре, ти не си есетра!“, което предизвика всеобщ смях, и самият той дълго се смя, доволен, че е толкова духовит. Когато погребваха някой професор, вървеше отпред заедно с факлоносците.

Ярцев и Киш идваха обикновено привечер на чай. Ако домакините не отиваха на театър или на концерт, чаят продължаваше до вечерята. Една февруарска вечер в трапезарията се водеше следният разговор:

— Художественото произведение само тогава е значително и полезно, когато съдържа в идеята си сериозна обществена задача — казваше Костя, като гледаше сърдито Ярцев. — Ако в произведението има протест против крепостното право или авторът се опълчва против висшето общество и неговата пошлост, такова произведение е значително и полезно. Пък онези романи и повести, в които има „ах“ и „ох“, тя го обикнала, пък той я разлюбил — такива произведения, казвам аз, са нищожни и да вървят по дяволите.

— Съгласна съм с вас, Константин Иванич — каза Юлия Сергеевна. — Един описва любовна сцена, друг — измяна, трети — среща след раздяла. Нима няма други сюжети? Нали има твърде много хора, болни, нещастни, измъчени от нужда, на които ще им е противно да четат всичко това.

На Лаптев му стана неприятно, че съпругата му, млада жена, която нямаше още двадесет и две години, толкова сериозно и хладно разсъждава за любовта. Досещаше се защо.

— Ако поезията не решава въпросите, които ви се струват важни — каза Ярцев, — обърнете се към трудовете по техника, полицейско и финансово право, четете научни фейлетони. Кому е нужно в „Ромео и Жулиета“ вместо за любов да става дума, да речем, за свободата на преподаване или за дезинфекцията на затворите, ако можете да го намерите в специални статии и ръководства?

— Това са крайности, мой човек! — прекъсна го Костя. — Ние не говорим за такива гиганти, като Шекспир или Гьоте, а за стотиците талантливи или посредствени писатели, които биха принесли далеч по-голяма полза, ако оставеха любовта и се заемеха да прокарват сред масите знания и хуманни идеи.

С натъртено „р“ и малко носово Киш започна да разказва съдържанието на една повест, която бе прочел наскоро. Разказваше обстоятелствено, без да бърза; минаха три минути, после — пет, десет, а той все продължаваше и никой не можеше да разбере защо го разказва, и лицето му ставаше все по-равнодушно, а очите му помръкваха.

— Киш, разказвайте по-бързо — не издържа Юлия Сергеевна, — става мъчително!

— Престанете, Киш! — викна му Костя.

Всички, а и самият Киш се засмяха.

Дойде Фьодор. С червени петна по лицето, забързан, поздрави и отведе брат си в кабинета. В последно време той избягваше многолюдните събирания и предпочиташе обществото на един човек.

— Нека младежите там се кикотят, а ние с теб да поговорим тук откровено — каза той, като сядаше в дълбокото кресло, по-далеч от лампата. — Отдавна не сме се виждали, братленце. Колко време не си идвал в склада? Май има седмица.

— Да. Няма какво да правя при вас. Пък и старецът ми омръзва, да си призная.

— Разбира се, без нас с тебе в склада ще се справят, но нали трябва да имаш някакво занимание. С пот на челото хлябът е сладък, както се казва. Бог обича труда.

Пьотър поднесе на поднос чаша чай. Фьодор я изпи без захар и поиска още. Той пиеше много чай и за една вечер можеше да изпие десетина чаши.

— Знаеш ли какво, братле? — каза той, като стана и се приближи до брат си. — Не му мисли много-много, а се кандидатирай за съветник, пък ние лека-полека ще те прокараме за член на управата, а после и за заместник-председател. По-нататък — повече, ти си умен човек, образован, ще те забележат и поканят в Петербург — земските и градските дейци там сега са на мода и току-виж, братле, преди да навършиш още петдесет, вече да си станал таен съветник с лента през рамото.

Лаптев не отговори нищо; той разбра, че всичко това — и тайният съветник, и лентата — му се иска на самия Фьодор, и не знаеше какво да отвърне.

Братята седяха и мълчаха. Фьодор отвори часовника си и дълго, много дълго напрегнато се взира в него, сякаш искаше да забележи движението на стрелката, и изразът на лицето му за Лаптев изглеждаше странен.

Повикаха ги за вечеря. Лаптев отиде в трапезарията, а Фьодор остана в кабинета. Вече не спореха, а Ярцев говореше с тон на професор, който чете лекция:

— Вследствие на разликата в климата, енергиите, вкусовете и възрастите равенството между хората е физически невъзможно. Но културният човек може да направи това неравенство безвредно, така както направи вече с блатата и мечките. Нали един учен успя да нахрани едновременно котка, мишка, ястреб и врабец от една чиния; да се надяваме, че възпитанието ще направи същото и с хората. Животът върви напред и напред, културата постига огромни успехи пред очите ни и очевидно ще настъпи време, когато например днешното положение на фабричните работници ще изглежда такъв абсурд, както на нас ни изглежда крепостното право, когато са разменяли девойка за куче.

— Това няма да стане скоро, никак няма да е скоро — каза Костя и се усмихна, — няма да му се сторят абсурд на Ротшилд подземията със злато скоро, а дотогава нека работникът да превива гръб и да се подува от глад. Не, мой човек, нее. Не трябва да чакаш, а да се бориш. Ако котката яде от една паница с мишката, вие си мислите, че е станала съзнателна ли? Хайде де! Заставили са я насила.

— Ние с Фьодор сме богати, баща ни е капиталист, милионер, с нас трябва да се води борба! — продума Лаптев и потърка челото си с длан. — Да се води борба с мене — не ми го побира умът! Аз съм богат, но какво са ми дали досега парите, какво ми е дала тази сила? С какво съм по-щастлив от вас? Детството ми беше каторжно и парите не ме спасяваха от пръчките. Когато Нина боледуваше и беше на смъртно легло, моите пари не й помогнаха. Когато не ме обичат, не мога да накарам да ме обикнат, и сто милиона да похарча.

— Затова пък можете да направите много добрини — каза Киш.

— Какви ти добрини! Вчера ме молихте за някакъв математик, който търси служба. Повярвайте, аз мога да направя за него толкова малко, колкото и вие. Мога да му дам пари, но той не търси това. Веднъж помолих известен музикант да намери място за един беден цигулар, а той ми отвърна така: „Вие се обръщате именно към мене, защото не сте музикант“. По същия начин ще ви отговоря и аз: вие се обръщате за помощ към мене толкова уверено, защото нито веднъж не сте били в положението на богат човек.

— Не разбирам защо е това сравнение с известния музикант! — продума Юлия Сергеевна и се изчерви. — Какво общо има това с известния музикант?

Лицето й потръпна от омраза и тя сведе очи, за да скрие това чувство. И не само мъжът й, но и всички около масата разбраха израза на лицето й.

— Какво общо има музиканта! Няма нищо по-лесно от това да помогнеш на един беден човек.

Настъпи мълчание. Пьотър поднесе яребици, но никой не хапна, всички ядоха само салата. Лаптев вече не помнеше какво отвърна, но за него беше ясно, че ненавистни бяха не думите му, а самият факт, че се бе намесил в разговора. След вечерята той се прибра в кабинета си. Напрегнато, със сърцебиене очакваше нови унижения, вслушан в онова, което ставаше в салона. Там отново започна спор. После Ярцев седна на пианото и изпя сантиментален романс. Беше специалист по всичко: и пееше, и свиреше и дори умееше да прави фокуси.

— Както обичате господа, обаче аз не желая да стоя у дома — каза Юлия.

— Трябва да излезем някъде.

Решиха да се повозят извън града и изпратиха Киш до търговския клуб за тройка. Не поканиха Лаптев, защото обикновено той не излизаше извън града и защото при него сега беше брат му, но той си помисли, че в негово присъствие им е скучно и в тази весела млада компания е съвсем излишен. И тежкото горчиво чувство беше толкова непоносимо, че му се плачеше: той даже се радваше, че постъпват с него толкова нелюбезно, че го пренебрегват, че е глупав, скучен мъж, торба със злато, и му се струваше, че би бил още по-радостен, ако жена му му изневереше тази нощ с най-добрия му приятел и после си признаеше, гледайки го с омраза. Той я ревнуваше от познатите студенти, от актьорите, от певците, от Ярцев и дори от случайните минувачи и сега страстно му се искаше тя наистина да му изневери, искаше да я завари с някого и после да се отрови, за да се отърве завинаги от този кошмар. Фьодор пиеше чай и шумно преглъщаше. Но и той се накани да си ходи.

— А нашият старец вероятно има перде — каза той, като обличаше шубата. — Съвсем зле започна да вижда.

Лаптев също облече шуба и излезе. Като изпрати брат си до „Страстной“, нае файтонджия и подкара към Яр.

„И на туй му викат семейно щастие! — присмиваше се той над себе си. — Това ми било любов!“

Зъбите му тракаха и той не знаеше от ревност ли, или от нещо друго. У Яр се разходи между масите, послуша куплетиста в залата; за евентуална среща със своите не беше приготвил нито една фраза, предварително си знаеше, че ако срещнеше жена си, щеше да се усмихне жалко и неумно и всички щяха да разберат какво чувство го бе накарало да дойде тук. От електрическата светлина, силната музика, аромата на пудра и от това, че дамите насреща го гледаха, му се повдигаше. Той спираше до вратите, стараеше се да надзърне и да подслуша какво ставаше в отделните сепарета, и му се струваше, че заедно с куплетиста и тези дами играе в някаква долна, презряна роля. После тръгна към „Стрелная“, но и там не срещна никого от своите и само когато се връщаше отново към ресторанта на Яр, го догони шумна тройка; пияният файтонджия крещеше и се чуваше високият смях на Ярцев: „Ха-ха-ха!“

У дома Лаптев се върна след три часа. Юлия Сергеевна беше вече в постелята. Като забеляза, че не спи, той се доближи до нея и каза рязко:

— Разбирам вашето отвращение, вашата омраза, но можехте да ме пощадите пред чуждите хора, можехте да скриете своето чувство.

Тя седна на леглото и спусна крака. На светлината на кандилото очите й изглеждаха големи, черни.

— Моля за извинение.

От вълнение и тръпки по цялото тяло той не можеше вече да изговори нито дума, а стоеше пред нея и мълчеше. Тя също трепереше и седеше с вид на престъпница, очаквайки обяснения.

— Колко страдам! — каза той накрая и хвана главата си. — Като в ад съм, побърквам се.

— Нима на мен ми е леко? — попита тя с трепетен глас. — Само Бог знае какво ми е.

— Ти си моя жена вече половин година, но в душата ти няма дори искрица любов, няма никаква надежда, никакъв просвет! Защо се омъжи за мен? — продължаваше с отчаяние Лаптев. — Защо? Какъв демон те тласна в обятията ми? На какво се надяваше? Какво искаше?

А тя го гледаше с ужас, като че се страхуваше да не я убие.

— Харесвах ли ти? Обичаше ли ме? — продължаваше задъхано той. — Не! Тогава какво? Какво? Говори: какво? — той викна. — О, проклети пари! Проклети пари!

— Кълна се в Бога, не! — извика тя и се прекръсти; сви се от обида и той за първи път чу как плаче. — Кълна се в Бога, не! — повтори тя. — Не мислех за парите, те не ми трябват, просто ми се струваше, че ако ти откажа, ще постъпя зле. Страхувах се да не разбия и твоя, и своя живот. И сега страдам заради своята грешка, страдам непоносимо!

Тя заплака горчиво и той разбра колко й е болно, и като не знаеше какво да каже, се отпусна на килима пред нея.

— Стига, стига — мърмореше той. — Огорчих те, защото те обичам безумно — неочаквано той целуна крака й и страстно я прегърна. — Поне искрица любов! — мърмореше той. — Излъжи ме! Излъжи! Не казвай, че е грешка!…

Но тя продължаваше да плаче и той чувстваше, че тя понася неговите ласки като неизбежно следствие от грешката си. И крака, който той целуна, подви под себе си, като птица. Стана му жал за нея.

Тя легна и се покри през глава, той се съблече и също си легна. А сутринта и двамата се чувстваха неловко, не знаеха за какво да си говорят, и на него дори му се струваше, че тя не стъпва твърдо на крака, който той целуна.

Предобед дойде да се сбогува Панауров. На Юлия неудържимо й се прииска да е у дома, в родния край; добре би било да замина, мислеше си тя и да си почина от семейния живот, от това смущение и от постоянното съзнание, че е постъпила зле. По време на обяда решиха, че тя ще замине с Панауров и ще погостува две-три седмици на баща си, докато не й доскучае.