Включено в книгата
Оригинално заглавие
Дуэль, (Обществено достояние)
Превод от руски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 6 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Антон Павлович Чехов. Дамата с кученцето (сборник). Издателство „Труд“


Глава 1

Беше осем часа сутринта — време, когато офицерите, чиновниците и новопристигналите обикновено се къпеха в морето след горещата задушна нощ и след това отиваха в павилиона да пият кафе или чай. Дошъл да се къпе, Иван Андреич Лаевски, млад човек на около двадесет и осем години, възслаб, блондин, с фуражка на министерството на финансите и по пантофи, завари на брега сред многото познати своя приятел военния доктор Самойленко.

С голяма стригана глава, късоврат, червендалест, с едър нос, рошави черни вежди и посивели бакенбарди, дебел, отпуснат, че и с пресипнал казармен бас отгоре на всичко, Самойленко правеше на всеки новопристигнал неприятно впечатление на грубиян и троснат субект, но само два-три дни след първото впечатление лицето му започваше да ви се струва необикновено добро, симпатично и дори хубаво. Въпреки недодялания си и грубоват тон той беше кротък, безгранично добър, благодушен и услужлив човек. С всички в града беше на „ти“, на всички даваше пари назаем, всички лекуваше, сватосваше, помиряваше, организираше пикници, на които печеше шишчета и вареше много вкусна чорба от кефал; непрекъснато се застъпваше и молеше за някого и винаги на нещо се радваше. Всички бяха единодушни, че той е безгрешен и беше известен само с две слабости: първо, срамуваше се от добрината си и се мъчеше да я прикрива със суров поглед и привидна грубост и, второ, обичаше фелдшерите и войниците да го наричат ваше превъзходителство, макар да беше само статски съветник[1].

— Отговори ми, Александър Давидич, на един въпрос — започна Лаевски, когато влезе заедно със Самойленко до рамене във водата. — Да предположим, че си обикнал някоя жена и сте се събрали с нея, да предположим, че сте прекарали заедно повече от две години, след което, както често се случва, си престанал да я обичаш и си започнал да чувстваш, че ти е станала чужда. Как би постъпил в подобен случай?

— Много просто, махай ми се от главата, любезна — и точка.

— Лесно ти е! Ами ако няма къде да иде? Ако е самотна, без близки, без пукнат грош в джоба, ако не умее да работи…

— Какво пък, подхвърли й еднократно пет стотака или й давай по двадесет и пет на месец — и толкова. Много просто.

— Да предположим, че ги имаш тия петстотин или пък двадесет и пет на месец, но жената, за която е думата, е интелигентна и горда. Би ли се решил да предложиш пари на такава жена? И под каква форма?

Самойленко искаше да отговори нещо, но в този момент една голяма вълна ги заля, след което се удари о брега и шумно се оттегли назад по дребните камъчета. Приятелите излязоха на брега и започнаха да се обличат.

— Разбира се, не е лесно да живееш с жена, която не обичаш — каза Самойленко и изтръска пясъка от ботуша си. — Но трябва, Ваня, да се разсъждава по човешки. Ако е с мен, не бих й дал да разбере, че съм я разлюбил, и бих живял с нея до края на живота.

Но изведнъж изпита неудобство от думите си, сепна се и каза:

— А ако ме питаш, най-добре е съвсем без жени. Да вървят по дяволите!

След като се облякоха, влязоха в павилиона. Тук Самойленко беше свой човек и за него се пазеха дори отделни прибори. Всяка сутрин му поднасяха кафе, висока ръбеста чаша с вода и лед и чашка коняк; отначало той изпиваше коняка, сетне горещото кафе и накрая водата с леда. Това трябва да беше много вкусно, защото след цялата тая процедура очите му ставаха маслени, той приглаждаше с две ръце бакенбардите си и казваше с поглед към морето:

— Изумително великолепна гледка!

След дългата нощ, изпълнена с нерадостни и безполезни мисли, които не му даваха да спи и сякаш усилваха задухата и мрака, Лаевски се чувстваше разнебитен и умърлушен. От къпането и кафето не му стана по-добре.

— Да продължим разговора си, Александър Давидич — каза той. — Няма да крия и ще ти кажа откровено като на приятел: зле я караме нещо с Надежда Фьодоровна… съвсем зле! Извинявай, че те посвещавам в тайните си, но имам нужда да си излея душата.

Подразбрал за какво ще става дума, Самойленко сведе очи и забарабани с пръсти по масата.

— Живях с нея две години и я разлюбих… — продължи Лаевски — тоест по-точно, разбрах, че никога не съм я обичал… Тези две години бяха заблуждение.

Лаевски имаше навика по време на разговор да оглежда внимателно розовите си длани, да гризе ноктите си или да мачка с пръсти маншетите си. И този път вършеше същото.

— Много добре знам, че с нищо не можеш да ми помогнеш — каза той, — но на нашего брата несретника и излишния човек какво друго му остава освен разговорите? Трябва да обобщавам всяка своя постъпка, да търся обяснение и оправдание за нелепия си живот в нечии теории или литературни типове, в това например, че ние, дворяните, се израждаме, и прочие… Миналата нощ се утешавах с това, че през цялото време си мислех: ех, колко е прав Толстой, безжалостно прав! И ми беше някак по-леко. Наистина велик писател, брат! Както и да въртим и сучем.

Самойленко, който никога не бе чел Толстой и всеки ден се канеше да прочете нещо от него, се сконфузи и каза:

— Да, всички писатели пишат по въображение, а той — от натура…

— Боже мой — въздъхна Лаевски, — до каква степен сме осакатени от цивилизацията! Влюбих се в омъжена жена; и тя в мене… Почнахме с целувки, с тихи вечери, с клетви, със Спенсър[2], с идеала, с общи интереси… Какъв фалш! Ние избягахме всъщност от мъжа й, но се залъгвахме, че бягаме от празнотата на нашия интелигентски живот. Представяхме си бъдещето така: отначало в Кавказ, докато свикнем с мястото и хората, аз ще навлека вицмундира[3] и ще служа, после ще се сдобием с парче земя и ще се трудим на свобода с пот на челото, ще си имаме лозе, нива и прочие. Ако на мое място беше ти или този твой зоолог Фон Корен, навярно щяхте да изкарате с Надежда Фьодоровна тридесет години и да оставите на наследниците си доходно лозе и хиляди хектари с царевица, докато аз се почувствах банкрутирал от първия ден. В града е непоносима жега, скука, безлюдно, но излезеш ли на полето, под всеки храст, под всеки камък ти се привиждат тарантули, скорпиони и змии, а оттатък полето са планини и пустиня. Чужди хора, чужда природа, жалка култура — всичко това, брат, не ти е като да се разхождаш в шуба по „Невски“ под ръка с Надежда Фьодоровна и да мечтаеш за топлите краища. Тук е необходима борба не на живот, а на смърт, а какъв борец съм аз? Жалък неврастеник, мамино синче… От първия ден разбрах, че мислите ми за трудовия живот и лозето са вятър работа. Що се отнася до любовта, трябва да ти кажа, че да живееш с жена, която е чела Спенсър и те е последвала накрай света, е толкова безинтересно, колкото и с всяка Анфиса или Акулина. Пак така мирише на ютия, на пудра и на лекарства, същите хартийки за косата всяка сутрин и същото самозалъгване…

— В едно домакинство не може без ютия — каза Самойленко, почервенял от това, че Лаевски говори с него така откровено за познатата му дама. — Ти, Ваня, не си в настроение днес, личи си. Надежда Фьодоровна е прекрасна жена, образована, а ти — човек с изключителен ум… Разбира се, не сте венчани — продължаваше Самойленко и поглеждаше към съседните маси, — но вие не сте виновни и освен това… трябва да се отърсим от предразсъдъците и да бъдем на равнището на новите идеи. Аз самият съм за гражданския брак, да… Но според мен, щом веднъж сте се събрали, трябва да живеете така до смъртта си.

— Без любов?

— Да ти обясня — каза Самойленко. — Преди седем-осем години имахме тук един възстар пълномощник, човек с изключителен ум. Та той разправяше: главното в семейния живот е търпението. Чуваш ли, Ваня? Не любовта, а търпението. Любовта не може дълго да трае. Година-две си живял в любов, а сега вече семейният ти живот е навлязъл очевидно в период, когато ти, за да запазиш равновесието, така да се каже, ще трябва да пуснеш в ход цялото си търпение…

— За теб думите на твоя пълномощник значат нещо, а за мен те са безсмислица. Твоят старец би могъл да лицемери, да се упражнява в търпение и да гледа при това на нелюбимия човек като на предмет, необходим за неговите упражнения, но аз не съм паднал още толкова ниско; ако поискам да се упражнявам в търпение, ще си купя гимнастически гири или някой необязден кон, но човека ще го оставя на мира.

Самойленко поръча бяло вино с лед. Когато изпиха по чаша, Лаевски изведнъж запита:

— Кажи, моля ти се, какво значи размекване на мозъка?

— Това е… как да ти го обясня… такава болест, при която мозъкът омеква… като да се втечнява.

— Лекува ли се?

— Да, ако болестта не е занемарена. Студени душове, пластир с испанска муха… Е, и нещо вътрешно.

— Така… Та виждаш ли какво ми е положението. Не мога да живея с нея: повече не е по силите ми. Докато съм с тебе, мога и да философствам, да се усмихвам, но вкъщи напълно падам духом. Такова отчаяние ме обхваща, че ако ми кажеха например, че ще трябва да живея с нея още месец макар, струва ми се, бих си теглил куршума. И в същото време не мога да се разделя с нея. Тя е самичка, не я бива да работи, нито аз, нито тя имаме пари… Какво ще прави? Къде ще иде? Нищо не мога да измисля… Ето, кажи ти: какво да правя?

— М-да… — избуча Самойленко, затруднен в отговора си. — Обича ли те?

— Да, дотолкова, доколкото на нейните години и при нейния темперамент й трябва мъж. С мен ще й бъде толкова трудно да се раздели, колкото с пудрата или хартийките си за коса. За нея аз съм необходима съставна част от будоара й.

Самойленко се сконфузи.

— Днес, Ваня, не си в настроение — каза той. — Сигурно не си се наспал.

— Да, лошо спах… Изобщо, брат, зле се чувствам. Главата ми е празна, сърцето ми примира, някаква слабост… Трябва да бягам!

— Къде?

— Там, на север. При боровите гори, гъбите, хората, идеите… Бих дал половината от живота си, за да бъда сега някъде в Московска или Тулска губерния, да се изкъпя в някоя рекичка, да помръзна, знаеш, а след това да се пощурам два-три часа и с най-калпавия студент и да бърборя, да бърборя… Само сеното как ухае! Помниш ли? А вечер, като излезеш в градината, долитат от къщи звуците на рояла, чува се как минава влакът…

Лаевски се засмя от удоволствие, в очите му се появиха сълзи и за да ги скрие, се пресегна, без да става от стола си, за кибрита от съседната маса.

— А аз вече осемнадесет години не съм бил в Русия — каза Самойленко. — Забравил съм как е там. Според мен няма нищо по-великолепно от Кавказкия край.

— Верешчагин има една картина: на дъното на някакъв дълбок кладенец се мъчат осъдени на смърт хора. Точно като такъв кладенец си представям твоя великолепен Кавказ. Ако ми предложеха да избирам: да бъда коминочистач в Петербург или тукашен княз, бих избрал коминочистача.

Лаевски се замисли. Самойленко обгърна с поглед прегърбеното му тяло, устремените в една точка очи, бледото изпотено лице и хлътналите слепоочия, изгризаните нокти и подпетения пантоф, от който се виждаше зле закърпен чорап. Изпита жалост и вероятно защото Лаевски му заприлича на безпомощно дете, попита:

— Майка ти жива ли е?

— Да, но сме скарани. Тя не можа да ми прости тази връзка.

Самойленко обичаше приятеля си. Той виждаше в Лаевски добряка, студента, отворения момък, с когото можеш и да пийнеш, и да се посмееш, и да поговориш от душа. Това, което разбираше в него, никак не му харесваше. Лаевски пиеше много и не навреме, играеше на карти, презираше службата си, простираше се не според чергата си, в разговор често прибягваше до непристойни изрази, ходеше из улиците по пантофи и се караше с Надежда Фьодоровна пред чужди хора — ето кое не се харесваше на Самойленко. А това, че Лаевски бе учил навремето си във филологическия факултет, получаваше сега две дебели списания, приказваше често толкова умно, че малцина го разбираха, живееше с интелигентна жена — всичко това беше необяснимо за него и му допадаше, и той поставяше Лаевски по-високо от себе си, и го уважаваше.

— Още една подробност — тръсна глава Лаевски. — Само че да си остане между нас. Засега го крия от Надежда Фьодоровна, гледай да не се издадеш пред нея… Онзиден получих писмо, че мъжът й е умрял от размекване на мозъка.

— Царство му небесно… — въздъхна Самойленко. — Защо криеш от нея?

— Да й покажа това писмо, ще означава да идем в църквата да се венчаем. А трябва преди това да си изясним отношенията. Когато се убеди, че не можем да живеем повече заедно, ще й покажа писмото. Тогава това ще бъде безопасно.

— Знаеш ли, Ваня — каза Самойленко и лицето му изведнъж придоби тъжен и умоляващ израз, сякаш се канеше да моли за нещо твърде сладко, но се страхуваше да не му откажат, — ожени се, гълъбче!

— Защо?

— Изпълни дълга си пред тази прекрасна жена. Мъжът й е умрял и по такъв начин самото провидение ти подсказва какво да правиш!

— Чуден човек, разбери, че това е невъзможно. Да се ожениш без любов, е толкова подло и недостойно, както да си свещеник, без да вярваш.

— Но ти си длъжен!

— Откъде-накъде? — попита Лаевски с раздразнение.

— Защото си я отнел от мъжа й и си я довел тук на своя отговорност.

— Ти не разбираш ли руски? Не я обичам!

— Добре де, като няма любов, можеш да я уважаваш, да й угаждаш.

— Да я уважаваш, да й угаждаш… — имитира го Лаевски. — Като че ли е някаква игуменка… Лош психолог си ти, ако мислиш, че с уважение и почит ще излезеш наглава с жена при един съвместен живот. На жената й трябва преди всичко спалнята.

— Ваня, Ваня… — сконфузи се Самойленко.

— Ти си един стар хлапак и теоретик, а аз — млад старец и практик и ние никога няма да се разберем. По-добре да прекъснем този разговор. Мустафа — викна Лаевски на момчето, — какво ти дължим?

— Не, не… — изплаши се докторът и хвана Лаевски за ръката. — Аз ще платя. Аз поръчвах. Пиши го на моята сметка! — обърна се той към Мустафа.

Приятелите станаха и тръгнаха мълчаливо по крайбрежната улица. В началото на булеварда се спряха и си стиснаха ръцете на сбогуване.

— Много сте разглезени, господа! — въздъхна Самойленко. — Съдбата ти е пратила млада жена, красива, образована — и ти се отказваш, а на мен да ми беше дал Господ и прегърбена бабичка, стига да е мила и добра, колко щях да съм доволен! Бих си живял с нея на своето лозе и…

Самойленко се усети и завърши:

— И нека там, старата му вещица, да шета около самовара.

Той се сбогува с Лаевски и тръгна по булеварда. Когато вървеше по булеварда ей тъй, тежък, величествен, със строг израз на лицето, с белоснежния си кител и превъзходно почистените си ботуши, с изпъчени гърди, върху които се мъдреше „Владимир“ с лента[4], в такъв момент си се харесваше и му се струваше, че целият свят го наблюдава с удоволствие. Без да извръща глава, поглеждаше встрани и намираше, че булевардът е напълно благоустроен, че младите кипариси, евкалипти и грозните хилави палми са много красиви и след време ще хвърлят широка сянка, че черкезите са честен и гостоприемен народ. „Чудно, че Кавказ не се харесва на Лаевски — мислеше си той, — много чудно“. Насреща му вървяха петима войници с пушки, които му отдадоха чест. По тротоара от дясната страна на булеварда мина жената на един чиновник със сина си — гимназист.

— Добро утро, Маря Константиновна! — обади й се Самойленко и се усмихна приветливо. — Да се къпете ли сте ходили? Ха-ха-ха… Поздравете Никодим Александрич!

И продължи нататък, все така приятно усмихнат, но щом видя идващия насреща му военен фелдшер, изведнъж се намръщи, спря се и го запита:

— Има ли някой в лазарета?

— Никой, ваше превъзходителство.

— А?

— Никой, ваше превъзходителство.

— Добре, свободен си…

Величествено поклащайки се, той тръгна към будката, където продаваше лимонада една стара гърдеста еврейка, представяща се за грузинка, и й каза с такъв висок глас, сякаш командваше полк:

— Бъдете така добра, дайте ми една сода!

Бележки

[1] Административно длъжностно лице в дореволюционна Русия.

[2] Хърбърт Спенсър (1820–1903) — английски философ и социолог, един от основоположниците на позитивизма.

[3] Униформена официална дреха на държавни чиновници в царска Русия.

[4] Висш орден в царска Русия.