Антон Павлович Чехов
Три години (15)

Глава 15

Лаптев седеше в креслото и четеше, полюлявайки се: Юлия също беше в кабинета и също четеше. Изглеждаше, че няма какво да си кажат, и двамата мълчаха от сутринта. Нарядко той я поглеждаше иззад книгата и мислеше: не е ли все едно дали ще се ожениш заради страстна любов или съвсем без любов? И времето, когато ревнуваше, вълнуваше се, страдаше, сега му изглеждаше много далечно. Той беше успял вече да отиде в чужбина и сега си почиваше от пътуването и се надяваше през пролетта отново да замине за Англия, където много му хареса.

А Юлия Сергеевна привикна със своята болка, вече не ходеше в пристройката да плаче. През тази зима не обикаляше магазините, не ходеше на театър и на концерти, стоеше си у дома. Тя не обичаше големите стаи и беше винаги или в кабинета на мъжа си, или в своята стая, където имаше иконостас, получен като зестра, и на стената беше окачен същият този пейзаж, който така й бе харесал на изложбата. За себе си тя почти не харчеше пари и живееше с толкова малко, с колкото и някога в къщата на баща си.

Зимата течеше невесело. Навсякъде в Москва играеха карти, но ако вместо това измислеха някакво друго развлечение, например да пеят, да четат, да рисуват, се получаваше още по-голяма скука. И тъй като в Москва талантливите хора бяха малко и във всички вечери участваха все едни и същи певци и четци, самото отдаване на изкуството лека-полека се превърна за мнозина в скучно, еднообразно задължение.

При това у Лаптеви не минаваше нито ден без огорчения. Старецът Фьодор Степанич виждаше много лошо и вече не ходеше в склада и очните лекари казваха, че скоро ще ослепее; Фьодор също неясно защо престана да ходи в склада и пишеше нещо. Панауров получи назначение в друг град, произведоха го действителен статски съветник, сега живееше в „Дрезден“ и почти всеки ден идваше у Лаптев да проси пари. Киш накрая завърши университета и в очакване Лаптеви да му намерят някаква длъжност, прекарваше у тях цели дни в разказване на дълги скучни истории. Всичко това дразнеше и уморяваше и правеше делничния живот неприятен.

В кабинета влезе Пьотър и доложи, че е пристигнала някаква непозната дама. На визитката, която подаде, пишеше „Жозефина Йосифовна Милан“.

Юлия Сергеевна лениво се надигна и излезе, накуцвайки леко, защото кракът й беше изтръпнал. На вратата се показа дама, слаба, много бледа, с тъмни вежди, облечена цялата в черно. Тя притисна ръцете си до гърдите и проговори с молба:

— Мосю Лаптев, спасете децата ми!

Звъненето на гривни и лицето с петна от пудра бяха вече познати на Лаптев; той разпозна същата дама, у която преди сватбата му се наложи не на място да пообядва. Беше втората жена на Панауров.

— Спасете децата ми! — повтори тя, а лицето й се затресе, стана изведнъж старо и жалко и очите й почервеняха. — Само вие единствен можете да ни спасите и аз дойдох при вас в Москва с последните си пари! Децата ми ще умрат от глад!

Тя направи движение, като че щеше да падне на колене. Лаптев се изплаши и я хвана за ръцете над лактите.

— Седнете, седнете… — бърбореше той, като я настаняваше. — Моля ви, седнете.

— Сега нямаме пари дори и за хляб — каза тя. — Григорий Николаич заминава на нова длъжност, но не иска да вземе мен и децата, а тези пари, които вие, великодушният човек, ни изпратихте, харчи само за себе си. Какво да правим? Какво? Бедните, нещастни деца!

— Успокойте се, моля ви. Ще заповядам в кантората да изпращат парите на ваше име.

Тя зарида, после се успокои и той забеляза, че от сълзите по напудрените й бузи се проточиха браздички и че й растат мустаци.

— Вие сте безкрайно великодушен, мосю Лаптев. Но бъдете наш ангел, нашата добра фея, уговорете Григорий Николаич да не ме зарязва, а да ни вземе със себе си. Та аз го обичам, обичам го безумно, той ми е радостта.

Лаптев й даде сто рубли и обеща да говори с Панауров и докато я изпращаше до вестибюла, не преставаше да се страхува тя да не заридае или да падне на колене.

След нея дойде Киш. После се появи Костя с фотоапарат. Напоследък той се бе заплеснал по фотографията и всеки ден по няколко пъти снимаше всички вкъщи, но това ново увлечение му носеше много огорчения и той дори отслабна.

Преди вечерния чай пристигна Фьодор. Седнал в ъгъла на кабинета, той разтвори една книга и дълго гледаше в една страница, очевидно без да чете. После дълго пи чай; лицето му беше червено. В негово присъствие в душата си Лаптев чувстваше тежест; неприятно му беше дори мълчанието му.

— Можеш да поздравиш Русия с новия публицист — каза Фьодор. — Впрочем шегата настрана, сътворих, брат, една статийка, за проба на перото, така да се каже, и я донесох да ти я покажа. Прочети, гълъбче, и си кажи мнението. Само че искрено.

Той извади от джоба си тетрадка и я подаде на брат си. Статията се казваше „Руската душа“ и беше написана скучно, с безцветни изрази, с каквито пишат обикновено неталантливите, тайно самовлюбени хора, и главната мисъл беше следната: интелигентният човек има право да не вярва на свръхестественото, но е длъжен да скрива своето неверие, за да не създава съблазън и да не разколебава вярата на хората; без вяра няма идеализъм, а идеализмът е предопределен да спаси Европа и да покаже истинския път на човечеството.

— Но тук не пишеш от какво трябва да се спаси Европа — каза Лаптев.

— Това се разбира от само себе си.

— Нищо не се разбира — каза Лаптев и развълнуван се разходи. — Не се разбира защо си написал това. Впрочем това си е твоя работа.

— Искам да издам отделна брошура.

— Това е твоя работа.

Помълчаха минута. Фьодор въздъхна и каза:

— Дълбоко, безкрайно съжалявам, че с тебе мислим по различен начин. Ах, Альоша, Альоша, братко мой мили! Ние с теб сме хора руски, православни, широки: приличат ли ни всички тези немски и еврейски идеички? Та нали ние с тебе не сме някакви нехранимайковци, а представители на известен търговски род.

— Какъв ти известен род? — продума Лаптев, сдържайки раздразнението си. — Именит род! Нашия дядо помешчиците са го пердашили и всеки, дори и последното чиновниче го е биело по мутрата. Дядо е биел баща ни, баща ни биеше мен и теб. Какво ни е дал на нас с тебе този именит род? Какви нерви и каква кръв сме получили в наследство? Ти вече почти три години мъдруваш като псалт, говориш всякакви измислици и ето какво си написал — та това е робско бълнуване. А аз, аз? Погледни ме мен… Нито гъвкавост, нито смелост, нито силна воля; страхувам се за всяка своя стъпка, все едно ще ме нашибат, плаша се от нищожества, идиоти, скотове, които стоят неизменно по-ниско от мен в умствено и нравствено отношение; страхувам се от портиери, сервитьори, полицаи, жандарми, страхувам се от всички, защото се родих от измъчена майка, от детството си съм бит и наплашен!… Ние с теб ще сторим добре, ако нямаме деца. О, дано да даде Бог с нас да се свърши този именит търговски род!

В кабинета влезе Юлия Сергеевна и седна край масата.

— Вие спорехте за нещо тук. Да не би да преча?

— Не, сестричке — отговори Фьодор. — Разговорът ни е принципен. На, ти казваш: такъв, онакъв род — обърна се той към брат си, — обаче този род е създал предприятие за милиони. Това все пак е нещо!

— Чудо голямо — предприятие за милиони! Един човек без особен ум, без способности случайно става търгаш, после — богаташ, търгува ден след ден без всякаква система, без цел, без дори да е алчен за пари, търгува машинално и парите сами отиват при него, а не той при тях. Прекарва цял живот в предприятието и го обича само защото може да началства над служителите и да се гаври с купувачите. Той е черковен настоятел, защото там може да се прави на началник над певците и да ги кара да превиват гръб пред него; той е училищен настоятел, защото му харесва съзнанието, че учителят му е подчинен и че може пред него да се прави на началник. Този търговец обича не да търгува, а да началства и вашият склад е не търговско предприятие, а затвор! Да, за търговия като вашата трябват обезличени, несретни служители и вие сами си ги подготвяте такива, като ги карате от деца да ви се покланят до земята за парче хляб и от деца ги приучавате към мисълта, че сте им благодетели. Ти май не би взел в склада хора с университетско образование.

— Хората с университетско образование не стават за нашата работа.

— Не е вярно! — викна Лаптев — Глупости!

— Извинявай, струва ми се, че плюеш в кладенеца, от който пиеш — каза Фьодор и стана. — Нашето предприятие ти е омразно, а пък се ползваш от доходите му.

— Аха, ясно! — засмя се Лаптев, като гледаше сърдито брат си. — Да, ако не принадлежах към вашия знаменит род, ако имах и капчица воля и смелост, отдавна да съм зарязал тези доходи и да съм започнал да изкарвам прехраната си с труд. Но вие ме обезличихте от детинство във вашия склад! Аз съм ваш!

Фьодор погледна часовника си и започна припряно да се сбогува. Целуна ръка на Юлия и излезе, но вместо да отиде във вестибюла, влезе в гостната, после — в спалнята.

— Забравил съм разположението на стаите — каза той силно объркан. — Странна къща. Странна къща, нали?

Когато обличаше шубата си, беше като замаян и лицето му изразяваше болка. Лаптев не изпитваше вече гняв: той се изплаши и в същото време му дожаля за Фьодор и онази хубава, топла обич към брат му, която изглеждаше угаснала през тези три години, сега се събуди в гърдите му и той почувства силно желание да я изрази.

— Ти, Федя, ела утре да обядваш у нас — каза той и го погали по рамото. — Ще дойдеш ли?

— Да, да. Но ми дайте вода.

Лаптев сам изтича до трапезарията, взе от бюфета първото, което му попадна подръка — беше висока халба, — наля вода и я донесе на брат си. Фьодор започна да пие жадно, но изведнъж прехапа халбата, чу се стържене, после ридание. Водата се разля по шубата, по сюртука. И Лаптев, който никога по-рано не беше виждал плачещи мъже, смутен и изплашен стоеше и не знаеше какво да направи. Той разстроено гледаше как Юлия и прислужницата свалиха шубата на Фьодор и го поведоха обратно в стаята, и тръгна след тях, чувствайки се виновен.

Юлия сложи Фьодор да легне и се отпусна на колене пред него.

— Няма нищо — утешаваше го тя. — От нервите е…

— Гълъбче, толкова ми е тежко! — говореше той. — Аз съм нещастен, нещастен, но през цялото време го криех, криех — той я прегърна през шията и прошепна на ухото й: — Всяка нощ сънувам сестра си Нина. Тя идва и сяда в креслото до леглото ми…

Когато след час отново обличаше във вестибюла шубата, той вече се усмихваше и му беше съвестно заради прислужницата. Лаптев тръгна да го изпрати до „Пятницкая“.

— Ела да обядваме утре у нас — говореше той по пътя, като го държеше под ръка, — а на Великден ще отидем заедно в чужбина. Трябва да се проветриш, защото съвсем си се вкиснал.

— Да, да. Ще дойда, ще дойда. И сестричката ще вземем със себе си.

Като се върна у дома, Лаптев завари жена си в силна нервна възбуда. Случката с Фьодор я беше потресла и тя не можеше никак да се успокои. Не плачеше, но беше много бледа, мяташе се в постелята и се вкопчваше с хладните си пръсти в одеялото, във възглавницата, в ръката на мъжа си. Очите й бяха големи, изплашени.

— Стой при мен, не си отивай — говореше тя на мъжа си. — Кажи, Альоша, защо престанах да се моля на Бога? Къде отиде вярата ми? Ах, защо говорехте пред мен за религията? Смутихте ме вие мене, ти и твоите приятели. Аз вече не се моля.

Той поставяше компреси на челото й, топлеше ръцете й, поеше я с чай, а тя се притискаше в страха си към него… На заранта се умори и заспа, а Лаптев седеше до нея и я държеше за ръка. Така и не успя да заспи. После целия ден се чувстваше разбит, тъп, не мислеше за нищо и вяло бродеше из стаите.